От Дзъ Чън, Китай

През април 2024 г. главоболието ми се влоши. Когато сутрин се събуждах, усещах главата си подута и болезнена и се чувствах объркана и леко замаяна. Вечер ръцете и дланите ми често изтръпваха, а и вратът ме болеше толкова много, че не можех да си обърна главата. Помислих си: „И преди съм имала главоболие, но сутрин обикновено се чувствах по-добре. Защо напоследък, когато се събудя, усещам главата си подута и тежка?“. Отидох на преглед в болницата и лекарят каза, че имам недостатъчно оросяване на мозъка и че кръвното ми налягане също е високо. Това е често срещана животозастрашаваща болест при възрастните хора и ако не се лекува, може да приключи фатално. Лекарят веднага ми подаде една перорална течност, за да я изпия. Взех лекарството, като се чувствах леко напрегната, и си мислех: „Наистина ли е толкова сериозно? Как е възможно? Дали този лекар не се опитва да ме изплаши? Освен това аз вярвам в Бог и Той бди над мен и ме защитава!“. Така че взех само някои от лекарствата.

След известно време главоболието ми не се подобри. Потърсих информация в интернет и открих, че ако високото кръвно се влоши, може да доведе до мозъчен кръвоизлив, а недостатъчното оросяване на мозъка може да доведе дори до исхемичен инсулт. Тази болест е с много висока смъртност. След като видях това, вълна от безпокойство се надигна в сърцето ми. Продължавах да се чувствам замаяна и объркана. Също така бях постоянно сънлива и нямах никаква енергия. Дори скоростта ми на писане много намаля и реакциите ми бяха по-бавни. Спомних си, че когато бях на осем години, баща ми получи мозъчен кръвоизлив. В началото, когато се разболя, имаше главоболие, а няколко дни по-късно започна да развива деменция и ръцете и краката му изтръпнаха. След още няколко дни се парализира от едната страна след инсулт. След няколкомесечно лечение той все пак почина. Тревогите и притесненията ми изведнъж изплуваха на повърхността и се чудех: „Дали и аз ще получа инсулт като баща ми? Ако стане така, няма ли това да е краят за мен? Как тогава ще се стремя към истината и ще изпълнявам дълга си? Ако се окажа наполовина парализирана като баща ми, не само че няма да мога да изпълнявам дълга си, но един ден може да загубя дори живота си. След като вярвам в Бог толкова много години, нима няма да мога да бъда спасена? Аз съм почти на 60 и имам хронични заболявания като ревматоиден артрит и проблеми с шийните и лумбалните прешлени. Отговарям за евангелската работа в няколко църкви, но имам толкова много задачи и ако продължавам да се напрягам, заболяването ми няма ли да се влоши?“. Тогава си спомних за един колега от младини, който гадаеше. Той ми гледа на ръка и каза, че ще умра от болест на 60-годишна възраст. Тогава не го приех на сериозно, но тъй като наближавах тази възраст, можеше ли наистина да е вярно, че ще доживея само до 60? Чувствах, че ако наистина умра, няма да мога да видя красотата на Божието царство. Бях смутена и разстроена от тези мисли и дори се оплаквах: „През всичките тези години изпълнявам дълга си дори и с болежките си; защо Бог не премахна болестта ми?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече унивах. Затова коригирах графика си за сън и се опитвах да си почивам колкото се може повече. Също така правех упражнения и търсех народни лекове в допълнение към лечението си. Преди да се усетя, мислите ми бяха изцяло насочени към това да поддържам тялото си и вече не изпитвах бреме към дълга си. Само се тревожех, че преумората наистина ще причини смъртта ми. Тъй като проследявах работата толкова мудно, ефективността на евангелската работа постепенно намаляваше и въпреки това не чувствах неотложна нужда да решавам проблемите, в резултат на което евангелската работа в няколко църкви почти спря. Дори си мислех: „Остарявам и имам толкова много болести. Може би трябва да кажа на водачите, че се прибирам вкъщи да изпълнявам дълга си, така че ако заболяването ми се влоши, семейството ми ще се погрижи за мен“. След това няколко евангелски работници, за които отговарях, изпаднаха в лошо състояние, а ефективността на евангелската работа продължаваше да намалява. Почувствах известен страх и осъзнах, че състоянието ми не е добро, и тогава бързо застанах пред Бог в молитва: „Боже, тъй като диагнозата ми е недостатъчно оросяване на мозъка и високо кръвно, се страхувам, че може да получа инсулт, да се парализирам и да умра също като баща ми. Поради това не исках да полагам усилия или да се напрягам за дълга си, което доведе до сериозен спад в ефективността на евангелското дело. Боже, аз съм готова да се покая и да търся истината, за да разреша тревогите и притесненията си относно болестта. Моля Те, напътствай ме“.

След това съзнателно потърсих да прочета Божиите слова за болестта. Прочетох Божиите слова: „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Ако са, ще посочи ли някой конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Макар че раждането, старостта, болестите и смъртта са нещо неизменно и неизбежно в човешкия живот, има хора с определен организъм или особено заболяване, които, независимо дали изпълняват дълга си, или не, изпадат в скръб, безпокойство и тревога заради трудностите и болестите на плътта. Те се тревожат за болестта си, тревожат се за множеството трудности, които болестта може да им причини, за това дали болестта им ще стане сериозна, какви ще са последствията, ако стане сериозна, и дали ще умрат от нея. В особени ситуации и при определени условия тази поредица от въпроси ги кара да затънат в скръб, безпокойство и тревога и да не могат да се измъкнат. Някои хора дори живеят в състояние на скръб, безпокойство и тревога заради сериозната болест, която вече знаят, че имат, или заради латентна болест, за която не могат да направят нищо, така че да я избегнат, и са повлияни, засегнати и контролирани от тези негативни емоции“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Това, което Бог разобличава, беше точно моето състояние. Видях, че имам много болести, лекарят каза, че страдам от животозастрашаваща болест, а аз установих, че лекарствата не помагат. В резултат на това живеех в постоянно състояние на тревога и притеснение и съсредоточих всичките си мисли върху това да поддържам тялото си. Вече не изпитвах бреме към дълга си и не бях склонна да полагам усилия или да правя жертви. Страхувах се, че колкото повече усилия полагам, толкова по-зле ще стават недостатъчното оросяване на мозъка и високото ми кръвно, и че ако получа исхемичен инсулт, няма да мога да изпълнявам дълга си. През това време всеки ден усещах изтръпване на ръцете и дланите си и се тревожех, че ако тези симптоми се влошат, ще стана наполовина парализирана като баща ми и накрая дори ще умра. Дори и да не умра и да изпадна във вегетативно състояние, как бих могла да изпълнявам дълга си и да подготвям добри дела, за да бъда спасена и да навляза в небесното царство? Спомних си също, че когато бях млада, някой ми предсказа съдбата и каза, че ще умра от болест на 60-годишна възраст; и сега, когато наближавах 60, още повече се тревожех дали наистина ще умра. Живеех в състояние на тревога и притеснение и не бях съсредоточена върху дълга си. Когато възникваха проблеми в работата ми, не изпитвах спешна нужда да ги решавам, което доведе до сериозен спад в ефективността на евангелското дело. Бързо застанах пред Бог, за да търся истината и да разреша тревогите и притесненията си.

Прочетох Божиите слова: „Когато се разболееш, то е за да разкрие всички твои неразумни изисквания и нереалистични фантазии и представи за Бог, а също и за да изпита вярата ти в Бог и покорството ти пред Него. Ако издържиш изпитанието с тези неща, тогава имаш истинско свидетелство и реално доказателство за вярата си в Бог, за предаността си към Бог и за покорството си пред Него. Ето какво иска Бог и именно това трябва да притежава и да изживее едно сътворено същество. Не са ли всички тези неща положителни? (Така е.) Това са все неща, към които хората трябва да се стремят. Освен това, ако Бог позволи да се разболееш, Той не може ли също така и да премахне болестта ти по всяко време и навсякъде? (Може.) Бог може да премахне болестта ти по всяко време и навсякъде, в такъв случай Той не може ли да направи и така, че болестта ти да се задържи в теб и никога да не те напусне? (Може.) И ако Бог прави така, че същата тази болест никога да не те напуска, можеш ли все пак да изпълняваш дълга си? Можеш ли да запазиш вярата си в Бог? Това не е ли изпитание? (Така е.) Ако се разболееш и след няколко месеца оздравееш, тогава вярата ти в Бог, както и предаността и покорството ти към Него не са подложени на изпитание и ти нямаш каквото и да е свидетелство. Лесно е да издържиш на болестта в продължение на няколко месеца, но ако болестта ти трае две или три години и вярата и желанието ти да бъдеш покорен и предан към Бог не се променят, а вместо това стават все по-реални, това не показва ли, че си израснал в живота? Не жънеш ли тази реколта? (Така е.) И така, докато човек, който истински се стреми към истината, е болен, той преживява безбройните ползи, които носи болестта му. Не се опитва нетърпеливо да избяга от болестта си или да се тревожи какъв ще бъде изходът, ако болестта му се проточи, какви проблеми ще причини тя, дали ще се влоши, или дали ще го погуби — не се тревожи за такива неща. Освен че не се тревожи за такива неща, той е способен да навлезе положително и да има истинска вяра в Бог и да бъде истински покорен и предан към Него. Като практикува по този начин, той придобива свидетелство, а това носи и голяма полза за навлизането му в живота и за промяната на нрава му и изгражда солидна основа за постигане на спасение. Колко прекрасно е това!“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е нагласил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах Божието намерение. Това, че Бог ме накара да премина през болест — независимо дали бе нужно дълго или кратко време за възстановяване и независимо дали Бог ме излекува, или не — беше, защото Бог искаше да види дали имам истинско покорство в болестта си. Бог искаше да провери дали съм предана в дълга си и което е по-важно, да пречисти и промени покварения ми нрав. Но когато чух лекаря да казва, че имам животозастрашаваща болест, веднага изпаднах в състояние на тревога и притеснение. Страхувах се, че болестта ми ще се влоши или дори ще доведе до частична парализа, и се опасявах, че ако заболяването ми се влоши и умра, няма да бъда спасена и да вляза в небесното царство. Не само нямах вяра и покорство към Бог, но и използвах напускането на дома за изпълнение на дълга си, като разменна монета, за да се пазаря с Бог. Оплаквах се, че Бог не е премахнал болестта ми, и дори мислех да изоставя църковното дело, за да отида и да изпълнявам дълга си у дома. Що за покорство или преданост към Бог имах? Когато преди време имах краткотрайни и леки главоболия, все още можех да постоянствам в дълга си и чувствах, че съм доста предана към Бог, но когато тази година проследих заболяването си и установих, че ако не се лекува, може да бъде фатално, вече не исках да правя жертви в дълга си и станах вяла и нехайна, което сериозно забави евангелската работа на няколко църкви. Видях колко изцяло егоистична и достойна за презрение съм била и как ми липсва истинско покорство към Бог. Тази болест ме разкри напълно и ако това не ми се беше случило, безсрамно щях да поставя на главата си короната на преданост и покорство към Бог. Бог използваше болестта ми, за да ме пречисти и спаси. Тази болест беше Богто пиршество, приготвено за мен от Бог! Когато разбрах Божието намерение, се почувствах много по-спокойна в сърцето си. Затова се помолих на Бог: „Боже, независимо дали болестта ми ще се подобри, или влоши, съм готовада оставя настрана тревогите и притесненията си, да се покоря на Твоите устройвания и подредби и бързо да вложа сърцето си в своя дълг. Моля Те, води ме да продължа да се самоанализирам и да си извличам поуки“.

Отново се самоанализирах. Запитах се защо след толкова много години на вяра в Бог, когато болестта ми не се подобри, установих, че губя вяра в Бог и че нямам мотивация в дълга си. В моя размисъл се сетих за Божиите слова: „Вашата преданост е само на думи, знанията ви са само мислене и представи, трудът ви е единствено за да придобиете небесните благословения, а каква ли ще да е вашата вяра? Дори и днес вие продължавате да сте глухи за всяко слово на истината“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. До момента, в който видиш духовното тяло на Исус, Бог ще е направил наново небето и земята). Божиите слова наистина уцелиха право в десетката по отношение на моите достойни за презрение намерения. Изглеждаше, че от много години изпълнявах дълга си, правех жертви и отдавах всичко, но вътрешно имах намерението да придобия благословии. Мислех си, че след като съм постоянствала в дълга си, докато съм била болна през всичките тези години, тогава, дори и да нямах заслуги, поне съм се трудила усърдно, и се опитвах да използвам тези неща като капитал, за да се пазаря с Бог за благословиите на небесното царство. Когато видях, че заболяването ми може да се развие в парализа или дори смърт и надеждите ми да вляза в небесното царство бяха на път да се разбият, моята природа да предавам Бог беше напълно разобличена. Започнах да губя усещането си за бреме в дълга и умът ми беше съсредоточен върху намирането на народни лекове за моята болест. Не исках да се занимавам с решаването на проблема с намаляващата ефективност на евангелското дело и просто се страхувах, че ако работя твърде много и умра, няма да получа благословиите на небесното царство. Дори обмислях резервния си план и мислех да се откажа от текущите задачи и да се прибера вкъщи. Видях, че наистина нямах никаква преданост и че изпълнявах дълга си само за да придобия благословии. Ако не бях разкрита чрез тази болест, нямаше да осъзная достойните си за презрение намерения да търся благословии във вярата си или неразумните изисквания, които отправях към Бог. Беше наистина срамно за изпълнен с покварен нрав човек като мен все още да иска да навлезе в царството и да се радва на Божиите благословии! Чувствах дълг и вина. Аз съм сътворено същество и изпълнението на моя дълг е напълно естествено и обосновано. Бях се радвала на толкова голям приток на истина от Бог, така че трябваше безусловно да изпълня дълга си, за да отвърна на Божията любов.

По-късно, докато четях Божиите слова, започнах да разбирам смъртта по-ясно. Всемогъщият Бог казва: „Въпросът за смъртта има същото естество като другите въпроси. Това не е нещо, което зависи от избора на човек, а още по-малко може да се промени по волята на човека. Смъртта е същата като всяко друго важно събитие в живота. Тя е напълно подвластна на предопределението и върховенството на Създателя. Ако някой моли за смърт, не е задължително да умре, а ако моли за живот, не е задължително да живее. Всичко това е подвластно на Божието върховенство и предопределение и се променя и решава от Божията власт, от Божия праведен нрав и от Божието върховенство и Неговите подредби. Следователно няма непременно да умреш, ако, да речем, се разболееш от тежка болест — тежка болест, която може да доведе до смърт. Кой решава дали ще умреш или не? (Бог.) Бог решава. И тъй като Бог решава, а хората не могат да решават подобно нещо, за какво се чувстват неспокойни и скръбни хората? То е като това кои са родителите ти, кога и къде си роден — това също са неща, които не можеш да избереш. Най-мъдрият избор по тези въпроси е да оставиш нещата да се развиват по естествения си път, да се покориш и да не избираш, да не влагаш никаква мисъл или енергия в този въпрос и да не се чувстваш скръбен, неспокоен или тревожен за това. Тъй като хората не са в състояние да избират сами, да влагат толкова много енергия и мисли по този въпрос е глупаво и неразумно. Това, което хората трябва да правят, когато са изправени пред изключително важния въпрос за смъртта, е да не се натъжават, да не скърбят или да се страхуват от нея. А какво трябва да правят? Хората трябва да изчакат. Така ли? (Да.) Така ли е? Чакането означава ли да се очаква смъртта? Да чакаш да умреш, когато си изправен пред смъртта? Това правилно ли е? (Не, хората трябва да я посрещнат положително и да се покорят.) Точно така, това не означава да чакаш смъртта. Не се вцепенявай от страх пред смъртта и не изразходвай цялата си енергия в мисли за смъртта. Не мисли по цял ден: „Ще умра ли? Кога ще умра? Какво ще правя, след като умра?“. Просто не мисли за това. Някои хора казват: „Защо да не мисля за това? Защо да не мисля за това, когато съм напът да умра?“. Защото не се знае дали ще умреш, или не, и не се знае дали Бог ще ти позволи да умреш — тези неща са неизвестни. По-конкретно, не се знае кога ще умреш, къде ще умреш, в колко часа ще умреш или как ще се чувства тялото ти, когато умреш. Не ставаш ли глупав, като си напрягаш мозъка с мисли и размисли за неща, които не знаеш, и като се чувстваш неспокоен и тревожен за тях? Тъй като това те прави глупав, не бива да си напрягаш мозъка с тези неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „Ти следваш Бог и казваш, че вярваш в Него, но в същото време си контролиран и смущаван от суеверия. Дори си способен да следваш мислите, внушени на хората от суеверия, и което е дори още по-сериозно, някои от вас се страхуват от тези мисли и факти, които касаят суеверия. Това е най-голямото богохулство. Ти не само не си способен да свидетелстваш за Бог, а и следваш Сатана в противопоставянето на Божието върховенство — това е богохулство“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Съдът на Божиите слова ме накара да се уплаша. Мислех си как заболяването ми наскоро се беше влошило и за думите на лекаря, че имам животозастрашаваща болест, и си спомних какво ми каза веднъж един гледач на ръка — че ще умра от болест на 60-годишна възраст — и веднага изпаднах в състояние на тревога и притеснение. Страхувах се, че наистина мога да умра, и затова опитах всякакви лечения, като се надявах бързо да се отърва от тази болест. Сега, когато поглеждам назад, виждам, че съм била наистина сляпа и невежа! Животът и смъртта ми са в Божиите ръце и кога и как ще умра зависи от Божието предопределение и върховенство. Независимо дали съм болна, или не, когато дойде предопределеното ми време, ще умра, дори и да съм здрава. Но ако не съм достигнала предопределеното ми време, дори и да се разболея сериозно, няма да умра. Но аз не разбирах Божията власт и върховенство и бях повлияна и смутена от думите на един гледач на ръка, като се страхувах, че казаното от него наистина ще се сбъдне. Къде беше мястото на Бог в сърцето ми? Не отричах ли с това Божието предопределение и върховенство? Това беше богохулство срещу Бог! Бях наистина объркана и дори ми се искаше да се зашлевя. Спомних си за баща ми, който беше похарчил много пари за лечение, но не успя да излекува болестта си. Той почина на 40. Такава бе съдбата му. Когато дойде предопределеното му време, никой не можеше да го задържи жив. От друга страна, виждала съм също, че дядото на една сестра имаше рак повече от 10 години. Лекарите казваха, че няма да живее дълго, но той живя още много години след диагнозата си без лечение. Дори след 70-те си години все още ходеше редовно на пазар. Въпреки че имам няколко болести, дали те ще се влошат, дали ще се развият в инсулт, или дори парализа и смърт, това са неща, които не мога да предвидя или контролирам. Но аз се оказах в капан от тревога и притеснение, без да влагам сърце в изпълнението на дълга си. Не беше ли това глупаво от моя страна? Независимо дали живея, или умирам, трябва да се покоря на Божието предопределение и подредби и не трябва да се тревожа или безпокоя за неща, които не мога да предвидя или контролирам. Като се има предвид, че умът ми все още работи нормално и все още имам енергия да изпълнявам дълга си, трябваше бързо да променя състоянието си, да коригирам нагласата си, да вложа сърцето си в моя дълг, да направя всичко възможно, за да разреша проблемите в евангелската работа, да разреша негативното състояние на братята и сестрите, да ги мотивирам да проповядват евангелието и да свидетелстват за Бог и да доведа повече хора, които жадуват за Божието явяване в Неговия дом, за да получат Неговото спасение. По този начин, дори и да умра, няма да имам никакви съжаления.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. […] От една страна, става дума за изпълнение на дълга на сътворено същество. От друга страна, става дума за това да направиш всичко в рамките на своите възможности и способности по най-добрия възможен начин, като достигнеш поне до момента, в който съвестта ти не те обвинява, в който можеш да бъдеш в мир със собствената си съвест и да се докажеш като приемлив в очите на другите. Ако доразвием това — през целия си живот, независимо от семейството, в което си се родил, от образователния ти ценз или от заложбите ти, ти трябва да помислиш кои са най-важните истини, които хората трябва да разберат в живота — например какъв път трябва да извървят, както и как трябва да живеят, за да имат смислен живот. Трябва поне малко да изследваш истинската стойност на живота. Не можеш да живееш този живот напразно и не можеш да дойдеш на тази земя напразно. От друга страна, през целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е най-важното. Не говорим за изпълнение на велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо. Някои хора в църквата например влагат всичките си усилия в дълга за проповядване на евангелието, като посвещават енергията на целия си живот, плащат висока цена и печелят много хора. Благодарение на това те чувстват, че животът им не е бил напразен и че имат стойност и утеха. Когато са изправени пред болест или пред смъртта, когато обобщават целия си живот и си спомнят за всичко, което са свършили, за пътя, който са извървели, в сърцата си намират утеха. Нито изпитват вина, нито съжаление. […] Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и завършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилният път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? (Да.) Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие, свобода и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности е стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот означава, че си придобил истината; в сърцето си ще бъдеш утешен и ще имаш радост“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). Под напътствието на Божиите слова разбрах как човек може да води смислен и стойностен живот и това силно насърчи сърцето ми. Аз съм човек, покварен от Сатана, но днес бях издигната от Бог и мога да изпълнявам дълга на сътворено същество, да живея, за да проповядвам евангелието и да свидетелствам за Създателя, и да водя онези, които живеят в страдание и мрак, при Бог, за да получат Неговото спасение. Това е толкова ценно и смислено нещо! Ние сме по-нищожни дори от праха, но Бог се отнася към нас с благодат. Радваме се на ресурса на толкова много Божии слова, разбираме толкова много истини и загадки, изпълняваме дълга на сътворено същество и можем да бъдем спасени от Бог и да оцелеем след големите катаклизми. Каква велика благословия е това! Ако пропуснем тази изключително рядка възможност, това би било много жалко. Ако се грижа само за тялото си и не искам да полагам никакви усилия или да правя жертви в дълга си, тогава, дори и да оздравея, ако не съм изпълнила добре дълга си и съм загубила функцията на сътворено същество, нямаше ли да живея като жив труп? Болката на душата е нещо, което не може да бъде компенсирано. След това бързо проведох общение с евангелските работници за Божиите намерения и когато откривах проблеми и отклонения в тяхната евангелска работа, своевременно провеждах общение за решения и евангелското дело постепенно започна да се подобрява. Два месеца по-късно резултатите от евангелската работа в тези църкви се удвоиха. След това спрях да приемам лекарства, кръвното ми се нормализира и вече не усещах главата си подута или болезнена. Когато работата не беше натоварена, си почивах малко повече, а понякога, когато работата беше натоварена и трябваше да остана до късно, на следващата сутрин след събуждане не усещах главата си толкова подута и болезнена, както преди. Ръцете и дланите ми също спряха да изтръпват през нощта и бях наистина благодарна на Бог.

По-късно получих писмо от висшестоящите водачи, в което ме молеха да отговарям за проследяването на евангелското дело на повече от дузина църкви. Когато прочетох писмото, си помислих: „Да проследявам евангелската работа на толкова много църкви ще изисква плащане на по-голяма цена, повече усилия и повече умствена енергия. Ако претоваря мозъка си, дали болестта ми няма да се върне?“. Докато мислех за това, осъзнах, че нещо не е наред със състоянието ми. Нали тъкмо бях излязла от тревогите и притесненията за болестта си? Защо отново се тревожех? Затова се помолих на Бог с готовност да се покоря. След това прочетох Божиите слова: „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова ми дадоха вяра и сила и докато съм жива, мога да говоря и да ходя, трябва да бъда покорна и здраво стъпила на земята и да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Докато мислех за това, болестите ми до този момент бяха в общи линии излекувани, и макар натоварването да беше малко по-голямо, можех разумно да подредя графика си; и независимо от това дали болестите ми щяха се върнат в бъдеще, оставих Бог да ме устрои и подреди според желанието Си. Затова изпратих отговор на водачите, че съм готова да се подчиня на подредбите на църквата и да си сътруднича хармонично с всички, за да изпълняваме добре дълга си.