От Джорджина, Мианмар

През август 2021 г. поях новодошли в църквата. За известно време поях трима новодошли онлайн. Тези трима новодошли бяха много нетърпеливи да присъстват на събирания, но в селото им нямаше интернет, така че трябваше да се изкачат далеч в планината, за да се свържат, и въпреки това те присъстваха на всяко събиране. Докато си говорех с тях, научих, че във всяко от двете им съседни села повече от сто души все още не бяха чули Божието евангелие на последните дни. Почувствах отговорност да свидетелствам пред тези хора за Божието дело от последните дни и да ги доведа пред Бог. По време на едно събиране разговарях с тези трима новодошли за Божието намерение да спаси човечеството и им прочетох откъс от Божиите слова: „Всевъзможни бедствия ще се случват едно след друго; всички държави и места ще бъдат сполетени от бедствия: чумата, гладът, наводненията, сушата и земетресенията са навсякъде. Тези бедствия няма да се случват просто на едно или две места и няма да свършват за ден или два; по-скоро ще се разпространяват на все по-голяма територия и ще стават все по-сериозни. През това време ще възникват едно след друго всевъзможни бедствия от насекоми и явлението канибализъм ще присъства навсякъде. Това е Моят съд за безчет нации и народи“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 65). След като прочетох Божиите слова, разговарях с тях: „Божиите слова постепенно се изпълняват, а бедствията се влошават с всеки изминал ден. Не само в другите страни има бедствия, но и нашият щат Уа страда от тежка пандемия. Сега градовете и селата са под карантина и много хора също. Някои, които са нямали храна или вода по време на карантината, са скочили към смъртта си, а други, които не са могли да си позволят разходите за карантина след заразяване с вируса, са се обесили. Някои, които са излезли на работа, не са успели да се приберат у дома заради карантината, членовете на семействата им са починали и те дори не са могли да ги видят за последен път. Всеки ден безброй хора се заразяват, а броят на смъртните случаи е неизмерим. Днес може да сме добре, но никой не знае какво ще стане утре. Имаме късмета да приемем Божието дело и да чуем Неговите слова. Трябва бързо да проповядваме Божието евангелие на нашите семейства, съседи и приятели, за да могат и те да чуят Божия глас, да застанат пред Него, да придобият истината и да получат Неговото спасение. Ако сега не им споделим евангелието и един ден те се заразят и починат, няма ли да съжаляваме? Но тогава, дори да се скъсаме от плач, ще е безполезно. Искате ли да проповядвате евангелието на селото си?“. След като чуха това, всички се съгласиха да го направят. На следващата вечер те доведоха няколко потенциални приемници на евангелието. Сред тях бяха синът на селския кмет и счетоводител, който имаше сравнително висок авторитет в селото. Евангелският проповедник разговаря с тях за истината за разграничаването на истинския Бог от лъжливите богове, и за това как само като вярваме в истинския Бог, можем да бъдем защитени в бедствията, и как онези, които вярват в лъжливи богове, попадат само в бедствия и в крайна сметка в езерото от огън и жупел. Някои от тях, след като чуха Божиите слова, разбраха, че само Всемогъщият Бог е единственият истински Бог, който може да спаси цялото човечество. Те бяха щастливи да чуят Божиите слова и бяха трогнати до сълзи. По-късно доведоха своите роднини и приятели с относително добра човешка природа да чуят Божиите слова. Само за малко повече от двадесет дни повече от сто души от тези две села дойдоха да проучат Божието дело от последните дни, а аз бях отговорна за поенето на повече от шестдесет от тях. Никога не съм си представяла, че толкова много хора ще приемат Божието дело от последните дни наведнъж.

По-късно все повече и повече хора от двете села идваха да проучат истинския път. Областен служител от съседно село научи, че селяните слушат проповедите ни и мобилизира селската милиция да извършва патрулиране и проверки. Шестнадесет новодошли, които току-що бяха започнали да проучват истинския път, бяха арестувани, а също и глобени. Докато милицията патрулираше ден и нощ, селяните не смееха да слушат проповеди в селото, а някои дори престанаха да идват в планината за събирания. Понеже в селото нямаше интернет, освен ако новодошлите не намереха начин да се свържат с интернет и с мен, беше наистина трудно да установим връзка. В този момент почувствах, че всичко е свършено. Да не говорим за проповядването на евангелието на другите, дори и новодошлите, които току-що бяха приели Божието дело през последните два дни, може да не успеят да останат непоколебими. Точно тогава един ръководител на група за събирания се изкачи в планината, за да намери достъп до интернет и се свърза с мен. Той каза: „Точно сега положението е много лошо и полицията и милицията патрулират навсякъде всеки ден. Можем ли да се събираме само веднъж месечно?“. Помислих си: „Няма да стане. Новодошлите имат малък духовен ръст; не разбират много истини и се нуждаят от постоянно поене и подкрепа. Каквото и да става, трябва да гарантираме, че новодошлите ще могат да присъстват на събиранията“. С ръководителя на групата гледахме документалния филм „Този, Който господства над всичко“. Аз казах: „Когато Моисей изведе израилтяните от Египет, пред тях беше Червено море, а зад тях — преследващите войски. Нямаше път напред, но те се успокоиха, помолиха се на Бог, разчитаха на Него и Бог им отвори път. Те станаха свидетели на Божията власт. Бог разделил Червено море, като разкрил суха земя в средата. Израилтяните прекосили Червено море, докато преследващите ги войски се удавили във водите. Това показва, че Бог със сигурност ще води онези, които е определил да спаси“. След това му прочетох откъс от словата на Всемогъщия Бог: „Всяка стъпка от делото, което Бог върши в хората, външно изглежда като взаимодействие между хората, сякаш е породено от човешка подредба или от човешко смущение. Но зад всяка стъпка от делото и всичко, което се случва, стои облог, направен от Сатана пред Бог, и те изискват хората да останат непоколебими в свидетелството си за Бог. Да вземем, например, когато Йов беше подложен на изпитание: зад кулисите Сатана направи облог с Бог и това, което се случи с Йов, бяха дела на хората и тяхното смущение. Зад всяка стъпка от делото, което Бог върши у вас, стои облогът на Сатана с Бог — зад това се крие битка“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). След това проведох общение: „На пръв поглед изглежда, че служителят възпрепятства вярата ни в Бог, но зад това стои смущението на Сатана. Сатана не иска да чуем Божиите слова, затова използва служителя, за да ни преследва и арестува, за да ни принуди да се откажем от вярата си. Точно както когато Йов бил изпитан и загубил цялото си богатство, на пръв поглед изглеждало, че това е дело на разбойници, но в действителност това бил Сатана, който изкушавал и нападал Йов. Когато Йов се сблъскал с всички тези изпитания, той не възроптал срещу Бог, а вместо това възхвалил името на Бог Йехова. Колкото и Сатана да смущавал Йов, той не искал да се откаже от Бог, и накрая Сатана бил посрамен и се оттеглил. Сега, изправени пред смущението и преследването на служителя, ако бяхме ограничени дотам, че да чуваме Божиите слова само веднъж месечно, нямаше ли това да означава, че планът на Сатана е успял? Ако постоянстваме в събиранията в такива условия, Сатана ще бъде посрамен“. След като чу моето общение, ръководителят на групата каза, че е готов да се върне и да покани тези новодошли на събирания. Чрез общението на ръководителя на групата новодошлите казаха един след друг: „Нищо не може да се случи, освен ако Бог не го позволи“. „Дали ще бъдем арестувани, или не, е в Божиите ръце“. „Сатана иска да използва смущението на правителството, за да ни накара да се откажем от вярата си и да ни завлече в ада. Както и да ни преследват, ние със сигурност ще следваме Бог и никога няма да се откажем от вярата си“. Въпреки че ситуацията беше много враждебна, някои от по-нетърпеливите новодошли все още намираха начини да хванат интернет сигнал, за да присъстват на събирания. Тъй като обаче местата им за събиране бяха разкрити, те вече не можеха да се събират на групи от шестдесет или седемдесет, както преди, и всяко място за събиране можеше да има най-много двадесет души. Точно когато се готвехме да организираме по-малки събирания, се сблъскахме с друга трудност. Тъй като новодошлите имаха само две СИМ-карти, с които можеха да се свържат с интернет, ако се разделяха за събирания, нямаше да има достатъчно СИМ-карти за всички, така че някои селяни все така нямаше да могат да чуят Божиите слова. Освен това, когато двадесет души използват един телефон за събирания, когато връзката беше лоша, някои хора не можеха да чуят ясно общението и събиранията не постигаха добри резултати. Започнах да се чувствам обезкуражена, тъй като нещата изглеждаха наистина трудни. По това време си мислех: „Само ако можех да отида там, тогава щях да мога да ги поя лично“. Споделих мислите си с надзорника и надзорникът се съгласи да ми позволи да отида в местния район.

Същата вечер пристигнах в дома на местните домакини. Точно тогава ръководителите на групите на новодошлите ми изпратиха съобщение, така че ги помолих да поканят братята и сестрите на събиране на следващия ден по обяд, като им казах да поканят колкото се може повече хора и да намерят скрито място. На следващия ден пристигнахме на уговореното място и аз бях зашеметена. За моя изненада групата от над шестдесет новодошли се появи и един по един те идваха да ми стиснат ръката и да ме прегърнат, като всеки нетърпеливо се представяше. Те бяха като ято радостни птици и беше нещо, което никога преди не бях виждала. След събирането същия ден те поканиха новодошли от друго село да дойдат да чуят евангелието. На третия ден ръководителят на групата ни поведе по дълга планинска пътека и намерихме тихо, скрито място. Дойдоха около петдесет новодошли. Но докато се събирахме, един невярващ, който пасеше крави, ни видя. Помислих си: „Ще ме докладва ли? Ще дойде ли да ме арестува служителят или полицията?“. Помислих си да избягам. Но в този момент си спомних един откъс от Божието слово, който бях прочела по-рано: „Антихристите правят всичко възможно, за да осигурят собствената си безопасност. Това, което си мислят, е: „Трябва непременно да подсигуря безопасността си. Независимо кой ще хванат, това не трябва да съм аз“. […] Ако едно място е безопасно, антихристите ще изберат да работят именно там и наистина ще изглеждат много инициативни и положително настроени, като демонстрират своето огромно „чувство за отговорност“ и „преданост“. Ако вършенето на някоя работа означава, че трябва да поемат риск и има вероятност да се натъкнат на опасност и да бъдат разкрити от големия червен змей, такива хора си измислят извинение, отказват я и търсят възможност да я избегнат. Щом възникне опасност или дори само при признаци за такава, те измислят всякакъв възможен начин да се измъкнат и да зарежат дълга си, без да ги е грижа за братята и сестрите и като се интересуват единствено как да се измъкнат от опасността. Може би вече са се подготвили психически: щом възникне опасност, веднага ще изоставят цялата работа, която вършат, без да ги интересува развитието на църковното дело, вредата, която може да причини на интересите на Божия дом, или безопасността на братята и сестрите — за тях е важно да избягат. Дори държат „коз в ръкава си“, план за самозащита. Щом ги застигне опасност или бъдат арестувани, те казват всичко, което знаят, като се оправдават и се освобождават от всякаква отговорност, за да опазят собствената си безопасност. Това е планът, който са подготвили“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Антихристите могат да изпълняват своя дълг и да работят нормално, когато няма опасност, но когато възникне опасност, първото нещо, за което мислят, е собствената им безопасност. Те гледат на собствената си безопасност като на най-важното нещо и не се съобразяват с интересите на църквата. Антихристите са изключително егоистични и достойни за презрение и изобщо нямат съвест или разум. Собственото ми поведение беше точно като на антихрист. В началото можех да изкача планината, за да се събера с новодошлите, и изглеждаше, че върша някаква работа и понасям известна трудност, но щом беше засегната собствената ми безопасност, исках да изоставя дълга си и да избягам. Поставях безопасността си над всичко останало и никога не съм обмисляла първо да направя уговорки за тези новодошли. Толкова много новодошли, ако бъдат арестувани, вероятно биха отпаднали, защото имаха малък духовен ръст, а аз се тревожех само за това как да се измъкна от опасността. Бях истински егоист! Докато мислех за това, бързо заведох новодошлите на безопасно място. Някои се скриха в канавки, други в тревата, а трети в гората. След като говедарят си тръгна, продължихме събирането и уредихме няколко братя да пазят. След събирането определихме час за следващото.

По-късно повече от сто души приеха Божието дело от последните дни. По това време новодошлите от двете села наброяваха почти двеста. Толкова много хора, които идваха да чуят Божиите слова, привлякоха още повече вниманието на служителя и той нареди на невярващите в селото и дори на учениците от началното училище да патрулират в планината. Служителят каза също, че ако намерят мястото ни за събиране, ще бъдат възнаградени със сто юана всеки. По това време имаше патрули не само в селото, но и в планината. Така че положението продължаваше да се влошава, но всеки ден новодошлите продължаваха да водят своите роднини и приятели да чуят Божиите слова и дори кметовете и заместник-кметовете от двете села дойдоха да чуят Божиите слова. Поради преследването на служителя постоянно трябваше да сменяме мястото си за събиране. Понякога се събирахме по поляните, понякога в пясъчни райони, понякога в гори, а понякога трябваше да пътуваме далеч в планината, за да се съберем. Когато отивах да поя новодошлите, всеки ден минавах покрай къщата на служителя. Не можех да я избегна по маршрута си и често се притеснявах, че служителят и полицията ще ме забележат и след това внезапно ще ме пресрещнат и арестуват точно пред портата на служителя. Какво щях да правя, ако ме арестуват и семейството ми разбере? Те вече се противопоставяха на вярата ми; нямаше ли да ме преследват още повече, ако знаеха, че съм била арестувана? Мисълта за това се въртеше в главата ми всеки ден и само като си помислех, много ме беше страх. Всеки ден, когато отивах да поя новодошлите, бях доста напрегната. Когато минавах покрай къщата на служителя, едва се осмелявах да дишам и профучавах покрай нея с мотоциклета си, без да смея дори да погледна назад. Когато се страхувах, мълчаливо призовавах Бог в сърцето си. Спомних си един химн на Божиите слова: „Това, което Бог усъвършенства, е вярата“: „На този етап от делото от последните дни от нас се изисква изключителна вяра и любов. Можем да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот. Хората трябва да стигнат до момент, в който са претърпели облагородяване стотици пъти и притежават вяра, по-голяма от тази на Йов, което изисква от тях да понесат невероятни страдания и всякакви мъчения, без никога да изоставят Бог. Когато те са покорни до смърт и имат голяма вяра в Бог, тогава този етап от Божието дело ще е завършен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Когато изпях този химн, се почувствах вътрешно укрепена. Разбрах, че Бог е допуснал тази ситуация, за да мога да преживея Неговите слова и да укрепи вярата ми в Него. Преди да дойда в това село, чувствах, че имам голяма вяра в Бог, но фактите, които ме връхлетяха, разкриха истинския ми духовен ръст. Видях, че вярата ми в Бог беше твърде малка. Бог използваше обстоятелствата на преследването, за да усъвършенства вярата ми. Бях готова да се осланям на Бог, за да ги преживея. По-късно преследването от страна на служителя стана по-сериозно. Той каза на селяните, че всеки, който бъде видян да се събира, трябва да бъде докладван, и че ще получат награда от 500 юана за докладване на един вярващ и 1000 юана за двама. Смятах го за напълно нечестив. Не бяхме извършили никакво престъпление, вярвайки в Бог, но той беше готов на всичко, за да ни залови. Наистина го мразех в сърцето си. За да не ни открият, преместихме събирането от 10 ч. сутринта на 6 ч. сутринта. Беше декември и беше много студено, но новодошлите все още с нетърпение идваха на събиранията. Някои бяха на над 60 години и все пак постоянно идваха на събиранията, други идваха с целите си семейства, а трети носеха бебета, които бяха само на един месец, в планината за събирания. Като видях, че активно участваха в събиранията, бях дълбоко трогната и също се почувствах засрамена, като си мислех как вярата ми не е толкова силна като тяхната. Също така мразех този сатанински режим, който, за да спре хората да чуят Божиите слова, дори мобилизира всички в селата да патрулират и да докладват вярващи. Въпреки това евангелската работа изобщо не беше засегната и евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни продължи да се разпространява в този район. Освен това патрулите дори не ни откриха нито веднъж. Бяхме наистина благодарни на Бог за Неговата защита!

Един ден моят невярващ съпруг внезапно се завърна у дома от армията. Трябваше да се върне за Нова година, но неочаквано се прибра по-рано този път. Той видя, че ме няма вкъщи и ми се обади, за да ме попита къде съм отишла, като ми каза да се прибера веднага на следващата сутрин. На следващия ден, като видя, че не съм се върнала, ми изпрати съобщение. По това време нямах интернет и не му отговорих и той много се ядоса. По-късно съпругът ми не спираше да звъни и да настоява да се върна у дома, дори заплашваше да се разведе с мен, ако не побързам да се прибера. Почувствах се слаба. Семейството ми вече се противопоставяше на вярата ми в Бог, а свекърва ми често беше настоявала съпругът ми да се разведе с мен. Ако не се приберях вкъщи, щеше ли съпругът ми наистина да се разведе с мен? Сърцето ми беше изпълнено с болка и се чудех: „Дали да не си отида вкъщи за няколко дни?“. Но знаех, че веднъж щом се върна, ще ми бъде трудно да си тръгна отново. Кой щеше да пои тези новодошли? Сърцето ми се измъчваше жестоко и не можех да спра оплакванията, които нахлуваха в него. „Защо Бог допусна това да ми се случи? Съпругът ми продължава да ме принуждава да се прибера вкъщи и казва, че ако не го направя, ще се разведе с мен. Но ако си отида вкъщи, как мога все пак да изпълнявам дълга си?“. В сърцето си непрекъснато размишлявах какво е Божието намерение. Докато размишлявах, изведнъж се сетих за Божиите слова: „Ключов критерий, за да се прецени дали хората могат да се покорят на Бог, е дали имат някакви екстравагантни желания или скрити мотиви към Него. Ако хората винаги поставят изисквания на Бог, това доказва, че не са Му покорни. Каквото и да ти се случи, ако не го приемеш от Бог и не търсиш истината, ако все спориш в своя защита и винаги смяташ, че само ти си прав, и ако дори си способен да се съмняваш, че Бог е истината и праведността, тогава ще имаш проблеми. Такива хора са най-надменни и непокорни на Бог. Хората, които все изискват от Бог, не могат да Му се покорят истински. Ако поставяш изисквания на Бог, това доказва, че се опитваш да сключиш сделка с Него, че избираш собствената си воля и действаш според нея. Така предаваш Бог и ти липсва покорство. Да поставяш изисквания на Бог е само по себе си лишено от разум; ако наистина вярваш, че Той е Бог, тогава няма да дръзваш да Му поставяш изисквания, нито ще се чувстваш пригоден да Му отправяш такива, независимо дали ги смяташ за разумни или не. Ако имаш истинска вяра в Бог и вярваш, че Той е Бог, тогава ще се покланяш и покоряваш само на Него, няма друга възможност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Осъзнах, че съм точно такава, каквато Бог беше разобличил. Когато Бог нагласяваше ситуации, които съответстваха на желанията ми, бях готова да се покоря, но когато не отговаряха на желанията ми, не бях склонна да се покоря и продължавах да отправям неразумни искания към Бог. Мислех си, че понеже изпълнявам дълга си и проповядвам евангелието, Бог трябва да ме пази и да ме защитава от преследването и смущенията на съпруга ми и да не го оставя да се прибере рано, тъй като вече нямаше да мога да проповядвам евангелието, ако той се върнеше. Исках Бог да следва моите искания, а когато не го правеше, се оплаквах, че Неговите подредби са неподходящи и своеволно спорех с Него. Наистина бях неразумна! Преди, когато можех да напусна дома си, за да проповядвам евангелието, чувствах, че съм израснала в духовен ръст и че вече съм станала способна да се покоря на Бог. Сега най-накрая видях ясно истинския си духовен ръст. Макар че това, което ме сполетя, не съответстваше на моите представи, то беше добра възможност за мен да разбера себе си.

Помислих си как тези новодошли с нетърпение копнееха за Божиите слова. Без значение колко студено беше времето, колко далеч беше пътуването или колко ужасно беше положението, те все още настояваха да посещават събирания. Ако се върнех вкъщи, кой щеше да ги пои? Но ако не се върнех, можеше да се изправя пред развод. Точно когато се мъчех да реша, си спомних един откъс от Божиите слова, който надзорникът беше споделил преди: „Осъзнаваш ли бремето, което лежи на плещите ти, даденото ти поръчение и своята отговорност? Къде е чувството ти за историческа мисия? Как ще служиш правилно като господар на следващата епоха? Имаш ли силно развито чувство за това да бъдеш господар? Как трябва да бъде обяснен господарят на всички неща? Наистина ли е господар на всички живи същества и на всички материални неща в този свят? Какви са плановете ти за напредъка на следващата фаза на делото? Колко хора очакват да ги пасеш? Тежка ли е задачата ти? Тези хора са бедни, окаяни, слепи и объркани, те ридаят в тъмнината — Къде е пътят? Как копнеят те за светлината, която, подобно на падаща звезда, внезапно да се спусне и да разпръсне силите на мрака, които са потискали хората в продължение на толкова много години. Те трепетно се надяват и копнеят за това ден и нощ. Кой може напълно да познава това? Дори в деня, когато редом прехвърча светлината, тези дълбоко страдащи хора остават затворени в подземията на мрака, без надежда за освобождение. Кога ще спрат риданията им? Страшно е нещастието на тези крехки духове, на които никога не е бил даден покой, и те отдавна са затворени в това състояние от безмилостни връзки и замръзнала история. И кой е чувал техните ридания? Кой е виждал окаяното им състояние? Замислял ли си се някога колко натъжено и обезпокоено е Божието сърце? Как търпи Той да гледа как невинното човечество, създадено от собствените Му ръце, е подложено на такова мъчение? В крайна сметка хората са жертви, които са били отровени. И макар че са оцелели до днес, кой би могъл да знае, че човечеството отдавна е тровено от лукавия? Нима си забравил, че ти си една от жертвите? Нямаш ли желание, от любов към Бог, да се опиташ да спасиш всички тези оцелели? Не си ли готов да посветиш всичките си сили, за да се отплатиш на Бог, който обича човешкия род като Своя плът и кръв? Как точно би разбрал това да бъдеш използван от Бог, за да живееш своя необикновен живот? Наистина ли притежаваш решителността и вярата да живееш изпълнения със смисъл живот на благочестив човек, който служи на Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как трябва да се отнасяш към бъдещата си мисия?). Бог се е явил и върши дело от толкова много години, но много хора все още не знаят и се покланят на лъжливи богове, като живеят в заблудата на Сатана. Ние, които първи сме приели Божието евангелие, имаме отговорност да им свидетелстваме за Божието дело, за да могат да чуят Божия глас и да дойдат пред Бог възможно най-скоро. Като си спомням за събиранията с тези новодошли, когато им четяхме Божиите слова, независимо от възрастта или пола, всички те имаха копнеж в очите си, сякаш току-що са видели светлина, навлизаща в един тъмен свят, сякаш са я чакали да дойде много дълго време и най-накрая са намерили надежда. Дори когато бяха изправени пред преследване от страна на правителството и риск от арест и глоба, дори ако трябваше да предприемат дълго пътуване и дори ако някои от тях имаха дете на едва един месец, те не желаеха да пропуснат нито едно събиране и искаха да се събират по цял ден, за да слушат Божиите слова. Те не се страхуваха от преследването на правителството, а по-скоро се страхуваха, че няма да могат да чуят Божиите слова и да се събират. Някои от новодошлите казаха: „Сестро, не се страхувай. Ще водим партизанска война със Сатана. Ако се качат в планината, ние ще слезем. Ще намерим начин да се съберем“. Като чух това, определено се трогнах. Ако просто ги оставях така, което щеше да ги накара да не могат да чуят Божиите слова, съвестта ми щеше да ме обвини. Помислих си как Бог е изразил толкова много истини, за да пречисти и спаси човечеството, и как аз се бях насладила на поенето и ресурса на Божиите слова, разбрала бях много тайни на истината и бях получила пътя да се отърва от покварения си нрав. Бог ми беше дал толкова много и любовта Му беше толкова велика! Продължавах да казвам, че ще изпълнявам добре дълга си, за да отвърна на Божията любов, и че няма да разочаровам Бог, нито ще се окажа недостойна за Неговата любов към мен, но тъй като се страхувах, че съпругът ми ще се разведе с мен, исках да изоставя дълга си и да оставя новодошлите. Не бях и помислила за това какво би станало, ако си тръгнех: служителят щеше да продължи да ги преследва със заплахата, че ако ги хванат, ще бъдат глобени или затворени. Нямаше ли да станат слаби и плахи и да не смеят да посещават събирания? Без никой да ги пои, нямаше ли да станат негативни и да се оттеглят? Толкова много копнееха за истината, че за да чуят Божиите слова, пристигаха на мястото за събиране преди зазоряване, за да ме чакат. Ако не можеха да чуят Божиите слова, нямаше ли да бъдат измъчвани и да изпитват болка? Ако просто си тръгна така, щях ли да постъпя правилно с Бог и с тях? Ако оставех тези новодошли от страх от развод, което щеше да ги накара да станат слаби и да отпаднат, нямаше да имам очи да се покажа пред Бог! Колкото повече мислех за това, толкова повече се чувствах задължена на Бог.

По-късно се сетих за един откъс от словата на Всемогъщия Бог: „Когато Бог върши делото Си, грижи се за даден човек и го проучва внимателно, когато е благосклонен към него и го одобрява, Сатана върви плътно след него и се опитва да подведе този човек и тежко да му навреди. Ако Бог желае да придобие този човек, Сатана ще направи всичко възможно, за да попречи на Бог, като използва различни нечестиви уловки, за да изкушава, смущава и унищожава Божието дело, за да постигне скритата си цел. Каква е тази цел? Той не иска Бог да придобива никого; иска да притежава тези, които Бог иска да придобие, иска да ги контролира, да ги овладее, за да му се кланят, да се присъединят към него в извършването на нечестиви дела и да се противопоставят на Бог. Нима това не е зловещият мотив на Сатана? […] Сатана воюва с Бог и върви след Него, защото цели да разруши цялото дело, което Бог иска да извърши, да овладее и контролира онези, които Бог иска да придобие, напълно да унищожи онези, които Бог иска да придобие. Ако не ги унищожи, те попадат във владение на Сатана, за да бъдат използвани от него — това е неговата цел“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият IV). Размишлявайки върху Божиите слова, осъзнах, че където и да достигне Божието дело, следва смущението на Сатана. Бог искаше да придобие тези, които наистина вярваха в Него, но Сатана използваше правителството, за да ги преследва, без да пести усилия, за да ги спре да вярват в Бог. Когато Сатана видя, че такова преследване не може да постигне целта си, той промени тактиката си, карайки съпруга ми да ме заплашва с развод, опитвайки се да ме принуди да напусна селото, тъй като по този начин нямаше да има кой да пои тези новодошли. Целта на Сатана беше да им попречи да чуят Божиите слова и постепенно да ги накара да се оттеглят. Наистина е достоен за презрение и безсрамен! Ако се върнех у дома, нямаше ли да падна в капана на Сатана? Като видях ясно злокобното намерение на Сатана, реших твърдо да поя добре тези новодошли. Тогава се помолих на Бог: „О, Боже, няма да се върна у дома. Ще се осланям на Теб, за да поя добре новодошлите в тези две села. Дори съпругът ми да се разведе с мен, няма да се върна“. След като се бях подготвила за развод, това, което изобщо не бях очаквала, беше, че още на следващия ден моят съпруг ми изпрати съобщение, в което ми казваше да се грижа добре за себе си. Той казваше, че тъй като е студено, трябва да нося повече дрехи и да бъда по-внимателна, когато проповядвам евангелието. Той също така каза, че мога да се върна, когато си поискам, и дори ми изпрати 4000 юана, за да си купя зимни дрехи. Бях наистина благодарна на Бог!

В следващите дни, макар вече да не бях толкова възпирана от съпруга си, преследването от страна на служителя стана още по-сериозно, вместо да отслабне. По-късно чух един химн, наречен „Докато следвам Христос, никога няма да се обърна назад, дори до смърт“:

Човешкият Син от последните дни изразява истината, като пробужда безброй сърца. Виждам, че Божиите слова са изцяло истината, затова Го следвам. Сатана, големият червен змей, безумно потиска и арестува Божиите избраници. Онези, които следват Христос и изпълняват дълга си, го правят с риск за живота си. Някой ден може да бъда арестуван и преследван, защото свидетелствам за Бог. В сърцето си разбирам ясно, че това е преследване заради праведност. Някой ден може да бъда арестуван и хвърлен в затвора за проповядване на евангелието. Това е страдание, което Бог е повелил за онези, които Го следват. Не знам още колко дълго мога да вървя по този път на проповядване на евангелието, но докато съм жив, ще разгласявам Божиите слова и ще свидетелствам за Христос. Отдавам всичко само за да се стремя към истината и да изпълня Божието поръчение. В този живот да следвам и да свидетелствам за Христос изпълва сърцето ми с гордост. Дори и да не мога да видя деня, в който царството ще се осъществи, това да мога да свидетелствам и да унижа Сатана днес е достатъчно. Бог е с мен в преследването и мъките; Той е моята опора. Може би животът ми ще изчезне като мимолетен фойерверк, но да умреш като мъченик за Бог е да дадеш гръмко свидетелство. Предложих своите оскъдни сили за разпространението на евангелието на царството. Нямам оплаквания и не съжалявам. Щом мога да свидетелствам за Бог, животът ми не е бил напразен. Това е Божията повеля и аз Му предлагам възхвала и благодарност.

Божиите слова се разпространяват по света; Христовото царство се е явило сред хората. Сред бедствия Бог е направил група победители и всички свидетелстват за Него. Мракът избледнява и зората на праведността се е появила. Бог е победил Сатана, големия червен змей. Възхвала за Бог, Който е придобил славата!

(Следвайте Агнеца и пейте нови песни)

Бях наистина трогната и вдъхновена, след като изслушах този химн. Въпреки че можеше да бъда арестувана и преследвана заради поенето на новодошлите в тези две села — дори до смърт, преди да видя деня на Божията слава — нямаше да съжалявам. Каква чест е да можеш да приемеш Божието дело от последните дни и да разгласяваш евангелието на Неговото царство. Като осъзнавах това, придобих още повече вяра да преживея всичко, което предстоеше.

Служителят научи, че се събираме всяка сутрин в 6 часа, затова палеше огън в двора си в 5 часа и ни чакаше. Когато минавах с мотоциклета си покрай къщата му, изключвах светлините или двигателя и го бутах от страх да не ме види. Не смеехме да включваме фенерчета, когато се изкачвахме в планината, а понякога, когато валеше, се събирахме в отдалечените домове на братя и сестри в селото. За да не бъдем открити, когато събиранията свършваха, някои братя и сестри носеха дърва за огрев вкъщи, докато други водеха говеда обратно, а трети беряха диви зеленчуци, за да ги занесат у дома. Макар служителят да палеше огън в двора си и да ни чакаше, нито веднъж не бяхме открити. Знаех, че всичко това е в Божиите ръце и че Той беше закрил очите на служителя. Като преживях такава ситуация придобих известно разбиране за Божието всемогъщество и върховенство. По-късно хората в тези две села, с изключение на служителя, съпругата му и няколко души с лоша човешка природа, всички приеха делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Дори братът, сестрата, снахата и тъстът на служителя го приеха. В крайна сметка, чрез тях продължихме да проповядваме евангелието и на хората в друго село, където още около седемдесет до осемдесет души приеха Божието дело. Както и да ни преследваше служителят, тези новодошли все още активно идваха на събиранията и броят на новодошлите продължаваше да се увеличава. Това беше наистина резултат от делото на Светия Дух. Видях, че без значение какви методи използва Сатана, той не може да попречи на разпространението на евангелската работа.

През това време, макар че претърпях някои физически трудности, преживях и преследването на правителството и смущението от съпруга си, което беше доста болезнено по онова време, аз придобих много. Благодаря на Бог!