Израснала съм на село и животът у дома беше много труден. Завиждах на живота на хората от града и смятах, че само като уча усилено, постъпя в университет и си намеря стабилна работа, ще мога да избягам от този живот, в който трябва да работя на полето от сутрин до вечер. Докато бях в училище се посветих изцяло на учене. Дори когато другите почиваха, аз продължавах да уча. През уикендите не се прибирах вкъщи, защото се страхувах, че това ще се отрази на обучението ми. Но нещата не се развиха така, както исках. Независимо колко усилено учех, оценките ми не се повишиха значително. Повторих два пъти учебната година, но пак не успях да вляза в университет. В резултат на това развих тежко безсъние. След като не успях да взема изпита за влизане в колеж, толкова силно се засрамих, че не излязох от вкъщи повече от шест месеца. След като се омъжих, със съпруга ми започнахме бизнес у дома. Въпреки че всеки ден работехме от сутрин до мрак, не можехме да спечелим много пари. След като синът ни се роди, виждайки колко умен и сладък е той, си помислих: „След като моите собствени желания не се изпълниха, аз трябва да се погрижа детето ми да може да учи усилено и да влезе в университет в бъдеще, да си намери достойна за уважение работа и да изпъква сред останалите. По този начин ние можем да избягаме от живот в бедност, а и ще ме представи в добра светлина. Когато бях дете, тъй като имах много сестри, родителите ми нямаха време да контролират обучението ни, което доведе до моята слаба академична подготовка. Трябваше да се съсредоточа върху образованието на детето ми от ранна възраст и да се уверя, че неговата подготовка е стабилна“. Ето защо винаги, когато видех книга, която може да подобри неговите оценки, аз му я купувах. Понякога, когато детето ми се прибираше вкъщи след училище и искаше да поиграе малко, аз му казвах: „Ако не учиш усърдно сега, в бъдеще ще работиш тежък труд, а другите ще те гледат отвисоко — точно като нас. Колко уморително би било това! За кого работя толкова усърдно всеки ден? Не е ли всичко това заради теб? И въпреки това ти не полагаш никакви усилия!“. Оставен без избор, той с нежелание отиваше да си напише домашното. Дори и след като беше готов, аз не му позволявах да излезе да играе, а му давах още домашни. Вярвах, че „ако прочетеш една книга сто пъти, смисълът ѝ ще стане очевиден“. Затова всяка сутрин го карах да става половин час по-рано, за да си наизусти уроците. Когато не искаше да учи и се ядосваше, аз му крещях и го поучавах. Всеки ден бях като натегната пружина, която не смее да се отпусне. Всеки път, когато детето ми показваше дори и леко неподчинение, аз му натяквах: „Защо не слушаш! Всеки ден полагам неуморни усилия, за да наглеждам обучението ти, да ти изпера дрехите и да ти сготвя, докато си на училище, а трябва и да работя, за да ти купувам хубава храна. За кого правя всичко това? Не е ли всичко това за теб, за да имаш светло бъдеще? Ако не ме слушаш и не учиш усилено, после ще съжаляваш!“. Страхувах се, че ако започне да играе, после няма да успее отново да се съсредоточи върху ученето, затова не му позволявах да излиза да играе. Дори когато понякога го извеждах, то беше само до книжарницата. Следвах го непрестанно, никога не го оставях сам и го подтиквах постоянно да учи, като това продължи и след като влезе в гимназията.

Докато детето ми учеше в гимназията, оценките му по английски език бяха ниски, и си помислих, че аз първа трябва да науча езика — как иначе можех да му помагам да учи? Смятах, че само ако оценките му по всички предмети са високи, той би имал по-голям шанс да бъде приет в университет. И че само ако постъпи в университет, ще има възможност да промени съдбата си. Ако успееше да се открои, това щеше да донесе чест и на нас като родители. И въпреки че имах много неща за вършене, които затрудняваха ученето ми, аз продължавах да полагам усилия и след като овладях езика, му давах уроци, докато го разбере. Да гледам колко отчаян изглежда той всеки ден, без желание да говори, без усмивка, прегърбен на такава крехка възраст, без енергия, ми причиняваше огромна болка. Но в името на светлото му бъдеще смятах, че нямам друг избор, освен да продължа да го притискам по този начин. В крайна сметка детето ми успя да влезе единствено във второразреден университет. Смятах, че посещаването на такъв второразреден университет не би му осигурило кой знае какво бъдеще, и затова го накарах да повтори обучението си в елитна гимназия в града. Най-накрая, след целия ми упорит труд, той беше приет в идеалния университет. Бях много доволна и горда и имах чувството, че ходя по различен начин от преди. Смятах, че когато детето ми завърши университет и си намери стабилна работа, то ще може да води щастлив и комфортен живот, а и аз също ще се радвам на тези предимства на стари години. Но това, което не очаквах, беше, че детето ми няма да може да получи диплома за завършено образование, защото не е издържало изпита за ниво 4 по английски CET-4 (College English Test Band 4). Опитахме всичко, уреждане по втория начин, търсене на връзки, но безуспешно. Помислих си: „Всичко свърши. За мен вече няма надежда да се издигна над другите. Всичките ми години на усилия се оказаха напразни и всичките ми надежди са напълно разбити!“. Чувствах се така, сякаш светът ми се е сринал. След това, единственото, което правех, бе да критикувам детето ми и да се оплаквам, да показвам разочарованието си от него за това, че не е учило достатъчно усърдно и не е оправдало очакванията ми. То беше толкова уморено от моето натякване, че дори не искаше да се прибере у дома. Тъй като синът ми нямаше диплома от университет, той не можеше да си намери работа. Когато излизах, се ужасявах, че може да се натъкна на познати, които биха попитали: „Къде работи детето ти? Как напредва?“. Ако другите разберяха, че детето ми е учило в университет, но няма диплома, нямаше ли да си помислят, че това е все едно въобще да не си бил в университет? Нямаше ли да ми се смеят? В резултат на това всеки ден изпитвах огромни тревоги.

През декември 2021 г. приех спасението на Всемогъщия Бог от последните дни. Споделих страданията си с една сестра и тя ми намери един откъс от Божиите слова: „Независимо колко е недоволен човек от раждането си, съзряването си или брака си, всеки, който е преминал през това, знае, че човек не може да избира къде и кога да се роди, как да изглежда, кои да са родителите му и кой да е брачният му партньор, а просто трябва да приеме волята на Небето. Но въпреки това, когато дойде време да отгледат бъдещото поколение, родителите започват да проектират върху децата си всичките желания, които не са успели да изпълнят през първата половина от живота си, с надеждата, че потомството им ще компенсира всички разочарования, които е трябвало да изпитат през първата половина от живота си. И така, хората се отдават на различни фантазии за децата си: че като пораснат, дъщерите им ще станат зашеметяващи красавици, а синовете им — елегантни господа, че дъщерите им ще бъдат образовани и талантливи, а синовете им ще бъдат отлични студенти и известни спортисти, че дъщерите ще бъдат деликатни, добродетелни и благоразумни, а синовете ще бъдат умни, надарени и чувствителни. Те се надяват, че техните потомци, били те дъщери или синове, ще уважават по-възрастните, ще бъдат внимателни към родителите си, че ще бъдат обичани и хвалени от всички… На този етап надеждите за живот цъфтят с нова сила и в сърцата на хората пламват нови страсти. Хората знаят, че в този живот са безсилни и безнадеждни, че няма да имат друг шанс или друга надежда да се откроят сред тълпата и че нямат друг избор, освен да приемат съдбата си. Затова те проектират върху следващото поколение всичките си надежди, всички нереализирани желания и идеали с надеждата, че тяхното потомство ще им помогне да сбъднат мечтите си и да реализират желанията си, че дъщерите и синовете им ще прославят фамилното си име, ще станат влиятелни, богати или известни хора. С една дума, те желаят невероятна сполука за децата си. Плановете и фантазиите на хората са съвършени — нима те не знаят, че броят на децата, техният външен вид, способности и други качества не зависят от тях и че съдбата на децата им изобщо не е в техните ръце? Хората нямат власт над своите съдби, но въпреки това се надяват да променят съдбата на младото поколение; те не могат да избягат от своята собствена съдба, но въпреки това искат да контролират съдбата на своите синове и дъщери. Нима не се надценяват? Това не е ли пример за човешка глупост и невежество?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, бях дълбоко развълнувана. Бог контролира съдбите на хората. Независимо какви методи използват хората или каква цена плащат, те не могат да избягат от Божиите подредби за тяхната съдба. Като си спомних за времето, когато бях млада, аз бях неудовлетворена от живота на семейството ми. Исках да променя съдбата си чрез знания. Когато моите собствени стремежи бяха разбити, аз прехвърлих надеждите си върху сина си, като ми се искаше той да изпълни моите желания за успех. За да постигна целите си, контролирах изкъсо моя син, като планирах как да учи във всеки един период от време. Дори и през уикендите не му позволявах да излиза да играе. Ако все пак излезеше, то можеше да е само до книжарница. Наблюдавах го отблизо и когато не учеше усърдно, аз или го биех, или му се карах от страх, че ако не се справи добре, няма да влезе в добър университет, а аз няма да изглеждам добре. Бях му наложила всички свои очаквания и в резултат той водеше много ограничен живот, което значително навреди на физическото и психическото му благополучие, а и аз също живеех в голямо страдание и изтощение. От Божиите слова осъзнах, че Бог управлява човешката съдба и колкото и усилено да се опитват хората, те не могат да я променят. И все пак, аз винаги съм искала да се освободя от Божието върховенство, да променя собствената си съдба и тази на детето си чрез знания и да постигна целта да се издигна над останалите. Въпреки че платих висока цена, в крайна сметка нещата се развиха противно на желанията ми. Не можех да контролирам дори собствената си съдба, а исках да променя тази на детето си — колко надменна, самонадеяна, самонадценяваща се, глупава и невежа съм била! Помня, че някога имах един съсед, който въпреки че не беше учил много, беше станал шеф и беше спечелил много пари. Племенникът ми също не беше достатъчно образован, но беше успял да спечели много пари, като управляваше собствен бизнес с електроника, и живееше по-заможно от мнозина, които имаха дипломи и знания. Имаше и един по-малък брат от родния ми град, който, въпреки че беше влязъл в университет, след завършването си беше изпаднал в депресия. Не желаеше да говори с другите и в крайна сметка остана без никаква работа. Преди не разбирах Божието върховенство и постоянно се опитвах да се освободя от него като наранявах както себе си, така и сина си. Сега осъзнах, че съм грешала, и затова се помолих на Бог: „Боже, готова съм да поверя сина си в Твоите ръце. Независимо какво ще се случи в бъдеще, аз съм готова да се покоря на Твоето върховенство и подредби“. От този момент нататък аз не се карах на сина ми, нито му се сърдех. И той също спря да ме избягва, както правеше преди. Все пак след време, когато срещнах случайно приятелка на улицата и тя ме попита за работата на сина ми, аз се чувствах разстроена. Не смеех да кажа истината, притеснявах се как ще погледне на мен и се чувствах много засрамена.

По-късно се замислих: „Мислех, че мога да се освободя от тревогата за ситуацията на сина ми, Но защо все още се чувствам разстроена, когато другите повдигат въпроса?“. Прочетох следните Божии слова: „В процеса на усвояване на знание от човека, Сатана прибягва до всякакви средства — било то чрез разкази, като им подхвърля по някоя частица познание, или като им позволява да задоволяват желанията и амбициите си. По какъв път надолу иска да те поведе Сатана? Хората си мислят, че в знанието няма нищо лошо, че стремежът към придобиването му е напълно естествен. То да бъде поднесено по привлекателен начин, да поощрява висши идеали и амбиции — това придава устрем на живота и е правилната житейска посока. Нима не е по-славно да изживееш дните си, достигайки личните си идеали и градейки добра кариера? Като прави това, човек не само почита предците си, но и получава възможност да остави своята следа в историята — нима това не е нещо добро? Добро е в очите на светските хора, те го приемат за правилно и положително. Дали обаче Сатана, със зловещите си мотиви, води хората по този път и това е всичко? Разбира се, че не. Всъщност, колкото и възвишени да са човешките идеали, колкото и реалистични и подобаващи да са стремежите на хората, всичко, към което човекът се домогва и стреми, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение в живота на всеки човек и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Питате кои са тези две думи? Те са „слава“ и „облага“. Сатана прибягва до много меко средство, което никак не е радикално и което отлично се вписва в човешките представи, за да накара хората неусетно да приемат неговия начин на живот и неговите правила, по които да живеят, и да установят житейски цели и посоки в живота, и те несъзнателно започват да развиват амбиции в живота. Колкото и възвишени да изглеждат тези техни амбиции, те са неразривно свързани със „славата“ и „облагата“. Всичко, което великите и прочутите — всъщност всички хора — следват в живота се свежда до тези две думи: „слава“ и „облага“. Хората си въобразяват, че веднъж добили слава и облаги, могат да извлекат от тях изгода — високо обществено положение и значително богатство — и да се наслаждават на живота. За тях славата и облагите са своеобразен капитал, върху който могат да стъпят, за да достигнат живот на удоволствия и разюздани плътски наслади. Заради така жадуваните от човеците слава и облаги хората охотно, макар и несъзнателно, полагат в ръцете на Сатана телата си, умовете си и всичко свое, бъдещето и съдбите си. Правят го искрено и без миг колебание, без изобщо да им мине през ум, че ще трябва да си възвърнат всичко дадено. Щом така се осланят на Сатана и са му предани, в състояние ли са хората да запазят поне малко контрол над самите себе си? Категорично не. Те са изцяло под неговата власт. Затънали са до гуша в тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и облаги, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо и това, което е добро и красиво. Това е, защото славата и облагата са твърде изкусителни за хората; те се превръщат в неща, към които хората се стремят през целия си живот и дори за цяла вечност без край. Не е ли вярно това?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората до степен, в която хората да мислят само за слава и придобивки. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана стяга човеците в невидими окови и те нямат нито силата, нито куража да се освободят от тях. Те несъзнателно носят тези окови и продължават напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството отбягва Бог, предава Го и става все по-нечестиво. Ето така се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките за Сатана“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите думи разбрах, че Сатана покварява хората чрез слава и придобивки, като ги кара да се стремят само към тези неща и да вярват, че докато имат слава и придобивки, имат всичко и животът им ще бъде щастлив. Поддържах това мнение, като живеех съгласно законите на Сатана за оцеляване като: „Знанието може да промени съдбата ти“, „Човек може да създаде прекрасна родина със собствените си ръце“ и „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“. Като се замисля за детството си, семейството ми беше бедно и хората ни гледаха от високо. Когато видях как по-голямата ми братовчедка да се връща с колата си от града и всички от селото ѝ се възхищаваха, почувствах особена завист. Помислих си, че в бъдеще трябва да имам живот като този на братовчедка ми и да спечеля възхищението на хората. Заради стремежа си към слава и придобивки посветих цялото си време на учене, като дори жертвах почивката си, което в крайна сметка доведе до тежко безсъние. Лежах будна нощ след нощ и можех да разчитам само на хапчета за сън. Едва се държах на краката си всеки ден, чувствайки, че животът е по-лош от смъртта. И в крайна сметка така и не влязох в университет и не постигнах живота, който желаех. И дори тогава не успях да се събудя за реалността и за да постигна слава и печалба, бях прехвърлила своите неосъществени стремежи върху детето си. Беше съвсем нормално, докато беше малко, детето ми да иска понякога да играе, но за да изпълня собствените си желания, аз контролирах живота му, като го карах да не прави нищо друго, освен да учи, и го биех или му се карах, когато не се справяше добре с ученето. Моето някога жизнено и весело дете беше станало постоянно мрачно, беше изгубило радостта на детството и на млади години беше силно изгърбен и оплешивяваше. Заради моя контрол детето ми се беше отдалечило от мен. Когато детето ми не успя да получи университетска диплома, а аз не осъществих целите си да постигна слава и придобивки, имах чувството, че светът ми се срина. Нямах желание да се виждам с когото и да е, чувствах се прекалено засрамена, за да държа главата си изправена и се вайках пред детето си, като го критикувах, че не е оправдало очакванията ми. Живеех в голяма мъка. Това бяха горчивите плодове на стремежа ми към слава и придобивки. Спомних си за едно момче от селото на сестра ми, чието семейство също беше много бедно. За да промени съдбата си чрез знания, той повтори обучението си в продължение на няколко години, но така и не успя да влезе в университета. В крайна сметка разви депресия. Това е резултат от използването на славата и придобивките от Сатана, за да поквари хората. Замислих се как съм живяла живота си според философията на Сатана, приемайки славата и печалбата за цели, които да преследвам в живота си. В отчаяния си стремеж към тези цели, в крайна сметка бях навредила както на детето си, така и на себе си. Вече не желаех да страдам от вредата на Сатана и бях готова да се покоря на Божието върховенство и подредби.

След това прочетох следните Божии слова: „На първо място, правилни или погрешни са тези изисквания и подходи на родителите към децата им? (Погрешни са.) И така, в крайна сметка, кой е основният виновник за подходите, които родителите използват спрямо децата си? Не са ли очакванията на родителите към техните деца? (Така е.) В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. Подтикнати от тези очаквания, родителите изискват от децата си да усвояват различни умения, да изучават актьорско майсторство и танци или изкуство и т.н. Те изискват от децата си да станат талантливи личности и след това да бъдат началници, а не подчинени. Изискват от децата си да станат високопоставени служители, а не пехотинци. Изискват от децата си да станат управители, изпълнителни директори и ръководители, работещи в някоя от 500-те най-големи компании в света и т.н. Всичко това са субективни идеи на родителите. Е, преди да станат пълнолетни, децата имат ли някаква представа за съдържанието на очакванията на родителите си? (Не.) Те изобщо нямат представа за тези неща, не ги разбират. От какво разбират малките деца? Те разбират само от това да ходят на училище, за да се научат да четат, да учат усърдно, да бъдат добри деца и да се държат добре. Това само по себе си е доста добре. Да ходят на училище, за да посещават часовете според определения им график, и да се прибират вкъщи, за да си довършат домашните, — това са нещата, които децата разбират, а останалото е просто игра, храна, фантазии, мечти и т.н. Преди да навършат пълнолетие, децата изобщо нямат представа за неизвестните неща по житейския си път и не си представят нищо за тях. Всички неща, които са предвидени или определени за времето след като тези деца станат пълнолетни, идват от родителите им. Следователно погрешните очаквания, които родителите имат към децата си, нямат нищо общо с техните деца. Децата трябва само да прозрат същността на очакванията на родителите си. На какво се основават тези очаквания на родителите? Откъде идват те? Те идват от обществото и света. Смисълът на всички тези очаквания на родителите е да се даде възможност на децата да се адаптират към този свят и това общество, да не бъдат отстранени от света или от обществото и да се установят в обществото, да получат сигурна работа, стабилно семейство и стабилно бъдеще, затова родителите имат различни субективни очаквания за своите потомци. Сега например е доста модерно човек да е компютърен инженер. Някои хора казват: „В бъдеще детето ми ще бъде компютърен инженер. Може да печели много пари в тази област, като по цял ден разнася един компютър и се занимава с компютърно инженерство. Това ще представи и мен в добра светлина.“. При тези обстоятелства, когато децата нямат никаква представа за каквото и да е, родителите им определят тяхното бъдеще. Това не е ли погрешно? (Така е.) Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш една или друга работа и определена кариера, харесва ти да се утвърдиш, да водиш вълнуващ живот, да служиш като чиновник или да си богат в обществото, затова налагаш и на децата си да правят същото и те да бъдат такива хора и да вървят по този път. Дали обаче ще им хареса да живеят в тази среда и да се занимават с тази работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Какви са техните съдби? Какви са Божиите подредби и решения за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не проявяват внимание към заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не проявяват внимание към тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания, намерения и планове, чрез пожелателно мислене“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че докато детето ми не е имало представа за каквото и да е, аз умишлено съм му наложила различни изисквания, за да постигна собствените си цели. Възлагах му големи надежди с надеждата, че ще може да се утвърди в обществото, да си осигури стабилна работа в бъдеще и да не бъде отхвърлено от това общество, като по този начин щях да осъществя и своите собствени желания. Аз исках да уча в университет и да си намеря добра работа след като завърша, за да спечеля възхищението на хората, но тъй като собствените ми желания не бяха изпълнени, се опитах да накарам сина ми да ги постигне вместо мен. Когато синът ми избираше специалност в университета, не го попитах за мнението му. Вместо това, по моя собствена идея, аз му избрах специалност, която ще му осигури по-високи доходи след като завърши. Не очаквах обаче, че тази специалност изисква минимум ниво 4 по английски език. Езиковите умения на сина ми бяха слаби и той постоянно се проваляше на изпита по английски език за четвърто ниво, поради което в крайна сметка не можа да получи диплома. Тъй като синът ми не оправда очакванията ми, аз се оплаквах от него и го критикувах, като му причинявах огромна болка. Никога не се бях замисляла дали моите изисквания са постижими за него, дали може да се справи с тях, какво всъщност харесва или в какво е добър. Винаги с копнежму налагах собствените си предпочитания, планове и желания. Всичко, което правех, сякаш беше за негово добро, за да може да си намери добра работа и да се утвърди в обществото след дипломирането си, но по същество това беше, за да задоволя собственото си прекомерно желание да бъда оценена високо от другите. Ясно беше, че съм била голям егоист!

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и намерих начин да го практикувам. Всемогъщият Бог казва: „Като разнищим същността на очакванията на родителите към техните деца, можем да видим, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че освен това нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат различни очаквания и изисквания на децата си, те не изпълняват своите отговорности. И така, какви са техните „отговорности“? Най-основните отговорности, които родителите би трябвало да изпълняват, са да учат децата си да говорят, да ги наставляват да бъдат добродушни и да не бъдат лоши хора, както и да ги насочват в положителна посока. Това са най-основните им отговорности. Освен това те трябва да помагат на децата си в изучаването на всякакви видове знания, развиване на таланти и т.н., които са подходящи за тях, в зависимост от възрастта им, от това с колко могат да се справят, както и от техните заложби и интереси. Малко по-добрите родители ще помагат на децата си да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена, ще ги насърчават да се молят и да четат Божиите слова, ще им разказват някои истории от Библията и ще се надяват, че когато пораснат, те ще следват Бог и ще изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни човешки взаимоотношения и да бъдат унищожавани от различните тенденции на този свят и в обществото. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, нямат нищо общо с техните очаквания. Отговорностите, които те трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на непълнолетните си деца положително напътствие и подходяща помощ, както и своевременно да се грижат за тях в плътския им живот по отношение на храна, облекло, жилище или по време на боледуване. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да лекуват всяка болест, която налага лечение. Те не бива да пренебрегват децата си или да им казват: „Продължавай да ходиш на училище, продължавай да учиш — не можеш да изоставаш в училище. Ако изостанеш твърде много, няма да си в състояние да наваксаш“. Когато децата им имат нужда от почивка, родителите трябва да ги оставят да си почиват. Когато децата им са болни, родителите трябва да им помогнат да се възстановят. Това са отговорностите на родителите. От една страна те трябва да се грижат за физическото здраве на децата си, а от друга страна трябва да подпомагат децата си, да се грижат за образованието им и да ги подкрепят по отношение на тяхното душевно здраве. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, а не да налагат на децата си каквито и да е нереалистични очаквания или изисквания. Родителите трябва да изпълняват своите отговорности както по отношение на душевните потребности на децата си, така и по отношение на нещата, от които децата им се нуждаят във физическия си живот. Родителите не бива да оставят децата си да мръзнат през зимата, а трябва да им дадат някои общи житейски познания, като например при какви обстоятелства ще се простудят, че трябва да ядат топла храна, че ще ги заболи стомахът, ако ядат студена храна, и че не бива небрежно да се излагат на вятъра или да се събличат на проветриви места, когато времето е студено; по този начин ще им помогнат да се научат да се грижат за собственото си здраве. Освен това, когато в младото съзнание на децата им се породят някои детски, незрели идеи за тяхното бъдеще или някои крайни мисли, родителите трябва незабавно да им дадат правилни насоки, веднага щом открият това, а не да ги потискат насилствено. Те трябва да оставят децата си да изразят и да дадат воля на идеите си, за да може проблемът наистина да бъде разрешен. Това е изпълняване на техните отговорности. Изпълнението на отговорностите им като родители означава от една страна да се грижат за децата си, а от друга — да съветват и да поправят децата си и да им дават насоки по отношение на правилните мисли и възгледи. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, всъщност нямат нищо общо с очакванията им към техните потомци“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). След като прочетох Божиите слова, аз се научих как да се отнасям с децата ни. Като родители не бива да налагаме собствените си очаквания и изисквания на децата си. Отговорността на родителите е да предоставят положителни насоки и помощ в зависимост от заложбите на децата, техните нужди и реалните ситуации на всеки възрастов етап. Когато децата са малки, трябва да ги научим да говорят, а също и да се грижим добре за здравето им. Когато пораснат, трябва да ги насочваме да не се държат лошо, да не следват злите тенденции на света и да нямат крайни идеи. Трябва да ги съветваме правилно, за да могат да растат щастливо. Трябва да ги оставим да разберат Божието творение и върховенство, да ги насочваме да се молят на Бог и да разчитат на Него, когато нещо се случи, и да ги напътстваме да четат Божиите слова. След като разбрах това, вече не критикувах сина си и не се оплаквах от него, и той пожела да ми каже няколко сърдечни думи. Въпреки че в момента не живее в охолство, на лицето му има усмивка, която не бях виждала преди. Чувствам и свобода в сърцето си, защото практикувам съгласно Божиите слова. Този вид щастие не може да се купи с пари.