От Мод, САЩ

Родена съм в обикновено селско семейство; баща ми работеше извън дома през цялата година и рядко се прибираше. Майка ми отгледа мен и сестра ми съвсем сама и макар че не бяхме Богти, тя винаги правеше всичко възможно, за да ни осигури добър живот; се стараеше да ми осигури нещата, които исках. Като дете бях слаба и болнава и често имах настинка и температура. Освен това растях бързо, затова коленете често ме боляха. Семейството ми живееше в недоимък и по принцип се въздържахме да харчим за месо, но майка ми все пак често ми правеше супа от свински ребра от страх, че липсата на хранителни вещества може да се отрази на растежа ми. Винаги, когато бях болна, майка ми се грижеше за мен без почивка. Понякога имах висока температура, която не спадаше, и майка ми много се тревожеше, затова през нощта постоянно обтриваше тялото ми със спирт, за да свали температурата. Тя не само се грижеше внимателно за мен, но и правеше всичко възможно да почита баба и дядо. Всеки път, когато ме водеше в дома на баба ми, купуваше неща, от които обикновено се въздържаше, като плодове, мляко или десерти, и често ми казваше да се отнасям добре с баба и дядо. Понякога, когато чуеше за дете, което не почита родителите си, го наричаше неблагодарник и казваше, че родителите му са го отгледали напразно. Без да се усетя, чрез учението и действията на майка ми, стигнах до убеждението, че почитането на родителите е това, което прави човека добър, че само тогава можеш да ходиш с високо вдигната глава и да печелиш похвали, а ако не проявяваш синовна почит, хората ще те критикуват зад гърба ти за липсата на съвест и няма да можеш да ходиш с високо вдигната глава. Когато бях на 14 години, баща ми загина трагично в автомобилна катастрофа. Започнах да ценя времето с майка си още повече и си обещах, че когато порасна, ще направя всичко възможно, за да осигуря на майка си добър живот, и че ще се грижа за нея толкова старателно, колкото тя се е грижила за мен като дете, за да бъде щастлива на старини. Чувствах, че ако не мога да направя това, значи ми липсва съвест и дори не заслужавам да се нарека човек.

През 2011 г. имах щастието да приема Божието дело от последните дни. През 2012 г. бях арестувана от полицията, докато проповядвах евангелието. След като бях освободена, трябваше да отида на друго място, за да изпълнявам дълга си, тъй като у дома не беше безопасно. През следващите години не можех да бъда до майка си и постоянно се надявах, че един ден ще мога да се събера отново с нея, да се грижа за нея и да я почитам. Около март 2023 г. внезапно получих писмо от сестра си, в което се казваше, че две години по-рано майка ми е получила внезапен мозъчен кръвоизлив и мозъчен инфаркт и оттогава е парализирана и прикована на легло, неспособна да се грижи за себе си. Тя страдаше и от тежък диабет и вече беше развила диабетно стъпало, което е причинило язви по кожата и плътта на пръстите на краката ѝ. Състоянието ѝ напоследък се беше влошило и може би не ѝ оставаше много време, затова сестра ми се надяваше скоро да се прибера у дома, за да видя майка си за последен път. След като прочетох писмото, почувствах, че светът ми се срина. Просто не можех да повярвам. Не можех да контролирам емоциите си и избухнах в сълзи, докато си мислех: „Как можа това да се случи на майка ми? Истина ли е? През последните няколко години, откакто съм далеч от дома, винаги съм се надявала, че един ден ще мога отново да се събера с майка ми, да се грижа за нея, да я почитам и да ѝ позволя да изживее щастливо последните си години“. Тази внезапна новина беше като гръм от ясно небе, който разби всичките ми надежди и очаквания. За известно време не можех да го приема и в сърцето си само се оплаквах от Бог: „Защо не остави майка ми да живее още няколко години в добро здраве?“. Дори ми се искаше да помоля Бог да съкрати моя живот, за да удължи този на майка ми, само и само тя да се порадва на няколко дни тихо щастие. Заради това бях готова да живея няколко години по-малко. В писмото си сестра ми казваше още, че пастрокът ми е предложил развод само няколко дни след като майка ми се е разболяла, че отношението му към нея е било ужасно и че я е биел и ругаел. Майка ми вече страдаше заради болестта си, а всеки ден е трябвало да понася и мъченията от пастрока ми, така че в крайна сметка е развила тежка депресия. Поради липса на избор сестра ми е била принудена да се съгласи пастрокът ми да се разведе с майка ми. Мислех си как майка ми се нуждае от човек, който да се грижи за нея във всичко. Но тъй като сестра ми трябваше да ходи на работа, майка ми беше съвсем сама вкъщи. Ами ако ожаднее или огладнее? Кой ще се грижи за нея? Като се има предвид, че се е разболяла толкова сериозно и внезапно, моята силна майка сигурно се е чувствала страшно разочарована и потисната. Когато е била потисната, кой е бил до нея, за да я утешава и насърчава? Колкото повече мислех за това, толкова повече усещах сърцераздирателна болка в себе си. Искаше ми се просто веднага да мога да отлетя обратно при майка си, за да бъда с нея, да говоря с нея, да я утешавам, да я насърчавам и да се грижа за ежедневните ѝ нужди. Но преди време бях арестувана от полицията и ако се върнех сега, със сигурност щях да вляза в капана. Самото завръщане у дома, за да се грижа за майка си и да я видя за последен път, се превърна в мое неосъществимо желание. Чувствах се безкрайно нещастна; просто не можех да намеря никаква мотивация и нямах сърце да изпълнявам дълга си. Нощем не можех да спя и постоянно си мислех: „Чудя се как е мама. Почива ли си вече? Или все още се мята и върти от болка, неспособна да заспи?“. Докато си мислех за това, не спирах да плача и се задавях от сълзи. Една нощ дори сънувах майка си — видях я по-млада, с две дълги плитки, да се суети щастливо около нещо. Стоях недалеч и я наблюдавах, но колкото и да я виках, тя не реагираше. Сякаш не можеше да ме види, нито да чуе гласа ми. Когато се събудих, осъзнах, че е било само сън, но колкото повече мислех за това, толкова по-тъжна се чувствах и неизбежно избухвах отново в горчив плач.

Онези дни бяха изпълнени с изключителна болка, затова се молех на Бог да ме напътства, за да разбера Неговото намерение. През това време няколко Божии слова постоянно изникваха в ума ми: „Раждането, остаряването, разболяването и смъртта са неща, които всеки човек трябва да приеме. На какво основание си неспособен да понесеш това? Това е законът, който Бог е отредил за раждането и смъртта на човека. Защо искаш да го нарушиш? Защо не го приемаш? Какво е твоето намерение?“. Намерих откъса от Божиите слова, от който идваха тези фрази, и го прочетох. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора казват: „Зная, че не бива да анализирам или изследвам въпроса за разболяването на родителите си или за сполетялото ги голямо нещастие, че това е безсмислено и че трябва да подхождам към това въз основа на истините принципи, но не мога да се въздържа да не го анализирам и изследвам“. Нека тогава разрешим проблема с въздържането, така че повече да не се налага да се въздържаш. Как може да се постигне това? В този живот хората със здрави тела започват да изпитват симптоми на старост, след като навършат 50 или 60 години — състоянието на мускулите и костите им се влошава, губят силата си, не могат да спят добре или да ядат много и нямат достатъчно енергия да работят, да четат или да вършат каквато и да било работа. В тях се отприщват различни видове заболявания като високо кръвно налягане, диабет, сърдечни заболявания, сърдечносъдови заболявания, мозъчносъдови заболявания и т.н. […] Всички хора ще се сблъскат с тези плътски болести. Днес са те, утре сме вие и ние. Според възрастта и в последователен ред всички хора ще се родят, ще остареят, ще се разболеят и ще умрат: от младостта навлизат в старостта, от старостта се разболяват и от болестта умират — такъв е законът. Просто когато чуеш вестта, че родителите ти са се разболели, понеже те са най-близките ти хора, за които най-много се тревожиш и които са те отгледали, няма да си способен да преодолееш това препятствие на чувствата си и ще си помислиш: „Не изпитвам нищо, когато умират чуждите родители, но моите родители не може да се разболяват, защото това би ме натъжило. Не мога да го понеса, боли ме сърцето, не мога да преодолея чувствата си!“. Само защото са твои родители, смяташ, че не бива да остаряват и да се разболяват и че със сигурност не бива да умират. Смислено ли е това? Не е смислено и не е истина. Разбираш ли? (Да.) Всеки човек ще се сблъска с остаряването и разболяването на родителите си; в някои тежки случаи родителите на хората дори остават на легло парализирани, а някои изпадат във вегетативно състояние. Родителите на някои хора имат високо кръвно налягане, частична парализа, инсулт или дори се разболяват сериозно и умират. Всеки човек лично ще стане свидетел, ще види процеса на стареенето, разболяването и последващата смърт на родителите си или ще чуе за това. Просто някои хора чуват за това по-рано, когато родителите им са между 50 и 60 години, други хора чуват тази вест, когато родителите им са между 60 и 70 години, а трети я чуват едва когато родителите им са на 80, 90 или 100 години. Когато и да чуеш тази вест обаче, като син или дъщеря един ден, рано или късно, ще приемеш този факт. Ако си пълнолетен, трябва да имаш зрял начин на мислене и правилно отношение към това, че хората се раждат, остаряват, разболяват се и умират, а не да бъдеш импулсивен. Не бива да си неспособен да го понесеш, когато чуеш вестта, че родителите ти са болни или че от болницата са ги уведомили, че са критично болни. Раждането, остаряването, разболяването и смъртта са неща, които всеки човек трябва да приеме. На какво основание си неспособен да понесеш това? Това е законът, който Бог е отредил за раждането и смъртта на човека. Защо искаш да го нарушиш? Защо не го приемаш? Какво е твоето намерение? Не искаш да оставиш родителите си да умрат, не искаш те да живеят според закона за раждането, остаряването, боледуването и смъртта, който Бог е установил. Искаш да предотвратиш разболяването и смъртта им. В какво ще ги превърне това? Няма ли да ги превърне в пластмасови хора? Пак ли биха били хора тогава? Затова трябва да приемеш този факт. Преди да чуеш вестта, че родителите ти остаряват, че са се разболели и са починали, в сърцето си трябва да се подготвиш за това. Един ден, рано или късно, всеки човек ще остарее, ще стане слаб и ще умре. След като родителите ти са нормални хора, защо да не могат да преживеят този етап? Те трябва да преживеят този етап и ти трябва да подходиш правилно към него“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Божиите слова постепенно ме успокоиха. Раждането, остаряването, болестта и смъртта са естественият ход на живота, който Бог е предопределил за човечеството. Тъй като майка ми беше на 60 години, органите и телесните ѝ функции бавно се влошаваха и беше нормално тялото ѝ да развива болести. Не трябваше да споря с Бог или да постъпвам неразумно, като се опитвам да заменя години от собствения си живот за здравето и дълголетието на майка ми. Това не е покоряване пред Божието върховенство и устройване. Аз съм незначително сътворено същество, а Бог е Създателят и трябва да приема естествения ход на живота, който Бог е предопределил за човечеството, и да преживявам нещата така, както идват. Аз дори не мога да реша или да променя нещата, които преживявам всеки ден, а таях напразната надежда да променя съдбата на майка ми. Това беше истинска заблуда и бе неразумно! Въпреки това, когато си мислех как майка ми ще почине скоро, истински се натъжавах. Плачех и се молех на Бог: „Мили Боже, внезапно разбрах, че майка ми се е разболяла от толкова сериозна болест и може скоро да почине, и не мога да приема това в сърцето си. Моля Те, напътствай ме, за да мога да се покоря и да си взема поука“.

По-късно съзнателно потърсих Божии слова, свързани със състоянието ми. Един ден по време на духовната си практика прочетох този откъс от Божиите слова: „Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни болести или фатални състояния заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш и колкото и внимателно да се грижиш за тях, в най-добрия случай просто малко ще облекчиш физическите им страдания и бремето им. Но що се отнася до това кога и от каква болест се разболяват и кога и къде умират — има ли някаква връзка между тези неща и това дали ти си до тях, за да ги обгрижваш? Не, няма. Нима няма да се разболеят, ако имаш синовна почит, ако не си безчувствен неблагодарник и по цял ден си до тях и се грижиш за тях? Нима няма да умрат? Ако ще се разболяват, няма ли да се разболеят така или иначе? Ако ще умират, няма ли да умрат така или иначе? Не е ли така?“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах следното: дали родителите се разболяват, колко тежко е заболяването или дали ще умрат, всичко това е предопределено и устроено от Бог и няма нищо общо с децата им. Независимо дали децата са до родителите си, или не, трудностите, неуспехите и мъките, пред които се изправят родителите в живота, са неизбежни и децата им не могат да променят нищо. Спомних си за дядо си. Децата му бяха до него и той изглеждаше здрав, но когато беше на около 60 години, претърпя тежко заболяване; това го остави парализиран на легло и той изпадна във вегетативно състояние, като се нуждаеше от хора, които да се грижат за всичките му телесни функции. Майка ми, вуйчо ми и леля ми се редуваха и се грижеха за него ден и нощ; масажираха го всеки ден, говореха му и се грижеха за него внимателно в продължение на години, но той така и не се събуди. Сега майка ми беше тежко болна и парализирана на легло. Дори и да бях до нея, за да се грижа за ежедневните ѝ нужди, от това само щеше малко да ѝ олекне, но нямаше да мога да понеса страданието от болестта ѝ вместо нея. Дали щеше да се възстанови, или щеше да умре, беше нещо, което не можех да променя. Когато осъзнах това, се освободих от част от своите притеснения за майка ми.

Въпреки това, когато си спомнех какво ми беше казала сестра ми в писмото си, все още се чувствах съкрушена и огорчена. Сестра ми беше писала: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Дори животните знаят как да почитат родителите си. Ако човек дори не знае това, той е по-лош от животно“. Спомних си годините, в които бях далеч от дома. Вкъщи се беше случило толкова важно нещо, а аз така и не се бях появила. Нямах представа какво говорят за мен съседите, роднините и приятелите ни; със сигурност говореха зад гърба ми, че съм неблагодарна дъщеря и че дори не се прибирам у дома, когато майка ми е тежко болна и на смъртен одър. Майка ми ме беше отгледала от малка и тази благодат беше нещо, за което никога не бих могла да се отплатя, затова трябваше да направя всичко възможно, за да осигуря на майка си най-добрия живот, за да не се притеснява за храна или дрехи и да може да се радва на щастлива и спокойна старост. Но сега, когато беше болна, не можех дори да се грижа за нея. Чувствах като че ли наистина съм по-лоша от звяр. При мисълта за това сякаш забиваха нож в сърцето ми и често плачех тайно; изпитвах вина, че не мога да се отплатя за грижовната благодат на майка си. По-късно прочетох Божиите слова: „Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Ако погледнеш на това от гледна точка на Бог, това не е нещо, което хората избират. Ти не си избрал родителите ти да те родят, нито те са го избрали. Ако погледнем в корена на този въпрос, това е било повелено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос е лесен за разбиране от хората. От твоя гледна точка ти си бил в пасивна роля, когато си роден от родителите си, без да си имал избор по въпроса. От гледна точка на родителите ти, тяхното желание да имат и отглеждат деца е било субективно. С други думи, като оставим настрана Божията повеля, когато става въпрос за раждането и отглеждането на деца, твоите родители са имали цялата власт. Те са избрали да те родят. Бил си в пасивна роля, когато си роден от тях. Не си имал избор по въпроса. И така, тъй като родителите ти са имали цялата власт и тъй като са те родили, те имат задължение и отговорност да те отгледат до зряла възраст. Независимо дали става въпрос за осигуряване на образование или за снабдяване с храна и облекло, това е тяхна отговорност и задължение и е това, което трябва да направят. Докато ти винаги си бил в пасивна роля през периода, в който са те отглеждали, не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил малък, не си имал способността да се грижиш за себе си, не си имал друг избор, освен да бъдеш отгледан от родителите си в пасивна роля. Както и да са те отгледали родителите ти, това не е зависело от теб. Ако са ти давали хубава храна и напитки, тогава си имал хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, с вятър, слънце и дъждовна вода, те виреят още по-добре. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат и не се развиват толкова добре, колкото навън! В каквото и семейство да се роди човек, това е повелено от Бог. Ти си човек, който притежава живот, и Бог поема отговорност за всеки живот, като дава възможност на хората да оцелеят и да следват закона, който спазват всички създания. Просто като човек ти си живял в средата, в която са те отгледали родителите ти, така че е трябвало да израснеш в тази среда. Това, че си се родил в тази среда, се дължи на Божията повеля; това, че си отгледан до зряла възраст от родителите си, също се дължи на Божията повеля. Във всеки случай, с отглеждането ти, родителите ти изпълняват отговорност и задължение. Да те отгледат до зряла възраст е тяхно задължение и отговорност и това не може да се нарече доброта“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „В невярващия свят има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка, че враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в света на живите неща. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества. Всички видове живи същества, включително хората, спазват този закон и това е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че светът на живите неща спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт, тогава човешките същества са по-лоши от животните, нали? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, докато са те отглеждали, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)).

След като прочетох Божиите слова, в сърцето си почувствах някакво просветление. Отглеждането на потомство е естествен инстинкт, с който Бог е надарил живите същества; това е закон на живота, който Бог е установил за всички живи създания. Както свирепите зверове, така и кротките животни следват такива закони и по този начин всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват. Тъй като родителите избират да раждат деца, те трябва да поемат отговорността и задължението да ги отглеждат и да се грижат за тях. Това е спазване и съобразяване със законите, определени от Бог; това е присъщ дълг на родителите и не трябва да се третира като добрина, наложена на децата им. „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“ е просто закон, установен от Бог за тези същества, и е инстинктивно поведение на създанията. Това не е проява на почит от животните към родителите им и отплата за тяхната добрина, както учат хората. Освен това на пръв поглед изглежда, че родителите се грижат за децата си и ги отглеждат, но в действителност зад кулисите стои Бог, Който властва над съдбата на всеки човек и я устройва. Неизбежно се сетих за нещо, което майка ми веднъж ми бе казала. Преди да се родя, тя е имала дъщеря, която внезапно се е разболяла и е починала на 3-годишна възраст. За по-голямата ми сестра, която така и не успях да срещна, майка ми също се е грижила от все сърце. Тя обаче трагично е починала млада, докато аз успях да израсна здрава и до ден днешен. Макар че имахме една и съща майка, съдбите ни бяха напълно различни. Това още повече ми показа, че човешката съдба е под Божието върховенство и устройване и че родителите могат да бъдат отговорни само за отглеждането и грижите за децата си, но не могат да контролират или променят съдбата им. Спомних си как, откакто напуснах дома си, се бях сблъсквала със страшно много трудности и неуспехи през годините. Толкова много пъти съм чувствала, че не мога да продължа, и именно Бог е този, който ме е напътствал и ми е помагал. Спомням си един период, когато състоянието ми беше наистина ужасно, но чрез братята и сестрите Бог търпеливо разговаряше с мен за истината, помагаше ми и ме подкрепяше, и едва тогава вкочаненото ми сърце бавно започна да се събужда и аз започнах да се самоанализирам и да се обръщам отново към Бог. Бог внимателно устройваше различни хора, събития и неща според нуждите ми, като не само се грижеше за материалните ми нужди, но освен това поемаше отговорност за живота ми. При мисълта за Божията любов сърцето ми наистина се развълнува. Но бях повлияна и подведена от заблудите на Сатана, като приписвах всичко, което бях получила от Бог от детството си, на усилията на майка ми и мислех, че без нейните грижи нямаше да се превърна в човека, който съм. Затова исках да се откажа от дълга си, за да се прибера вкъщи и да се грижа за нея. Това не само се отрази на собственото ми състояние, но и на резултатите от моя дълг. Ако не беше разобличаването на Божиите слова, щях все още да вярвам в тази погрешна представа и да страдам от болка и мъка. След като осъзнах това, в сърцето си изпитах облекчение.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и ми стана още по-ясно как да се отнасям към родителите си. Всемогъщият Бог казва: „Родителите ти не са твои кредитори — тоест не бива винаги да мислиш как трябва да им се отплатиш само защото са те отглеждали толкова дълго. Ако не си в състояние да им се отплатиш, ако нямаш шанса или подходящите обстоятелства да им се отплатиш, винаги ще се чувстваш тъжен и виновен до такава степен, че дори ще се натъжаваш всеки път, когато видиш някого с неговите родители, когато го видиш да се грижи за тях или да прави някои неща, за да прояви синовна почит към тях. Бог е отредил родителите ти да те отгледат, за да имаш възможност да пораснеш до пълнолетие, а не за да им се отплащаш през целия си живот. Имаш отговорности и задължения, които трябва да изпълниш в този живот, път, по който трябва да поемеш, и имаш свой собствен живот. В този живот не бива да влагаш цялата си енергия в отплата за добротата на родителите си. Това е просто нещо, което те придружава в твоя живот и по житейския ти път. По отношение на човешката природа и емоционалните връзки това е нещо неизбежно. Що се отнася обаче до това какви отношения си обречен да имаш с родителите си, дали ще можете да живеете заедно до края на живота ти, или ще бъдете разделени и няма да сте свързани от съдбата, това зависи от устроеното и подреденото от Бог. Ако Бог е устроил и подредил през този живот да бъдеш на различно място от родителите си, да си много далеч от тях и да не можете често да живеете заедно, тогава изпълнението на твоите отговорности към тях за теб е просто вид копнеж. Ако Бог ти е подредил да живееш много близо до родителите си в този живот и да можеш да останеш до тях, тогава това да изпълниш част от отговорностите си към своите родители и да проявиш известна синовна почит към тях са неща, които би трябвало да правиш в този живот — тук няма нищо, което може да се критикува. Но ако си на различно място от родителите си и нямаш възможността или подходящите обстоятелства да проявиш синовна почит към тях, тогава не е нужно да го смяташ за нещо срамно. Не бива да се срамуваш да погледнеш родителите си в очите, защото не си в състояние да проявиш синовна почит към тях — просто обстоятелствата ти не го позволяват. Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Създателя, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на моралната справедливост и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те заклейми за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да се чувства укорявана заради това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах, че всеки идва на този свят със своя собствена мисия и че проявяването на почит към родителите и отплащането за тяхната грижовна благодат няма нищо общо с мисията на човека. Ако живеем с родителите си, тогава трябва да се грижим за тях и да проявяваме почит според възможностите си. Но ако обстановката не го позволява и не можем да живеем с родителите си, не трябва да се чувстваме виновни или задължени за това, че не можем да се грижим за тях, а вместо това трябва да поставим на първо място своя дълг. Бях арестувана от полицията за проповядване на евангелието и вече имах полицейско досие. Помислих си: „Ако се върна у дома сега, ще е все едно да вляза в капан. Да не говорим за грижите за майка ми, но рискувам дори собствената си безопасност“. Предвид тези обстоятелства не можех да се върна у дома, така че трябваше да успокоя сърцето си и да изпълнявам правилно своя дълг. Това е най-важното. Тъй като майка ми остаряваше, болестта и смъртта бяха нормална част от живота. Не можех да се грижа за нея или да проявя почит към нея, и макар да изпитвах известно съжаление, бях готова да се покоря на Божието върховенство и устройване. Бог вече е предопределил съдбата на всеки и раждането, остаряването, болестта и смъртта са в Божиите ръце. Колкото и да се притеснявах и тревожех за нея, дори и да я придружавах и да се грижех за нея, не можех да променя съдбата ѝ. След като разбрах това, се помолих на Бог: „Боже, болестта на майка ми е в Твоите ръце и дали тя ще живее, или ще умре, е в Твоите ръце. Броят на годините, които ще живее, вече е предопределен от Теб и аз съм готова да поверя майка си в Твоите ръце. Независимо от изхода, аз съм готова да приема и да се покоря на Твоите устройвания и уредби“. След молитвата почувствах сърцето си много по-умиротворено и по-освободено и повече не се тревожех по този въпрос. Успях да успокоя сърцето си и да изпълнявам своя дълг. Благодаря на Бог!