Начинът, по който хората изпълняват задълженията си в дома Божи, е напълно различен от начина, по който се правят нещата сред невярващите. Каква е разликата? Братята и сестрите заедно четат Божието слово и са свързани духовно. Те могат да живеят в хармония един с друг и да си казват това, което наистина им е на ума. Способни са просто и открито да си споделят истината, да се наслаждават на Божието слово и да си помагат един на друг. Ако някой среща трудности, всички заедно търсят истината, за да разрешат проблема, те могат да постигнат духовно единение и могат да се подчинят на истината и на Бог. Неверниците са различни. Всички те си имат своите тайни, не общуват открито, пазят се един от друг и дори кроят интриги и си съперничат. В крайна сметка те се разделят, като си развалят отношенията, и поемат всеки по своя път. Най-голямата разлика между това да си в църквата и да си в света на неверниците е, че онези, които искрено вярват в Бог, могат да приемат истината. Независимо кой има проблеми или трудности, всеки може да общува открито и да помага на другия, и ако в някого се разкрие поквара, той може да бъде критикуван, скастрен и с него да се разправят, за да се покае. Ето какво означава да се обичаме. Всички хора са в равностойни отношения помежду си, а принципите, според които те се погаждат, са изградени върху основата на Божието слово. Ако някой разобличи покварата, говори неправилно или направи грешка, той може да общува открито. Когато всички търсят истината, помагат си един на друг и постигат разбиране за истината, се придобива пълно освобождаване и свобода. По този начин хората вече не се отчуждават един от друг, не си съперничат или не се пазят един от друг. Те освен това са способни да се насърчават един друг и да се обичат като един. Това е ефектът от Божието слово. Чрез църковния живот всички, които искрено вярват в Бог, разбират истината, отхвърлят своята поквара, сътрудничат си хармонично със своите братя и сестри, изпълняват добре задълженията си, живеят в хармония един с друг и живеят пред Бог.

Ако искате да изпълнявате задълженията си добре и да осъществявате Божията воля, първо трябва да се научите да работите в хармония с другите. Когато си сътрудничите с вашите братя и сестри, задавайте си следните въпроси: „Какво е хармония? Дали речта ми е в хармония с тях? Дали мислите ми са в хармония с тях? Начинът, по който правя нещата, в хармония ли е с тях?“. Обмисляйте как да си сътрудничите хармонично. Понякога хармонията означава търпимост и толерантност, но тя също така означава да отстоявате позициите си и да се придържате към принципите. Хармонията не означава да правиш компромиси с принципите, за да изгладиш нещата, нито да се опитваш да бъдеш „добър човек“ или да се придържаш към пътя на умереността — и със сигурност не означава да угаждаш на някого. Това са принципи. Щом веднъж схванеш тези принципи, ти, без да го осъзнаваш, ще говориш и постъпваш според Божията воля и ще изживяваш реалността на истината, а по този начин лесно се постига единство. Ако хората живеят в Божия дом според своите светски философии и ако разчитат на своите представи, наклонности, желания, егоистични мотиви, на своите дарби и на интелигентността си, за да се разбират един с друг, това не е начинът да живеят пред Бог и така няма да са способни да постигнат единство. Защо е така? Това е така, защото когато хората живеят според сатанинските нрави, те не могат да постигнат единство. И тогава каква е най-съществената последица от това? Бог не работи върху тях. Ако хората без Божието дело разчитат на собствените си оскъдни способности и интелигентност, на незначителния си опит и на придобитите откъслечни знания и умения, тогава ще им е много трудно да намерят място в Божия дом и ще им е много трудно да постъпват в съответствие с Неговата воля. Без Божието дело не можеш да разбереш волята Божия, изискванията на Бог, нито принципите на практиката. Няма да намериш пътя или принципите, по които да изпълняваш задълженията си, и никога няма да знаеш как да постъпваш според Божията воля, нито кои действия нарушават принципите на истината и те се противопоставят на Бог. Ако нито едно от тези неща не ти е ясно, просто ще спазваш и следваш правилата сляпо. Когато изпълняваш задълженията си толкова объркан, със сигурност ще се провалиш. Никога няма да спечелиш Божието одобрение и със сигурност ще заставиш Бог да те намрази и отхвърли и ще бъдеш пропъден.

Когато двама души си сътрудничат, за да изпълнят свое задължение, те понякога ще спорят по някой принципен въпрос. Ще имат различни гледни точки и ще стигнат до различни мнения. Какво може да направим в такъв случай? Често ли възниква такъв проблем? Това е нормално явление. Умовете, качествата, прозренията, възрастта и опитът на всеки са различни и е невъзможно двама души да имат абсолютно еднакви мисли и възгледи и следователно много често се среща мненията и възгледите на двама души да се разминават. Няма нищо по-нормално от това. Няма нужда да вдигаме много шум. Решаващият въпрос е как, когато възникне такъв проблем, да си сътрудничим и да се стремим да постигнем единство пред Бог и единомислие във възгледите и мненията. Какъв е пътят към обединяване на възгледите и мненията? Търсете съответния аспект на принципите на истината, не действайте според собствените си или нечии други намерения, а търсете Божиите намерения. Това е пътят към хармоничното сътрудничество. Само когато се стремите да откриете Божиите намерения и принципите, които Той изисква, ще можете да постигнете единство. В противен случай, ако нещата вървят по твоя начин, другият ще е недоволен, а ако нещата вървят без намесата ти, ще се чувстваш недоволен и ще ти е неприятно. Ти няма да си способен да видиш положението ясно, няма да пуснеш контрола и винаги ще си мислиш: „Това ли е правилният начин да се правят нещата?“. Няма да можеш да видиш кой наистина мисли правилно, а същевременно няма да желаеш да се откажеш от собствените си идеи. В такава ситуация трябва да се стремиш да откриеш истината и да търсиш кои са принципите и какви норми изисква Бог да следваш. Щом откриеш нормите, които Бог изисква да следваш, поговори с другия човек. Ако след това той сподели с теб своите възгледи и знания, сърцето ти ще стане чисто и светло. Ще си помислиш: „Начинът ми на мислене е малко изкривен, малко повърхностен — неговият начин на мислене е по-добър, по-близък е до нормите, които Бог изисква, тъй че аз ще се откажа от своя начин на мислене, ще приема неговия и ще му се подчиня. Нека го направим по неговия начин“. И след като си научил нещо от него, не ти ли е оказано благоволение? Той ти даде малко, а ти се зарадва на нещо наготово. Това се нарича Божия благодат и ти е оказано благоволение. Смяташ ли, че наистина само когато Светият Дух те просвети, получаваш благоволение? Когато някой има мнение или някакво просветление и го сподели с теб в разговор, или нещо се прилага на практика според неговите принципи и виждаш, че резултатът не е лош, не печелиш ли нещо от това? В това се изразява благоволението. Сътрудничеството между братята и сестрите е процес, в който нечии слаби страни се компенсират от чуждите силни. Използваш силните си страни, за да компенсираш недостатъците на другите, а те използват своите силни страни, за да компенсират твоите недостатъци. Ето какво означава да компенсираме своите слабости със силните страни на другите и да си сътрудничим хармонично. Само когато си сътрудничат в хармония, хората могат да бъдат благословени от Бог, и колкото повече такива моменти преживяват, толкова повече реалност притежават, пътят им става по-озарен, докато вървят по него, а те се успокояват все повече. Ако не си сътрудничиш хармонично; ако винаги си в конфликт с другите и никога не приемаш казаното от тях, а пък те не желаят да те слушат; ако се опитваш да пазиш достойнството на другите, но те не правят същото за теб и от това ти става неприятно; ако ги притиснеш в ъгъла заради нещо, което са казали, а те го запомнят и следващия път, когато възникне проблем, постъпят по същия начин с теб — тогава къде е проблемът? Не живеете ли според избухливостта си и съперничеството с другите? Не живеете ли според покварения си нрав? Ако така изпълнявате задълженията си, изобщо няма да получите Божието одобрение, нито благословиите Му. Така Бог само ще ви намрази.

Трябва да си сътрудничите хармонично при изпълнение на задълженията. Само тогава ще постигнете добри резултати и ще удовлетворите Божиите изисквания. Какво е хармонично сътрудничество? Кое поведение не се определя като хармонично сътрудничество? Да речем, че вие сте изпълнили задълженията си и аз съм изпълнил своите. Всеки от нас е изпълнил задълженията си, но не е имало мълчаливо разбирателство между нас, нито комуникация или общение. Изобщо не сме постигнали взаимно разбирателство. Дълбоко в себе си сме били убедени, че: „Аз изпълнявам задълженията си, а ти изпълняваш своите. Нека не си пречим взаимно“. Това ли е хармонично сътрудничество? На пръв поглед може да изглежда, че между двама такива души няма спорове или разлика в мненията, че те, изглежда, не се месят в работата на другия, нито се ограничават помежду си. В духовен план обаче между тях няма хармонично сътрудничество. Те нямат мълчаливо разбирателство, нито ги е грижа един за друг. Всичко на всичко всеки от тях изпълнява своите задължения и полага индивидуални усилия без никакво сътрудничество. Добре ли е да постъпвате така? Може да изглежда, че никой никого не следи, не ограничава, не командва, нито сляпо се подчинява на някой друг, а това може да изглежда дори разумно, но всъщност разкрива в тези хора някакъв покварен нрав. Всеки от тях се надпреварва да бъде герой, да бъде по-добър или да се представи по-добре от другите, следователно те не обичат, не се грижат и не помагат на никой друг. Има ли хармонично сътрудничество тук? (Не.) Без сътрудничество водиш самотна битка и правиш много неща недостатъчно съвършено или задълбочено. Това не е състоянието, което Бог иска да види у хората. Това не е угодно Нему.

Някои хора обичат да правят нещата сами, без да ги обсъждат с никого или да казват на никого. Те просто правят нещата както си искат независимо от гледната точка на другите. Мислят си: „Аз съм водачът, а вие сте Божиите избраници, значи трябва да следвате моя пример. Правете точно каквото казвам — така трябва да бъде“. Те не уведомяват другите, когато действат, и действията им не са прозрачни. Те винаги полагат усилия насаме и действат потайно. Точно като големия червен змей, който държи своя еднопартиен монопол върху властта, те искат винаги да заблуждават и да контролират другите, защото ги смятат за незначителни и безполезни. Винаги искат да имат последната дума по проблемите, без да обсъждат или да общуват с другите, и никога не ги питат за мнението им. Какво мислите за този подход? Притежава ли той нормална човечност? (Не притежава.) Не е ли това природата на големия червен змей? Големият червен змей е диктатор и обича да действа тиранично. Не са ли хората с такъв покварен нрав потомци на големия червен змей? Ето така трябва да опознават себе си хората. Способни ли сте да постъпвате така? (Да.) Когато постъпвате по този начин, осъзнавате ли го? Ако го осъзнавате, значи все още има надежда за вас, в противен случай със сигурност сте в беда, а тогава не сте ли обречени? Какво да направите, когато не осъзнавате, че се държите така? (Имаме нужда от нашите братя и сестри, за да ни посочат къде грешим, да ни скастрят и да се разправят с нас.) Ако първо кажете на другите: „Аз съм човек, който по природа обича да ръководи другите, и ви предупреждавам предварително, за да не спорите, ако и когато това се случи. Бъдете търпеливи с мен. Знам, че не е хубаво, и работя, за да се променя постепенно, така че се надявам да проявите разбиране. Когато постъпвам така, имайте търпение, съдействайте ми и нека заедно се стремим да си сътрудничим в хармония“. Приемливо ли е да се действа така? (Не. Неразумно е.) Защо казвате, че това е неразумно? Който твърди обратното, няма намерение да търси истината. Те знаят много добре, че не е правилно да правят нещата по този начин, но продължават да го вършат, като през цялото време принуждават другите и изискват от тях сътрудничество и подкрепа. В намерението им няма желание да практикуват истината. Те съзнателно вървят срещу истината. Бог най-много мрази съзнателното нарушение. Само злите хора и антихристите са способни да постъпват така, а антихристите действат точно по този начин. Човек е в опасност, когато умишлено върви срещу истината и се опълчва против Бог. Това е да ходиш по пътя на антихристите. Тези индивиди не практикуват истината, а пречат на останалите и ги въвличат в деянията си, като се опитват да ги принудят да ги последват в похода им срещу истината и опълчването срещу Бог. Не се ли противопоставят умишлено на Бог? Особено когато постъпват по този начин: те предварително осведомяват групата и искат хората да не са много строги с тях, а после принуждават всички да ги подкрепят. Като постъпват така, те проявяват още по-голяма лукавост. Думите им са чиста демонстрация на сила, ултиматум. Това, което имат предвид, е: „Слушай сега, аз не съм човек, с когото да се разправяш. Обикновените хора не значат нищо за мен. Искам само да командвам. По-добре никой да не се опитва да спори с мен — няма място за спорове! Това е мой проблем: щом ме карате да направя нещо, аз ще имам последната дума, и по-добре никой да не се опитва да ми сътрудничи — няма да се справите, дори да искате!“. Това разголване ли е? Не е. Това е начин на действие от името на Сатана, а не просто проблем с разкриването на покварения нрав. Те искат да имат пълна власт, да става това, което кажат, та да се изпълняват нарежданията им, така че всеки да прави това, което казват, а после да ги следва и да им се подчинява. Не е ли това проявление на дявола Сатана? Това не е просто еднократен изблик на покварен нрав. Постъпките на антихристите са продиктувани от сатанинската им природа. Те вярват в Бог, ала идват в църквата, за да контролират. Намерението им е да се противопоставят на Бог, да поведат Божиите избраници по пътя на съпротивата срещу Него. Те са като водачите на разните там религиозни вероизповедания. Всички те в същината си са антихристи и като Сатана всички искат да се поставят наравно с Бог. Ако някой от Божиите избраници види проявление на антихриста, как трябва да подходи? Трябва ли да им помага с любов? Избраниците трябва да разобличат антихристите и да ги разпознаят и да оставят другите да видят сатанинския им облик, а после да се отрекат от тях. Това е принцип, който Божиите избраници трябва да разбират и да схващат. Ако човек приеме проявлението на антихриста като изблик на покварен нрав, моментно прегрешение, но продължава да е заблуден от така нареченото „себепознание“ на антихриста и от лъжовното му разкриване и разголване, и продължава да разговаря с него за истината, то той е абсолютен глупак и очевидно изобщо не е проницателен. Кажи Ми, би ли могъл човек като антихриста да се разкрие и да се разголи пред другите, докато излива покварения си нрав? Тези хора никога не се замислят и не познават себе си, когато правят нещо нередно, а разголването им е акт на измама, нищо повече от самооправдание. Човек трябва да разбира какво наистина означава да се разкриеш и да се разголиш. Ако кажат: „Имам лош характер, така че не ме предизвиквайте!“, това разголване ли е? (Не.) Те те предупреждават да не ги провокираш, иначе ще си имаш проблеми. Ами ако кажат: „В моята къща тежи моята дума. Дори родителите ми трябва да изпълняват каквото казвам. Такъв ми е характерът и просто ще трябва да ме извините, но нищо не мога да направя по въпроса. Родителите ми казват, че с големия талант идва и силният характер, и затова ме оправдават“? Това ли е да се разголиш? (Не.) Те твърдят, че хората с голям талант имат силен характер, затова трябва да им простиш. Ако кажат: „Такъв съм си от дете. Винаги става на моето. Стремя се към съвършенството и към това, което искам. Сега, когато вярвам в Бог, съм много по-добре и проявявам търпимост към повечето неща, мога да се контролирам, но все още се стремя към съвършенството. Ако нещо не е идеално, то изобщо не върши работа, и аз не мога да го приема“. Това разголване ли е? (Не.) Тогава какво е? Те се хвалят и се перчат, за да накарат харата да им се възхищават, да казват на другите колко са страховити, точно както правят бандитите и гангстерите — просташки се перчат и демонстрират сила, когато се срещнат, сякаш казват: „Да не мислиш, че можеш да ми излезеш насреща? Ако го направиш, ще си имаш работа с юмруците ми!“. Не е ли това самият облик на Сатана? Това е самият облик на Сатана. Начините да се разголиш са различни. Когато се разголват, антихристите се стремят да заплашват, сплашват и да предизвикват страх у другите. Те винаги искат да подчинят останалите. Това е обликът на Сатана. Това не е нормално, просто разкриване. Как трябва да се разкриват и да се разголват хората, ако искат да изживеят нормална човешка природа? Като разкрият изблиците на покварения си нрав, като позволят на другите да видят реалността на сърцето им, а после, според Божиите думи, да разнищят проблема, да проникнат в същината му и да намразят и да възненавидят себе си от дъното на своето сърце. Когато се разголват, не трябва да се опитват да се оправдават или да се обясняват, а просто да практикуват истината и да бъдат честни. Някои хора очевидно имат лош нрав, но винаги казват, че имат лош характер. Това не е ли просто още едно оправдание? Лошият нрав си е лош нрав. Когато някой направи нещо неразумно или нещо, което вреди на всички, проблемът е в неговия нрав и в неговата човешка природа, но те винаги казват, че временно са си изтървали нервите или че са се ядосали малко. Те никога не разбират същината на проблема. Това наистина ли е саморазнищване и разголване? Първо, за да може човек да оцени проблемите и да се разнищи и разголи докрай, трябва да има честно сърце и искрено отношение, и трябва да говори за това, което може да разбере от проблемите на своя нрав. Второ, ако някой усети, че нравът му е нетърпим, трябва да каже на всички: „Ако отново разкрия подобен покварен нрав, чувствайте се свободни да ме предупредите за това и да се разправите с мен и да ме скастрите. Ако не мога да го приема, не се отказвайте от мен. Тази страна на покварения ми нрав е много упорита и трябва да говорим за истината многократно, за да ме разобличите. С радост приемам всеки да ме скастря и да се разправя с мен и се надявам, че всички ще ме наблюдават, ще ми помагат, за да не изпадам в заблуда“. Какво е това отношение? Това е отношение на приемане на истината. Някои хора се чувстват малко неудобно, когато са казали такива неща. Те си мислят: „Какво ще правя, ако всички станат и ме разобличат? Ще мога ли да го понеса?“. Да се страхувате ли, че другите ще ви разобличат? (Не.) Трябва да си смел, когато се изправяш пред това. Срамно е да се страхуваш, че ще те разкрият. Ако наистина обичаш истината, ще се страхуваш ли да бъдеш унизен по този начин? Ще се страхуваш ли от всички, които се разправят с теб? Този страх е проява на слабост, негативизъм и поквара. Всеки разкрива поквара, но същината на това как я разкрива е различна. Стига някой съзнателно да не прегрешава или да не извършва нарушения и да всява смут, тогава те разкриват покварата си по нормален начин и всеки ще може да се справи правилно с нея. Ако нечия планирана цел е да причини сътресения или да предизвика смут, или умишлено да навреди на работата на църквата, тогава точно тези хора най-много ще се страхуват да не бъдат разкрити от другите, защото същината на този проблем е твърде сериозна и в момента, в който бъдат разкрити, те ще бъдат разобличени и пропъдени. Този техен страх не им дава покой. Независимо как Бог работи днес, всичко е с цел да пречисти хората от покварата им и да ги спаси. Ако ти си правилният човек и се стремиш да изпълняваш дълга си добре и да изпълниш Божието поръчение, повечето хора ще го разберат ясно. Те ще различат тези качества у теб. Освен това излагането, скастрянето и разправянето с хората не е, за да им създава проблеми. То по-скоро се прави, за да им помогне да разрешат проблемите си, за да могат да изпълняват задълженията си добре и да защитават делото на църквата. Това е законно. Човек приема да го скастрят и да се разправят с него, за да може поквареният му нрав да бъде пречистен. Това също е отношението, което човек трябва да има, за да промени нрава си. Щом някой има такова отношение, той също трябва да намери подходящ път на практика и когато дойде време, е необходимо да страда. Когато има борба, хората трябва да отхвърлят плътта и да се освободят от своите суета, гордост и чувства. След като преодолеят пречките на плътта, нещата стават много по-лесни. Човек може да нарече това свобода и освобождаване. Такъв е процесът на практикуване на истината. Винаги има някакво страдание. Невъзможно е изобщо да не страдаш, защото плътта е покварена, а хората са суетни и горделиви и винаги следват собствените си интереси. Това са най-големите пречки за хората при практикуването на истината. Следователно е невъзможно да практикуваме истината, без да страдаме малко. Когато хората вкусят сладостта от практикуването на истината и изпитат истински мир и радост, те с готовност практикуват истината и за тях става по-лесно да се отрекат от себе си, от плътта си и да тържествуват над Сатана. Така те са напълно избавени и свободни.

Каква атмосфера трябва да се развива в църковния живот? Атмосфера, в която, когато нещо се случи, да се обръща внимание на нещото, а не на човека. Понякога разногласията водят до кавги и обстановката се нажежава, но в сърцата няма отчуждение. Всичко е в името на промяната на нрава на хората и за доброто изпълнение на задълженията. Всичко е, за да се практикува истината, за да се удовлетвори Божията воля. Между хората няма омраза. Това е така, защото всички са заети с опитите си да постигнат спасение. Всеки има един и същ покварен нрав и понякога, може би, някоя дума се оказва твърде груба или отива твърде далеч, или някой не се държи много добре. Хората не трябва да се сърдят на подобни неща. Ако все още не можете да разберете или да вникнете в проблема, има едно последно средство — молете се пред Бог и разсъждавайте върху себе си: „Ние вярваме и следваме един и същ Бог, така че каквито и спорове или различия в мненията да имаме, каквото и да ни разделя, ние сме единни пред Бог. Ние се молим на един и същ Бог, защо тогава да не превъзмогнем всичко?“. Ако обмисляте положението внимателно по този начин, няма ли да преодолеете пречките? Каква е крайната цел, когато всичко е казано и направено? Тя е в това да си сътрудничим хармонично, да се стремим да изпълним Божията воля във всичко и да постигнем единство — единство на принципа, единство на целта и единство на намерението и източника на действие. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Защо е така? (Хората имат покварен нрав.) Вярно е. Не е заради различията в темперамента, характерите или възрастта на хората или защото те произхождат от различни семейства, а защото имат покварен нрав. Това е първопричината. Ако всички можете ясно да видите първопричината, която се крие в покварения нрав на хората, можете да се справите правилно с проблема и ще го разрешите лесно. И така, трябва ли все още да обсъждаме подробно тук как да се справим с покварения нрав? Не. Чули сте толкова много проповеди, че всички знаете нещо за пътя, по който трябва да вървите, и всички имате някакъв опит в това отношение. Докато хората са способни упорито да търсят истината във всичко, за да разрешават въпроси, да разсъждават върху проблемите, които съществуват в тях, и да продължават да се отнасят справедливо към другите, тогава те ще могат да си сътрудничат в хармония. Докато хората са способни да приемат истината, не са високомерни или самодоволни и подхождат правилно към предложенията на другите, тогава те са способни да си сътрудничат и ако възникнат проблеми, е по-лесно да си сътрудничат, като търсят истината, за да ги разрешат. Стига някой да може да приеме истината и да разговаря открито, неговият партньор лесно ще се трогне и ще бъде способен да приеме истината. Тогава постигането на хармонично сътрудничество не е голям проблем и е лесно да се постигне целта за единство в сърцето и в ума.

5 септември 2017 г.