От Дзяю, Китай

Един ден през април 2024 г. получих писмо от висшестоящите водачи. В писмото се споменаваше, че няколко сестри са повдигнали определени въпроси по мой адрес. Казали са, че не съм организирала никакви събирания за тях и че съм мудна в проследяването на задачите и в отговарянето на писма, което бави работата. След като прочетох докладваните от тях проблеми, дълго време не можех да се успокоя и продължавах да се опитвам да споря и да се оправдавам с извинения като: „Има обективни причини за това. Тези сестри временно спряха да ходят на събирания, защото мястото не беше безопасно. Казах им бързо да намерят къща, в която да се събират, но те така и не отговориха. Що се отнася до другите, безопасноста на няколко братя и сестри беше изложена на риск, затова засега не съм организирала събирания за тях. Не е моя вината, че не могат да се събират, защо тогава всички ме обвиняват? В периода, в който не са имали събирания, пишех писма, за да питам за тяхното състояние и да общувам с тях. Не съм ги пренебрегвала. Казват, че съм мудна в проследяването на работата и в отговарянето на писма, но това се дължи на гоненията и арестите на Компартията. Братята и сестрите не могат да се събират толкова често, колкото преди; затова, разбира се, не са и получавали писмата толкова бързо, както по-рано. Това също не зависи от мен. Всички те изискват твърде много от мен. Всеки ден проследявам различни видове работа и трябва да пиша писма, за да отговарям на въпросите на братята и сестрите. Понякога съм толкова заета, че работя до два сутринта. Как да не върша действителна работа, след като страдам и плащам такава цена?“. По това време просто не можех да го приема. На следващия ден висшестоящите водачи помолиха братята и сестрите да напишат оценки за мен. Предположих, че водачите си мислят, че не върша действителна работа и ще ме освободят. Когато си помислих за цената, която бях платила и как съм отдавала всичко, неизбежно започнах да споря и да се оправдавам вътрешно с мисълта: „Един лъжеводач изобщо не върши действителна работа, но аз винаги съм работила, полагала съм усилия и съм плащала много висока цена. Какво още искат да направя?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече унивах. Осъзнах, че нещо не е наред със състоянието ми, затова се помолих на Бог. „Боже, днес не можах да се покоря на тази ситуация. Не знам какъв урок трябва да науча и не разбирам намерението Ти. Моля Те, просветли ме и ме напътствай“.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Как трябва да се прецени дали даден водач изпълнява отговорностите на водачите и работниците, или е лъжеводач? На най-основно ниво трябва да се види дали е способен да върши истинска работа, дали има тези заложби, или не. След това трябва да се погледне дали има бремето да върши добре тази работа. Не обръщайте внимание на това колко хубаво звучат нещата, които казва, колко правдоподобно изглежда, че разбира доктрините, и не обръщайте внимание на това колко талантлив и надарен е, когато се занимава с външни въпроси — тези неща не са важни. Това, което е най-съществено, е дали е способен да изпълнява правилно най-основните точки от работата на църквата, дали може да разрешава проблеми, като използва истината, и дали може да води хората в истината реалност. Това е най-основната и съществена работа. Ако не е способен да върши тези точки от истинската работа, тогава независимо колко добри са заложбите му, колко е талантлив или до каква степен може да понася несгоди и да плати цена, той все още е лъжеводач. Някои хора казват: „Забравете, че сега не върши никаква истинска работа. Той има добри заложби и е способен. Ако се обучава известно време, със сигурност ще е способен да върши истинска работа. Освен това не е направил нищо лошо и не е вършил зло или причинил прекъсвания или смущения — как Ти можеш да кажеш, че е лъжеводач?“. Как можем да обясним това? Не е важно колко си талантлив, какво ниво на образование и какви заложби притежаваш, колко лозунги можеш да издекламираш на висок глас или колко думи и доктрини владееш, колко си зает или колко си изтощен през деня, колко път си изминал, колко църкви посещаваш, колко рискове поемаш и колко страдания понасяш. Тези неща изобщо нямат значение. Важното е дали вършиш работата си въз основа на работните разпоредби, дали прилагаш подредбите стриктно, дали по време на водачеството си участваш във всяка конкретна задача, за която отговаряш, колко практически въпроса си разрешил в действителност, колко хора са разбрали истините принципи под твоето ръководство и твоите напътствия и колко е напреднало и се е развило делото на църквата. Важното е дали си постигнал тези резултати. В каквато и конкретна работа да участваш, важното е дали постоянно я следиш и ръководиш, вместо да се държиш високомерно и властно и да спускаш нареждания отгоре. Освен това е важно и дали притежаваш навлизане в живота, докато изпълняваш дълга си, дали можеш да се справяш с всичко според принципите, дали притежаваш свидетелство за практикуване на истината и дали можеш да се справяш и да разрешаваш практическите проблеми, с които се сблъскват Божиите избраници. Всички тези и други подобни неща са критерии за оценка на това дали даден водач или работник е изпълнил отговорностите си. Бихте ли казали, че тези критерии са практически? И че са справедливи към хората? (Да.) Те са справедливи към всички. Независимо от нивото на образованието ти, дали си млад или стар, от колко години вярваш в Бог, какво е старшинството ти или колко от Божието слово си прочел, нищо от това не е важно. Това, което има значение, е колко добре вършиш църковната работа, след като си избран за водач, колко ефективен и ефикасен си в работата си и дали всяка точка от работата напредва организирано и ефективно и не се забавя. Това са основните неща, които се оценяват, когато се преценява дали даден водач или работник е изпълнил, или не е изпълнил своите отговорности“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (9)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че за да се измери дали един водач е изпълнил отговорностите си, не е важно колко трудности изглежда, че е понесъл и колко жертви е направил, а дали е свършил действителна работа, дали може да общува за истината, за да разрешава проблеми, и да изпълнява дълга си според принципите и дали различните точки от църковното дело могат да напредват по нормален и подреден начин. Ако не е свършена действителна работа по различни църковни въпроси и няма резултати, то колкото и трудности да е понесъл някой привидно или каквато и цена да е платил, той все пак е лъжеводач. След това се самоанализирах. Видях, че не съм отговорила на критериите, изисквани от Бог, и че само привидно съм платила малка цена и съм свършила повърхностна работа; но когато в работата възникнеха проблеми, аз не исках да търпя трудности или да плащам цената, нужна за разрешаването им. Например осигуряването на нормален църковен живот за братята и сестрите е най-основната работа, но някои братя и сестри нямаха сигурно място, на което да се събират. Казах им да намерят къща, в която да се събират сами, но не проследих въпроса. Безопасността на други братя и сестри беше изложена на риск, но не помислих точно как да уредя нещата, не обсъдих въпроса със съмишленика си, нито потърсих напътствие от висшестоящите водачи за вземане на правилни мерки. Просто мислех да изчакам средата да се подобри преди да направя нещо. Всъщност изобщо не вършех действителна работа и нямах чувство за бреме относно навлизането в живота на моите братя и сестри. Те бяха посочили, че съм мудна в проследяването на работата и в отговарянето на писма, и аз знаех, че има проблем с препращането на кореспонденцията. На няколко пъти работата се забави, защото общите работници се бавеха с препращането на писма и това беше проблем, който трябваше да се реши своевременно. Но когато се замислях как решаването на този въпрос би означавало, че ще трябва да отида при работниците по общите въпроси, да ги поправя и да общувам с тях, за да разреша действителните им трудности, не ми се разправяше с цялата досада, затова използвах лошата среда като извинение и просто продължих да протакам, без да се занимая с проблема. Изправена пред разкриването на фактите и разобличаването на Божиите слова, вече нямах никакви основания и извинения, за да се оправдавам. Наистина не бях изпълнила отговорностите си като водач и братята и сестрите не грешаха за моите проблеми, които бяха докладвали. Ако ме освободяха, щях да го приема с абсолютна готовност.

Тогава прочетох друг откъс от Божиите слова: „Някои водачи и работници извършват явни действия на причиняване на прекъсвания и смущения, заблуждават висшестоящите, докато крият неща от подчинените си, или се противопоставят на работните разпоредби, а действията им дори причиняват голяма вреда на делото на църквата. И все пак те не само че не се самоанализират и не опознават собствените си проблеми, или не признават факта на своето злодеяние, че са смутили делото на църквата, а напротив, дори вярват, че са се справили добре, и искат да търсят признание и награди, хвалят се и свидетелстват навсякъде колко работа са свършили, колко страдания са понесли, колко принос са дали по време на работата си, колко хора са придобили чрез проповядване на евангелието, докато са работили, и така нататък. Те изобщо не признават колко зло са извършили или каква голяма вреда са нанесли на делото на църквата. Разбира се, те също така не се покайват, камо ли да постигнат обрат. Кажете Ми, не са ли безсрамно дебелокожи такива хора? (Такива са.) Ако ги попиташ: „Изпълняваше ли църковната работа според истините принципи? Работата ти съответстваше ли на работните разпоредби на Божия дом?“, те избягват темата. […] Кажете Ми, имат ли хората от този тип някакво чувство за срам? Могат ли дори да изпишат думите „чувство за срам“? Ако наистина нямат чувство за срам, това е проблематично. Ако в сърцето си ясно знаят, че са извършили зло, но упорито отказват да го признаят устно, нима такива хора не са много непримирими? Ако признаят в сърцето си, че са извършили зло, и могат да го признаят и устно, тогава все пак се счита, че притежават съвест — те все още имат чувство за срам в себе си. Ако не само отказват да го признаят устно, но и са предизвикателни в сърцата си, като постоянно се съпротивляват и дори разпространяват навсякъде твърдения, че Божият дом се отнася несправедливо с тях и че са жертви на лош късмет, тогава проблемът им е сериозен. Колко сериозен? Те изобщо нямат съвест или разум. Съвестта трябва да включва както чувство за справедливост, така и доброта. Един от аспектите на чувството за справедливост е, че хората трябва да имат чувство за срам. Само когато хората познават срама, те могат да бъдат почтени, да имат чувство за справедливост, да обичат положителните неща и да се придържат към тях. Ако обаче в съвестта и в чувството ти за справедливост липсва чувство за срам и не познаваш срама — и ако дори след като си направил нещо нередно, не се чувстваш засрамен от това и не знаеш как да се самоанализираш или да се мразиш, и не изпитваш съжаление, нито те е грижа как другите те разобличават, и си безсрамен и не изпитваш срам — тогава твоята съвест като човек е проблематична и може също така да се каже, че нямаш съвест. В такъв случай е трудно да се каже дали сърцето ти е лошо или зло — възможно е сърцето ти да е зло, да е сърце на вълк, не положително, а негативно. Хората без съвест и без човешка природа са демони. Ако направиш нещо нередно и не изпитваш никакъв срам, и не изпитваш разкаяние или чувство за вина, и не само че не се самоанализираш, но и спориш, противопоставяш се и се опитваш да се защитиш и оправдаеш, като се прикриваш зад красива фасада, тогава, ако се съди по критериите за стандартна човешка природа, твоята човешка природа е проблематична“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (9)). След като прочетох Божиите слова, много се засрамих. Дали аз не бях тази безсрамна личност, разобличена от Бог? Когато братята и сестрите докладваха за проблемите ми, не се самоанализирах, а вместо това веднага прибягнах до опити да се защитя, като говорех какво съм пожертвала и колко страдания съм понесла. Някои братя и сестри не можеха да присъстват на събирания в продължение на месеци и църковното дело не беше проследявано своевременно. Всичко това беше пряко свързано с неспособността ми да се справя с реалните проблеми навреме. Като църковен водач не можех дори правилно да уредя нормален църковен живот за братята и сестрите. Не бях постигнала дори най-основните неща и въпреки това продължавах да повтарям как съм била набедена и използвах обективни причини в опит да се оправдая с мисълта, че вече съм дала страшно много и че съм много по-добра от онези лъжеводачи, които не вършат действителна работа. Наистина нямах никакво чувство за разум! Въпреки че привидно бях свършила някаква работа и бях платила някаква цена, аз просто вършех повърхностна работа и не полагах никакви усилия за разрешаването на истинските проблеми в църквата. Изобщо не бях свършила никаква действителна работа и въпреки това продължавах да споря и да се оправдавам. Наистина бях безсрамна!

Спомних си как водачите казаха, че не приемам истината, и почувствах, че този път, след като бяха помолили братята и сестрите да напишат оценки за мен, може би се готвеха да ме освободят. Бог спасява онези, които приемат истината, и изглеждаше много трудно някой като мен да бъде спасен. Прекарах следващите няколко дни потънала в отчаяние и без мотивация да правя каквото и да било. По-късно се натъкнах на един откъс от Божиите слова, който дълбоко ме развълнува. Всемогъщият Бог казва: „Каквото и да прави Бог, Той иска най-доброто за тях. Независимо какви ситуации нагласява или какво иска да правиш, Той винаги желае да види най-добрия резултат. Да кажем, че преживяваш нещо и се сблъскваш с неуспехи и провали. Бог не иска да те вижда обезкуражен, когато се провалиш, не иска да мислиш, че с теб е свършено и че те е сграбчил Сатана, след което да се предадеш, никога повече да не стъпиш на крака и да изпаднеш в униние — Бог не иска да види този резултат. Какво иска да види Той? Че макар да си се провалил в този случай, ти си способен да търсиш истината и да се самоанализираш, да откриеш причината за провала си, да приемеш урока, на който те е научил този провал, и да го помниш в бъдеще, да знаеш, че е грешно да постъпваш така, че единственото правилно нещо е да практикуваш според Божиите слова, и да осъзнаеш: „Аз съм лош човек. Имам покварен сатанински нрав. В мен има непокорство. Далеч съм от праведните хора, за които говори Бог, и нямам богобоязливо сърце“. Ясно си видял този факт, осъзнал си истината по въпроса и чрез този неуспех и този провал си придобил известен разум и си съзрял. Това иска да види Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел). Божиите слова бяха като топъл поток, който утешаваше сърцето ми. Каквото и да върши Бог, то винаги е добро. Дори когато Бог разкрива покварата в хората, го прави с надеждата, че те ще познаят себе си, ще се покаят, ще се променят и в крайна сметка ще се отърват от покварения си нрав и ще бъдат спасени от Бог. Бог не искаше да ме вижда толкова негативна и беше уредил тези обстоятелства с надеждата, че ще търся истината, за да променя покварения си нрав. Бог искаше да ме спаси, а не да ме отстрани. Бог не се бе отказал от мен, затова и аз не можех да се откажа от себе си. Въпреки че имах покварен нрав, докато не се откажех от стремежа към истината, все още имаше надежда да бъда спасена от Бог. След като си помислих за това, спрях да бъда негативна и поисках да търся истината и да разреша проблемите си.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „В сърцата на антихристите има само репутация и статус. Смятат, че ако признаят грешката си, ще трябва да поемат отговорност, а това ще компрометира сериозно статуса и репутацията им. Затова се съпротивляват и приемат нагласата „отричай докрай“. Както и да ги разобличават и разнищват хората, антихристите дават всичко от себе си да го отрекат. Накратко, независимо дали отричат умишлено, или неволно, от една страна, това поведение разкрива природата същност на антихристите да изпитват неприязън към истината и да ненавиждат истината. От друга страна, то показва колко много милеят за статуса, репутацията и интересите си. В същото време какво е отношението им към делото и интересите на църквата? То е презрително и безотговорно. Антихристите изобщо нямат съвест и разум. Прехвърлянето им на отговорността не доказва ли тези проблеми? От една страна, прехвърлянето на отговорността доказва тяхната природа същност да изпитват неприязън към истината и да я ненавиждат, а от друга — показва липсата им на съвест, разум и човешка природа. Колкото и да е навредил на навлизането в живота на братята и сестрите със смущенията и злодеянията си, антихристът изобщо не се упреква и никога не би могъл да съжалява за това. Що за създание е това? Само частица от грешката си да би признал, ще се счита, че има поне малко съвест и разум, но антихристът не притежава дори и тази дребна частица човешка природа. И така, какви са антихристите според вас? В същността си антихристите са дяволи. Колкото и вреда да нанасят на интересите на Божия дом, те не го забелязват. В сърцата си изобщо не са натъжени от това, нито се укоряват, камо ли да се чувстват длъжни. Със сигурност не това трябва да виждаме у нормалните хора. Те са дяволи, а дяволите нямат нито съвест, нито разум. Независимо колко лоши неща вършат и независимо колко големи загуби носят на делото на църквата, те ожесточено отказват да признаят това. Те вярват, че признаването му би означавало, че са направили нещо нередно. Те си мислят: „Нима мога да сгреша? Аз никога не бих сгрешил! Ако ме накарат да призная грешката си, това не би ли било оскърбление за характера ми? Макар че бях замесен в този инцидент, не съм го причинил аз и не бях основният отговорник. Търси когото си искаш, но не бива да идваш при мен. Във всеки случай не мога да призная тази грешка. Не мога да поема тази отговорност!“. Те мислят, че ако признаят грешката си, ще бъдат заклеймени, осъдени на смърт и изпратени в ада и в езерото от огън и жупел. Кажете Ми, могат ли такива хора да приемат истината? Може ли да се очаква тяхното истинско покаяние? Независимо как другите разговарят за истината, антихристите все така ѝ се съпротивляват, противопоставят ѝ се и я предизвикват в дълбините на сърцата си. Дори след като са освободени от длъжност, те пак не признават грешките си и изобщо не показват никакви проявления на покаяние“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Бог разобличава, че каквато и вреда да причинят антихристите на интересите на Божия дом, когато бъдат скастрени, те не само отказват да признаят грешките си, но и чувстват съпротива и отвращение и продължават да се опитват да спорят, да се оправдават и дори да прехвърлят отговорността без никакво чувство за вина или задълженост. От това можем да видим, че антихристите наистина изпитват неприязън към истината и я мразят по природа. Като се вгледах отново в собственото си поведение, видях, че то е точно като на антихрист. Явно не вършех действителна работа, но когато сестрите повдигнаха въпроса, почувствах съпротива и започнах да споря, без да покажа ни най-малко подчинение или приемане. За да защитя репутацията и статуса си, продължавах да изтъквам обективната причина, свързана с арестите и гоненията от Компартията, като извинение, че не върша действителна работа и продължавах да се опитвам да споря с дръзко чувство за самоправедност. Що за разум имах изобщо? Всъщност преди време братята и сестрите ми бяха докладвали за тези проблеми, но никога не ги приех на сериозно, затова сестрите ги докладваха на висшестоящите водачи. Но аз смятах, че сестрите имат големи очаквания към мен. Не се ли държах съвсем неразумно? Отдавах твърде голямо значение на личните си интереси и изобщо не ме бе грижа за църковното дело или навлизането в живота на моите братя и сестри. Наистина бях недостойна за такъв важен дълг.

След като прочетох Божиите слова, придобих повече разбиране за природата и последиците от отказа ми да приема истината и неприязънта ми към нея. Всемогъщият Бог казва: „Каквото и да мислят, каквото и да казват и както и да виждат нещата, те хората винаги смятат, че техните собствени възгледи и нагласи са правилни и че това, което казват другите, не е толкова добро или правилно, колкото това, което самите те казват. Те винаги държат на собственото си мнение и който и да говори, те няма да се вслушат. Дори и това, което някой друг казва, да е правилно и да е съгласно истината, те няма да го приемат; само ще изглежда, че слушат, но в действителност няма да приемат идеята, а когато дойде време да действат, пак ще постъпят по свой собствен начин, като винаги ще мислят, че това, което твърдят, е правилно и разумно. […] Какво ще каже Бог, когато види поведението ти? Бог ще каже: „Ти си непримирим! Разбираемо е да се придържаш към собствените си идеи, когато не знаеш, че грешиш, когато обаче ясно осъзнаваш, че грешиш, но продължаваш да държиш на идеите си, и по-скоро би умрял, вместо да се покаеш, ти си просто упорит глупак и си в беда. Ако независимо от това кой предлага нещо, ти винаги се отнасяш към него негативно, съпротивляваш се и не приемаш дори малка част от истината, а сърцето ти е съвсем бунтовно, затворено и съпротивляващо се, тогава си толкова нелеп, ти си един абсурден човек! Твърде труден си за справяне!“. В какво се изразява трудността на справянето с теб? Справянето с теб е трудно, защото това, което показваш, не е погрешен подход или погрешно поведение, а разкриване на твоя нрав. Разкриване на какъв нрав? Нрав, при който изпитваш неприязън към истината и я ненавиждаш. Щом веднъж си бил окачествен като човек, който ненавижда истината, в Божиите очи ти си в беда и Той ще те отритне и пренебрегне. От гледна точка на хората, те най-много да кажат, че: „Този човек е с лош нрав, той е невероятно упорит, непримирим и надменен! С този човек е трудно да се разбереш и той не обича истината. Никога не е приемал истината и не я практикува“. Най-много всеки да ти даде тази оценка, но може ли тя да реши съдбата ти? Оценката, която хората ти дават, не може да реши съдбата ти, но има нещо, което не бива да забравяш: Бог внимателно проучва сърцата на хората и същевременно наблюдава всяка тяхна дума и постъпка. Ако Бог те определи по този начин и каже, че ненавиждаш истината, ако само каже, че имаш донякъде покварен нрав или че си донякъде непокорен, нима това не е много сериозен проблем? (Сериозен е.) Това означава беда и тя не се крие в начина, по който хората те виждат, или в това как те оценяват, а в това как Бог гледа на твоя покварен нрав да ненавиждаш истината. И така, как гледа на това Бог? Нима Бог само определя, че ненавиждаш и не обичаш истината, и това е всичко? Нима е толкова просто? Откъде идва истината? Кого представлява истината? (Представлява Бог.) Помислете върху това: ако човек ненавижда истината, как ще гледа на него Бог от Своя гледна точка? (Като на Свой враг.) Нима това не е сериозен проблем? Когато човек ненавижда истината, той ненавижда Бог!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него). От Божиите слова разбрах, че ако човек никога не приема съветите и напътствията на другите, това всъщност означава, че той не може да приеме истината. Истината идва от Бог и затова същността на неприемането на истината е да изпитваш неприязън към нея и да я мразиш! Спомних си за някои от антихристите, които бяха отлъчени от църквата. Колкото и голяма да бе вредата, която бяха причинили на църквата, или както и братята и сестрите да общуваха за истината и да ги кастреха, те категорично отказваха да признаят грешките си и дори презираха братята и сестрите, които им даваха съвети. Тъй като не приемаха истината, те винаги създаваха смущения и прекъсвания в изпълнението на дълга си и в крайна сметка извършиха много злодеяния и бяха отлъчени от църквата. След това се замислих за себе си. Докладите на братята и сестрите за проблемите ми бяха действителни и целта им бе да ми помогнат бързо да ги разреша, за да могат братята и сестрите да водят нормален църковен живот и църковното дело да напредва гладко. Всичко това имаше за цел да защити интересите на църквата и това бе положително нещо. Но аз не само не го приех, но и упорито се опитвах да споря и да се оправдавам. Макар да изглеждаше, че не мога да приема съвета на братята и сестрите, в действителност не можех да приема положителни неща или истината. Тази природа е от съпротивляващите се на Бог! Осъзнах, че нагласата ми към истината е дълбоко непочтителна и че ако не я променя, не се знаеше кога отново щях да започна да се съпротивлявам на Бог, да извърша още повече прегрешения и в крайна сметка да бъда отстранена като антихрист. Когато осъзнах това, ме обзе страх. Отдавна вярвах в Бог и бях яла и пила неимоверно много от Божиите слова, но живеех според сатанинския си нрав и отказвах да приема съветите на другите. Заради тази нагласа при изпълнението на дълга ми Бог ме презира и дори да прекарам целия си живот, като продължавам да вярвам в Бог по този начин, никога няма да придобия истината и поквареният ми нрав никога няма да бъде пречистен. В този момент почувствах от все сърце, че разкриването ми не бе отстраняване, а Божие спасение за мен. Църквата не ме освободи, а ми даде още един шанс и трябваше бързо да се покая.

Започнах да търся път на практикуване и тогава си спомних един откъс от Божиите слова, затова го потърсих, за да го прочета. Всемогъщият Бог казва: „Ако искаш да следваш Бог и да изпълняваш добре дълга си, трябва преди всичко да избягваш да бъдеш импулсивен, когато нещата не стават както ти се иска. Трябва първо да се успокоиш и да утихнеш пред Бог, а в сърцето си трябва да се молиш на Него и да търсиш от Него. Не бъди своеволен, първо се покори. Само с такава нагласа можеш да разрешаваш по-добре проблемите. Ако можеш да постоянстваш в това да живееш пред Бог и ако можеш да се молиш на Бог и да търсиш от Него, и да се изправяш пред нещата с нагласа на покорство, независимо какво ти се случва, тогава няма значение колко разкривания има на твоя покварен нрав или какви прегрешения си извършил — стига да търсиш истината, всички те могат да бъдат разрешени и независимо какви изпитания те сполетят, ще можеш да останеш непоколебим. Стига да имаш правилната нагласа, да си способен да приемеш истината и да се покориш на Бог в съответствие с Неговите изисквания, ще бъдеш напълно способен да приложиш истината на практика. Дори понякога да си малко непокорен и съпротивляващ се и понякога да си склонен да спориш и да не можеш да се покориш, ако можеш да се молиш на Бог и да промениш бунтовното си състояние, можеш да приемеш истината. След като направиш това, премисли защо в теб са се породили такова бунтарство и съпротива. Намери причината за това, след това потърси истината, за да го преодолееш, и по този начин този аспект от твоя покварен нрав може да бъде пречистен. След като преживееш няколко такива провала и препъвания и станеш способен да прилагаш истината на практика, постепенно ще се отървеш от своя покварен нрав. Тогава истината ще царува в теб и ще стане твой живот, и вече няма да има пречки пред практикуването на истината. Ще станеш способен да се покориш истински на Бог и ще изживееш истината реалност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова правят пътя на практикуване много ясен. Ключът е в това да имаш сърце, което приема истината, когато се сблъскваш с нещата. За колкото и разумни да се смятаме за момента, не трябва да излагаме отбранителните си доводи. Вместо това трябва да смирим сърцата си пред Бог, да се молим и да търсим от Него. Само тогава можем да получим напътствието на Светия Дух. В същото време трябва да размишляваме над проблемите си и да търсим свързаните с тях истини, за да ги разрешим, и когато имаме разбиране за покварения си нрав, сърцата ни могат да приемат истината и да се покорят. Трябваше да практикувам според пътя, който Бог ми бе дал.

Един ден през юни сестра Лин Уей, която отговаряше за евангелското дело, ми писа, за да каже, че няколко седмици по-рано ме е питала за евангелската работа на църквата, но така и не съм ѝ дала обратна връзка. Като видях проблемите, които Лин Уей посочваше, почувствах известна съпротива и още преди да дочета писмото, вече спорех в сърцето си с мисълта: „Проследявам евангелската работа, но евангелските проповедници не са предоставили подробности в отговора си, затова не можах да ти дам обратна връзка. Така като го казваш, звучи, сякаш не съм проследила задачите!“. В края на писмото Лин Уей споделяше собствените си преживявания, за да ме напътства да обобщя отклоненията в дълга си и да се съсредоточа върху извличането на поука, за да мога да го изпълнявам добре. В този момент осъзнах, че нравът, който току-що бях разкрила, все още беше да споря, да се оправдавам и да не приемам истината. Затова се помолих на Бог: „Боже, днес, когато сестрата посочи проблемите ми, все още исках да се опитвам да споря и да се оправдавам. Моля Те, напътствай ме да започна от позицията на приемане и после да се самоанализирам чрез това“. След молитвата си спомних този откъс от Божиите слова: „Трябва първо да имаш отношение на приемане на истината, когато нещо те сполети. Липсата на такова отношение е все едно да нямаш съд, в който да приемеш съкровище, което те прави неспособен да придобиеш истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Осъзнах, че в тази ситуация мога да извлека поука само ако първо се покоря. Тогава прочетох следния откъс от Божиите слова: „И така, какво точно представлява покорното отношение? На първо място, трябва да имаш положителна нагласа и когато те кастрят, не започваш да анализираш кое е правилно и кое — неправилно, а просто го приемаш с покорно сърце. Например някой може да каже, че си направил нещо нередно. Макар в сърцето си да не разбираш и да не знаеш къде си сбъркал, все пак го приемаш. Приемането преди всичко е положителна нагласа. Освен това има и малко по-пасивна нагласа, която се изразява в това да запазиш мълчание и да не се съпротивляваш. До какво поведение води това? Не спориш, не се оправдаваш и не си търсиш обективни причини. Съпротива ли е, ако все се оправдаваш и се обосноваваш, и прехвърляш отговорността върху други хора? Това е непокорен нрав. Не бива да отричаш, да се съпротивляваш или да спориш. Дори аргументите ти да са солидни, това ли е истината? Това е обективно човешко оправдание, а не истината. Не те питат за обективни оправдания — защо се случи това или как стана. По-скоро ти се казва, че естеството на действията ти не е съгласно истината. Ако осъзнаеш това ниво, наистина ще си способен да приемаш, без да се съпротивляваш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Божиите слова ясно очертават път на практикуване. Не трябва да започвам с анализиране на правилно или грешно, когато се сблъскам с дадена ситуация. Въпреки че все още не можех да видя къде съм сбъркала, първо трябваше да приема проблемите, посочени от сестрата, и да се самоанализирам. Не трябваше да се опитвам да цитирам обективни причини, защото дори оправданията ми да бяха правилни, те не бяха истината. След като си наложих покорен начин на мислене, сърцето ми се успокои. След това започнах да преглеждам последната си кореспонденция с евангелските проповедници, за да видя къде всъщност е проблемът. Открих, че съм питала някои хора само веднъж за подробности и че ако не са ми отговаряли, не съм ги проследявала отново, други ми бяха отговорили, но без детайли. Всъщност трябваше отново да им пиша по тези въпроси, за да поискам конкретните подробности в писмена форма и да дам обратна връзка на Лин Уей възможно най-скоро. Но тъй като не бях проследила работата и не знаех как вървят нещата, не можех да го направя, в резултат на което Лин Уей не можеше да ни помогне да коригираме отклоненията или да решим проблемите навреме. Вината за бавния напредък на евангелската работа наистина беше моя. Божиите слова ме накараха да осъзная проблемите си и наистина успях да приема напътствието и помощта на Лин Уей с цялото си сърце. След това проведох общение с евангелските проповедници с молба да предоставят конкретна обратна връзка относно евангелската работа, за да можем бързо да поправим отклоненията и да осигурим добри резултати в дълга си. Когато в евангелското дело възникваха проблеми и трудности, незабавно давах обратна връзка на Лин Уей и заедно търсехме решения. В същото време започнах съзнателно да проследявам работата редовно, за да съм сигурна, че се изпълнява правилно. Благодаря на Бог! Тази промяна в мен бе породена от Божиите слова.