От Лорейн, САЩ

През март 2023 г. в нашия район се провеждаха частични избори за районен водач. Помислих си: „Макар навлизането ми в живота да не беше най-доброто, винаги съм била отговорна за евангелската работа; обхватът на работата, която надзиравах, не беше малък, и тя също даваше известни резултати. На тези избори за районен водач братята и сестрите би трябвало да изберат мен, нали? Макар в момента да съм надзорник на евангелската работа, това е дълг само с една задача и само няколко души ме познават. Но да си районен водач е друго нещо. Те надзирават цялостната работа и повече хора ги уважават и им се възхищават. Ако ме изберат, братята и сестрите определено ще сметнат, че се стремя към истината и че съм способна не само да надзиравам евангелската работа, но и да бъда водач“. Мисълта за това ме направи много щастлива.

През тези дни бях много активна в дълга си и винаги, когато някой зададеше въпрос в груповия чат, отговарях незабавно; а понякога се обръщах към водачите за проблеми и им докладвах насаме за проблемите, които откривах. Исках те да смятат, че имам чувство за бреме и отговорност, и на изборите да гласуват за мен. За мое огромно учудване една вечер видях съобщение от висшестоящите водачи, в което се съобщаваше, че сестра Шарлот е била избрана за районен водач. Когато прочетох това име, много се разстроих. Въпреки че Шарлот винаги е изпълнявала ръководен дълг, тя току-що беше дошла в нашия район да проповядва евангелието и не беше много запозната със ситуацията тук. Защо тогава избраха нея за районен водач? От известно време аз надзиравах нейната работа, но сега, след като изведнъж я избраха за водач и тя щеше да проследява моята работа, как изобщо щях да погледна хората в очите? Нима братята и сестрите наистина ме смятаха за толкова посредствена? Наистина исках да поспоря с висшестоящите водачи и да ги попитам в какво точно отстъпвам на Шарлот. В крайна сметка по отношение на обхвата на работата, която надзиравах, тя не беше по-добра от мен; по отношение на работния опит и усвоените принципи, тя отново не беше по-добра от мен; по отношение на страданието и плащането на цена, аз също бях страдала много. През времето, в което бях надзорник на евангелската работа, вършех всичко, което църквата ми възложеше, и когато срещах проблеми в работата, колкото и да беше трудно или болезнено, никога не съм се оплаквала или мърморила. Но защо избраха Шарлот, а не мен въпреки целия ми упорит труд? Да не би да имаше нещо нередно в мен? Не бях ли подходяща да бъда районен водач? Бях подходяща само за дълг с една задача ли? Колкото повече мислех за това, толкова по-неприятно ми ставаше и вече не можех да се съсредоточа върху дълга си.

По това време евангелската работа на църквата срещна някои трудности и проблеми и се случи така, че основно Шарлот надзираваше точно тази сфера. Тя обсъждаше с братята и сестрите как да се решат проблемите. Въпреки че тази работа беше извън обхвата на моя надзор, аз надзиравах евангелската работа от по-дълго време и затова можех да разбера някои от проблемите и трябваше да си сътруднича с всички, за да обсъдим решенията. Но когато се замислих, че това е извън обхвата на работата, която надзиравах, реших, че ако наистина реша проблемите, висшестоящите водачи със сигурност ще си помислят, че това е постижение на Шарлот и ще кажат, че тя има работоспособност. След като се замислих за това, не пожелах да участвам в обсъждането. Дори когато понякога ме питаха, учтиво си намирах извинения с думите: „Вие всички обсъждайте, аз не му разбирам много“. Дори се присламчвах към трудностите и проблемите на сестра Шарлот и от време на време изливах недоволството си пред сестрите около мен, като казвах: „Да не разбираш принципите просто не става. С толкова много проблеми в работата в момента, как може да проследява работата и да решава проблеми, без да разбира принципите?“. Те слушаха и се съгласяваха с думите: „Да, наистина не е добре да не разбира принципите, тъй като така не може да решава проблеми“. След като чуех това, тайничко злорадствах и си мислех: „Щом не ме цените, тогава оставете тази, която сте избрали, да си изпълнява дълга както трябва. Искам да видя колко добре всъщност може да се справи с работата. Когато възникнат проблеми в работата, ще използвам факти, за да докажа, че сте направили грешен избор и ще ви накарам да видите последствията от това, че не ме избрахте“. В действителност през това време усещах в себе си мрак и болка и когато виждах проблемите, които възникваха в работата, понякога изпитвах вина при мисълта, че би трябвало да работя с Шарлот, за да решим тези въпроси възможно най-бързо. На няколко пъти исках да пиша на Шарлот, но като се сетех, че не бях избрана за районен водач, не можех да преглътна гордостта си и отдръпвах ръцете си от клавиатурата. Сърцето ми се терзаеше и разкъсваше от противоречия; беше мъчително. Осъзнах, че състоянието ми не беше правилно и че трябва незабавно да го коригирам и променя, но не исках да търся общение с братята и сестрите си, а още по-малко да преглътна гордостта си, за да търся общение с Шарлот. Когато водачите възлагаха някои задачи, не желаех да ги изпълнявам. Неспособни да схванат принципите, братята и сестрите ми живееха в трудности и се лутаха, докато изпълняваха дълга си. Ефективността на евангелската работа, която надзиравах, спадна. Висшестоящите водачи разговаряха с мен и ми дадоха напътствия, за да ми помогнат да проследявам евангелската работа, но аз бях обзета от мисли за репутация и статус и умът ми не беше в дълга ми. Когато ставаше въпрос за задачите, възложени от водачите, не ги проследявах и не ги изпълнявах своевременно. В резултат на това ефективността на евангелската работа продължи да спада, докато не достигна състояние на почти пълна парализа.

Не след дълго бях освободена. Тогава водачите ме назначиха да надзиравам евангелската работа на една група. Аз не само не се замислих защо съм освободена, но и вместо това се оплаквах, че водачите не е трябвало да ме освобождават, и продължих да живея в чувство на съпротива, без никакво намерение да проследявам работата. Надзорникът ме разобличи и скастри за това, че не решавам проблемите в работата навреме и че проследяването на работата е толкова мудно, но аз просто не можех да го приема. След малко повече от месец работата, която надзиравах, все още не показваше никакво подобрение. Надзорникът видя, че постоянно отказвам да приема истината и да се самоанализирам, затова ме освободи от длъжността ръководител на група. След това бях понижена и изпратена в обикновена църква и състоянието ми се влоши още повече. Не исках да говоря с никого и дори не се изказвах по време на събирания. Водачите се опитаха да ми помогнат няколко пъти, но аз отказвах да отговарям на обажданията им. Чувствах съпротива към това ръководителят на групата да проследява работата ми и в продължение на няколко месеца не постигнах никакви резултати в дълга си. Четири месеца по-късно водачите изведнъж се свързаха с мен и ме разнищиха с думите: „Братята и сестрите съобщиха, че отношението ти към дълга е небрежно, че нямаш никакви реални резултати и че човешката ти природа също има проблеми. Откакто си освободена, живееш в негативно състояние и съпротива. Нямаш никакво желание да приемеш истината и не си се самоанализирала. Съгласно принципите трябва да бъдеш изолирана за самоанализ“. Когато разбрах, че ще бъда изолирана, умът ми блокира. Това никога не ми бе хрумвало. Вярвах в Бог от толкова много години, бях се отрекла от семейството и кариерата си заради своя дълг, а накрая се оказах изолирана. През тези дни често си мислех за думите на водачите, когато ме разнищиха: „Ти не си човек, който приема истината. Имаш проблеми с човешката си природа. Нямаш никакво истинско покорство“. Тези думи непрекъснато се въртяха в главата ми и аз постоянно се питах: „Нима наистина съм неподходяща? Нима пътят на вярата ми стигна до своя край?“. Усещах празнота в сърцето си и исках да плача, но сълзите не идваха. Чувствах, че за мен няма изход и дори мислех да се върна в света. Когато наистина пожелах да си тръгна, сърцето ми се изпълни с вина и си спомних как навремето бях дала обет на Бог, че няма да Го напусна, независимо в каква ситуация се окажа. Вярвах в Бог от толкова много години, яла съм и съм пила толкова много от Божиите слова и съм се радвала на толкова много от благодатта и благословиите Му, че наистина щеше да е безсъвестно, ако си тръгнех така. Но при мисълта, че вече съм изолирана от църквата, станах много негативна и не знаех какво да правя. По онова време не исках да виждам никого и прекарвах дните си като ходещ труп.

Един ден изведнъж започна ужасно да ме боли зъб и никое от лекарствата, които използвах, не помогна. Вечер само плачех сама под завивките и сърцето ми беше безутешно и изпълнено с неописуема самота. Исках да се помоля на Бог, но твърде много се срамувах, за да се изправя пред Него. Чувствах, че не съм човек, когото Бог би спасил, и че вече не съм достойна да се моля на Бог. Колкото повече затварях сърцето си за Бог, толкова по-силен ставаше зъбоболът ми. Можех само да зова в сърцето си: „Боже, Боже…“. В момента, в който сърцето ми се отвори за Бог, коленичих пред Него и се помолих: „Боже, чувствам се ужасно. Не искам да се отказвам от вярата си в Теб, но в момента не знам какво да правя“. След молитвата си спомних тези откъси от Божиите слова: „Тъй като си сигурен, че този път е истински, трябва да го следваш докрай. Трябва да поддържаш предаността си към Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). „Каквито и да са прегрешенията ти, в колкото и погрешни посоки да си тръгнал и както и да си прегрешил, не ги носи със себе си като бреме, като допълнителен товар по своя път към познаването на Бог. Продължавай да крачиш напред“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Докато обмислях Божиите слова, се развълнувах силно. Чувствах, че Бог все още ме напътства, насърчава ме да не се отказвам и да продължавам напред, и усетих голяма сила в сърцето си. Когато се замислих за това, наистина изпитах вина. Явно се бях стремила към репутация и статус, не бях вървяла по правилния път и бях прекъснала и смутила църковното дело. Когато не успях да спечеля репутация или статус, станах негативна и се противопоставях, като пренебрегвах църковното дело. Както и да се отнесеше църквата с мен предвид поведението ми, щеше да бъде оправдано. И след като бях изолирана, останах непримирима, съпротивлявах се и дори исках да предам Бог, като разбирах погрешно Божието сърце. Видях, че напълно ми липсваха съвест и разум. Вярвах в Бог от много години, яла съм и съм пила толкова много от Неговите слова и знаех, че това е истинският път, така че трябваше да упорствам във вярата си и дори без добър изход трябваше да следвам Бог докрай. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, сгреших и бях толкова непокорна. Това, че стигнах дотук, е по моя собствена вина. Боже, желая сериозно да се самоанализирам и да се изправя от там, където съм паднала. Моля Те, не ме изоставяй. Моля Те, просвети ме и ме напътствай, за да мога да разбера проблемите си“. През онези дни непрекъснато призовавах Бог по този начин.

По време на една от духовните си практики прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Антихристите ценят собствения си статус и репутация повече от всичко останало. Освен че са хитри, измамни и злонамерени, тези хора са и изключително жестоки. Какво правят, когато открият, че статусът им е застрашен, или когато загубят мястото си в сърцата на хората, когато загубят подкрепата и обичта им, когато хората вече не ги почитат и не им се възхищават, и когато изпаднат в немилост? Изведнъж стават враждебни. Щом загубят статуса си, те не искат да изпълняват никакъв дълг и нямат интерес да вършат каквото и да е, а всичко, което правят, е нехайно. Но не това е най-лошото проявление. Какво е най-лошото проявление? Щом тези хора загубят статуса си и повече никой не им се възхищава, нито успяват да подведат когото и да било, наяве излизат омразата, ревността и отмъщението. Не само че нямат богобоязливо сърце, а и у тях няма никакво покорство. Освен това в сърцата си те са склонни да мразят Божия дом, църквата, водачите и работниците. Копнеят делото на църквата да се сблъска с проблеми или да замре. Искат да се присмиват на църквата и на братята и сестрите. Мразят и всеки, който се стреми към истината и се бои от Бог. Нападат и се подиграват на всеки, който е предан на дълга си и е готов да плати цена. Това е нравът на антихристите. Не е ли жесток?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Когато видях този откъс от Божиите слова, се почувствах дълбоко съкрушена. Усещах, че всяко поведение, което Бог разобличава, сякаш описва мен; особено когато видях Божиите слова да казват, че антихристите ценят собствената си репутация и статус повече от всичко и нямат никакво покорство към Бог или страх от Него. Те напрягат мозъка си и използват всякакви средства, за да придобият статус; и щом веднъж загубят репутацията и статуса си или загубят подкрепата и възхищението на хората, веднага стават враждебни, негативни и немарливи в работата си, и в сърцата си отглеждат завист и омраза. Те желаят да се появят проблеми в църковното дело, за да се смеят на църквата. Тогава погледнах собственото си поведение — не беше ли то абсолютно същото? В миналото — за да бъда избрана за районен водач и да спечеля уважението на братята и сестрите — когато виждах братята и сестрите да изпращат съобщения с въпроси, веднага се включвах да отговоря, с желанието да привлека вниманието на водачите. Но когато научих, че Шарлот е избрана за районен водач, не се замислих за собствените си недостатъци. Вместо това — понеже не бях избрана и не можех да получа статус или възхищението на повече хора — започнах да се съпротивлявам и да търся доводи в сърцето си. Мислех си, че имам повече опит и съм надзиравала евангелската работа по-дълго от Шарлот, и като приех тези неща за свое предимство, станах недоволна и неудовлетворена и използвах дълга си, за да излея разочарованието си. Когато видях, че се появиха проблеми в евангелската работа, която Шарлот надзираваше, аз не само не помогнах за разрешаването на въпросите, но и се наслаждавах на тези несгоди. Дори желаех тези проблеми да не бъдат решени, за да могат братята и сестрите да видят, че Шарлот наистина не е толкова добра, колкото мен, и тя да бъде унизена пред тях. Не само това, но и изливах недоволството си пред сестрите около мен. Вкопчвах се в някои малки проблеми в дълга на Шарлот и зад гърба ѝ я съдех, че няма работоспособност с надеждата, че братята и сестрите ще застанат на моя страна и ще си помислят, че църквата е избрала грешния човек и е заровила талантите ми. Видях, че съм напълно безскрупулна в стремежа си към репутация и статус и че нравът ми е злобен и жесток. Дори след като бях освободена, не само не се самоанализирах и не се опознах, но и продължих да се съпротивлявам и да отказвам да се покоря, а когато водачите се опитаха да проведат общение с мен, не желаех да разговарям с тях. Наистина нямах сърце, което да се покорява или да се бои от Бог, а още по-малко имах каквото и да е отношение на търсене или приемане на истината. В този момент изведнъж осъзнах, че неизбирането ми за водач всъщност беше защита за мен. Тъй като нравът ми беше жесток и отдавах твърде голямо значение на статуса, когато не го придобих, се изпълних с омраза, присмивах се на другите и дори ги съдех и подкопавах. Ако наистина бях придобила статус, със сигурност щях да потискам и изключвам всеки, който не ме слуша, и щях да извърша още по-големи злини. Когато се замислих върху това, осъзнах колко опасна е била ситуацията ми. А аз въобще не бях наясно и бях останала непримирима и непреклонна. Ако не беше изолацията ми, щях да продължа да упорствам и да не се разкайвам. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, благодаря Ти за Твоето напътствие. Сега имам малко разбиране за себе си и виждам, че стоя на ръба на пропаст. Това, че не бях отлъчена, вече е Твоята милост и Ти ми даде възможност да се покая. Боже, желая истински да се покая. Моля Те, напътствай ме да прозра същността и последствията от стремежа към статус“.

По време на една от духовните си практики прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Милеенето на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на обикновените хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта, към която се стремят през целия си живот. […] Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора дълбоко в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). От Божиите слова видях, че стремежът на антихриста към репутация и статус не е временен, а е нещо, което е в неговата природа и същност. Антихристите приемат стремежа към репутация и статус за своя цел в живота. Те вярват, че като спечелят репутация и статус, печелят всичко, и че щом загубят репутацията и статуса, животът губи своя смисъл. Осъзнах, че съм била точно такава. От дете живеех според сатанинските отрови: „Стреми се да изпъкнеш и да се отличиш“ и „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“. В училище се стремях да бъда най-добрата ученичка и най-добрата в класа, и мислех, че това ще ми спечели възхищението на учителите и съучениците ми. След като се омъжих и видях, че много роднини и съседи от страна на съпруга ми са по-добре от нас, не желаех да изоставам. Скоро след сватбата отворих бизнес със съпруга си с желанието да бъда богаташката в селото и да се откроя от тълпата. След като намерих Бог, репутацията и статусът продължиха да бъдат обект на моя стремеж; мислех, че като стана водач, обхватът на отговорностите ми ще се разшири и повече хора ще ми се възхищават и ще ме уважават. Вярвах, че това е единственият начин да живея смислен и ценен живот. За да спечеля статус и възхищение, напрягах мозъка си в моите стремления. Но когато не бях избрана за водач и не можах да спечеля възхищението и подкрепата на братята и сестрите си, станах недоволна и неудовлетворена и съдех новоизбрания водач, както ми хрумне. Дори когато виждах проблеми в евангелската работа, ги пренебрегвах и чак се смеех на другите. Когато бях освободена от длъжността надзорник, продължих да бъда негативна и да се противопоставям, а когато другите проследяваха работата ми, пак усетих съпротива. Дори когато бях изолирана, не се самоанализирах, и дори мислех да предам Бог и да напусна Неговия дом. Видях, че вече вървя по пътя на антихриста. В този момент почувствах дълбоко в себе си, че стремежът към репутация и статус наистина ми беше навредил страшно много. В стремежа си към репутация и статус бях загубила най-основната човешка природа и разум. Прекъснах църковното дело и навредих на хората около мен; стремежът ми към репутация и статус само ме отдалечаваше все повече от Бог и ме караше да имам все по-малко човешко подобие. С тези мисли усетих желание бързо да се отърва от този стремеж към репутация и статус и добих решимостта да се стремя към истината.

Прочетох още от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Преследването на репутация и статус не е правилният път — то е в напълно противоположна посока на стремежа към истината. В обобщение, каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не премислиш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш това, то ще се отрази върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще бъде в състояние да контролира посоката на живота ти и целта на твоя стремеж и да им влияе, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си способен да се откажеш от стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си така, че да е съгласно критериите, а това много ще затрудни превръщането ти в сътворено същество, което е съгласно критериите. Защо казвам това? Бог не ненавижда нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав, грешен път, който е породен от покварата на Сатана, той е нещо, заклеймено от Бог и е точно това, което Бог ще съди и изчиства. Бог не ненавижда нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог? Статусът не е повелен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, преследването на статус е път към погубване. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако Бог не ти го даде, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен — ще бъдеш на път към погубване. Разбираш това, нали?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). От Божиите слова видях, че стремежът към репутация и статус не е правилният път и че това е най-омразното на Бог. Бог дава на хората дълг, а не статус, и Неговото намерение е хората да отговарят на критериите за сътворени същества, а не да стават личности със статус и престиж. Ако хората непрекъснато се стремят към репутация и статус, това противоречи на Божиите изисквания и по същество е противопоставяне на Бог, а крайният изход от това е да бъдат разкрити и отстранени от Бог. Докато размишлявах над предишната си служба като надзорник на евангелската работа, видях, че имах много отговорности, но не се фокусирах върху това как да върша добре основната си работа. Вместо това бях неудовлетворена; желаех да бъда избрана за районен водач, за да получа по-висок статус и повече хора да ми се възхищават. Спомних си за архангела в началото. Бог го направил владетел на ангелите, но той не бил удовлетворен и искал да бъде равен на Бог, и накрая бил свален в небесната пустота от Бог. Моето поведение беше точно като на архангела; винаги исках да получа по-висока позиция и да има повече хора, които ми се възхищават и ме почитат. По същество си съперничех с Бог за хората с желанието да заема място в сърцата им. Когато не бях избрана за районен водач и амбициите и желанията ми не бяха удовлетворени, станах недоволна, неудовлетворена и не се покорих на ситуацията, която Бог устрои; изливах разочарованието си върху работата и се противопоставях на Бог. Изливах недоволството си за сметка на църковното дело, а това беше съпротива срещу Бог! В този момент започнах да разбирам малко от това, което Бог казва: че стремежът към репутация и статус е път към погибел. Когато се замислих за това, бях наистина благодарна за ситуацията, която Бог беше устроил за мен. Ако не бях изолирана, нямаше да се събудя навреме и нямаше да разбера природата и последствията от стремежа към репутация и статус. Това, че църквата не ме отлъчи, а само ме изолира, вече беше Божията милост към мен.

Веднъж по време на една от духовните си практики прочетох този откъс от Божиите слова и разбрах как трябва да се отнеса към факта, че не бях избрана за районен водач. Всемогъщият Бог казва: „Ако считаш, че си подходящ за водач, че притежаваш талант, заложби и човешка природа за водачество, но Божият дом не те е повишил и братята и сестрите не са те избрали, как трябва да се отнасяш към този въпрос? В този случай има път на практикуване, който можеш да следваш. Трябва напълно да опознаеш себе си. Погледни и виж дали всичко не се свежда до това, че имаш проблем с човешката си природа или че разкриването на някакъв аспект от покварения ти нрав отблъсква хората. Виж дали не става въпрос за това, че не притежаваш истината реалност и не си убедителен за другите, или че изпълнението на дълга ти не е съгласно критериите. Трябва да размишляваш над всички тези неща и да видиш къде точно не се справяш. […] Трябва да се стремиш към навлизане в живота, първо да се справиш с прекомерните си желания, да си готов да бъдеш последовател и да се покориш истински на Бог, без да се оплакваш от всичко, което Той устройва или подрежда. Когато придобиеш този духовен ръст, ще дойде и твоята възможност. Това, че желаеш да поемеш тежък товар, че имаш това бреме, е нещо добро. То показва, че имаш проактивно сърце, което се стреми да постигне напредък, и че искаш да проявяваш внимание към Божиите намерения и да следваш Божията воля. Това не е амбиция, а истинско бреме. Това е отговорността на онези, които се стремят към истината, и обектът на техния стремеж. Ти нямаш егоистични подбуди и не си се впуснал в това заради самия себе си, а за да свидетелстваш за Бог и да Го удовлетвориш — това е най-благословеното от Бог и Той ще направи подходящи подредби за теб. […] Божието намерение е да придобие повече хора, които могат да свидетелстват за Него. То е да усъвършенства всички, които Го обичат, и да направи пълноценна група от хора, които са в единомислие с Него, възможно най-рано. Затова в Божия дом всички, които се стремят към истината, имат големи перспективи, а перспективите на онези, които искрено обичат Бог, са неограничени. Всеки трябва да разбере Божието намерение. Да имаш това бреме наистина е нещо положително и е нещо, което онези, които имат съвест и разум, трябва да притежават, но не всеки непременно ще бъде способен да поеме тежко бреме. Откъде идва това разминаване? Каквито и да са силните ти страни или способностите ти и колкото и висок да е коефициентът ти на интелигентност, от решаващо значение са твоят стремеж и пътят, по който вървиш“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (6)). Докато обмислях Божиите слова, осъзнах, че изборът на водачи в църквата се основава на принципи. Като водач човек трябва да може да разговаря за истината, за да решава проблеми, и човешката му природа също трябва да бъде съгласно критериите. Той трябва също така да има определена работоспособност и да се стреми към истината. Ако този човек не се стреми към истината и върви по грешен път, тогава дори да стане водач, няма да стигне далеч. Но аз съдех дали един човек може да бъде водач единствено въз основа на обхвата на дълга, за който отговаря, колко страдание е понесъл и колко време е бил обучаван. Моите критерии бяха в пълно противоречие с Божиите слова. Като се замисля, въпреки че прекарах дълго време в обучение за проповядване на евангелието и разбирах някои принципи на проповядването, а резултатите от работата ми се подобряваха всеки месец, аз не се съсредоточавах върху навлизането си в живота и бях доволна само от това да бъда заета всеки ден. Рядко се самоанализирах и опознавах в нещата, които срещах, и рядко размишлявах върху истините принципи. Аз изобщо не бях човек, който обича истината или се стреми към нея. Основната отговорност на един водач е да води братята и сестрите да разберат истината, да навлязат в Божиите слова и да преживеят Божието дело. Аз не се съсредоточавах върху самоанализа и опознаването на себе си, а само върху външната работа, така че не бях квалифицирана да бъда водач. Ако наистина ме бяха избрали за водач, но не можех да свърша реалната работа, нямаше ли да бъда лъжеводач? Освен това, за да бъдеш водач, трябва да наглеждаш всички аспекти на работата и да имаш определена работоспособност. По това време аз надзиравах само евангелската работа и понякога, когато имаше твърде много задачи, не можех да се справя с тях. Просто нямах заложбите или работоспособността да бъда водач. Преди Шарлот винаги е била водач и разговаряше за истината по-ясно от мен; и въпреки че ѝ липсваше опит в надзора на евангелската работа, сърцето ѝ беше на правилното място и тя желаеше да практикува и да се учи; избирането ѝ за водач беше по-подходящият избор и аз трябваше да подкрепя работата на Шарлот. След като обмислих този въпрос, се почувствах по-спокойна, че не бях избрана за водач.

По-късно прочетох още от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Като член на сътвореното човечество, трябва да стоиш на правилното си място и да постъпваш по честен и сериозен начин. Съвестно се дръж здраво за онова, което ти е поверено от Създателя. Не преминавай своите граници в действията си и не прави неща, които са извън способностите ти или са ненавистни на Бог. Недей да се стремиш да бъдеш велик човек, свръхчовек или велика личност и недей да се стремиш да станеш Бог. Това са все желания, които хората не бива да имат. Стремежът да станеш велика личност или свръхчовек е абсурден. Стремежът да станеш Бог е още по-позорен — той е отвратителен и достоен за презрение. Онова, което наистина е ценно и към което сътворените същества трябва най-силно да се придържат, е да станат истински сътворени същества. Това е единствената цел, към която трябва да се стремят всички хора“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). „Когато Бог изисква от хората да изпълняват добре дълга си, Той не ги кара да изпълнят определен брой задачи или да постигнат някакви велики подвизи, нито да извършат някакви велики дела. Това, което Бог иска, е хората да вършат практично всичко, което е по силите им, и да живеят в съответствие с Неговите слова. На Бог не Му е нужно да си велик или благороден, или да сътворяваш каквито и да е чудеса, нито очаква някакви приятни изненади от теб. Той няма нужда от такива неща. Всичко, от което Бог се нуждае, е непоколебимо да практикуваш в съответствие с Неговите слова. Когато слушаш Божиите слова, прави това, което си разбрал, изпълнявай това, което си проумял, запомни добре това, което си чул, и след това, когато дойде време за практикуване, го направи според словата Му. Нека те станат твоят живот, твоите реалности и това, което изживяваш. Така Бог ще бъде удовлетворен. […] Всички трябва да сте наясно какви хора спасява Божието дело и какво е значението на Неговото спасение. Бог иска хората да дойдат пред Него, да слушат словата Му, да приемат истината, да се отърсят от покварения си нрав и да практикуват това, което Бог казва и заповядва. Това означава да живеят според Неговите слова, а не според собствените си представи, фантазии и сатанински философии, или като преследват човешкото „щастие“. Човек, който не слуша Божиите слова и не приема истината, а продължава без покаяние да живее според философиите на Сатана и със сатанински нрав, не може да бъде спасен от Бог. Ти следваш Бог, но това, разбира се, се дължи и на факта, че Бог те е избрал. Какво обаче е значението на това, че Бог те е избрал? Това трябва да те направи човек, който вярва на Бог, който наистина Го следва, който може да се отрече от всичко заради Него и който е способен да следва Божия път; човек, който се е отървал от сатанинския си нрав, който вече не следва Сатана и не живее под неговата власт. Бог може ли да те приеме, ако Го следваш и изпълняваш дълга си в Неговия дом, но нарушаваш истината във всяко отношение, не практикуваш и не преживяваш според Неговите слова, а може би дори Му се противопоставяш? Категорично не. Какво имам предвид с това? Всъщност не е трудно да изпълняваш дълга си, нито да го правиш отдадено и съгласно критериите. Не е нужно да жертваш живота си или да вършиш нещо специално или трудно, просто трябва честно и неотклонно да следваш Божиите слова и напътствия, без да вмъкваш свои собствени идеи или да вършиш лични дела, а да вървиш по пътя на стремежа към истината. Ако хората могат да направят това, в основни линии ще имат човешко подобие. Когато са истински покорни към Бог и станат честни хора, те ще придобият подобие на истинско човешко същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Бог иска от нас да постъпваме честно и уравновесено, да заемаме позицията на сътворено същество и да се придържаме към своя дълг. Това са целите, към които трябва да се стремим, и това е човешкото подобие, което една истинска личност трябва да има. Ако човек никога не се стреми към истината и никога не я приема, тогава колкото и голям да стане неговият статус или престиж, в Божиите очи той е незначителен и без стойност и не може да получи Неговото одобрение. Аз бях жив пример за това. Преди отговарях за доста широк спектър от работата, но се стремях само към репутация и статус, за да придобия възхищението на хората, и не се стремях към истината. Когато не бях избрана за районен водач и не можах да спечеля възхищението и подкрепата на повече хора, не можех да се покоря и използвах работата, за да изливам разочарованието си; несъзнателно тръгнах по пътя на съпротива срещу Бог и бях освободена. Спомних си и за някои антихристи с висок статус, измежду които имаше водачи, но те се стремяха към репутация и статус, а не към истината. Те изпълняваха своя дълг, без да търсят принципи; категорично отказваха да приемат да бъдат кастрени и накрая поради многобройните си злодеяния бяха отлъчени и отстранени от църквата. От тези факти видях по-ясно Божията праведност. Не е важно дали човек има статус или дали хората му се възхищават, тъй като тези неща не могат да решат всичко. Репутацията и статусът не могат да помогнат на човек да разбере истината и да бъде спасен, защото Бог измерва и определя изхода на човека въз основа на това дали той в крайна сметка може да постигне истината, а не въз основа на това колко висок е неговият статус. Ако вярвах в Бог само за да се стремя към възхищението на другите, без да се стремя към истината, и не се съсредоточавах върху търсенето на истината, за да удовлетворя Божиите намерения в нещата, които срещах, тогава дори да вярвах докрай, пак щях да бъда отстранена. Само като изпълнява своя дълг и се покорява на Божиите устройвания, човек е скъпоценен в Божиите очи. В Божия дом църквата разумно определя за какъв дълг е подходящ всеки човек и съответно го назначава въз основа на неговите силни страни и заложби. Трябва да се покоря на Божието върховенство, да заема правилното си място и да направя всичко възможно в настоящия си дълг. Дори да бях най-незначителната от всички в някой ъгъл, трябваше да се придържам към своя дълг и да удовлетворя Бог. След като придобих това разбиране, се почувствах по-спокойна и по-освободена и успях да се справя правилно с тази ситуация. Затова застанах пред Бог и се помолих: „Боже, желая да се покоря на ситуацията, която Ти си устроил. Независимо дали някой ми се възхищава или не, независимо какъв е моят статус сред другите, дори дългът ми да не е забележителен, дори да съм поставена в някой ъгъл, пак трябва да изпълня своя дълг и да направя всичко по силите си“. Често се молех на Бог по този начин мълчаливо в сърцето си. Бавно предишните ми негативни, пасивни и съпротивителни емоции постепенно намаляха, състоянието ми също се подобри и резултатите от моя дълг малко по малко се подобриха.

Скоро водачите ме помолиха да стана ръководител на група и да надзиравам събирането на една малка група. Почувствах се много благодарна на Бог, че ми даде още една възможност да се обучавам. По случайност една сестра, която някога бях надзиравала, беше избрана за църковен водач и аз изпитах известно разочарование при мисълта, че съм само ръководител на група и ми липсва престижът, който идва с това да си църковен водач, и се притесних как ще ме гледат другите. Осъзнах, че желанието ми за репутация и статус отново надига глава, затова мълчаливо се помолих на Бог в сърцето си. Спомних си за Божиите слова: „Като член на сътвореното човечество, трябва да стоиш на правилното си място и да постъпваш по честен и сериозен начин. Съвестно се дръж здраво за онова, което ти е поверено от Създателя. Не преминавай своите граници в действията си“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). „Статусът не е повелен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Докато обмислях Божиите слова, сърцето ми се проясни и осъзнах, че с това, което ме сполетя, Бог е проучвал внимателно сърцето ми. В миналото винаги исках да ме уважават и ценях репутацията и статуса повече от самия живот. Когато не бях избрана за районен водач, се оказа, че съм в състояние да пренебрегна дълга си и да се смея на братята и сестрите си, докато забавям църковното дело. Това беше вечно едно петно върху мен и една постоянна болка в сърцето ми. Ясно разбирах, че в сравнение със статуса отговорностите са по-важни. Този път не можех да се стремя към статус, както бях правила преди, и бях решена да изпълнявам дълга си както трябва. Дори да бях поставена в най-незабележимия ъгъл, пак щях да изпълнявам добре дълга си, да бъда простодушно и отговорно сътворено същество и да изкупя миналите си провинения. Вече не можех да бъда посмешище за Сатана, камо ли да разочаровам Божиите надежди. Занапред сътрудничех на водачите в дълга си по своя инициатива. Питах кои проблеми в групата се нуждаят от моята помощ, за да бъдат решени, а понякога, когато водачите ме молеха да проверя състоянието на братята и сестрите, го правех по своя инициатива. Практикуването по този начин ме караше да се чувствам много спокойна. По-късно чух, че някои братя и сестри около мен биват повишавани, някои от които дори бяха хора, които преди бях надзиравала. Макар да изпитвах известно безпокойство, се помолих на Бог и се отнесох към въпроса правилно. Когато виждах някои братя и сестри да срещат трудности, с всички сили се опитвах да разговарям с тях и да им помагам, а резултатите от нашия дълг се подобряваха все повече. След известно време църковният водач ми каза, че съм приета обратно в църквата. Когато чух тази новина, изпитах неописуемо чувство в сърцето си. Бях много развълнувана, но още по-силно бе усещането за вина. Бог ме беше поставил в тази ситуация не за да ме затруднява или да ми се смее, а за да ми помогне да разпозная проблемите си и да ги поправя навреме. И все пак в началото не познавах себе си и почти напуснах Бог. Като се замислих за това, ми се прииска да се зашлевя. Застанах пред Бог и искрено Му поднесох своята благодарност и възхвала.

С преживяването на тези неща наистина осъзнах, че независимо в какви ситуации Бог поставя хората, това винаги е с надеждата, че те наистина ще се покаят и ще тръгнат по правилния път. Дори някой да бъде освободен или поставен в изолация, Бог никога не го изоставя, а продължава да го напътства и да се грижи за него. Той използва различни средства, за да събуди сърцата на хората и да ги върне в правилния път. Чрез това преживяване придобих известно разбиране за Божия праведен нрав. Когато продължавах да се бунтувам и да се съпротивлявам на Бог, Неговият гняв се стовари върху мен. Той строго ме скастри и дисциплинира чрез хората, събитията и нещата около мен и ме остави настрана; в момента, в който пожелах да се покая пред Него, Бог използва Своите слова, за да продължи да ме просвещава и напътства; когато наистина се обърнах към Бог и практикувах според Неговите слова, църквата ме прие обратно. Божият нрав е жив и реален, а Неговото сърце в спасяването на хората е искрено и добро. Благодаря на Бог!