От Цинтиен, Китай

Семейството ми не беше много заможно. Когато бях много малка, баща ми работеше далеч от дома, за да печели пари и да изучи мен и по-малкия ми брат. Той живееше пестеливо и не си почиваше дори когато беше болен. В своите млади и наивни години усещах, че баща ми страда много, за да ни отгледа, затова реших, че когато порасна, ще бъда почтителна към баща си. Въпреки че бях малка, помагах на родителите си с домакинската работа, доколкото можех, като перях, готвех и се грижех за брат ми, а съседите ме хвалеха с думите: „Какво разумно и работливо момиче!“. Когато пораснах, всеки месец си оставях само малко джобни пари, а останалата част от приходите си давах на родителите си и често им купувах дрехи, храна и други необходими неща. Понякога баща ми обличаше новите дрехи, които му бях купила, и щастливо казваше на роднини и съседи: „Вижте какво ми е купила дъщеря ми!“. Когато виждах родителите си толкова щастливи, и аз се чувствах радостна.

През 2009 г. повярвах в Бог и в крайна сметка поех дълг в църквата. По това време мястото, на което изпълнявах дълга си, беше близо до дома ми, така че често можех да посещавам родителите си. През 2013 г. полицията на Компартията разбра за вярата ми и дойде вкъщи да ме арестува, след което вече не можех да се прибирам. През ноември 2017 г. научих, че баща ми е претърпял автомобилна катастрофа и си е счупил китката. Когато чух това, не можах да си намеря място и исках да се прибера вкъщи, за да видя баща си. Чух също, че шофьорът, който го е блъснал, е отказал да поеме отговорност и че ще трябва да се съдят. Бях много притеснена и си мислех: „Брат ми го няма, а майка ми трябва да се грижи за баща ми и същевременно да се справя с всичко това. Ще успее ли да се справи? Ако бях вкъщи, щях да помогна в грижите за баща ми, но въпреки че се случи толкова голям инцидент, аз не мога да споделя бремето им“. Чувствах се изключително задължена към тях и наистина исках да се прибера и да се погрижа за баща си, но се страхувах да не ме арестуват, затова не смеех да се върна, без да го обмисля. Но ми хрумна: „Ако не посетя баща си в болницата, роднините и приятелите ми няма ли да ме упрекнат, че ми липсва човешка природа и съвест?“. Бях много разтревожена и единственото, което исках, беше да се прибера вкъщи. Затова работих извънредно, за да довърша задачите си, и на 29-ия ден от дванадесетия лунен месец рискувах и се прибрах.

Когато се прибрах вкъщи, баща ми вече беше изписан от болницата и като видях, че се възстановява добре, най-накрая се успокоих. Баща ми много се зарадва, когато ме видя, но не след дълго лицето му се помрачи от притеснение, защото само няколко часа по-рано полицията му се беше обадила и го беше накарала да се върне в родния ни град, за да го разпита за вярата ми. Изправено пред тормоза на полицията, семейството ни се чувстваше много потиснато и безпомощно. След като баща ми замина, майка ми каза, че от полицейския участък са се обаждали вкъщи по няколко пъти в годината, за да питат къде съм, и че често са ходили в къщата на баба и дядо, за да ги тормозят. Каза ми също, че на всяка Нова година и по празниците полицията пита дали съм се прибрала. Много се ядосах, когато чух това от майка ми. Не бях очаквала, че полицията ме е издирвала през всичките тези години, откакто напуснах дома си, и че дори ще тормози родителите ми на Нова година. Но в същото време се страхувах полицията да не дойде вкъщи да ме арестува и през двата дни, които прекарах у дома, бях постоянно нащрек. Исках да изчакам баща ми да се върне, за да го видя отново, но на третия ден той все още не се беше върнал. Чувствах се много неспокойна и си мислех, че колкото по-дълго остана вкъщи, толкова по-голяма става опасността, затова си тръгнах набързо. Когато се върнах на мястото, на което изпълнявах дълга си, непрекъснато прехвърлях наум случилото се вкъщи и не можех да се успокоя. Мислех си: „Децата на другите хора се прибират, за да видят родителите си по Нова година, носят им питателни продукти, обсъждат с тях семейни въпроси и водят сърдечни разговори, а аз едва успявам да се прибера вкъщи и не мога да прекарам много време с родителите си. На всичкото отгоре полицията непрекъснато ги тормози заради мен. Дори не знам как полицията ще се отнесе с баща ми, когато той се върне“. Стана ми много мъчно. Въпреки че изпълнявах дълга си, всеки път, когато се сетех за родителите си, изпитвах тревога.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова и състоянието ми малко се подобри. Всемогъщият Бог казва: „Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава можеш да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до покорство? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговото върховенство. Макар да им се иска, хората не могат и нямат право да избират и трябва да се покоряват. Сърцето ти не е ли по-спокойно, когато чувстваш, че хората трябва да се покоряват и че всичко се устройва от Бог? (Така е.) Тогава съвестта ти все още ли ще изпитва угризения? Вече няма постоянно да изпитва угризения и няма да си подвластен на идеята, че не си се отнасял синовно към родителите си. Понякога все още може да мислиш за това, тъй като това са нормални мисли или инстинкти на човешката природа и никой не може да ги избегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че благословиите, които получават родителите от децата си в този живот, и страданието, което понасят заради тях — всичко това е предопределено от Бог. Някои родители са придружени от децата си през целия живот и се радват на семейно щастие, докато други не живеят по този начин. Във всичко това се съдържат Божието върховенство и Божиите уредби. Когато баща ми претърпял катастрофата, виновният шофьор първоначално отказал да поеме отговорност, но неочаквано един минаващ журналист разобличил пътния инцидент. По-късно в болницата майка ми се срещнала с един адвокат, който доброволно помогнал със съдебното дело и въпросът беше разрешен гладко. Това ми позволи да осъзная, че нещата, които родителите преживяват в живота си, броят на благословиите, на които се радват, и количеството страдание, което понасят, вече са предопределени от Бог. Тези работи нямат нищо общо с това дали децата са до родителите си и аз трябваше да гледам на нещата според Божиите слова, да поверя родителите си в Божиите ръце, да се покоря на Божието върховенство и да изпълнявам дълга си. Това е мъдрият избор. Помислих си също, че освен да осигуря известна емоционална утеха на родителите си по време на това посещение, не можех да направя нищо друго за тях. И обратното, ако ме арестуваха вкъщи, не само нямаше да мога да изпълнявам дълга си, но това щеше да навреди и на живота ми, а като ме видеха арестувана, родителите ми щяха да бъдат още по-огорчени и натъжени. В бъдеще трябваше повече да се моля на Бог и да Го търся, когато се случват разни неща, и да спра да действам въз основа на чувства.

Един ден през август 2023 г. получих писмо от по-малкия си брат, в което пишеше, че преди две години баща ми е развил коронарна болест на сърцето и живее в постоянен страх, че един ден може да почине внезапно, без да ме види отново. Спомена също, че баща ни е изпаднал в депресия, тъй като постоянно подозира, че съм арестувана и измъчвана от полицията, и често сънува, че ми се случват лоши неща. Често казвал на семейството, че му липсвам, и плачел при тези думи. Докато четях писмото, умът ми блокира. Не можех да повярвам, че човекът, описан в писмото, е баща ми. Помислих си: „Баща ми винаги е бил здрав. Как може изведнъж да има коронарна болест на сърцето и депресия? Всеки път, щом баща ми ме спомене, той плаче и повтаря колко много му липсвам. Дали болестта му не е причинена от притеснението му за мен? Дали постоянният му страх за мен не е причинил депресията му?“. Сърцето ми се късаше и сълзи напираха в очите ми. Мислех си как родителите ми са ме отгледали с толкова труд и колко трудно им е било. Не само че не се грижех за тях, но и бях станала причина да бъдат тормозени от Компартията. Те се притесняваха за мен и живееха в страх, а баща ми дори беше развил депресия. Роднини и приятели със сигурност щяха да ме упрекнат и да ме нарекат неблагодарна и безсъвестна. Чувствах силни угризения на съвестта. Помислих си също, че тежката коронарна болест на сърцето може да бъде животозастрашаваща. Тази болест наистина не понася силно емоционално напрежение, а с постоянното притеснение на баща ми за мен и лошото му настроение животът му може да бъде в опасност във всеки един момент! Ако останеше в подобна депресия, нямаше ли да загуби разсъдъка си? Не смеех да мисля повече за това. Сълзите започнаха да се стичат неконтролируемо по лицето ми и почувствах непоносима болка в сърцето. Дори си помислих: „Ако преди време не бях избрана за водач, нямаше да ми се налага да излизам и да се събирам често, нито щях да бъда наблюдавана и преследвана от полицията. Ако това не се беше случило, нямаше да ми се наложи да напусна дома си и когато родителите ми се разболееха, щях да остана вкъщи, за да се грижа за тях, а баща ми нямаше да изпадне в депресия от притеснение и затова, че му липсвам“. През следващите няколко дни тънех в чувство за вина към родителите си, състоянието ми беше ужасно и нямах сърце да изпълнявам дълга си. Понякога в главата ми изникваше следната мисъл: „Ако се прибера и баща ми види, че съм добре, може би настроението му ще се подобри и той ще се възстанови по-бързо“. Тези мисли предизвикаха пълен хаос в ума ми. В страданието си застанах пред Бог в молитва: „Боже, знам, че такива неща се случват с Твое позволение и че трябва да търся Твоето намерение, но съм възпряна от чувства и постоянно се тревожа за родителите си. Изпитвам голяма болка. Моля Те, напътствай ме да търся истината и да се освободя от ограниченията на чувствата“.

По-късно прочетох Божиите слова: „Можеше ли да предотвратиш разболяването им, ако не беше напуснал дома си, за да изпълняваш своя дълг на друго място, и ако беше останал до тях? (Не.) Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни болести или фатални състояния заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш и колкото и внимателно да се грижиш за тях, в най-добрия случай просто малко ще облекчиш физическите им страдания и бремето им. Но що се отнася до това кога и от каква болест се разболяват и кога и къде умират — има ли някаква връзка между тези неща и това дали ти си до тях, за да ги обгрижваш? Не, няма. Нима няма да се разболеят, ако имаш синовна почит, ако не си безчувствен неблагодарник и по цял ден си до тях и се грижиш за тях? Нима няма да умрат? Ако ще се разболяват, няма ли да се разболеят така или иначе? Ако ще умират, няма ли да умрат така или иначе? Не е ли така?“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „Винаги си мислиш, че всичко, което родителите ти са понесли и с което са се сблъскали, е свързано с теб и че трябва да споделиш бремето на техните тревоги, за да облекчиш страданието им; винаги поемаш отговорността върху собствените си плещи, винаги искаш да се намесиш. Правилна ли е тази идея? (Не.) Защо не е правилна? […] В човешкия живот е съвсем нормално да се преживяват раждане, остаряване, болест и смърт, както и човек да се сблъсква с различни неща, големи и малки. Ако си пораснал човек, трябва да подхождаш към тези неща спокойно и правилно. Не се самообвинявай прекомерно и не изпитвай прекомерни чувства на задължение заради това, че не си в състояние да се грижиш за родителите си, и още повече, не влагай твърде много енергия в това, като по този начин повлияеш на стремежа си към истината и на правилното изпълнение на дълга си. Някои хора си мислят, че родителите се разболяват, защото децата им липсват. Така ли е? Децата на някои хора са до тях през цялата година, но нима те пак не се разболяват? Това кога хората се разболяват и какви болести се появяват в живота им е изцяло нещо, устроено от Божията ръка и няма нищо общо с това дали децата им са до тях. Ако Бог не е подредил родителите ти да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо няма да им се случи, дори и да не си с тях. Ако им е предопределено да се сблъскат с някаква болест или голямо нещастие в живота си, какво можеш да промениш, дори и да си до тях? Те пак няма да могат да го избегнат, нали? (Да.) Просто като тяхно дете, понеже имаш тази кръвна връзка с родителите си, ще се разстроиш, когато чуеш, че са болни. Това е съвсем нормално. Няма нужда обаче да размишляваш как да помогнеш на родителите си да се отърват от болката или да разрешат трудностите си, защото са се сблъскали с болест или голямо нещастие. Родителите ти са преживявали подобни неща неведнъж. Ако Бог подреди среда, която да ги избави от тези проблеми, тогава рано или късно те ще изчезнат напълно. Ако тези проблеми са житейски препятствия за тях и са неща, които те трябва да преживеят, тогава не могат да ги избегнат и от Бог зависи колко дълго трябва да ги преживяват; хората не могат да променят това. Ако искаш да разчиташ на собствените си сили, за да разрешиш тези проблеми, и искаш да анализираш и проучваш причините и последствията им, това е глупава мисъл и е ненужно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Бог ясно е обяснил как да се отнасяме към въпроса с боледуването на родителите. Как се развива съдбата на човека, дали ще се разболее, на каква възраст ще се разболее, каква болест ще го сполети, дали ще умре от нея, колко дълъг ще бъде животът му и така нататък — всичко това е предопределено от Бог. Никой не може да се намеси или да промени тези неща. На пръв поглед изглеждаше така, че баща ми се е разболял, защото му липсвам, но в действителност Бог беше предопределил той да преживее това препятствие на този етап от живота си. Беше напълно неразумно от моя страна да поемам цялата отговорност за болестта на баща ми, а и това не отговаряше на фактите. Спомних си как братовчедите ми живееха с родителите си и се грижеха за тях, но преди няколко години леля ми разви високо кръвно налягане и астма, а чичо ми също се разболя сериозно. Това показваше, че дори децата да са до родителите си, този факт не променя нищо. Освен това хората са просто плът и кръв и тъй като се хранят със земните блага, в даден момент те неизбежно ще се разболеят. Баща ми беше на шейсет години и на тази възраст физическите му функции се влошаваха, а имунната му система отслабваше, така че беше нормално да развие болести, които обикновено засягат хората на средна и напреднала възраст. Много възрастни хора страдат от високо кръвно налягане, диабет и сърдечни заболявания. Когато бях вкъщи, виждах, че баща ми пуши и пие много, а ежедневните му навици бяха нередовни. По различни начини се опитвах да му помогна да спре пушенето и пиенето и го насърчавах да яде полезна за здравето му храна, но той никога не слушаше съветите ми. Щом не можех да променя дори нездравословните навици на баща ми, как можех да очаквам да направя нещо за болестта му? Освен това имаше една сестра около мен, чиито родители развиха диабет и високо кръвно налягане. Тази сестра беше лекарка и когато родителите ѝ се разболяха, тя им даваше най-добрите лекарства и скъпи хранителни добавки и не пестеше средства, за да им намери най-добрия старчески дом. Тя посещаваше родителите си почти всеки ден и се грижеше за абсолютно всичките им нужди, от храната до ежедневието, но въпреки това поради усложнения от диабета се наложи да ампутират краката на майка ѝ, а баща ѝ разви болестта на Алцхаймер. Познавах и една възрастна сестра, чиито деца не бяха при нея. Тя беше почти на осемдесет години, но все още беше много здрава и медицинските ѝ прегледи всеки път показваха нормални резултати. Видях, че пътят, който трябва да премине всеки в живота си, и дали ще преживее мъките на болестта, всичко зависи от Божието предопределение и никой не може да промени това. Родителите няма да се радват на повече благословии или да избегнат болести само защото децата им са наблизо, за да се грижат за тях, нито ще страдат повече или ще понасят повече болести, защото децата им не са наблизо, за да се грижат за тях. От тези факти видях, че животът на всеки човек — от раждането до остаряването, болестите и смъртта му — е предопределен и че нямаше да мога да променя нищо по отношение на болестта на баща ми, дори и да останех до него. Когато разбрах тези неща, значително ми олекна на сърцето.

Един ден гледах видео със свидетелство за преживяване и в него имаше един откъс от Божиите слова, който ми беше много полезен. Всемогъщият Бог казва: „В невярващия свят има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка, че враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в света на живите неща. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества. Всички видове живи същества, включително хората, спазват този закон и това е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че светът на живите неща спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт, тогава човешките същества са по-лоши от животните, нали? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, докато са те отглеждали, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт. […] Всички видове живи същества и животни притежават тези инстинкти и закони и ги следват стриктно, като ги изпълняват до съвършенство. Никой човек не може да унищожи това. Има и някои специални животни, като тигрите и лъвовете. Когато достигнат зряла възраст, тези животни напускат родителите си, а някои мъжки дори им стават съперници и ги хапят, съревновават се и се бият с тях, когато се наложи. Това е нормално и е закон. Те не обръщат внимание на чувствата и не живеят сред чувствата като хората, като винаги искат да се отплатят за добрината, която родителите им са им показали, докато са ги отглеждали, и винаги се тревожат, че ако не проявяват синовна почит към тях, другите ще ги заклеймяват, ще ги упрекват и ще ги критикуват зад гърба им. В животинския свят не съществуват такива идеи. Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни идеи и общоприети възгледи, които са погрешни. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни, че не са успели да се отплатят за добротата им заради нещо, което някога са сторили и което не е зарадвало родителите им или не е било спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая разбрах, че идеята „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“ показва инстинкта, даден от Бог на всички създания. Някои животни нямат способността да оцеляват самостоятелно, когато са малки, и се нуждаят от грижите на родителите си, за да оцелеят. Това е закон за оцеляване, който позволява на всички създания да се възпроизвеждат и да процъфтяват. Хората са същите: отглеждането на децата от родителите е инстинкт и докато правят това, те изпълняват своята отговорност и задължение като родители, а не правят добрина на децата си. Мислех си, че родителите ми са ме отгледали с големи усилия и трудности и по-конкретно: когато виждах как баща ми работи усилено, за да печели пари, да издържа семейството и да плаща за образованието ми, как живее пестеливо и не си почива дори когато е болен, аз се отнасях към цената, която баща ми беше платил, и към страданието, което беше понесъл, за да ме отгледа, като към добрина и това остана запечатано в сърцето ми. Мислех, че когато порасна, ще бъда почтителна към него, в противен случай щях да бъда напълно безсъвестна. Освен това бях повлияна от идеи като „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“ и смятах почитта към родителите си за най-важното нещо. Когато чух, че баща ми е претърпял автомобилна катастрофа, рискувах да бъда арестувана, за да отида да го видя. Когато научих, че баща ми е развил коронарна болест на сърцето и депресия, почувствах, че тази болест се дължи на тормоза от страна на Компартията, който му бях навлякла, и на страха и притеснението му за мен. В резултат на това почувствах силна вина и дори съжалих, че първоначално бях поела дълг на водач. Въпреки че благодарение на молитвата не изоставих дълга си, за да се прибера, мислите ми изобщо не бяха в дълга ми и просто започнах да го изпълнявам нехайно. Сега разбрах, че традиционните идеи, които Сатана внушава на хората, са подвеждащи и покваряващи и че те карат хората да живеят в чувства, да предават Бог, да се отдалечават от Него и в крайна сметка да загубят шанса си за Божието спасение.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Бог е отредил родителите ти да те отгледат, за да имаш възможност да пораснеш до пълнолетие, а не за да им се отплащаш през целия си живот. Имаш отговорности и задължения, които трябва да изпълниш в този живот, път, по който трябва да поемеш, и имаш свой собствен живот. В този живот не бива да влагаш цялата си енергия в отплата за добротата на родителите си. Това е просто нещо, което те придружава в твоя живот и по житейския ти път. По отношение на човешката природа и емоционалните връзки това е нещо неизбежно. Що се отнася обаче до това какви отношения си обречен да имаш с родителите си, дали ще можете да живеете заедно до края на живота ти, или ще бъдете разделени и няма да сте свързани от съдбата, това зависи от устроеното и подреденото от Бог. Ако Бог е устроил и подредил през този живот да бъдеш на различно място от родителите си, да си много далеч от тях и да не можете често да живеете заедно, тогава изпълнението на твоите отговорности към тях за теб е просто вид копнеж. Ако Бог ти е подредил да живееш много близо до родителите си в този живот и да можеш да останеш до тях, тогава това да изпълниш част от отговорностите си към своите родители и да проявиш известна синовна почит към тях са неща, които би трябвало да правиш в този живот — тук няма нищо, което може да се критикува. Но ако си на различно място от родителите си и нямаш възможността или подходящите обстоятелства да проявиш синовна почит към тях, тогава не е нужно да го смяташ за нещо срамно. Не бива да се срамуваш да погледнеш родителите си в очите, защото не си в състояние да проявиш синовна почит към тях — просто обстоятелствата ти не го позволяват. Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Създателя, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на моралната справедливост и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те заклейми за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да се чувства укорявана заради това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че не трябва да се отнасям към почитта към родителите като към своя житейска мисия. По въпросите, засягащи родителите ми, трябва да се покорявам на Божието върховенство и Божиите уредби и ако имам възможност да бъда с тях, трябва да направя всичко възможно, за да се грижа за тях и да изпълнявам синовната си отговорност. Но ако нямам такава възможност, трябва да се съсредоточа върху спокойното изпълнение на дълга си. Причината да не мога да се грижа за родителите си не беше, че не желаех да изпълня синовната си отговорност, а защото бях преследвана от Компартията и не можех да се върна у дома; и не трябваше да се чувствам виновна или заклеймена заради това. Бог е предопределил раждането ми в последните дни и ме е довел пред Себе Си, и аз съм се наслаждавала на поенето и ресурса от неимоверно много Божии слова. Сега е решаващ момент за разширяването на евангелието на царството и аз трябва да посветя сърцето си на евангелската работа, да изпълня дълга си и да се отплатя за Божията любов. Ако се стремя единствено да бъда почтителна към родителите си и изоставя отговорността и мисията си на сътворено същество, бих проявила неблагодарност към Божия ресурс и Божията грижа и закрила за мен, а това би било истинска липса на съвест и човешка природа. Докато четях Божиите слова, разбрах връзката между родители и деца. Вече не се чувствах обвързана или възпряна от традиционните идеи на Сатана, почувствах се вътрешно освободена и можех да се съсредоточа върху спокойното изпълнение на своя дълг. Благодаря на Бог от все сърце!