От Лин Си, Китай

През 2005 г. приех делото на Всемогъщия Бог в последните дни. По онова време, чрез събирания и четене на Божиите слова, научих много истини и тайни, за които никога преди не бях чувала: разбрах как Бог управлява и спасява човечеството, научих за целта, стойността и смисъла на човешкия живот, както и за изхода и крайната цел на човека. Чрез четенето на словата на Всемогъщия Бог успях да разреша много от проблемите и трудностите в живота си. Чувствах се прекрасно да вярвам в Бог. Но когато съпругът ми разбра, той твърдо се противопостави на вярата ми. Чичо ми веднъж беше арестуван от полицията на китайската Компартия заради вярата си в Господ. Съпругът ми знаеше, че китайската Компартия забранява на всички да вярват в Бог, и се притесняваше, че и аз ще бъда арестувана и това ще замеси цялото семейство, затова беше много против вярата ми. Освен това по онова време бях заместваща учителка и той се притесняваше, че от училището ще разберат и ще ме уволнят, затова още повече ме заплашваше и ми пречеше. По онова време той не ми позволяваше да чета Божиите слова или да слушам химни, още по-малко да посещавам събирания или да изпълнявам дълга си.

Спомням си, че веднъж ме завари да чета Божиите слова и много се ядоса. Каза: „Правителството ни ти забранява да вярваш, но ти все пак го правиш! Ако те хване някой от членовете на образователната комисия, не само ще загубиш работата си, но и ще те пратят в затвора. Нямам пари за гаранция, затова по-добре спри да вярваш, преди да е станало твърде късно!“. След това, когато продължих да вярвам, той ме заплаши, като каза: „Докато съм жив, дори не си и помисляй да практикуваш вярата си!“. Като чух това, решимостта ми отслабна. Помислих си: „Съпругът ми не ми позволява да практикувам вяра, каквото и да става. Ако все пак настоявам да вярвам, какво ще ми направи?“. Точно тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „Трябва да имаш Моята смелост в себе си, трябва също да имаш принципи, когато се срещаш с невярващи роднини. Все пак, заради Мен, не трябва също да отстъпваш пред никакви тъмни сили. Осланяй се на мъдростта Ми, за да ходиш в съвършения път; не позволявай заговорите на Сатана да вземат власт. Направи всичко по силите си, за да поставиш сърцето си пред Мен и Аз ще те утешавам и ще ти давам мир и радост“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Божиите слова ми подействаха изключително мотивиращо. Мислех си как съпругът ми е бил подведен от китайската Компартия да ме заплашва, за да ме принуди да се откажа от вярата си. На пръв поглед изглеждаше, че съпругът ми ме заплашва и ми пречи да следвам Бог, но в действителност зад това стоеше хитростта на Сатана, който се опитваше да използва преследването от страна на съпруга ми, за да ме накара да предам Бог и да загубя Божието спасение. Не можех да се хвана в капана на Сатана, нито да направя компромис със Сатана. Вярвах, че докато разчитам на Бог и постъпвам според Неговите слова, Той ще ме поведе да преодолея преследването от страна на съпруга ми. След това скрих книгите си с Божиите слова и четях, посещавах събирания или проповядвах евангелието само когато той отсъстваше. Чак през юли 2008 г. съпругът ми разбра, че все още практикувах вярата и изпълнявах дълга си, и избухна срещу мен. Обърна цялата къща, за да търси книгите ми с Божието слово и MP5 плейъра, на който слушах химните. Настъпи плейъра със сила и го разби на парчета. За да ми попречи да практикувам вярата, той дори си взе отпуск от високоплатената си работа, за да може по цял ден да наблюдава какво правя вкъщи. Не можех да посещавам събирания и се чувствах наистина измъчена, така че веднага щом се появи възможност, се измъкнах тайно, за да видя братята и сестрите си. Но за моя изненада той се обади в полицията, за да ни докладва. За щастие те не намериха никакви книги с Божиите слова, нито други доказателства, затова не ни арестуваха. По-късно, когато откри, че къщата на сестра ми в съседство е място за събирания, той направи снимки на братята и сестрите и ги заплаши, че ще ги докладва. В резултат на това братята и сестрите не смееха да продължат да се събират там. Винаги, когато ме хванеше да контактувам с братята и сестрите, или ме биеше, или ме хокаше. Бил ме е толкова много пъти, че не мога да ги преброя, и в едното ми ухо остана звънтене, което не изчезна с месеци. По онова време често си тананиках този химн: „Желая да видя деня на Божията слава“: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предопределени от Бог и аз ще Му бъда предана и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Мислех си колко голяма е Божията любов, че аз, като сътворено същество, имах щастието да следвам Бог и да бъда спасена от Него. По-скоро бих умряла, отколкото да се поддам на Сатана и да предам Бог. Колкото повече ме преследваше съпругът ми, толкова повече трябваше да следвам Бог, да остана непоколебима в свидетелството си и да посрамя Сатана. По-късно църквата се притесни, че съпругът ми щеше да продължи да ме бие, ако посещавах събирания или изпълнявах дълга си, и че можеше да докладва други братя и сестри, затова ме накараха временно да спра да посещавам събирания и просто да чета Божието слово у дома.

През следващите три години можех само да се възползвам от моментите, когато съпругът ми отсъстваше, за да чета тайно Божиите слова, понякога се срещах със сестра ми от съседната къща, за да провеждаме общение и да проповядвам евангелието на приятели и роднини. Бях ограничена като птица в клетка. Спомних си за времето, прекарано заедно с братята и сестрите, когато провеждахме общение за истината и пеехме химни във възхвала на Бог — какви щастливи, прекрасни времена бяха това! Спомних си също как Божието дело по спасяването на човечеството в последните дни е събитие, което се случва веднъж в живота, а възможността щеше да изчезне за миг, така че не можех да я пропусна. Копнеех да водя нормален църковен живот, да проповядвам евангелието и да свидетелствам за Бог заедно с останалите, но всичко това се беше превърнало просто в пожелателно мислене. Чувствах се толкова потисната и измъчена и често се криех сама и плачех. Искаше ми се да изкрещя: „Да вярваш в Бог означава да вървиш по правилния път. Направих правилния избор. Защо не ми се получава?“. Тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „Това е мръсна земя от хиляди години. Тя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостни са и са жестоки, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а той е строго охраняван. Кой може да види света отвъд небето? Дяволът завързва плътно цялото тяло на човека, превързва очите му и запечатва здраво устните му. Царят на дяволите е вилнял в продължение на няколко хиляди години, та чак до днес, когато все още следи отблизо призрачния град, сякаш е непробиваем дворец на демони. Същевременно тази глутница кучета пазачи с гневни погледи е дълбоко уплашена, че Бог ще ги свари неподготвени и ще ги изтреби всички, че ще ги остави без спокойно и щастливо място. Как изобщо жителите на призрачен град като този биха могли да видят Бог? Наслаждавали ли са се някога на нежността и обичливостта на Бог? Как биха могли да разберат въпросите на човешкия свят? Кой от тях може да разбере нетърпеливите Божии намерения? Затова не е чудно, че въплътеният Бог остава напълно скрит: как в такова мрачно общество, където демоните са безмилостни и безчовечни, царят на дяволите, който убива хора, без да му мигне окото, би могъл да търпи съществуването на Бог, Който е обичан, мил и свят? Как би могъл да аплодира и да се радва на Божието идване? Тези лакеи! Те отвръщат на добротата с омраза, отдавна са започнали да се отнасят към Бог като към враг, злоупотребяват с Бог, крайно жестоки са, не изпитват ни най-малко уважение към Бог, нападат и плячкосват, загубили са всякаква съвест, вървят срещу всякаква съвест и изкушават невинните до изпадането им в кома. Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Чрез разобличаването на Божиите слова прозрях същността и истината на съпротивата на демоните от китайската Компартия срещу Бог. Мислех си как Компартията безразборно пропагандира атеизъм, като казва: „Небесата, земята и всички неща са се образували естествено“, „Хората са произлезли от маймуните“, „Никога не е имало никакъв Спасител“ и така нататък. Те използват тези абсурдни теории, за да подвеждат хората, като целят да накарат хората да отрекат от Бог и да Го предадат, да се съпротивляват на Бог заедно с тях и накрая да бъдат унищожени от Бог и да станат техни погребални дарове. В последните дни, когато Бог вече се е въплътил, за да спаси човечеството, китайската Компартия трескаво преследва Христос и безразборно арестува и преследва християни с цел да потисне Божието дело от последните дни и да установи атеистично господство в Китай. Китайската компартия е демоничен легион, който приема Бог за свой враг. Тя е убийствено, съпротивляващо се на Бог въплъщение на Сатана. Причината, поради която съпругът ми ме преследваше и ми пречеше да практикувам вярата си, беше, че беше подведен от атеистичната философия на китайската Компартия. Той не вярваше в Бог и се страхуваше, че ще бъде замесен, ако бъда арестувана от китайската Компартия, затова силно се противопоставяше на вярата ми в Бог. Цялото страдание, през което преминавах, беше дело на китайската Компартия. Мразех тези стари демони с цялото си сърце. Откакто започнах да вярвам в Бог, съпругът ми се присъедини към китайската Компартия в преследването ми, не ми позволяваше да чета Божиите слова, да посещавам събирания или да изпълнявам дълга си, биеше ме безброй пъти и дори докладваше мен и братята и сестрите ми на полицията. Осъзнах, че природата същност на съпруга ми беше да мрази истината и да мрази Бог и че винаги щях бъда преследвана от него, ако се опитах да практикувам вярата у дома. Много пъти мислех да се разведа с него и да напусна дома си, за да практикувам правилно вярата и да изпълнявам дълга си. Но винаги, когато си помислех да напусна дома си, се тревожех за сина си. Той беше само тийнейджър — щеше да му е много трудно да загуби майка си! У дома можех да му чета библейски истории, да разговарям с него за Божиите слова, и да го доведа пред Бог. Ако си тръгнех, кой щеше да го напътства във вярата му? Винаги, когато си помислех за това, се чувствах особено слаба, липсваше ми смелост да се разведа със съпруга си и просто тихо понасях живота си в плен. Когато бях измъчвана от страдание, заставах пред Бог в молитва и тайно четях Божиите слова. Само тогава усещах малко утеха.

През октомври 2011 г. се измъкнах няколко пъти, за да отида на събирания. Съпругът ми заплаши братята и сестрите, като каза, че ако ме приемат, ще им създаде проблеми. Заплаши и мен, като каза: „Докато си тук, няма да ти позволя да вярваш в Бог! Ако искаш да вярваш, ще трябва да напуснеш този дом!“. Горчиво се разочаровах от тези негови думи. Гледай ти — щеше да ме изгони само заради вярата ми в Бог, без капка мисъл за всичките ни години заедно. По онова време си спомних един откъс от Божиите слова: „Защо мъжът обича жена си? Защо жената обича своя мъж? Защо децата проявяват синовна почит към родителите си, а родителите обсипват децата си с обич и грижи? Какви намерения всъщност таят хората? Нима не се стремят да удовлетворят плановете си и егоистичните си щения?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Божиите слова бяха толкова практични. Няма истинска любов между хората. Любовта между съпруг и съпруга се основава на взаимна изгода. Преди да повярвам в Бог, съпругът ми никога не се беше отнасял така с мен. Но щом започна да се тревожи, че ще бъде въвлечен, ако ме арестуват заради вярата ми в Бог, той дори не се замисли за всичките ни години, прекарани заедно в брак, а ме преследваше по всякакви начини, биеше ме и дори ме заплашваше, че ще ме изгони от къщата. Нима не беше толкова безмилостен само за да защити собствените си интереси? Като осъзнах това, си помислих: „Щом се опитва да ме отблъсне, по-добре просто да си тръгна и да бъда свободна да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си“. По-късно, докато синът ми беше на частен урок при леля си, заминах за една църква на около 50 километра и най-накрая успях да се включа в църковния живот и да изпълнявам дълга си. Но по онова време все още се тревожех за сина си. Винаги, когато имах малко свободно време или по празниците, когато виждах деца да се прибират при майка си и баща си след училище, си мислех колко тъжно трябва да е било на детето ми, че ме няма у дома, и ми се искаше да се прибера, за да го видя. Но се тревожех, че съпругът ми ще ме бие, преследва и хока, затова не смеех да се върна. Единственото, което можех да направя, беше да роня сълзи тайно.

Тогава, един ден през септември 2012 г., срещнах девера си на улицата и той ме принуди да се върна у дома. След като се прибрах, съпругът ми свика голямо събиране на цялото семейство. Повика по-малкия и по-големия си брат, пастрока ми, девера ми и други, за да се опитат да ме разубедят. Деверът ми ме заплаши, като каза: „Ако не ми беше снаха, с един телефонен разговор щях да те пратя в Бюрото за обществена сигурност“. Пастрокът ми наля масло в огъня, като подстрекаваше съпруга ми да ме преследва. Като видях накъде отиват нещата, се разтревожих, че с толкова много хора против вярата ми в Бог съпругът ми щеше да ме преследва още повече в бъдеще, затова мъдро отбелязах, че съм се прибрала само за да си живея живота. Едва тогава роднините ми се поуспокоиха. На третия ден след завръщането ми видях, че църковният водач беше на гости у сестра ми в съседство и развълнувано отидох да я попитам за събиранията на църквата. За моя изненада съпругът ми ме последва и агресивно ми изкрещя да се прибирам. Не исках да навлека неприятности на сестрите, затова бързо се върнах у дома. Когато църковната водачка излезе от къщата на сестра ми, съпругът ми я заплаши с лопата, като каза: „Ако пак дойдеш тук, не ме обвинявай, че ще стана груб!“. После грабна кухненски нож и нахлу в къщата на сестра ми с намерението да я намушка, а аз и съпругът на сестра ми трябваше бързо да го спрем. След това спрях да се срещам с братята и сестрите си от страх да не ги изложа на опасност.

През това време изпитвах много душевни терзания и често се криех сама и плачех. Веднъж се измъкнах от къщи, за да поговоря с една сестра, след като съпругът ми беше излязъл, но докато се прибирах, съпругът ми ме забеляза на пътя, докато се прибираше с кола. Той изръмжа: „Знаеш ли, че мога да те прегазя с тази кола?“. Като чух това, сърцето ми спря. Искаше да ме прегази с колата си само защото вярвах в Бог. Това ми позволи да видя още по-ясно, че съпругът ми е дявол, който мрази Бог, и никога нямаше да смекчи преследването си срещу мен. Нямаше да мога да практикувам вярата си в този дом, затова единственият ми изход беше да напусна. Но когато си помислех да си тръгна, се почувствах невероятно тъжна. Тъкмо се бях събрала отново със сина си и ако си тръгнех пак, щеше да му е изключително тежко! Ако си тръгнех, кой щеше да го напътства във вярата му в Бог и да поеме по правилния път? Колкото повече мислех за това, толкова повече не можех да понеса да напусна сина си. Всичко, което можех да направя, беше непрекъснато да заставам пред Бог в молитва: „Скъпи Боже! Съпругът ми продължава да ме потиска и да ми пречи. Искам да напусна това място, за да мога да практикувам вярата си, но не мога да се разделя със сина си. Скъпи Боже! Просто не мога да реша какво да правя. Моля Те, просветли ме и ме напътствай“. След това попаднах на химн с Божиите слова „Не може ли човек да загърби плътта си за това кратко време?“:

1  … Нима хората не са способни да оставят плътта си настрана за този кратък период от време? Какви неща могат да застанат на пътя на любовта между човека и Бог? Кой е способен да разкъса любовта между човека и Бог? Дали това са родителите, съпрузите, сестрите, съпругите, или болезненото облагородяване?

2  Могат ли чувствата на съвестта да заличат Божия образ в човека? Дали задлъжнялостта и действията на хората един към друг са тяхно собствено дело? Могат ли да бъдат поправени от човека? Кой е в състояние сам да се защити? Способни ли са хората да се грижат за себе си? Кои са силните в живота? Кой е способен да Ме напусне и да живее сам? Защо Бог отново и отново изисква от всички хора да помислят сериозно върху нрава и действията си? Защо Бог казва: „Кой си причинява сам трудности?“.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Словата на Бог към цялата вселена“, Глави 24 и 25)

Божиите слова оказаха дълбоко въздействие върху мен и почувствах силна вина. Замислих се как Бог се е въплътил, за да спаси човечеството, и изразява истината, явява се и действа сред хората с голямо търпение, понася дълбоко унижение и предлага цялата Си любов на човечеството, обекта на Неговото спасение. Страданието, което Бог е понесъл, за да спаси човека, е огромно, а Божията любов е толкова истинска. Бог се надява, че ще се изправим и ще проявим внимание към Неговите намерения, като оставим всичко настрана, за да проповядваме евангелието и да свидетелстваме за Него. Това е Божията любов към нас. Но аз бях егоистична и достойна за презрение, като мислех само за това, че нямаше кой да се грижи за сина ми, ако напуснех дома си, за да изпълнявам дълга си, но не успявах да проявя внимание към Божиите намерения. Мразех себе си за това, че съм слаба, безполезна, с притъпена съвест и неспособна да оставя всичко настрана, за да следвам Бог. Тъй като не можех да се разделя със сина си, предпочитах да остана в капан у дома, да бъда бита от съпруга си, държана като в клетка и контролирана, без да имам никаква възможност да чета Божиите слова, камо ли да изпълнявам дълга си като сътворено същество. Нямах ни най-малка решимост да се стремя към истината и да обичам Бог. Авраам е бил готов да даде единствения си син като приношение на Бог, защо тогава аз не можех временно да се разделя със сина си, за да изпълнявам дълга си като сътворено същество, да се стремя към истината и да получа Божието спасение? Не можех повече да оставям настрана дълга си само защото не можех да се разделя със сина си. Знаех, че Божието дело по спасението наближаваше своя край и големите катаклизми скоро щяха да се разразят. У дома не можех да чета Божиите слова, да посещавам събирания или да изпълнявам дълга си; ако това продължаваше, нямаше да придобия истината, нито да подготвя добри дела, и вероятно щях да загина в някой от предстоящите катаклизми. Тогава как щях да напътствам сина си по правилния път? Нима съдбата на сина ми също не беше в Божиите ръце? Нямах контрол над това колко му е писано да страда или дали ще поеме по правилния път. Щом осъзнах това, безпокойството ми леко утихна.

След това прочетох още от Божиите слова, разбрах малко повече от истината и накрая се освободих от тревогите си за сина ми. Прочетох този откъс: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца е само да им предоставят среда, в която те да пораснат, и това е всичко, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че ничии родители не могат да попречат на съдбата му в живота и ни най-малко не могат да го тласнат напред, що се отнася до ролята, която играе в живота. Може да се каже, че семейството, в което е предопределено да се роди човек, и средата, в която той расте, са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия в живота. Те по никакъв начин не определят съдбата на човек в живота или вида съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно никой от родителите не е в състояние да помогне на човек да изпълни своята житейска мисия, както и никой от роднините не може да му помогне да поеме ролята си в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си се определя изцяло от ориста му. С други думи, никакви други обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Като прочетох Божиите слова, осъзнах, че съдбата на детето не е свързана с родителите му, а се определя от Божието върховенство. Съдбата на сина ми беше в Божиите ръце. Не можех да контролирам колко ще страда синът ми или дали ще поеме по правилния път — всичко това беше подчинено на Божието върховенство и подредби. Спомних си за Йосиф. Той е бил продаден в робство в Египет на ранна възраст от братята си и не е имал родители до себе си, които да се грижат за него и да го напътстват, но Бог Йехова е бил с него, като го напътствал и закрилял. Независимо колко го е съблазнявала жената на началника на стражата, той така и не се е поддал. Освен това Йосиф е претърпял много трудности в Египет, но те всъщност са закалили решимостта му и са го научили да се уповава на Бог. Спомних си и за онези братя и сестри, които не напуснаха домовете си, за да изпълняват дълга си — те често насърчаваха децата си да практикуват вярата и да вървят по правилния път и някои от децата им практикуваха вяра и следваха Бог по правилния път, но други се увлякоха по светските зли тенденции и ставаха все по-упадъчни. Видях, че това, което позволява на едно дете да върви по правилния път, не е присъствието на родителите му, а дали то по природа обича истината и дали Бог го е предопределил за това. Ако синът ми имаше човешка природа и беше обект на Божието спасение, то дори и да не останех до него, той пак щеше да порасне здрав и щеше да повярва в Бог. Всичко това беше в Божиите ръце — не трябваше да се тревожа за това. През всичките години, в които вярвах в Бог, бях приела толкова много поене и ресурси от Божиите слова, но не можех да изпълнявам дълга си като сътворено същество заради обичта към сина ми. Колко егоистично! Трябваше да се отплатя за Божията любов, като проповядвам евангелието, свидетелствам за Него и доведа повече хора в Божия дом.

През февруари 2013 г. решително напуснах семейството си и се качих на влак към една църква в далечен град. Когато влакът мина покрай училището на сина ми, погледнах през прозореца към сградата, където синът ми учеше, и си помислих: „Кой знае кога ще го видя отново“. Не можах да сдържа сълзите си. Това ме накара да намразя още повече властта на дявола Сатана. Тя ме беше откъснала от семейството ми и ми пречеше да практикувам свободно вярата и да изпълнявам дълга си. Но всичко това разпали още повече желанието ми да търся истината и да се стремя към светлината. Мислех си за Божиите слова от: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Ако не се прекланяш пред Бог, а живееш в мръсната си плът, тогава не си ли просто един звяр в човешко облекло? Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. В този свят човекът носи дрехите на дявола, яде храна от дявола и работи и служи под контрола на дявола, и е тъпкан от него до такава степен, че е покрит с мръсотия. Ако не схващаш смисъла на живота или не получиш истинския път, какво значение има тогава такъв живот? Вие сте хора, които преследват правилния път, тези, които търсят напредък. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)). Като разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че мога да Го следвам и да изпълнявам дълга си в тази неблагоприятна среда — това беше Божието предопределение и пътят, по който Бог ме напътстваше. Като сътворено същество бях готова да се покоря на Божиите устройства и подредби, усърдно да търся истината и да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог и да унижа дяволите и Сатана. Щом осъзнах това, се почувствах много по-спокойна и уверена. Благодарих на Бог, че ме изведе от плена при съпруга ми, което ми позволи да изпълнявам дълга си като сътворено същество и да тръгна по правилния път в живота.

След това продължих да изпълнявам дълга си в една църква далеч от дома. През тези години преживях Божиите слова и дело, разбрах някои истини и почувствах, че съм научила доста. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!