Слова на Всемогъщия Бог от последните дни

Самият Бог е истината и Той притежава всички истини. Бог е източникът на истината. Всяко положително нещо и всяка истина идват от Бог. Той може да отсъди за правилността и неправилността на всички неща и събития; Той може да отсъди за неща, които са се случили, за неща, които се случват сега, и за бъдещи неща, които все още не са известни на човека. Бог е единственият Съдия, който може да отсъди за правилността и неправилността на всички неща, а това означава, че правилността и неправилността на всички неща може да бъде отсъдена само от Бог. Той знае критериите за всички неща. Той може да изразява истини по всяко време и навсякъде. Бог е въплъщението на истината, което означава, че Той Самият притежава същината на истината. Дори ако хората разбират много истини и са доведени до съвършенство от Бог, тогава те ще имат ли нещо общо с въплъщението на истината? Не. Това е сигурно. Когато хората са доведени до съвършенство по отношение на текущото Божие дело и различните стандарти, които Бог изисква от тях, те ще имат точна преценка и начини за практикуване и ще разбират Божиите намерения напълно. Те могат да правят разлика между това, което идва от Бог, и това, което идва от човека, между това, което е правилно, и това, което е неправилно. И все пак има някои неща, които остават недостижими и неясни за хората, неща, които те могат да узнаят едва след като Бог им ги каже. Могат ли хората да знаят или да предсказват неща, които все още не са известни, неща, които Бог все още не им е казал? Категорично не. Нещо повече, дори ако хората получат истината от Бог, притежават истината реалност, познават същината на много истини и имат способността да различават доброто от злото, ще имат ли те способността да контролират и управляват всички неща? Те няма да имат тази способност. Това е разликата между Бог и човека. Сътворените същества могат да получат истината само от източника на истината. Могат ли те да получат истината от човека? Нима човекът е истината? Може ли човек да предостави истината? Не може и в това се крие разликата. Можеш само да получиш истината, но не и да я предоставиш. Можеш ли да се наречеш човек, който притежава истината? Можеш ли да се наречеш въплъщение на истината? Категорично не! Каква точно е същината на въплъщението на истината? Тя е източникът, който предоставя истината, източникът на управление и върховенството над всички неща, а също така е единственото мерило и критерий, по който се съди за всички неща и събития. Това е олицетворението на истината.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (трета част))

Когато Бог изразява истината, Той изразява Своя нрав и същността Си; това, че Бог изразява истината, не се основава на различните положителни неща и твърдения, които хората смятат, че са обобщени от човечеството. Божиите слова са Божии слова; Божиите слова са истина. Те са единствената основа и закон, по който съществува човечеството, и всички така наречени догми, които произлизат от човека, са погрешни, нелепи и заклеймени от Бог. Те не получават Неговото одобрение, а още по-малко са източникът или основата на Неговите слова. Бог изразява Своя нрав и същността Си чрез Своите слова. Всички слова, изразени от Бог, са истина, защото Той има същността на Бог и Той е реалността на всички положителни неща. Където и да поставя Божиите слова това покварено човечество, както и да ги определя, както и да ги възприема или разбира, Божиите слова са вечната истина и това е факт, който никога не се променя. Колкото и Божии слова да са изречени и колкото и поквареното, нечестиво човечество да ги заклеймява и отхвърля, остава един факт, който е вечно неизменен: Божиите слова винаги ще бъдат истината и човекът никога не може да промени това. В крайна сметка човекът трябва да признае, че Божиите слова са истината и че почитаните от човечеството традиционна култура и научно познание никога не могат да се превърнат в положителни неща и че те никога не могат да станат истината. Това е категорично. Традиционната култура и стратегиите за оцеляване на човечеството няма да се превърнат в истина поради промените или изминалото време, нито Божиите слова ще станат човешки поради заклеймяването или забравянето им от страна на човечеството. Истината винаги е истина; тази същност никога няма да се промени. Какъв е фактът тук? Че всички тези често срещани поговорки, които човечеството е събрало, произлизат от Сатана и човешките фантазии и представи, или възникват в резултат на прибързаността и покварения нрав на хората, и нямат нищо общо с положителните неща. От друга страна, Божиите слова са израз на Божията същност и идентичност. По каква причина Той изрича тези слова? Защо казвам, че те са истина? Причината е, че Бог господства над всички закони, правила, корени, същност, реалности и тайни на всички неща. Те са в ръцете Му. Затова само Бог знае правилата, действителните обстоятелства, фактите и тайните на всички неща. Бог знае произхода на всички неща и знае какъв точно е коренът на всички неща. Само определенията за всички неща, представени в Божиите слова, са най-точни и само Божиите слова са стандартите и принципите за живота на човешките същества, както и истините и критериите, по които човешките същества могат да живеят, докато сатанинските закони и теории, на които човекът разчита, за да живее, откакто е покварен от Сатана, са едновременно в противоречие с факта, че Бог господства над всички неща, и с факта, че Той господства над законите и правилата на всички неща. Всички човешки сатанински теории произлизат от човешките представи и фантазии, а те са от Сатана. Каква роля играе Сатана? Първо, той се представя за истината. На следващо място, той смущава, унищожава и потъпква всички закони и правила на всички неща, които Бог е създал. Следователно онова, което произлиза от Сатана, твърде много съвпада със същността на Сатана и е изпълнено с нечестивата цел на Сатана, с фалша и преструвките и с непроменящата се амбиция на Сатана. Независимо дали покварените човешки същества могат да разпознаят тези философии и теории от Сатана, независимо колко хора ги рекламират, популяризират и следват, и независимо от това колко години и векове поквареното човечество им се е възхищавало, покланяло им се е и ги е проповядвало, те няма да станат истина. Понеже тяхната същност, произход и източник е Сатана, който е враждебен на Бог и е враждебен на истината, тези неща следователно никога няма да станат истина — те винаги ще бъдат негативни неща. Когато няма истина, с която да се сравняват, те може да минават за добри и положителни неща, но когато истината се използва, за да ги разобличи и разнищи, те не са безпогрешни, не могат да издържат на внимателна проверка и са неща, които бързо биват заклеймени и отхвърлени. Истината, изразена от Бог, съвсем точно съвпада с потребностите на нормалната човешка природа на човечеството, което Бог е създал, докато нещата, които Сатана внушава на хората, са напълно противоположни на потребностите на нормалната човешка природа на човечеството. Те карат нормалния човек да стане ненормален и да стане краен, тесногръд, надменен, глупав, нечестив, непримирим, жесток и дори непоносимо високомерен. Има момент, в който нещата стават толкова сериозни, че хората обезумяват и дори не знаят кои са. Те не искат да бъдат нормални или обикновени хора, а вместо това настояват да бъдат свръхчовеци, хора с необикновени сили или високопоставени хора — тези неща са деформирали човешката природа на хората и техния инстинкт. Истината прави хората способни да съществуват по-инстинктивно според правилата и законите на нормалната човешка природа и всички онези правила, установени от Бог, докато именно тези така наречени често срещани пословици и подвеждащи поговорки карат хората да вървят срещу човешкия инстинкт и да заобикалят законите, отредени и формулирани от Бог, дори до такава степен, че да се отклонят от пътя на нормалната човешка природа и да вършат някои крайни неща, които нормалните хора не бива да правят или не бива да си помислят. Тези сатанински закони не само деформират човешката природа на хората, но и ги карат да изгубят нормалната си човешка природа и нормалния си човешки инстинкт.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част))

Откакто човечеството измисли социалните науки, човешкото съзнание е заето с наука и знание. След това науката и знанието се превърнаха в инструменти за управление на човечеството и за човека вече няма достатъчно място за почитане на Бог, и няма повече благоприятни условия за преклонение пред Бог. Позицията на Бог в сърцата на цялото човечество се понижава все повече. Без място за Бог в сърцето му, вътрешният свят на човека е мрачен, безнадежден и пуст. Впоследствие, за да запълнят сърцата и умовете на хората, се появиха много социални изследователи, историци и политици, които предлагаха теории на социалната наука, теорията за човешката еволюция и други теории, които противоречат на истината, че Бог е създал човека. По този начин онези, които вярват, че Бог е създал всичко, станаха все по-малко, а онези, които вярват в теорията на еволюцията, станаха все по-многобройни. Все повече хора се отнасят към сведенията за Божието дело и Неговите слова през епохата на Стария завет като към митове и легенди. В сърцата си хората стават безразлични към достойнството и величието на Бог, към съществуването на Бог и към принципа, че Бог господства над всички неща. Оцеляването на човечеството и съдбата на държавите и нациите вече не са важни за тях, а човекът живее в празен свят и е зает единствено с ядене, пиене и преследване на удоволствия… Малко хора се заемат да търсят къде Бог извършва делото Си днес или как господства над крайната цел на човека и я урежда. Така, без да осъзнава това, човешката цивилизация става все по-неспособна да се съобразява с желанията на човека и дори има много хора, които смятат, че живеейки в такъв свят, са по-нещастни от онези, които вече са починали. Дори хора от някогашните високо цивилизовани държави изразяват подобни оплаквания. Защото дори и управниците и социолозите да си блъскат главите, за да запазят човешката цивилизация, без Божието напътствие усилията им ще са напразни. Нито един човек не може да запълни празнотата в човешкото сърце, защото нито един човек не може да бъде животът на човека и никоя социална теория не може да освободи човека от проблемите на празнотата. Науката, знанието, свободата, демокрацията, насладата и комфортът носят на човека само временна утеха. Дори и с тези неща човекът все още неизбежно съгрешава и се оплаква от несправедливостта на обществото. Наличието на тези неща не може да попречи на копнежа и желанието на човека да изследва. Причината е, че човекът е създаден от Бог и неговите безсмислени жертви и изследвания само могат все повече да му носят скръб и да станат причина да бъде в постоянно състояние на безпокойство, без да знае как да се изправи пред бъдещето на човечеството или как да се изправи пред пътя, който му предстои, до степен, в която човекът дори започва да се страхува от науката и знанието, а още повече да се страхува от чувството на празнота. В този свят, независимо дали живееш в свободна страна или в такава, в която няма човешки права, ти си напълно неспособен да избягаш от съдбата на човечеството. Независимо дали управляваш или си управляван, ти си напълно неспособен да избягаш от желанието да изследваш съдбата, тайнствата и крайната цел на човечеството, и си още по-неспособен да избегнеш объркващото чувство на празнота. Социолозите наричат такива общи за цялото човечество явления „социални явления“, но нито един велик човек не може да излезе и да реши подобни проблеми. Човекът в крайна сметка е човек и никой от хората не може да замени Божия статус и живот. Това, от което се нуждае човечеството, не е просто справедливо общество, в което всички са добре нахранени, равни и свободни; това, от което се нуждае човечеството, са Божието спасение и Божият ресурс за живот за човека. Само когато човекът получи Божия ресурс за живот и Неговото спасение, потребностите му, желанието му да изследва и празнотата в сърцето му могат да бъдат преодолени. Ако хората от дадена държава или нация не могат да получат Божието спасение и бдение, то тази страна или нация ще се движи към упадъка, към мрака и в резултат на това ще бъде унищожена от Бог.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество)

Знанието за древната култура тайно е откраднало човека от Божието присъствие и го е предало на царя на дяволите и потомството му. Четирите книги и Петте класики^[а] са пренесли мисленето и представите на хората в друга бунтовна епоха, като са ги накарали да се прекланят още повече от преди пред онези, които са съставили Книгата/Класиката на документите, и в резултат на това да влошат още повече представите си за Бог. Без знанието на хората царят на дяволите безмилостно пропъди Бог от сърцата им и след това ги завзе с тържествуващо задоволство. Оттогава хората придобиха грозна душа и лика на царя на дяволите. Омраза към Бог изпълваше гърдите им, а злите намерения на царя на дяволите се разпространяваха в хората ден след ден, докато не ги погълнаха напълно. Хората вече нямаха и капчица свобода и нямаше как да се избавят от оковите на царя на дяволите. Нямаха друг избор, освен да бъдат пленени на място, да му се предадат и подчинят в негово присъствие. Много отдавна, когато сърцето и душата на човека бяха още в младенческа възраст, царят на дяволите посади в тях семето на тумора на атеизма, научи човека на заблуди като „изучавай науката и технологиите, осъзнай четирите модернизации и на света няма такова нещо като Бог“. Не само това, а и при всеки удобен случай се провиква: „Да разчитаме на нашия усърден труд, за да изградим красива родина“, като призовава всеки човек да бъде подготвен от детството си да служи вярно на своята страна. Несъзнателно хората бяха доведени при него, където без колебание той неоснователно си присвои всички заслуги (тоест заслугите, които принадлежат на Бог, за това, че държи цялото човечество в ръцете Си). Никога не е изпитвал чувство на срам. Нещо повече, той безсрамно грабна Божия народ и го завлече обратно в дома си, където скочи на масата като мишка и накара хората да му се поклонят като на Бог. Колко отчайващо! Той крещи силно скандални, шокиращи неща, като например: „На света няма такова нещо като Бог. Вятърът се поражда от промени съгласно природните закони; дъждът се появява, когато водните пари, срещайки се с ниски температури, се кондензират в капки, които падат на земята; земетресението е разтърсване на земната повърхност поради геоложки промени; сушата се дължи на сухота във въздуха, причинена от нуклеоново разрушаване на повърхността на слънцето. Това са естествени явления. Къде във всичко това има Божие дело?“. Има дори такива, които гръмогласно изразяват твърдения като следните — твърдения, които не бива да се изричат на глас: „Човекът е еволюирал от маймуните в древното минало, а днешният свят произлиза от поредица примитивни общества, започващи преди около един еон. Дали една държава ще процъфтява, или ще запада, зависи изцяло от нейния народ“. На заден план той кара хората да го окачват по стените или да го поставят на масата, за да му отдават почит, и да му правят жертвоприношения. В същото време, докато крещи: „Няма Бог“, той самият се представя за Бог, като безцеремонно изтласква Бог от пределите на земята, заемайки мястото Му и влизайки в ролята на цар на дяволите. Каква пълна загуба на разум! […]

От горе до долу и от началото до края Сатана смущава Божието дело и се противопоставя на Бог. Всички тези приказки за „древно културно наследство“, ценни „знания за древната култура“, „учения на даоизма и конфуцианството“, „конфуцианска класика и феодални обреди“ са отвели човека в ада. Никъде не могат да се видят напреднали технологии и съвременна наука, нито високоразвита индустрия, селско стопанство или търговия. По-скоро всичко, което Сатана прави, е да подчертае феодалните обреди, разпространявани от „маймуните“ в древността, за да нарушава, опонира и разрушава Божието дело умишлено. Той не само продължава да измъчва хората и до днес, но дори иска да ги погълне^[1] цели. Разпространяването на моралните и етичните учения на феодализма и предаването на знанията на древната култура отдавна са заразили хората, превръщайки ги в малки и големи дяволи. Малцина са онези, които с радост биха приели Бог, малцина са онези, които с радост биха приветствали Неговото идване. Ликът на цялото човечество е изпълнен със смъртоносни намерения и навсякъде във въздуха се носи погубващ дъх. Хората се стремят да пропъдят Бог от тази земя; с ножове и мечове в ръка те се подреждат в боен строй, за да „унищожат“ Бог.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (7))

Забележка:

1. „Погълне“ се отнася до поквареното поведение на царя на дяволите, който поглъща хората цели.

а. Четирите книги и Петте класики са авторитетните книги на конфуцианството в Китай.

Независимо от настоящото равнище на знанията ти или от това колко високи са образователните ти степени и нивата на академичната ти квалификация, сега говоря за възгледите на човечеството за знанието и за Моите възгледи за него. Знаете ли какво мисли Бог за знанието? Някой може да каже, че Бог желае развита наука за човечеството и хората да разбират повече научните знания, тъй като Той не иска човекът да бъде твърде изостанал, невеж и невъзприемащ. Това е вярно, но Бог използва тези неща, за да служат, и не ги одобрява. Колкото и прекрасни да са тези неща в човешките очи, те не са нито истината, нито заместител на истината, затова Бог изразява истината, за да промени хората и техния нрав. Макар че Божиите слова могат понякога да касаят възгледи или начини на разглеждане на знанието като конфуцианството или социалните науки, конфуцианството и социалните науки са само представителни за такива възгледи. Като четем между редовете на Божиите слова, трябва да прозрем, че Той ненавижда човешкото знание. Човешкото знание съдържа не само основни изречения и прости доктрини, но и някои мисли и възгледи, както и човешки абсурди, предразсъдъци и сатанински отрови. Някои знания могат дори да подведат и покварят хората — те са отровата и туморът на Сатана, а щом някой приеме това знание и го разбере, отровата на Сатана ще прерасне в тумор в сърцето му. Този тумор ще се разнесе из цялото му тяло и неминуемо ще доведе до смърт, ако не бъде изцелен чрез Божиите слова и излекуван чрез истината. Така че колкото повече знания придобиват хората, колкото повече проумяват, толкова по-малко вероятно е да вярват в съществуването на Бог. Вместо това те всъщност ще Го отричат и ще Му се съпротивляват, тъй като знанието е нещо, което могат да видят и докоснат, и е свързано предимно с нещата от техния живот. Хората могат да учат и да придобият много знания в училище, но остават слепи за източника на знанието и връзката му с духовния свят. Повечето знания, които хората научават и схващат, противоречат на истината на Божиите слова, като философският материализъм и по-специално еволюцията принадлежат към ересите и заблудите на атеизма. Това е несъмнено съвкупност от заблуди, които се съпротивляват на Бог. Какво ще придобиеш, ако четеш исторически книги, произведения на известни автори или биографии на велики хора, или може би ако изучаваш определени научни или технологични аспекти? Например, ако изучаваш физика, ще усвоиш някои физични принципи, Нютоновата теория или други доктрини, но когато бъдат изучени и взети присърце, тези неща ще завладеят ума ти и ще доминират в мисленето ти. Когато след това започнеш да четеш Божиите слова, ще си помислиш: „Защо Бог не споменава гравитацията? Защо не се разглежда космическото пространство? Защо Бог не говори за това дали луната има атмосфера или колко кислород има на земята? Бог трябва да оповестява тези неща, тъй като те са тези, които наистина трябва да бъдат разгласявани и разказвани на човечеството“. Ако таиш такива мисли в сърцето си, тогава ще смяташ истината и Божиите слова за второстепенни, а вместо тях ще издигаш на преден план всички свои знания и теории. Именно така ще се отнасяш към Божието слово. Във всеки случай тези интелектуални неща ще дадат на хората погрешна представа и ще ги накарат да се отклонят от Бог. Няма значение дали вярвате в това, или не, или дали можете да го приемете днес — ще дойде ден, когато ще признаете този факт. Наистина ли разбирате как знанието може да доведе хората до унищожение, до ада? Има хора, които може да не желаят да приемат това, защото сред вас има високообразовани и много знаещи хора. Не ви се присмивам и не съм язвителен, а просто отбелязвам факт. Нито искам от вас да го приемете точно тук и сега, а искам постепенно да достигнете до разбиране на този аспект. Знанието те кара да използваш ума и интелекта си, за да анализираш и да се справяш с всичко, което Бог върши. То ще се превърне в пречка и препятствие за теб в познаването на Бог и преживяването на Неговото дело и ще те накара да се отклониш от Бог и да Му се съпротивляваш. Но сега имаш знания, така че как ще постъпиш? Трябва да разграничиш знанието, което е практично, от това, което произлиза от Сатана и принадлежи към ересите и заблудите. Ако приемаш само атеистично, абсурдно знание, то може да попречи на вярата ти в Бог, да смути нормалната ти връзка с Него и приемането на истината от теб и да блокира навлизането ти в живота. Ти трябва да знаеш това и е правилно да го знаеш.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят на практикуване към промяна на нрава)

Знания, преживявания, поуки — нито едно от тези неща не е истината. Те нямат абсолютно нищо общо с истината. Тези неща дори са в разрез с истината и са заклеймени от Бог. Да вземем например знанието — историята брои ли се за форма на знание? (Да.) Как са се появили знанието и историческите книги за човешката история, историята на определени държави или етнически групи, съвременната история, древната история или дори някои неофициални истории? (Написани са от хора.) И така, нещата, написани от хора, в съгласие ли са с истинската история? Не са ли идеите и възгледите на хората в разрез с принципите, пътищата и средствата на Божиите действия? Тези думи, изречени от човека, свързани ли са с истинската история? (Не.) Няма връзка. Следователно, независимо колко точни са записите, съдържащи се в историческите книги, те са само знания. Независимо колко красноречиви са тези историци и колко логично и ясно разказват тези истории, до какъв извод ще стигнеш ти, след като ги изслушаш? (Ще знаем за тези събития.) Да, ще знаете за тези събития. Но дали те разказват тези истории само с цел да те информират за тези събития? Те имат определена идея, която искат да ти внушат. И какъв е фокусът на тяхното внушение? Това е, което трябва да анализираме и разнищим. Нека дам пример, за да разберете какво искат да внушат на хората. След като са прегледали историята от древни времена до наши дни, хората в крайна сметка са стигнали до една поговорка. Те са наблюдавали един факт от човешката история, който е: „Победителите са приветствани като царе, а победените са жигосани като разбойници“. Това знание ли е? (Да.) Това знание идва от исторически факти. Тази поговорка има ли нещо общо с пътищата и средствата, чрез които Бог господства над всички неща? (Не.) Всъщност е обратното. Тя им противоречи и е в разрез с тях. И така, ти си бил индоктриниран с тази поговорка и ако не разбираш истината или ако си неверник, какво може да си помислиш, след като я чуеш? Как би възприел тази поговорка? Преди всичко тези историци или исторически книги изброяват всички събития от този вид, като използват достатъчно доказателства и исторически събития, за да обосноват точността на поговорката. В началото може да си научил тази поговорка само от книга и просто да знаеш за нея. Може да я разбираш само на едно ниво или до известна степен, докато не се запознаеш с тези събития. Но щом чуеш тези исторически факти, твоето признаване и приемане на поговорката ще се задълбочи. Ти в никакъв случай няма да кажеш: „Някои неща не са такива“. Вместо това ще кажеш: „Така е. Като погледнем историята от древни времена до наши дни, човечеството се е развило по този начин — победителите са приветствани като царе, а победените са жигосани като разбойници!“. Когато възприемеш въпроса по такъв начин, какви възгледи и отношение ще имаш към своето поведение, кариерата си и ежедневието си, както и към хората, събитията и нещата около теб? Такова възприемане ще промени ли отношението ти? (Да.) Преди всичко ще го промени. И така, как ще промени то отношението ти? Ще насочи ли и ще промени ли посоката на живота ти и твоите методи за светски отношения? Преди това може би си вярвал, че „хармонията е безценна, търпението е благородно“ и „добрите хора живеят спокойно“. Сега ще си мислиш: „Щом „победителите са приветствани като царе, а победените са жигосани като разбойници“, ако искам да стана длъжностно лице, ще трябва внимателно да взема под внимание еди-кой си. Той не е на моя страна, затова не мога да го повиша — дори да заслужава да бъде повишен“. Като мислиш за нещата по този начин, отношението ти ще се промени — и ще се промени бързо. Как ще настъпи тази промяна? Тя ще настъпи, защото си приел идеята и възгледа, че „победителите са приветствани като царе, а победените са жигосани като разбойници“. Като чуеш много факти, това само ще потвърди още повече за теб правилността на този възглед в реалния човешки живот. Дълбоко ще повярваш, че трябва да прилагаш този възглед в собствените си действия и постъпки, за да преследваш бъдещия си живот и перспективи. Нима тогава тази идея и този възглед няма да са те променили? (Да.) И докато те променят, те също така ще те покваряват. Така стоят нещата. Такова знание те променя и покварява. И така, когато погледнем корена на този въпрос, независимо колко точно са изложени тези истории, те в крайна сметка се обобщават в тази поговорка и тази идея те индоктринира. Това знание олицетворението на истината ли е, или е логиката на Сатана? (Логиката на Сатана.) Точно така. Обясних ли го достатъчно подробно? (Да.) Сега е ясно. Ако не вярваш в Бог, пак няма да разбереш това дори след два живота — колкото повече живееш, толкова повече ще се чувстваш глупав и ще си мислиш, че не си достатъчно безмилостен и че трябва да бъдеш по-безмилостен, по-хитър, по-зловещ и по-лош и по-зъл човек. Ще си мислиш: „Ако той може да убива, тогава аз трябва да паля пожари. Ако той убие един човек, тогава аз трябва да убия десет. Ако той убива, без да оставя следа, тогава аз ще вредя на хората, без те да разбират — дори ще накарам потомците им за три поколения напред да ми благодарят!“. Това е влиянието, което философията, знанието, преживяването и поуките на Сатана са вработили в човечеството. В действителност това е просто малтретиране и поквара. Следователно, независимо какъв вид знание се проповядва или разгласява в този свят, то ще ти внуши идея или възглед. Ако не можеш да различиш това, ще бъдеш отровен. Като цяло вече е сигурно едно нещо: няма значение дали това знание идва от обикновените хора или от официални източници, дали е почитано от малцинство или от мнозинство — нищо от него не е свързано с истината. Истината е реалността на всички положителни неща. Нейната правилност не се определя от броя на хората, които я признават. Самата реалност на положителните неща е истината. Никой не може да промени това, нито някой може да го отрече. Истината винаги ще бъде истина.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (трета част))

Всички онези, които принадлежат на дяволи, живеят за себе си. Техните житейски възгледи и принципи произлизат главно от думите на Сатана, като например: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Човекът умира за богатство, както птиците — за храна“ и други подобни заблуди. Всички тези думи, изречени от онези царе на дявола, велики хора и философи, са се превърнали в самия живот на хората. По-специално, повечето от думите на Конфуций, когото китайците изтъкват като „мъдрец“, са се превърнали в живота на хората. Има и известни пословици от будизма и даоизма, както и класически поговорки, често повтаряни от различни известни личности. Всички те са обобщение на философията на Сатана и на неговата природа. Те най-добре илюстрират и обясняват природата на Сатана. Всички тези отрови, които са се влели в сърцето на човека, идват от Сатана и нито една от тях не произлиза от Бог. Такива дяволски думи също са в пряко противоречие с Божието слово. Съвсем ясно е, че реалностите на всички положителни неща произлизат от Бог, а всички негативни неща, които тровят човека, идват от Сатана. Затова можете да разберете каква е природата на човека и на кого принадлежи, като погледнете неговите житейски възгледи и ценности. Сатана покварява хората чрез образованието и влиянието на националните правителства и на известните и великите личности. Техните дяволски думи са станали живот и природа на човека. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ е добре известна сатанинска поговорка, която е втълпена на всички, и това се е превърнало в човешки живот. Има и други подобни думи от различни философии за светските отношения. Сатана използва традиционната култура на всеки народ, за да образова, подвежда и покварява хората, като ги кара да паднат в безкрайна бездна на унищожение и да бъдат погълнати от нея, а накрая Бог унищожава хората, защото те служат на Сатана и се противопоставят на Бог. Някои хора работят като държавни служители в обществото от десетки години. Представете си, че им зададете следния въпрос: „Вие се справяте толкова добре в това си качество, кои са основните известни максими, според които живеете?“ Те вероятно ще кажат: „Едно нещо съм разбрал — държавните служители не поставят пречки за тези, които носят подаръци, а тези, които не ни ласкаят, нищо не постигат.“ Това е сатанинската философия, на която се основава тяхната кариера. Нима тези думи не са показателни за природата на такива хора? Безскрупулното използване на всякакви средства за заемане на длъжности е станало тяхна природа, а целите им са чиновничество и успех в кариерата. Все още има много сатанински отрови в живота на хората, в техните постъпки и поведение. Например техните философии за светските отношения, начини на действие и максими са изпълнени с отровите на големия червен змей и всичките идват от Сатана. Така всички неща, които преминават през костите и кръвта на хората, са от Сатана. Всички тези служители, хората с власт и хората, които са постигнали успехи, имат свои собствени пътища и тайни за успех. Нима тези тайни не дават отлична представа за тяхната природа? Те са направили толкова големи неща в света и никой не може да разгадае схемите и интригите, които стоят зад тях. Това показва колко коварна и отровна е тяхната природа. Човечеството е дълбоко покварено от Сатана. Отровата на Сатана тече в кръвта на всеки човек и може да се каже, че човешката природа е покварена, нечестива, антагонистична и противоположна на Бог, изпълнена с философиите и отровите на Сатана и потопена в тях. Тя изцяло се е превърнала в природата същност на Сатана. Това е причината хората да се противопоставят на Бог и да застават срещу Него.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа)

„Светът се върти около парите“ е сатанинска философия. И тя преобладава сред цялото човечество, във всяко човешко общество. Може да се нарече тенденция, тъй като тя е насадена в сърцето на всеки човек, който първоначално не я приема, но след като се сблъска с реалния живот и започне да чувства, че тези думи всъщност са верни, мълчаливо се съгласява с нея. Не е ли това процес на покваряване на човека от Сатана? Може би хора имат различни нива на преживяно познание за този афоризъм, но всеки човек го тълкува и приема в различна степен въз основа на това, което се случва около него, и на личните му преживявания. Не е ли така? Колкото и да сте преживявали този афоризъм, какъв може да бъде негативният му ефект върху сърцето на човек? Нещо се разкрива чрез нрава на хората в нашия свят, включително на всеки един от вас. Какво е то? Култът към парите. Трудно ли е да го премахнете от човешкото сърце? Много е трудно! Очевидно човекът е много дълбоко покварен от Сатана! Сатана използва парите, за да изкушава хората, и ги покварява, като ги кара да се кланят на парите и да почитат материалните блага. И как се проявява този култ към парите при хората? Имате ли чувството, че без пари няма да можете да оцелеете в този свят, че дори един ден не може да мине без тях? Положението на човек, както и степента на уважение към него, се определя от това колко пари има той. Бедните се свиват от срам, докато богатите се радват на високото си положение. Те се изправят гордо, говорят силно и живеят високомерно. Какво носят този афоризъм и тази тенденция на хората? Не са ли готови мнозина да пожертват всичко, за да получат пари? Не губят ли мнозина достойнството и почтеността си в стремежа си да получат повече пари? Нима мнозина не се лишават от възможността да изпълняват своя дълг и да следват Бог заради парите? Да загубиш възможността да постигнеш истината и да бъдеш спасен не е ли най-голямата загуба за човека? Не е ли Сатана зъл, щом използва този метод и този афоризъм, за да поквари до такава степен човека? Това не е ли злонамерена уловка? Докато преминаваш от отричането на този популярен афоризъм към окончателното му приемане като истина, сърцето ти напълно попада във владението на Сатана и така, без да се усетиш, започваш да живееш според тези думи. До каква степен ти е повлиял този афоризъм? Възможно е да познаваш истинския път, може и да знаеш истината, но не е по силите ти да се стремиш към нея. Може да си наясно, че Божиите слова са истината, но не искаш да платиш цената или да страдаш, за да постигнеш истината. Вместо това предпочиташ да жертваш собственото си бъдеще и съдба, за да се съпротивляваш на Бог до самия край. Каквото и да каже Бог, каквото и да направи Бог, независимо дали осъзнаваш дълбочината и величието на Божията любов към теб, ти упорито държиш на своето и плащаш цената за този афоризъм. Което означава, че той вече е подвел мислите ти и е придобил власт над тях, вече контролира поведението ти и си по-склонен да му позволиш да определя съдбата ти, отколкото да се откажеш от стремежа си към богатство. Нима това, че хората могат да постъпват така, че могат да бъдат контролирани и манипулирани от думите на Сатана, не означава, че той ги е подвел и покварил? Нима сатанинската философия и нагласа и сатанинският нрав не са се вкоренили в сърцето ти? Не е ли постигнал Сатана целта си да те подведе, щом сляпо се стремиш към богатство и отказваш да следваш истината? Точно така е. Можеш ли да се усетиш, когато Сатана те подвежда и покварява? Не. Щом не виждаш стоящия точно пред теб Сатана и не усещаш подмолните му действия, ще можеш ли да видиш сатанинската порочност? Би ли могъл да знаеш как Сатана покварява човечеството? Той покварява човека по всяко време и навсякъде. Сатана лишава човек от възможността да се защити от тази поквара и го прави безпомощен пред нея. Сатана те принуждава да приемеш неговите мисли, неговите възгледи и всичките порочни неща, които произтичат от това в ситуации, когато си неосъзнат и нямаш представа какво се случва с теб. Хората приемат всичко това без изключение. Ценят го високо и го пазят като съкровище, позволяват му да ги манипулира и да си играе с тях. Ето така живеят хората във властта на Сатана, подчиняват му се несъзнателно и покварата им се задълбочава все повече и повече.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият V)

Сега има някои хора, които вярват, че поговорката „не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“ е практическа и правилна. Имат ли такива хора проницателност? Разбират ли истината? Проблемни ли са мислите и възгледите на такива хора? Ако някой в църквата разгласява тази поговорка, той го прави с мотив, опитва се да подведе другите. Опитва се да използва поговорката „не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“, за да разсее опасенията на другите или съмненията им за него. По подразбиране това означава, че той иска другите да му се доверят, че може да върши работа, да му се доверят, че е човек, който може да бъде оползотворен. Не са ли такива неговият замисъл и неговата цел? Със сигурност са такива. Той си мисли: „Вие никога не ми се доверявате и винаги се съмнявате в мен. В даден момент вероятно ще намерите някакъв дребен мой проблем и ще ме освободите. Как се очаква от мен да работя, ако това постоянно ме човърка?“. Затова той разгласява този възглед, така че Божият дом да му се довери без никакво съмнение и да го остави да работи свободно, като по този начин постига целта си. Ако някой наистина се стреми към истината, щом види, че Божият дом надзирава работата му, той трябва да се отнесе правилно към това, защото знае, че то е за негова собствена защита и, което е по-важно, че така проявява и отговорност към делото на Божия дом. Въпреки че може да разкрие покварата си, той може да се помоли на Бог, да поиска от Бог да го проучи внимателно и да го защитава, или да се закълне пред Бог, че ще приеме Неговото наказание, ако извърши зло. Няма ли това да успокои ума му? Защо да разгласява заблуда, за да подвежда хората и да постига собствената си цел? Някои водачи и работници винаги имат отношение на съпротива към надзора на Божиите избраници или към усилията на висшестоящите водачи и работници да научат за работата им. Какво си мислят те? „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Защо винаги ме надзиравате? Защо ме използвате, след като не ми вярвате?“. Ако ги попиташ за работата им или се поинтересуваш за напредъка ѝ, а след това попиташ за личното им състояние, те ще заемат още по-отбранителна позиция: „Тази работа ми е поверена; тя попада в обхвата на моите компетенции. Защо се намесвате в работата ми?“. Макар че не смеят да го кажат направо, те ще намекнат: „Както се казва в поговорката: „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Защо си толкова мнителен?“. Те дори ще те заклеймят и ще ти лепнат етикет. А какво ще стане, ако не разбираш истината и нямаш никаква проницателност? След като чуеш намека им, ще кажеш: „Мнителен ли съм? Тогава греша. Аз съм измамен! Прав си: не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Така не си ли подведен? В съгласие с истината ли е поговорката „не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“? Не, това е безсмислица! Тези нечестиви хора са коварни и измамни. Те представят тази поговорка като истина, за да подведат обърканите хора. Като чуе тази поговорка, обърканият човек наистина се подвежда и се обърква, като си мисли: „Той е прав, постъпих несправедливо с този човек. Той сам го каза: „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Как можах да се усъмня в него? Работата не може да се върши по този начин. Трябва да го насърчавам, без да надзъртам в работата му. Щом го оползотворявам, трябва да му се доверявам и да го оставя да работи свободно, без да го възпирам. Трябва да му дам пространство да се изяви. Той има способността да свърши работата. А дори да няма способността, все пак Светият Дух върши делото Си!“. Що за логика е това? Има ли нещо в нея, което да съответства на истината? (Не.) Всички тези думи звучат правилно. „Не можем да възпираме другите“. „Хората не могат да направят нищо; Светият Дух е този, който прави всичко. Светият Дух проучва внимателно всичко. Не е необходимо да се съмняваме, защото Бог ръководи всичко“. Но какви са тези думи? Не са ли объркани хората, които ги изричат? Те не могат да прозрат дори това и са подведени само от едно изречение. Няма да сбъркаме, ако кажем, че повечето хора приемат за истината израза „не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“, подведени са и са обвързани от него. Той ги смущава и им влияе, когато подбират или използват хора. Дори допускат той да определя действията им. В резултат на това много водачи и работници винаги изпитват затруднения и се опасяват, когато проверяват работата в църквата и когато повишават и използват хора. В крайна сметка могат да се утешат единствено с думите: „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Всеки път, когато проверяват или питат за работата, те си мислят: „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“. Трябва да се доверявам на братята и сестрите, а и в крайна сметка Светият Дух проучва внимателно хората, така че не трябва все да ги подлагам на съмнение и да ги наблюдавам“. Те се влияят от този израз, нали? Какви са последиците от влиянието му? На първо място, дали човек ще проверява и ръководи работата на другите, ако е привърженик на идеята: „Не се съмнявай в онези, които наемаш, нито наемай онези, в които се съмняваш“? Ще контролира и ще проследява ли работата на хората? Изпълнява ли този човек предано дълга си, ако се доверява на всички, които използва, и никога не проверява или не ръководи работата им и никога не ги надзирава? Може ли компетентно да върши делото на църквата и да завърши Божието поръчение? Предан ли е на Божието поръчение? Второ, това не е просто неспазване на Божието слово и неизпълнение на дълга, това е приемане на интригите и философията на Сатана за светските отношения за истината и тяхното следване и практикуване. Подчиняваш се на Сатана и живееш според неговата философия, нали? Ти не си човек, който се покорява на Бог, още по-малко си човек, който се придържа към Божиите слова. Ти си пълен негодник. Да загърбиш Божиите слова и вместо тях да приемеш сатанинския израз и да го практикуваш като истината, означава да предадеш както истината, така и Бог! Що за човек си, щом работиш в Божия дом, но принципите за твоите действия са сатанинската логика и философията за светските отношенията? Това е човек, който предава Бог и сериозно Го позори. Каква е същината на тази постъпка? Открито заклеймяваш Бог и отричаш истината. Не е ли това същината ѝ? (Така е.) Освен че не следваш Божията воля, ти допускаш в църквата да се вихри една от дяволските поговорки на Сатана и от сатанинските философии за светските отношения. Така ставаш съучастник на Сатана, подпомагаш го в извършването на действията му в църквата и смущаваш и прекъсваш църковното дело. Същината на този проблем е много сериозна, нали?

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първи екскурс: какво е истината)

И така, какво означава никога да не се предаваш? Това е, когато някой се провали, сблъска се с неуспехи или се отклони по грешния път, но не го признава. Просто упорито продължава напред. Проваля се, но не се обезсърчава, проваля се, но не признава грешките си. Независимо колко хора го порицават или заклеймяват, той не се обръща назад. Настоява да се бори, да работи и да се стреми в собствената си посока и към собствените си цели, без да се замисля за цената. Това е видът манталитет, за който става въпрос. Този манталитет не е ли доста добър в обединяването на хората? В какви ситуации обикновено се използва изразът „никога не се предавай“? Във всякакви ситуации. Където и да съществуват покварени хора, съществува и този израз, съществува и този манталитет. И така, защо хората, които принадлежат на Сатана, са измислили тази поговорка? За да не могат хората никога да разберат себе си, да не признават собствените си грешки и да не ги приемат. За да не виждат хората само крехката, слабата и некадърната си страна, а по-скоро да виждат способната, силната и смелата си страна, да не се подценяват, а да мислят, че са компетентни. Стига да си мислиш, че си способен, значи си способен; стига да си мислиш, че можеш да успееш, че няма да се провалиш и че можеш да бъдеш сред най-добрите, тогава ще успееш. Стига да имаш тази решителност и решимост, това желание и тази необуздана амбиция, тогава можеш да постигнеш всичко. Хората не са незначителни; те са могъщи. Невярващите имат една поговорка: „Успехът ти е толкова голям, колкото са големи мечтите ти“. Някои хора харесват тази поговорка още щом я чуят: „Еха, искам десеткаратов диамант, това означава ли, че ще го получа? Искам „Мерцедес-Бенц“, това означава ли, че ще го получа?“. Това, което получаваш, ще съответства ли на размаха на желанието на сърцето ти? (Не.) Тази поговорка е заблуда. Казано направо, надменността на онези, които вярват в израза „никога не се предавай“ и го признават, не познава граници. На кои Божии слова пряко противоречи начинът на мислене на тези хора? Бог изисква от хората да разбират себе си и да постъпват практично. Хората имат покварен нрав; те имат недостатъци и нрав, който се съпротивлява на Бог. Сред хората няма съвършени; никой не е съвършен. Това са просто обикновени хора. Как Бог поучава хората да постъпват? (По благопристоен начин.) Да постъпват благопристойно и да се придържат твърдо към мястото си на сътворени същества по практичен начин. Изисквал ли е Бог някога от хората никога да не се предават? (Не.) Не. Тогава какво казва Бог за хората, които следват погрешен път или разкриват покварен нрав? (Той им казва да признаят това и да го приемат.) Да го признаят и да го приемат, след това да го разберат, да са способни да направят обрат и да достигнат до практикуване на истината. За разлика от това, никога да не се предават означава, че хората не разбират собствените си проблеми, не разбират грешките си, не приемат грешките си, в никакъв случай не правят обрат и в никакъв случай не се покайват, камо ли да приемат Божието върховенство или подредби. Те не само не търсят каква точно е съдбата на хората или какви са Божиите устройвания и подредби — не само не търсят тези неща, но вместо това вземат съдбата си в свои ръце, искат те да имат последната дума. Освен това Бог изисква от хората да разбират себе си, да се оценяват и преценяват точно и да вършат добре всичко, което могат, по един практичен и благопристоен начин и с цялото си сърце, ум и душа, докато Сатана кара хората да използват напълно своя надменен нрав и да му дадат пълна свобода. Той кара хората да бъдат свръхчовеци, да бъдат велики и дори да имат суперсили — кара ги да бъдат неща, които не могат да бъдат. Следователно каква е философията на Сатана? Тя е, че дори да грешиш, не си сгрешил, и че стига да имаш манталитета да не признаваш поражение и никога да не се предаваш, рано или късно ще дойде ден, в който ще станеш част от най-добрите, и рано или късно ще дойде ден, в който желанията и целите ти ще се осъществят. И така, има ли смисъл, в който никога да не се предаваш означава, че ще използваш всякакви средства, за да постигнеш нещо? За да постигнеш целите си, не бива да признаваш, че си способен на провал, не бива да вярваш, че си обикновен човек, и не бива да вярваш, че си способен да следваш грешен път. Освен това трябва безскрупулно да използваш всякакви методи или тайни кроежи, за да осъществиш желанията и необузданите си амбиции. Има ли нещо в това никога да не се предаваш, при което хората подхождат към съдбата си с отношение на изчакване и покорство? (Не.) Няма. Хората настояват да вземат съдбата си изцяло в свои ръце; те искат да контролират собствената си съдба. Независимо дали се отнася за пътя, по който ще поемат, дали ще бъдат благословени, или какъв начин на живот ще имат, те трябва да имат последната дума за всичко.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първи екскурс: какво е истината)

„Бъди строг към себе си и търпелив към другите“, както и поговорките „Не присвоявай парите, които намериш“ и „Извличай удоволствие от това да помагаш на другите“, е едно от онези изисквания, които традиционната култура поставя по отношение на моралното поведение на хората. По същия начин, независимо дали някой може да постигне или да практикува това морално поведение, то все пак не е критерий или норма за оценяване на неговата човешка природа. Може да се окаже, че наистина си способен да бъдеш строг към себе си и търпелив към другите и че се придържаш към особено високи стандарти. Може да си безупречно чист и винаги да мислиш за другите и да проявяваш внимание към тях, да не си егоист и да не гониш лични интереси. Може да изглеждаш особено великодушен и безкористен, и да имаш силно чувство за социална отговорност и обществен морал. Благородната ти почтеност и характер може да са на показ пред близките ти и пред хората, с които се срещаш и общуваш. Поведението ти може никога да не дава повод на другите да те обвиняват или критикуват, а вместо това да предизвиква щедри похвали и дори възхищение. Хората може да те смятат за човек, който е наистина строг към себе си и търпелив към другите. Това обаче не е нищо повече от външно поведение. Съответстват ли мислите и желанията дълбоко в сърцето ти на това външно поведение, на тези действия, които изживяваш външно? Отговорът е: „Не, не съответстват“. Причината, поради която можеш да действаш по този начин, е, че зад това има мотив. Какъв точно е този мотив? Можеш ли да понесеш този мотив да излезе наяве? Категорично не. Това доказва, че този мотив е нещо неизразимо, нещо тъмно и зло. Е, защо този мотив е неизразим и порочен? Защото човешката природа на хората се управлява и ръководи от покварения им нрав. Всички мисли за човешката природа, независимо дали хората ги изразяват с думи или ги разкриват, безспорно са доминирани, контролирани и манипулирани от покварения им нрав. В резултат на това всички мотиви и намерения на хората са зловещи и зли. Независимо дали хората са способни да бъдат строги към себе си и търпеливи към другите, или дали външно изразяват този морал перфектно, неизбежно е този морал да няма контрол или влияние върху тяхната човешка природа. И така, от какво се контролира човешката природа на хората? Това е поквареният им нрав, това е тяхната човешка природа същност, която се крие зад моралната повеля „бъди строг към себе си и търпелив към другите“ — това е истинската им природа. Истинската природа на човека е неговата човешка природа същност. А от какво се състои неговата човешка природа същност? Тя се състои главно от предпочитанията и стремежите му, възгледите му за живота и ценностната му система, както и от отношението му към истината и Бог и т.н. Само тези неща наистина представляват човешката природа същност на хората. Със сигурност може да се каже, че повечето хора, които изискват от себе си да изпълняват моралната повеля „бъди строг към себе си и търпелив към другите“, са обсебени от статуса. Водени от покварения си нрав, те не могат да не се стремят към престиж сред хората, известност в обществото и статус в очите на другите. Всички тези неща са свързани с желанието им за статус и хората се стремят към тях зад прикритието на доброто си морално поведение. И откъде идват тези техни стремежи? Те изцяло произтичат и се управляват от покварения им нрав. Затова независимо от всичко, независимо дали някой изпълнява моралната повеля да бъде „строг към себе си и търпелив към другите“, или не, и дали го прави до съвършенство, или не, това изобщо не може да промени неговата човешка природа същност. По подразбиране това означава, че по никакъв начин не може да промени възгледите му за живота или ценностната му система, нито може да направлява отношението му към всякакви хора, събития и неща или начина, по който ги възприема. Не е ли така? (Така е.) Колкото повече човек е способен да бъде строг към себе си и търпелив към другите, толкова по-добре умее да се преструва, да се прикрива и да подвежда другите с добро поведение и приятни думи, и толкова по-измамен и нечестив е по природа. Колкото повече спада към този тип човек, толкова повече се задълбочава любовта и стремежът му към статус и власт. Колкото и велико, славно и правилно да изглежда външното му морално поведение и колкото и приятно да им е на хората да го виждат, неизказаният стремеж, който се крие в дълбините на сърцето му, както и неговата природа същност и дори амбициите му, могат да изригнат от него по всяко време. Следователно, колкото и добро да е моралното му поведение, то не може да прикрие присъщата му човешка природа същност, нито амбициите и желанията му. Не може да прикрие отвратителната му природа същност, която не обича положителните неща, която изпитва неприязън към истината. Както показват тези факти, поговорката „Бъди строг към себе си и търпелив към другите“ е не само нелепа, но и изобличава онези амбициозни типове, които се опитват да използват подобни поговорки и поведение, за да прикрият неизразимите си амбиции и желания. Можете да сравните това с някои от антихристите и злите хора в църквата. За да затвърдят статуса и властта си в църквата и за да придобият по-добра репутация сред другите членове, те са способни да се подложат на страдания и да платят цена, докато изпълняват дълга си, и дори могат да се отрекат от работата и семействата си и да продадат всичко, което имат, за да отдадат всичко на Бог. В някои случаи цената, която плащат, и страданието, което понасят, за да отдадат всичко на Бог, надхвърля това, което обикновеният човек може да изтърпи. Те са способни да въплътят духа на крайно себеотрицание, за да запазят статуса си. И все пак, колкото и да страдат и каквато и цена да платят, никой от тях не защитава Божието свидетелство или интересите на Божия дом, нито практикува според Божиите слова. Единствената цел, която преследват, е да постигнат статус, власт и Божии награди. Нищо от това, което правят, няма връзка с истината. Какъв ще бъде крайният им изход, независимо колко са строги към себе си и търпеливи към другите? Какво ще си помисли Бог за тях? Дали ще определи изхода им въз основа на външното добро поведение, което изживяват? Със сигурност няма да го направи. Хората възприемат и съдят другите въз основа на това поведение и тези прояви, и тъй като не могат да прозрат същността на другите хора, в крайна сметка се оказват измамени от тях. Бог обаче никога не е измамен от човека. Той категорично няма да запомни и да одобри моралното поведение на хората, защото са успели да бъдат строги към себе си и търпеливи към другите. Вместо това Той ще ги осъди за амбициите им и за пътя, по който са поели, за да преследват статус. Ето защо онези, които се стремят към истината, трябва да имат проницателност по отношение на този критерий за оценка на хората. Те трябва напълно да отрекат и да изоставят този нелеп критерий и трябва да разпознават хората според Божиите слова и истините принципи. Те трябва да гледат най-вече дали даден човек обича положителните неща, дали е способен да приеме истината и дали може да се покори на Божието върховенство и на Неговите подредби, както и да гледат пътя, който избира и по който върви, и въз основа на тези неща да определят какъв тип човек е и каква човешка природа има. Твърде лесно е да възникнат отклонения и грешки, когато хората съдят другите въз основа на критерия „Бъди строг към себе си и търпелив към другите“. Ако погрешно разпознаваш и разглеждаш даден човек въз основа на принципи и поговорки, които произлизат от човека, по този въпрос ще нарушаваш истината и ще се противопоставяш на Бог. Защо е така? Причината е, че начинът, по който възприемаш хората, ще има погрешна основа, несъвместима с Божиите слова и истината — тя може дори да е в разрез с тях и да им противоречи. Бог не оценява човешката природа на хората въз основа на твърдението за морално поведение „Бъди строг към себе си и търпелив към другите“, така че ако все още настояваш да съдиш морала им и да определяш какви хора са те според този критерий, тогава напълно си нарушил истините принципи и със сигурност ще сбъркаш и ще предизвикаш някои грешки и отклонения. Не е ли така? (Така е.)

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (6))

Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запази добро приятелство, човек трябва да си мълчи за проблемите на приятеля си, дори и да ги вижда ясно. Той трябва да спазва принципа да не удря хората в лицето и да не посочва недостатъците им. Хората се заблуждават взаимно, крият се един от друг и плетат интриги помежду си. Макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази отношенията си? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да водят чистосърдечни разговори, нито да имат дълбоки връзки, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другите хора, нито да кажат нещо, което би било от полза за другите хора. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другите. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, като по този начин пречат на другите да развият враждебни мисли към тях. Когато никой не представлява заплаха за някого, този човек не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е крив и измамен начин на оцеляване с елемент на предпазливост, чиято цел е самосъхранението. Като живеят по този начин, хората нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Между хората има само взаимна предпазливост, взаимна експлоатация и взаимни интриги, като всеки човек взема от връзката това, от което се нуждае. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да оскърбяваш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от философия за светските отношения. Може ли придържането към това твърдение и практика да се смята за добро морално поведение? Ни най-малко. Някои хора възпитават децата си така. Ако детето им бъде набито някъде навън, те му казват: „Ти си мекотело. Защо не отвърна? Ако някой те удари, изритай го!“. Това ли е правилният начин? (Не.) Как се нарича това? Нарича се подстрекателство. Каква е целта на подстрекателството? Човек да избегне загуби и да се възползва от другите. Ако някой те удари, ще те боли най-много няколко дни; ако обаче го изриташ, няма ли да има по-сериозни последици? И кой ще ги е причинил? (Родителите със своето подстрекателство.) Е, не е ли естеството на твърдението „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ някак подобен на това? Правилно ли е да се общува с хората според това твърдение? (Не.) Не, не е. Ако го погледнем от този ъгъл, не е ли това начин за подстрекаване на хората? (Да, така е.) То учи ли хората да бъдат мъдри в общуването си с другите, да умеят да ги разграничават, да гледат на хората и нещата по правилния начин и да общуват с другите мъдро? Учи ли ви, че ако срещнете добри хора, хора с човешка природа, трябва да се отнасяте с тях с искреност, да им помагате, ако можете, а ако не можете да им помогнете, да бъдете толерантни и да се отнасяте с тях подобаващо, да се научите да понасяте недостатъците им, да се примирявате с погрешните им разбирания и преценки за вас и да се учите от силните им страни и добрите им качества? На това ли учи то хората? (Не.) Е, в крайна сметка на какво се оказва, че учи хората тази поговорка? По-честни ли ги прави, или по-измамни? Тя води дотам, че хората стават по-измамни; сърцата им се отдалечават още повече, разстоянието между хората се увеличава, а отношенията им стават сложни; тази поговорка представлява усложнение на социалните отношения между хората. Сърдечното общуване между тях се загубва и се появява манталитет на взаимна резервираност. Могат ли човешките отношения да останат нормални по този начин? Ще се подобри ли така социалният климат? (Не.) Затова поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е очевидно погрешна. Ако учим хората да правят това, няма да им помогнем да изживеят нормална човешка природа; нещо повече, това не може да направи хората открити, почтени или искрени в начина, по който постъпват. С това със сигурност не може да се постигне нищо положително.

Поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ се отнася за две действия, от които едното е удрянето, а другото — упрекването. В нормалното общуване между хората правилно или грешно е да удариш някого? (Грешно е.) В нормалните човешки взаимоотношения да удариш някого проява и поведение на нормална човешка природа ли е? (Не.) Да удряш хората категорично е погрешно и няма значение дали ги удряш в лицето, или другаде. И така, постулатът „Ако удряш някого, не го удряй в лицето“ е изначално погрешен. Според тази поговорка очевидно не е правилно да удариш някого в лицето, но е правилно да го удариш другаде, защото при удар лицето се зачервява, подува се и е наранено. Това прави човека да изглежда лош и невъзпитан, а и те учи да се отнасяш с другите по един много груб, недодялан и неблагороден начин. И така, благородно ли е да удариш някого другаде? Не, и това не е благородно. Всъщност основното в тази поговорка не е къде удряш, а самата дума „удрям“. Ако в общуването си с другите ти се изправяш срещу тях и решаваш проблемите с удряне, самият ти подход е погрешен. Такова поведение е продиктувано от импулсивност и не се основава на съвестта и разума, присъщи на човешката природа, и, разбира се, още по-малко представлява практикуване на истината или придържане към истините принципи. Някои хора не накърняват достойнството на другите в тяхно присъствие — внимават какво говорят и се въздържат от това да ударят другия в лицето, но все въртят мръсни номера зад гърба му, когато се здрависват с някого, местят ножа в другата ръка, говорят сладки приказки в лицето му, но злословят зад гърба му, използват недостатъците му срещу него, дебнат възможности за отмъщение, топят го и плетат интриги, разпространяват безпочвени слухове или създават конфликти и използват други хора, за да му сторят зло. По-добри ли са тези долни способи от това да удариш някого в лицето? Нима не са още по-жестоки от това да удариш някого в лицето? Нима не са още по-коварни, злобни и лишени от човешка природа? (Да, такива са.) И така, постулатът „Ако удряш някого, не го удряй в лицето“ е изначално безсмислен. Самият възглед е погрешен и съдържа елемент на фалшиви претенции. Това е един лицемерен подход, което го прави още по-отвратителен, противен и отблъскващ. Вече сме наясно, че самото удряне произтича от импулсивност. На какво основание удряш някого? Да не би да е разрешено от закона или да е твое право, дадено от Бог? Нито едното, нито другото. Е, защо тогава да удряме хората? Ако можеш да се разбереш с някого нормално, можеш да намериш правилен начин да общуваш с него и да се разберете. Ако не можеш да се разбереш с него, може всеки от вас да тръгне по своя път, без да се стига дотам да се действа импулсивно и да се нанасят удари. В рамките на съвестта и разума на човечеството това трябва да е нещо, което хората правят. Щом постъпиш импулсивно, дори и да не удариш човека в лицето, а някъде другаде, това е сериозен проблем. Такъв подход към общуването не е нормален. Това е начин на общуване между врагове, а не нормално човешко взаимодействие. Той ни най-малко не подобава на разума на човешката природа. А думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ добра ли е, или лоша? Съдържа ли думата „упреквам“ значението „разкривам, разобличавам“ по смисъла на Божиите слова? (Не, не го съдържа.) Според Моето разбиране за думата „упреквам“ в човешкия език тя няма такова значение. В същината си тя се отнася за някаква злонамерена форма на разобличение; тя означава да разобличиш проблемите и недостатъците на хората или неща и поведение, за които другите не знаят, или някаква интрига, идеи или възгледи, които не са очевидни. Такова е значението на думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Ако двама души се разбират добре и си имат доверие, ако между тях няма прегради и всеки се надява да е от полза и помощ за другия, то тогава би било най-добре да седнат на една маса и всеки да изложи проблемите на другия открито и искрено. Това е правилният начин и не е посочване на недостатъците на другия. Ако откриеш, че някой има проблеми, но виждаш, че все още не може да приеме съветите ти, просто не казвай нищо, за да избегнеш скарване или конфликт. Ако искаш да му помогнеш, можеш да разбереш какво мисли и първо да му кажеш: „Виждам, че имаш някакъв проблем, и се надявам да мога да те посъветвам. Не знам дали ще можеш да го приемеш. Ако си склонен да го приемеш, ще ти кажа. Ако не си, ще си замълча засега и няма да кажа нищо“. Ако той ти отвърне: „Имам ти доверие. Каквото и да имаш да ми казваш, то няма да е непремерено. Ще го приема“, то това означава, че ти дава зелена светлина и можеш да му споделиш всеки един от проблемите му. Не само ще приеме напълно това, което ще му кажеш, но и ще извлече полза от него, а отношенията ви ще останат нормални. Това не са ли искрени отношения? (Такива са.) Това е правилният начин да се общува с другите. Това не значи да упрекваш някого за недостатъците му. Какво означава „да не посочваш недостатъците на другите“, както се казва във въпросната поговорка? Означава да не говориш за слабостите им, да не говориш за тези техни проблеми табу, да не разобличаваш същината на проблемите им и да не я посочваш явно. Това значи да направиш само няколко повърхностни забележки, да говориш общи приказки, да казваш неща, които самият човек вече е склонен да възприеме и да не разобличиш предходни грешки или деликатни проблеми на човека. Каква полза има за другия, ако постъпиш така? Може би ще си спестиш това да го обидиш или да го превърнеш в свой враг, но начинът, по който постъпваш, по никакъв начин не му помага и не му е от полза. Затова фразата „не посочвай недостатъците на другите“ сама по себе си е уклончива и е форма на заблуда, заради която в човешките отношения не може да има искреност. Може да се каже, че този модел на поведение означава, че човекът храни зли намерения. Това не е правилният начин да се общува с другите. Невярващите дори гледат на поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ като на нещо, което хората с благороден характер трябва да правят. Този начин на общуване с другите е очевидно заблуждаващ и хората прибягват до него, за да се защитят. Той никак не е подобаващ.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8))

Поговорката за морално поведение „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“, която се споменава в традиционната китайска култура, е доктрина, която кара хората да се въздържат и ги просветлява. Тя може да разреши само дребни спорове и банални конфликти, но няма никакъв ефект върху онези, които таят у себе си дълбока омраза. Дали хората, които поставят това изискване, наистина разбират човешката природа? Може да се каже, че тези, които поставят това изискване, много добре знаят докъде се простират границите на търпението на човешката съвест и човешкия разум, но поддържането на тази теория просто ги прави да изглеждат изтънчени и благородни и им носи одобрението и ласкателството на хората. В действителност те са напълно наясно, че ако някой нарани достойнството или почтеността на човека, ако накърни интересите му или дори повлияе на перспективите за бъдещето му и на целия му живот, то от гледна точка на човешката природа ощетената страна трябва да си отмъсти. Колкото и съвест и разум да има човекът, той няма да понесе това безропотно. Най-много да има разлика в степента и метода на отмъщението му. […]

Защо хората успяват да се избавят от омразата? Какви са основните причини за това? От една страна, те са повлияни от тази поговорка за морално поведение: „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“. От друга страна, те се тревожат при мисълта, че ако недоволстват за дребни неща, постоянно мразят хората и са нетолерантни към другите, няма да могат да се установят в обществото и ще бъдат заклеймени от общественото мнение, а другите ще им се присмиват. Затова им се налага, неохотно и против волята им, да преглътнат гнева си. От една страна, от гледна точка на човешкия инстинкт, живеещите в този свят хора не могат да понесат всичкото това потисничество, неразумно нараняване и несправедливо отношение. Това ще рече, че не е присъщо на човешката природа да може да понесе такива неща. Поради това е нечестно и нехуманно изискването „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“ да бъде предявявано към когото и да било. От друга страна е очевидно, че тези идеи и възгледи също така повлияват или изопачават възгледите и гледните точки на хората по тези въпроси, затова те не могат да се отнасят правилно към тях. Вместо това приемат поговорки като „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“ за правилни и положителни. Когато станат обект на несправедливо отношение, за да избегнат клеймото на общественото мнение, хората нямат друг избор, освен да преглътнат обидите и неравностойното отношение, които са понесли, и да изчакат удобен момент да си отмъстят. Макар и на глас да говорят сладки приказки като „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“, „Много важно, няма смисъл да отмъщавам, минало-заминало“, човешкият им инстинкт им пречи да забравят вредата, която случилото се им е причинило. Това означава, че нанесената на тялото и ума им вреда никога не може да бъде заличена и никога няма да избледнее. Когато хората казват: „Откажи се от омразата, този въпрос е приключен, минало-заминало“, това е просто фасада, която възниква единствено от оковите и влиянието на идеи и възгледи като „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“. Хората, разбира се, също така са в плен на такива идеи и възгледи, дотолкова че мислят, че ако не успеят да ги приложат на практика, ако нямат сърдечността или щедростта да бъдат снизходителни, когато е възможно, то всички ще ги гледат с пренебрежение и ще ги заклеймяват, а обществото или общността им ще ги дискриминира още повече. Какви са последиците от дискриминирането? Това, че когато общуваш с хората и си вършиш работата, хората ще казват: „Този човек е тесногръд и отмъстителен. Внимавай с него!“. Това се превръща в допълнителна пречка и в работата ти в общността. Защо е на лице тази допълнителна пречка? Защото обществото като цяло е повлияно от идеи и възгледи като „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“. Нравите на цялото общество са почтителни към такъв начин на мислене и цялото общество е ограничено, повлияно и контролирано от него, така че ако не можеш да го приложиш на практика, ще ти е трудно да се установиш в обществото и да оцеляваш в общността си. Поради това някои хора нямат друг избор, освен да се подчинят на тези социални нрави и да следват поговорки и възгледи като „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“, поради което животът им е жалък. В контекста на тези явления дали тези така наречени моралисти не са преследвали някакви конкретни цели и намерения, като са предложили тези поговорки за моралните идеи и възгледи? Дали са го направили, за да живеят хората по-свободно, а телата, умовете и духовете им да бъдат по-волни? Или може би за да могат хората да живеят по-щастливо? Това съвсем очевидно не е така. Тези поговорки за моралното поведение никак не отговарят на нуждите на нормалната човешка природа, а още по-малко се предлагат, за да помогнат на хората да изживеят нормална човешка природа. Те по-скоро обслужват изцяло амбициите на управляващата класа да контролира хората и да стабилизира собствената си власт. Тези поговорки обслужват управляващата класа и се представят, за да може управляващата класа да държи обществения ред и обществените нрави под контрол, като използва тези неща, за да възпира всеки човек, всяко семейство, всеки индивид, всяка общност, всяка група и обществото, формирано от всички тези различни групи. Именно в такива общества, под влиянието на индоктринацията, въздействието и втълпяването на такива морални идеи и възгледи, се появяват и оформят общоприетите обществени морални идеи и възгледи. Това оформяне на обществен морал и обществени нрави не допринася за оцеляването на човешката раса, нито за напредъка и пречистването на човешката мисъл, нито за израстването на човешката природа. Напротив — поради появата на тези морални идеи и възгледи човешкото мислене се ограничава в контролируеми рамки. Е, кой в крайна сметка печели от това? Човешката раса ли? Или управляващата класа? (Управляващата класа.) Правилно, именно управляващата класа е тази, която в крайна сметка има полза. С тези морални писания в основата на мисленето и моралното им поведение хората са по-лесни за управляване, по-вероятно е да са покорни граждани, по-лесни са за манипулиране, по-лесно се ръководят от различните поговорки на моралните писания във всичко, което правят, и по-лесно се поддават на обществените системи, обществения морал, обществените нрави и общественото мнение. Така хората, които са подчинени на едни и същи обществени системи, морална среда и обществени нрави, до известна степен в общи линии са единодушни в идеите и възгледите си и са единодушни спрямо основните принципи за това как трябва да постъпват, защото идеите и възгледите им са претърпели обработване и стандартизация от тези така наречени моралисти, мислители и просветители. А какво означава думата „единодушен“? Означава, че всички управлявани, в това число мислите и нормалната им човешка природа, са обзети и ограничени от тези поговорки от моралните писания. Мислите на хората са ограничени и едновременно с това и устите и мозъците им също са ограничени. Всички са принудени да приемат тези морални идеи и възгледи на традиционната култура, като ги използват, от една страна, за да съдят и възпират собственото си поведение, а от друга, за да съдят другите и обществото. Разбира се, че едновременно с това те са и контролирани от общественото мнение, което се върти около тези поговорки от моралните писания. Ако сметнеш, че начинът, по който постъпваш, е в разрез с поговорката „От екзекуция само падат глави. Бъди снизходителен, когато е възможно“, ти много се разстройваш и се чувстваш неспокоен, а скоро ти хрумва: „Ако не успея да бъда снизходителен, когато е възможно, ако съм един дребнав и тесногръд човек, един лилипут с капаци, и не мога да се избавя дори и от най-малката омраза, а я нося със себе си постоянно, дали ще ми се смеят? Дали колегите и приятелите ми ще ме дискриминират?“. Затова ти се налага да се правиш на особено великодушен. Това, че хората се държат по този начин, означава ли, че са под контрола на общественото мнение? (Да.) Обективно погледнато, дълбоко в сърцето ти има невидими окови, т.е. общественото мнение и заклеймяването от цялото общество са за теб като невидими окови.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (9))

Поговорката „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ внушава, че трябва да даваш и да предоставяш на другите само неща, които ти сам харесваш и които доставят удоволствие на самия теб. Но какви неща харесват и на какво се радват покварените хора? На покварени неща, на нелепи неща и на екстравагантни желания. Ако даваш и предоставяш на хората тези негативни неща, няма ли цялото човечество да става все по-покварено? Ще има все по-малко положителни неща. Това не е ли факт? Факт е, че човечеството е дълбоко покварено. Покварените хора обичат да се стремят към слава, печалба, статус и плътски удоволствия. Те искат да са известни личности и да бъдат могъщи и свръхчовеци. Искат комфортен живот и изпитват неприязън към усиления труд. Искат всичко да им се поднася на тепсия. Много малко от тях обичат истината или положителните неща. Ако хората дават и предоставят на другите своята поквара и пристрастия, какво ще стане? Точно това, което си представяте: човечеството само ще става все по-покварено. Поддръжниците на идеята „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ искат хората да дават и предоставят на другите покварата, пристрастията и екстравагантните си желания, като ги подтикват да се стремят към зло, удобства, пари и напредък. Това ли е правилният път в живота? Съвсем очевидно е, че „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е много проблематична поговорка. Пропуските и недостатъците в нея могат да ви избодат очите — дори не си заслужава да се анализира и прозира. Грешките и абсурдите в нея се виждат от пръв поглед без кой знае какво изследване. Сред вас обаче има мнозина, които лесно биват убедени и повлияни от тази поговорка и я приемат, без проницателност. Вие често използвате тази поговорка в общуването си с другите, за да поучите себе си и да увещавате тях. Като правите това, си мислите, че почтеността ви е особено благородна и че постъпките ви са много рационални. Без да осъзнаваш обаче, тези думи издават принципа, според който постъпваш, и позицията ти по въпросите. Същевременно си подвел и подлъгал другите да подхождат към хората и обстоятелствата със същия възглед и позиция като теб. Държал си се като истинска фурнаджийска лопата и изцяло си поел по средния път. Казваш: „Какъвто и да е проблемът, не е нужно да се приема сериозно. Не усложнявай своя живот или този на другите. Ако усложняваш живота на другите хора, създаваш трудности и на себе си. Да си мил с другите е да си мил със себе си. Ако си суров към другите, си суров към себе си. Защо да се поставяш в трудно положение? Да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, е най-доброто и най-внимателното, което можеш да направиш за себе си“. Това отношение очевидно предполага да не си педантичен в нищо. Ти нямаш правилна позиция или гледна точка по никой въпрос — възгледите ти за всичко са объркани. Не си педантичен и просто си затваряш очите за нещата. Накрая, когато застанеш пред Бог и се отчетеш, ще бъде голяма каша. Защо е така? Защото все казваш, че не трябва да причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. Това ти носи голяма утеха и радост, но същевременно ти причинява големи проблеми, защото заради него не можеш да имаш ясни възгледи или позиции по множество въпроси. Това, разбира се, също така те прави неспособен да разбереш ясно какво ниво изисква Бог от теб, когато попаднеш в такива ситуации, както и какъв изход трябва да постигнеш. Тези неща стават, защото не си педантичен в нищо. Причиняват се от обърканото ти отношение и възгледи. Дали да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, е толерантното отношение, което трябва да имаш към хората и нещата? Не, не е. Това е просто една теория, която изглежда правилна, благородна и добронамерена отвън, но всъщност е нещо изцяло негативно. Очевидно е, че още по-малко е истина принцип, към която хората трябва да се придържат. Бог не изисква хората да не причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях, а иска да са наясно с принципите, които трябва да спазват, когато попадат в различни ситуации. Ако нещо е правилно и съответства на истината в Божиите слова, трябва да се придържаш към него, и не само да се придържаш към него, а и да поучаваш, убеждаваш и разговаряш с другите, за да разберат точно какви са Божиите намерения и кои са истините принципи. Това е твоя отговорност и задължение. Бог не иска да поемаш по средния път, а още по-малко иска да се хвалиш колко голямо сърце имаш. Трябва да се придържаш към нещата, за които Бог те е наставлявал и на които те е научил, и към това, за което Бог говори в словата Си — изискваните критерии и истините принципи, които хората трябва да спазват. Не само трябва да се придържаш към тях и да ги отстояваш вечно, но и да практикуваш тези истини принципи, като даваш пример на другите и като ги убеждаваш, надзираваш, подкрепяш и напътстваш да се придържат към тях, да ги спазват и да ги практикуват като теб. Бог изисква да правиш това, защото именно това ти е поверил. Не можеш просто да поставяш изисквания към себе си, а да пренебрегваш другите. Бог изисква да заемеш правилната позиция по въпросите, да се придържаш към правилните критерии, да знаеш точно какви са критериите в Божиите слова и да установиш точно какви са истините принципи. Дори и да не можеш да постигнеш това, дори и да не желаеш, да не ти харесва, да имаш представи или да му се противопоставяш, трябва да гледаш на него като на своя отговорност и задължение. Трябва да разговаряш с хората за положителните неща, които идват от Бог, за нещата, които са верни и правилни и да ги използваш, за да помагаш, влияеш и напътстваш другите, за да могат те да се възползват и поучат от тях и да поемат по правилния път в живота. Това е твоя отговорност и не бива упорито да се придържаш към идеята „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, която Сатана ти е втълпил. В Божиите очи тази поговорка е просто философия за светските отношения. Тя е начин на мислене, който съдържа хитростите на Сатана, и никак не е правилният път, нито е нещо положително. Всичко, което Бог изисква от теб, е да постъпваш по почтен, достоен начин и съвсем ясно да разбираш какво трябва и какво не бива да правиш. Той не те призовава да бъдеш човекоугодник или нагаждач, нито те е призовал да поемаш по средния път. Когато някой въпрос касае истините принципи, трябва да кажеш каквото е нужно да се каже и да разбереш каквото е нужно да се разбере. Ако някой не разбира нещо, но ти го разбираш и можеш да му дадеш насоки и да му помогнеш, трябва непременно да изпълниш това свое задължение и отговорност. Не бива просто да стоиш отстрани и да гледаш, а още по-малко трябва да се придържаш към философиите, които ти е втълпил Сатана, като например да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. Разбирате ли? (Да.) Такова е онова, което е правилно и положително, дори и да не ти харесва, да не желаеш да го направиш, да не си способен да го направиш и да го постигнеш, да му се противиш или да развиеш представи срещу него. Същността на Божиите слова и истината няма да се промени просто защото човечеството има покварени нрави и има определени емоции, чувства, желания и представи. Същността на Божиите слова и истината никога няма да се промени. Щом познаеш, разбереш, преживееш и постигнеш Божиите слова и истината, ти си длъжен да разговаряш за своите свидетелства за преживяване с другите. Така още повече хора ще разберат Божиите намерения, ще схванат и постигнат истината, ще разберат изискваното от Бог ниво и ще схванат истините принципи. Като направят това, тези хора ще придобият път за практикуване, когато се сблъскват с трудности в ежедневието си, и няма да бъдат обърквани или оковавани от различни идеи и възгледи на Сатана. Поговорката за морално поведение „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ наистина и действително е хитър план на Сатана да контролира умовете на хората. Ако винаги я отстояваш, значи си човек, който живее според сатанински философии, човек, който живее изцяло в сатанински нрав.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10))

В която и епоха или етническа група да се използва, тази поговорка за морално поведение „За приятел бих поел и куршум“ е доста добре приета. Това означава, че тя е в относително добро съгласие със съвестта и разума на човечеството. По-конкретно, тази поговорка е в съгласие с понятието за „братско чувство“, към което хората се придържат в съзнанието си. Хората, които ценят братското чувство, биха били склонни да поемат куршум за приятел. В колкото и трудна и опасна ситуация да е приятелят им, те биха направили крачка напред и биха поели куршум вместо него. Това е духът на жертването на собствените интереси заради другите. Това, което внушава на хората поговорката за морално поведение „За приятел бих поел и куршум“, в общи линии е да ценят братското чувство. Тя изисква от хората да спазват стандарта да се цени братското чувство — това е същността ѝ. […]

Какво не е наред с идеи и възгледи като „да поемеш куршум за приятел“? Този въпрос всъщност е доста прост и лесен. Никой от обитателите на този свят не изскача от цепнатина в скалите. Всеки има родители и деца, всеки има роднини, никой не живее независимо в този човешки свят. Какво искам да кажа с това? Искам да кажа, че живееш в този човешки свят и си имаш задължения, които трябва да изпълняваш. Първо, трябва да помагаш на родителите си, и второ, трябва да отглеждаш децата си. Това са отговорностите ти в рамките на семейството. В обществото имаш обществени отговорности и задължения, които трябва да изпълняваш. Трябва да играеш роля в обществото — да бъдеш работник, земеделец, бизнесмен, студент или интелектуалец. Имаш много отговорности и задължения, които трябва да изпълняваш — от семейни до обществени. Това означава, че наред с изхранването, обличането, уреждането на дома и придвижването, има още много неща, които трябва да правиш, а има и много неща, които е препоръчително да правиш, и много задължения, които трябва да изпълняваш. Ако оставим настрана правилния път на вярата в Бог, по който хората вървят, ти като личност имаш множество семейни и обществени отговорности за изпълнение. Не си независим. Отговорността на плещите ти не е само да се сприятеляваш и да се забавляваш или да намериш човек, с когото да си говориш и който да ти помага. Повечето и най-важните от отговорностите ти са свързани със семейството ти и с обществото. Животът ти като личност ще се смята за пълноценен и идеален само ако изпълняваш семейните и обществените си задължения добре. И така, какво включват задълженията, които трябва да изпълняваш в семейството си? Докато си дете, трябва да имаш синовна обич към родителите си и да им помагаш. Когато родителите ти са болни или имат затруднения, трябва да направиш всичко, което е по силите ти. Като родител трябва да се потиш и да се трудиш, да работиш усилено и да устояваш на трудности, за да издържаш цялото семейство. Трябва да поемеш тежката отговорност на родител, да отглеждаш децата си, да ги възпитаваш да следват правилния път и да им показваш принципите на постъпване. Така че отговорностите ти в семейството са многобройни. Трябва да помагаш на родителите си и да поемеш отговорността за отглеждането на децата си. Има много такива неща, които трябва да се правят. А какви са отговорностите ти в обществото? Трябва да спазваш законите и разпоредбите, трябва да се отнасяш принципно с другите, трябва да даваш най-доброто от себе си в работата си и да управляваш добре кариерата си. Осемдесет-деветдесет процента от времето и енергията ти трябва да отива за тези неща. Това означава, че каквато и роля да играеш в семейството си или в обществото, по който и път да вървиш, каквито и да са стремежите и копнежите ти, всеки човек си има отговорности, които трябва да носи, които са много важни за него самия и които отнемат почти изцяло времето и енергията му. Каква е твоята стойност като личност и каква е стойността на живота ти при появата ти в този човешки свят от гледна точка на семейните и обществените ти отговорности? Тя е да изпълняваш отговорностите и мисиите, които са ти дадени от небесата. Животът ти не принадлежи само на теб, но, разбира се, не принадлежи и на другите. Животът ти съществува заради твоите мисии и отговорности и заради отговорностите, задълженията и мисиите, които трябва да изпълниш в този човешки свят. Животът ти не принадлежи на родителите ти, нито на съпругата ти (или съпруга ти), и, естествено, не принадлежи и на децата ти. Още по-малко принадлежи на следващите ти поколения. И така, на кого принадлежи животът ти? От гледната точка на човек на света животът ти принадлежи на отговорностите и мисиите, които Бог ти е възложил. Но от гледната точка на вярващ животът ти трябва да принадлежи на Бог, тъй като именно Той урежда и има върховенство над всичко, което те засяга. Поради това ти, като човек, който живее на този свят, не трябва произволно да обричаш живота си на други хора и не бива произволно да жертваш живота си за никого в името на братството. Това означава, че не трябва да омаловажаваш собствения си живот. Животът ти няма стойност за никой друг, особено за Сатана, за обществото и за това покварено човечество, но за родителите и роднините ти той има върховно значение, защото съществува неразривна връзка между твоите отговорности и тяхното оцеляване. Още по-важно, разбира се, е това, че съществува неразривна връзка между твоя живот и факта, че Бог има върховенство над всички неща и над цялата човешка раса. Животът ти е незаменим сред многото животи, над които Бог има върховенство. Може да не цениш живота си толкова високо, а може би и не бива да го цениш толкова високо, но истината е, че животът ти е много важен за родителите и роднините ти, с които имаш близки отношения и неразривна връзка. Защо казвам това? Защото имаш отговорности към тях, те също имат отговорности към теб, а имаш отговорности и към обществото, свързани с твоята роля в него. Ролята на всеки човек и всяко живо същество са незаменими за Бог и са неразделни елементи от Божието върховенство над човечеството, този свят, тази земя и тази вселена. В Божиите очи всеки живот е по-незначителен и от песъчинка, по-пренебрежим от мравка. Въпреки това, тъй като всеки човек е живот, живеещ и дишащ живот под върховенството на Бог, дори и ролята на този човек да не е определяща, той също е незаменим. И така, погледнато от тези аспекти, ако някой е готов да поеме куршум за приятел и не само мисли да го направи, но и е готов да го направи във всеки момент, като даде собствения си живот, без да отчита семейните си отговорности, обществените си отговорности и дори възложените му от Бог мисии и задължения, които носи на плещите си, това не е ли погрешно? (Да.) Това е предателство! Най-ценното нещо, което Бог дарява на хората, е това дихание, наречено живот. Ако просто така обещаваш живота си на приятел, на когото смяташ, че можеш да го повериш, нима това не е проява на предателско отношение към Бог? Не е ли неуважение към живота? Не е ли това проява на бунтарство спрямо Бог? Не е ли проява на предателство спрямо Бог? (Да.) Това е очевиден отказ от отговорностите, които трябва да изпълняваш в семейството си и в обществото, и отбягване на мисиите, които Бог ти е възложил. Това е предателство. Най-важните неща в човешкия живот са отговорностите, които човек трябва да поеме в него — семейните отговорности, обществените отговорности и мисиите, възложени ти от Бог. Тези отговорности и мисии са най-важните неща. Ако загубиш живота си, като необмислено си го отдал за друг поради моментно братско чувство и в пристъп на импулсивност, отговорностите ти продължават ли да съществуват? Как тогава можеш да говориш за мисии? Ти явно не смяташ живота, който Бог ти е дарил, за най-ценното нещо, а необмислено го обещаваш на други, отдаваш го за други, като напълно пренебрегваш или изоставяш отговорностите към семейството си и обществото, което е неморално и нечестно. И така, какво се опитвам да ви кажа? Недейте необмислено да отдавате или обещавате живота си на други. Някои казват: „Може ли да го обещая на родителите си? А ако го обещая на партньора си, това приемливо ли е?“. Не е приемливо. Защо не е приемливо? Бог ти дарява живот и допуска той да продължи, за да можеш да носиш отговорностите си към семейството и обществото и да изпълниш мисиите, които Бог ти е поверил. Не е твоя работа да се отнасяш с живота си несериозно, като необмислено го обещаваш на други, предоставяш го на други, отдаваш го на други и го посвещаваш на други. Ако някой загуби живота си, може ли да продължи да изпълнява семейните и обществените си отговорности и мисиите си? Може ли да продължи да го прави? (Не.) А когато семейните и обществените отговорности на човека вече ги няма, съществуват ли още обществените роли, които той е изпълнявал? (Не.) Когато обществените роли, които човек е изпълнявал, вече не съществуват, съществуват ли още мисиите му? Не, не съществуват. Когато мисиите и обществените роли на човека вече ги няма, съществува ли още това, над което Бог има върховенство? Това, над което Бог има върховенство, са живите неща, живите човешки същества. Когато техните обществени отговорности и живите им вече ги няма, а обществените им роли се върнат в небитието, това дали не е опит да се върнат в небитието човечеството, над което господства Бог, и Божият план за управление? Не е ли предателство да направиш това? (Да.) Действително е предателство. Животът ти съществува само заради отговорностите и мисиите ти, а стойността на живота ти може да се отразява само в отговорностите и мисиите ти. Освен това да поемеш куршум за приятел не е твоя отговорност и мисия. Като човек, на когото Бог е дал живот, ти трябва да изпълняваш отговорностите и мисиите, които Бог ти е поверил. Да поемеш куршум за приятел обаче не е отговорност или мисия, която Бог ти е поверил, а по-скоро твоя постъпка, произтичаща от братско чувство, от собственото ти пожелателно мислене, от безотговорното ти отношение към живота. Това, разбира се, е начин на мислене, който Сатана втълпява на хората, за да струпа презрение върху тях и да ги стъпче.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10))

В това общество принципите на хората за справяне със света, начинът им на живот и съществуване и дори отношението и представите им за религията и вярата, както и различните им представи и възгледи за хората, събитията и нещата — всички тези неща неизбежно са обусловени от семейството. Преди хората да разберат истината — независимо на колко години са, какъв е полът им, с каква професия се занимават, какво отношение имат към всичко — било то крайно или рационално — накратко, във всички случаи мислите и възгледите на хората, както и отношението им към нещата, са силно повлияни от семейството. Това означава, че различните обуславящи въздействия, които семейството оказва върху човека, определят до голяма степен неговото отношение към нещата и метода му за справяне с тях, както и възгледите му за съществуването и дори влиянието им върху вярата му. Тъй като семейството обуславя и въздейства върху хората в толкова голяма степен, то неминуемо е в основата на методите и принципите на хората за справянето с нещата, както и на възгледите им за съществуването и за вярата. Тъй като самият семеен дом не е мястото, в което възниква истината, нито е източникът на истината, на практика има само една мотивираща сила или цел, която е в основата на това семейството ти да обуславя в теб всяка идея, гледна точка или метод на съществуване — тази да действаш в най-добрия свой интерес. Всички неща, които са в твоя най-добър интерес, независимо от кого идват — дали от твоите родители, баби и дядовци, или от твоите предци — накратко, те са предназначени да ти дадат възможност да защитаваш собствените си интереси в обществото и сред другите, да те предпазят от тормоз и да ти дадат възможност да живееш сред хората по един по-невъзпиращ и дипломатичен начин, който има за цел да защити в най-голяма степен твоите собствени интереси. Обуславянето, което получаваш от семейството си, има за цел да те предпази, да не позволи да бъдеш тормозен или подложен на каквото и да е унижение, както и да те превърне в човек на по-високо ниво, дори това да означава да тормозиш или да нараняваш другите, стига да не пострадаш самият ти. Това са някои от най-важните неща, които семейството ти обуславя в теб, а също така те са същността и главната цел, залегнали в основата на всички идеи, които се обуславят в теб. Не е ли така? (Да, така е.) Ако разгледаш целта и същността на всички неща, които семейството ти е обусловило в теб, има ли нещо, което да е в съгласие с истината? Дори тези неща да са в съгласие с етиката или със законните права и интереси на човечеството, имат ли те някаква връзка с истината? Те истината ли са? (Не.) С категорична сигурност може да се каже, че те определено не са истината. Колкото положителни и законни, хуманни и етични да са според човека нещата, които семейството ти е обусловило в теб, те не са истината, нито могат да представляват истината и, разбира се, не могат да заменят истината. Ето защо, когато се засяга темата за семейството, тези неща са другият аспект, от който хората трябва да се избавят. Какъв конкретно е този аспект? Това са обуславящите въздействия, които семейството оказва върху теб — това е вторият аспект, от който трябва да се избавиш, що се отнася до темата за семейството. Тъй като обсъждаме обуславящите въздействия, които семейството оказва върху теб, нека първо поговорим за това какво точно представляват тези обуславящи въздействия. Ако ги разграничим според представата на хората за правилно и неправилно, някои от тях са относително правилни, положителни и представителни и могат да бъдат поставени на масата, докато някои са относително егоистични, достойни за презрение, подли, относително негативни и нищо повече. Но при всички случаи тези обуславящи въздействия на семейството са като слой защитна дреха, която защитава колективно плътските интереси на човека, запазва достойнството му сред другите хора и го предпазва от тормоз. Не е ли така? (Да, така е.) Нека тогава да поговорим за това какви обуславящи въздействия оказва върху човек неговото семейство. Когато по-възрастните в семейството често ти казват: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, целта е да придадеш значение на това да изглеждаш добре, да живееш така, че да бъдеш уважаван, и да не вършиш неща, които ти навличат позор. И така, в положителна или в негативна посока насочва хората тази поговорка? Може ли да те доведе до истината? Може ли да те доведе до разбирането на истината? (Не, не може.) Със сигурност не може! Това, което Бог изисква от хората, е те да бъдат честни. Когато си прегрешил, или си направил нещо нередно, или си извършил нещо, което е бунт срещу Бог и противоречи на истината, трябва да се самоанализираш, да осъзнаеш грешката си и да анализираш покварения си нрав. Само по този начин можеш да постигнеш истинско покаяние и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Каква нагласа трябва да притежават хората, за да практикуват това да бъдат честни? Има ли някакъв конфликт между изискваната нагласа и гледната точка, илюстрирана от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) Какъв е конфликтът? Поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ цели да накара хората да придават значение на това да изживяват светлата си и привлекателна страна и да вършат повече неща, които ги представят в добра светлина, вместо да вършат неща, които са лоши или позорни, или да разобличават грозната си страна, и да им попречи да живеят живот, който не е почтен или достоен. Заради гордостта си, заради лъскането на имиджа си, човек не може да говори за себе си като за напълно безполезен, камо ли да разказва на другите за тъмната си страна и за срамните си аспекти, защото трябва да живее почтен и достоен живот, а за да има достойнство, човек се нуждае от гордост, а за да има гордост, човек трябва да се преструва и да се маскира. Това не е ли в конфликт с това да си честен човек? (Да.) Когато си честен човек, ти вече си се отказал от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. Но когато не разбираш тази истина и не разбираш Божиите намерения, нещата, които са обусловени у теб от семейството, обикновено преобладават в сърцето ти. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа на никого за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да разказва на хората. Ако някой от вас каже на някого, няма да ти се размине лесно. Гордостта ми е на първо място. Човек живее единствено заради гордостта си, която е по-важна от всичко друго. Ако човек няма гордост, той губи цялото си достойнство. Така че не можеш да говориш истината, трябва да се преструваш, трябва да прикриваш нещата, иначе вече няма да имаш гордост или достойнство и животът ти ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, значи си просто безполезен, просто си евтин боклук“. Възможно ли е да постигнеш това да си честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти. Ако обаче се избавиш от тази поговорка, за да се стремиш към истината и да практикуваш истината, тя ще престане да ти влияе, ще престане да бъде твой девиз или твой принцип на действие, а вместо това ще правиш точно обратното на поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Няма да живееш заради гордостта си, нито заради достойнството си, а по-скоро ще живееш в името на това да се стремиш към истината, да си честен човек, да се стремиш да удовлетвориш Бог и да живееш като истинско сътворено същество. Ако се придържаш към този принцип, ще си се избавил от обуславящите въздействия, които семейството ти оказва върху теб.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

Семейството обуславя хората не само с една или две поговорки, но и с цял набор от известни цитати и афоризми. Например, често ли по-възрастните членове в семейството и родителите ти споменават поговорката: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“? (Да.) Те ти казват: „Хората трябва да живеят заради репутацията си. Хората не се стремят към нищо друго през живота си, освен да си изковат добра репутация сред другите и да направят добро впечатление. Където и да отидеш, бъди по-щедър в раздаването на поздрави, любезности и комплименти и казвай повече добри думи. Не обиждай хората, а вместо това върши повече добри дела и мили постъпки“. Това специфично обуславящо въздействие, упражнявано от семейството, оказва определено въздействие върху поведението или принципите на държание на хората, като неизбежната последица от него е, че те отдават голямо значение на славата и придобивките. Тоест те отдават голямо значение на собствената си репутация, престиж, на впечатлението, което създават в съзнанието на хората, и на оценката на другите за всичко, което правят, и за всяко мнение, което изразяват. Като отдаваш голямо значение на славата и придобивките, ти несъзнателно отдаваш малко значение на това дали дългът, който изпълняваш, е в съгласие с истината и принципите, дали удовлетворяваш Бог и дали изпълняваш добре дълга си по начин, който е съгласно критериите. Смяташ тези неща за по-маловажни и с по-нисък приоритет, докато поговорката „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, която е обусловена в теб от семейството ти, става изключително важна за теб. Тя те кара да обръщаш голямо внимание на това как всяка подробност за теб се отразява в съзнанието на хората. По-специално някои хора обръщат особено внимание на това какво наистина мислят другите хора за тях зад гърба им до такава степен, че подслушват през стените, слухтят през полуотворените врати и дори поглеждат крадешком към това, което другите хора пишат за тях. Щом някой спомене името им, те си мислят: „Трябва да побързам да се вслушам в това, което говорят за мен, и дали имат добро мнение за мен. Майко мила, казаха, че съм мързелив и че обичам да ям хубава храна. Тогава трябва да се променя, не мога да бъда мързелив в бъдеще, трябва да бъда усърден“. След като са били усърдни известно време, те си мислят: „Слушах дали всички казват, че съм мързелив, но изглежда, че никой не го е казвал напоследък“. Все още са неспокойни обаче, затова небрежно го подхвърлят в разговорите си с околните, като казват „Аз съм малко мързелив“. А другите отговарят: „Не си мързелив, сега си много по-усърден от преди“. Така те моментално се чувстват успокоени, зарадвани и утешени: „Гледай ти, мнението на всички за мен се е променило. Изглежда, че всички са забелязали подобрението в поведението ми“. Всичко, което правиш, не е заради практикуването на истината, нито за да удовлетвориш Бог, а по-скоро е в името на собствената ти репутация. Така че в какво всъщност се е превърнало всичко, което правиш? На практика то се е превърнало в религиозен акт. Какво е станало със същността ти? Ти си се превърнал в архетип на фарисея. Какво се е случило с твоя път? Той се е превърнал в път на антихристите. Така го окачествява Бог. Така че същността на всичко, което правиш, се е опорочила, тя вече не е същата. Ти не практикуваш истината и не се стремиш към нея, а вместо това преследваш слава и придобивки. В крайна сметка, що се отнася до Бог, изпълнението на твоя дълг — казано накратко — не е съгласно критериите. Защо? Защото си се посветил само на собствената си репутация, а не на това, което Бог ти е поверил, или на дълга ти на сътворено същество. Какво чувстваш в сърцето си, когато Бог дава такова определение? Че вярата ти в Бог през всичките тези години е била напразна? Означава ли това, че ти изобщо не си се стремял към истината? Ти не си се стремял към истината, а вместо това си обръщал специално внимание на собствената си репутация, а в основата на това са обуславящите въздействия, които идват от семейството ти. Коя е най-доминиращата поговорка, с която си бил обусловен? Поговорката „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ е пуснала дълбоки корени в сърцето ти и се е превърнала в твой девиз. Тази поговорка ти е повлияла и те е обусловила още от детството ти и дори след като си пораснал, често повтаряш тази поговорка, за да повлияеш на следващото поколение от твоето семейство и на хората около теб. Разбира се, още по-сериозно е това, че си го приел като метод и принцип на поведение и справяне с нещата, и дори като цел и посока, към която се стремиш в живота. Целта и посоката ти са погрешни и затова крайният резултат със сигурност ще бъде негативен. Защото същността на всичко, което правиш, е единствено в името на твоята репутация и единствено с цел да приложиш на практика поговорката „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Ти не се стремиш към истината, но самият ти не си наясно с това. Смяташ, че в тази поговорка няма нищо лошо, защото не трябва ли хората да живеят заради репутацията си? Както гласи общоприетата поговорка: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Тази поговорка изглежда много положителна и основателна, така че ти несъзнателно приемаш нейното обуславящо въздействие и я считаш за нещо положително. Щом считаш тази поговорка за положителна, ти несъзнателно се стремиш към нея и я прилагаш на практика. В същото време несъзнателно и объркано я тълкуваш погрешно като истината и като истина критерий. Когато я възприемаш като истина критерий, ти вече не слушаш какво казва Бог, нито можеш да го разбереш. Сляпо прилагаш на практика този девиз: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, и действаш в съответствие с него, а това, което в крайна сметка получаваш, е добра репутация. Ти си придобил това, което си искал да придобиеш, но по този начин си нарушил и изоставил истината и си загубил възможността да бъдеш спасен. Като се има предвид, че това е крайният резултат, ти трябва да се избавиш и да се откажеш от идеята, че „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, която твоето семейство е обусловило у теб. Това не е нещо, на което трябва да държиш, нито е поговорка или идея, за чието практическо прилагане трябва да изразходваш усилия и енергия цял живот. Тази идея и възглед, които са ти внушени и обусловени, са погрешни, така че трябва да се избавиш от тях. Причината, поради която трябва да се избавиш от тях, е не само защото не са истината, но и защото ще те отклонят и в крайна сметка ще доведат до твоето унищожение, така че последствията са много сериозни. За теб това не е просто поговорка, а рак — средство и метод, които покваряват хората. Защото в Божиите слова, измежду всичките Му изисквания към хората, Бог никога не е искал от тях да се стремят към добра репутация или да преследват престиж, или да правят добро впечатление на другите хора, или да печелят одобрението им, или да получават вдигнат палец от хората, нито някога ги е карал да живеят заради славата или за да оставят след себе си добра репутация. Бог иска от хората само да изпълняват добре дълга си и да се покоряват на Него и на истината. Следователно, що се отнася до теб, тази поговорка е вид обуславяне, дошло от твоето семейство, от което трябва да се избавиш.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

Семейството ти оказва и друго обуславящо въздействие върху теб. Например, когато родителите ти или по-възрастните в семейството те насърчават, те често казват: „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“. Като казват това, те имат за цел да те научат да понасяш страданията, да бъдеш усърден и упорит и да не се страхуваш от страданията във всичко, което правиш, защото само тези, които понасят страдания, които устояват на трудностите, които работят усилено и притежават борбен дух, могат да стигнат върха. Какво означава „да стигнеш върха“? Означава да не бъдете тормозени, да не ви гледат отвисоко или да не ви дискриминират. Означава да имате висок престиж и статус сред хората, властта да говорите и да бъдете чути, както и властта да вземате решения. Означава да сте способни да водите по-добър и по-качествен живот сред другите хора и да ги накарате да ви уважават, да ви се възхищават и да ви завиждат. По същество това означава, че ти си в горния ешелон на целия човешки род. Какво означава „горният ешелон“? Означава, че в краката ти има много хора и че не е нужно да търпиш каквото и да е лошо отношение от тяхна страна — това означава да „стигнеш върха“. За да стигнеш върха, трябва да „понесеш големи страдания“, което означава, че трябва да си способен да понесеш страдание, което другите не могат да понесат. Така че преди да можеш да стигнеш върха, ти трябва да си способен да изтърпиш презрителните погледи на хората, подигравките, сарказма, клеветите, както и неразбирането на другите, дори тяхното пренебрежение и т.н. Освен физическото страдание трябва да си способен да понасяш сарказма и подигравките на общественото мнение. Само ако се научиш да бъдеш такъв човек, ще можеш да изпъкнеш сред хората и да си извоюваш своя ниша в обществото. Целта на тази поговорка е да накара хората да застанат на върха, а не да са подчинени, защото да си подчинен е много трудно — трябва да търпиш лошо отношение, чувстваш се безполезен и нямаш достойнство и репутация. Това също е обуславящо въздействие, което семейството ти оказва върху теб с цел да действа в твой най-добър интерес. Семейството ти прави това, за да не се налага да търпиш лошо отношение от страна на другите и за да имаш слава и власт, да се храниш добре и да се радваш, както и за да може, където и да отидеш, никой да не смее да те тормози, а вместо това ти да можеш да се държиш като тиранин и да командваш, и всички да ти се кланят и да ти свалят шапка. От една страна, като се стремиш да бъдеш на по-високо ниво, ти правиш това за собствена изгода, а от друга страна, го правиш също така, за да повишиш социалния статус на семейството си и да отдадеш почит на предците си, така че родителите ти и членовете на семейството ти също да могат да се възползват от факта, че са свързани с теб, и да не бъдат подлагани на тормоз. Ако си понесъл големи страдания и си стигнал върха, като си станал високопоставен служител с хубава кола, луксозна къща и свита от хора, които се суетят около теб, твоето семейство също ще се възползва от това, че е свързано с теб, и членовете на семейството ти също ще са способни да карат хубави коли, да се хранят добре и да живеят в лукс. Ти ще си способен да ядеш най-скъпите деликатеси, ако поискаш, да ходиш, където пожелаеш, да имаш всички хора на твое разположение, както и да правиш каквото ти е угодно, да живееш своеволно и надменно, без да се налага да скромничиш или да живееш с подвита опашка, както и да правиш каквото си поискаш, дори то да е над закона, да живееш смело и безразсъдно — това е целта на обуславянето ти от твоето семейство по този начин, за да те предпази от обиди и да те накара да стигнеш върха. Казано направо, целта му е да те превърне в човек, който води другите, управлява ги и им заповядва, който е способен само да тормози другите и който никога не е в ролята на тормозен, както и в човек, който стига върха, а не в някого, когото водят. Не е ли такъв случаят? (Да, такъв е.) […] Какво изисква Бог тогава в това отношение? Изисква ли Бог хората да стигнат върха и да не бъдат посредствени, земни, незабележими или обикновени, а вместо това да бъдат велики, известни и възвишени? Това ли изисква Бог от хората? (Не.) Съвсем ясно е, че поговорката, която семейството ти е обусловило в теб — „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“ — не те насочва в положителна посока и, разбира се, няма връзка с истината. Целите на семейството ти, което те кара да понасяш страдания, не са съвсем невинни, те са подплатени с интриги и са толкова достойни за презрение и непочтени. Бог кара хората да понасят страдания, защото имат покварен нрав. Ако хората искат да се пречистят от покварения си нрав, те трябва да преминат през страдание — това е обективен факт. Освен това Бог изисква от хората да понасят страдания: това е нещо, което трябва да прави едно сътворено същество, а също и това, което трябва да понася един нормален човек, както и отношението, което трябва да има един нормален човек. Бог обаче не изисква от теб да стигнеш върха. Той изисква от теб само да бъдеш обикновен, нормален човек, който разбира истината, вслушва се в словата Му и Му се покорява, и това е всичко. Бог никога не изисква от теб да Го изненадаш или да направиш нещо разтърсващо, нито Му е нужно да бъдеш знаменитост или велик човек. Той просто има нужда ти да си обикновен, нормален и истински човек, и независимо колко страдания можеш да понесеш и дали изобщо можеш да понесеш някакви страдания, ако в крайна сметка си способен да се боиш от Бог и да отбягваш злото, тогава ти си възможно най-добрият човек. Това, което Бог иска от теб, не е да стигнеш върха, а да бъдеш истинско сътворено същество, човек, който може да изпълнява дълга си на сътворено същество. Този човек е незабележим и обикновен, с нормална човешка природа, съвест и разум, а не някой, който е възвишен или велик в очите на невярващите или на покварените хора. Вече сме общували много по този аспект, така че сега няма да го обсъждаме повече. Тази поговорка „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“ е нещо, от което очевидно трябва да се избавиш. От какво точно трябва да се избавиш? Това е посоката, която семейството ти е обусловило в теб да следваш. Това означава, че трябва да промениш посоката на стремежа си. Не правете нищо само за да стигнете върха, да се откроите от тълпата и да бъдете забележителни или да ви се възхищават другите. Вместо това трябва да се избавите от тези намерения, цели и мотиви и да правите всичко по практичен начин, за да бъдете истински сътворени същества. Какво имам предвид под „по непринуден начин“? Най-основният принцип е да вършите всичко в съответствие с начините и принципите, на които Бог е научил хората. Да предположим, че това, което правите, не смайва всички и не ги впечатлява, или дори не е възхвалявано или ценено от никого. Ако то обаче е нещо, което ти следва да направиш, тогава трябва да упорстваш и да продължиш да го правиш, като се отнасяш към него като към дълг, който трябва да бъде изпълнен от едно сътворено същество. Ако правиш това, в Божиите очи ще бъдеш сътворено същество, което е съгласно критериите — толкова е просто. Това, което трябва да промениш, е твоят стремеж по отношение на постъпките си и твоето схващане за живота.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

Семейството те обуславя и ти влияе по други начини, например с поговорката „Хармонията е безценна, търпението е благородно“. Членовете на семейството ти често те учат: „Бъди добър и не спори с другите или не си създавай врагове, защото ако си създадеш твърде много врагове, няма да си способен да се утвърдиш в обществото, а ако има твърде много хора, които те мразят и искат да им паднеш в ръцете, тогава няма да си в безопасност в обществото. Винаги ще бъдеш под заплаха и твоето оцеляване, статус, семейство, лична безопасност и дори перспективите ти за кариерно израстване ще бъдат застрашени и възпрепятствани от противни хора. Затова трябва да се научиш, че „хармонията е безценна, търпението е благородно“. Бъди любезен с всички, не разваляй добрите си отношения, не бъди категоричен в изказванията си, избягвай да нараняваш гордостта на хората и не разобличавай недостатъците им. Избягвай или спри да казваш неща, които хората не искат да слушат. Просто прави комплименти, защото никога не боли да похвалиш някого. Трябва да се научиш да проявяваш търпение и да правиш компромиси както по важни, така и по маловажни въпроси, защото „конфликтите се решават много по-лесно чрез компромис“. Замисли се над това, че семейството ти внушава едновременно две идеи и два възгледа. От една страна, то казва, че трябва да бъдеш добър към другите. От друга страна, то иска от теб да бъдеш търпелив, да не се изказваш не на място, а ако имаш да кажеш нещо, трябва да стиснеш устни, докато се прибереш вкъщи, и тогава да го кажеш на семейството си. Или още по-добре, изобщо не казвай на семейството си, защото стените имат уши — ако тайната някога се разбере, нещата няма да се развият добре за теб. За да се утвърдят и да оцелеят в това общество, хората трябва да се научат на едно нещо — да бъдат дипломатични. Казано на разговорен език, те трябва да бъдат лукави и хитри. Не можете просто да казвате на глас всичко, което ви хрумне. Ако продължите да казвате на глас всичко, което ви хрумне, това се нарича глупост, не се нарича интелигентност. Някои хора са невъздържани и говорят каквото им падне. Представете си човек, който прави това и в крайна сметка обижда шефа си. Тогава шефът му стъжнява живота, отменя премията му и винаги търси начин да се скара с него. В крайна сметка този човек не може да издържи повече на тази работа. Ако напусне, няма да има други средства за препитание. Но ако не напусне, единственото, което може да направи, е да се примири с работата, която не може да понася вече. Как се нарича това положение, когато си между чука и наковалнята? „Заседнал“, в затруднено положение. Семейството му тогава го упреква и казва: „Заслужаваш да се отнасят към тебе по този начин, трябваше да помниш, че „Хармонията е безценна, търпението е благородно“! Така ти се полага за това, че си говорил каквото ти падне и не си си затварял устата! Казахме ти да бъдеш тактичен и да обмисляш внимателно какво казваш, но ти не слушаш, трябваше да говориш и да бъдеш прям. Не помисли ли, че не е толкова лесно да се караш с шефа си? Не помисли ли, че не е толкова лесно да оцелееш в обществото? Винаги считаш, че просто си прям. Е, сега трябва да понесеш болезнените последствия. Нека това ти бъде за урок! Занапред ще е добре да помниш поговорката „Хармонията е безценна, търпението е благородно“! Веднъж получил този урок, той го запомня, като си мисли: „Родителите ми наистина бяха прави да ме учат. Това е проникновена част от житейския опит, истинска мъдрост, не мога да продължавам да я пренебрегвам. Пренебрегвам по-възрастните от мен на свой риск, така че ще я запомня в бъдеще“. След като повярва в Бог и се присъедини към Божия дом, той все още помни тази поговорка: „Хармонията е безценна, търпението е благородно“. Затова поздравява братята и сестрите си винаги, когато ги види, и прави всичко възможно да им каже добра дума. Водачът казва: „От известно време съм водач, но нямам достатъчно професионален опит“. И тогава този човек се намесва с комплимент: „Ти вършиш чудесна работа. Ако не ни водеше, щяхме да се чувстваме така, сякаш няма към кого да се обърнем“. Някой друг казва: „Придобих разбиране за себе си и мисля, че съм доста измамен“. А той отговаря: „Ти не си измамен, ти си наистина честен, аз съм този, който е измамен“. Някой друг му прави неприятна забележка и той си мисли: „Няма нужда да се страхувам от подобни неприятни забележки, мога да понеса много по-лоши. Колкото и да са неприятни забележките ти, просто ще се преструвам, че не съм ги чул, ще продължавам да ти правя комплименти и да се опитвам всячески да си спечеля благоразположението ти, защото никога не пречи да правиш комплименти“. Когато някой го помоли да изкаже мнението си или да прояви откровеност по време на общението, той не говори откровено и поддържа весела и жизнерадостна фасада пред всички. Някой го пита: „Как така винаги си толкова весел и забавен? Наистина ли си усмихнат тигър?“. А той си мисли: „Аз съм усмихнат тигър от години и през цялото това време никой не се е възползвал от мен, така че това се превърна в мой водещ принцип в отношенията ми със света“. Не е ли той като изплъзваща се змиорка? (Да, така е.) Някои хора се държат така в обществото в продължение на много години и продължават да го правят, след като дойдат в Божия дом. Те никога не казват нито една честна дума, никога не говорят от сърце и не споделят за собственото си себеразбиране. Дори когато някой брат или сестра им разбули своето сърце, те не говорят откровено и никой не може да разбере какво наистина се случва в съзнанието им. Никога не разкриват какво мислят или какви са възгледите им, поддържат наистина добри отношения с всички и ти не знаеш какви хора или какъв тип индивидуалности всъщност харесват или какво наистина мислят за другите. Ако някой ги попита що за човек е еди-кой-си, те отговарят: „Той е вярващ от повече от десет години и е читав човек“. За когото и да ги попитате, те ще отговорят, че човекът е читав или че е много читав. Ако някой ги попита: „Откри ли някакви недостатъци или дефекти в него?“, те ще отговорят: „Досега не съм открил такива, за в бъдеще ще се оглеждам по-внимателно“, но дълбоко в себе си си мислят: „Искаш от мен да обидя този човек, но аз със сигурност няма да го направя! Ако ти кажа истината и той разбере за това, няма ли просто да ми стане враг? Семейството ми отдавна ми казва да не си създавам врагове, не съм забравил думите им. За глупак ли ме вземаш? Мислиш ли, че ще забравя възпитанието и обуславянето, които съм получил от семейството си, само защото ти си ми казал две изречения истина? Това няма да се случи! Тези поговорки: „Хармонията е безценна, търпението е благородно“ и „Конфликтите се решават много по-лесно чрез компромис“, никога не са ме подвели и са мои талисмани. Не говоря за ничии недостатъци и ако някой ме провокира, му показвам търпение. Не си ли видял този знак, отпечатан на челото ми? Това е китайският йероглиф за „търпение“, който се състои от йероглифа за нож над този за сърце. Който прави неприятни забележки, аз му показвам търпение. Който ме кастри, аз му показвам търпение. Целта ми е да остана в добри отношения с всички, да запазя отношенията на това ниво. Не се придържай към принципите, не бъди толкова глупав, не бъди непреклонен, трябва да се научиш да отстъпваш според обстоятелствата! Защо според теб костенурките живеят толкова дълго? Защото се крият в черупката си винаги, когато положението стане напечено, нали? Така те могат да се предпазят и да живеят хиляди години. Ето как да живеем дълго и как да се справяме със света“. Не чуваш такива хора да изричат нещо вярно или искрено, а истинските им възгледи и най-важното за постъпките им никога не се разкриват. Те мислят за тези неща и ги обмислят само в сърцето си, но никой друг не знае за тях. Този тип хора външно са любезни с всички, изглеждат добродушни и не нараняват и не вредят на никого. Но това, което те представляват в действителност, са уклончиви хора и изплъзващи се змиорки. Този тип хора винаги се харесват на някои хора в църквата, защото никога не правят сериозни грешки, не се издават и оценката на църковните водачи и на братята и сестрите е, че те се разбират добре с всички. В дълга си не проявяват ентусиазъм, правят само това, което се иска от тях. Те са особено послушни и възпитани, никога не нараняват другите в разговор или при решаване на въпроси и никога не се възползват несправедливо от никого. Никога не говорят лошо за другите и никога не съдят хората зад гърба им. Никой обаче не знае дали са искрени в изпълнението на дълга си, нито какво мислят за другите хора и какво мнение имат за тях. След внимателно обмисляне дори чувствате, че този тип хора наистина са малко изчанчени и трудни за разбиране и че оставането им може да доведе до неприятности. Какво трябва да направите? Това е труден избор, нали? Когато изпълняват дълга си, виждаш, че си вършат работата, но никога не се интересуват от принципите, които Божият дом им е съобщил. Правят нещата, както им харесва, отбиват номера и ги оставят така, като се опитват само да избегнат сериозни грешки. Поради това ти не можеш да намериш нищо лошо в тях или да установиш някакви техни недостатъци. Те правят нещата безупречно, но какви мисли се въртят в главата им? Искат ли да изпълняват дълга си? Ако нямаше църковни управленски закони или надзор от страна на църковния водач или на техните братя и сестри, може ли такива хора да се свържат със зли хора? Може ли да вършат лоши неща и да извършват зло заедно със зли хора? Това е много възможно и тези хора са способни да го направят, но все още не са го сторили. Този тип хора са най-проблемните и те са архетипната изплъзваща се змиорка или хитрата стара лисица. Не се заяждат с никого. Ако някой каже нещо, което ги наранява, или разкрие покварен нрав, който накърнява достойнството им, какво си мислят те? „Ще проявя търпение, няма да се заяждам с теб, но ще дойде ден, когато сам ще станеш за смях!“. Когато с този човек наистина се разправят или той сам стане за смях, те тайно се смеят на това. С лекота се подиграват на другите хора, на водачите и на Божия дом, но не и на себе си. Те просто не знаят какви проблеми или недостатъци имат самите те. Такива хора внимават да не разкрият нищо, което може да нарани другите, или нещо, което позволява на другите да ги прозрат, макар че мислят за тези неща в сърцето си. Но когато стане въпрос за неща, които могат да парализират или подведат другите, те свободно ги изразяват и позволяват на хората да ги видят. Такива хора са най-коварните и е трудно да се справите с тях. И така, какво отношение възприема Божият дом към такива хора? Оползотворява ги, ако могат да бъдат оползотворени, и ги премахва, ако това не е възможно — това е принципът. Защо това е така? Причината за това е, че такива хора са предопределени да не се стремят към истината. Те са неверници, които се подиграват на Божия дом, на братята и сестрите и на водачите, когато нещата се объркат. Каква роля играят те? Дали това е ролята на Сатана и дяволите? (Да.) Когато проявяват търпение към братята и сестрите си, това не представлява нито истинска толерантност, нито истинска любов. Те го правят, за да защитят себе си и да избегнат привличането на врагове или опасности по пътя си. Те не толерират братята и сестрите си, за да ги защитят, нито го правят от любов, а още по-малко го правят, защото се стремят към истината и я практикуват в съответствие с истините принципи. Тяхната нагласа е насочена изцяло към това да се носят по течението и да подвеждат другите. Такива хора са дипломатични и са изплъзващи се змиорки. Те не обичат истината и не се стремят към нея, а просто се носят по течението. Ясно е, че обуславянето, което такива хора получават от семейството си, оказва голямо влияние върху методите, според които постъпват и се справят с нещата. Разбира се, трябва да се каже, че тези методи и принципи на справяне със света са неотделими от тяхната човешка природа същност. В допълнение на това обуславящите въздействия на семейството правят действията им още по-изразени и конкретни и разкриват още по-пълно тяхната човешка природа същност. Затова когато се сблъскат с основните въпроси за правилно и неправилно и с въпроси, които имат отношение към интересите на Божия дом, ако тези хора могат да направят подходящ избор и да се избавят от философиите за светските отношения, които крият в сърцата си, като например „Хармонията е безценна, търпението е благородно“, за да отстояват интересите на Божия дом, да намалят прегрешенията си и злодеянията си пред Бог — каква полза ще имат от това? Най-малкото, когато в бъдеще Бог определи изхода на всеки човек, това ще облекчи наказанието им и ще намали Божия укор към тях. Като практикуват по този начин, тези хора няма какво да губят и могат да придобият всичко, нали? Ако бъдат накарани да се избавят изцяло от философиите си за светските отношения, няма да им е лесно, защото това засяга човешката им природа същност, а тези изплъзващи се змиорки, които говорят уклончиво, изобщо не приемат истината. За тях не е толкова просто и лесно да се избавят от сатанинските философии, обусловени в тях от семействата им, защото — дори да оставим настрана тези обуславящи въздействия от семействата им — самите те са обсебени вярващи в сатанинските философии и им харесва този подход на справяне със света, който е много индивидуален и субективен. Но ако тези хора са умни — ако се избавят от някои от тези практики, за да защитават по подходящ начин интересите на Божия дом, щом собствените им интереси не са застрашени или накърнени — тогава това действително е нещо добро за тях, защото най-малкото може да облекчи вината им, да намали Божия укор към тях и дори да обърне нещата така, че вместо да ги укори, Бог да ги възнагради и да си спомни за тях. Колко прекрасно би било това! Не би ли било нещо хубаво? (Да, така е.)

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

С какво друго те е обусловило твоето семейство? Например родителите често ти казват: „Ако имаш голяма уста и говориш прибързано, рано или късно ще си навлечеш неприятности! Трябва да запомниш, че „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“! Какво означава това? Означава, че ако говориш твърде много, накрая със сигурност ще си вкараш автогол. Каквато и да е ситуацията, не говори прибързано — преди да кажеш каквото и да е, първо виж какво казват другите. Ако си съгласен с мнозинството, всичко ще бъде наред. Но ако винаги се опитваш да изпъкнеш и постоянно говориш прибързано и разкриваш своята гледна точка, без да знаеш какво мисли твоят началник, шеф или всички около теб, и ако след това се окаже, че твоят началник или шеф не мисли по същия начин, тогава ще ти се стъжни животът. Може ли от това да произлезе нещо добро? Глупаво дете, трябва да внимаваш занапред. Който много говори, неизбежно ще прави грешки. Просто запомни това и не говори прибързано! Устата е за ядене и дишане, за сладки приказки с началниците и за да се опиташ да се харесаш на другите, а не за да казваш истината. Трябва да подбираш думите си мъдро, да прилагаш хитрости и методи и да използваш ума си. Точно преди думите да излязат от устата ти, преглътни ги и ги прехвърли многократно в съзнанието си, като изчакаш подходящия момент, за да ги изречеш. Това, което казваш наистина трябва да е съобразено и със ситуацията. Ако започнеш да споделяш мнението си, но забележиш, че хората не го възприемат добре или че реакцията им не е много добра, спри дотук и помисли как да го кажеш така, че всички да са доволни, преди да продължиш. Така би постъпило едно умно дете. Ако постъпваш така, ще се опазиш от неприятности и всички ще те харесват. А ако всички те харесват, това няма ли да работи в твоя полза? Няма ли да ти даде повече възможности в бъдеще?“. Семейството ти те обуславя, като ти казва не само как да придобиеш добра репутация, как да стигнеш върха и как да се утвърдиш сред другите хора, но и как да ги заблуждаваш чрез външни прояви и да не казваш истината, а още по-малко да изричаш всичко, което ти хрумне. Някои хора, които са страдали, че са казали истината, си спомнят, че от семейството си са чули поговорката: „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“, и си вземат поука от нея. След това стават все по-склонни да практикуват тази поговорка и я превръщат в свой девиз. Други хора не са в неизгодно положение, но искрено приемат обуславянето от семейството си в това отношение и непрекъснато прилагат на практика тази поговорка, независимо от случая. Колкото повече я прилагат на практика, толкова повече считат, че: „Родителите, бабите и дядовците ми са толкова добри към мен, всички са искрени към мен и искат най-доброто за мен. Имам голям късмет, че ми казаха тази поговорка: „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“, иначе щях да страдам толкова често заради голямата си уста и толкова много хора щяха да ми създават неприятности, да ме гледат с пренебрежение или да ми се присмиват и подиграват. Тази поговорка е толкова полезна и благотворна!“. Те придобиват много осезаеми ползи от практическото прилагане на тази поговорка. Разбира се, когато след това застанат пред Бог, те все още смятат, че тя е най-полезното и благотворно нещо. Всеки път, когато някой брат или сестра открито разговаря за личното си състояние, поквара или знания от преживяване, те също искат да общуват и да бъдат откровени и открити хора, да говорят честно за това, което мислят или знаят в сърцето си, за да облекчат временно душевното си състояние, което е било потискано в продължение на толкова години, или да придобият някаква степен на свобода и да се отпуснат. Но веднага щом си спомнят това, което родителите им постоянно им набиват в главата, а именно: „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“. Не говори прибързано, бъди по-скоро слушател, отколкото говорител, и се научи да изслушваш другите“, те преглъщат всичко, което са искали да кажат. Когато всички останали са се изказали, те не казват нищо, а вместо това си мислят: „Това е страхотно, добре, че този път не казах нищо, защото ако бях казал своето виждане, всички можеха да си съставят мнение за мен и можех да загубя нещо. Чудесно е да не казвам нищо, може би така всички ще продължат да мислят, че съм честен и че не съм толкова измамен, а просто естествено мълчалив човек, и следователно не съм някой, който плете интриги или който е толкова покварен, и най-вече не съм някой, който има представи за Бог, а някой, който е непринуден и открит. Не е лошо хората да мислят за мен по този начин, тогава защо трябва да казвам нещо? Всъщност виждам някакви резултати, като се придържам към тази поговорка: „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“, така че ще продължа да действам по този начин“. Придържането към тази поговорка им дава приятно, удовлетворяващо усещане и така те премълчават веднъж, два пъти и това продължава дълго време, докато един ден, когато в тях са се насъбрали толкова много неизказани думи, те искат да се открият пред братята и сестрите си, но устата им сякаш е запечатана и плътно превързана и те не могат да изрекат нито едно изречение. Тъй като не могат да споделят с братята и сестрите си, вместо това решават да опитат да говорят с Бог, затова коленичат пред Него и казват: „Боже, имам нещо да Ти кажа. Аз съм…“. Но въпреки че са го обмислили в сърцето си, не знаят как да го изкажат, не могат да го изразят, сякаш наистина са онемели. Не знаят как да подберат правилните думи и дори как да ги свържат в едно изречение. Тези толкова много години на потискани чувства ги карат да се чувстват напълно задушени и че живеят мрачен и мръсен живот, а когато решат да кажат на Бог какво е в сърцето им и да разкрият чувствата си, думите им се губят и не знаят откъде да започнат или как да го кажат. Не са ли окаяни? (Да, окаяни са.) Защо тогава нямат какво да кажат на Бог? Само се представят. Искат да кажат на Бог какво е в сърцето им, но нямат думи и накрая всичко, което произнасят е: „Боже, моля те, дай ми думите, които трябва да кажа!“. А Бог отговаря: „Има толкова много неща, които би трябвало да кажеш, но не искаш да ги кажеш и не ги казваш, когато ти се отдаде възможност, така че си взимам обратно всичко, което съм ти дал, няма да ти го дам, не го заслужаваш“. Едва тогава усещат, че са изгубили толкова много през последните години. Макар че имат чувството, че са водили много достоен живот, че са се запечатали здраво и са се опаковали перфектно, когато виждат, че братята и сестрите им през цялото това време са постигали придобивки, че говорят за преживяванията си без никакви угризения и са открити за покварата си, тези хора стигат до осъзнаването, че те самите не могат да кажат нито едно изречение и не знаят как да го направят. Те са вярвали в Бог толкова много години и искат да говорят за себепознанието си, да обсъдят преживяването си на Божиите слова, да получат просветление и малко светлина от Бог и да придобият нещо. Но за съжаление, тъй като твърде често се придържат към мнението, че „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“, и често са обвързани и контролирани от тази идея, те са живели с тази поговорка толкова много години, не са получили никакво просветление или озарение от Бог и все още са бедни, жалки и с празни ръце по отношение на навлизането в живота. Те са практикували тази поговорка и идея до съвършенство и стриктно са ѝ се подчинявали, но въпреки че толкова години са вярвали в Бог, не са придобили нищо от истината и си остават бедни и слепи. Бог им е дал уста, но те нямат никаква способност да общуват за истината, нито да говорят за чувствата и знанията си, камо ли да общуват с братята и сестрите си. Още по-жалко е, че нямат дори способността да разговарят с Бог и са загубили тази способност. Не са ли окаяни? (Да, така е.) Окаяни и плачевни. Не обичаш ли да говориш? Не се ли страхуваш винаги, че този, който много говори, неизбежно ще прави грешки? Тогава никога не трябва да казваш нищо. Заключваш най-съкровените си мисли и това, което Бог ти е дал, потискаш ги, запечатваш ги и не им позволяваш да избягат. Постоянно се страхуваш да не загубиш репутацията си, страхуваш се да не се почувстваш застрашен, страхуваш се, че другите ще те разгадаят, и постоянно се страхуваш, че вече няма да си съвършен, честен и добър човек в очите на другите, затова се затваряш в себе си и не казваш нищо за истинските си мисли. И какво се случва накрая? Превръщаш се в ням човек във всеки смисъл на думата. Кой ти е причинил тази вреда? Първопричината е, че семейството ти те е обусловило и това ти е навредило. Но от твоя лична гледна точка причината е и в това, че ти харесва да живееш според сатанинските философии, затова избираш да вярваш, че обуславянето ти от страна на семейството ти е правилно, и не вярваш, че Божиите изисквания към теб са положителни. Избираш да разглеждаш обуславящото въздействие, което семейството ти оказва върху теб, като нещо положително, а Божиите слова, Божиите изисквания и Божият ресурс, Неговата помощ и Неговото учение като неща, от които трябва да се пазиш, като нещо негативно. Следователно, независимо колко много Бог те е дарил в началото, поради твоята предпазливост и отказ през всичките тези години, крайният резултат е, че Бог си взема всичко обратно и не ти дава нищо, защото не го заслужаваш. Затова, преди да се стигне дотам, трябва да се избавиш от обуславящото въздействие, което семейството ти оказва върху теб в това отношение, и да не приемаш погрешната идея, че „Който много говори, неизбежно ще прави грешки“. Тази поговорка те прави по-затворен, по-коварен и по-лицемерен. Това е напълно противоположно и противоречи на Божието изискване към хората да бъдат честни и на изискването Му да бъдат откровени и открити. Като вярващ в Бог и последовател на Бог ти трябва да си напълно решен да се стремиш към истината. И когато си напълно решен да се стремиш към истината, трябва да си напълно решен да се избавиш от това, което си представяш като добри обуславящи въздействия, които твоето семейство оказва върху теб — не бива да има избор. Каквито и обуславящи въздействия да оказва семейството ти върху теб, колкото и да са добри или полезни за теб, колкото и много да те защитават, те идват от хората и от Сатана и трябва да се избавиш от тях. Макар че Божиите слова и Неговите изисквания към хората може да са в противоречие с обуславящите въздействия на твоето семейство, или дори да накърняват интересите ти и да ти отнемат права, и дори да си мислиш, че те не те защитават, а вместо това имат за цел да те изложат на показ и да те накарат да изглеждаш като глупак, все пак трябва да ги разглеждаш като положителни неща, защото идват от Бог, защото те са истината и ти трябва да ги приемеш. Ако нещата, които семейството ти е обусловило в теб, имат влияние върху мисленето и постъпките ти, върху възгледите ти за съществуването и върху пътя, по който поемаш, тогава ти трябва да се избавиш от тях и да не се придържаш към тях. Вместо това трябва да ги замениш със съответните истини от Бог и, като правиш това, трябва също така постоянно да различаваш и да разпознаваш присъщите проблеми и същността на тези неща, които семейството ти е обусловило в теб, и след това да действаш и да практикуваш, като следваш Божиите слова по-точно, практически и истински. Приемането на идеите, възгледите за хората и нещата и принципите на практикуване, които идват от Бог — това е обвързаната с дълг отговорност на едно сътворено същество и това, което то трябва да прави, както и идеята и възгледът, които едно сътворено същество трябва да притежава.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

Семейството оказва и друг вид обуславящо въздействие. Например членовете на семейството винаги ти казват: „Не се откроявай прекалено много от тълпата, трябва да се владееш и да проявяваш малко сдържаност в думите и действията си, както и в изявата на личните си таланти, способности, коефициент на интелигентност и т.н. Не се откроявай. Същото гласят и поговорките: „Вятърът брули високите дървета“ и „Гредата, която стърчи, първа изгнива“. Ако искаш да се защитиш и да имаш дългосрочно и стабилно място в групата, към която принадлежиш, не бъди високото дърво, трябва да се владееш и да не се стремиш да изпъкваш над всички. Помисли за гръмоотвода, който пръв бива ударен при буря, защото мълнията пада в най-високата точка. А когато духа бурен вятър, най-високото дърво първо поема удара му и пада на земята. А когато времето е студено, първа замръзва най-високата планина. Същото е и с хората — ако винаги изпъкваш сред другите и привличаш внимание, а Партията те забележи, сериозно ще се замисли дали да не те измъчва. Не бъди високото дърво, недей да стърчиш сам. Трябва да останеш вътре в групата. В противен случай, ако около теб се образува някакво социално протестно движение, ти ще си този, който ще бъде измъчван пръв, защото си високото дърво. Не бъди водач или ръководител на екип в църквата. В противен случай при загуби или проблеми, свързани с работата в Божия дом, ти като ръководител или надзорник ще бъдеш първият набеден. Така че не бъди високото дърво, защото вятърът брули високите дървета. Трябва да се научиш да прибираш главата си и да се криеш като костенурка“. Запомни тези думи на родителите си и, когато дойде време да избирате водач, откажи позицията с думите: „О, не мога да се справя! Имам семейство и деца, прекалено съм ангажиран с тях, не мога да бъда водач. Вие трябва да го направите, не избирайте мен“. Да предположим, че все пак си избран за водач, но все още не желаеш това. Тогава казваш: „Опасявам се, че трябва да подам оставка. Нека някой от вас момчета, стане водач, давам ви тази възможност, оставям ви да заемете позицията, аз се оттеглям“. Размишлявате в сърцето си: „Ха! Вятърът брули високите дървета. Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-отвисоко падаш, а на върха е самотно. Ще ти позволя да бъдеш водач, а след като те изберат, ще дойде ден, в който ще ти гледаме сеира. Никога не съм искал да бъда водач, не искам да се изкачвам по стълбицата, което означава, че няма да падна от голяма височина. Като се замисля, не беше ли еди-кой-си освободен като водач? След като беше освободен, той беше отлъчен — дори не получи възможност да бъде обикновен вярващ. Това е идеален пример за поговорките: „Вятърът брули високите дървета“ и „Гредата, която стърчи, първа изгнива“. Не съм ли прав? Не беше ли измъчван? Хората трябва да се научат да се защитават, иначе за какво им е мозъкът? Ако имате мозък в главата си, трябва да го използвате, за да се защитите. Някои хора не могат да видят ясно този въпрос, но така е в обществото и във всяка група хора — „Вятърът брули високите дървета“. Ще бъдеш много уважаван, докато се изправяш като високо дърво, точно преди момента, в който вятърът ще те обрули. Тогава ще разбереш, че хората, които застават на огневата линия, рано или късно си получават заслуженото“. Това са искрените поучения на родителите и семейството ти, а също и гласът на опита, филтрираната мъдрост на техния живот, която те шепнат в ухото ти безрезервно. Какво имам предвид под „шепнат в ухото ти“? Имам предвид, че един ден майка ти казва в ухото ти: „Нека ти кажа, че ако има нещо, което съм научила в този живот, то е, че „Вятърът брули високите дървета“, което означава, че ако някой стърчи прекалено много или привлича прекалено силно вниманието, вероятно ще бъде измъчван за това. Виж колко кротък и простодушен е сега баща ти. Това е така, защото беше измъчван в кампания за потискане. Твоят баща има литературен талант, умее да пише и да произнася речи, има лидерски умения, но твърде много се открояваше от тълпата и в крайна сметка беше измъчван в кампанията. Защо оттогава насам баща ти никога не говори за това, че е държавен служител и високопоставена личност? Именно заради това. Говоря ти от сърце и ти казвам истината. Трябва да я чуеш и да я запомниш добре. Не забравяй, че трябва да я помниш, където и да отидеш. Това е най-доброто, което мога да ти дам като твоя майка“. След това ти запомняш нейните думи и винаги, когато си спомняш за поговорката „Вятърът брули високите дървета“, тя ти напомня за баща ти и винаги, когато се сещаш за него, се сещаш за тази поговорка. Баща ти някога е бил високо дърво, което е било брулено от вятъра, и е паднал пръв, а сега неговият потиснат и обезсърчен поглед е оставил дълбок отпечатък в съзнанието ти. Затова винаги, когато искаш да бъдеш смел, когато искаш да изкажеш мнението си, когато искаш искрено да изпълниш дълга си в Божия дом, се сещаш за сърдечния съвет на майка си в ухото си — „Вятърът брули високите дървета“. Затова отново се свиваш, като си мислиш: „Не мога да покажа никакви таланти или специални способности, трябва да се въздържам и да ги потискам. А що се отнася до Божия призив хората да влагат цялото си сърце, ум и сила в изпълнението на дълга си, трябва да практикувам тези слова умерено и да не се откроявам с прекалено големи усилия. Ако се откроявам, като се старая твърде много, и ако се правя на смел, като ръководя работата на църквата, какво ще стане, ако нещо се обърка в работата на Божия дом и ми бъде потърсена отговорност? Как трябва да понеса тази отговорност? Ще бъда ли премахнат? Ще се превърна ли в изкупителна жертва, в брулено от вятъра високо дърво? Трудно е да се каже как ще се развият тези въпроси в Божия дом. Така че каквото и да правя, непременно трябва да си оставя път за отстъпление, непременно трябва да се науча да се защитавам и да се уверя, че съм се подготвил за всяка възможност, преди да говоря и да действам. Това е най-мъдрият начин на действие, защото, както казва майка ми: „Вятърът брули високите дървета“. Тази поговорка е дълбоко вкоренена в сърцето ти и оказва сериозно влияние върху ежедневието ти. Разбира се, по-сериозно тя влияе върху отношението ти към изпълнението на дълга ти. Това не са ли сериозни проблеми? Затова винаги, когато изпълняваш дълга си и искаш искрено да отдадеш всичко от себе си и да използваш с цялото си сърце всичките си сили, тази поговорка — „Вятърът брули високите дървета“ — винаги те спира по пътя и в крайна сметка винаги избираш да си оставиш известна свобода на действие и пространство за маневриране и изпълняваш дълга си премерено, само след като си си оставил път за отстъпление. Не съм ли прав? Обуславянето в това отношение от страна на твоето семейство защитава ли те в най-голяма степен от разкриване и разправяне с теб? За теб това е още един талисман, нали? (Да.)

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12))

Обуславящото въздействие на семейството най-вероятно включва много повече правила на играта, свързани с постъпките на човек и справянето със света. Например родителите често казват: „Никога не възнамерявай да вредиш на другите, но винаги се пази от вредата, която те могат да ти причинят. Ти си твърде глупав и доверчив“. Родителите често повтарят подобни думи и дори по-възрастните често ти натякват: „Бъди добър човек, недей да вредиш на другите, но винаги се пази от вредата, която другите могат да ти причинят. Всички хора са лоши. Може да виждаш, че привидно някой ти говори мило, но не знаеш какво мисли. Сърцата на хората са скрити под кожата им и когато рисуваш тигър, показваш кожата му, но не и костите му. Когато познаваш човек, може и да познаваш лицето му, но не и сърцето му“. Има ли нещо вярно в тези изрази? Ако разгледаме всеки от тях буквално, в тези изрази няма нищо лошо. Няма как да се знае какво действително мисли един човек дълбоко в себе си, дали сърцето му е злобно или добро. Невъзможно е да се надникне в душата на човека. Смисълът, който се крие зад тези изрази, привидно е правилен, но те са само своеобразна доктрина. Какъв е принципът за справяне със света, който хората в крайна сметка извличат от тези два израза? Той е, че „човек никога не бива умишлено да вреди на другите, но винаги трябва да се пази от вредата, която те могат да му причинят“. Ето какво казва по-възрастното поколение. Родителите и по-възрастните често го повтарят и постоянно те съветват с думите: „Бъди предпазлив, не бъди глупав да разкриваш всичко, което е в сърцето ти. Научи се да се пазиш и бъди бдителен. Не разкривай истинската си същност и не излагай сърцето си на показ дори пред добри приятели. Не рискувай живота си заради тях“. Правилно ли е това наставление от страна на възрастните? (Не, то учи хората да са измамни.) Теоретично то има добра основна цел: да те защити, да те предпази да не попадаш в опасни ситуации, да те защити от това другите да ти навредят или да те измамят, да предпази физическите ти интереси, личната ти безопасност и живота ти. То трябва да те предпази от неприятности, съдебни дела и изкушения, както и да ти даде възможност да живееш спокойно, безпрепятствено и щастливо всеки ден. Основната цел на родителите и възрастните е просто да те защитят. Начинът, по който те защитават обаче, принципите, които те съветват да следваш, и мислите, които ти внушават, съвсем не са правилни. Макар че основната им цел е правилна, мислите, които ти внушават, несъзнателно те водят към крайности. Мислите, които ти внушават, се превръщат в принципи и основа за начина, по който се справяш със света. Когато общуваш със съученици, колеги, партньори в работата, началници и всякакви хора в обществото, хора от всякакво социално положение, тези защитни мисли, внушени от родителите ти, несъзнателно се превръщат в най-основния ти талисман и принцип винаги, когато се занимаваш с въпроси, свързани с отношенията ти с хората. Какъв е този принцип? Той е следният: няма да ти навредя, но винаги трябва да се пазя от теб, за да не ме измамиш или излъжеш, да не се забъркам в неприятности или съдебни дела, да не разоря семейството си и да не пострада някой от семейството ми, както и да не попадна в затвора. Като живееш под контрола на такива мисли и възгледи, като живееш сред тази социална група с подобно отношение към справянето със света, можеш единствено да станеш по-потиснат, по-изтощен и уморен, както психически, така и физически. Впоследствие все повече се съпротивляваш на този свят и на човечеството, изпитваш все повече неприязън към тях и все повече се отвращаваш от тях. Докато се отвращаваш от другите, започваш да мислиш по-малко за себе си, чувстваш, че не живееш като човек, а по-скоро водиш уморен и потиснат живот. За да не ти навредят другите, постоянно трябва да си нащрек, както и да правиш и да казваш неща против волята си. В стремежа си да защитиш собствените си интереси и личната си безопасност, носиш фалшива маска във всеки аспект от живота си и се прикриваш, като никога не смееш да кажеш нито дума истина. В тази ситуация, в тези условия на оцеляване, вътрешната ти същност не може да намери освобождаване или свобода. Често се нуждаеш от човек, който не ти причинява никаква вреда и който никога няма да застраши интересите ти, от човек, с когото можеш да споделиш най-съкровените си мисли и да излееш разочарованията си, без да носиш отговорност за думите си, без да си навличаш подигравки, подмятания или присмех и без да понасяш никакви последствия. В ситуация, в която мисълта и възгледът, че „човек никога не бива умишлено да вреди на другите, но винаги трябва да се пази от вредата, която те могат да му причинят“, е принципът ти за справяне със света, вътрешното ти Аз е изпълнено със страх и несигурност. Естествено, чувстваш се потиснат и неспособен да намериш освобождаване и имаш нужда от човек, който да те утеши, от човек, на когото да се довериш. Ето защо, ако съдим по тези аспекти, макар че принципът за справяне със света, на който са те учили родителите ти: „Човек никога не бива умишлено да вреди на другите, но винаги трябва да се пази от вредата, която те могат да му причинят“, може и да успее да те защити, той е нож с две остриета. Макар че в известна степен защитава физическите ти интереси и личната ти безопасност, той също така те кара да се чувстваш потиснат, нещастен и неспособен да намериш освобождаване и дори предизвиква още повече разочарование от този свят и това човечество. В същото време дълбоко в себе си смътно започваш да изпитваш отегчение от това, че си се родил в такава зла епоха и сред такава група зли хора. Не можеш да разбереш защо хората трябва да живеят, защо животът е толкова изтощителен, защо хората навсякъде трябва да носят маска и да се прикриват, или защо винаги трябва да се пазиш от другите в името на собствените си интереси. Иска ти се да можеш да кажеш истината, но не можеш заради последствията. Искаш да бъдеш истински човек, да говориш и да постъпваш открито, да избягваш да бъдеш подъл човек или тайно да вършиш противни и срамни дела и да живееш само в мрак, но не можеш да направиш което и да е от тях. Защо не можеш да постъпваш по почтен и достоен начин? Като премисляш предишните си действия, изпитваш леко презрение. Мразиш тази зла тенденция и този зъл свят и се отвращаваш от тях и в същото време дълбоко ненавиждаш себе си и ненавиждаш човека, в когото си се превърнал. Но не можеш да направиш нищо. Въпреки че родителите ти чрез своите думи и действия са ти предали този талисман, той все още те кара да чувстваш, че в живота ти липсва щастие или чувство за сигурност. Когато чувстваш тази липса на щастие, сигурност, почтеност и достойнство, ти си едновременно благодарен на родителите си за това, че са ти дали този талисман, и възмутен от веригите, които са ти поставили. Не разбираш защо родителите ти са ти казали да постъпваш по този начин, защо трябва да постъпваш така, за да се утвърдиш в обществото, да се впишеш в тази социална група и да се защитиш. Макар че е талисман, той е и вид окови, които те карат да изпитваш едновременно любов и омраза в сърцето си. Но какво можеш да направиш? Ти нямаш правилен път в живота, никой не ти казва как да живееш или как да се справяш с нещата, които ти се изпречват на пътя, никой не ти казва дали това, което правиш, е правилно или погрешно, или как трябва да вървиш по пътя, който е пред теб. Можеш да преминеш единствено през объркване, колебание, болка и безпокойство. Това са последствията от философията за светските отношения, която ти е била внушена от родителите и семейството ти, което е направило така, че най-простото ти желание да бъдеш обикновен човек, а именно желанието ти да можеш да постъпваш почтено, без да прибягваш до тези средства за справяне със света, не може да бъде осъществено. Можеш да живееш само по унизителен начин, като правиш компромиси и живееш в името на репутацията си, като се правиш на особено свиреп, за да се предпазиш от другите хора, като се преструваш на свиреп, голям и могъщ, силен и изключителен, за да не бъдеш тормозен. Можеш да живееш така само против волята си, което те кара да се мразиш, но нямаш избор. Тъй като нямаш способността или пътя да избягаш от тези начини и стратегии за справяне със света, можеш само да се оставиш да бъдеш манипулиран от мислите, обусловени от семейството и родителите. По време на този несъзнателен процес хората са заблуждавани и контролирани от мислите, внушавани им от техните семейства и родители, защото не разбират истината или как трябва да живеят, така че могат единствено да се оставят на съдбата. Дори ако в съвестта им все още има малко чувство или ако имат дори малко желание да живеят с човешко подобие, да се разбират и да се конкурират с другите справедливо, независимо какви са желанията им, те не могат да избягат от обуславянето и контрола на различните мисли и гледни точки, които идват от семейството им, и в крайна сметка могат само да се върнат към мисълта и гледната точка, обусловени от семейството им, че „Човек никога не бива умишлено да вреди на другите, но винаги трябва да се пази от вредата, която те могат да му причинят“, защото нямат друг път, по който да поемат — те нямат избор. Всичко това се дължи на факта, че хората не разбират истината и не са успели да я получат.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (14))

Защо тези традиционни култури не са истината? Всичко се свежда до това, че тези неща са идеи, възникнали след като човечеството беше покварено от Сатана. Те не идват от Бог. Те са примесени с някои от човешките фантазии и представи и освен това са последствията, постигнати от покваряването на човечеството от Сатана. Сатана използва идеите, възгледите и всякакви поговорки и аргументи на поквареното човечество, за да обвърже мисленето на хората и да го поквари. Ако Сатана използваше някои неща, които са очевидно абсурдни, нелепи и погрешни, за да подвежда хората, тогава те щяха да имат проницателност. Щяха да са способни да различават правилното от грешното и щяха да използват тази проницателност, за да отрекат и заклеймят тези неща. Така тези учения нямаше да издържат на внимателна проверка. Когато Сатана обаче, за да обуславя, влияе и внушава на хората, използва някои идеи и теории, които отговарят на представите и фантазиите на хората, и за които счита, че ще издържат на внимателна проверка, когато бъдат изречени на глас, човечеството лесно се подвежда, а тези поговорки лесно се приемат и разпространяват от хората и така те продължават да се разпространяват от поколение на поколение, та чак до наши дни. Вземете например някои истории за китайски герои като патриотичните истории за Юе Фей, генералите от семейство Ян и Уен Тянсян. Как се случва така, че тези идеи са достигнали до наши дни? Ако погледнем въпроса от гледна точка на хората, във всяка епоха има тип човек или тип управник, който постоянно използва тези примери и идеите и духа на тези личности, за да учи поколение след поколение, така че поколение след поколение покорно и кротко да приема неговото управление и да може лесно да управлява поколение след поколение и да направи управлението си по-стабилно. Като разказва за сляпата преданост на Юе Фей и генералите от семейство Ян, както и за патриотичния дух на Уън Тянсян и Ку Юан, той възпитава своите поданици и им дава да разберат едно правило, а именно, че човек трябва да постъпва предано — че човек с благороден морален характер трябва да притежава точно това. Преданост до каква степен? До такава, че „когато императорът заповяда на своите подчинени да умрат, те нямат друг избор, освен да умрат“ и „един верен поданик не може да служи на двама царе“ — това е друга поговорка, която той почита. Той почита и тези, които обичат държавата си. Да обичаш държавата си означава да обичаш какво или кого? Да обичаш земята? Да обичаш хората в нея? А какво е държавата? (Управниците.) Управниците са представителите на държавата. Ако кажеш: „Любовта ми към моята държава всъщност е любов към родния ми град и към родителите ми. Не обичам вас, управниците!“, тогава те ще се ядосат. Ако кажеш: „Любовта ми към моята държава е любов към управниците от най-съкровените дълбини на сърцето ми“, те ще го приемат и ще одобрят тази любов. Ако ги накараш да разберат и им разясниш, че те не са тези, които обичаш, тогава няма да одобрят. Кого представляват управниците през вековете? (Сатана.) Те представляват Сатана, те са членове на бандата на Сатана и са дяволи. Те няма как да възпитават хората да се покланят на Бог, да се покланят на Създателя. Няма как да направят това. Вместо това казват на хората, че управникът е син на небето. Какво означава „син на небето“? Означава, че Небето дава власт на някого и този човек се нарича „син на небето“ и има властта да управлява всички хора под небето. Това идея, внушена на хората от управниците ли е? (Да.) Когато даден човек стане син на небето, това е определено от Небето и волята на Небето е с него, така че хората трябва да приемат безусловно управлението на този човек, каквото и да е то. Това, което те внушават на хората, е тази идея, която те кара да приемеш този човек като син на небето въз основа на твоето признание за съществуването на Небето. Каква е целта на това да те накарат да приемеш този човек като син на небето? Целта не е да те накарат да признаеш, че има Небе, или че има Бог, или че има Създател, а да те накарат да приемеш самия факт, че този човек е син на небето, и че тъй като е син на небето, което се дължи на съществуването на волята на Небето, хората трябва да приемат неговото управление — това са идеите, които те внушават. Зад всички тези идеи, които са се развили от началото на човечеството до наши дни — независимо дали това, което разнищваме, са фрази и идиоми, които съдържат алюзии, или са народни пословици и често срещани поговорки, които са напълно лишени от алюзии — се крият оковите на Сатана и подвеждането на човечеството, както и погрешното определение на поквареното човечество за самите тези идеи. Какво влияние оказва това погрешно определение върху човечеството в по-късни периоди? Дали е добро, положително или негативно? (Негативно.) В основата си то е негативно. Да вземем например поговорките „Да спиш върху съчки и да вкусваш жлъчка“, „Да криеш светлината си и да събираш сили в мрака“, „Да понасяш унижения и да поемаш тежко бреме“, „Никога не се предавай“, както и „Преструвай се, че правиш едно, докато правиш друго“ — какво влияние оказват тези поговорки върху човечеството в по-късни периоди? То е, че след като хората приемат тези идеи от традиционната култура, всяко следващо поколение все повече се отдалечава от Бог и все повече се отдалечава от Божието сътворение и от спасяването на хората, както и от Неговото дело по плана за управление. След като хората приемат тези погрешни възгледи от традиционната култура, те все повече чувстват, че човешката съдба трябва да бъде в собствените им ръце, че щастието трябва да бъде създадено със собствените им ръце и че възможностите са запазени за онези, които са подготвени, което води човечеството до все по-голямо отричане на Бог, до отричане на Божието върховенство и до това да живее под властта на Сатана. Ако сравните това, за което хората в съвременната епоха обичат да говорят, и това, за което са обичали да говорят преди две хиляди години, значението на мисленето, което стои зад тези неща, всъщност е едно и също. Просто хората в днешно време говорят за тези неща по-конкретно и са по-открити по отношение на тях. Не само че отричат съществуването и върховенството на Бог, но и се съпротивляват на Бог и Го заклеймяват във все по-сериозна степен.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част))

Каква е разликата по същество между Божиите слова и човешките думи и между истината и доктрината? Божиите слова карат хората да израстват по разум и съвест, да действат с принципи, а това, което изживяват, все повече да притежава реалността на положителните неща. От друга страна, човешките думи може да изглежда, че напълно съответстват на вкусовете и представите на хората, но те не са истината, те са пълни с капани, изкушения, ереси и заблуди. Затова, ако хората действат според тези думи, това, което изживяват, все повече ще се отклонява от Бог и от Божиите критерии. Още по-сериозно е, че начинът, по който хората живеят, ще става все по-зъл и все по-подобен на Сатана. Когато хората живеят и действат изцяло според ересите и заблудите на човека, когато са възприели напълно тези доводи, те живеят като Сатана. А това, че живеят като Сатана, не означава ли, че са сатани? (Да.) Така те „успешно“ са станали живи сатани. Някои хора казват: „Не го вярвам. Просто искам да бъда простодушен човек, който е харесван от другите. Искам да бъда някой, когото повечето хора смятат за добър, и тогава ще видя дали бог ще ми се зарадва, или не“. Ако не вярваш на това, което Бог казва, иди и виж, и се увери дали Божиите слова са истината, или човешките представи са истината. По същество това е разликата между Божиите слова и човешките думи. Това е същественото разграничение между истината и ересите и заблудите. Колкото и ересите и заблудите на човека да изглежда, че отговарят на вкусовете на хората, те никога не могат да станат техен живот. Същевременно, колкото и неразкрасени да изглеждат Божиите слова, колкото и простонародни са, колкото и да са в разрез с представите на хората, тяхната същност е истината и ако това, което хората правят и изживяват, е в съответствие с принципите на Божиите слова, в крайна сметка един ден те ще станат истински сътворени същества, които отговарят на критериите, и ще бъдат способни да се боят от Бог и да отбягват злото. Обратно, ако хората не практикуват според Божиите слова и не действат според Божиите изисквания, те не могат да станат сътворени същества, които отговарят на критериите. Техните действия и пътят, по който вървят, ще бъдат само отритнати от Бог — това е факт.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом (пета част))

Много хора на думи вярват в Бог и Го възхваляват, но в сърцата си не обичат словата, произнасяни от Бог. Те не се интересуват от истината. Винаги вярват, че животът според философията на Сатана или на различните светски теории е това, което правят нормалните хора, че така човек може да се защити и да живее стойностно на този свят. Това ли са хората, които вярват в Бог и Го следват? Не, не са. Думите на велики и изтъкнати личности звучат особено проницателно и лесно могат да заблудят другите. Може да се придържаш към техните думи като към истини или девизи, които да спазваш. Но когато става въпрос за словото на Бог, за обикновеното Му изискване към хората, като например да бъдат честни или послушно и съвестно да си знаят мястото, да изпълняват дълга си като сътворени същества и да постъпват по начин, при който са здраво стъпили на земята — ако не можеш да приложиш тези слова на практика и не ги считаш за истини, тогава не си последовател на Бог. Твърдиш, че практикуваш истината, но ако Бог те попита: „Истините“, които практикуваш, Божието слово ли са? Принципите, които спазваш, основават ли се на Божието слово?“, как би отговорил? Ако твоите устои не са Божието слово, тогава това са думите на Сатана. Изживяваш думите на Сатана и въпреки това твърдиш, че практикуваш истината и удовлетворяваш Бог. Не е ли това богохулство? Например Бог наставлява хората да бъдат честни, но някои от тях не размишляват върху това какво всъщност означава да бъдеш честен човек, как да практикуват да бъдат честни, кои неща, които изживяват и разкриват, са нечестни, нито кои неща, които изживяват и разкриват, са честни. Вместо да размишляват върху същността на истината в Божиите слова, те се обръщат към книгите на неверниците. Мислят си: „Посланията на неверниците също са доста добри — те също учат хората да бъдат добри! Например: „Добрите хора живеят спокойно“, „Простодушните винаги ще възтържествуват“, „Да прощаваш на другите не е глупаво, това се отплаща по-късно“. Тези твърдения също са верни и се съобразяват с истината!“. И така, те се придържат към тези думи. Като какъв вид хора могат да живеят, като се придържат към тези послания на неверниците? Могат ли да изживеят реалността на истината? (Не, не могат.) Не съществуват ли много такива хора? Те придобиват известни знания; прочели са няколко книги и няколко известни произведения; придобили са някаква гледна точка и са чули няколко известни поговорки и народни пословици, след което ги приемат за истина, като действат и изпълняват дълга си според тези думи, прилагат ги в живота си като вярващи в Бог и си мислят, че удовлетворяват Божието сърце. Не е ли това заместване на истината с лъжа? Не е ли това измамно отношение? За Бог това е богохулство! Тези неща се проявяват във всеки човек, и то в немалко хора. Защото някой, който се отнася към приятните думи и правилните доктрини на обикновени хора като към истини, които да спазва, а Божиите слова оставя настрана и ги пренебрегва, не успява да ги усвои, независимо колко пъти са прочетени, или не счита Божиите слова за истина — този човек вярващ ли е в Бог? Дали е последовател на Бог? (Не.) Такива хора вярват в религията; те все още следват Сатана! Те вярват, че думите, изречени от Сатана, са философски, че са много дълбоки и класически. Смятат ги за прочути поговорки, които са абсолютна истина. От каквото и друго да се откажат, те не могат да изоставят тези думи. Да се откажат от тези думи би било все едно да загубят устоите на живота си, да изпразнят сърцето си. Какъв вид хора са те? Те са последователи на Сатана и затова приемат известните поговорки на Сатана за истина. Можете ли да анализирате и да разпознаете различните състояния, в които се намирате при различни обстоятелства? Например някои хора вярват в Бог и често четат Неговите слова, но когато им се случи нещо, те винаги казват: „Майка ми каза така“, „Дядо ми каза така“, „Някога един известен човек е казал“ или „В еди-коя си книга пише така“. Те никога не казват: „Божието слово гласи така“, „Божиите изисквания към нас са такива“, „Бог казва това“. Те никога не изричат тези думи. Дали следват Бог? (Не, не го следват.) Лесно ли е за хората да открият тези състояния? Не, не е, но съществуването им у хората е в тяхна голяма вреда. Възможно е да си вярвал в Бог в продължение на три, пет, осем или десет години, но все още да не знаеш как да се покоряваш на Бог или да практикуваш Божиите слова. Независимо какво се случва с теб, все още приемаш сатанинските думи за свои устои; все още търсиш опора в традиционната култура. Това вяра в Бог ли е? Не следваш ли Сатана? Живееш според сатанински думи и сатанински нрави, така че не се ли противопоставяш на Бог? Тъй като не практикуваш или не живееш според Божието слово, не следваш Божиите стъпки, не можеш да се вслушаш в каквото и да е, което казва Бог, не можеш и да се покориш, независимо какво устройва или изисква Бог, ти не следваш Бог. Ти все още следваш Сатана. Къде е Сатана? Сатана е в сърцата на хората. Философиите, логиката и правилата, както и различните дяволски думи на Сатана отдавна са пуснали корени в сърцата на хората. Това е най-сериозният проблем. Ако не можете да разрешите този проблем във вярата ви в Бог, тогава Бог няма да може да ви спаси. Ето защо трябва често да съпоставяте всичко, което правите — вашите мисли и възгледи, както и основанията за постъпките ви — с Божието слово и да анализирате нещата в мислите си. Трябва да знаете кои от нещата във вас са философия за светските отношения, популярни поговорки, традиционна култура, както и кои са дошли от интелектуално познание. Трябва да знаете кои от тях винаги считате за правилни и съответстващи на истината, към които се придържате, сякаш са истината, и на които позволявате да заемат мястото на истината. Трябва да анализирате тези неща. По-специално, ако се отнасяш към нещата, които смяташ за правилни и ценни, като към истината, не е лесно да ги прозреш — но ако ги прозреш, ще си преодолял голямо препятствие. Тези неща са пречка за това хората да разбират Божиите слова, да практикуват истината и да се покоряват на Бог. Ако прекарваш цял ден в недоумение и безпътица и не обмисляш тези неща или не се съсредоточаваш върху решаването на тези проблеми, тогава те са коренът на твоето униние, отровата в сърцето ти. Ако не бъдат отстранени, ще бъдеш неспособен да следваш истински Бог и няма да можеш да практикуваш истината или да се покоряваш на Бог; няма да имаш начин за постигане на спасение.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек не може да бъде спасен, като вярва в религия или участва в религиозни церемонии)

Независимо какво се случва, разчиташ ли на сатанински философии и използваш ли човешки методи, за да го решиш, или търсиш истината и го решаваш според Божиите слова, или възприемаш компромисен подход, нещо средно между двете? Изборът ти най-добре показва дали си човек, който обича истината и се стреми към нея. Ако винаги избираш да решаваш проблемите, като разчиташ на сатанински философии и човешки методи, последствието от това ще е, че няма да можеш да придобиеш истината, нито просветлението, озарението и напътствието на Светия Дух. Нещо повече, у теб ще се породят представи и погрешни разбирания за Бог и накрая Той ще те отритне и отстрани. Ако обаче можеш да търсиш истината във всички неща и да ги разрешаваш според Божиите слова, тогава ще си способен да постигнеш просветлението, озарението и напътствието на Светия Дух. Твоето разбиране за истината ще става все по-ясно и все повече ще опознаваш Бог. Така ще си способен истински да Му се покориш и да Го обичаш. След като известно време практикуваш и преживяваш по този начин, поквареният ти нрав ще се изчиства все повече и все по-рядко ще се бунтуваш срещу Бог, докато накрая постигнеш пълно съответствие с Него. Ако винаги избираш компромисния подход по средата, всъщност все още разчиташ на сатанински философии, за да се справиш с проблемите. Ако живееш по този начин, никога няма да спечелиш Божието одобрение, само ще бъдеш разкрит и отстранен. Ако си избрал грешния път да вярваш в Бог, религиозния начин, трябва бързо да смениш посоката си, да се отдръпнеш от ръба и да поемеш по правилния път. Тогава все още може да има надежда да постигнеш спасение. Ако искаш да придобиеш правилния път на вяра в Бог, тогава трябва да го търсиш и да го напипваш сам. Човек, който има духовно разбиране, ще намери правилния път след като преживява известно време.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината човек може да преодолее своите представи и погрешно разбиране за Бог)

Свързани свидетелства за преживяване

Не се съмнявай в тези, които използваш — вярно ли е това?