От Лин Хуей, Китай

През юни 2023 г. бях избрана за надзорничка на работата с текст. Чрез взаимодействието си с братята и сестрите разбрах, че професионалните им умения и работоспособността им са относително слаби, затова търпеливо ги напътствах и им помагах, и разговарях с тях, за да разрешаваме всякакви трудности, които срещаха. Но когато нещата станаха много натоварени, изгубих търпение и започнах да гледам отвисоко на тях. През юли църквата се сблъска с неистови арести от страна на ККП. Не можех да се свържа с много от хората, работещи с текст, и резултатите от работата ни започнаха да спадат. Братята и сестрите от един екип поискаха да обсъдя с тях как да продължим с предстоящата работа. По това време се занимавах с друга задача, затова накратко си писах с тях за общата посока на работата, като си мислех, че те би трябвало да знаят как да я изпълнят. Ръководителката на екипа обаче ми писа отново, че се сблъскват с някои трудности. Помислих си: „Когато църквата за пръв път се сблъска с арестите, и аз не знаех какво да правя, но успях да намеря пътища чрез молитва и търсене. Защо сама не можеш да намериш път за себе си? Знаеш само как да се оплакваш от трудностите. Просто не влагаш сърцето си в дълга си; само чакаш готово решение. Ти си ръководителка на екип; когато се оплакваш от трудностите, това ще се отрази негативно на другите“. По време на едно събиране казах с обвинителен тон: „Обсъдихте ли някакви решения за тези трудности? Какво изобщо правите всеки ден? Защо не се опитате сами да намерите път?“. Видях, че сестрата изглеждаше разстроена, и осъзнах, че тонът ми не беше правилен. Но тогава си помислих, че казаното от мен е вярно и че се опитвам да я насоча да се уповава повече на Бог, когато се сблъсква с трудности, вместо само да се оплаква от тях. Казах си, че е за нейно добро. Понякога, когато задавах въпроси на сестра Лиу, тъй като говоря бързо, тя не реагираше веднага и отговорите ѝ бяха малко уклончиви. Гледах я отвисоко и си мислех: „Ти дори не отговаряш на въпроса ми. Не можеш ли просто да отговориш пряко и по същество? Защо трябва да увърташ?“. Тогава казвах с укорителен тон: „Не увъртай. Просто отговори на въпроса, който ти е зададен, иначе никой не може да те разбере!“. След като казах това, тя се чувстваше донякъде възпряна. Веднъж сестра Джан сподели за състоянието си, като каза, че понякога, когато я питам нещо, тя не схваща веднага какво имам предвид. Когато отговорите ѝ не бяха по същество, ѝ се карах, а след това тя не смееше да каже нищо повече от страх да не бъде кастрена, задето не отговаря по същество. Когато чух сестра Джан да казва това, все пак не се самоанализирах. Вместо това си помислих, че тя твърде много се притеснява за реномето си. Помислих си: „Нима не е за твое добро това, че посочвам проблемите ти? Защо изобщо се чувстваш възпряна? Просто си твърде крехка!“. След известно време сестрите се отдръпнаха донякъде от мен. Понякога ги чувах да си говорят и да се смеят в офиса, но щом влизах, те млъкваха. Осъзнах, че ако това продължи, всички ще ме избягват — как тогава изобщо щяхме да си сътрудничим, за да изпълняваме своя дълг? Затова намерих някои Божии слова, които разнищваха надменния нрав, и се опитах да видя как се отнасят за мен. Също така се въздържах външно и се опитвах като цяло да им говоря с по-мек тон или да разказвам шеги, за да разведрявам обстановката.

По-късно един сътрудник, брат Уан, установи, че няколко членове на екипа се чувстват възпирани от мен, и посочи моя проблем. Той ми прочете много Божии слова, и по-специално един откъс ми направи силно впечатление. Всемогъщият Бог казва: „Можеш ли да помогнеш на хората да разберат истината и да навлязат в реалността, ако само изричаш думи и доктрини, за да ги поучаваш и кастриш? Ако това, за което разговаряш, не е практично и ако не е нищо друго освен думи и доктрини, тогава, колкото и да ги кастриш и поучаваш, няма да има никаква полза. Мислиш ли, че това, че хората донякъде се страхуват от теб, правят това, което им казваш, и не смеят да възразят, е същото като това да разбират истината и да са покорни? Това е напълно погрешно. Навлизането в живота не е толкова просто. Някои хора, които стават водачи, са като нови мениджъри, които се опитват да направят силно впечатление; те започват с опит да наложат новопридобитата си власт над Божиите избраници и да накарат всички да им се подчиняват. Те си мислят, че това ще улесни работата им. Ако не притежаваш истината реалност и не можеш да разговаряш за истината, за да решаваш проблеми, тогава не след дълго истинският ти духовен ръст ще бъде разкрит, истинското ти лице ще бъде разобличено и много е възможно да бъдеш отстранен. В някои административни дейности лекото кастрене и дисциплиниране на хората е приемливо. Но ако не си способен да разговаряш за истината, в крайна сметка пак няма да можеш да решаваш проблеми и това ще се отрази на резултатите от работата. Ако, независимо какви проблеми се появяват в църквата, ти винаги поучаваш хората и непрекъснато хвърляш вината върху тях, и ако всичко, което правиш, е да показваш лошо отношение към хората, тогава това е разкриване на покварения ти нрав и си показал грозното лице на покварата си. Ако винаги се поставяш на пиедестал и поучаваш хората по този начин, тогава с течение на времето хората няма да могат да получат от теб ресурс за живот, няма да получат нищо практично и вместо това ще те ненавиждат и ще се отвращават от теб. Освен това ще има някои хора, които, повлияни от теб поради липса на проницателност, ще се научат да поучават другите и да ги кастрят; те също ще се ядосват и ще излизат от кожата си. Не само че няма да можеш да решаваш проблемите на хората, но и ще подхранваш покварения им нрав. А това не е ли да водиш хората по пътя към погибелта? Не е ли това злодеяние? Един водач трябва да води предимно чрез общения за истината и предоставяне на ресурс за живот. Ако винаги се поставяш на пиедестал и поучаваш другите, ще могат ли те да разберат истината? Ако работиш по този начин известно време и хората стигнат дотам, че да те видят ясно такъв, какъвто си в действителност, те ще те отхвърлят. Можеш ли да доведеш хората пред Бог, като работиш по този начин? Категорично не. Ти просто ще провалиш делото на църквата и ще накараш Божиите избраници да те ненавиждат и отхвърлят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато разсъждавах върху Божиите слова, те наистина пронизаха сърцето ми. Това, което Бог разобличаваше, беше точно моето състояние. Бях надзорничка, но когато виждах, че братята и сестрите срещат трудности и проблеми в своя дълг, не само че не провеждах общение с тях и не им помагах, а вместо това постоянно ги поучавах отвисоко и ги критикувах. Това накара всички да ме избягват и да се страхуват от мен. Състоянието им се влоши и способността им да изпълняват дълга си беше засегната. Отношението ми към хората, основано на покварения ми нрав, беше истински ненавистно за Бог и отблъскващо за другите. Преди известно време църквата се сблъска с масови арести, с много от хората, които работеха с текст, не можеше да се установи връзка, а напредъкът на работата с текст се забави. Братята и сестрите живееха в затруднение и не знаеха как да го преживеят. Това беше време, в което те се нуждаеха от мен, за да им предоставя общение и помощ, да намеря път напред с тях и да разрешим различните трудности и проблеми, пред които бяха изправени. Но вместо да предложа практическо общение и помощ, аз гледах отвисоко на сестрите и ги поучавах. В резултат на това те не получиха помощ, но бяха възпирани от мен на всяка крачка. Това изобщо не беше изпълняване на дълг! Не вършех ли просто зло? Особено силно го почувствах, когато видях тези Божии слова: „Ако винаги се поставяш на пиедестал и поучаваш хората по този начин, тогава с течение на времето хората няма да могат да получат от теб ресурс за живот, няма да получат нищо практично и вместо това ще те ненавиждат и ще се отвращават от теб“. Като надзорничка, като стоях отвисоко и поучавах и възпирах другите, не само че щях да проваля работата, но ако братята и сестрите не можеха да получат помощ от мен, те щяха да ме отхвърлят. Сега резултатите от работата ни бяха спаднали, състоянието на братята и сестрите беше лошо и аз бях кастрена и разобличавана по този начин. Нима това не беше Божият укор към мен? Щом осъзнах това, се почувствах дълбоко огорчена и виновна. Исках просто да успокоя сърцето си и да търся истината, за да разреша проблемите си.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова, който ми въздейства наистина дълбоко. Всемогъщият Бог казва: „Открих, че много водачи знаят само да поучават хората и снизходително да проповядват на другите отвисоко, но въпреки това не могат да общуват с другите като с равни или да взаимодействат с хората нормално. Някои хора говорят така, сякаш държат реч или изнасят доклад. Думите им винаги са насочени само към състоянията на другите хора, но себе си те никога не разкриват. Никога не разнищват собствения си покварен нрав, а вместо това разнищват само проблемите на другите хора, така че всички да ги прозрат. Защо правят това? Защо изнасят такива проповеди и казват такива неща? Това е доказателство, че нямат абсолютно никакво познание за самите себе си, че твърде много им липсва разум и че са твърде надменни и самоправедни. Те смятат, че способността да разпознават покварения нрав на другите хора доказва, че са по-висши от другите, че имат по-добра проницателност от тях и че са по-малко покварени от другите хора. Те могат да разобличават, разнищват и поучават другите, но не се разкриват, не разобличават или разнищват собствените си покварени нрави, не се оголват и не казват нищо за собствените си намерения. Винаги поучават другите хора, че действат неуместно. Това е самовъзвеличаване и самопревъзнасяне. Защо създаваш проблеми толкова неразумно, откакто си станал водач? Защо, след като си направен водач на църква, невъздържано поучаваш другите, държиш се своеволно и упорито действаш както си искаш? Защо, когато казваш тези думи, никога не се замисляш за последствията и никога не се замисляш за своята собствена идентичност? Защо ти действаш така? Защото, въпреки че ти си водач, не познаваш собствената си позиция или идентичност. Уреждането ти за водач е просто издигането ти, даване на възможност да практикуваш. Не е, защото притежаваш повече истина реалност от другите или защото си по-добър от другите. Всъщност, точно като всички останали, ти не притежаваш истина реалност. И в някои отношения може дори да си по-покварен от другите. Тогава защо поучаваш, мъмриш и възпираш другите своеволно и неразумно? Защо принуждаваш другите да те слушат? Защо принуждаваш другите да те слушат, дори когато вършиш нещата погрешно? Какво доказва това? Това доказва, че си в неправилна позиция. Ти не работиш от позицията на човек, а вършиш работата си от Божията позиция, от извисена позиция“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За Божиите управленски закони в Епохата на царството). Четенето на Божиите слова прониза сърцето ми. Нима не бях точно такъв човек, за какъвто говореше Бог? Професионалните умения и работоспособността на сестрите бяха относително слаби и когато работата им беше възпрепятствана от обстановката на масови арести, те се нуждаеха да им помогна да намерят път към решение. Но аз не само че не вложих сърцето си да им помогна, а и ги поучавах отвисоко. Тъй като говоря бързо, ако някоя сестра не разбираше какво имам предвид, получаваше мъмрене от мен. Всичко, което носех на другите, беше болка и вреда, а също така се отразявах и на работата. Къде в това имаше и капчица човешка природа? Спомних си за антихриста Йе, която беше отлъчена преди известно време. Когато забелязваше някакви отклонения или проблеми в дълга на братята и сестрите, тя ги поучаваше, кастреше и измъчваше, без да се съобразява с контекста или да разбира действителните им трудности. Това караше братята и сестрите да се страхуват, когато я виждаха, и да живеят в състояние на предпазливост, което се отразяваше на техния дълг. Тогава погледнах себе си. Въпреки че не поучавах и не измъчвах хората толкова жестоко, колкото Йе, сестрите ми живееха нащрек, защото гледах отвисоко членовете на екипа и ги поучавах. Те мислеха само как да ме удовлетворят, за да избегнат мъмрене, което се отразяваше както на състоянието им, така и на работата. Осъзнах, че естеството и последствията от моето възпиране на другите са много сериозни и ако не се променя, ще свърша по пътя на антихриста и ще бъда отстранена, точно като Йе. Почувствах едновременно страх и вина, затова се помолих на Бог да се покая, като Го помолих да ме напътства да продължа да се самоанализирам и да опознавам себе си.

След това прочетох някои от Божиите слова и придобих известно разбиране за своя проблем. Всемогъщият Бог казва: „Ако действително разбираш истината в сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш на Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремежа към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаше надменен и самонадеян нрав, нямаше да има никакъв смисъл да ти се казва да не се противопоставяш на Бог, защото нямаше да можеш да се контролираш — това би било нещо, което не зависи от теб. Не би го направил нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти биха те карали да презираш и да пренебрегваш Бог; биха те направили склонен към самопревъзнасяне и самоизтъкване на всяка крачка; биха те накарали да гледаш отвисоко на останалите и в сърцето си да не оставяш никого, освен себе си; биха ти отнели мястото на Бог в твоето сърце и накрая биха те накарали да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се покоряват, и биха те накарали да благоговееш пред собствените си идеи, мисли и представи, като пред истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). От Божиите слова разбрах, че основната причина да гледам отвисоко и да възпирам хората е, че моята природа е твърде надменна. Когато сестрите имаха трудности и не знаеха как да ги разрешат, те се нуждаеха от моята практическа помощ. Но аз си мислех, че те би трябвало да могат сами да намерят пътища напред, като се молят и търсят, и че ако просто им обясня нещата, те би трябвало да могат да схванат смисъла. Когато все още имаха трудности, започвах да ги гледам отвисоко и просто ги кастрех, без всъщност да ги питам къде точно са затруднени. Всъщност, когато в миналото съм се сблъсквала с трудности, често бях изгубена и не знаех как да ги разреша, а понякога дори съм плакала тайно. Аз обаче се смятах за по-добра от членовете на екипа, като се въздигах и ги омаловажавах в сърцето си. Бях толкова надменна и лишена от всякакъв разум! Като се отнасях със сестрите според надменния си нрав, аз ги възпирах и внасях прекъсвания и смущения в нашия дълг. Нима това не беше съпротива срещу Бог? Колкото повече мислех за това, толкова повече усещах, че ако надменният ми нрав не бъде преодолян, наистина бих могла неволно да върша зло. Исках да направя обрат, да се преобразя и да се отнасям със сестрите според Божиите слова.

Един ден прочетох Божиите слова, които ме развълнуваха много и ми дадоха решимостта да практикувам истината. Всемогъщият Бог казва: „Точно защото виждам, че освен слабите заложби, всички вие сте несъобразителни и без любов към истината, без стремеж към истината, затова трябва да говоря подробно. Трябва да изричам всичко отчетливо, да говоря за нещата от всеки ъгъл и по всеки начин и да разделям нещата в речта Си и да ги фрагментирам. Само тогава можете да разберете нещичко. Ако съм нехаен към вас, ако казвам две думи по някаква тема, когато съм в настроение, без да влагам мисъл или да полагам усилия, или да влагам сърцето Си в това, и ако не говоря, когато не Ми се ще, вие какво печелите? Със заложби като вашите няма как да разберете истината, няма да придобиете нищо, а още по-малко ще постигнете спасение. Така че не мога да го направя, вместо това трябва да говоря обстойно. Трябва да вляза в подробности, да дам примери за състоянията на всеки човешки тип, за отношенията на хората към истината и за всеки вид покварен нрав и трябва да Се повтарям. Само тогава ще възприемете думите Ми и ще разберете това, което чувате. Независимо за кой аспект на истината разговарям, Аз възприемам различни методи на говорене, като използвам методи на общение с възрастни и с деца, като използвам методите на говорене с обосновки и на разказване на истории, и методите на говорене за теория и на говорене за практика и преживяване, за да могат хората да разберат истината и да навлязат в реалността. По този начин онези, които притежават сърце и заложби, ще имат шанса да разберат и приемат истината, и да бъдат спасени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълни дълга си добре, човек трябва поне да има съвест и разум). Мислех си как нашата покварена природа е дълбоко вкоренена във всички нас. Тъй като ни липсва разбиране за Божието дело, често развиваме представи и погрешни разбирания за Него, а всякакви видове покварен нрав се появяват един след друг. През повечето време, дори когато разбираме малко от истината, не можем да я приложим на практика. Но Бог никога не се е отказвал от нас. Той непрекъснато изразява слова, за да ни снабдява и да ни помага. Някои са слова на утеха и увещание, а други са слова на правосъдие и разобличаване. Понякога за да ни помогне да разберем по-добре, Той използва и примери, притчи и истории. Бог прави всичко възможно, за да ни накара да разберем истината, за да можем да се самоанализираме, да осъзнаем собствените си проблеми и да намерим път за практикуване. Видях, че Божието сърце е толкова прекрасно и добро и че всичко, което Той ни носи, е от полза. Но тогава се замислих, че се отнасях с братята и сестрите без никакво търпение или любов. Когато сестрите срещаха трудности, им помагах веднъж-дваж и след това започвах да ги гледам отвисоко. Не само че не им донесох никаква полза, а вместо това им донесох възпиране и вреда. Бях толкова лишена от човешка природа! След това се открих пред членовете на екипа, разобличих собствената си поквара и им се извиних.

По-късно отново се самоанализирах и осъзнах, че има и друга причина, поради която възпирах хората: не знаех как да се отнасям с хората според принципите. Не се съобразявах с действителните трудности и обстоятелства на сестрите; просто подхождах към всички еднакво. В действителност и те искаха да изпълняват добре своя дълг, но заложбите им бяха просто средни и им липсваше работоспособност. Това изискваше от мен да положа повече усилия и да отделя повече време и енергия, за да им помогна. По-късно прочетох тези Божии слова: „Как трябва да се отнасяте към малкото водачи и работници, които имат слаби заложби и им липсва работоспособност? […] Трябва изрично да им кажеш как да вършат работата и как да я прилагат. Трябва да им кажеш кой трябва да бъде назначен и да отговаря за тази задача и кои хора трябва да бъдат избрани да си сътрудничат по нея. Обясни им всички тези подробности и ги остави да го изпълнят. Защо трябва да се прави по този начин? Защото членовете на местната църква като цяло имат много повърхностно преживяване и им липсва работоспособност, което прави невъзможно избирането на подходящи водачи и работници. Само като се работи по този начин, работните разпоредби могат да бъдат приложени. Ако не работиш по този начин и се отнасяш към тези хора по същия начин, както към другите водачи и работници, като им казваш само за конкретните принципи и планове и си неразграничаващ, работните разпоредби няма да бъдат приложени. Ако не обърнеш внимание на това, не е ли това занемаряване на отговорността? (Да.) Това е отговорност на водачите и работниците. Някои водачи и работници казват: „Другите знаят как да прилагат работните разпоредби и как да практикуват. Защо този човек не знае? Ако не знае, няма да се занимавам с него. Това не е моя отговорност. Във всеки случай аз съм си свършил работата“. Този довод издържан ли е? (Не.) Например да кажем, че една майка има три деца и едно от тях е слабо, винаги се разболява и не иска да яде. Ако майката позволи на това дете да не яде, то може да не оцелее дълго. Какво трябва да направи тя? Като майка тя трябва да полага специални грижи за това слабо дете. Да предположим, че майката казва: „Вече е достатъчно добре, че се отнасям еднакво към децата си. Аз родих това дете и му приготвих храна. Изпълних отговорността си. Не ме интересува дали яде или не. Ако не яде, да гладува, а когато стане достатъчно гладен, ще яде“. Какво мислите за такава майка? (Тя е безотговорна.) Има ли такива майки? Само глупава жена или мащеха би постъпила така. Ако е биологичната майка и не е глупава, тя никога не би се отнесла така към собственото си дете, нали? (Да.) Ако детето е слабо, винаги се разболява и не обича да яде, майка му трябва да положи повече грижи и усилия. Трябва да намери начини да накара детето да яде, трябва да готви каквото детето иска да яде, като му приготвя специални ястия, а когато детето не иска да яде, трябва да го придумва. Когато стане на осемнадесет или деветнадесет години и тялото му е здраво като на нормален възрастен, майката може да се успокои и да се отдръпне и вече няма нужда да полага специални грижи за това дете. Ако една майка може да се отнася така към дете със специални обстоятелства и да изпълнява отговорността си, тогава какво да кажем за един водач или работник? Ако ти дори нямаш любовта на майка към братята и сестрите, тогава ти си просто безотговорен. Трябва да изпълняваш отговорностите, които ти се полагат, трябва да имаш предвид църквите, за които отговарят тези, които са относително слаби и които притежават относително слаба работоспособност. Водачите и работниците трябва да обръщат специално внимание и да осигуряват специални напътствия по тези въпроси. Какво означава специални напътствия? Освен да се разговаря за истината, трябва също така да се осигурява по-конкретно и подробно ръководство и помощ, което изисква повече усилия по отношение на общуването. Ако им обясниш работата и те все още не разбират и не знаят как да я приложат, или дори ако я разбират като доктрина и изглежда, че знаят как да я приложат, но ти все още не си сигурен и малко се притесняваш как ще протече действителното прилагане, какво трябва да направиш тогава? Трябва лично да отидеш дълбоко в местната църква, за да ги напътстваш и да приложиш задачата заедно с тях. Кажи им принципите, като същевременно правиш конкретни подредби относно задачите, които трябва да се свършат според изискванията на работните разпоредби, като например какво да се направи първо и какво да се направи след това, и как правилно да се разпределят хората — организирай всички тези неща правилно. Това е практическо напътствие в тяхната работа, а не просто скандиране на лозунги или безразборно разпореждане, и поучаването им с някои доктрини, след което да считаш работата си за свършена — това не е проявление на вършене на конкретна работа, а скандирането на лозунги и командването на хората не са отговорности на водачите и работниците. Едва когато местните църковни водачи или надзорници могат да поемат работата и тя е навлязла в правилната посока и по принцип няма големи проблеми, едва тогава водачът или работникът може да си тръгне“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (10)). „За да разрешиш много от трудностите, които хората изпитват, първо трябва да разбереш динамиката на делото на Светия Дух; трябва да разбереш как Светият Дух извършва дело върху различните хора, трябва да разбираш трудностите, с които хората се сблъскват, и техните недостатъци, и трябва да прозреш сърцевината на проблема и да стигнеш до неговия източник, без да се отклоняваш или да допускаш грешки. Едва тогава си човек, който отговаря на критериите, що се отнася до сътрудничеството в служението на Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво е нужно да притежава един пастир, който е годен да бъде оползотворен). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че хората със слаби заложби се нуждаят от повече напътствия и помощ и че не можеш да прилагаш еднакъв подход към всички. Точно както при майка, която има няколко деца, и едното от тях е слабо и болнаво. Майката трябва да полага повече грижи за това дете, отколкото за останалите, за да може то да израсне здраво. Но една безотговорна майка, която вижда, че детето ѝ е слабо, не се грижи за него, а вместо това го обвинява, че я е разочаровало. Как може едно дете да израсне здраво по този начин? Бог не принуждава хората да правят това, което е извън възможностите им; Неговите изисквания към хората се основават на присъщите им заложби. Аз също трябва да се отнасям с братята и сестрите си според Божиите слова, като им предлагам повече напътствия и помощ. След това, когато виждах, че сестрите ми срещат трудности в работата си, търпеливо ги изслушвах, докато описваха проблемите и трудностите си, и се съсредоточавах върху проблемите им, а след това провеждах общение, за да им помогна. С този начин на практикуване сестрите вече не се чувстваха възпирани от мен, както преди. Когато срещаха проблеми в своя дълг, които не можеха да разберат ясно, те също сами идваха да ме питат за тях. Тогава заедно търсехме истината, за да ги разрешим, и резултатите от работата ни също се подобриха.

Чрез това преживяване ясно видях, че да се отнасяш към хората въз основа на покварения нрав, им носи само възпиране и вреда, и нанася щети на делото. Да се отнасяш към братята и сестрите според истините принципи и Божиите слова и да изпълняваш собствените отговорности е от полза за делото; то също така е поучително за другите.