Божии слова от Библията

„Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28).

„Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“ (Матей 10:39).

„А те го победиха чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелство; защото не обичаха живота си дотолкова, че да бягат от смърт“ (Откровение 12:11).

Слова на Всемогъщия Бог от последните дни

В необятния космос и небесната твърд живеят и се възпроизвеждат безброй същества, които следват закона на живота в безкраен цикъл и се придържат към постоянно правило. Умиращите отнасят със себе си историите на живите, а останалите живи повтарят същата трагична история на умиращите. И така човечеството не може да не си зададе въпроса: защо живеем? И защо трябва да умрем? Кой управлява този свят? И кой е създал това човечество? Наистина ли човечеството е създадено от майката природа? Наистина ли човечеството контролира собствената си съдба?… Това са въпросите, които хората си задават непрестанно в продължение на хиляди години. За съжаление, колкото повече човекът е бил обсебен от тези въпроси, толкова по-голяма жажда той е развил за наука. Науката предлага краткотрайно удовлетворение и временно удоволствие за плътта, но далеч не е достатъчна, за да освободи човека от изолацията, самотата и едва прикрития ужас и безпомощност дълбоко в душата му. Човечеството просто използва научното познание, което може да види с невъоръжено око и да разбере с ума си, за да упои сърцето си. И все пак тези научни познания не са достатъчни, за да спрат човечеството да изследва загадките. Хората просто не знаят кой е Суверенът на вселената и на всички неща, още по-малко пък знаят началото и бъдещето на човечеството. Човечеството просто живее по принуда сред този закон. Никой не може да избяга от него и никой не може да го промени, защото сред всички неща и в небесата има само Един от вечността до вечността, който господства над всичко. Той е Онзи, който никога не е бил виждан от човека, Онзи, когото човечеството никога не е познавало, в чието съществуване никога не е вярвало. И все пак Той е Онзи, който е вдъхнал дихание в предците на човечеството и е дал живот на човечеството. Той е Този, който осигурява и храни човечеството, позволявайки му да съществува; и Той е Този, който ръководи човечеството до наши дни. Нещо повече, Той и само Той е Този, от когото човечеството зависи за оцеляването си. Той притежава върховенството над всички неща и управлява всички живи същества във Вселената. Той е повелител на четирите годишни времена и призовава вятъра, студа, снега и дъжда. Той дава на човечеството слънчева светлина и довежда нощта. Той разпростря небето и земята, предоставяйки на човека планините, езерата и реките и всички живи същества в тях. Неговите дела са всеприсъстващи, Неговата сила е всеприсъстваща, Неговата мъдрост е всеприсъстваща и Неговата власт е всеприсъстваща. Всеки от тези закони и правила е въплъщение на Неговите дела и всеки от тях разкрива Неговата мъдрост и власт. Кой може да се освободи от Неговото върховенство? И кой може да се освободи от Неговите проекти? Всичко съществува под Неговия поглед и освен това всичко съществуващо живее под Неговото върховенство. Неговите дела и Неговата власт не оставят на човечеството друг избор, освен да признае факта, че Той наистина съществува и господства над всички неща. Нищо друго, освен Него, не може да управлява вселената, а още по-малко да осигурява безкрайно съществуването на това човечество. Независимо дали си в състояние да разпознаеш Божиите дела и дали вярваш в съществуването на Бог, няма съмнение, че съдбата ти е определена от Бог, и няма съмнение, че Бог винаги ще властва над всички неща. Неговото съществуване и власт не зависят от това дали са признати и разбрани от човека. Само Той знае миналото, настоящето и бъдещето на човека и само Той може да определи съдбата на човечеството. Независимо дали си способен да приемеш този факт, не след дълго човечеството ще стане свидетел на всичко това със собствените си очи и това е факт, който Бог скоро ще осъществи. Човечеството живее и умира пред очите на Бог. Човекът живее заради Божието управление и когато очите му се затворят за последен път, те се затварят и за това управление. Човекът идва и си отива отново и отново, напред и назад. Всичко това без изключение е част от Божието владичество и Неговия замисъл.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление)

Ако раждането на човек е предопределено от предишния му живот, то смъртта му е краят на това предопределение. Ако раждането е началото на мисията на човека в този живот, то смъртта му бележи края на тази мисия. Тъй като Създателят е определил твърд набор от обстоятелства за раждането на всеки човек, със сигурност Той е уредил и определен набор от обстоятелства за неговата смърт. С други думи, никой не се ражда случайно и ничия смърт не е внезапна и както раждането, така и смъртта на човека са неизбежно свързани с неговия предишен и настоящ живот. Какви са обстоятелствата на раждането и какви са обстоятелствата на смъртта на човека — това е свързано с предопределенията на Създателя. Това е предопределението на човека, неговата съдба. Тъй като за раждането на човека има много обяснения, задължително трябва да има и различни специални обстоятелства за смъртта на даден човек. По този начин сред човечеството са се появили различната продължителност на живота на хората и различните начини и моменти на тяхната смърт. Някои хора са силни и здрави, а умират млади; други са слаби и болнави, но доживяват до старост и напускат този свят спокойно. Някои умират от неестествени причини, други си отиват от естествена смърт. Някои умират далеч от дома, докато други затварят очите си за последен път, заобиколени от близките си. Някои умират във въздуха, други — под земята. Някои се давят във вода, други умират при бедствия. Някои умират сутрин, други през нощта… Всеки иска да се роди в знатно семейство, да има бляскав живот и славна смърт, но никой не може да надмогне собственото си предопределение, никой не може да избяга от върховенството на Създателя. Такава е човешката съдба. Хората могат да правят всякакви планове за бъдещето си, но никой не може да планира как се ражда или времето и начина на напускането си на този свят. Въпреки че всички хора правят всичко възможно, за да избегнат смъртта, и се противопоставят на нейното идване, тя все пак мълчаливо и незабелязано се прокрадва наблизо. Никой не знае кога или как ще загине, а още по-малко къде ще се случи това. Очевидно е, че върховната власт над живота и смъртта не е в ръцете на човека нито на някакво живо същество в естествения свят, а в ръцете на Създателя, Който притежава уникална власт. Животът и смъртта на човечеството не са резултат от някакъв природен закон, а са резултат от върховенството на властта на Създателя.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)

Колкото по-близо е човек до смъртта, толкова повече иска да разбере какъв всъщност е смисълът на живота. Колкото по-близо е човек до смъртта, толкова по-празно изглежда сърцето му, колкото по-близо е до смъртта, толкова по-безпомощен се чувства и от ден на ден страхът му от смъртта расте. Има две причини, поради които подобни чувства се проявяват при хората, когато смъртта наближава. Първата е, че им предстои да загубят славата и парите, от които е зависил целият им живот, и да оставят зад себе си всичко в света, което вижда окото. Втората е, че им предстои да се изправят съвсем сами пред един непознат свят, пред една тайнствена, незрима сфера, в която се страхуват да стъпят, където няма техни близки и няма на какво да се опрат. Поради тези две причини всеки, изправен пред лицето на смъртта, се тревожи, изпада в паника и се чувства безпомощен както никога досега. Едва когато действително стигне до този момент, човек осъзнава, че когато някой влезе в този свят, той първо трябва да разбере откъде идват човешките същества, защо хората са живи, кой господства над човешката съдба и кой предоставя ресурс за човешкото съществуване и има върховенство над него — това разбиране е капиталът, с който човекът живее, и е съществената основа за неговото оцеляване. Той не би трябвало първо да се учи как да подсигури семейството си или как да се домогва до слава и придобивки, или как да превъзхожда всички останали в дадена група, или как да живее по-охолен живот, камо ли как да надмине другите или как да се съревновава с лекота в различни видове състезания. Макар че различните умения за оцеляване, в усвояването на които хората прекарват живота си, им позволяват да притежават изобилие от материални удобства, тези умения никога не носят истинска утеха и твърдост в сърцата им. Вместо това те стават причина хората постоянно да губят посоката си, да се затрудняват със самоконтрола и да пропускат възможност след възможност да узнаят смисъла на живота, освен това пораждат скрити проблеми у хората по отношение на това как да посрещнат правилно смъртта. По този начин се погубва животът на човека. Създателят се отнася справедливо към всеки, дава му цял един живот, пълен с възможности да опознае и почувства Неговото върховенство, но въпреки това, едва с наближаването на смъртта, когато нейният призрак надвисне над човека, той започва да вижда светлината — но тогава вече е твърде късно!

Хората прекарват целия си живот в стремеж към слава и пари, и придобивки. Те се вкопчват в тези сламки, като се отнасят към тях така, сякаш са единствената им опора, сякаш ако ги притежават, те ще продължат да живеят и ще се отърват от смъртта. Но едва в навечерието на смъртта хората разбират колко далеч са всички тези неща от тях и колко слаби и безсилни са пред лицето на смъртта, колко уязвими са те, колко самотни и безпомощни са, когато няма към кого да се обърнат. Те осъзнават, че животът не може да се купи със слава и пари, и придобивки, че колкото и богат да е човек, колкото и високо положение да заема, пред лицето на смъртта всички са еднакво бедни и незначителни. Те осъзнават, че парите не могат да купят живот, че славата и придобивките няма да премахне смъртта, че нито парите, нито славата и придобивките могат да удължат човешкия живот нито с минута, нито със секунда. И колкото повече хората усещат това, толкова повече копнеят да живеят; колкото повече го усещат, толкова повече се страхуват от приближаването на смъртта. Едва в този момент те наистина осъзнават, че техният живот не им принадлежи, че не те го контролират и че никой не може да се разпорежда с живота или смъртта си — това е извън контрола на когото и да било.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)

В момента на раждането самотната душа на човека започва своя жизнен път на земята, започва да опознава властта на Създателя, която Той е отредил за нея. От само себе си се разбира, че за човека — за душата — това е отлична възможност да придобие знания от първа ръка за върховенството на Създателя, да познае и почувства Неговата власт. Човешкият живот се подчинява на законите на съдбата, установени за хората от Създателя, и за всеки разумен, съзнателен човек не е трудно да приеме върховенството на Създателя и да познае Неговата власт през десетилетията на своя живот. Затова въз основа на тези десетилетия собствен опит за всеки би трябвало да е много лесно да признае, че всички човешки съдби са предопределени, и всеки би трябвало лесно да разбере и обобщи какво означава да си жив. Едновременно с възприемането на тези житейски уроци човек постепенно стига до разбирането за произхода на живота, осъзнава от какво наистина се нуждае сърцето му, какво ще го изведе на правилния път в живота и каква трябва да бъде мисията и целта на човешкия живот. Постепенно ще осъзнае, че ако не се покланя на Създателя, че ако не се отдаде на Неговото господство, когато дойде време да се изправи пред смъртта — когато душата му е на път да се яви отново пред Създателя — сърцето му ще бъде изпълнено с безграничен страх и смут. Ако човек е бил на този свят няколко десетилетия и въпреки това така и не е разбрал откъде идва човешкият живот, нито е осъзнал в чии ръце е съдбата на човека, тогава не е чудно, че той няма да може спокойно да посрещне смъртта. Човек, който през десетилетията на своя живот е придобил знания за върховенството на Създателя, е такъв, който правилно разбира смисъла и стойността на живота. Подобен човек притежава дълбоко познание за целта на живота, реален опит и разбиране на върховенството на Създателя и освен това е способен да се подчини на властта на Създателя. Такъв човек разбира какъв е смисълът на сътворяването на човечеството от Създателя, разбира, че човек трябва да Му се покланя, че всичко, което притежава, идва от Създателя и някой ден в недалечното бъдеще ще се върне при Него. Този вид човек разбира, че Създателят е организирал раждането на човека и има върховенство над неговата смърт и че както смъртта, така и животът на човека са предопределени от властта на Създателя. Следователно, щом човек наистина разбере това, той естествено ще може да посрещне спокойно смъртта, да остави спокойно настрана всички свои външни неща, да приеме и да се подчини на всичко, което следва по-нататък, и да очаква последния решаващ момент в живота, организиран, разбира се, от Създателя, вместо да изпитва сляп ужас от него и да му се съпротивлява. Ако човек разглежда живота като възможност да опознае върховенството на Създателя и да стигне до познанието на Неговата власт, ако възприема живота си като рядък шанс да изпълни дълга си на сътворено човешко същество и да изпълни мисията си, тогава той несъмнено ще има правилен поглед върху живота, несъмнено ще живее благословен живот под ръководството на Създателя, несъмнено ще върви в светлината на Създателя, несъмнено ще познае върховенството Му, несъмнено ще се отдаде на Неговото господство и несъмнено ще стане свидетел на Неговите чудотворни дела и на Неговата власт. От само себе си се разбира, че такъв човек несъмнено ще бъде възлюбен и приет от Създателя и само такъв човек може да се отнася спокойно към смъртта и да приветства последния решаващ момент от живота с радост. Един от онези, които очевидно са имали това отношение към смъртта, е Йов. Йов беше в състояние да приеме с радост последния решаващ момент от живота и след като спокойно завърши своя жизнен път и изпълни мисията си в живота, той се върна при Създателя, за да остане до Него.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)

В писанията за Йов е казано: „И така, Йов умря стар и сит на дни“ (Йов 42:17). Това означава, че когато умря, Йов не изпитваше съжаление и не изпитваше болка, а напусна този свят по напълно естествен начин. Както всички знаят, Йов се боеше от Бог и отбягваше злото, докато беше жив. Бог одобряваше делата му, хората ги помнеха и животът му можеше да се нарече пълен със смисъл и значимост като ничий друг. Йов се радваше на Божиите благословии и беше наречен от Него праведен на земята, той премина и Божиите изпитания, и изкушенията на Сатана. Той свидетелства за Бог и заслужи да бъде наречен праведен от Него. В продължение на десетилетия след Божиите изпитания Йов живееше още по-значим, смислен, стабилен и спокоен живот. Заради праведните му дела Бог го подложи на изпитания и пак заради тях Той му се яви и говори директно с него. И така, през годините след Божиите изпитания Йов разбра и оцени стойността на живота по по-конкретен начин, придоби по-дълбоко разбиране за върховенството на Създателя и по-точно и категорично знание за това как Създателят дава и отнема своите благословии. В „Книгата на Йов“ се казва, че Бог Йехова е дарил Йов с още по-големи благословии отпреди, дал му е още по-добри възможности да познае върховенството на Създателя и спокойно да посрещне смъртта си. Остарял и изправен пред смъртта, Йов със сигурност не се е притеснявал за собствеността си. Той не се тревожеше, не съжаляваше за нищо и, разбира се, не се страхуваше от смъртта, тъй като изживя живота си, вървейки по пътя на богобоязливостта и отбягвайки злото. Той нямаше причина да се безпокои за края си. Колко от нашите съвременници биха могли да се държат по същия начин като Йов пред лицето на собствената си смърт? Защо никой не може да запази такова естествено отношение? Има само една причина: Йов живя живота си в субективен стремеж да вярва, да признава и да се подчинява на Божието върховенство и точно с тази вяра, с това признание и подчинение той премина през всички важни решаващи моменти в живота, изживя последните си години и приветства последния решаващ момент от живота си. Независимо какво преживя Йов, неговите житейски стремежи и цели не бяха болезнени, а щастливи. Той беше щастлив не само заради благословиите и одобрението на Създателя, но, което е по-важно, благодарение на своите стремежи и житейски цели, благодарение на нарастващото познание и истинско разбиране за върховенството на Създателя, придобито в резултат на богобоязливостта и отбягването на злото, и най-вече благодарение на личния си опит като човек, който е подчинен на върховенството на Създателя, на удивителните Божии дела и топлите, но незабравими преживявания и спомени за съвместното взаимодействие между човека и Бог, за тяхното опознаване и взаимно разбиране. Йов беше щастлив заради утехата и радостта, произтичащи от познаването на намеренията на Създателя, и заради боязънта, която изпита, след като видя, че Той е велик, удивителен, изпълнен с любов и верен. Йов успя да посрещне смъртта без страдание, защото знаеше, че като умре, ще се върне при Създателя. Именно стремежите на Йов и житейските му придобивки му позволиха спокойно да посрещне смъртта, позволиха му спокойно да посрещне факта, че Създателят си връща живота му, и освен това му позволиха да се яви пред Създателя неопетнен и необременен от грижи. Могат ли нашите съвременници да постигнат щастието, което притежаваше Йов? Разполагате ли с необходимите условия за това? След като съвременните хора имат такива условия, защо са неспособни да живеят щастливо като Йов? Защо са неспособни да избегнат страданието, което носи страхът от смъртта? Пред лицето на смъртта някои несдържано се подмокрят, други треперят, губят съзнание, избухват гневно както срещу Небесата, така и срещу другите хора, някои дори плачат и ридаят. Това в никакъв случай не са естествени реакции, които възникват внезапно при приближаването на смъртта. Хората се държат по този смущаващ начин главно защото дълбоко в сърцата си се страхуват от смъртта, защото нямат ясно познание и преживяване на върховенството на Бог и на Неговите подредби, камо ли да им се покоряват истински. Хората реагират така, защото искат сами да подредят и да управляват всичко, да контролират съдбата, живота и смъртта си. Затова не е изненадващо, че хората никога няма да успеят да се отърват от страха от смъртта.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)

Без ясно познание и ясен опит с Божието върховенство и Неговите подредби знанията на човека за съдбата и смъртта неизбежно ще бъдат непоследователни. Хората не могат ясно да видят, че всичко е в Божиите ръце, не осъзнават, че всичко е подчинено на Божия контрол и Неговото върховенство, не признават, че човек не може да отхвърли или да избегне това върховенство. Поради тази причина, когато дойде време да се изправят пред смъртта, последните им думи, притеснения и съжаления нямат край. Те са обременени с толкова много предразсъдъци, с толкова много неохота, с такова объркване. Това ги кара да се страхуват от смъртта. За всеки, който е роден на този свят, раждането е необходимо и смъртта е неизбежна. Никой не е в състояние да въстане срещу този ход на събитията. Ако човек желае да напусне този свят безболезнено, ако иска да получи възможност да посрещне последния решаващ момент в живота без неохота или безпокойство, тогава единственият начин да го направи е да не съжалява за нищо. И единственият начин да напусне света без съжаление е да познае върховенството на Създателя, да познае Неговата власт и да им се покори. Само така човек може да стои настрана от човешките раздори, от злото, от робството на Сатана и само така човек може да изживее живота си като Йов — воден от Създателя и благословен от него — да живее свободен живот, изпълнен със смисъл и значимост, живот, който е честен и открит. Само така човек може, подобно на Йов, да се покори на изпитанията и лишенията, на които го подлага Създателят, да се покори на устроеното и подреденото от Създателя. Само така човек ще може да се покланя на Създателя през целия си живот и да спечели одобрението му, както стана с Йов, ще може да чуе гласа Му и да види появата Му. Само така човек може да живее и да умре щастливо като Йов — без болка, безпокойство и съжаления. Само така човек ще може да живее в светлината като Йов и да премине през всеки от решаващите моменти в живота в светлината, спокойно да завърши своя път в светлината, успешно да изпълни мисията си — като сътворено същество да преживее, изучи и опознае върховенството на Създателя — и да си отиде от света в светлината, за да остане завинаги до Създателя като сътворено човешко същество, одобрено от Него.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)

С какъвто и въпрос да се занимават хората, те винаги трябва да подхождат към него с активно и положително отношение, а това важи с още по-голяма сила, когато става въпрос за смъртта. Да имаш активно, положително отношение не означава да си в съгласие със смъртта, да чакаш смъртта или положително и активно да се стремиш към смъртта. Ако това не означава да се стремиш към смъртта, да си в съгласие със смъртта или да чакаш смъртта, какво означава тогава? (Да се покориш.) Покорството е вид отношение към въпроса за смъртта, а да се избавиш от смъртта и да не мислиш за нея е най-добрият начин да се справиш с нея. Някои хора казват: „Защо да не мисля за нея? Ако не я обмисля, ще съм способен ли да я преодолея? Ако не я обмисля, ще съм способен ли да се избавя от нея?“. Да. А защо е така? Кажи Ми, когато твоите родители са те родили, твоя ли беше идеята да се родиш? Начинът, по който изглеждаш, възрастта ти, сферата, в която работиш, фактът, че сега седиш тук и как се чувстваш в момента — ти ли си измислил всичко това? Вие не сте измислили всичко това, то се е появило с течение на дните и месеците и с нормалния ви живот ден за ден, ден след ден, докато сте стигнали дотам, където сте сега, и това е съвсем естествено. Със смъртта е същото. Без да го осъзнаваш, израстваш и ставаш пълнолетен, ставаш на средна възраст, ставаш на преклонна възраст, навлизаш в последните си години и тогава идва смъртта — не мисли за нея. Не можеш да избегнеш нещата, за които не мислиш, като не мислиш за тях, но те няма да дойдат по-рано, като мислиш за тях. Те не могат да бъдат променени от човешката воля, нали така? Не мислете за тях. Какво имам предвид, когато казвам: „Не мислете за тях“? Защото, ако нещо наистина предстои да се случи в близко бъдеще, тогава непрекъснатото мислене за него ще оказва невидим натиск върху теб. Този натиск ще те накара да се страхуваш от живота и от живеенето, няма да имаш активно и положително отношение, а вместо това ще станеш още по-унил. Защото човек, изправен пред смъртта, няма интерес към нищо и няма положително отношение към нищо, а само се чувства унил. Той ще умре, всичко е свършено, вече няма смисъл да се стреми към каквото и да било или да прави каквото и да било, вече няма никакви перспективи или мотивация и всичко, което прави, е подготовка за смъртта и движение в посока към смъртта, така че какъв смисъл има всичко, което прави? Следователно всичко, което прави, носи елементи и характер на негативност и смърт. И така, можете ли да не мислите за смъртта? Лесно ли е да се постигне това? Ако този въпрос е просто резултат от собствените ти умствени разсъждения и фантазии, тогава ти си подал фалшива тревога, сам се плашиш, а това просто няма да се случи в близко бъдеще, така че защо мислиш за него? Това прави мисленето за смъртта още по-ненужно. Нещо, което трябва да се случи, винаги ще се случи. Нещо, което не трябва да се случи, няма да се случи, независимо какво мислиш за него. Да се страхуваш от нея е безполезно, както и да се тревожиш заради нея. Смъртта не може да бъде избегната, като се тревожиш за нея, нито ще те подмине само защото се страхуваш от нея. Следователно един от аспектите е, че трябва да се избавиш от въпроса за смъртта в сърцето си и да не мислиш за него като за нещо важно. Трябва да го повериш на Бог, сякаш смъртта няма нищо общо с теб. Това е нещо, което Бог подрежда, така че позволете на Бог да го подреди. Тогава не става ли просто? Другият аспект е, че трябва да имате активно и положително отношение към смъртта. Кажете Ми кой от милиардите хора по целия свят е така благословен да чуе толкова много Божии слова, да разбере толкова много истини за живота и да разбере толкова много тайнства? Кой от тях може лично да получи Божието напътствие, Божия ресурс, Неговата грижа и закрила? Кой е толкова благословен? Малцина са тези. Следователно това, че вие, малцината, които сте способни да живеете в Божия дом днес, да получите Неговото спасение и Неговия ресурс, си струва, дори да умрете точно в този момент. Вие сте благословени толкова много, не е ли така? (Да, така е.) Ако погледнем от тази гледна точка, хората не бива да се вцепеняват от страх от въпроса за смъртта, нито да биват възпирани от него. Въпреки че не сте се наслаждавали на славата и богатството на света, все пак вие сте получили милостта на Създателя и сте чули толкова много Божии слова. Това не е ли блаженство? (Така е.) Независимо колко години ще живееш в този живот, всичко в него си струва и ти не съжаляваш за нищо, защото постоянно си изпълнявал дълга си в Божието дело, разбрал си истината, разбрал си тайнствата на живота и си разбрал пътя и целите, към които трябва да се стремиш в живота — ти си придобил толкова много! Ти си живял стойностен живот! Дори да не можеш да го обясниш много ясно, ти си способен да практикуваш някои истини и притежаваш някаква реалност, а това доказва, че си придобил някакъв житейски ресурс и си разбрал някои истини от Божието дело. Ти си придобил толкова много — истинско изобилие — и това е толкова голяма благословия! От началото на човешката история никой през всички епохи не се е радвал на тази благословия, но вие ѝ се радвате. Готови ли сте да умрете сега? При такава готовност отношението ви към смъртта би било наистина покорно, нали? (Да.) Един от аспектите е, че хората трябва да имат истинско разбиране, да съдействат положително и активно, да се покоряват истински и да имат правилно отношение към смъртта. По този начин чувствата им на скръб, безпокойство и тревога по отношение на смъртта не намаляват ли значително? (Да, така е.) Те намаляват значително. […]

Смъртта не е лесен за разрешаване проблем и тя представлява най-голямата трудност за човека. Ако някой ти каже: „Твоят нрав е толкова дълбоко покварен и човешката ти природа също не е добра. Ако не се стремиш искрено към истината и в бъдеще извършиш много зли неща, тогава ще слезеш в ада и ще бъдеш наказан!“, ти може да се чувстваш разстроен известно време след това. Може да разсъждаваш върху това и да се почувстваш много по-добре, след като се наспиш през нощта, и тогава няма да се чувстваш толкова разстроен. Ако обаче се разболееш от смъртоносна болест и не ти остава много време да живееш, тогава това не е нещо, което може да се разреши с един нощен сън, и ти не можеш да се избавиш от него така лесно. От вас се изисква известно време да се калявате по този въпрос. Онези, които искрено се стремят към истината, могат да оставят въпроса зад гърба си, да търсят истината във всичко и да използват истината, за да го разрешат — няма проблем, който те да не могат да разрешат. Ако хората обаче използват човешките начини, тогава в крайна сметка ще са способни само да се чувстват постоянно скръбни, неспокойни и тревожни по отношение на смъртта. Когато нещата са неразрешими, те предприемат крайни мерки, за да се опитат да ги разрешат. Някои хора подхождат с униние и негативизъм, като казват: „Значи просто ще умра тогава. Кой се страхува от смъртта? След смъртта просто ще се преродя и ще живея отново!“. Можеш ли да потвърдиш това? Ти просто търсиш думи на утеха, но те не разрешават проблема. Всички неща и всичко — видимо или невидимо, материално или нематериално, се контролират и управляват от ръцете на Създателя. Никой не може да контролира собствената си съдба и единственото отношение, което човек трябва да има, било то към болестта или смъртта, е това на разбиране, приемане и покорство. Хората не бива да се осланят на своите фантазии или представи, не бива да търсят изход от тези неща, а още по-малко да ги отхвърлят или да им се противопоставят. Ако сляпо се опитваш да разрешиш въпросите на болестта и смъртта, като използваш свои собствени методи, тогава колкото по-дълго живееш, толкова повече ще страдаш, толкова по-потиснат ще ставаш и толкова по-заклещен в капан ще се чувстваш. Накрая все пак ще трябва да извървиш пътя на смъртта и изходът ти наистина ще бъде същият като смъртта ти — ти наистина ще умреш. Ако можеш активно да се стремиш към истината и, независимо дали по отношение на разбирането на болестта, която Бог е нагласил за теб, или по отношение на сблъсъка ти със смъртта, можеш да търсиш истината положително и активно, да търсиш устроеното и подреденото от Създателя, както и върховенството Му, по отношение на този вид важно събитие и да постигнеш истинско покорство, тогава това е в съгласие с Божиите намерения. Ако разчиташ на силата и методите на човека, за да се справиш с всички тези неща, и се опитваш усилено да ги разрешиш или да се измъкнеш от тях, дори да не умреш и временно да успееш да избегнеш трудността на смъртта, но понеже не таиш истинско разбиране, приемане и покорство към Бог и към истината, което те води до това да не свидетелстваш по този въпрос, тогава крайният резултат ще бъде такъв, че когато отново се сблъскаш със същия проблем, той пак ще бъде голямо изпитание за теб. Ти все още ще имаш възможност да предадеш Бог и да паднеш, а това несъмнено ще бъде опасно за теб. Ето защо, ако сега наистина си изправен пред болест или смърт, тогава нека ти кажа, че е по-добре да се възползваш от тази практическа ситуация в момента, за да потърсиш истината и да разрешиш този въпрос из основи, вместо да чакаш смъртта наистина да дойде и да те свари неподготвен, да се почувстваш изгубен, объркан и безпомощен, което ще те накара да правиш неща, за които ще съжаляваш, докато трае животът ти. Ако правиш неща, за които съжаляваш и изпитваш угризения, това може да те доведе до погибел. Затова, независимо какъв е въпросът, винаги трябва да започвате навлизането си с разбирането, което трябва да имате по въпроса, и с истините, които трябва да разбирате. Ако постоянно се чувстваш скръбен, неспокоен и тревожен за неща като болести и живееш обгърнат от тези негативни емоции, тогава трябва да започнеш да търсиш истината още сега и да разрешиш тези проблеми възможно най-скоро.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4))

Хората не знаят как да се отнасят към смъртта, нито как да живеят по начин, който е смислен. Тогава нека да разгледаме Божието отношение към смъртта на хората. Независимо какъв е аспектът на изпълнявания дълг, Божията цел е в процеса на изпълнение на дълга си хората да разберат истината, да я приложат на практика, да се отърват от покварения си нрав, да изживеят подобие на нормален човек и да достигнат критерия за постигане на спасение, а не да се втурват стремглаво към смъртта. Някои хора се разболяват от тежка болест или рак и си мислят: „Това е Бог, който иска от мен да умра и да се откажа от живота си, така че ще се подчиня!“. Всъщност Бог не е казал това, нито Му е хрумнала подобна мисъл. Това не е нищо повече от погрешно разбиране от страна на хората. Така че, какво има предвид Бог? Всеки живее определен брой години, но продължителността на живота на хората е различна. Всеки умира, когато Бог определи това, в точното време и на точното място. Всичко това е предопределено от Бог. Той прави така, че то да се случи според времето, което е предопределил за продължителността на живота на съответния човек и според мястото и начина на смъртта му, а не позволява на никого да умре по някаква произволна причина. Бог счита живота на човека за много важен, както счита за много важни и неговата смърт, и края на физическия му живот. Всичко това е предопределено от Бог. Погледнато от тази гледна точка, независимо дали Бог изисква от хората да изпълняват дълга си, или да Го следват, Той не изисква от тях да се втурнат стремглаво към смъртта. Какво означава това? Означава, че Бог не изисква от теб да си готов да се откажеш от живота си по всяко време в името на това да изпълниш дълга си или да отдадеш всичко на Бог, или в името на Неговото поръчение. Не е необходимо да правиш такива приготовления, не е необходимо да имаш такава нагласа и със сигурност не е необходимо да планираш или да мислиш по този начин, защото Бог не се нуждае от живота ти. Защо казвам това? От само себе си се разбира, че твоят живот принадлежи на Бог, именно Той ти го е дарил, така че за какво би го поискал обратно? Ценен ли е твоят живот? От гледна точка на Бог въпросът не е дали е ценен, или не, а само каква роля играеш ти в Божия план за управление. Що се отнася до твоя живот, ако Бог иска да го отнеме, Той може да го направи по всяко време, на всяко място и във всяка минута. Следователно животът на всеки човек е важен за самия него и за неговия дълг, за неговите задължения и отговорности, както и за Божието поръчение. Разбира се, той е важен и за ролята му в цялостния план на Бог за управление. Макар че е важен, Бог няма нужда да отнема живота ти. Защо? Когато животът ти бъде отнет, ти ставаш мъртъв и няма никаква полза от теб. Само когато си жив, когато живееш сред човешкия род, над когото Бог господства, можеш да играеш ролята, която ти е отредена в този живот, и да изпълняваш отговорностите и задълженията, които ти е отредено да изпълняваш, и дълга, който Бог изисква от теб да изпълняваш в този живот. Само когато съществуваш в тази форма, животът ти може да има стойност и да прояви своята ценност. Затова не произнасяйте случайно фрази като „умирам за Бог“ или „отдавам живота си за Божието дело“, не ги повтаряйте и не ги носете в ума си или дълбоко в сърцето си. Това не е нужно. Когато човек постоянно иска да умре за Бог, да принесе себе си в жертва и да се откаже от живота си заради своя дълг, това е най-низкото, най-недостойното и най-презряното нещо. Защо? Ако твоят живот е приключил и ти вече не живееш в тази плътска форма, как можеш да изпълниш дълга си на сътворено същество? Ако всички са мъртви, кой ще остане, за да бъде спасен чрез Божието дело? Ако няма човешки същества, които да се нуждаят от спасяване, как ще бъде осъществен Божият план за управление? Ще продължи ли да съществува Божието дело за спасяване на човечеството? Може ли да продължи? Погледнато от тези аспекти, не е ли важно хората да се грижат добре за телата си и да водят здравословен живот? Не си ли заслужава? Със сигурност си заслужава и хората трябва да го правят. Що се отнася до онези глупави хора, които казват небрежно: „Ако дойде най-лошото, ще умра за Бог“, и които могат да се отнасят нехайно и с лека ръка към смъртта, да се отказват от живота си и да злоупотребяват с тялото си — какви са тези хора? Бунтовни хора ли са те? (Да.) Това са най-бунтовните хора и трябва да бъдат презирани и хулени. Когато някой е способен да каже небрежно, че би умрял за Бог, може да се каже, че той небрежно мисли да сложи край на живота си, да се откаже от дълга си, да се откаже от поръчението, което Бог му е поверил, и да попречи на Божиите слова да се изпълнят в него. Не е ли това глупав начин на действие? Може небрежно и с готовност да се откажеш от живота си и да кажеш, че искаш да го принесеш в жертва на Бог, но дали Бог има нужда от това? Твоят живот принадлежи на Бог и Той може да го отнеме по всяко време, така че каква е ползата да му го предлагаш? Ако не го предлагаш, но Бог се нуждае от него, Той ще те помоли ли мило за него? Ще има ли нужда да го обсъди с теб? Не, няма да го направи. Но за какво Бог ще поиска живота ти? Щом Бог си върне живота ти, ти вече няма да си способен да изпълняваш дълга си и в Божия план за управление ще липсва човек. Дали Той ще бъде щастлив и доволен от това? Кой би бил наистина щастлив и доволен? (Сатана.) Ако се откажеш от живота си, какво можеш да придобиеш от това? И какво може да придобие Бог, като ти отнеме живота? Ако пропуснеш възможността да бъдеш спасен, това придобивка или загуба е за Бог? (Загуба.) За Бог това не е придобивка, а загуба. Бог ти позволява като сътворено същество да имаш живота и да заемеш мястото на сътворено същество, за да изпълняваш дълга си на сътворено същество и по този начин да си способен да навлезеш в истината реалност, да се покориш на Бог, да разбереш намеренията Му и да Го познаеш, да следваш волята Му, да изпълниш своята част в осъществяването на Неговото дело за спасението на човечеството и да Го следваш до самия край. Това е праведността и това е стойността и смисълът на съществуването на твоя живот. Ако твоят живот съществува заради това и ти живееш здравословно заради това, тогава то е най-смисленото нещо, а по отношение на Бог това означава истинска отдаденост и сътрудничество — това е най-удовлетворяващото нещо за Него. Това, което Бог иска да види, е едно сътворено същество, което живее в плът, да се отърве от покварения си нрав сред Неговото наказание и съд, да отхвърли безбройните погрешни идеи, внушени му от Сатана, и да бъде способно да приеме истините и изискванията на Бог, да се покори напълно на господството на Създателя, да изпълни дълга, който едно сътворено същество трябва да изпълни, и да бъде способно да се превърне в истинско сътворено същество. Това е, което Бог иска да види, и това е стойността и смисълът на съществуването на човешкия живот. Следователно за всяко сътворено същество смъртта не е окончателната крайна цел. Стойността и смисълът на съществуването на човешкия живот не са да умреш, а да живееш за Бог, да съществуваш заради Него и заради собствения си дълг, да съществуваш, за да изпълняваш дълга и отговорностите на сътворено същество, да следваш Божията воля и да унижаваш Сатана. Това е стойността на съществуването на сътвореното същество, а също и смисълът на неговия живот.

Що се отнася до Божиите изисквания към хората, начинът, по който Бог се отнася към живота и смъртта на хората, е напълно различен от описания в поговорката от традиционната култура: „Отдай се на задачата и се стреми да даваш всичко от себе си до смъртта си“. Сатана постоянно иска хората да умират. Той се чувства неудобно, когато ги вижда живи, и постоянно измисля как да отнеме живота им. След като хората приемат погрешните идеи на традиционната култура от Сатана и дяволските царе, всичко, което искат, е да жертват живота си за държавата и нацията или за кариерата си, за любовта или за семейството си. Те постоянно презират собствения си живот, готови са да умрат и да жертват живота си навсякъде и по всяко време и не считат живота, даден им от Бог, за най-ценното нещо и за нещо, което трябва да се съхранява. Неспособни да изпълняват дълга и ангажиментите си през своя живот, докато все още притежават живота, който Бог им е дал, те вместо това приемат заблудите и дяволските думи на Сатана, винаги решени да се отдадат на задачата и да се стремят да дават всичко от себе си до смъртта си, като се готвят да умрат за Бог по всяко време. Фактът е, че ако наистина умреш, то това ще стане не в името на Бог, а за Сатана, и Бог няма да си спомня за теб. Защото само живите могат да прославят Бог и да свидетелстват за Него и само живите могат да заемат достойното място на сътворени същества и да изпълняват дълга си, като по този начин не оставят след себе си съжаление, способни са да унижат Сатана и да свидетелстват за чудните дела и върховенството на Създателя — само живите могат да правят тези неща. Ако дори нямате живот, всичко това престава да съществува. Не е ли така? (Да, така е.) Ето защо, като поднася поговорката за моралното поведение: „Отдай се на задачата си и се стреми да даваш всичко от себе си до смъртта си“, Сатана безспорно си играе с човешкия живот и го потъпква. Сатана не уважава човешкия живот, а се заиграва с него, като кара хората да приемат идеи като „Отдай се на задачата си и се стреми да даваш всичко от себе си до смъртта си“. Те живеят с такива идеи, не ценят живота си, не смятат собствения си живот за стойностен, затова небрежно се отказват от живота си — от това най-ценно нещо, което Бог дава на хората. Това е нещо коварно и неморално. Докато не е достигнат крайният срок, който Бог е отредил за теб, не бива да говориш лекомислено, че се отказваш от живота си, независимо кога. Щом все още имаш дъх в себе си, не се отказвай, не изоставяй дълга си и не се отричай от поръчението на Създателя към теб или от онова, което Той ти е поверил да вършиш. Това е понеже животът на всяко сътворено същество съществува само заради Създателя, само заради Неговото върховенство, устройване и Неговите подредби, а също така съществува и осъществява стойността си само заради свидетелството за Създателя и Неговото дело за спасяването на човечеството. Виждаш, че Божието гледище за човешкия живот е напълно различно от това на Сатана. И така, кой наистина цени човешкия живот? (Бог.) Само Бог, докато самите хора не умеят да ценят собствения си живот. Само Бог цени човешкия живот. Макар че човешките същества не са мили или достойни за любов, а са пълни с мръсотия, бунтарство и всякакви абсурдни идеи и възгледи, внушени им от Сатана, и макар че боготворят и следват Сатана дори до степен да се противопоставят на Бог, все пак, понеже човешките същества са създадени от Бог и Той ги дарява с дъх и живот, само Той цени човешкия живот, само Той обича хората и само Той постоянно се грижи за човечеството и го цени. Бог цени човешките същества — не техните физически тела, а техния живот, защото само човешките същества, които са получили живот от Бог, в крайна сметка могат да станат сътворени същества, които наистина да Му се покланят и да свидетелстват за Него. Бог има работа, поръчения и очаквания за хората, за тези сътворени същества. Затова Бог съхранява и цени техния живот. Това е истината. Разбирате ли? (Да.) И така, след като хората разберат намерението на Създателя Бог, не трябва ли да има принципи за това как да се отнасят към живота на физическото си тяло и да се справят със законите и нуждите, чрез които то оцелява? На какво се основават тези принципи? Те се основават на Божиите слова. Какви са принципите на практикуване? От пасивна гледна точка хората трябва да се откажат от многобройните видове погрешни възгледи, внушени им от Сатана, да разобличат и признаят погрешността на възгледите на Сатана — като например поговорката „Отдай се на задачата и се стреми да даваш всичко от себе си до смъртта си“ — тъй като те притъпяват ума, вредят и ограничават хората, и да се откажат от тези възгледи. Освен това, от активна гледна точка, те трябва да разберат точно какви са изискванията на Бог, Създателя, към човечеството и да превърнат Божиите слова в основа на всичко, което правят. По този начин хората ще могат да практикуват правилно, без отклонения, и наистина да се стремят към истината.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (12))

Ако човек иска да води стойностен и смислен живот, той трябва да се стреми към истината. Преди всичко трябва да има правилен възглед за живота, както и правилни мисли и гледни точки по различните големи и малки въпроси, с които се сблъсква в живота и в своя житейски път. Също така трябва да разглежда всички тези въпроси с правилния възглед и от правилната позиция, а не да подхожда към различните проблеми, с които се сблъсква през живота си или в ежедневието си, като използва крайни или радикални мисли и гледни точки. Разбира се, той също така не трябва да разглежда тези неща от светска гледна точка, а вместо това трябва да се избави от такива негативни и неправилни мисли и гледни точки. […] Да дадем пример — да речем, че някой е заболял от рак и се страхува да не умре. Отказва да приеме смъртта и постоянно се моли на Бог да го предпази от смъртта и да удължи живота му с още няколко години. Носи у себе си негативните емоции на скръб, тревога и безпокойство, докато преживява ден след ден, макар че успява да оцелее още няколко години и така постига целта си и изпитва щастието, което идва от избягването на смъртта. Чувства се щастлив и вярва, че Бог е много добър, че е наистина величествен. Благодарение на собствените си усилия, многократни молби, любов и грижа за себе си избягва смъртта и в крайна сметка продължава да живее, също както бе поискал. Изразява благодарност за Божията закрила, за Божията благодат, любов и милост. Всеки ден благодари на Бог и застава пред Него, за да Му поднесе възхвала за това. Често плаче, докато пее химни и докато размишлява върху Божиите слова, и си мисли колко прекрасен е Бог: „Бог наистина има контрол над живота и смъртта. Той ми позволи да живея“. Докато изпълнява дълга си всеки ден, той често обмисля как да постави страданието на първо място, а удоволствието на последно, как да се справи по-добре от другите във всичко, за да запази живота си и да избегне смъртта — в крайна сметка живее още няколко години и се чувства доста доволен и щастлив. Но един ден болестта му се влошава и лекарят му дава последно предизвестие, като му казва да се подготви за края. Сега той е изправен пред смъртта, наистина е на прага на смъртта. Как ще реагира? Най-големият му страх се е стоварил върху него, най-голямата му тревога се е материализирала накрая. Денят, за който най-много се е борил да не види и да не изживее, е настъпил. Сърцето му мигновено се свива и настроението му се срива. Той вече няма желание да изпълнява дълга си и не са му останали думи, с които да се моли на Бог. Той вече не иска да хвали Бог, да Го чува да казва слова или да дава истини. Той вече не вярва, че Бог е любов, праведност, милост и доброта. В същото време изпитва съжаление: „През всичките тези години забравях да се храня по-добре и да се забавлявам през свободното си време. Сега вече нямам възможност да правя тези неща“. Умът му е пълен с жалби и оплаквания, а сърцето му е изпълнено с болка, както и с недоволство, негодувание и отричане на Бог. След това със съжаление напуска този свят. Преди да си тръгне, Бог все още ли е в сърцето му? Все още ли вярва той в съществуването на Бог? (Вече не вярва.) Как се стигна до този изход? Не започна ли всичко с погрешните гледни точки, които той имаше към живота и смъртта от самото начало? (Да.) Не само че имаше погрешни мисли и гледни точки от самото начало, но още по-сериозното е, че след това съблюдаваше и се съобразяваше със собствените си мисли и гледни точки в стремежа си напред. Никога не се отказа, а се втурна напред и спринтира по погрешния път, без да се оглежда назад. В резултат на това накрая загуби вяра в Бог — така завърши неговото пътуване във вярата и така приключи неговият живот. Постигна ли истината? Бог придоби ли го? (Не.) Когато накрая умираше, промениха ли се възгледите и нагласите му към смъртта, в които се беше вкопчил? (Не.) Дали умря с утеха, радост и мир, или със съжаление, съпротива и горчивина? (Умря с неохота и горчивина.) Той не придоби абсолютно нищо. Не постигна истината и Бог не го придоби. И така, бихте ли казали, че такъв човек е постигнал спасение? (Не.) Той не е бил спасен. Преди смъртта си нима не беше много зает и не отдаваше много от себе си? (Да, така е.) Подобно на другите хора той вярваше в Бог и изпълняваше дълга си, и на пръв поглед не изглеждаше, че има някаква разлика между него и всички останали. Когато изживяваше болест и смърт, той се молеше на Бог и все пак не изоставяше дълга си. Продължаваше да работи, дори на същото ниво като преди. Има обаче нещо, което хората трябва да разберат и да прозрат за него: мислите и гледните точки, които този човек таеше, бяха постоянно негативни и погрешни. Независимо от степента на страданието му или цената, която е платил, докато е изпълнявал дълга си, той таеше тези погрешни мисли и гледни точки в стремежа си. Постоянно се ръководеше от тях и внасяше негативните емоции в дълга си, като се стремеше да предложи изпълнението на дълга си на Бог в замяна на собственото си оцеляване, за да постигне целта си. Целта на неговия стремеж не беше да разбере или да придобие истината, или да се покори на всички Божии устройвания и на Божието ръководство. Целта на неговия стремеж беше точно обратната. Той искаше да живее според собствената си воля и изисквания, получавайки това, към което искаше да се стреми. Той искаше да устройва и ръководи собствената си съдба и дори собствения си живот и смърт. И така, в края на пътя резултатът му беше такъв, че не спечели нищо. Той не получи истината и в крайна сметка се отрече от Бог и загуби вяра в Него. Дори когато смъртта наближи, той пак не успя да разбере как трябва да живеят хората и как едно сътворено същество трябва да се отнася към подредбите и ръководството на Създателя. Това е най-жалкото и най-трагичното нещо в неговия случай. Дори на прага на смъртта той не успя да разбере, че през целия живот на човека всичко е под върховенството и подредбата на Създателя. Ако Създателят иска да живееш, тогава дори да те мъчи смъртоносна болест, ти няма да умреш. Ако Създателят иска да умреш, тогава дори да си млад, здрав и силен, когато дойде твоето време, ти трябва да умреш. Всичко е под върховенството на Бог и устроеното от Него, това е Божията власт и никой не може да се издигне над нея. Той не успя да разбере този прост факт — не е ли жалко? (Да.) Макар че вярваше в Бог, посещаваше събирания, слушаше проповеди и изпълняваше дълга си, въпреки вярата си в съществуването на Бог, той многократно отказваше да признае, че човешката съдба, включително животът и смъртта, е в ръцете на Бог, а не се подчинява на човешката воля. Никой не умира само защото го иска, и никой не оцелява само защото иска да живее и се страхува от смъртта. Той не успя да разбере този прост факт, не успя да го прозре дори когато бе изправен пред неизбежна смърт и въпреки това не знаеше, че животът и смъртта на човека не се определят от самия него, а зависят от предопределението на Създателя. Това не е ли трагично? (Да, така е.)

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6))

Ако признаеш, че си сътворено същество, трябва да се подготвиш да страдаш и да платиш определена цена в името на изпълнението на отговорността си да проповядваш евангелието и в името на това да изпълняваш дълга си както трябва. Цената може да бъде страдание от някакво физическо заболяване или затруднение, преследване от страна на големия червен змей, или неразбиране от страна на светските хора, както и мъките, които човек преживява, когато проповядва евангелието: да бъде предаден, бит или руган, да бъде осъден — дори да бъде нападнат от тълпа и изложен на смъртна опасност. Възможно е в хода на проповядване на евангелието да умрете, преди Божието дело да е завършено, и да не доживеете деня на Божията слава. Трябва да сте подготвени за това. Това няма за цел да ви плаши, но е факт. Сега, след като изясних това и вие го разбрахте, ако все още имате тази решимост, ако сте сигурни, че тя няма да се промени, и ако останете предани до смъртта, това доказва, че притежавате определен духовен ръст. Недейте да приемате, че проповядването на евангелието в отвъдморските страни, в които има религиозни свободи и човешки права, ще бъде безопасно, че всичко, което правите, ще върви гладко и ще е благословено от Бог, и че великото Божие могъщество и Неговата власт ще ви съпътстват във всичко. Всичко това е в човешките представи и фантазии. Фарисеите също вярваха в Бог, но хванаха въплътения Бог и Го разпънаха на кръста. И така, какво лошо е способен да стори на въплътения Бог днешният религиозен свят? Те извършиха толкова много лоши неща. Съдиха Бог, заклеймяваха Го, хулиха Го. Няма лошо нещо, на което да не са способни. Не забравяйте, че именно вярващи хванаха Господ Исус и Го разпънаха на кръста. Само те имаха възможност да направят нещо подобно. Невярващите не се интересуваха от това. Именно тези вярващи се сговориха с управляващите да хванат Господ Исус и да Го разпънат на кръста. Освен това как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетя ги всякаква смърт. Каква беше причината за смъртта им? Законно ли бяха екзекутирани за престъпленията си? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и хокаха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. Нека не говорим за крайния изход на онези мъченици или за това как Бог отсъжда за делата им, а да се запитаме следното. Когато стигнаха до края, дали начинът, по който посрещнаха края на живота си, съответстваше на човешките представи? (Не, не съответстваше.) От гледна точка на човешките представи те платиха толкова висока цена, за да разгласяват Божието дело, но в крайна сметка бяха убити от Сатана. Това не съответства на човешките представи, но точно това им се случи. Бог го допусна. Каква истина може да се търси в това? Това, че Бог допусна да умрат така, Негово проклятие и заклеймяване ли беше, или беше Негов план и благословия? Не беше нито едното, нито другото. А какво беше? Сега хората си мислят за смъртта им с много болка, но така стояха нещата. Какво е обяснението за това, че хората, които вярваха в Бог, умряха така? Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място. Така че натъжават ли се сърцата ви? Изпитвате ли скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разгласяват Божието евангелие и би трябвало да се смятат за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Ето как умряха и си отидоха телата им; това беше начинът на тяхното отпътуване от човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно. Напротив, те използваха именно тези средства, за да заклеймят този свят и да свидетелстват за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великата Божия сила и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да възвестят на света, да потвърдят пред хората, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е плътта на въплътеният Бог, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано със собствената им личност, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде ценено, най-скъпоценното нещо и, както се оказва, тези хора са били способни да отдадат най-ценното си — живота — като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. До деня на смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен. Какво имам предвид под това? Искам ли да те накарам да използваш същия метод, за да свидетелстваш за Бог и да разгласяваш евангелието Му? Не е задължително да го правиш, но трябва да разбереш, че това е твоя отговорност и че ако Бог има нужда да го направиш, трябва да го приемеш като неотменим дълг, който трябва да свършиш. Днес хората изпитват страх и притеснения, но каква е целта на тези чувства? Ако Бог не се нуждае да го правиш, какъв е смисълът да се тревожиш за това? Ако Бог има нужда да го направиш, не бива да бягаш от тази отговорност, нито да я отхвърляш. Трябва да сътрудничиш активно и да я приемеш без притеснения. Както и да умре човек, той не трябва да умира пред Сатана и не трябва да умира в ръцете на Сатана. Ако някой ще умира, трябва да умре в ръцете на Бог. Хората идват от Бог и се връщат при Бог — такъв разум и нагласа трябва да притежава едно сътворено същество. Това е последната истина, която човек трябва да разбере, когато проповядва евангелието и изпълнява своя дълг — човек трябва да плати цената на живота си, за да разгласява евангелието на въплътения Бог, Който извършва Своето дело и спасява човечеството, и да свидетелства за него. Ако имаш тази решимост, ако можеш да свидетелстваш по този начин, това е чудесно. Ако все още не притежаваш такава решимост, трябва поне да изпълняваш правилно отговорността и дълга, които стоят пред теб, а другото да повериш на Бог. Може би тогава, с отминаването на месеците и годините, докато опитът и възрастта ти се увеличават, а разбирането ти за истината се задълбочава, ще осъзнаеш, че имаш задължението и отговорността да отдадеш живота си за Божието евангелско дело, дори до последния миг от живота си.

Сега е подходящият момент да започнем да говорим по тези теми, защото разпространението на евангелието на царството вече е започнало. Навремето в Епохата на закона и в Епохата на благодатта, някои древни пророци и светци са отдали живота си за проповядването на евангелието, така че родените в последните дни също могат да отдадат живота си за тази кауза. Това не е нещо ново или внезапно, а още по-малко е някакво прекомерно изискване. Това трябва да правят сътворените същества и е дългът, който трябва да изпълняват. Това е истината. Това е най-висшата истина. Ако всичко, което правиш, е да скандираш лозунги за това какво искаш да направиш за Бог, как искаш да изпълняваш дълга си и колко много искаш да отдадеш всичко на Бог и да полагаш усилия за Него, това е безполезно. Когато се сблъскаш с реалността, когато от теб бъде поискано да пожертваш живота си, независимо дали се оплакваш в последния момент, дали си готов и дали си наистина покорен — това е изпитанието за твоя духовен ръст. Ако в момента, в който животът ти предстои да бъде отнет, ти си спокоен, желаеш го и се покоряваш, без да се оплакваш, ако считаш, че си изпълнил отговорностите, задълженията и дълга си докрай, ако сърцето ти е радостно и спокойно — ако си тръгнеш по този начин, то за Бог ти изобщо не си тръгнал. По-скоро живееш в друг свят и в друга форма. Не си направил нищо друго, освен да промениш начина си на живот. В никакъв случай не си истински мъртъв. Хората го виждат така: „Този човек умря толкова млад, колко жалко!“. Но в очите на Бог ти не си умрял и не си отишъл да страдаш. Вместо това ти си отишъл да се радваш на благословии и да се приближиш до Бог. Понеже като сътворено същество в Божиите очи ти вече отговаряш на критериите в изпълнението на дълга си, вече си приключил своя дълг, Бог не се нуждае повече от теб, за да изпълняваш този дълг сред редиците на сътворените същества. За Бог твоето „заминаване“ не е „заминаване“, а си бил „отнет“, „заведен“ или „изведен“, и това е нещо добро.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре)

Според човешките представи доброто се възнаграждава, а злото се наказва, добрите хора се възнаграждават с добро, на злите се отвръща със зло, а тези, които не вършат зло, трябва да бъдат възнаградени с добро и да получат благословии. Излиза, че във всички случаи, когато хората не са зли, те трябва да бъдат възнаградени с добро, и че само това е Божията праведност. Това не е ли човешка представа? Какво ще стане обаче, ако не бъдат възнаградени с добро? Би ли казал тогава, че Бог не е праведен? Например във времето на Ной Бог му каза: „Краят на всяка твар се предвижда от Мене, защото земята се изпълни с насилие чрез тях; затова, ето, ще ги изтребя заедно със земята“ (Битие 6:13). След това нареди на Ной да построи ковчега. След като Ной прие Божието поръчение и построи ковчега, на земята се изсипа проливен дъжд и валя в продължение на четиридесет дни и нощи, целият свят потъна под водите на потопа и Бог унищожи всички хора от онази епоха освен Ной и седмината от семейството му. Какво мислиш за това? Смяташ ли, че Бог не е любящ? От гледна точка на човека, колкото и покварен да е той, щом Бог унищожава човечеството, това означава, че Той не е любящ. Прав ли е да вярва в това? То не е ли абсурдно? Бог не обичаше хората, които унищожи, но можеш ли честно да кажеш, че не обичаше онези, които оцеляха и постигнаха Неговото спасение? Петър изключително много обичаше Бог и Бог възлюби Петър. Наистина ли смяташ, че Бог не е любящ? Бог обича хората, които наистина Го обичат, и мрази и проклина онези, които Му се противопоставят и отказват да се покаят. Бог притежава както любов, така и омраза. Това е истината. Хората не бива да ограничават Бог или да Го съдят според своите представи и фантазии, т.е. според възгледите си, защото в тях няма никаква истина. Бог трябва да бъде опознат въз основа на Неговото отношение към човека, на Божия нрав и на Неговата същност. Никога не бива да се опитвате да определяте същността на Бог въз основа на външните белези на нещата, които Той прави и с които се занимава. Хората са толкова дълбоко покварени от Сатана и не познават природата същност на поквареното човечество, камо ли да знаят какво представляват покварените човешки същества за Бог, или как трябва да се отнася към тях според праведния Си Божи нрав. Вижте Йов. Той беше праведен човек и Бог го благослови. Това беше Божията праведност. Сатана се обзаложи с Йехова: „Дали без нищо Йов се страхува от бог? Не си ли обградил отвсякъде него и дома му, и всичко, което има? Благословил си делата на ръцете му и имотът му се е умножил на земята. Но сега простри ръка и се допри до всичко, което има, и той ще те похули в лицето“ (Йов 1:9-11). Бог Йехова каза: „Давам в ръката ти всичко, което е негово, само не слагай ръка на него“ (Йов 1:12). И така, Сатана отиде при Йов, нападна го и го изкуши, и Йов беше подложен на изпитания. Беше му отнето всичко, което имаше. Изгуби децата и имуществото си, а цялото му тяло се покри с циреи. Дали праведният Божи нрав имаше нещо общо с изпитанията на Йов? Не знаете със сигурност, нали? Дори да си праведен човек, Бог има право да те подлага на изпитания и да те остави да свидетелстваш за Него. Божият нрав е праведен и Бог се отнася еднакво към всички. Не става дума за това, че не е нужно праведните хора да се подлагат на изпитания, дори и да могат да ги понесат, или че трябва да бъдат защитени. Случаят не е такъв. Бог има право да подлага праведните хора на изпитания. Това разкрива праведния Божи нрав. Накрая, след като Йов понесе изпитанията и свидетелства за Йехова, Йехова го благослови още повече от преди, още по-добре от преди, и му даде два пъти повече благословии. Освен това Йехова му се яви и му говори чрез вятъра, а Йов го видя като че ли беше пред Него. Това е благословия, дадена му от Бог. Това беше Божията праведност. А щеше ли да има Божия праведност, ако след като Йов понесе изпитанията, Йехова се бе обърнал и си бе тръгнал, след като видя как Йов посрами Сатана, като свидетелства за Йехова пред него, и ако го бе пренебрегнал и го бе оставил без благословии накрая? Божието благоволение е във всичко, независимо дали Йов е бил благословен след изпитанията и дали Йехова му се е явил. Всичко това съдържа Божието добро намерение. Както явяването Му пред Йов, така и неявяването Му, щеше да е Божия праведност. На какво основание ти, сътвореното същество, отправяш изисквания към Бог? Хората не са в позиция да изискват от Бог. Няма нищо по-неразумно от това да отправяш изисквания към Бог. Той ще направи това, което трябва да направи, и Божият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е безпристрастност или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто безпристрастност и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от фактите, но трябва да го разбереш на теория. Смятате ли, че Божието унищожение на Сатана е израз на Неговата праведност? (Така смятаме.) А какво щеше да стане, ако му беше позволил да остане? Сега не смеете да кажете, нали? Божията същност е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират. Когато Бог предаде Петър на Сатана, как реагира Петър? „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоите добри намерения и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата ти?“. Сега трябва да разберете, че причината, поради която Бог не унищожава Сатана по време на Своето спасение на човека, е, че хората могат да видят ясно как Сатана ги е покварил и до каква степен ги е покварил, и как Бог ги пречиства и спасява. Накрая, когато хората разберат истината, когато видят ясно омразния лик на Сатана и съзрат чудовищния грях на Сатана, който ги е покварил, Бог ще унищожи Сатана, като им покаже Своята праведност. Моментът, в който Бог унищожи Сатана, ще е зареден с Божия нрав и Неговата мъдрост. Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неразумно е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това. Виждаш, че Петър намираше някои неща за непонятни, но беше сигурен, че Божията мъдрост и Неговите добри намерения присъстват в тях. Хората не могат да разберат всичко и има толкова много неща, които не могат да проумеят. Така че не е лесно да опознаем Божия нрав.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част)

Свързани свидетелства за преживяване

Една позорна случка от миналото ми

Размисли на нелечимо болна пациентка

Как проповядвах на фронтовата линия