от Ли Дзие, Китай

В края на 2022 г. една сутрин, когато станах, изведнъж ми се зави свят. Помислих си, че това се дължи на твърде рязкото ми ставане, затова бързо затворих очи и след известно време усещането отшумя. Но вечерта замайването се върна, появяваше се и изчезваше четири-пет пъти и започнах да се притеснявам дали не съм болна от нещо. В болницата установиха, че кръвното ми налягане е 195. Бях шокирана, като си мислех: „През тези години винаги съм се жертвала и съм отдавала всичко на вярата си, страдала съм много и Бог ме е пазил здрава. Как е възможно кръвното ми налягане изведнъж да стане толкова високо?“. На път за вкъщи усетих как сърцето ми натежа, докато мислех как почина баща ми, след като беше полупарализиран и прикован на легло повече от десет години след инсулт, причинен от високо кръвно налягане. Помислих си: „С толкова високо кръвно налягане дали няма да свърша като баща си? Трябва да се грижа добре за здравето си. Не мога да се претоварвам толкова много. Ако здравето ми се влоши и не мога да изпълнявам дълга си, няма ли това да ме направи безполезна? Ами ако умра и пропусна шанса си за спасение?“. Живеех в състояние на паника и тревога. По-късно на събранията щом чуех от братята и сестрите за лекове за високо кръвно налягане, бързо ги изпробвах у дома. Следях кръвното си налягане всяка сутрин и вечер и не смеех да забравя лекарствата за кръвно налягане. Обръщах специално внимание на диетата си и постоянно мислех как да подобря здравето си. След известно време кръвното ми налягане се стабилизира и световъртежът изчезна. Помислих си: „Трябва да продължа да подобрявам здравето си и да не работя толкова усилено, колкото преди, за да не се влоши състоянието ми. Стига да съм здрава и да мога да изпълнявам дълга си, ще имам шанс за спасение“. По-късно, въпреки че изглеждаше, че изпълнявам дълга си, вътрешно не се чувствах мотивирана, а в трудни моменти първата ми грижа беше здравето ми. През деня откривах проблеми в църквата по време на събранията и си мислех вечер да търся истината, за да ги разреша. Но всеки път, когато виждах, че става късно, се притеснявах, че ако будувам, кръвното ми налягане може да се повиши, затова бързах да си почина. В една църква, за която отговарях, някои новодошли не бяха посещавали събранията от три месеца. Исках да отида да ги напоя и да ги подкрепя, но тъй като денем те работеха, можех да ходя да ги поя само нощем, а ако отидех, това щеше да се отрази на почивката ми. Освен това подкрепата за новодошлите нямаше да даде резултат само с едно или две общения и щеше да изисква значително време и енергия. Чудех се дали тялото ми ще може да се справи с това. Ами ако се изморявах прекалено и кръвното ми налягане се повишеше — какво щях да правя, ако получа инсулт и се парализирам като баща си? Затова предадох тези новодошли на други братя и сестри, за да ги подкрепят. През това време, въпреки че изпълнявах дълга си, живеех в постоянна тревога и безпокойство.

Веднъж на едно събрание един водач ме попита дали мога да ръководя евангелската работа. Помислих си: „Кръвното ми налягане все още е малко високо и мога да проповядвам евангелието, но да се справя със задълженията на надзорник е свързано с толкова много работа. Как ще се справи тялото ми?“. Бързо казах на водача: „Кръвното ми налягане е твърде високо и тялото ми не може да се справи, така че не мога да изпълнявам този дълг“. Водачът ме помоли да потърся повече. Онази нощ се въртях в леглото и не можах да заспя. Знаех, че разпространението на евангелието спешно се нуждае от сътрудничество, но ме тревожеше големият обем работа и многото грижи, свързани с това да бъда надзорник. Страхувах се, че преумората може да влоши състоянието ми и да предизвика инсулт и че дори да не умра, може да се окажа парализирана, така че се чудех каква полза щеше да има от мен, ако в бъдеще не мога да изпълнявам дълга си. След като премислих, реших, че грижата за здравето ми е по-важна и когато отново видях водача, се оправдах, за да избегна отговорността. Един ден попаднах на откъс от Божиите слова, който дълбоко ме развълнува. Бог казва: „Има и друга категория: тези, които отказват да изпълняват дълга си. Каквато и молба да отправи към тях Божият дом, каквато и работа да им възложи да свършат, какъвто и дълг да иска да изпълнят, както по съществени, така и по маловажни въпроси, дори нещо толкова просто като да предават от време на време послание — те не искат да го изпълнят. Те, самопровъзгласилите се за вярващи в Бог, не могат да изпълнят дори задачи, за които може да се потърси помощ от невярващ. Това е отказ да се приеме истината и да се изпълни дълг. Както и да ги увещават братята и сестрите, те отказват и не приемат. Когато църквата им уреди някакъв дълг, който да изпълнят, те го пренебрегват и представят хиляди извинения, за да откажат. Това са хора, които отказват да изпълняват дълга си. За Бог такива хора вече са се оттеглили. Тяхното оттегляне не се дължи на това, че Божият дом ги е премахнал или зачеркнал от списъците си, а на това, че те самите нямат истинска вяра — те не признават себе си за вярващи в Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус и надежда да получат благословии). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се разтуптя и си помислих: „Не знаех, че отказът да изпълниш дълга си е нещо толкова сериозно, че може да доведе до това да бъдеш отстранен от Бог! Сега, когато евангелското дело се нуждае от хора, които да сътрудничат, трябва да се съобразя с Божието сърце и да поема дълга на надзорник и да правя това, което се очаква от мен, но продължавам да се отклонявам от дълга си, тъй като се притеснявам, че здравето ми може да се влоши. Това не е ли също отказ от дълга ми? Тогава няма ли Бог да ме отстрани и заради това?“. Изплаших се от тази мисъл. Чувствах се така, сякаш за мен всичко е свършило и не ми е останал никакъв шанс за спасение, и съжалявах, че изобщо отхвърлих дълга си. Но стореното — сторено, също като счупената стомна, която не можеш да залепиш. Сърцето ми сякаш веднага слезе в петите и се почувствах крайно унила. През онези дни усещах сърцето си натежало, сякаш затиснато от камък. Осъзнах, че състоянието ми е погрешно, затова се помолих на Бог: „Боже, не трябваше да отказвам дълга си. Готова съм да се подчиня и да потърся Твоето намерение“.

Един ден прочетох един откъс от Божиите слова: „Когато човек е разобличен от Бог, как трябва да се справи с това и какъв избор трябва да направи? Той трябва да търси истината и при никакви обстоятелства не бива да се обърква. За теб е добре да преживееш Божия съд и наказание и да видиш покварата си такава, каквато е в действителност. Защо тогава си негативен? Бог те разобличава, за да придобиеш разбиране за себе си и за да те спаси. Всъщност поквареният нрав, който разкриваш, произтича от твоята природа. Не че Бог иска да те разобличи, но ако не те разобличи, няма ли пак да разкриваш покварения си нрав? Преди да повярваш в Бог, Той все още не те беше разобличил. В такъв случай всичко, което изживяваше, не беше ли сатанински покварен нрав? Ти си човек, който живее според сатанински нрав. Не бива да си толкова потресен от тези неща. Когато разкриеш малко поквара, това те плаши до смърт и си мислиш, че за теб всичко е свършено, че Бог не те иска и че всичко, което си направил, е напразно. Не реагирай прекалено остро. Бог спасява покварените хора, а не роботите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел). Напомнянето на Божиите слова ме накара да разбера, че като подрежда обстоятелствата и ме разкрива, Бог не ме осъжда и не възнамерява да ме отстрани, а по-скоро използва суровото правосъдие на Своите слова, за да ме накара да потърся истината, да разпозная кои погрешни мисли, възгледи и намерения са били примесени в мен и да пречисти и промени моя покварен нрав. Това беше проява на отговорност за живота ми. Но аз не бях потърсила Божието намерение и когато се сблъсках с Божиите слова за сурово правосъдие, не се бях самоанализирала и не си бях взела поука. Бях се усъмнила в Бог и го бях разбрала погрешно, като мислех, че Бог иска да ме отстрани, което ме беше накарало да се чувствам негативно и да се самоосъждам. Осъзнах колко непокорна съм била! Не исках да продължавам по този начин. Бях готова да търся истината и да извлека поука в тази ситуация, подредена от Бог.

По време на търсенето ми прочетох един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Ако човек иска да води стойностен и смислен живот, той трябва да се стреми към истината. Преди всичко трябва да има правилен възглед за живота, както и правилни мисли и гледни точки по различните големи и малки въпроси, с които се сблъсква в живота и в своя житейски път. Също така трябва да разглежда всички тези въпроси с правилния възглед и от правилната позиция, а не да подхожда към различните проблеми, с които се сблъсква през живота си или в ежедневието си, като използва крайни или радикални мисли и гледни точки. Разбира се, той също така не трябва да разглежда тези неща от светска гледна точка, а вместо това трябва да се избави от такива негативни и неправилни мисли и гледни точки. […] Да дадем пример — да речем, че някой е заболял от рак и се страхува да не умре. Отказва да приеме смъртта и постоянно се моли на Бог да го предпази от смъртта и да удължи живота му с още няколко години. Носи у себе си негативните емоции на скръб, тревога и безпокойство, докато преживява ден след ден […]. Подобно на другите хора той вярваше в Бог и изпълняваше дълга си, и на пръв поглед не изглеждаше, че има някаква разлика между него и всички останали. Когато изживяваше болест и смърт, той се молеше на Бог и все пак не изоставяше дълга си. Продължаваше да работи, дори на същото ниво като преди. Има обаче нещо, което хората трябва да разберат и да прозрат за него: мислите и гледните точки, които този човек таеше, бяха постоянно негативни и погрешни. Независимо от степента на страданието му или цената, която е платил, докато е изпълнявал дълга си, той таеше тези погрешни мисли и гледни точки в стремежа си. Постоянно се ръководеше от тях и внасяше негативните емоции в дълга си, като се стремеше да предложи изпълнението на дълга си на Бог в замяна на собственото си оцеляване, за да постигне целта си. Целта на неговия стремеж не беше да разбере или да придобие истината, или да се покори на всички Божии устройвания и на Божието ръководство. Целта на неговия стремеж беше точно обратната. Той искаше да живее според собствената си воля и изисквания, получавайки това, към което искаше да се стреми. Той искаше да устройва и ръководи собствената си съдба и дори собствения си живот и смърт. И така, в края на пътя резултатът му беше такъв, че не спечели нищо. Той не получи истината и в крайна сметка се отрече от Бог и загуби вяра в Него. Дори когато смъртта наближи, той пак не успя да разбере как трябва да живеят хората и как едно сътворено същество трябва да се отнася към подредбите и ръководството на Създателя. Това е най-жалкото и най-трагичното нещо в неговия случай. Дори на прага на смъртта той не успя да разбере, че през целия живот на човека всичко е под върховенството и подредбата на Създателя. Ако Създателят иска да живееш, тогава дори да те мъчи смъртоносна болест, ти няма да умреш. Ако Създателят иска да умреш, тогава дори да си млад, здрав и силен, когато дойде твоето време, ти трябва да умреш. Всичко е под върховенството и подредбата на Бог, това е Божията власт и никой не може да се издигне над нея. Той не успя да разбере този прост факт — не е ли жалко? (Да.) Макар че вярваше в Бог, посещаваше събирания, слушаше проповеди и изпълняваше дълга си, въпреки вярата си в съществуването на Бог, той многократно отказваше да признае, че човешката съдба, включително животът и смъртта, е в ръцете на Бог, а не се подчинява на човешката воля. Никой не умира само защото го иска, и никой не оцелява само защото иска да живее и се страхува от смъртта. Той не успя да разбере този прост факт, не успя да го прозре дори когато бе изправен пред неизбежна смърт и въпреки това не знаеше, че животът и смъртта на човека не се определят от самия него, а зависят от предопределението на Създателя. Това не е ли трагично? (Да, така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). След като прочетох този откъс от Божиите слова, се разплаках. Мислех си, че след като съм вярвала в Бог толкова много години, съм придобила някои истини реалности, но съвсем не осъзнавах, че изобщо не съм разбрала Божието върховенство, и не знаех как да преживея Неговото дело. Когато болестта ме сполетя, не я бях приела от Бог, не бях потърсила истината и не си бях извлякла поука от нея. Вместо това живеех според възгледите на невярващите, мислех, че болестта се дължи на изтощение и че трябва да се съсредоточа върху грижата за тялото си, вярвах, че ако се грижа само за тялото си, ще се възстановя, а в противен случай ще свърша като баща си и може би дори ще умра от тази болест някой ден. За да се отърва от болестта възможно най-бързо, се хвърлих да изпробвам всяко средство, за което бях чула. Страхувах се, че тревогите и изтощението ще влошат състоянието ми, затова избягвах да решавам проблемите в работата си и прехвърлях на другите новодошлите, които трябваше да подкрепям. Носех все по-малко и по-малко чувство за бреме в дълга си. Когато водачът искаше да ме повиши, за да надзиравам работата, отказах този дълг от страх, че тревогите и изтощението ще повишат кръвното ми налягане и ще ми докарат инсулт. Въпреки че вярвах в Бог, не се доверявах на Неговото всемогъщество и върховенство, нито пък вярвах, че животът ми е в ръцете на Бог. Мислите ми бяха изцяло насочени към това как да поддържам здравето си — сякаш доброто здраве на хората е резултат единствено от собствените им усилия и няма нищо общо с Божието върховенство. Изобщо не се държах като вярваща! Помислих си за какво общува постоянно Бог, докато ни учи да гледаме на хората и нещата, като се основаваме на Неговите слова и с истината като критерий. Що се отнася до здравето ми — каква болест може да ме сполети, кога може да се разболея и кога може да умра — Бог е предопределил всичко това. Ако Бог иска да умра, тогава колкото и добре да се грижа за себе си, няма да живея; а ако Бог иска да живея, тогава дори да имам тежка болест, няма да умра. Като онези богати хора, които всеки ден се хранят с най-изтънчените храни, за да поддържат здравето си, но не могат да избегнат смъртта, когато им дойде времето, докато голяма част от обикновените хора, които оцеляват само с проста и скромна храна, в крайна сметка имат дълъг живот. Дори невярващите признават, че животът на хората е предопределен от небесата. Въпреки че дълги години вярвах в Бог и ядях и пиех толкова много от Негови слова, все още ми липсваше дори това основно разбиране. Вярата ми беше съвсем жалка! Не гледах на нещата според Божиите слова и не търсех истината. Непрекъснато мислех за начини да поддържам здравето си без каквото и да е място за Бог в сърцето ми. Каква беше разликата между мен и невярващите? Бог позволи на тази болест да ме сполети, за да ме накара да потърся истината и да извлека поука от нея, да изчисти и промени погрешните намерения и възгледи в мен и да коригира погрешния ми път. Това беше Божието спасение за мен. Ако продължавах да не извличам поуки, тогава дори и болестта ми да преминеше, нямаше да придобия каквато и да е истина и преживяването щеше да бъде напразно. След като разбрах Божието намерение, вече не се чувствах толкова възпряна от болестта си, както преди. Съответно промених обичайния си работен график и моят ум започна да се съсредоточава върху дълга ми, така че когато бях много заета, забравях, че все още съм болна. Понякога дори забравях да си взема лекарствата или да си измеря кръвното налягане без да изпитвам неудобство. Дълбоко в себе си осъзнах, че каквато и болест да сполети човек, всичко е в Божиите ръце и неговите тревоги и притеснения са излишни. Тези неща не само не променят нищо, но и стават причина човек да бъде заблуждаван и измъчван от Сатана и да живее в по-големи страдания.

По-късно една сестра ми напомни, че ако се разболеем и не желаем да поемаме никакъв важен дълг и живеем в негативни емоции на нещастие и тревога, то това е свързано с възгледите ни за нашия стремеж и с намерението ни да придобием благословии. Благодарение на напомнянето на тази сестра търсих и размишлявах в тази връзка. Прочетох откъс от Божиите слова: „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и стремежи идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство. Затова външно изглежда така сякаш много антихристи, преди да бъдат отлъчени, изпълняват дълга си и дори са изоставили повече и са страдали повече от обикновения човек. По това, което отдават, и цената, която плащат, са наравно с Павел, а и те не са по-малко ангажирани от Павел. Това е нещо, което всеки може да види. От гледна точка на тяхното поведение и волята им да страдат и да платят цената, те не би трябвало да не получат нищо. Бог обаче не се отнася към човека въз основа на външното му поведение, а въз основа на неговата същност, на неговия нрав, на това, което разкрива, и на естеството и същността на всяко едно нещо, което прави“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Божиите думи разобличиха точно моето състояние. След като повярвах в Бог, какъвто и дълг да ми възлагаше църквата, аз никога не го отбягвах; и въпреки че се сблъсквах с пречки от страна на невярващото ми семейство, преследване от страна на Компартията, подигравки и клевети от света — колкото и да беше трудно или неприятно, аз не се разколебах и бях решена да изпълнявам дълга си. Затова вярвах, че Бог със сигурност си спомня всичките ми жертви, но високото кръвно налягане напълно разкри желанието ми за благословии. Мислех, че докато съм здрава и мога да продължавам да изпълнявам дълга си, има надежда за спасение. Но когато изпълнението на дълга ми изискваше страдание и плащане на цена, се притеснявах, че това ще влоши здравето ми и ще умра, без да получа благословии, затова се отнасях към дълга си нехайно и без истинска преданост. Причината за това беше изцяло в контрола на сатанински мисли и възгледи като: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „Докато дишам, се надявам“. Когато се сблъсках с потенциално животозастрашаваща болест, нямах желание да страдам и да отдавам всичко, прекарвах цялото си време в притеснения за изхода и крайната си цел, вършех дълга си нехайно и без чувство за бреме и дори понякога го отказвах. Често казвах, че изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог, но сега разбрах, че изпълнението на дълга ми е било продиктувано от желание за благословии. Въпреки че нагледно сякаш правех някои жертви и усилия все едно съм предана на Бог, реално не бях наистина искрена с Него. Всичко беше въпрос на сделка и измама. Видях, че моят нрав беше наистина измамен и нечестив и че моите страдания и усилия са били само опити да се пазаря с Бог. Вървях по пътя на антихриста! Помислих си как Той се е въплътил, за да говори и да ни даде ресурс от изобилни истини; как Бог е дал толкова много за нас без да иска нищо в замяна и как Божията любов и Божието спасение са искрени и неподправени, а аз изпълнявах дълга си изцяло за собствена печалба и благословии и дори моите скромни усилия са били опит да се пазаря с Него — осъзнах колко егоистична и безсъвестна съм била! Не можех да продължавам така. Трябваше незабавно да се покая. Независимо дали щях да получа благословии или да ме сполети нещастие, трябваше да се покоря на Божието върховенство и Божиите подредби и да изпълнявам добре дълга си.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Всеки трябва да се изправи пред смъртта в този живот, т.е. смъртта е това, пред което всеки трябва да се изправи в края на своето пътуване. Има обаче много различни характеристики на смъртта. Една от тях е, че в предопределения от Бог момент ти си изпълнил мисията си и Бог тегли чертата под плътския ти живот и плътският ти живот стига до своя край, макар и това да не означава, че животът ти е приключил. Когато човек е без плът, животът му е приключил — така ли е? (Не.) Формата, в която животът ти съществува след смъртта, зависи от това как си се отнасял приживе към делото и словата на Бог — това е много важно. В каква форма ще съществуваш след смъртта, или дали ще съществуваш, или не, ще зависи от отношението ти към Бог и към истината, докато си бил жив. Ако приживе, когато се изправиш пред смъртта и всякакви болести, отношението ти към истината е на непокорство, противопоставяне и неприязън към истината, тогава, когато дойде време плътският ти живот да приключи, по какъв начин ще съществуваш след смъртта? Със сигурност ще съществуваш по някакъв друг начин и животът ти със сигурност няма да продължи. И обратното, ако приживе, когато имаш осъзнатост в плътта, отношението ти към истината и към Бог е отношение на покорство и преданост и имаш истинска вяра, тогава, макар и плътският ти живот да стигне до края си, животът ти ще продължи да съществува под различна форма в друг свят. Това е едно от обясненията на смъртта“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми така се разведри! От Божиите слова разбрах, че всеки ще се изправи пред смъртта, но природата на всяка смърт е различна. Някои хора се стремят към истината и изпълняват дълга си предано и дори да умрат и животът им да приключи, това не означава, че не са спасени. Те са изпълнили мисията на живота си и са се върнали при Бог. Това е живот под друга форма. Разбрах също, че спасението не е свързано с живота или смъртта, а по-скоро зависи от отношението на човек към Бог и истината. Да се стремим към истината, да се съсредоточаваме върху това как се справяме с нещата според истините принципи, да притежаваме истинско покорство и искрен страх от Бог — това са критериите за спасение. Когато обаче се сблъсках с болестта си, аз потънах в нея и бях неспособна да се подчиня на Божието върховенство и Божиите подредби, отнасях се несериозно към дълга си и дори го отхвърлях. Дори и да се грижех добре за плътта си, ако не се стремях към истината и не направех промяна в своя нрав, пак нямаше да мога да бъда спасена. Непрекъснато се притеснявах за болестта си и не исках да се тревожа или да се изтощавам в изпълнението на дълга си, а още по-малко да приемам важни поръчения. Въпреки че не се притеснявах прекалено много и не платих висока цена, не бях изпълнила задълженията, които се очакват от едно сътворено същество, като оставих след себе си непоправимо съжаление и дългове. Всеки път, когато се сещах за това, съвестта ми беше неспокойна. Едва в този момент наистина осъзнах, че независимо от физическото състояние на човек през живота му, единствено стремежът към истината и това човек да направи всичко възможно, за да изпълнява добре дълга си, придават на живота стойност и смисъл; дори когато човек е болен или изморен, това е много по-добре, отколкото да прекара целия си живот в празнота. Като осъзнах това, придобих мотивация да изпълнявам дълга си и решимост да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си с усърдие; и ако Бог ми дадеше друга възможност, повече нямаше да се съобразявам с плътта си.

Три месеца по-късно водачът отново ми уреди да надзиравам евангелската работа. Знаех, че това е Бог, който ми дава възможност да се покая, и не можех да продължавам да се тревожа за болестта си, затова приех този дълг. По време на действителното сътрудничество в този дълг се сблъсках с много трудности и понякога бях малко изморена и все още се притеснявах, че тялото ми може да не издържи, затова се помолих на Бог и поверих болестта си в Неговите ръце. Независимо дали болестта ми щеше да се влоши, не исках повече да отлагам изпълнението на дълга си. След като се помолих, сърцето ми вече не се чувстваше възпряно. Подредих разумно работния си график, а когато срещах трудности в работата, обсъждах решенията със сестрите, с които си сътрудничех. Подобно практикуване не беше толкова изтощително, колкото си мислех, и открих, че всяко бреме, което Бог ми даваше, беше по силите ми и можех да го понеса. Един ден видях как сестрата домакин измерва кръвното си налягане, затова и аз си го измерих — за моя изненада кръвното ми налягане беше нормално. Благодарих на Бог от цялото си сърце!

Божиите слова бяха това, което поправи погрешните ми възгледи относно стремежа, и придобих известно разбиране и преживяване относно Божието върховенство и предопределеност. Също така разбрах, че вярата в Бог не трябва да се свежда само до търсене на благословии и че единствено ако се стремя към истината, покорявам се на Божиите подредби и устройвания и изпълнявам добре дълга си на сътворено същество, животът ми може да бъде ценен и смислен. Слава Богу!