От Хъ Му, Китай

Приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, когато бях на четиридесет и няколко години. Видях, че Божието дело в последните дни е дело на спасяване на хората и че само като дойдем пред Бог, четем словата Му и изпълняваме дълга си, можем да разберем и придобием истината, да имаме Божията грижа и закрила и в крайна сметка да имаме шанса да влезем в Божието царство. Скоро след това започнах да изпълнявам дълга си. Без значение какъв дълг ми възлагаше църквата, никога не отказвах. Мислех само как да изпълнявам добре дълга си. По-късно кръвното ми налягане достигна 220 mmHg, затова бях на системи, за да го понижа, и не позволих това да ми попречи да изпълнявам дълга си. Мислех си: „Докато изпълнявам искрено дълга си, Бог ще ме закриля“. Години наред продължавах да изпълнявам дълга си, каквото и да ставаше, като мислех, че съм истински вярващ, който се радва на Божието одобрение. Но една внезапна болест разкри истинската ми същност.

Беше през есента на 2009 г. Един ден почувствах внезапен оток и болка в двата крака и те започнаха да се подуват. Скоро след това лицето и очите ми също се подуха, цялото ми лице се деформира и не можех да си отворя очите. Дъщеря ми ме заведе в болницата за преглед. Лекарят каза, че имам атрофия на двата бъбрека, която може да се развие в уремия, а ако стане тежка, може да доведе до смърт. Бях шокирана да чуя това. Ако нещата продължаваха така, смъртта не беше далеч. Бях започнала да изпълнявам дълга си само няколко месеца след като открих Бог, и при всякакви условия, дори болна, никога не спирах да изпълнявам дълга си. През годините не само страдах и се изтощавах в дълга си, но и търпях неразбиране, подигравки и обиди от роднините си. Нима такова усилие не беше достатъчно? Нима това все още не беше достатъчно, за да получа Божията закрила? Спомних си как, когато за пръв път открих Бог, имах такива големи надежди за живота в царството, но изправена пред толкова сериозна болест, която можеше да застраши живота ми във всеки един момент, се чудех дали все още ще имам шанс да вляза в царството. Изглеждаше, че красивата крайна цел вече няма нищо общо с мен. Колкото повече мислех за това, толкова по-онеправдана се чувствах и загубих мотивация да изпълнявам дълга си. Потънах в негативизъм. Помолих се на Бог: „О, Боже, не разбирам защо съм изправена пред тази болест и в сърцето си имам оплаквания срещу Теб. Знам, че това е грешно, затова, моля Те, просветли ме и ме напътствай да разбера Твоето намерение“.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Хората вярват: „Щом сега вярвам в Бог, значи Му принадлежа и Бог трябва да се погрижи за мен, да се погрижи за храната и жилището ми, да се погрижи за бъдещето и съдбата ми, както и за личната ми безопасност, включително за безопасността на семейството ми, както и да гарантира, че всичко при мен ще върви добре, че всичко ще мине спокойно и без инциденти“. И ако фактите не са такива, каквито хората изискват и си представят, те си мислят: „Да вярваш в Бог не е толкова хубаво или толкова лесно, колкото си го представях. Оказва се, че все още трябва да изтърпявам всички тези преследвания и премеждия и да преминавам през много изпитания във вярата си в Бог — защо Бог не ме закриля?“. Правилно ли е това мислене, или е погрешно? В съгласие ли е то с истината? (Не.) Тогава това мислене не показва ли, че те поставят неразумни изисквания към Бог? Защо хората, които имат такова мислене, не се молят на Бог или не търсят истината? Естествено, че зад това, че Бог кара хората да се сблъскват с такива неща, стои Неговото благоволение. Защо хората не разбират Божиите намерения? Защо не могат да съдействат на Божието дело? Бог умишлено кара хората да се сблъскват с такива неща, за да могат да търсят истината и да придобият истината, и за да живеят, като се уповават на истината. Хората обаче не търсят истината, а вместо това винаги прибягват до Божията мярка, като използват собствените си представи и фантазии — това е техният проблем. Ето как трябва да разбирате тези неприятни неща: никой не изживява целия си живот без страдание. За някои хора това е свързано със семейството, за други — с работата, за трети — с брака, а за четвърти — с физическо заболяване. Всеки трябва да страда. Някои хора казват: „Защо хората трябва да страдат? Колко хубаво би било да живеем цял живот спокойно и щастливо. Не може ли да не страдаме?“. Не — всеки трябва да страда. Страданието кара всеки човек да преживява безбройните усещания на физическия живот, независимо дали те са положителни, негативни, активни или пасивни. Страданието ти дава различни чувства и оценки, които за теб са всичките твои житейски преживявания. Това е единият аспект и той има за цел да направи хората по-опитни. Ако можеш да търсиш истината и да разбереш Божието намерение въз основа на това, тогава ще се приближаваш все повече до критерия, който Бог изисква от теб. Другият аспект е отговорността, която Бог дава на човека. Каква отговорност? Това е страданието, през което трябва да преминеш. Ако можеш да поемеш това страдание и да го понесеш, тогава това е свидетелство, а не нещо срамно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (1)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че във всяка ситуация и страдание, пред които се изправяме, се съдържат Божиите намерения. Всички те са по силите на това, което човешкият духовен ръст може да понесе. Трябва да търсим истината и Божиите намерения, а не да се вкопчваме в представите си или да гледаме на нещата от собствената си гледна точка. Ако гледаме на нещата от плътска гледна точка, ще живеем в страдание и ще мислим, че болестта не е нещо добро. Но ако приемаме такива неща от Бог и търсим истината, можем да научим уроци чрез болестта и тогава тя се превръща в нещо добро. Като се замисля за реакцията си на тази болест, си мислех, че през всичките тези години на вяра в Бог и изпълнение на дълга си, независимо дали съм се сблъсквала с клевети и подигравки от роднини и съседи, или съм търпяла вятър, дъжд, лют студ или жарка жега, никога не бях спирала да изпълнявам дълга си. Затова смятах, че Бог трябва да ме закриля от сериозна болест и че накрая ще доживея да вляза в Божието царство. Нима това не беше точно състоянието, което Бог разобличава в Своите слова: „Щом сега вярвам в Бог, значи Му принадлежа и Бог трябва да се погрижи за мен, да се погрижи за храната и жилището ми, да се погрижи за бъдещето и съдбата ми, както и за личната ми безопасност“? Когато видях, че Бог не ме закриля така, както си представях, започнах да се оплаквам от Бог, използвайки жертвите и отдаването си като капитал, за да споря с Бог, и започнах да изпълнявам дълга си нехайно. Къде останаха моята човешка природа и разум? Дори предишните ми жертви и отдаване не са били искрени! Ако не беше тази ситуация, която ме разкри, нямаше да осъзная скрития си мотив и погрешните си гледни точки да вярвам в Бог заради благословии. Щом осъзнах това, вече не чувствах толкова болка в сърцето си и бях готова да се покоря, като продължавах да изпълнявам дълга си, докато си взимах лекарствата. Постепенно състоянието ми се подобри и болестта ми донякъде се облекчи. Въпреки че краката ми все още понякога се подуваха, това не ме възпираше и продължавах активно да проповядвам евангелието.

През зимата на 2018 г. внезапно забелязах бучка на крака си и кракът ме болеше толкова много, че не можех да стъпвам на него, а дъщеря ми трябваше да ми помага да ходя. След като отидох в болницата, лекарят го диагностицира като подагра и откри, че нивата на креатинина ми са се повишили от над 200 µmol/L до над 500 µmol/L и че вече съм в късните стадии на уремия. Лекарят, страхувайки се, че не мога да понеса истината, скри от мен точно колко сериозно е състоянието ми. Първоначално не бях твърде притеснена за болестта си, но на четвъртия ден, когато дъщеря ми внезапно ме попита как се организира погребение, знаех, че състоянието ми се е влошило. Сърцето ми потрепна и си помислих: „Възможно ли е наистина да не ми остава много време и да съм на прага на смъртта?“. Не смеех да мисля за това, затова се помолих на Бог: „О, Боже, животът и смъртта ми са в Твоите ръце. Готова съм да се покоря на Твоите устройвания и подредби“. Няколко дни по-късно разбрах, че болестта ми наистина е в късен стадий, и в този момент ръцете ми се разтрепериха неудържимо и дори не можех да държа чаша. Не можех да приема тази реалност и се чудех дали лекарят не е направил някаква грешка. Чудех се: „Как може болестта ми да се е влошила толкова бързо? Аз съм вярваща в Бог, така че със сигурност Бог няма да ме остави да умра толкова лесно“. Но после си помислих: „Диагностицирана съм с уремия в късен стадий. Каква полза има да не вярвам в това? Това е реалността“. Чувствах, че животът ми наближава края си и бях изпълнена с болка и отчаяние. Когато си помислех как не ми остава много време и как няма да мога да видя красотата на царството, не желаех да приема съдбата си, като си мислех: „Какво съм придобила от всичките си години на усилия? Изпълнявах дълга си през цялото това време, така че защо болестта ми продължава да се влошава?“. Чувствах, че Бог е много несправедлив към мен. Вечерта, докато лежах в леглото, си помислих за една жена, с която имахме бизнес отношения. Тя беше имала същата болест като мен и след като беше диагностицирана, се прибра вкъщи и умря за десет дни. Почувствах, че моята смърт също е близо и че обратното броене беше започнало. Чувствах се така, сякаш вече съм мъртва, така че какъв беше смисълът да чета Божиите слова? Станах негативна за повече от двадесет дни и живеех в голяма болка. Знаех, че съм се отдалечила от Бог, затова Го призовах, като Го помолих да ме просветли и озари. Тогава си спомних един химн с Божии слова:

В изпитанията е нужна вяра

1  Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща, които хората притежават след раждането си, са дарени от Йехова и че Йехова е Този, Който отнема всички тях. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази тази вяра.

2  В преживяванията на хората, независимо на какво облагородяване са подложени от Божиите слова, общо взето, това, което Бог иска, е тяхната вяра и боголюбиво сърце. Това, което Той усъвършенства, като работи по този начин, е вярата, любовта и решителността на хората. …

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване)

Като размишлявах върху Божиите слова, сърцето ми се просветли. Оказва се, че Бог устройва хора, събития и неща, за да усъвършенства нашата вяра. Помислих си за Йов, който издържал на такива големи изпитания — богатството му било разграбено, децата му умрели и той бил покрит с болезнени циреи, но той никога не се оплакал и все още имал вяра в Бог, оставайки непоколебим в свидетелството си за Него. Това, което Бог прави, не е съобразено с човешките представи и когато хората не могат да го видят ясно или да разберат Божиите намерения, те се нуждаят от вяра, за да го преживеят. Като осъзнах това, сърцето ми стана много по-ясно.

След това продължих да размишлявам. Когато научих, че съм в късен стадий на уремия, живеех в страх и ужас и истината беше, че се страхувах от смъртта. Затова прочетох откъс от Божиите слова относно моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Защо са неспособни да избегнат страданието, което носи страхът от смъртта? Пред лицето на смъртта някои несдържано се подмокрят, други треперят, губят съзнание, избухват гневно както срещу Небесата, така и срещу другите хора, някои дори плачат и ридаят. Това в никакъв случай не са естествени реакции, които възникват внезапно при приближаването на смъртта. Хората се държат по този срамен начин главно защото дълбоко в сърцата си се страхуват от смъртта, защото нямат ясно познание и разбиране за върховенството на Бог и за Неговите подредби, нито им се подчиняват истински. Хората реагират така, защото искат сами да подредят и да управляват всичко, да контролират съдбата, живота и смъртта си. Затова не е изненадващо, че хората никога няма да успеят да се отърват от страха от смъртта“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че когато са изправени пред смъртта, хората са обзети от страх и ужас, защото не разбират върховенството и устройванията на Създателя. Животът и смъртта на човека са под Божия контрол и не са неща, които хората могат да решават сами за себе си. Никой не може да контролира съдбата си. Помислих си как Бог казва, че Йов, след като е изпълнил мисията на живота си, е посрещнал смъртта спокойно, и бях дълбоко трогната от това. Йов се е боял от Бог и е отбягвал злото през целия си живот, никога не се е опитвал да се пазари с Бог или да предявява изисквания към Него. Той е благодарал на Бог, когато Бог му е давал, и се е покорявал, когато Бог му е взимал. Както и да се е отнасял Бог към него, той е бил способен да се покори и е можел да посрещне смъртта спокойно. Но що се отнася до мен, когато научих, че съм в късен стадий на уремия и няма да живея още дълго, аз се оплаквах на Бог. Нямах никакво покорство пред Бог и нямах богобоязливо сърце. Не можех да продължа да живея по този начин. Бях готова да последвам примера на Йов, да положа живота си в Божиите ръце и да се оставя на милостта на Неговото върховенство и подредби. Докато съм жива, ще изпълнявам дълга си според силите си, а когато смъртта дойде при мен, ще я посрещна спокойно и ще се покоря на Божиите устройвания и подредби. След като осъзнах това, почувствах голямо облекчение.

По-късно размишлявах: „Защо, когато бях изправена пред болест, се оплаквах от Бог, че се отнася несправедливо към мен?“. Прочетох още от Божиите слова: „Хората не са в позиция да изискват от Бог. Няма нищо по-неразумно от това да отправяш изисквания към Бог. Той ще направи това, което трябва да направи, и Божият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. […] Божията същност е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират. Когато Бог предаде Петър на Сатана, как реагира Петър? „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоята добра воля и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата ти?“. Сега трябва да разберете, че причината, поради която Бог не унищожава Сатана по време на Своето спасение на човека, е, че хората могат да видят ясно как Сатана ги е покварил и до каква степен ги е покварил, и как Бог ги пречиства и спасява. Накрая, когато хората разберат истината, когато видят ясно омразния лик на Сатана и съзрат чудовищния грях на Сатана, който ги е покварил, Бог ще унищожи Сатана, като им покаже Своята праведност. Моментът, в който Бог унищожи Сатана, ще е зареден с Божия нрав и Неговата мъдрост. Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неприемливо е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това. Виждаш, че Петър намираше някои неща за непонятни, но беше сигурен, че Божията мъдрост и Неговата добра воля присъстват в тях. Хората не могат да разберат всичко и има толкова много неща, които не могат да проумеят. Така че не е лесно да опознаем Божия нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Божият праведен нрав не е свързан със справедливост, разумност или възнаграждение за усилията, както си представях. Не е вярно, че Бог трябва да ми върне толкова, колкото на мен ми се струва, че съм дала. Божият праведен нрав се определя от Неговата същност. Каквото и да прави Бог, то е праведно и зад него стоят Неговите добри намерения. Но аз мислех, че за усилието трябва да има награда и че колкото повече давам в дълга си, толкова повече Бог трябва да ме възнагради. Затова, когато правех някои жертви и отдавах всичко във вярата си в Бог, си мислех, че трябва да получа Божията закрила и благословии и да бъда отведена в Неговото царство, в противен случай смятах Бог за неправеден. Разбирането ми за Божията праведност беше абсурдно! Бог е Създателят, а аз съм просто едно сътворено същество. Както и Бог да урежда нещата и както и да се отнася към мен, това е подходящо и праведно. Ако Бог ме благославя, Той е праведен, а ако не го прави, Той пак е праведен. Ако измервам Бог според моите представи, аз Му се противя. Спомних си, че Бог веднъж е казал: „Нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа в продължение на дълги години, ако в края си все така плачевно нечист, законът на небесата няма да търпи желанието ти да влезеш в царството Ми!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според количеството изтърпени от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Бог определя крайната цел на човека въз основа на това дали притежава истината, а не въз основа на видимите му саможертви и себеотдаване. Само чрез придобиването на истината човек може да има добър изход. Ако някой не придобие истината а все още е пълен със сатанинския покварен нрав и използва своите саможертви и себеотдаване, за да се опита да сключва сделки с Бог и да Го мами, такъв човек е мразен от Бог и е недостоен да влезе в царството. Това е Божията праведност. Вярвах в Бог с нагласа за сделки и размяна, исках да използвам очевидното си страдание и себеотдаване, за да спечеля Божиите благословии. Мамех и използвах Бог. Как бих могла да получа Божието одобрение или да вляза в царството по този начин? Помислих си за саможертвите и себеотдаването на Павел. Той е проповядвал евангелието на Господ Исус навсякъде, дори в голяма част от Европа, и е основал много църкви. Накрая той е казал: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Павел е използвал своите саможертви и себеотдаване като капитал, за да изисква венец на праведността от Бог, и накрая е бил хвърлен в ада, за да бъде наказан. Моята гледна точка за вярата в Бог беше същата като на Павел. Когато желанието ми за благословии беше разбито, аз се оплаквах от Бог. Ако не се покая, няма ли накрая съдбата ми да бъде същата като на Павел?

По-късно, когато общувах с братя и сестри, една сестра намери откъс от Божието слово за мен: „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му предани, това пак е, за да бъдат възнаградени. В крайна сметка всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да изтърпят много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божието слово, разбрах, че след години на вяра в Бог, отричане от разни неща и себеотдаване, всичко е било само за да придобия благословии. Исках Бог да ме закриля, да ме пази, да ме освободи от болест или бедствие. Това беше опит да сключа сделка с Бог. Живеех според сатанинските отрови: „Никога не си мърдай пръста без награда“ и „Всеки за себе си, а дяволът да вземе последния“, като „печалбата“ беше на преден план във всичко, което правех. Колкото и трудно или уморително да беше, стига да носеше ползи, смятах, че си заслужава. Когато чух, че изпълнението на дълга във вярата в Бог може да донесе Божията закрила и добра крайна цел, аз се отрекох от някои неща и отдавах всичко, и независимо от страданието и цената смятах, че си заслужава. Но когато разбрах, че имам уремия и дори има риск да загубя живота си, си мислех, че ако умра, няма да вляза в царството и да получа благословии, затова не исках повече да чета Божието слово или да се моля и дори се оплаквах от Бог, спорех с Него и роптаех срещу Него, и Го съдех като неправеден. Използвах своите саможертви и себеотдаване, за да отправям искания към Бог и да изисквам отплата за делата си. Къде останаха моята човешка природа и разум? Бях толкова егоистична и измамна! Как може такива саможертви да спечелят Божието одобрение? Божието дело е да спасява хората и да позволи на хората да постигнат промяна в нрава си, и да получат Божието спасение чрез стремеж към истината в изпълнението на дълга си. Но аз вярвах в Бог и изпълнявах дълга си само за да получа благословии. Видях, че животът според сатанинските отрови ме правеше наистина егоистична и достойна за презрение. Не можех повече да живея така и исках да се покая пред Бог. По-късно изпълнявах дълг на домакин и се чувствах щастлива и радостна вътрешно. Осъзнах, че само като се отнасям към дълга си като към моя отговорност, мога да живея смислен живот.