През май 2023 г. изпълнявах дълга си далеч от дома. Един ден получих писмо от родния си град, в което се споменаваше, че преди няколко години майка ми е получила инсулт и подвижността ѝ е била ограничена. Не можех да повярвам, че е истина. Щом си представих майка ми след инсулта, сълзите ми потекоха неудържимо. Помислих си: „Заради преследването и издирването от страна на Компартията не съм се прибирала у дома близо девет години. Невярващите ми роднини и близки със сигурност са ме търсили. Дали не са я разпитвали постоянно и тя да е получила инсулт, защото е била подложена на огромен натиск? Никой от семейството ми не вярва в Бог и дори преследват майка ми. Ще се грижат ли наистина добре за нея? Особено брат ми и снаха ми: сега, когато мама е получила инсулт, тя не само не може да върти бизнес и да печели пари, но и не може да им помага в грижите за децата. Вместо това тя се нуждае те да се грижат за нея. Има една поговорка: „Няма предани синове край леглото на хронично болен родител“. С течение на времето дали все още ще имат търпението да се грижат за нея? Няма ли роднини, приятели и съседи да ѝ говорят язвителни думи? Ако това се случи, тогава майка ми не само ще страда от мъките на болестта, но и ще трябва да понася душевна болка. Ще успее ли да преодолее тази ситуация?“. По онова време наистина исках веднага да се върна у дома, за да се грижа за майка си, но не можех да се прибера, защото Компартията ме преследваше и се опитваше да ме арестува. Мислех си как тя ме е родила и отгледала и ме е издържала по време на ученето ми. Животът у дома беше труден, а майка ми пестеше и се лишаваше, като пое натиска на заем с висока лихва, за да ме изпрати в университет. През изминалите девет години не можех да се грижа за майка си, а сега, след като дори получи инсулт, не можех да се прибера у дома, за да се грижа за нея. Майка ми беше платила толкова висока цена за мен, но като нейна дъщеря не бях изпълнила нито едно от синовните си задължения. Чувствах се наистина задължена към нея. През всичките тези години винаги съм очаквала с нетърпение отново да видя майка си един ден и да си поговорим дълго и сърдечно. Но сега тази мечта беше напълно разбита. След инсулта майка ми дори не можеше да говори нормално, камо ли да проведем дълъг и задушевен разговор. Колкото повече мислех за това, толкова по-измъчена се чувствах. Дори не можех да успокоя сърцето си, когато изпълнявах дълга си. Образът на майка ми, измъчвана от болестта, непрекъснато изникваше в съзнанието ми и не спирах да плача.

Вечер се въртях и не можех да заспя. Умът ми беше изпълнен с образа на майка ми след инсулта и бях изцяло погълната от чувствата си към нея. Осъзнах, че състоянието ми не е правилно и че ако продължавам така, определено няма да мога да изпълнявам добре дълга си. Намираме се в решаващ момент за разпространението на евангелието. Трябва възможно най-бързо да коригирам състоянието си и отново да посветя сърцето си на своя дълг. В този момент си спомних преживяването на Йов. За една нощ говедата и овцете на Йов, които покривали хълмовете, били отнети, децата му умрели, а по цялото му тяло се появили гнойни рани. Изправен пред такова огромно изпитание и толкова голяма болка, Йов не изрекъл нито дума на оплакване срещу Бог. Той дори казал: „Йехова даде, Йехова отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Сега, когато майка ми получи инсулт, въпреки че не разбирах напълно Божието намерение, знаех, че събитието, което ме сполетя, е изпитание от Бог. Трябваше да подражавам на Йов. Каквото и да ставаше, не можех да съгреша с устните си, като изрека дума на оплакване срещу Бог, и не можех да изоставя дълга си и да предам Бог. При тази мисъл сърцето ми бавно се успокои.

Една сутрин гледах видео със свидетелство за преживяване, озаглавено „След като диагностицираха майка ми с рак“. Един откъс от Божиите слова, цитиран в него, силно ме развълнува. Всемогъщият Бог казва: „Ако родителите ти се разболеят сериозно или ги сполети някакво голямо нещастие, това е нещо, което трябва да преживеят. В човешкия живот е съвсем нормално да се преживяват раждане, остаряване, болест и смърт, както и човек да се сблъсква с различни неща, големи и малки. Ако си пораснал човек, трябва да подхождаш към тези неща спокойно и правилно. Не се самообвинявай прекомерно и не изпитвай прекомерни чувства на задължение заради това, че не си в състояние да се грижиш за родителите си, и още повече, не влагай твърде много енергия в това, като по този начин повлияеш на стремежа си към истината и на правилното изпълнение на дълга си. Някои хора си мислят, че родителите се разболяват, защото децата им липсват. Така ли е? Децата на някои хора са до тях през цялата година, но нима те пак не се разболяват? Това кога хората се разболяват и какви болести се появяват в живота им е изцяло нещо, устроено от Божията ръка и няма нищо общо с това дали децата им са до тях. Ако Бог не е подредил родителите ти да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо няма да им се случи, дори и да не си с тях. Ако им е предопределено да се сблъскат с някаква болест или голямо нещастие в живота си, какво можеш да промениш, дори и да си до тях? Те пак няма да могат да го избегнат, нали? (Да.) Просто като тяхно дете, понеже имаш тази кръвна връзка с родителите си, ще се разстроиш, когато чуеш, че са болни. Това е съвсем нормално. Няма нужда обаче да размишляваш как да помогнеш на родителите си да се отърват от болката или да разрешат трудностите си, защото са се сблъскали с болест или голямо нещастие. Родителите ти са преживявали подобни неща неведнъж. Ако Бог подреди среда, която да ги избави от тези проблеми, тогава рано или късно те ще изчезнат напълно. Ако тези проблеми са житейски препятствия за тях и са неща, които те трябва да преживеят, тогава не могат да ги избегнат и от Бог зависи колко дълго трябва да ги преживяват; хората не могат да променят това. Ако искаш да разчиташ на собствените си сили, за да разрешиш тези проблеми, и искаш да анализираш и проучваш причините и последствията им, това е глупава мисъл и е ненужно. Не бива да постъпваш по този начин. Няма нужда да изразходваш твърде много енергия, за да търсиш хора, които да помогнат, или да намираш най-добрите лекари, или да уреждаш най-доброто болнично легло — няма нужда да си блъскаш главата, като правиш всички тези неща. Ако наистина имаш излишна енергия, тогава трябва да се справиш добре с дълга, който трябва да изпълняваш сега. Родителите ти имат свои собствени съдби. Никой не може да избяга от това на каква възраст трябва да умре. Твоите родители не са господари на съдбата ти, както и ти не си господар на техните съдби. Ако нещо е предопределено да им се случи, какво можеш да направиш по въпроса? Какъв резултат можеш да постигнеш, като се тревожиш и търсиш решения? Нищо не може да се постигне. Това зависи от Божиите намерения. Ако Бог иска да ти ги отнеме, като направи така, че да нямаш за какво да се тревожиш у дома и да можеш да изпълняваш дълга си със спокойна душа, можеш ли да се намесиш в това? Можеш ли да предлагаш условия на Бог? Какво трябва да направиш в този момент? Трябва да се покориш на Божиите устройвания и подредби. Ако някой си блъска главата, за да измисли решения, ако проучва, анализира и обвинява себе си, чувствайки се виновен пред родителите си, това ли са мислите и действията, които човек трябва да има? (Не.) Всички те са проявления на непокорство към Бог и към истината. Те са нерационални, неразумни и непокорни към Бог. Хората не бива да имат такива проявления. Разбираш ли? (Да.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах, че колкото и страдания да претърпява човек през живота си, от каквито и сериозни болести да се разболява и през колкото и несгоди трябва да премине — всичко това отдавна е предопределено от Бог и няма нищо общо с обективни фактори. В съдбата на майка ми е било писано да се разболее. А що се отнася до това колко години ще трябва да преживее тази болест, дали може да бъде напълно излекувана, или не, и дали в крайна сметка ще ѝ останат някакви последствия — всичко това отдавна е било предопределено от Бог. Аз обаче не разбирах Божието върховенство и продължавах да анализирам и проучвам, като вярвах, че понеже не съм се прибирала у дома през всичките тези години и невярващите ми роднини и близки са преследвали майка ми, тя не е могла да издържи на натиска, на който е била подложена, и в резултат на това е получила инсулт. Тревожех се също, че след инсулта семейството ми няма да се грижи за майка ми и че роднини, приятели и съседи ще ѝ говорят язвителни думи, като ѝ причиняват двойна мъка — и телесна, и душевна. Не можех да се прибера у дома, за да се грижа за нея, заради заплахата от преследване и арест от страна на Компартията, и така живеех с чувство на задължение към нея. И сърцето ми беше напълно завладяно от болестта на майка ми; дори не можех да го успокоя, докато изпълнявах дълга си. Сега осъзнах, че инсултът на майка ми нямаше връзка с това дали съм до нея, или не. Нямало е да избегне тази болест, ако бях останала при нея, нито пък болестта ѝ щеше да се облекчи или да бъде напълно излекувана, ако се върнех у дома, за да се грижа за нея. Същото беше и когато баба ми се разболя от рак на хранопровода, а леля ми — от рак на черния дроб. Тогава майка ми си блъскаше главата как да намери начини да ги лекува, похарчи много пари и често ходеше да ги посещава. Въпреки това те в крайна сметка починаха. Това показваше, че Бог отдавна е предопределил всичко: от какви болести ще се разболее човек в живота си и кога ще умре. Каквито и усилия да полагат хората или както и да се грижат за болния, те ни най-малко не могат да променят това. Дори и да бях останала до майка си и да се грижех за нея, тя пак щеше да се разболее от тази болест. Чрез разкриването на тези факти видях, че въпреки дългогодишната ми вяра в Бог начинът, по който гледах на нещата, все още беше същият като на невярващ. Не разбирах Божието върховенство. При тези мисли почувствах в сърцето си срам и бях готова да се върна при Бог, като поверя болестта на майка ми изцяло на Него и се оставя на милостта на Божието устройване относно това дали ще се подобри, или не, без в никакъв случай да се оплаквам. Постепенно състоянието ми много се подобри. Понякога все още се сещах за болестта на майка ми, но сърцето ме болеше по-малко и можех да посветя сърцето си на своя дълг.

Един ден, докато разговарях с няколко сестри, неволно споменах за инсулта на майка ми. Очите ми се насълзиха, а умът ми се изпълни с картини как майка ми се грижи за мен и подкрепя вярата ми в Бог. По-късно потърсих отговор: „Защо почувствах толкова голяма болка, когато разбрах, че майка ми е получила инсулт? Как да изляза от това състояние?“. В търсенето си прочетох два откъса от Божиите слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. На свой ред човекът се сдоби с родители и роднини и вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е бил обречен да съществува в Божието предопределение. Именно диханието на живота, идващо от Бог, подкрепя всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. При този процес никой не чувства, че човек съществува и расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек расте под благодатта на родителското възпитание и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на съществуването на живота му и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човек изобщо не чувства Божията благодат и Неговия приток и по този начин той пропилява живота, дарен му от Бог…“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). „Нека поговорим за това как трябва да се тълкува „Родителите ти не са твои кредитори“. Родителите ти не са твои кредитори — това не е ли факт? (Така е.) Тъй като това е факт, е редно да обясним съдържащите се в него въпроси. Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Ако погледнеш на това от гледна точка на Бог, това не е нещо, което хората избират. Ти не си избрал родителите ти да те родят, нито те са го избрали. Ако погледнем в корена на този въпрос, това е било повелено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос е лесен за разбиране от хората. От твоя гледна точка ти си бил в пасивна роля, когато си роден от родителите си, без да си имал избор по въпроса. От гледна точка на родителите ти, тяхното желание да имат и отглеждат деца е било субективно. С други думи, като оставим настрана Божията повеля, когато става въпрос за раждането и отглеждането на деца, твоите родители са имали цялата власт. Те са избрали да те родят. Бил си в пасивна роля, когато си роден от тях. Не си имал избор по въпроса. И така, тъй като родителите ти са имали цялата власт и тъй като са те родили, те имат задължение и отговорност да те отгледат до зряла възраст. Независимо дали става въпрос за осигуряване на образование или за снабдяване с храна и облекло, това е тяхна отговорност и задължение и е това, което трябва да направят. Докато ти винаги си бил в пасивна роля през периода, в който са те отглеждали, не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил малък, не си имал способността да се грижиш за себе си, не си имал друг избор, освен да бъдеш отгледан от родителите си в пасивна роля. Както и да са те отгледали родителите ти, това не е зависело от теб. Ако са ти давали хубава храна и напитки, тогава си имал хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, с вятър, слънце и дъждовна вода, те виреят още по-добре. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат и не се развиват толкова добре, колкото навън! В каквото и семейство да се роди човек, това е повелено от Бог. Ти си човек, който притежава живот, и Бог поема отговорност за всеки живот, като дава възможност на хората да оцелеят и да следват закона, който спазват всички създания. Просто като човек ти си живял в средата, в която са те отгледали родителите ти, така че е трябвало да израснеш в тази среда. Това, че си се родил в тази среда, се дължи на Божията повеля; това, че си отгледан до зряла възраст от родителите си, също се дължи на Божията повеля. Във всеки случай, с отглеждането ти, родителите ти изпълняват отговорност и задължение. Да те отгледат до зряла възраст е тяхно задължение и отговорност и това не може да се нарече доброта. Щом не може да се нарече доброта, може ли да се каже, че това е нещо, на което трябва да се наслаждаваш? (Може.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш облага или доброта от тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах, че Бог е източникът на човешкия живот и че диханието на живота ми е дадено от Бог. Още преди да се родя, Бог вече беше устроил семейство и родители за мен и винаги ме е наблюдавал и закрилял, докато растях. Той също така уреди братята и сестрите да ми проповядат евангелието, така че имах щастието да чуя Божия глас и да получа Божието спасение. Оттогава нататък спрях да преследвам светска слава и придобивки. Всичко това беше Божие върховенство и подредба. На пръв поглед изглеждаше така сякаш майка ми ме е отгледала, но това произтичаше от Божието върховенство и предопределение. Баща ми ценеше момчетата повече от момичетата и никога не ме е харесвал от деня, в който съм се родила. Ако направех и най-малката грешка, той ме биеше и всеки път майка ми заставаше до мен и ме защитаваше. Баща ми не ми позволи да уча в гимназия, но майка ми настоя да уча и дори пое натиска на заем с висока лихва, за да мога да отида в университет. След като завърших и започнах да си търся работа, удрях на камък на всяка крачка и живеех в нещастие и отчаяние. Една вечер майка ми доведе няколко сестри, за да разговарят с мен за Божиите слова, да ми помогнат и да ме подкрепят, за да мога да изляза от нещастието и отчаянието си. Когато напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг, моята майка ми оказа голяма финансова подкрепа, а също така ми помогна да поддържам добра семейната обстановка, за да не бъда преследвана или възпрепятствана от членове на семейството. Всичко това, което майка ми беше направила за мен по време на моето израстване и вяра в Бог, беше изпълнение на нейните отговорности и задължения. Това бяха отговорностите, които тя е трябвало да понесе, след като ме е родила; те не се брояха за добрина и не бяха нещо, за което трябваше да се отплащам. Аз обаче винаги съм гледала на начина, по който майка ми ме е отгледала, и на цената, която е платила за мен, като на вид добрина. В съчетание с факта, че от малка бях дълбоко отровена от традиционни културни ценности като „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“, накрая се почувствах длъжна да се отплатя за добрината на майка ми. Ако не се отплатях, щях да я разочаровам и съвестта ми щеше да бъде заклеймена. Когато разбрах, че майка ми е получила инсулт, и не можех да се прибера у дома, за да се грижа за нея, сърцето ми се изпълни с чувство на задължение към нея и не можех да го успокоя дори когато изпълнявах своя дълг. Сега големите катаклизми са се спуснали над нас и неотложното намерение на Бог е повече хора да чуят Неговия глас, да се върнат пред Божия престол и да получат Неговото спасение. В този критичен момент за разпространението на евангелието, ако живеех единствено сред чувствата си към майка ми и се отнасях лековато и нехайно към своя дълг, това би било тежко предателство спрямо Бог. Наистина щях да бъда човек без съвест и без чувство за благодарност. Бог ми даде живот и ме удостои с благодатта Си, като ми позволи да дойда пред Него и ми осигури словата на живота. Той също така ме защити при две автомобилни катастрофи, като ме избави от опасност. Без Божията грижа и закрила не знам колко пъти щях да съм умряла. Без Божието спасение все още щях да живея като невярваща: в празнота и болка. Божията любов към мен е просто твърде голяма. Именно на Бог трябва да благодаря най-много и това, което най-вече трябва да направя, е да изпълнявам добре своя дълг, за да се отплатя за Божията любов.

След това прочетох още един откъс от Божиите слова и намерих в тях принципите на практикуване за това как да се отнасям към родителите си. Всемогъщият Бог казва: „Ако според средата, в която живееш, и обстоятелствата, в които се намираш, почитането на родителите ти не противоречи на изпълнението на Божието поръчение и на твоя дълг, тоест ако почитането на родителите ти не влияе на преданото изпълнение на твоя дълг, можеш да практикуваш и двете едновременно. Не е необходимо външно да се разделяш с родителите си, нито външно да се отричаш от тях или да ги отхвърляш. Това в каква ситуация е приложимо? (Когато почитта към родителите не противоречи на изпълнението на дълга.) Точно така. Тоест, ако твоите родители не се опитват да попречат на вярата ти в Бог, ако те също са вярващи и ако наистина те подкрепят и насърчават да изпълняваш дълга си предано и да изпълниш Божието поръчение, тогава връзката ти с тях не е плътска връзка между роднини в обикновения смисъл на думата, а е връзка между братя и сестри от църквата. В такъв случай, освен че трябва да общуваш с тях като с братя и сестри от църквата, трябва да изпълниш и някои от синовните си задължения към тях. Трябва да проявиш малко повече загриженост към тях. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти, т.е. стига да не възпират сърцето ти, можеш да се обаждаш на родителите си, за да ги питаш как се справят и да проявиш известна загриженост към тях, можеш да им помагаш да разрешат някои трудности и житейски проблеми и можеш да им помагаш да разрешат някои от трудностите, които срещат във връзка с навлизането си в живота. Можеш да правиш всички тези неща. Тоест, ако твоите родители не пречат на вярата ти в Бог, трябва да поддържаш тази връзка с тях и да изпълняваш своите задължения към тях. А защо трябва да проявяваш загриженост към тях, да се грижиш за тях и да ги питаш как са? Тъй като си им дете. След като съществува тази връзка между вас, имаш друг вид отговорност и трябва да се интересуваш малко повече от тях и да им помагаш повече. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти и стига родителите ти да не възпрепятстват или смущават вярата ти в Бог и изпълнението на дълга ти, както и да не те дърпат назад, тогава е естествено и подобаващо да изпълняваш задълженията си към тях и трябва да го правиш така, че съвестта ти да е чиста. Това е най-ниският критерий, който трябва да покриеш. Ако не можеш да почиташ родителите си у дома поради влиянието и пречките на обстоятелствата, тогава не е задължително да се придържаш към това правило. Трябва да се оставиш на устроеното от Бог и да се покориш на Неговите подредби и не е нужно да се насилваш да почиташ родителите си. Бог осъжда ли го? Бог не го осъжда и не принуждава хората да го правят. […] Имаш задължението да почиташ родителите си и ако обстоятелствата го позволяват, можеш да го изпълниш, но чувствата ти не бива да те възпират. Какво трябва да направиш, ако например някой от родителите ти се разболее и трябва да отиде в болница и няма кой да се грижи за него, а ти си твърде зает с дълга си, за да се върнеш у дома? В такива моменти твоите чувства не бива да те възпират. Трябва да поставиш въпроса в молитва, да го повериш на Бог и да го оставиш на милостта на устроеното от Бог. Такова отношение трябва да имаш. Ако Бог иска да вземе живота на твоя родител и да ти отнеме родителя, пак трябва да се покориш. Някои хора казват: „Макар да съм се покорил, пак се чувствам нещастен и от дни плача за това. Това не са ли плътски чувства?“. Това не са плътски чувства, това е човешка доброта, това е притежаване на човешка природа, и Бог не го заклеймява. Можеш да плачеш, но ако плачеш дни наред и не можеш да спиш или да се храниш, не си в настроение да изпълняваш дълга си и дори искаш да се прибереш у дома и да посетиш родителите си, значи не можеш да изпълняваш дълга си добре и не практикуваш истината, а това означава, че не изпълняваш задълженията си, като почиташ родителите си, а живееш сред чувствата си. Ако почиташ родителите си, докато живееш според чувствата си, значи не изпълняваш задълженията си и не се придържаш към Божиите слова, защото си изоставил Божието поръчение и не следваш Божия път. Когато попаднеш в подобна ситуация, ако не възпрепятства дълга ти или не влияе на твоята преданост при изпълнението му, можеш да направиш някои неща, които са по силите ти, за да покажеш синовното си уважение към родителите си, и да изпълниш задълженията си към тях според способностите си. В обобщение, това трябва да правят хората и на това са способни в рамките на човешката си природа. Ако попаднеш в капана на чувствата си и това забавя изпълнението на дълга ти, то е в пълно противоречие с Божиите намерения. Бог никога не е изисквал от теб да го правиш, а иска само да изпълняваш задълженията си към своите родители и нищо повече. Ето какво означава да проявяваш синовно уважение. Когато Бог казва „да почиташ родителите си“, има определен контекст. Само трябва да изпълниш някои задължения, които са осъществими при всякакви условия, и това е всичко. Ти ли решаваш дали родителите ти ще се разболеят тежко и дали ще умрат? Какъв е животът им, кога ще умрат, каква болест ще ги покоси и как ще умрат — тези неща имат ли нещо общо с теб? (Не.) Нямат нищо общо с теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). От Божиите слова разбрах, че почитането на родителите ми не е поръчение от Бог, нито е моя мисия. Моето небесно призвание е единствено да изпълнявам дълга на сътворено същество, защото Бог е казал: „Не трябва ли така или иначе да изпълняваш дълга си? Това е призвание, изпратено от небето — отговорност, която не може да бъде захвърлена. Трябва да изпълняваш дълга си, дори и никой друг да не го прави. Това е решимостта, която трябва да имаш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Придобиването на истината е най-важното нещо във вярата в Бог). „Въпреки че децата имат задължението да почитат родителите си, това не е дългът на сътворено същество. Трябва да намерим правилния път за практикуване според различните обстоятелства и условия и всичко, което правим, трябва да се основава на предпоставката, че не възпрепятства нашия дълг. Ако средата и условията го позволяват, трябва да изпълнявам отговорностите си на дъщеря и да се грижа за майка си според възможностите си. Аз обаче не можех да се върна у дома заради преследването и опитите за арест от страна на Компартията и не можех да бъда до майка си, за да се грижа за нея. Дори правото ми да я видя или да ѝ се обадя по телефона, за да попитам за състоянието ѝ, ми беше безмилостно отнето от Компартията. Освен това бях заета с дълга си и нямах време да се върна и да се грижа за майка си. Ако се върнех у дома, за да се грижа за майка си, и забавех делото на църквата, това нямаше да е в съответствие с Божието намерение. След като обмислих всичко това, се почувствах много по-спокойна в сърцето си и застанах пред Бог в молитва: „Всемогъщи Боже, сега знам как да се отнасям към въпроса с болестта на майка ми. Готова съм да се откажа от чувствата си към нея и да се придържам към дълга си. Не мога да се върна у дома, за да се грижа за нея, затова я поверявам в Твоите ръце. Каквото и да я сполети в бъдеще, готова съм да се покоря“. След молитвата се почувствах малко по-освободена. Можех да посветя сърцето си на своя дълг и вече не бях възпирана или обсебена от въпроса с инсулта на майка ми. Благодаря на Бог, че устрои това обстоятелство, за да ми позволи да придобия известно прозрение за традиционните идеи в мен и да знам как да се отнасям правилно към родителите си.