От Пиера, Италия

В края на 2018 г. църквата уреди да отговарям за графичния дизайн. Всеки път, когато преглеждах изображения и предлагах редакции на братята и сестрите, те слушаха търпеливо и от време на време казваха: „Естетическият ми усет е наистина слаб. Дори не мога да забележа тези проблеми. Сега, като го споменаваш, разбирам“. Понякога се стигаше до безизходица заради различни мнения, но щом изразявах своето, всички се съгласяваха с мен. Като виждах всичко това, се чувствах страшно доволна: „Изглежда заложбите ми са доста добри, иначе как щях да изпълнявам толкова важен дълг? Защо иначе братята и сестрите ще се съгласяват с мен така?“. Понякога не можех да участвам в работните дискусии поради конкретни причини, а ръководителят на екипа дори променяше часа, само за да мога да се присъединя. Като виждах колко много ме ценят, станах още по-доволна от себе си и си мислех: „Този дълг наистина ме кара да изглеждам добре. Ако работя по-усърдно, за да уча повече и да подобря уменията си, няма ли да спечеля възхищението на още повече братя и сестри?“. След това станах още по-мотивирана да изпълнявам дълга си. Макар дългът да беше напрегнат, никога не се отказвах, колкото и да страдах или колкото и трудности да срещах.

През 2022 г., тъй като все повече новодошли във Филипините бяха приели истинския път, спешно се нуждаеха от повече напоители и водачите решиха, че след като натоварването в художествения екип е намаляло, няма нужда от двама надзорници, затова уредиха да поя новодошлите онлайн. Знаех, че това е разумно, но имах известни притеснения, като си мислех: „Не съм пояла новодошли от няколко години. Ако поенето не даде добри резултати, дали братята и сестрите все още ще ме ценят високо?“. Тези мисли ме накараха да се почувствам малко унила. Но после си помислих: „Заложбите ми не са толкова лоши. Стига да положа повече усилия, за да се екипирам с истината, сигурна съм, че мога да се отлича и в този дълг“. След като си го помислих, се почувствах малко по-добре. Не след дълго надзорникът на работата по поенето разговаря с мен за моята работа, като каза неща от рода на това, че не съм идентифицирала и решила проблемите на новодошлите навреме и че не се справям добре с комуникацията с тях и с подпомагането им в техните трудности. След това надзорникът ми прочете някои уместни принципи и аз осъзнах, че проблемите, които той посочи, наистина съществуват. В началото можех да го приема, но тъй като се посочваха все повече и повече проблеми, започнах да усещам известна болка вътрешно. Докато слушах общението и напътствията на надзорника, непрекъснато си мислех за миналото си като надзорник на художествения екип. Винаги аз бях тази, която ръководеше работата на другите и посочваше проблемите в техния дълг, а братята и сестрите винаги ме ценяха високо и ме подкрепяха. Но сега в моя дълг бяха разобличени ужасно много мои проблеми и дори имах нужда други да общуват с мен и да ме напътстват. Чувствах се страшно засрамена! Какво ли щеше да си помисли надзорникът за мен, като осъзнае колко много проблеми имам в дълга си? Какво щяха да си помислят братята и сестрите за мен? Дали щяха да си помислят, че имам слаби заложби и не влагам сърце в дълга си? Усетих, че наистина съм изпаднала в немилост. Но след това не изследвах състоянието си. Вместо това просто се утешавах, като си мислех: „Това е само временен провал. Стига да съм готова да работя усилено, тези проблеми могат да бъдат решени“.

Няколко дни по-късно имахме общение и надзорникът ме помоли да споделя как да се реши проблемът с новодошлите, които са твърде заети с работа, за да посещават събирания. След като приключих, някои братя и сестри казаха, че не съм попитала сериозно новодошлите за техните трудности, дали имат действителни трудности в живота си, или имат грешни възгледи. Някои казаха, че съм преминала направо към общението, без да направя ясни проучвания, и че това няма да реши истински проблемите на новодошлите. Като чух съветите на братята и сестрите, усетих как лицето ми пламва от срам и ми се прииска да потъна вдън земя. Почувствах, че този дълг е наистина срамен. Преди отговарях за работата на художествения екип и братята и сестрите се тълпяха около мен, като често ме хвалеха. Но сега, като поях новодошли, непрекъснато ме поправяха и критикуваха. Това беше страшно разочароващо! Мислех си да говоря с водача и да поискам да продължа да изпълнявам предишния си дълг в графичния дизайн. Чувствах, че поенето на новодошли не е силната ми страна и че ако изпълнявам този дълг, ще продължа да се излагам. Ако можех да се върна към първоначалния си дълг, щях да продължа да се радвам на възхищението и подкрепата на братята и сестрите. Но също така се притеснявах, че ако поискам преназначаване на дълга, братята и сестрите ще си помислят, че съм прекалено крехка, че искам да сменя дълга си, след като са ми посочили няколко проблема, и че следователно съм с наистина малък ръст. Затова просто се принудих да го изтърпя. Утешавах се в сърцето си, като мислех: „Ако се постарая повече и засиля обучението си, може би нещата ще се подобрят след известно време“.

По-късно работих още по-усърдно в своя дълг, като ежедневно се екипирах с истината въз основа на проблемите на новодошлите, понякога дори оставах до 3 часа сутринта. Всичко, за което мислех, беше да обърна тази ситуация възможно най-скоро. Но когато дойде време за обобщението в края на месеца, резултатите от моя дълг все още бяха най-лошите в екипа. В този момент почувствах, че единствената ми надежда се е разбила на парчета. Онази нощ се въртях в леглото, неспособна да заспя. Умът ми непрекъснато се връщаше към времето, когато бях надзорник на художествения екип, като си мислех колко славно беше. Но сега, в поенето на новодошли, бях паднала на дъното на екипа. Чувствах, че изпълнението на този дълг е наистина срамно! Колкото повече мислех за това, толкова по-огорчена се чувствах и не можех да спра да плача. Обмислях на следващия ден да говоря с водача за смяна на дълга ми. Но когато си помислих за смяна на дълга, почувствах неописуемо чувство на вина и мъка в сърцето си. Преди се бях молила на Бог, като обещах да се придържам към дълга си. Сега да сменя дълга — не беше ли това изоставяне на поста ми? Наистина ли щях да се откажа така? Но ако продължавах да изпълнявам този дълг, не знаех как бих могла да се справя. В болката си виках към Бог отново и отново: „Боже, чувствам се толкова слаба, не знам как да продължа напред, моля Те, напътствай ме“. Тогава си спомних един откъс от Божиите слова и го потърсих, за да го прочета. Всемогъщият Бог казва: „Ако дългът, който изпълняваш, е нещо, в което си добър и което харесваш, тогава ти чувстваш, че това е твоя отговорност и задължение и че изпълнението му е напълно естествено и обосновано. Чувстваш се радостен, щастлив и спокоен. Това е нещо, което правиш с желание, нещо, на което можеш да бъдеш отдаден и чувстваш, че удовлетворяваш Бог. Когато обаче някой ден се изправиш пред дълг, който не харесваш или който не си изпълнявал никога преди, ще можеш ли да му бъдеш отдаден? Това ще бъде проверка дали практикуваш истината. Ако например дългът ти е в екип химни и можеш да пееш, и това ти доставя удоволствие, тогава ти с желание изпълняваш този дълг. Ако ти бъде възложен друг дълг, който изисква от теб да проповядваш евангелието и работата е малко трудна, би ли могъл да се подчиниш? Обмисляш го и казваш: „Аз обичам да пея“. Какво означава това? Означава, че не искаш да проповядваш евангелието. Съвсем ясно е, че означава това. Ти само повтаряш: „Аз обичам да пея“. Ако някой водач или работник се опита да те убеди: „Защо не се научиш да проповядваш евангелието и не се въоръжиш с повече истини? Това ще бъде по-полезно за израстването ти в живота“, ти продължаваш да настояваш с думите „Аз обичам да пея и да танцувам“. Не искаш да отидеш да проповядваш евангелието, каквото и да ти казват. Защо не искаш да отидеш? (Поради липса на интерес.) Нямаш интерес и затова не искаш да отидеш — какъв е проблемът с това? Работата е там, че избираш дълга си според личните си вкусове и предпочитания и не се покоряваш. Липсва ти покорство, това е проблемът. Ако не търсиш истината, за да разрешиш този проблем, тогава ти всъщност не проявяваш истинско покорство. Какво следва да направиш в тази ситуация, за да проявиш истинско покорство? Какво можеш да направиш, за да удовлетвориш Божиите намерения? В такива моменти е нужно да разсъждаваш и да разговаряш с някого за този аспект на истината. Ако искаш да бъдеш отдаден във всичко, за да удовлетвориш Божиите намерения, не можеш да го направиш, просто като изпълняваш един дълг, а трябва да приемеш всяко поръчение, което Бог ти възложи. Трябва да го приемеш и да се подчиниш, независимо дали е по вкуса ти и дали отговаря на интересите ти, или е нещо, което не ти харесва, което никога преди не си правил, или е трудно, все пак трябва да го приемеш и да се покориш. Трябва не само да го приемеш, но и активно да съдействаш и да учиш, докато го преживяваш и навлизаш в него. Дори и да изпитваш страдание, да си уморен, унизен или изолиран, пак трябва да го изпълняваш отдадено. Само ако практикуваш така, ще можеш да бъдеш отдаден във всичко и да удовлетвориш Божиите намерения. Трябва да се отнасяш към него като към свой дълг, който да изпълниш, а не като към лична работа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че какъвто и дълг ми урежда църквата, дали е нещо, в което съм добра и което ми позволява да се отлича, или нещо, в което не съм добра и в което не мога да блесна, всичко е част от Божието върховенство и предопределение. Винаги трябва да давам всичко от себе си, защото това е истинско покорство към Бог. Когато отговарях за работата на художествения екип и братята и сестрите ме ценяха високо, имах безкрайна мотивация за дълга си и колкото и да страдах или колкото и трудности да срещах, никога не се отказвах. Сега, когато трябваше да изпълнявам дълга по поенето, имаше много проблеми в моя дълг, които разкриваха много мои недостатъци и пропуски, така че братята и сестрите вече не ме ценяха високо, нито ми се възхищаваха, и аз често се чувствах огорчена поради това и макар това да беше, от което се нуждаеше църковното дело, няколко пъти си мислех да изоставя дълга си, като винаги исках да се върна към първоначалния си дълг и да се радвам на високото уважение на другите. По какъв начин имах истинско покорство към Бог?

По време на духовната си практика прочетох Божиите слова: „Хората не бива да се смятат за много съвършени, много изтъкнати, много благородни или много отличаващи се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не може да приеме недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да бъдат по-старши или по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се натъжен и унил и се разстройва, всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те направи неспособен да приемеш поправките на другите, защото браниш гордостта си, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш възпиран и дори да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш нехаен в изпълнението му. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Докато размишлявах над Божиите слова, се почувствах наистина засрамена. Като погледнах назад през тези години, отговарях за художествената работа и бях натрупала известен опит и бях видяла някои резултати в своя дълг, така че започнах да се поставям на пиедестал и в сърцето си чувствах, че съм различна от обикновените хора. Мислех, че заложбите ми са по-добри от на другите, така че където и да отидех, исках да бъда отпред, другите да се ориентират около мен и да се тълпят около мен и чувствах, че да се радвам на високото уважение на другите, ми се полага по право. Когато за първи път поях новодошли, резултатите не бяха толкова добри, колкото на другите, и надзорникът често посочваше проблемите ми. Това всъщност беше напълно нормално нещо и един наистина здравомислещ човек би могъл да се справи с него правилно. Не само че щеше да го приеме спокойно, но и щеше да се екипира с истината, за да компенсира недостатъците си по един практичен начин и да подобри резултатите от своя дълг. Но на мен напълно ми липсваха съвест и разум и когато надзорникът и братята и сестрите посочваха проблемите в моя дълг, не желаех да се изправя пред това, камо ли да обобщя недостатъците си, и вместо това тайно се състезавах в сърцето си, искайки да постигна бързи резултати чрез собствените си усилия, така че братята и сестрите да видят, че имам добри заложби. Тъй като пътят ми и възгледите зад моя стремеж бяха грешни, Бог беше скрил лицето Си от мен, дълго време не напредвах в своя дълг и резултатите ми не се подобряваха. Въпреки това не само не се самоанализирах, но станах негативна, започнах да се отнасям нехайно и вече не исках да поя новодошли, и дори си мислех да сменя дълга. Бях наистина надменна и самонадеяна и наистина ми липсваше разум!

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Макар и да нямат такава власт и такъв статус, обикновените хора също искат да накарат останалите да имат добро мнение за тях, да ги ценят много и да ги издигат до висок статус в сърцата си. Това е покварен нрав и ако хората не разбират истината, те не са способни да го разпознаят. […] Какъв е мотивът им да карат хората да ги ценят? (Да придобият статус в съзнанието на хората.) Когато ти е даден статус в съзнанието на даден човек, докато е в твоята компания, той се отнася с уважение към теб и е особено учтив, когато говори с теб. Винаги ти се възхищава, винаги ти дава път във всичко, отстъпва ти, ласкае те и ти се подчинява. За всичко те търси и те оставя да вземаш решения. А това ти доставя удоволствие — чувстваш, че си по-силен и по-добър от всички останали. Всеки харесва това чувство. Това е чувството да имаш статус в нечие сърце. Хората искат да се отдадат на това чувство. Ето защо хората се съревновават за статус и всички искат да получат статус в сърцата на другите, да имат тяхното високо мнение и почит. Ако не изпитваха такова удоволствие от това, нямаше да се стремят към статус. Например, ако нямаш статус в нечие съзнание, той ще говори на равна нога с теб и ще се държи с теб като с равен. Ще ти противоречи, когато е необходимо, няма да е учтив и няма да се отнася с уважение към теб, а дори може и да си тръгне, преди да си се доизказал. Би ли се чувствал неудобно? Не ти харесва хората да се отнасят така с теб. Обичаш все да те ласкаят, да ти се възхищават и да те почитат. Харесва ти да си в центъра на вниманието, всичко да се върти около теб и всички да те слушат, да ти се възхищават и да се покоряват на ръководството ти. Това не е ли желание да царуваш и да властваш? Думите и действията ти се ръководят от стремеж към статус и придобиването му, и ти се състезаваш, домогваш и конкурираш с другите за него. Целта ти е да се добереш до позиция и да накараш Божиите избраници да те слушат, да те подкрепят и да те почитат. След като заемеш този пост, придобиваш власт и можеш да се наслаждаваш на ползите от статуса си, на възхищението на другите и на всички останали предимства, които вървят с него“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Божиите слова описваха моето състояние. Винаги се съпротивлявах на дълга по поенето и копнеех за предишния си дълг. Това беше така, защото ценях твърде много репутацията и статуса си и ламтях за ползите от статуса. Често си спомнях с носталгия за времето, когато бях надзорник. Тогава братята и сестрите ме ценяха високо и често ме питаха за съвет, когато срещаха трудности, и аз можех да напътствам другите. Така че се чувствах сякаш хората се тълпят около мен и че всички ми се възхищаваха и ме слушаха. Наистина се наслаждавах на това чувство. Но след като се прехвърлих на дълга по поенето, установих, че във всяко едно отношение не се справям добре в сравнение с другите. Никой вече не питаше за моето мнение, а често други ми даваха съвети. Чувствах се по-нисша и засрамена. За да спася гордостта и статуса си, работех до късно през нощта, тайно полагах усилия, като се надявах, че един ден ще мога да се отлича в екипа. Но след период на усилия видях, че резултатите от моя дълг все още са най-лошите и почувствах, че ми е трудно да се отлича в този дълг. Чувствах се неудобно и съпротивляваща се в сърцето си и няколко пъти обмислях да поискам от водача преназначаване на дълга, тъй като исках да се върна към първоначалния си дълг и да продължа да се радвам на ползите от статуса. Тогава осъзнах, че намеренията ми в моя дълг не бяха да удовлетворявам Бог, а за собствената ми репутация и статус, за да спечеля възхищението на другите, за да мога да имам място в сърцата на другите и за да се ориентират другите около мен. Пътят, по който вървях, не беше ли точно този на антихриста? Преди не бях изпълнявала дълга по поенето и не разбирах много от истината за виденията, но сега църквата беше уредила да изпълнявам този дълг, като ми даде възможност да се екипирам с истината и да компенсирам недостатъците си. Това беше Божията любов! Но не мислех да отвърна на Божията любов и макар да знаех, че тъй като има много повече новодошли, са необходими повече напоители, исках да се откажа от дълга си по поенето. Предпочитах да оставя работата да бъде увредена, отколкото да видя репутацията и статуса си засегнати, и отдавах по-голямо значение на репутацията и статуса си, отколкото на своя дълг. Бях наистина недостойна да живея пред Бог! През онези дни често се молех на Бог да ме просветли, за да разбера корена на моя стремеж към репутация и статус.

Един ден прочетох Божиите слова: „Човекът, който е роден в такава мръсна земя, е заразен от обществото в значителна степен, обусловен е от феодалната етика и е получил образованието на „институти за висше образование“. Изостаналото мислене, поквареният морал, принизеният възглед за живота, презряната философия за светските отношения, напълно безполезното съществуване и низки обичаи и ежедневие — всички тези неща нахлуват сериозно в сърцето на човека и сериозно вредят на неговата съвест и я нападат. В резултат на това човекът все повече се отдалечава от Бог и все повече Му се противопоставя“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Да имаш непроменен нрав означава да си във вражда с Бог). „Какво използва Сатана, за да улови човека здраво в хватката си? (Слава и придобивки.) И така, Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората, като ги кара да си мислят само за тези две неща. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения и носят тежко бреме за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана слага невидими окови на хората и носейки тези окови, те нямат нито силата, нито куража да се освободят. Те несъзнателно носят тези окови и продължават да кретат напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството се отклонява от Бог, предава Го и става все по-нечестиво. По този начин се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките на Сатана“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите слова разбрах, че непрекъснато се стремя към репутация и статус, защото бях контролирана от сатанинската отрова. От детството родителите и учителите ми ме учеха, че „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“, „по-добре голяма риба в малък вир“ и „Хората винаги трябва да се стремят да бъдат по-добри от съвременниците си“. Приех тези сатанински философии и закони като критерии, по които да постъпвам. Вярвах, че само като спечеля репутация и статус и другите ми се възхищават и ме обожават, мога да живея с достойнство и стойност и че ако съм обикновена жена без ничие възхищение или обожание, тогава животът е недостоен, жалък и безсмислен. Спомних си за ученическите си дни. В предметите, в които се справях отлично и бях с висок успех, и в които учителите и съучениците ми ме уважаваха, бях готова да полагам усилия в тези предмети и да уча усърдно. Но когато ставаше въпрос за предмети, в които не бях добра и никой не ми се възхищаваше, не желаех да полагам усилия да уча. Всичко, което правех, се основаваше на това дали е от полза за моята гордост и статус. Дори след като намерих Бог, все още се придържах към този възглед. Когато изпълнявах дълга си като надзорник на художествения екип, тъй като имах някои основни умения по графичен дизайн и можех да напътствам братята и сестрите в техния дълг, всички те ми се възхищаваха и аз наистина се наслаждавах на това чувство. Бях пълна с мотивация в своя дълг и независимо колко страдах и колко трудности срещах, никога не се отказвах. Но след като започнах дълга по поенето на новодошли, много от моите проблеми и недостатъци бяха разобличени, а братята и сестрите ми вече не ме хвалеха, а вместо това непрекъснато посочваха проблемите ми. Резултатите от моя дълг станаха най-лошите в екипа и това огромно изпадане в немилост ме накара да се засрамя и изпълни сърцето ми с болка и мъка. Изгубих мотивация да изпълнявам дълга си и дори обмислях да се откажа. Смятах репутацията и статуса за толкова важни колкото самия живот и непрекъснато се тревожех да не ги загубя, сякаш животът без да ми се възхищават би бил безсмислен. Бях наистина дълбоко покварена от Сатана! Бог ме беше удостоил с благодат, давайки ми възможност да изпълнявам своя дълг, като се надявах, че ще се стремя към промяна на нрава и ще навляза в истината реалност в своя дълг и че ще мога да търся истината, за да решавам проблеми и да изпълнявам дълга си според принципите. Но аз продължавах неотстъпно да се стремя към репутация и статус и дори след като поях новодошли много дълго време, все още дори не знаех как да общувам за истината, за да реша техните проблеми и трудности, и дори не можех ясно да общувам за истините на виденията. Ако останех упорита в своята неправилност, като неотстъпно преследвах репутация и статус, не само че нямаше да изпълня дълга си, но и нямаше да придобия никаква истина и в крайна сметка щях да проваля шанса си да бъда спасена. Спомних си за един зъл човек, когото познавах, на име Лестър, който всеотдайно се стремеше към репутация и статус. Тъй като не можеше да стане водач или работник, той се оплакваше и съпротивляваше и не изпълняваше дълга си както трябва. Той често осъждаше водачите и работниците пред братята и сестрите и се опитваше да формира фракции в църквата, като причиняваше сериозни прекъсвания и смущения в църковния живот. Макар братята и сестрите многократно да му предлагаха общение и помощ, той така и не се промени и в крайна сметка беше премахнат от църквата. Макар да не бях извършила такива зли дела като него, все пак бях като него, като се стремях всеотдайно към репутация и статус и ако продължавах да не се кая, в крайна сметка щях да бъда разкрита и отстранена от Бог, точно като зъл човек! В миналото смятах, че стремежът към възхищението на другите показва въжделение и амбиция, че означава, че човек е нетърпелив да се стреми напред и че такъв стремеж е положителен, но сега осъзнах, че стремежът към репутация и статус не е правилният път. Стремежът към репутация и статус ме правеше много крехка и неспособна да издържа дори на най-малкия провал или неуспех. Той ме караше да се отдалечавам все повече от Бог, да Го предавам и да губя чувството си за съвест и разум и в крайна сметка щях да бъда отритната и отстранена от Бог. За щастие, Божиите слова ме събудиха и оттогава реших, че повече не мога да живея за репутация и статус и че трябва да променя начина, по който живея.

Няколко дни по-късно надзорникът пусна поздравителен видеоклип от новодошлите във Филипините. Много новодошли изразиха благодарност към братята и сестрите от Китай и те благодариха на братята и сестрите за проповядването на евангелието на Всемогъщия Бог за царството във Филипините. Много новодошли бяха решили да работят усилено, за да проповядват евангелието и да бъдат предани в своя дълг. Особено когато чух един новодошъл да казва, че словата на Всемогъщия Бог са светлината в живота му, се трогнах дълбоко и не можах да сдържа сълзите си. Помислих си колко много хора все още копнеят за завръщането на Спасителя, искат да намерят светлина, искат да намерят Бог, но по различни причини не са дошли пред Бог. За мен беше такава чест да мога да изпълнявам дълга си по поенето на новодошли и да доведа повече хора пред Бог и да им помогна да положат основа на истинския път! Но тъй като този дълг не беше силната ми страна и не ми позволяваше да се отлича, аз просто исках да го избегна. По какъв начин имах някаква човечност? Бях напълно недостойна да се радвам на Божията любов! Помислих си как някои от тези новодошли вярваха в Бог само от година или няколко месеца. Те се сблъскваха с толкова много трудности в проповядването на евангелието, но имаха чисти сърца и отказваха да се откажат от дълга си, независимо от всичко. А аз вярвах в Бог от десет години и бях получила толкова много от Него, но все още не бях способна да проявявам внимание към Божиите намерения. Наистина не заслужавах да се наричам човек! В този момент ме завладяха угризения и чувство за вина. В сърцето си казах на Бог: „Боже, бях толкова непокорна! Отсега нататък съм готова да се покоря на Твоите устроявания и уредби и независимо как ме виждат другите, съм готова да изпълнявам добре дълга си с цялото си сърце“. От този момент нататък, когато надзорникът и братята и сестрите посочваха проблемите ми, вече не се чувствах толкова огорчена, както преди, нито исках да избягам. Вместо това бях в състояние да приемам и признавам тези неща от сърце, а след това бях в състояние да се екипирам с истините и принципите, за да се справя с недостатъците си. След известно време все повече и повече от новодошлите, които поях, можеха да посещават редовно събирания, а някои дори започнаха активно да проповядват евангелието и доведоха още повече хора пред Бог. Надзорникът също каза, че съм постигнала голям напредък. Бях искрено благодарна за Божието напътствие.

През 2024 г., според нуждите на работата, църквата ме помоли да се върна в художествения екип. Ръководителят на екипа ме помоли да се науча да правя видеоклипове, докато създавам изображения. Тъй като никога преди не бях правила видеоклипове, скоростта ми на работа беше много бавна. За времето, за което другите правеха три видеоклипа, аз можех да направя само един. Усърдно се трудих повече от месец, за да се науча как да го правя, но скоростта ми все още не можеше да настигне тази на другите братя и сестри, а крайните редакции нямаха естетическа привлекателност и не отговаряха на изискваните стандарти. Ръководителят на екипа ми показа видеоклипове, направени от други братя и сестри, и ме подкани да се уча от тях. Почувствах се наистина огорчена. Бях работила толкова усилено, но все още бях на дъното в този дълг. Почувствах, че вместо да се излагам с това, би било по-добре да говоря с водача и да поискам да се върна към дълга си по поенето. Бях в екипа по поенето повече от година и постепенно свиквах с него. Чувствах, че ако мога да се върна към дълга по поенето, няма да се срамувам толкова. В този момент изведнъж осъзнах, че състоянието ми е грешно. Как можех да мисля така? Имах някои основни умения в графичния дизайн, така че стига да уча по практичен начин, можех полека-лека да свикна. Ако в този момент напуснех художествения екип заради собствената си репутация и статус, нямаше ли да изоставя дълга си? В това нямаше да се покорявам истински на Бог!

По-късно потърсих истината, за да се справя със собственото си състояние. По време на духовната си практика прочетох Божиите слова: „Тъй като искаш да останеш доволно в Божия дом като негов член, първо трябва да се научиш да търсиш истината във всички неща, да изпълняваш дълга си по най-добрия начин, на който си способен, и да можеш да разбираш и да практикуваш истината — по този начин в Божия дом ще бъдеш сътворено същество както по име, така и в действителност. Идентичността на човечеството е тази на сътворени същества; в Божиите очи хората са именно това. И така, как можеш да отговаряш на критериите като сътворено същество? За целта трябва да се научиш да слушаш Божиите слова и да постъпваш според Божиите изисквания. Не е казано, че веднъж щом Бог ти даде тази титла, въпросът е приключен; по-скоро, тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш добре дълга на такова, и тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш отговорностите на такова. И така, какъв е дългът и какви са отговорностите на едно сътворено същество? Божието слово ясно излага дълга, задълженията и отговорностите на сътворените същества, нали? Ти си поел дълга на сътворено същество. От този ден нататък, значи, ти си истински член на Божия дом; тоест ти се признаваш за едно от Божиите сътворени същества. От този ден нататък трябва да преформулираш житейските си планове — вече не бива да преследваш въжделенията, желанията и целите, които преди си си поставял в живота. Вместо това трябва да промениш своята идентичност и гледна точка и да планираш житейските цели и посока, които трябва да има едно сътворено същество. Преди всичко, твоите цели и посока не бива да бъдат да станеш водач, да ръководиш или да се отличаваш в някоя сфера, или да станеш известна личност, която се занимава с определена работа или владее определено професионално умение. Вместо това трябва да приемеш дълга си от Бог, тоест да знаеш каква работа трябва да вършиш и какъв дълг трябва да изпълняваш сега, в този момент. Трябва да търсиш Божиите намерения. Независимо какво Бог изисква от теб да правиш и какъв дълг ти е устроен в Неговия дом, трябва да разбереш истините, които трябва да разбереш, и принципите, които трябва да следваш и да схванеш, и да си наясно с тях, за да изпълниш този дълг. Ако не можеш да ги запомниш, можеш да си ги запишеш и, когато имаш време, да ги преглеждаш повече и да размишляваш повече над тях. Като едно от Божиите сътворени същества, твоята основна житейска цел трябва да бъде да изпълниш добре дълга си като сътворено същество и да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите. Това е най-основната житейска цел, която трябва да имаш. Второто и по-конкретно е как да изпълниш добре дълга си като сътворено същество и да бъдеш сътворено същество което отговаря на критериите — това е най-важното. Що се отнася до насоките или целите, свързани с репутация, статус, суета и лични перспективи — всички неща, които поквареното човечество преследва — това са нещата, от които трябва да се откажеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (7)). Божиите слова ми дадоха път за практикуване и ми помогнаха да намеря правилната цел, към която да се стремя. В миналото, когато изпълнявах дълга по поенето, това беше с Божието позволение и върховенство, а сега, връщането в художествения екип и изпълняването на този дълг също беше Божие устрояване и уредба и беше за нуждите на работата на Божия дом. Това, което Бог цени, не е колко големи са постиженията ми или колко хора ми се възхищават и ме обожават. Вместо това, Бог цени моето сърце, моето отношение към моя дълг, дали съм наистина усърдна и отговорна, дали наистина изпълнявам дълга си с преданост и дали Му се покорявам. Не мога да се стремя да правя само това, в което съм добра, нито мога да живея, за да търся възхищението на другите. Трябва да живея, за да изпълнявам дълга на сътворено същество и да удовлетворявам Бог и да отвръщам на Божията любов. Трябваше да поправя отношението си към своя дълг. В този момент качеството и ефективността на моята видеопродукция не бяха толкова добри, колкото на другите, така че трябваше повече да обобщавам отклоненията и проблемите си, да се съсредоточа повече върху ученето, за да компенсирам недостатъците си и да изпълнявам настоящия си дълг по практичен начин. Това е, което би съответствало на Божиите намерения. Като осъзнах тези неща, вече не мислех как да избягам от настоящия си дълг. Вместо това се съсредоточих върху изучаването на техники по практичен начин и когато се сблъсквах с неща, които не разбирах, активно молех братята и сестрите си за помощ. Преди да се усетя, мина половин година, постепенно се запознах с техническите умения, необходими за моя дълг, а резултатите от моя дълг бяха по-добри от всякога.

Като погледна назад към това пътуване, въпреки че разкрих много поквара по въпроса за преназначаването ми на различни длъжности, компенсирах много от недостатъците си, като изпълнявах различни дългове. Най-важното беше, че ясно видях грешните си възгледи зад моя стремеж. Ако не беше Бог, който уреждаше ситуации, за да разкрие покварения ми нрав, все още щях да се стремя към репутация и статус и все още нямаше да знам как да се отнасям правилно към своя дълг. Сега разбирам към какво е най-ценно да се стремя и как да се покорявам на Бог и да изпълнявам дълга на сътворено същество, а също така чувствам, че ситуациите, които Бог урежда, всички са за мое спасение. Благодаря на Бог!