От Дебра, САЩ

Още от дете съм срамежлива и съобразявам бавно. Цялото ми семейство казваше, че не съм умна, че съм бавна. Освен това не се изразявам добре, затова лесно се изнервях, когато говорех пред много хора. Щом се изнервех, умът ми блокираше и затова често си мълчах. В училище, когато учителят задаваше въпрос, всичките ми съученици отговаряха с ентусиазъм, но аз не смеех да се обадя, дори да знаех отговора. Само пасивно чаках учителя да ме извика или си отговарях наум. Семейството и приятелите ми казваха, че съобразявам бавнои че се изразявам трудно. Баща ми също често ми разказваше една история за това как по-бавните птици трябва да излетят преди другите, за да компенсират по-слабите си способности. С времето и аз започнах да се усещам малко бавна и ми се струваше, че нищо, което правя, не е достатъчно добро, за да го показвам пред другите. Затова станах доста затворена в себе си. След като повярвах в Бог, видях колко добри са братята и сестрите и ги чувствах като мое семейство. Аз също се отварях и разговарях с братята и сестрите за състоянието и трудностите си. Всички ми помагаха и ме насърчаваха и станах не толкова възпирана; сърцето ми се чувстваше освободено и изпълнено с радост. Въпреки това все още се чувствах много възпирана да говоря пред много хора. Имаше няколко събирания с много хора и когато дойде моят ред да разговарям, се изнервих толкова много, че започнах да треперя. Мислите ми се объркаха и се запъвах като говорех. Няколко сестри вдигнаха глава да ме погледнат, а аз се усмихнах смутено. В този момент лицето ми пламна от срам и ми се искаше земята да се отвори и да ме погълне. Започнах да си мисля: „Какво ли си мислят братята и сестрите за мен? Дали не смятат, че съм твърде безполезна? Изглежда, че в бъдеще трябва да говоря по-малко и да оставя братята и сестрите с добри заложби да разговарят повече“. На събиранията след това, когато имаше много хора, винаги разговарях последна; понякога изобщо не разговарях. Осмелявах се да разговарям с по-прости думи само когато нямаше много хора или пред братя и сестри, които познавах добре. Понякога постигах някакви резултати в изпълнението на дълга си и надзорникът ме молеше да обсъдя добрите начини и методи, за да могат всички да се поучат от тях и да ги използват за справка. Щом си помислех обаче, че ще обсъждам неща пред много братя и сестри, ме хващаше голям страх. Притеснявах се, че когато дойде моментът, ще се изнервя и ще говоря несвързано — колко срамно щеше да бъде! Отказвах отново и отново под предлог, че нямам никакви специални методи. По-късно се замислих: защо се плашех и се отдръпвах в себе си всеки път, когато трябваше да говоря пред много хора?

Веднъж прочетох Божиите слова: „Има някои хора, които още от деца схващат бавно, не умеят да се изразяват и са с невзрачна външност, затова другите в семействата им и в обществото правят някои негативни коментари за тях. Например хората казват: „Това дете е глуповато, бавно реагира на нещата и е непохватно в говора си. Виж детето на онзи човек, сладките му приказки наистина очароват хората. Когато това дете срещне хора, то не знае какво да каже или как да ги зарадва, а когато сгреши, не знае как да се обясни или оправдае. Това дете е идиот“. Родителите казват това, а също и роднините, приятелите и учителите. Тази среда неусетно оказва известен натиск върху такива личности, като ги кара несъзнателно да развият определена нагласа. Каква е тази нагласа? Те чувстват, че не са привлекателни и че никой не харесва външността им, че нямат добри оценки в училище и реагират бавно. Винаги се чувстват неловко да си отворят устата и да говорят, когато видят другите, и им е твърде неудобно да кажат „благодаря“, когато хората им дават нещо. Те си мислят: „Защо съм толкова непохватен в говора си? Защо другите хора са толкова сладкодумни? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са изключително безполезни, но все пак не желаят да признаят, че са толкова безполезни, толкова глупави. В сърцата си те често се питат: „Наистина ли съм толкова глупав? Наистина ли съм толкова неприятен?“. Родителите им не ги харесват, нито братята и сестрите им, нито учителите или съучениците им. А от време на време членовете на семейството им, роднините и приятелите им казват за тях: „Той е нисък, очите и носът му са малки и с такъв външен вид няма да стигне далеч, когато порасне“. В такава среда те отначало изпитват съпротива в сърцата си, но постепенно приемат и признават собствените си недостатъци и слабости, като в същото време дълбоко в сърцата им се поражда негативна емоция. Как се нарича тази емоция? Малоценност. Хората, които се чувстват непълноценни, виждат само собствените си недостатъци, а не силните си страни. Те винаги чувстват, че не са привлекателни и не се харесват на другите, че умът им не е остър и реакциите им са бавни, и че не са способни да разгадават хората. Накратко казано, чувстват се напълно непълноценни. Тази нагласа на малоценност постепенно започва да доминира в сърцето ти и се превръща в непоклатима емоция, която оплита сърцето ти. След като си пораснал и си излязъл в света, или си се оженил и си изградил кариера, тази емоция на малоценност, която е била посята при възпитанието ти още от дете, все още те засяга и те контролира, независимо каква социална идентичност и статус имаш, като те кара да чувстваш, че си по-назад от другите хора във всяко отношение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Божиите слова бяха много подходящи за моето състояние. Още от дете хората около мен ми казваха, че трудно се изразявам и съобразявам бавно; семейството ми също често казваше: „Виж колко е умна по-голямата ти сестра. А ти такава, каквато си, никъде няма да се впишеш…“. Постепенно все повече и повече чувствах, че не съм толкова умна като другите и развих комплекс за малоценност. От детството та до зряла възраст никога не съм мислила, че имам някакви силни страни: способностите ми за изразяване са слаби, психологическата ми устойчивост също е слаба, затова се изнервях, когато говорех пред много хора, а освен това не съм много съобразителна, затова не говорех много често и не участвах в много неща. След като повярвах в Бог, често се страхувах, че братята и сестрите ще ме гледат отвисоко, защото нямам добра способност да се изразявам, и се опитвах да говоря възможно най-малко, за да избегна срама. Бях много пасивна, когато разговарях по време на събирания, отказвах да обсъждам какво съм придобила от изпълнението на дълга си и постоянно избирах да се отдръпвам в себе си. Засегната от чувството за малоценност, загубих много шансове да получа истината и дори не можех да изпълнявам дълга, на който бях способна. Чувствах, че животът ми е жалък, затова исках да потърся истината, за да разреша този проблем.

Един ден прочетох Божиите слова: „Сърцето ти е изпълнено с тази емоция на малоценност и тя витае там от дълго време, а не е някакво временно настроение. По-скоро от дълбините на душата ти тя здраво контролира мислите ти, плътно запечатва устните ти и затова, колкото и правилно да разбираш нещо или каквито и възгледи и мнения да имаш за хората, събитията и нещата, ти се осмеляваш единствено да го мислиш и премисляш в собственото си сърце, а никога не дръзваш да говориш на глас. Независимо дали другите може да одобрят това, което казваш, или да те поправят и критикуват, ти няма да се осмелиш да се изправиш пред такъв резултат или да го видиш. Защо е така? Защото емоцията ти на малоценност е вътре в теб и ти казва: „Не го прави, ти просто не си за това. Нямаш такива заложби, нямаш такава реалност, не бива да го правиш, това просто не си ти. Не прави нищо и не мисли за нищо сега. Ще си такъв, какъвто си реално само ако живееш с чувството си за малоценност. Не си пригоден да се стремиш към истината или да откриеш сърцето си и да кажеш това, което искаш, и да се свържеш с останалите, както правят други хора. И това е така, защото за нищо не ставаш, не си толкова добър, колкото тях“. Тази емоция на малоценност напътства мисленето на хората в съзнанието им. Тя ги възпрепятства да изпълняват задълженията, които един нормален човек трябва да изпълнява, и да водят живота на нормалната човешка природа, който би трябвало да водят, като същевременно направлява начините и средствата, посоката и целите на това как възприемат хората и нещата, как постъпват и как действат. […] От тези конкретни проявления и разкривания можем да видим, че след като тази негативна емоция — емоцията на малоценност — започне да действа и се вкорени в най-съкровените кътчета на сърцата на хората, ако не се стремят към истината, то ще им бъде много трудно да я изкоренят и да се освободят от възпирането ѝ и ще бъдат възпирани от нея във всичко, което правят. Макар че не може да се каже, че тази емоция е покварен нрав, тя вече е предизвикала силно негативно въздействие. Тя сериозно уврежда тяхната човешка природа и оказва огромно негативно въздействие върху различните емоции, върху речта и действията на нормалната им човешка природа и води до много сериозни последствия. Най-малкото ѝ влияние е да въздейства на индивидуалността, предпочитанията и амбициите им. Най-голямото ѝ влияние е да въздейства на целите и посоката им в живота. Предвид причините за тази емоция на малоценност, нейния процес и последствията ѝ за човека, от която и страна да я погледнете, тя не е ли нещо, от което хората трябва да се избавят? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Като съпоставих себе си с Божиите слова, осъзнах вредата от това да живея с чувство за малоценност. Малоценността не е проста емоция, а влияе пряко върху постъпките ти; тя те обвързва и те връзва. Още от дете всички около мен казваха, че съобразявам бавно и трудно се изразявам; баща ми също често ми разказваше една история за това как по-бавните птици трябва да излетят преди другите, за да компенсират липсата на способност. Постепенно започнах да мисля, че по природа съм по-бавна от другите и затова често мълчах, и дори не смеех да поемам инициатива да върша неща, на които бях способна. Събиранията на братята и сестрите, за да разговарят за своето възприемане и разбиране на Божиите слова, би трябвало да са положително нещо, но аз постоянно чувствах, че не ме бива в говоренето, и се страхувах, че ако не говоря добре, братята и сестрите ще ме гледат отвисоко, затова не смеех да се изказвам и да разговарям с готовност. Понякога дори не смеех да разговарям, когато имах някакво озарение и разбиране относно Божиите слова. Всъщност, ако постигнеш някакви резултати в изпълнението на дълга си, това е заради просветлението и ръководството на Светия Дух и трябва да споделяш за това, за да могат повече братя и сестри да се възползват от него. Аз обаче бях засегната от чувството за малоценност и се притеснявах, че ако се изнервя и не мога да говоря добре, ще се изложа; вместо това избрах да избягам, като загубих възможност да практикувам. Чувството за малоценност ме обвързваше, като ме караше да се чувствам възпирана във всичко, което правех или казвах; не можех активно да предлагам да поемам бремета и не постигах никакъв напредък в своето навлизане в живота. Когато видях вредата от това да живея под влиянието на чувството за малоценност, се помолих на Бог: „Мили Боже, чувството за малоценност постоянно ме обвързва от детството до зрялата ми възраст. След като повярвах в Бог, все още бях възпирана от него и не можех да изпълнявам своя дълг. Не искам да продължавам да живея с чувство за малоценност; искам да променя нещата. Моля Те, помогни ми да се отърва от оковите на негативните емоции“.

По-късно прочетох Божиите слова: „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от емоцията на малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да пееш на глас и да се отпуснеш единствено когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е точно, то поне ще ти даде ориентир и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативната емоция на малоценност и постепенно да се измъкнеш от нея. Емоцията на малоценност е лесна за преодоляване, ако човек може да я разпознае, да я осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От Божиите слова намерих път за практикуване. Трябва да се преценявам и да се оценявам в съответствие с Божиите слова, и да не се влияя от неточните оценки на другите, нито да им позволявам да влияят на моето собствено възприемане и на преценката ми. Спомних си как Бог беше казал, че мога да попитам братя и сестри, които познавам добре, за тяхната оценка за мен, и след това да се преценя обективно в съответствие с Божиите слова. Затова попитах няколко сестри, които ме познаваха добре. Те казаха: „Всъщност не си толкова безполезна, колкото казваш. Обикновено имаш собствено възприемане на принципите, свързани с дълга ти, и можеш да обсъждаш известно разбиране на Божиите слова. Понякога можеш също да помагаш на братята и сестрите си. Трябва да се отнасяш правилно към себе си“. Когато чух оценката на сестрите за мен, осъзнах, че не съм толкова зле, колкото си мислех. Не можех да продължавам да живея според неправилната оценка на другите за мен и да се съдя негативно. Всъщност не е вярно, че изобщо нямам силни страни; въпреки че индивидуалността ми е донякъде интровертна и не мога да се изразявам толкова добре, колкото другите, през повечето време успявам да обясня някои неща ясно, мога да намеря някои добри пътища за практикуване в изпълнението на дълга си и мога да играя някаква роля. Трябва да се отнасям здравомислещо към недостатъците си. След това, когато отново имах негативни мисли за себе си, си мислех: „Езиковите способности на човека са повелени от Бог. Не мога да се чувствам по-малоценна от другите заради недостатъците си в това отношение и в крайна сметка да бъда възпирана на всяка крачка. Трябва да възприема правилната нагласа и да се отнасям правилно към това, като се опитвам да правя по най-добрия начин нещата, които мога да правя добре“.

Веднъж разказах на една сестра за състоянието си. Тя каза, че основният ми проблем е, че отдавам твърде голямо значение на гордостта и твърде много ме е грижа какво мислят другите за мен. Потърсих в Божиите слова разрешение за това си състояние. Божиите слова гласят: „Когато по-възрастните в семейството често ти казват: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, целта е да придадеш значение на това да изглеждаш добре, да живееш така, че да бъдеш уважаван, и да не вършиш неща, които ти навличат позор. И така, в положителна или в негативна посока насочва хората тази поговорка? Може ли да те доведе до истината? Може ли да те доведе до разбирането на истината? (Не, не може.) Със сигурност не може! Това, което Бог изисква от хората, е те да бъдат честни. Когато си прегрешил, или си направил нещо нередно, или си извършил нещо, което е бунт срещу Бог и противоречи на истината, трябва да се самоанализираш, да осъзнаеш грешката си и да анализираш покварения си нрав. Само по този начин можеш да постигнеш истинско покаяние и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Каква нагласа трябва да притежават хората, за да практикуват това да бъдат честни? Има ли някакъв конфликт между изискваната нагласа и гледната точка, илюстрирана от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) Какъв е конфликтът? Поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ цели да накара хората да придават значение на това да изживяват светлата си и привлекателна страна и да вършат повече неща, които ги представят в добра светлина, вместо да вършат неща, които са лоши или позорни, или да разобличават грозната си страна, и да им попречи да живеят живот, който не е почтен или достоен. Заради гордостта си, заради лъскането на имиджа си, човек не може да говори за себе си като за напълно безполезен, камо ли да разказва на другите за тъмната си страна и за срамните си аспекти, защото трябва да живее почтен и достоен живот, а за да има достойнство, човек се нуждае от гордост, а за да има гордост, човек трябва да се преструва и да се маскира. Това не е ли в конфликт с това да си честен човек? (Да.) Когато си честен човек, ти вече си се отказал от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. Но когато не разбираш тази истина и не разбираш Божиите намерения, нещата, които са обусловени у теб от семейството, обикновено преобладават в сърцето ти. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа на никого за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да разказва на хората. Ако някой от вас каже на някого, няма да ти се размине лесно. Гордостта ми е на първо място. Човек живее единствено заради гордостта си, която е по-важна от всичко друго. Ако човек няма гордост, той губи цялото си достойнство. Така че не можеш да говориш истината, трябва да се преструваш, трябва да прикриваш нещата, иначе вече няма да имаш гордост или достойнство и животът ти ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, значи си просто безполезен, просто си евтин боклук“. Възможно ли е да постигнеш това да си честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти. Ако обаче се избавиш от тази поговорка, за да се стремиш към истината и да практикуваш истината, тя ще престане да ти влияе, ще престане да бъде твой девиз или твой принцип на действие, а вместо това ще правиш точно обратното на поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Няма да живееш заради гордостта си, нито заради достойнството си, а по-скоро ще живееш в името на това да се стремиш към истината, да си честен човек, да се стремиш да удовлетвориш Бог и да живееш като истинско сътворено същество. Ако се придържаш към този принцип, ще си се избавил от обуславящите въздействия, които семейството ти оказва върху теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). Като съпоставих себе си с Божиите слова, разбрах защо никога не смеех да се открия или да изразя собственото си мнение. Основният проблем беше, че бях повлияна от сатанински отрови като „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Смятах собствената си гордост за по-важна от всичко друго и мислех, че ако човек се изложи, губи и достойнството си. Съобразявам бавно и се изразявам трудно, затова се чувствах като половин човек в сравнение с другите: чувствах се много по-малоценна. Лесно се изнервях, когато говорех пред много хора, страхувах се, че ако не се изразявам добре, братята и сестрите ще ме гледат отвисоко, затова предпочитах да мълча. Когато имах добри начини и методи за изпълнение на дълга си, трябваше да ги споделя с братята и сестрите си не само за да им помогна, но и за да подобря резултатите и ефективността им в изпълнението на техния дълг. За да запазя доброто си име обаче, аз отказвах и се оправдавах отново и отново; осъзнах, че отдавам твърде голямо значение на гордостта си и мисля за себе си на всяка крачка. Наистина бях твърде егоистична и подла! Божието намерение е хората да бъдат честни и да се научат да се откриват, дори да излагат на показ собствените си недостатъци и слабости; те не трябва да прикриват неща и да се маскират. Когато разбрах Божието намерение и изискване, се помолих на Бог: „Скъпи Боже. Не желая да бъда постоянно обвързана и възпирана от гордостта си. Искам да се откажа от негативното си чувство за малоценност. Моля Те, води ме, за да мога да практикувам истината“.

Веднъж само защото постигнах някакви резултати в изпълнението на дълга си, докато обобщавахме работата, надзорникът ме помоли да говоря за това. Щом си помислих, че ще разговарям пред толкова много хора, се почувствах малко уплашена. Тъкмо щях да откажа, когато изведнъж осъзнах, че всички обстоятелства, които ми се случват всеки ден, са с Божието позволение. Това беше Бог, който ми даваше шанс да практикувам истината, и трябваше да се изправя пред това. Спомних си един откъс от Божиите слова: „Ако позволиш на своите слабости и недостатъци да съществуват съвместно с теб, тогава им позволи да съществуват и дори другите да видят твоите слабости, това може дори да е от полза за теб, а също и защита, която ще ти попречи да станеш надменен и самонадеян. Разбира се, за много хора е нужна смелост, за да разкрият собствените си слабости и недостатъци. Някои хора казват: „Всеки разкрива собствените си силни страни и достойнства. Кой умишлено би разкрил собствените си слаби страни и слабости?“. Не става въпрос за това да ги разкриваш умишлено, а да им позволиш да бъдат разкрити. Например, ако си плах и често се чувстваш нервен, когато говориш пред много хора, можеш да поемеш инициативата да кажеш на другите: „Лесно се изнервям, когато говоря; просто моля всички да проявят разбиране и да не ми намират кусури“. Ти поемаш инициативата да разкриеш своите слабости и недостатъци пред всички, за да могат да проявят разбиране и да те толерират, и всеки да те опознае. Колкото повече всеки те опознава, толкова по-спокойно ще бъде сърцето ти и толкова по-малко ще бъдеш възпиран от своите слабости и недостатъци. Това всъщност ще бъде от полза и ще ти помогне. Постоянното прикриване на твоите слабости и недостатъци доказва, че не искаш да съществуваш съвместно с тях. Ако им позволиш да съществуват съвместно с теб, трябва да ги разкриеш; не се срамувай и обезкуражавай и не се чувствай по-низш от другите, нито мисли, че не си добър и нямаш надежда да бъдеш спасен. Стига да можеш да се стремиш към истината и да можеш да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, цялата си сила и целия си ум според принципите, и сърцето ти да е искрено, и да не си нехаен към Бог, тогава имаш надежда да бъдеш спасен“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова видях, че ако човек има някакви недостатъци и проблеми, Бог не го заклеймява и това не означава, че този човек е по-малоценен от другите. Бог се надява, че можем да се отнасяме правилно към собствените си недостатъци и да им позволим да съществуват заедно с нас. Ако прикриваме недостатъците си, защото се страхуваме да не бъдем гледани отвисоко от другите, това е маскиране и хитрост и ще бъдем възпирани на всяка крачка, без да можем да разгърнем пълния си потенциал дори в нещата, които можем да правим. По природа съм интровертна и лесно се изнервям, когато съм сред много хора; способността ми да се изразявам също е слаба. Това е повелено от Бог. Не бива постоянно да мисля как да не се изнервям, когато говоря, или какво да правя със слабата си способност да се изразявам. Трябва да се изправя пред Бог и да се упражнявам да бъда честен човек, като говоря точно как съм работила и какъв е опитът ми. Стига да се опитам да го направя възможно най-добре, това е достатъчно. Мълчаливо се помолих на Бог: „Скъпи Боже, не искам да се съобразявам с гордостта си. Искам само да приема това обсъждане като възможност да практикувам истината и да бъда честен човек. Моля Те, води ме!“. Затова разказах на всички за преживяванията си през този период и за поуките, които бях извлякла в изпълнението на дълга си. Въпреки че понякога бях нервна и не говорех особено гладко, не бях възпирана от това и сърцето ми се чувстваше освободено. Божиите слова ме накараха да се самоанализирам и да разбера себе си, и постепенно да се отърва от оковите и възпиранията на чувството за малоценност, за да мога да изпълнявам дълга си с активно и положително отношение. Благодаря на Бог!