От Ю Лу, Китай

През 2018 г. бях избрана за водачка в църквата. По това време Ли Хуа постоянно потискаше и измъчваше другите, като смущаваше църковния живот. Трябваше да разобличим и разнищим поведението ѝ на зъл човек, като се позовем на Божиите слова. Лин Ру, сестрата, с която си партнирах, ме помоли да отида с нея. Когато проведохме общение с Ли Хуа и я разобличихме, тя не го прие. Отношението ѝ беше подло. Тя не само не призна злодеянията си, но и ни гледаше свирепо и се защитаваше. Като видях жестокия ѝ поглед, се почувствах малко уплашена. В сърцето си непрестанно се молех на Бог и Го умолявах да ме ръководи. В този момент включих компютъра и видях един откъс от Божиите слова, който много добре съответстваше на поведението на Ли Хуа. Прочетохме го заедно, а след това аз разобличих злодеянията ѝ, като изтъкнах противоречията между казаното от нея в различни моменти и нейното упорито поведение. Други братя и сестри също разобличиха заедно поведението ѝ и едва тогава тя се убеди. След като Ли Хуа си тръгна, една сестра каза: „Когато видях днес маниера на този зъл човек, наистина бях малко уплашена. Ако не я бяхте разобличили, тя наистина нямаше да бъде убедена“. Като чух това, въпреки че казах: „Благодаря на Бог, всичко това е Божието ръководство“, в сърцето си се почувствах наистина щастлива. Почувствах, че всъщност наистина имам известна работоспособност. След известно време отидох да проведа събиране с работниците, които се занимават с текст. Тъй като не разбирах добре принципите на работата с текст, се опасявах, че няма да мога да проведа ясно общение и хората ще ме гледат отвисоко. Затова в сърцето си непрестанно се молех на Бог за Неговото напътствие. След това прочетох принципите заедно с тях, споделих някои от собствените си разбирания и проведох общение, с което разреших проблемите и отклоненията в работата им. След това всички знаеха как да вършат работата. Някои братя и сестри радостно казаха, че моето общение донякъде им е помогнало. Когато видях, че през това време бях постигнала някои резултати в изпълнението на дълга си и че всички братя и сестри ми се възхищаваха, вътрешно се почувствах доста доволна от себе си. „В бъдеще трябва да им помагам да разрешават повече проблеми. Така всички определено ще ми се възхищават още повече“. Скоро висшестоящите водачи ми възложиха да отговарям за няколко трудни задачи. В началото смятах, че са много трудни и невъзможни за изпълнение. Водачите проведоха общение с мен за Мойсей, който превел израилтяните през Червено море, и за Божиите слова, свързани с вярата. След това имах решимостта да свърша работата. Когато срещах трудности в процеса на изпълнението ѝ и не знаех какво да правя, многократно се молех на Бог и търсех истините принципи. Постепенно работата беше успешно завършена. Нямаше как да не започна да се ценя, като си мислех, че никоя трудност не е твърде голяма за мен. По-късно, когато братята и сестрите срещаха трудности в изпълнението на своя дълг и губеха вяра, аз се перчех пред тях: „Вашите трудности са нищо. Те са много по-малки от трудностите, които аз имах в изпълнението на моя дълг“. След това надълго и нашироко разказвах как съм се уповавала на Бог, за да преодолея трудностите, които срещнах в изпълнението на моя дълг. Не споменах обаче собствените си състояния на негативност, загубата на вяра и дори желанието да се откажа по време на този процес. След разговора имах известно осъзнаване в сърцето си. Нима така не се превъзнасях и самоизтъквах? Но като се замислих, си казах: „Аз също така говорих за това как съм се уповавала на Бог, за да разреша проблеми и трудности. Това не се брои за самоизтъкване“. Особено когато видях завистливите и възхитени изражения на братята и сестрите си, почувствах, че наистина разбирам истината и че имам известна работоспособност.

Веднъж отидох на едно събиране. Сестра Лиу Ли, която отговаряше за работата по изчистването в църквата, каза: „Един църковен водач докладва, че поведението на един човек е доста лошо. Те са провели общение с него, но той не само че е отказал да го приеме и се е опитал да се защити, но се е опитал и да спечели предимство пред тях. Ако срещна такъв човек, няма да знам как да проведа общение с него и да го разоблича. Ще се чувствам малко уплашена в сърцето си“. Помислих си: „Ще трябва аз да ти кажа как разобличавам злите хора, за да научиш нещо“. Тогава разказах всичко за това как съм разобличила Ли Хуа, как тя не го е приела и как накрая е била напълно убедена. Колкото повече говорех, толкова повече се вълнувах. Въпреки че споменах също, че по онова време съм била малко плаха и уплашена, го вметнах само мимоходом. След като Лиу Ли ме изслуша, тя ме погледна със завист и възхищение и каза: „Ако бях на твое място, нямаше да знам как да я разоблича“. Като я чух да казва това, се почувствах много щастлива. Хареса ми много. През това време желанието ми да се самоизтъквам ставаше все по-силно. Всеки път, когато се връщах от събиране, разказвах на Лин Ру всичко за проблемите, които бях открила в църквата, и как ги бях разрешила. Лин Ру често казваше: „Наистина, ти си много добра в откриването и разрешаването на проблеми! Ако бях на на твое място, може би нямаше да мога да установя проблемите, камо ли да ги разреша“. По-късно, винаги когато Лин Ру се сблъскваше с нещо, тя ме питаше как да се справи с него и да го разреши. Чакаше ме да се върна и да се справя дори с дребни неща. Здравето ми беше влошено и Лин Ру ми каза: „Трябва да се грижиш за здравето си. Ако здравето ти се влоши, кой ще върши делото на нашата църква?“. Сестрите, с които работех, винаги ми даваха питателни неща за ядене и имах дори още по-силно усещане, че съм опората на църквата. По-късно всички братя и сестри идваха да ме търсят, за да провеждат общение за всичките си проблеми и да искат моето мнение. На всяко събиране братята и сестрите се надпреварваха да ми задават въпроси. В сърцето си изпитвах голямо задоволство, като си мислех: „Изглежда, че съм незаменима за делото на тази църква. Без мен начело, просто няма да се получи!“. Мислех си за делото на цялата църква: без значение колко значим или маловажен беше въпросът, от мен зависеше да взема окончателното решение. Затова считах, че съм много значима. Но тъй като никога не се самоанализирах и не разбирах себе си, Божият гняв ме сполетя.

Една вечер през юни 2021 г. спях вкъщи. Тълпа полицаи разби вратата и нахлу, като обърна дома ми с главата надолу. Отведоха ме и в окръжния център за разследване на случаи за разпит. Закопчаха ме с белезници за един стол. Бях доста уплашена. Притеснявах се дали ще бъда бита или осъдена на затвор. В сърцето си не смеех да напусна Бог и непрекъснато Го призовавах да ме предпази от това да се превърна в Юда. През тези няколко дни на разпит непрекъснато си мислех: „Какво е Божието намерение да ме доведе в тази среда? Направила ли съм нещо, което не е в съответствие с Божието намерение?“. Полицаите ме караха да им издам информация, свързана с църквата, но аз не казах нищо. Полицаите саркастично ми казаха: „Не си ли само една малка водачка? Отговаряш за десетки хора и можеш да подреждаш нещата както си искаш. Това ти дава голямо чувство за значимост, нали? Ти си смела малка водачка, за да се перчиш тук!“. Бях шокирана и се молех в сърцето си: „Скъпи Боже, защо полицаите ми казаха това? Моля Те, просветли ме“. След като се помолих, си спомних за различните начини, по които се бях държала в изпълнението на дълга си през това време. Когато бях на различни събирания на екипи, братята и сестрите се надпреварваха да ме питат как да се справят с проблемите и да разрешават трудностите. Наслаждавах се на това в сърцето си. Сестрата, с която си партнирах, също беше много зависима от мен. Без значение колко значим или незначителен беше въпросът, тя винаги идваше да пита за моето мнение. Бях сметнала, че съм незаменима за делото на църквата и че трябва да поема ръководството и да вземам окончателното решение по всички въпроси. Това ми беше дало истинско чувство за значимост. Нима не довеждах братята и сестрите пред себе си? Антихристите се съревноват с Бог за статус и хора. В крайна сметка те довеждат хората пред себе си. Нима естеството на това, което правех, не беше идентично с това на антихристите? Едва тогава осъзнах, че бях започнала да вървя по пътя на антихристите. Това навлича Божията ненавист и омраза. Колкото повече мислех, толкова повече се плашех. Помолих се на Бог: „Скъпи Боже! Сгреших. Ако не беше арестът от полицията, нямаше да размишлявам над пътя, по койтовървя, и нямаше да го разбера. Бях толкова несъобразителна! Този арест е Твоята любов, която ме сполетява, и е страданието, което заслужавам. Готова съм да го приема. Няма значение на колко години ще бъда осъдена, аз ще се покоря“. През десетината дни, в които бях задържана, изпитвах постоянно угризение и самообвинение. Мразех се, че съм твърде несъобразителна и че върша неща в съпротива срещу Бог, без да го осъзнавам. Когато твърдо реших, че няма да предам Бог, че няма да предам интересите на Божия дом или братята и сестрите, дори ако това означаваше да умра в затвора, Божията любов отново ме сполетя. Полицията се готвеше да ме изпрати в следствения арест. Първо ме заведоха в болницата за медицински преглед. Неочаквано резултатът от теста за бременност показа, че съм бременна, така че от следствения арест не ме приеха. След дванадесет дни в ареста полицията подаде молба да бъда освободена под гаранция до съдебния процес. По-късно открих, че изобщо не съм била бременна. Видях чудотворните Божии дела и сърцето ми беше изпълнено с благодарност към Бог. В същото време чувствах, че Му дължа твърде много.

След като бях освободена, започнах да размишлявам над всичко, което бях правила в изпълнението на дълга си. Всъщност аз познавах истинския си духовен ръст. Ако не беше Божието просветление и ръководство, нямаше да мога да изпълнявам добре дълга си. Но аз бях използвала Божието просветление като капитал за самоизтъкване и бях довела братята и сестрите пред себе си. С това си навлякох Божията ненавист. Прочетох тези Божии слова: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да накарат хората да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да накарат другите да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква голяма цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, за да получат по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в сърцата на другите и така да накарат повече хора да ги ценят, да имат високо мнение за тях, да им завиждат и дори да се прекланят пред тях, да ги гледат с благоговение и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Притежават ли разум, като действат по този начин? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам. Те безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Един от техните методи за самопревъзнасяне и свидетелстване за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като скриват от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, и винаги им показват само своя блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно, и нямат смелостта да се открият и да общуват с тях. Когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Отчаяно желаят да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не са ли това начини да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си? Дали хората, които имат съвест и разум, се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не. В такъв случай що за нрав се разкрива обикновено, когато човек го прави? Надменност. Това е един от основните видове нрав, които се разкриват, следван от измамността, част от която е, че този човек прави всичко възможно, за да накара другите да имат високо мнение за него. Думите му са напълно непроницаеми и е ясно, че зад тях се крият подбуди и кроежи, той се перчи, но иска да го прикрие. В резултат от това, което казва, хората остават с впечатлението, че е по-добър от тях, че никой не може да се мери с него и че всички останали стоят по-долу от него. А дали този резултат не се постига с подмолни средства? Що за нрав се крие зад тях? И дали включва елементи на нечестивост? (Така е.) Това е вид нечестив нрав“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Бог каза, че покварените хора обичат да карат другите да имат високо мнение за тях и да ги уважават. Когато постигнат някакви резултати в изпълнението на дълга си, те го използват като капитал, за да се самоизтъкват. Те много естествено се перчат пред хората. Спомних си за времето, когато изпълнявах дълга на водачка. Когато видях, че хората, отговорни за работата по пречистването, не смееха да разобличат един зъл човек, за да ги накарам да имат високо мнение за мен, се хвалех как съм разобличила зъл човек и съм го накарала да се убеди. Описах процеса в големи подробности, но споменах съвсем накратко за своята плахост и за своя страх. Като чуха това, всички ми завидяха и ми се възхитиха. Когато братята и сестрите срещаха трудности в изпълнението на дълга си и губеха вяра, аз провеждах общение за това как съм преодоляла трудностите и съм завършила гладко делото, за да видят те моята работоспособност. След като чуеха това, братята и сестрите имаха много високо мнение за мен. Аз също се самоизтъквах пред сестрата, с която си партнирах. Всеки път, когато приключех да се занимавам с църковното дело, говорех пред нея за това как съм открила проблеми и съм провела общение, за да ги разреша. В резултат на това тя стана зависима от мен както по важни, така и по маловажни въпроси. Тъй като бях в лошо здравословно състояние, тя се притесняваше, че ще се изтощя твърде много, за да изпълнявам нормално дълга си, и затова запазваше всички вкусни и питателни неща за мен. Видях как на всяка крачка съм се превъзнасяла и съм се самоизтъквала, като съм карала хората да имат високо мнение за мен и да ме уважават. Това представляваше желание да имам статус в сърцата на хората! Дългът на един водач е да възхвалява Бог, да свидетелства за Бог и да довежда братята и сестрите пред Бог. Това е Божието намерение. Но аз бях довела всички братя и сестри пред себе си. Наистина нямах човешка природа и бях напълно лишена от съвест и разум!

Прочетох още един откъс от Божиите слова: „Хората имат надменна природа и същност, затова често могат да се бунтуват срещу Бог и да Му се съпротивляват, да не слушат словата Му, да имат представи за Него, да вършат неща, с които Го предават, и да вършат неща, с които превъзнасят себе си и свидетелстват за себе си. Ти казваш, че не си надменен, но да предположим, че ти бъде поверена църква, която да ръководиш, и Аз не те кастря, и никой в Божия дом не те критикува и не ти помага. След като я ръководиш известно време, ще имаш пълен контрол над хората и ще накараш всички да ти се подчиняват, дори до такава степен, че те ще имат високо мнение за теб и ще те почитат. Как може да се случи това? То се определя от твоята природа; то не е нищо друго освен естествено разкриване. Не е нужно целенасочено да се учиш на това от другите, нито другите трябва умишлено да те учат на това, или да ти нареждат, или да те принуждават да го правиш — такава ситуация възниква естествено. Всичко, което правиш, има за цел да накара хората да те превъзнасят, да те хвалят, да ти се покланят, да ти се подчиняват и да те слушат за всичко. Когато бъдеш поставен на ръководна позиция, ти естествено предизвикваш тази ситуация и не би могъл да я промениш, дори и да искаш. А как възниква тази ситуация? Тя се определя от надменната природа на човека. Проявлението на надменността е бунтарство и съпротива срещу Бог. Хората са надменни, самонадеяни и самоправедни, затова са способни да създават свои собствени независими царства и да правят нещата по свой начин. Те също така са способни да привличат хората под свой контрол и да ги въвличат в своята орбита. Фактът, че хората са толкова надменни, че са способни да създават свои собствени независими царства, доказва, че тяхната природа същност е Сатана, че тя е архангелът. Ако хората са надменни и самонадеяни до определена степен, те няма да имат Бог в сърцата си, ще Го оставят настрана и ще искат да бъдат Бог и да накарат всички да им се подчиняват. Тогава те ще са станали точно като архангела. Ако притежаваш надменната природа на Сатана, в сърцето ти няма да има място за Бог. Дори и да вярваш в Бог, Бог няма да те признае и ще те отстрани като зъл човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Надменната природа на човека е коренът на съпротивата му срещу Бог). Бог каза, че тъй като хората имат надменна природа, те вършат неща в съпротива и бунт срещу Бог. Това се разкрива естествено от хората. Спомних си как, когато току-що бях станала водачка, срещнах някои проблеми и трудности в работата си. Благодарение на Божието просветление и ръководство работата ми постигна някои резултати, но аз не отдадох славата на Бог. Вместо това го използвах като капитал, за да се самоизтъквам. Мислех си: „Мога да разреша този проблем и да се справя с онази трудност“; чувствах, че вече разбирам истината и знам как да работя. В резултат на това станах още по-надменна. Тъй като се самоизтъквах на всяка крачка, докато изпълнявах дълга си, когато проблемите сполетяваха братята и сестрите ми, те не се молеха на Бог и не се уповаваха на Бог. Вместо това разчитаха на мен да ги разреша. Дори безсрамно си мислех, че разбирам истината по-добре от другите, че съм опората на църквата, че съм поела кормилото и че съм незаменима в църквата. В този момент почувствах колко глупава и смешна съм била. Бях толкова надменна, че ми липсваше дори капка разум! Спомних си за Павел. Тъй като беше твърде надменен, той постоянно свидетелстваше за себе си колко много хора е придобил чрез проповядване на евангелието, колко далеч е пътувал и колко много е страдал, и накрая свидетелстваше, че за него да живее е христос. Той накърни Божия нрав и беше наказан от Бог. Нима не вървях по пътя на Павел? Ако не се покаех, изходът ми щеше да бъде същият като на Павел.

След това продължих да търся истината и да размишлявам над проблемите си. Прочетох един откъс от Божиите слова: „Думата „слава“ не принадлежи на хората. Славата може да отиде само при Бог, при Създателя, и няма нищо общо със сътворените човешки същества. Дори ако хората полагат усилия и сътрудничат, те все пак са под ръководството на делото на Светия Дух. Ако няма дело на Светия Дух, какво могат да направят хората? Думата „свидетелство“ също не принадлежи на хората. Независимо дали става дума за съществителното „свидетелство“ или глагола „свидетелствам“, и двете думи сами по себе си нямат нищо общо със сътворените човешки същества. Само Създателят е достоен да се свидетелства за Него и е достоен за свидетелството на хората. Това се определя от Божията идентичност, статус и същност, както и от факта, че всичко, което Бог прави, идва от Божиите усилия и Бог го заслужава. Това, което хората могат да направят, е строго ограничено и всичко е резултат от просветлението, ръководството и напътствието на Светия Дух. Що се отнася до човешката природа, хората стават надменни, след като разберат някои истини и могат да свършат малко работа. Ако нямат съпътстващи ги правосъдие и наказание от Бог, никой не може да постигне покорство пред Бог и да свидетелства за Него. В резултат на Божието предопределение хората може да имат някои дарби или специални таланти, да са усвоили някаква професия или умения или да имат малко ум и така стават непоносимо надменни и постоянно искат Бог да сподели Своята слава и Своето свидетелство с тях. Това не е ли неразумно? Това е крайно неразумно. Това показва, че те стоят на грешна позиция. Те се смятат не за човешки същества, а за отделна порода, за свръхчовеци“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). След като го прочетох, се почувствах доста засрамена. Славата и свидетелството нямат нищо общо с хората. Само Създателят е достоен да се свидетелства за Него. За да спаси човечеството, Бог е изтърпял всички страдания на човешкия свят. Въпреки че е преследван от ККП, осмиван от света и заклеймяван и клеветен от религиозната общност, Бог винаги го е понасял мълчаливо. Бог е платил толкова голяма цена за нас. Не можем да изразим това с думи. Аз съм просто едно малко сътворено същество. Дори да мога да изпълнявам някакви видове дълг, те са ограничени. Точно както когато разобличих злия човек Ли Хуа. Именно Бог ме беше довел да намеря подходящите Божии слова и злият човек беше убеден едва когато и братята и сестрите ми се включиха в разобличаването ѝ. Когато срещах трудности в дълга си, Бог своевременно подреждаше водачите да проведат общение с мен. Разбрах Божиите намерения от Божиите слова и едва тогава имах вяра. Всичко това беше извършено от Бог. Аз самата не съм направила нищо достойно за похвала. Ако не беше Божието ръководство, не бих могла да постигна добри резултати в изпълнението на дълга си. Но аз приписах заслугата за всичко това на себе си. Бях наистина надменна и лишена от разум! Поквареният ми нрав беше толкова сериозен, но Бог не ме изостави и не ме отстрани заради злодеянията ми. Бог беше този, който нагласи средата, в която бях арестувана, за да спре моите действия и да ме предпази от вършене на зло. Той също така използва устата на един полицай, за да ме накара да се самоанализирам и да разбера себе си. Същността на Бог е толкова красива и добра! Аз също наистина преживях, че само Бог е достоен за възхвалата и свидетелството на хората! По-късно прочетох тези Божии слова: „И така, какъв начин на действие не е да се превъзнасяш и да свидетелстваш за себе си? Ако парадираш и свидетелстваш за себе си по определен въпрос, резултатът, който ще постигнеш, е да накараш някои хора да имат високо мнение за теб и да се прекланят пред теб. Но ако се разкриеш напълно и споделиш себепознанието си по същия въпрос, природата на това е различна. Нима това не е вярно? Да говориш напълно открито за себепознанието си и да го споделяш е нещо, което нормалната човешка природа трябва да притежава. Това е положително нещо. Ако наистина познавате себе си и говорите за състоянието си вярно, честно и точно, ако споделяте знание, което се основава изцяло на Божиите слова, ако онези, които ви слушат, се извисят духовно и извлекат ползи от това, и ако свидетелствате за Божието дело и прославяте Бог, това е свидетелстване за Бог. Ако, разкривайки се напълно, говорите много за собствените си силни страни и как сте страдали и сте платили цената, и сте били непоколебими в свидетелството си, и в резултат на това хората имат високо мнение за вас и се прекланят пред вас, тогава това е свидетелстване на себе си. Трябва да можете да различавате тези две проявления“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). След като прочетох Божиите слова, намерих път да възхвалявам Бог и да свидетелствам за Бог. Разбрах също така разликата между това да свидетелстваш за Бог и да се самоизтъкваш. И двете включват провеждане на общение за собствените преживявания, но основната разлика се крие в намеренията и постигнатите резултати. По време на общението трябва да говорим за истинското си състояние и за покварата, която сме разкрили, да съчетаем това с Божиите слова, за да разобличим собствената си поквара, и накрая да говорим за това какви пътища за практикуване сме намерили и какви разбирания за Бог сме придобили. Само като провеждаме общение по този начин, ние възхваляваме Бог и свидетелстваме за Бог. Ако говорим само за това как сме разрешавали проблеми и как сме останали непоколебими в свидетелството си, когато ни сполетяват неща, и ако говорим само за добрата страна, без да разобличаваме собствената си поквара, тогава този вид общение е просто самоизтъкване. Когато говорех за своето преживяване, аз не се откривах и не излагах на показ покварата, която бях разкрила. Всеки път всичко, което изразявах пред братята и сестрите си, беше положително, активно навлизане. Това караше братята и сестрите ми да мислят, че имам вяра и съм способна да разрешавам проблеми. Това, което правех, беше да се превъзнасям и да се самоизтъквам.

След това църквата ми възложи да се занимавам с работа с текст. Един ден обсъждах работата със сестра Дин Нин, с която си партнирах. Дин Нин каза: „Мисля, че не се изразих толкова ясно в информационното писмо, което написах на братята и сестрите си, колкото ти. Мисля, че това, което ти написа, е много добро“. Когато Дин Нин приключи, бях много щастлива. Отново исках да се изтъкна как добре пиша информационни писма. В този момент осъзнах: „Нима това не беше желание отново да се самоизтъкна?“. Затова казах на Дин Нин: „Всъщност аз също имах трудности в процеса на писане. Понякога не знаех как да се изразя. Пишех нещо, триех го и пишех друго, а понякога дори ми се искаше да се откажа. По-късно се молех на Бог, за да размишлявам над товазащо не мога да пиша добре. Докато търсех и разсъждавах, разбрах, че когато пишех, намерението ми беше неправилно. Не пишех, за да изпълня добре дълга си, а исках да пиша добре, за да накарам хората да ми се възхищават. Затова се молех на Бог, че няма значение как е написано, стига да включва принципи и братята и сестрите да могат да го разберат, това ще е добре. Когато практикувах така и пишех отново, имах някои идеи и успях ясно да изразя желаното значение. Спомних си тези Божии слова: „Появявам се пред светото царство, а от скверната земя се скривам“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 29). В този момент разбрах смисъла на това изречение. Когато имах неправилни намерения и исках да използвам писането на писмото, за да се самоизтъкна, Бог скри лицето Си от мен и както и да пишех, все не беше добре. Но когато поправих нагласата си и пишех, за да постигна резултати, успях да го напиша гладко под Божието ръководство“. След като Дин Нин чу това, тя каза, че знае как да го направи. Като практикувах по този начин, сърцето ми се чувстваше наистина умиротворено.

След това, когато бях с братята и сестрите си, съзнателно се откривах, като разобличавах собствения си покварен нрав и начина, по който съм се превъзнасяла и по който съм се излагала на показ в миналото, и говорех за това как Бог беше нагласил среда, за да ме спаси и промени. Така братята и сестрите ми можеха да ме разпознаят и можеха да разберат Божието спасение на хората. След това, когато изпълнявах дълга си, не се превъзнасях и не се самоизтъквах, както правех в миналото. Това, че успях да се променя по този начин, е резултат от ръководството на Божиите слова. Благодаря на Бог!