През 2022 г. аз напоявах новодошлите в църквата и знаех, че това беше Божия възхвала, затова взех решение да ценя тази възможност за обучение и да дам своето за разпространението на евангелието на царството. По-късно си сътрудничех със сестра Джан Син. Видях, че тя разговаряше доста ясно за истината, поеше новодошлите според нуждите им и разрешаваше специфичните им проблеми. Понякога аз не прозирах определени неща, но тя можеше да разговаря за тях и лесно да ги разреши. Поради това смятах, че тя е човек, който разбира истината и притежава реалността, и че аз бледнеех пред нея. Едновременно ѝ се възхищавах и ѝ завиждах. Мислех си: „Джан Син разбира толкова много! Нещата, които аз знам, в сравнение с нея са незначителни. Ако разговаряме заедно на събрание, дали тя ще си помисли, че нивото ми е много ниско, и ще види каква съм в действителност?“. Затова, когато заедно обсъждахме проблеми, аз само слушах като радио нейното общение и казвах много малко, за да не позволя тя да ми се присмива за моето повърхностно общение. По-късно забелязах, че тя често се изтъкваше на събрания, говореше за неща като това как състоянието на новодошлите, напоени от определена сестра, е лошо, как тя им е помогнала да влязат в релсите след идването си, как, когато видяла, че някои братя и сестри са станали негативни, тя разговаряла за истината, за да ги избави от негативността и погрешните им разбирания, и как е помогнала, когато църковните водачи били претрупани с църковното дело. Исках да посоча това на Джан Син, но после си помислих: „Тя наистина има реални преживявания и нейното общение ефективно решава проблеми. Какво ще си помисли за мен, ако неправилно отбележа недостатъците ѝ?“. Затова не изтъкнах проблемите ѝ.

По-късно, когато един надзорник каза нещо, без да вземе под внимание чувствата на Джан Син, Джан Син разви предразсъдъци към него и твърде много задълбаваше в хората и нещата. Исках да разговарям с нея и да посоча проблемите ѝ, но си помислих: „Джан Син разбира истината по-добре от мен, дали има нужда от моите напътствия? Няма ли просто да се изтъкна пред един експерт? Самата аз не виждам ясно нещата и моето разбиране за истината е твърде повърхностно. Ако моето общение е неясно, тя няма ли да ме прозре?“. Мислих по въпроса отново и отново, но накрая си замълчах. Около обяд стана така, че прочетох откъс от Божиите слова, който доста съответстваше на нейното състояние. Тъкмо щях да разговарям с нея, когато изплува една мисъл: „Възприемането на Божиите слова на Джан Син е много по-добро от моето — тя има ли нужда от моето общение, щом вече знае всичко? По-добре да я оставя сама да прочете Божиите слова, това ще ѝ помогне, но няма да разобличи моите недостатъци“. При тази мисъл аз ѝ казах: „Този откъс от Божиите слова е много добър, прочети го“. Изчаках с надеждата, че тя ще разпознае неправилното си състояние, след като прочете откъса, но за моя изненада тя не каза нищо след прочитането му. Бях малко разочарована и исках да разговарям с нея, но после си помислих: „Моето разбиране на Божиите слова е доста повърхностно и няма да мога да споделя с нея нищо практично. Трябва да притежавам известно самопознание“. При тази мисъл веднага се отказах от идеята да разговарям с Джан Син и помислих, че макар и да живее с покварен нрав, тя постепенно ще разпознае и разреши проблемите си сама, тъй като разбира толкова много. Но нещата не се получиха така, както си ги представях. Джан Син често споменаваше въпроса, но не признаваше, че става въпрос за нея, а вместо това нейното общение накара хората да мислят, че проблемът е в надзорника и че нейното разкриване на поквара си има своите причини. Понякога по време на събрания тя споменаваше и този въпрос, причинявайки смущения. Много исках да разговарям с нея по тези проблеми, но щом се опитах да говоря, усещах, че нещо засяда в гърлото ми и все си мислех, че Джан Син разбира много повече от мен и да разговарям с нея би било като да продавам краставици на краставичар. В крайна сметка реших да не разговарям с нея и нещата си останаха така. По-късно, когато водачът дойде на нашето събрание, той разговаря и разкри проблемите на Джан Син и Джан Син го прие. Едва тогава започнах да размишлявам върху себе си.

Няколко дни по-късно прочетох Божиите слова и добих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Каквото и да им се случи, страхливите хора ще отстъпят назад, когато срещнат някаква трудност. Защо го правят? Една от причините е, че това се дължи на чувството им за малоценност. Тъй като се чувстват непълноценни, те не смеят да излязат пред хората, не могат да поемат дори задълженията и отговорностите, които би трябвало да поемат, нито могат да се заемат с това, което всъщност са способни да постигнат в рамките на собствените си способности и заложби, и в рамките на преживяването на собствената си човешка природа. Това чувство за малоценност влияе на всички аспекти на човешката им природа, влияе на личността им и, разбира се, влияе и на характера им. Когато са сред други хора, те рядко изразяват собствените си възгледи и почти никога не ги чуваш да изясняват собствените си позиции или мнения. Когато се сблъскат с проблем, не смеят да говорят, а постоянно отстъпват и се отдръпват. Когато са сред малко хора, те се осмеляват да седнат при тях, но когато хората са много, те търсят място в ъгъла, насочват се към местата, където осветлението е слабо, и не смеят да дойдат сред другите. Винаги, когато им се прииска положително и активно да кажат нещо, да изразят собствените си възгледи и мнения, за да покажат, че това, което мислят, е правилно, те дори нямат куража да го направят. Всеки път, когато имат такива идеи, чувството им за малоценност се проявява наведнъж и ги контролира, потиска ги и им казва: „Не казвай нищо, за нищо не ставаш. Не изразявай възгледите си, просто запази идеите си за себе си. Ако в сърцето ти има нещо, което наистина искаш да кажеш, просто го запиши на компютъра и го обмисли насаме. Не бива да допускаш никой друг да разбира за това. Ами ако кажеш нещо погрешно? Ще бъде толкова неудобно!“. Този глас продължава да ти казва да не правиш едно или друго нещо, да не казваш едно или друго нещо и те кара да преглъщаш всяка дума, която искаш да изречеш. Когато има нещо, което искаш да кажеш и което отдавна прехвърляш в сърцето си, ти биеш отбой и не смееш или ти е неудобно да го изречеш, като смяташ, че не бива да го правиш, в противен случай се чувстваш така, сякаш си нарушил някакво правило или закон. И когато един ден активно изразиш собственото си мнение, дълбоко в себе си се чувстваш несравнимо разтревожен и неспокоен. Макар че това чувство на огромно безпокойство постепенно отшумява, чувството ти за малоценност бавно задушава идеите, намеренията и плановете, които имаш за желанието да говориш, за желанието да изразяваш собствените си възгледи, за желанието да си нормален човек и за желанието да си като всички останали. Хората, които не те разбират, смятат, че говориш малко, и си тих и срамежлив по характер, човек, който не обича да изпъква сред останалите. Когато говориш пред много хора, се чувстваш неловко и лицето ти се изчервява. Донякъде си интровертен и всъщност само ти знаеш, че се чувстваш непълноценен. […] Някои хора казват: „Не смятам, че съм непълноценен и не съм възпиран по никакъв начин. Никой никога не ме е провокирал или омаловажавал, нито ме е потискал. Живея много свободно. В такъв случай това не означава ли, че нямам това чувство за малоценност?“. Вярно ли е това? (Не, понякога все още имаме това чувство за малоценност.) Възможно е в известна степен все още да го имаш. То може да не е взело връх в най-съкровените кътчета на сърцето ти, но в някои случаи може да се породи за миг. Срещаш например някого, когото обожаваш — някой много по-талантлив от теб, някой с по-специални умения и дарби от теб, някой по-властен от теб, някой по-високомерен от теб, някой по-зъл от теб, някой по-висок и по-привлекателен от теб, някой със статус в обществото, някой богат, някой с повече образование и с по-висок статус от теб, някой по-възрастен от теб, който е вярвал в Бог по-дълго време, някой с повече преживявания и реалност във вярата си в Бог, и тогава не можеш да предотвратиш пораждането на чувството ти за малоценност. Когато това чувство се породи, твоят „много свободен живот“ изчезва, ставаш плах и губиш кураж, обмисляш как да подредиш думите си, изражението на лицето ти придобива неестествен вид, въздържаш се в думите и в движенията си, и започваш да се прикриваш. Тези и други проявления се причиняват от пораждането на чувството ти за малоценност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От разобличението на Божиите слова видях, че хората с комплекс за малоценност винаги се смятат за по-недостойни от другите и поради това не смеят да изразят мнението си. Особено когато се сблъскват с хора, които са по-способни и по-надарени от тях, те стават още по-плахи и губят кураж и дори и да забележат нещо нередно у другия, те не смеят да го посочат. Те са прекалено предпазливи и боязливи и поради това са неспособни да защитят интересите на църквата. Размишлявайки върху сътрудничеството ми с Джан Син, като видях, че тя разбира повече и общува добре и най-вече, че може да реши всички проблеми, които новодошлите сочеха, и има ясен път в своето общение, аз реших, че тя притежава истините реалности и в сравнение с нея аз съм много изостанала. Моите знания изглеждаха незначителни в сравнение с онова, което тя разбираше, и аз дори се срамувах да повдигам въпроси в разговор. Пред нея се чувствах като първокласничка, която само трябва да слуша внимателно, което ме караше постоянно да живея в състояние на ниско самочувствие. Заради моето чувство за малоценност аз се държах като радио, когато обсъждахме проблеми, като през повечето време само я слушах и не изказвах мнение. Виждах, че Джан Син често се изтъква, но се въздържах да го посоча или да помогна, защото смятах, че тя притежава истините реалности и постига резултати в изпълнението на дълга си, така че е нормално да разкрие и малко покварен нрав. Джан Син твърде много задълбаваше в хората и нещата и разви предразсъдъци към надзорника. Аз знаех, че трябва да разговарям с нея, за да ѝ помогна да размишлява и да се поучи от това, но смятах, че тя прозира нещата повече от мен, че моите знания и възприятия са посредствени, че аз не съм на нейното ниво. Затова реших, че не съм пригодна да разговарям с нея. Заради това чувство на малоценност не смеех да се обадя, дори когато виждах проблемите ѝ, станах плаха и свенлива в нейно присъствие и дори отхвърлих мисълта да разговарям с нея и за малкото неща, за които имах мнение. Всъщност като хора с нормална рационалност, независимо от това колко добре общуваме, ако открием проблем, трябва да изпълним отговорността си и да разговаряме за него, доколкото можем. Това е и практикуване на един от аспектите на истината. Само че заради моето чувство за малоценност, аз не смеех да посоча проблемите на Джан Син или да кажа нещо за тях и не направих каквото можеше да направя. Като осъзнах това, аз много съжалих и се помолих на Бог в сърцето си, като реших да разговарям и да помагам с всякакви проблеми, които виждам у другите, независимо кой е отсреща, и да не бъда спирана от чувство за малоценност.

По-късно се помолих и потърсих в сърцето си причината да се чувствам по-нисша пред хора, които са по-добри от мен. По време на едно събиране аз разговарях за състоянието ми. Една сестра ми посочи проблема, като каза, че отдавам твърде голямо значение на суетата и статуса си и се страхувам да не бъда омаловажена и да загубя репутацията и статуса си, ако проговоря. След като чух нейното напътствие, аз съзнателно се съсредоточих върху яденето и пиенето на Божието слово по въпроса. Един ден прочетох следния откъс от Божиите слова: „Вместо да търсят истината, повечето хора прибягват до дребните си интрижки. Собствените им интереси, престиж и мястото или позицията, която заемат в съзнанието на другите хора, са от голямо значение за тях. Това са единствените неща, които ценят. Вкопчват се в тях с желязна хватка и ги смятат за свой живот. А как Бог гледа на тях и как се отнася към тях, е от второстепенно значение. За момента те пренебрегват тези неща и се съобразяват само с това дали са начело на групата, дали другите ги гледат с възхищение и дали думите им имат тежест. Първата им грижа е да заемат тази позиция. Когато са в група, почти всички хора търсят този вид положение, този вид възможности. Когато са много талантливи, разбира се, искат да са на върха. Ако са със средни способности, пак искат да заемат по-висока позиция в групата. А ако заемат ниска позиция в групата, със средни заложби и способности, също искат другите да ги гледат с възхищение, а не да ги подценяват. Престижът и достойнството на тези хора са там, където теглят чертата: те трябва да се придържат към тези неща. Не могат да бъдат почтени и не притежават нито Божието одобрение, нито Неговото приемане, но в никакъв случай не могат да изгубят уважението, статуса или почитта, към които са се стремили сред другите — а това е нравът на Сатана. Но хората не осъзнават това. Тяхното убеждение е, че трябва да се вкопчват в тази частица престиж до самия край. Не осъзнават, че само когато напълно се откажат от тези суетни и повърхностни неща и ги загърбят, ще се превърнат в истинска личност. Ако хората бранят тези неща, които би трябвало да отхвърлят, с цената на живота си, то животът им е загубен. Те не знаят какъв е залогът. И така, когато действат, винаги затаяват нещо, винаги се опитват да защитят собствения си престиж и статус, поставят ги на първо място, говорят само за собствените си цели, за собствената си фалшива защита. Всичко, което правят, е за тях самите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че поквареният човек е изключително привързан към суетата и статуса си и иска да има добър имидж в сърцата на хората, че хората с умения и силна работоспособност желаят да имат висок статус сред другите и да бъдат високо ценени от тях. Дори и тези със средна работоспособност не желаят да бъдат под нивото на другите или да бъдат подценявани и дори с цената на пожертване на интересите на църквата, те искат да запазят суетата и статуса си. Това беше моето състояние. Въпреки че бях наясно, че моята работоспособност е скромна, когато се сблъсквах със ситуации, аз мислех първо за суетата и статуса си и дори и да не можех да спечеля възхищението на другите, най-малкото не исках да ме гледат с пренебрежение. За мен това беше да живееш достойно и почтено. Живеех по законите за оцеляване на Сатана, като „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кора“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, като ценях твърде високо суетата и статуса си, с желание да ги запазя по всякакъв начин. Дори и да не бях толкова добра, колкото другите, исках да оставя добро впечатление у хората. Мнението на другите винаги е било много важно за мен. Когато срещах хора, които не бяха толкова добри, колкото мен, аз нямах притеснения и спокойно можех да изразя мнение, но винаги, когато виждах хора, които бяха по-добри от мен в различни отношения, аз прилагах стратегията на избягването, правех всичко възможно да не говоря, криех недостатъците и слабостите си и не позволявах на другите да видят негативните ми страни, за да може поне да ми дадат добра оценка, когато ме споменават, иначе накрая наистина щях да загубя репутацията си! Спомних си как една сестра домакиня живееше в негативно състояние и аз успях да споделя с нея Божиите слова. Споделих всичко, което знаех, без никакви задръжки и състоянието на сестрата се подобри след общението ми. Но когато ставаше въпрос за Джан Син, аз виждах, че тя е по-добра от мен във всяко отношение и заради това се страхувах, че ще ме гледа с пренебрежение. Дори когато забелязах някои проблеми, не смеех да ги посоча. Все едно устата ми беше залепена. Това не само че не беше добре за навлизането в живота на Джан Син, но и повлия на църковното дело. Бях отдала прекалено голямо значение на суетата и статуса си! Когато осъзнах това, аз почувствах силни угризения и дойдох пред Бог, за да се помоля: „Господи, не искам да продължавам така, искам да се покая и Те моля да ме напътстваш да разреша проблемите си“.

После прочетох откъс от Божиите слова: „Всеки е равен пред истината и няма разлика по отношение на възрастта или в низостта и благородството на хората, които изпълняват дълга си в Божия дом. Всички са равни пред дълга си, просто вършат различна работа. Между тях няма различия въз основа на това кой има старшинство. Пред истината всеки трябва да запази смирено, покорно и приемащо сърце. Хората трябва да притежават този разум и това отношение“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Осма част)). Божиите слова ни казват, че всички са равни пред истината, че няма такова нещо като висок или нисък статус, нито има разлика в квалификациите. Когато братята и сестрите си сътрудничат в дълга си, всеки трябва да участва и активно да изразява мнението си, когато се сблъсква със ситуации. Дори и общението им да е повърхностно, те пак трябва да допринасят с каквото могат. Когато открият проблеми, те трябва да ги изтъкнат навреме, за да защитят църковното дело, а не да гледат отстрани. Това е нагласата, която всеки вярващ в Бог трябва да има. Както и в моето сътрудничество с Джан Син, въпреки че тя споделяше истината много по-ясно от мен, тя също имаше недостатъци и разкриваше покварен нрав. Когато виждах как тя разкрива поквара или говори и действа по начини, които бяха вредни за църковното дело, не трябваше да стоя безучастна, а трябваше да споделя каквото виждах и разбирах, и да изпълня отговорността си. Но аз гледах на хората и нещата от светска гледна точка, като вярвах в разграниченията на високия и ниския статус, квалификациите и силните и слабите страни у хората, при което слабите винаги се възприемат като некомпетентни да възразят срещу силните, а когато го правят, се смята, че не си знаят мястото и това дори може да доведе до изключване. Моята гледна точка беше наистина абсурдна! Всъщност дори някой да е озарен в общението си и да има някакво разбиране за истината, това не означава, че той е перфектен. Понеже всеки има покварен нрав и често разкрива поквара, като е надменен и самонадеян и действа своеволно, са нужни взаимна корекция и взаимопомощ. Това е справедлива постъпка, която защитава интересите на Божия дом и е от полза на живота на хората.

След това, когато изпълнявах дълга си, аз често се молех на Бог и повече не се тормозех дали моята суета или статус ще спечелят, или ще загубят. Когато общувах с братя и сестри, аз се отнасях правилно с тях, независимо дали бяха по-висши от мен, и винаги, когато забелязвах, че се прави нещо, което не се съобразява с истините принципи, аз им го посочвах и търсех, и разговарях с всеки. Когато практикувах по този начин, аз се чувствах особено облекчена и освободена. След време срещнах сестра Лиу Хуей, която ме беше поила преди няколко години. Тя изпълняваше дълга си от много време и умееше да разговаря добре, и по онова време аз ѝ завиждах. Този път, когато отново общувах с Лиу Хуей, общението ѝ беше ясно и организирано и в сравнение с нея аз все още се чувствах изостанала. Имаше една сестра, която винаги спореше, щом я скастрят, и веднъж Лиу Хуей разговаря с нея за последиците, ако продължава така, и сестрата доста се изплаши, като го чу. Въпреки това сметнах, че начинът, по който Лиу Хуей разреши проблема, не показа никакъв път и че тя не се беше съсредоточила върху прилагането на Божиите слова или върху свидетелстването на Божиите слова, затова не постигна целта да свидетелства за Бог. Аз исках да ѝ го посоча, но после си помислих: „Въпреки че изпълнявам дълг на водач, между нас все още има голяма разлика и Лиу Хуей вероятно вече е взела под внимание това, което исках да кажа. По-добре да не казвам нищо“. В този момент аз осъзнах, че отново бях възпряна от чувство за малоценност. Пред очите ми минаха сцените, в които се бях провалила в изпълнението на дълга си поради чувствата си, и си помислих: „Повече не мога да живея с тази малоценност, трябва да се откажа от суетата и статуса си. Както и да погледне на мен сестра Лиу Хуей, аз трябва да споделя каквото разбирам, да навлизам със сестрите и да не съжалявам за нищо“. Така посочих проблемите, които бях забелязала. След като ме изслуша, Лиу Хуей каза, че съм права, и че е много добре, че допълваме силните си страни и си сътрудничим хармонично по този начин, и че това е от полза за нейното навлизане в живота. Аз успях да се избавя от състоянието на чувство за малоценност и да се откажа от суетата и статуса си — тази промяна беше резултат от Божието дело. Благодаря на Бог!