През май 2021 г. бях избрана за църковна водачка и отговарях основно за евангелската работа и работата по поенето. Всяка задача изискваше подробно проследяване и надзор, а понякога висшестоящите водачи даваха подробни нареждания за всяка задача и те трябваше да бъдат изпълнени незабавно. Ако работата не даваше добри резултати, често се налагаше да анализирам проблемите и да търся истините принципи, за да ги разреша. В началото имаше много неща, които не знаех за този дълг, така че трябваше да отделя много време, за да се запозная с тях. Чувствах голямо напрежение, но също така знаех, че възможността да изпълнявам този дълг бе възхваляване и благодат от Бог, така че трябваше да сътруднича подобаващо. Около два месеца по-късно една сестра, която ми партнираше, беше преместена и останахме само аз и сестра Уан Дзин да се занимаваме с църковното дело. Работата, която преди се разпределяше между трима души, сега се падна само на нас двете, което я правеше още по-натоварена. Понякога, точно когато успявах да приключа със задачите си и исках да се отпусна, пристигаха още писма, които се нуждаеха от отговор. Винаги имаше работа, която трябваше да се свърши. С течение на времето започнах да се чувствам изтощена и да се надявам, че натоварването ще намалее малко, за да мога да си почина. Понякога, след като приключех със задачите, не исках да бързам да се върна, а исках да остана навън още малко, за да си проветря главата. Видях, че единственото, което сестрата в дома на домакините ни трябваше да прави, беше да приготвя три ястия на ден, а след това можеше да си почива и да чете Божието слово в свободното си време. Почувствах истинска завист и ми липсваше времето, когато изпълнявах дълг, включващ само една задача, и все още имах време да си почивам. Сега натоварването беше толкова огромно, че имах чувството, че всеки ден, щом отворех очи, работата ме връхлиташе. Чувствах, че да се живее по този начин, е твърде тежко! Изглеждаше, че изпълнявам дълга си, но вътрешно бях изпълнена със съпротива. Когато отговарях на въпросите на братята и сестрите, имах чувството, че изпълнявам задачите, сякаш бяха просто някакви задания, и не си правех труда да проявя внимание към това как да постигна по-добри резултати. Просто исках да свърша нещата бързо, за да мога да си почина и да се отпусна. Когато имаше много въпроси, се дразнех и едва не губех самообладание; чувствах се наистина потисната.

Един път си отидох вкъщи, за да се погрижа за някои неща, и веднага щом се прибрах у дома, имах чувството, че цялото ми бреме бе свалено от мен. Нямаше никаква работа за вършене и можех да правя каквото си поискам. Беше толкова удобно да живея по този начин! Можех да свърша всичко необходимо само за един ден, но в крайна сметка останах два дни. Чувствах се виновна, защото знаех, че трябваше да се върна веднага след като свърша задачите си, но после си помислих, че тъй като рядко се прибирах у дома, може би бих могла да остана още един ден, за да се отпусна малко! По-късно сестра Уан Дзин ме подкани да да се върна по-бързо, за да се справя с някаква работа, така че нямах друг избор, освен да се върна. Тъй като винаги бях пасивна и негативна в дълга си на водачка, състоянието ми само се влошаваше и не постигах никакви резултати в дълга си. Дори с общение и помощ от страна на моите водачи не се промених и в крайна сметка бях освободена от длъжност. Тогава не се самоанализирах. Едва по-късно, когато се занимавах с дълг по поене, срещнах една сестра, която познавах отпреди, и се почувствах някак трогната. Тази сестра се беше обучавала за водачка повече от година и беше напреднала бързо, а общението ѝ по време събранията беше много практично. Видях, че макар водачеството да е свързано с много грижи, трудности и изтощение, животът ѝ напредваше бързо. Но що се отнася до мен, аз продължавах да се противопоставям на дълга си на водачка и бях позволила на плътта си да се отпусне и да се чувства удобно. Но какво придобих от това? Ако не променях този възглед за моя стремеж, според който винаги се грижех за плътта си и се страхувах от трудностите и изтощението, колкото и години да продължавах да вярвам в Бог, животът ми никога нямаше да напредне. Докато мислех за това, продължавах да се питам: „Защо точно вярвам в Бог? Какво всъщност искам от вярата си в Бог? Ще продължа ли да се стремя по този начин? Ако мога да се опълча на плътта си, да понасям трудности, да плащам цена и да изпълнявам дълга си с цялото си сърце, няма ли да придобия повече истини?“.

По-късно прочетох, че Божиите слова гласят: „Някои хора винаги са нехайни и намират начини да се отпускат, докато изпълняват дълга си. Понякога работата на църквата изисква бързина, но те просто искат да правят каквото им е угодно. Ако не се чувстват много добре физически или са в лошо настроение и паднали духом в продължение на няколко дни, няма да са склонни да понасят трудности и да плащат цена, за да вършат църковната работа. Те са особено мързеливи и жадни за удобства. Когато им липсва мотивация, телата им ще се отпуснат и те няма да имат желание да се движат, но се страхуват, че водачите ще ги кастрят и братята и сестрите им ще ги нарекат мързеливи, така че няма какво да направят, освен неохотно да изпълняват работата заедно с всички останали. Те обаче ще изпитват силно нежелание и неохота и ще се чувстват много нещастни от това. Ще се чувстват онеправдани, огорчени, раздразнени и изтощени. Искат да действат според собствената си воля, но не смеят да се откъснат от изискванията и правилата на Божия дом или да ги нарушат. В резултат на това с течение на времето в тях започва да се появява емоция на потиснатост. След като тази потискаща емоция се вкорени в тях, постепенно те започват да изглеждат апатични и слаби. Подобно на машина, те вече няма да имат ясно разбиране за това, което правят, но все пак ще правят всичко, което им е казано да правят всеки ден, по начина, по който им е казано да го правят. Макар че външно ще продължават да изпълняват задачите си, без да спират, без да правят паузи, без да се оттеглят от средата, в която изпълняват дълга си, в сърцата си ще се чувстват потиснати и ще мислят, че животът им е изтощителен и пълен с огорчения. Настоящото им най-голямо желание е един ден вече да не бъдат контролирани от другите, да не бъдат ограничавани от правилата на Божия дом и да бъдат освободени от подредбите на Божия дом. Те искат да правят каквото си искат, когато си искат, като вършат малко работа, ако се чувстват добре, и да не я вършат, ако не се чувстват добре. Жадуват да бъдат свободни от всякаква вина, от това да бъдат кастрени някога и от това някой да ги контролира, да ги наблюдава или да отговаря за тях. Мислят си, че когато този ден настъпи, това ще бъде велик ден и че ще се чувстват толкова свободни и волни. Те обаче все още не желаят да напуснат или да се откажат. Страхуват се, че ако не изпълняват дълга си, ако наистина правят каквото си искат и един ден са свободни и волни, тогава естествено ще се отклонят от Бог и се страхуват, че ако Бог вече не ги иска, няма да могат да придобият никакви благословии. Някои хора са изправени пред дилема: ако се опитат да мърморят пред братята и сестрите си, ще им е трудно да говорят. Ако се обърнат към Бог в молитва, ще се чувстват неспособни да отворят устата си. Ако се оплакват, ще чувстват, че самите те са виновни. Ако не се оплакват, ще се чувстват зле. Чудят се защо животът им е толкова пълен с оплаквания, толкова в противоречие със собствената им воля и толкова изтощителен. Не искат да живеят по този начин, не искат да са в унисон с всички останали, искат да правят каквото си искат, както си искат, и се чудят защо не могат да го постигнат. Преди са усещали само физическо изтощение, но сега и сърцата им се чувстват уморени. Не разбират какво се случва с тях. Кажете Ми, дали това не се дължи на потискащите емоции? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая разбрах, че причината, поради която се чувствах толкова потисната и измъчена в дълга си на водач, не беше това, че дългът ми беше натоварващ или изтощителен, а неправилната ми нагласа. Непрекъснато се стремях към комфорт и плътски удоволствия, така че когато дългът ми беше леко натоварващ или уморителен, а плътта ми не беше удовлетворена, се чувствах потисната и измъчена. Особено след като сестрата, с която си партнирах, беше преместена, натоварването се увеличи и винаги имаше работа за вършене всеки ден, затова се дразнех и исках да укорявам другите и да се нахвърлям върху тях. Дори завиждах на сестрата в дома, в който бяхме настанени, че има толкова лек и неангажиращ дълг. Осъзнах, че това, към което се стремях, не бе правилното изпълнение на дълга ми, а по-скоро физическият комфорт. Постоянно потъвах в потиснатост, отнасях се непочтително към дълга си, нямах чувство за отговорност и изобщо не заслужавах доверие. Наистина бях накарала Бог да ме презре!

Прочетох още един откъс от Божиите слова, който ми даде известно разбиране за корена на стремежа ми към плътски комфорт. Всемогъщият Бог казва: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно влече след себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни чувства? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. И така, какво представлява отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). От разобличението на Божиите слова разбрах, че упадъкът и деградацията ми се дължаха на това, че винаги живеех според сатанински отрови като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Животът е добра храна и красиви дрехи“ и „Наслаждавай се на момента, защото животът е кратък“. Придавах прекалено голямо значение на физическото удоволствие, като си мислех, че животът е кратък, така че трябва да се отнасям добре към себе си и да не позволявам тялото ми да търпи трудности. Спомних си за приемните си изпити в университета. Докато другите учеха до късно през нощта и работеха усърдно, аз намирах това за твърде динамично и изтощително, затова никога не оставах да уча до късно, като мислех, че това не е проблем, стига оценките ми да не се понижат. След като дойдох в църквата, за да изпълнявам дълга си, продължих да живея според този начин на мислене. Когато дългът ми на водач изискваше да страдам и да плащам цена и не можех да се отдам на физически комфорт, се чувствах наистина потисната и унила. Умът ми беше пълен с мисли за това как да не се изморявам и как да поставям физическите си интереси на първо място и напълно пренебрегвах отговорностите и дълга си. Въпреки че се бях нагърбила с толкова важен дълг, не мислех как да постигам добри резултати във всяка задача или как да изпълнявам отговорностите си. Проявявах внимание само към собствения си комфорт и задоволявах плътските си желания, като се чувствах нещастна при всяка допълнителна трудност и исках да избягам от нея. Видях, че бях невероятно егоистична и достойна за презрение, както и напълно лишена от съвест или разум. Всъщност, като се замисля, въпреки че тялото ми намери временен комфорт, не бях придобила никаква истина, не бях изпълнила дълга си и нямах никаква почтеност и достойнство. Такъв живот нямаше никакъв смисъл или стойност. Докато размишлявах върху това, наистина намразих себе си, чувствах се дълбоко задължена на Бог и не исках повече да живея по този начин.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова, който наистина ме трогна. Всемогъщият Бог казва: „Какви са хората, които се занимават с истинската си работа? Това са хора, които се отнасят простичко към основните си нужди като храна, облекло, подслон и транспорт. Стига тези неща да отговарят на нормалния критерий, това им е достатъчно. Те се интересуват повече от своя път в живота, от мисията си като човешки същества, от житейските си възгледи и ценности. За какво размишляват по цял ден безперспективните хора? Винаги размишляват за това как да безделничат, как да се изхитрят, за да не поемат отговорност, как да се хранят добре и да се забавляват, как да живеят във физическа лекота и удобство, без да се съобразяват с истинските въпроси. Затова се чувстват потиснати в обстановката и средата на изпълнение на дълга си в Божия дом. Той изисква от хората да усвоят определени общи и професионални знания, свързани с дълга им, за да могат да го изпълняват по-добре. Божият дом изисква от хората често да ядат и пият Божиите слова, за да могат да разберат по-добре истината, да навлязат в истината реалност и да знаят какви са принципите за всяко действие. Всички тези неща, за които Божият дом общува и споменава, се отнасят до теми, практически въпроси и др., които попадат в обхвата на живота на хората и в изпълнението на техния дълг, и имат за цел да им помогнат да се занимават с истинската си работа и да вървят по правилния път. Тези хора, които не се занимават с истинската си работа и правят каквото си искат, не желаят да правят тези истински неща. Крайната цел, която искат да постигнат, като правят каквото си искат, е физическо удобство, удоволствие и лекота, както и да не бъдат ограничавани или ощетявани по никакъв начин. Това включва възможността да ядат достатъчно от всичко, което искат, и да правят каквото си поискат. Именно поради характера им и вътрешните им стремежи те често се чувстват потиснати. Както и да общувате с тях за истината, те няма да се променят и тяхната потиснатост няма да изчезне. Точно такъв тип хора са те — просто неща, които не се занимават с истинската си работа. Макар на пръв поглед да не изглежда, че са извършили някакво голямо зло или че са лоши хора, и че единствено не са спазили принципите и правилата, в действителност в тяхната природа същност е да не се занимават с истинската си работа или да не следват правилния път. На такива хора им липсват съвестта и разума на нормалната човешка природа и те не могат да достигнат интелигентността на нормалната човешка природа. […] Кои са хората в обществото, които не се занимават с истинската си работа? Това са лентяи, глупаци, мързеливци, хулигани, грубияни и безделници — този тип хора. Те не желаят да усвояват нови умения или способности и не искат да се занимават със сериозна кариера или да си намерят работа, за да могат да се справят. Те са лентяите и безделниците на обществото. Те проникват в църквата, след което искат да получат нещо даром и да вземат своя дял от благословиите. Те са опортюнисти. Никога не желаят да изпълняват дълга си. Ако нещата не се случват по техния начин, дори малко да се разминават, те се чувстват потиснати. Винаги желаят да живеят свободно, не искат да извършват никаква работа, но въпреки това искат да се хранят добре и да носят хубави дрехи, да ядат каквото си пожелаят и да спят, когато си поискат. Смятат, че когато дойде такъв ден, той със сигурност ще бъде прекрасен. Не искат да понасят дори и малко трудности и желаят да имат живот в разточителство. Тези хора дори намират живота за изтощителен. Те са обвързани с негативни емоции. Често се чувстват уморени и объркани, защото не могат да правят каквото си поискат. Не искат да се занимават с истинската си работа или да се справят с истинските си дела. Не искат да се задържат на дадена работа и да я вършат постоянно от начало до край, да я приемат за своя професия и дълг, за свое задължение и отговорност. Не искат да я завършат и да постигнат резултати или да я свършат на възможно най-доброто ниво. Никога не са мислили по този начин. Искат просто да действат нехайно и да използват дълга си като средство за изкарване на прехраната. Когато се сблъскат с малко натиск или някаква форма на контрол, или когато им се наложи да спазват малко по-високо изискване, или когато ги накарат да поемат малко отговорност, те се чувстват неудобно и потиснато. Тези негативни емоции се пораждат в тях, животът им се струва изтощителен и те са нещастни. Една от основните причини, поради които животът им се струва изтощителен, е че на такива хора им липсва разум. Разумът им е засегнат, прекарват целия ден, отдавайки се на фантазии, живеят в сън, в облаците, винаги си представят най-невъобразими неща. Ето защо е много трудно да се реши проблемът с тяхната потиснатост. Те не се интересуват от истината, те са неверници. Единственото, което можем да направим, е да ги помолим да напуснат Божия дом, да се върнат в света и да намерят своето място на лекота и удобство“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Когато чета Божиите слова, в които се говори за тези, които „не се занимават с истинската си работа“ или които са „лентяи“ и „безделници“, се чувствах крайно уязвена и дълбоко разтревожена. Лентяите и безделниците са най-низшите, най-деградиралите хора, те прекарват дните си в ядене, пиене и забавления и нямат сериозни стремежи. Те са ненадеждни във всичко, което правят, непоследователни са и нямат чувство за отговорност. Моят стремеж по нищо не се различаваше от този на безделниците. Като водач всеки ден мислите ми не бяха за това как да изпълнявам добре дълга си или да поемам отговорностите си. Вместо това винаги мислех как да осигуря на плътта си комфорт и спокойствие, а при най-малката трудност се противопоставях и се чувствах неудовлетворена. Отнасях се към дълга си като към тежест и изобщо не проявявах внимание към собствените си задачи. Видях, че не заслужавах доверие и изобщо нямах богобоязливо сърце. Дори невярващите вярват, че „без болка няма печалба“ и че за да оцелее, човек трябва да понесе трудности и да плати определена цена. Но аз не можех да понасям никакви страдания и при най-малкия дискомфорт се оплаквах. Не бях ли напълно безполезна? Ако не променях това упадъчно мислене и продължавах да избягвам работата, която трябваше да върша, накрая щях да бъда отстранена. Бог спасява онези, които искрено вярват в Него, стремят се към истината и отговорно изпълняват дълга си. Тези хора се съсредоточават върху собствените си дела и изпълняват собствения си дълг. Дори и дългът да им причинява страдание или умора, те не се оплакват и го изпълняват с цялото си сърце. Занапред исках да бъда човек, който се занимава със собствения си дълг.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и открих пътя за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? […] От една страна, става дума за изпълнение на дълга на сътворено същество. От друга страна, става дума за това да направиш всичко в рамките на своите възможности и способности по най-добрия възможен начин, като достигнеш поне до момента, в който съвестта ти не те обвинява, в който можеш да бъдеш в мир със собствената си съвест и да се докажеш като приемлив в очите на другите. Ако доразвием това — през целия си живот, независимо от семейството, в което си се родил, от образователния ти ценз или от заложбите ти, ти трябва да имаш някакво разбиране за принципите, които хората трябва да осъзнават в живота. Например какъв път трябва да извървят, как трябва да живеят и как да водят смислен живот — трябва поне малко да изследвате истинската стойност на живота. Този живот не може да се живее напразно и човек не може да дойде на тази земя напразно. От друга страна, през целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е най-важното. Не говорим за изпълнение на велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо. […] Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и завършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилният път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие, свобода и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности е стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот. Това означава, че в сърцето си ще си придобил нещо и ще си утешен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). След като прочетох Божиите слова, разбрах към какво трябва да се стремят хората, за да имат смислен и стойностен живот. Животът е толкова кратък, затова трябва да правим смислени неща в това ограничено време. Стремежът към истината и изпълнението на дълга ни са единствените начини да избягваме напразния живот. Когато Божието дело бъде завършено, няма да останем със съжаления или чувство за задълженост, а сърцата ни ще се чувстват спокойни и умиротворени. Замислих се как някога живеех за плътта си. Дори най-малката трудност или изтощение в дълга ми ме караше да чувствам потиснатост, съпротива и неудовлетвореност. Живеех без човешко подобие и не изпълнявах добре дълга си. Единственото, което оставях след себе си, бяха чувството на вина и задлъжнялост и в крайна сметка не придобих никаква истина. Наистина си губех времето! Помислих си: „Не мога да продължавам да живея така безцелно. Късмет е, че имам възможност да приема Божието дело от последните дни. Това е Божията благодат и възхваляване и аз трябва да поема своите отговорности, да се науча да се опълчвам на плътта си и да се превърна в човек, който се занимава със собствения си дълг“. При тези мисли сърцето ми се почувства наистина озарено и знаех към какво да се стремя оттук нататък.

По-късно отново бях избрана за църковен водач и се почувствах наистина благодарна. Аз също ценях тази възможност и исках да изпълнявам дълга си подобаващо. След като станах водачка, всеки ден имах много работа и когато трябваше да свърша твърде много неща в дълга си, все още разкривах мисли за плътта си и не исках да мисля задълбочено за нещата, но после си спомних Божиите слова: „Заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). Божиите слова ми дадоха вяра и сила и разбрах, че вече не мога да изпълнявам дълга си нехайно, само за да задоволявам плътта си, и че физическият комфорт е само временен, но ако не влагах всичките си усилия в дълга си, това щеше да ме накара да съжалявам и да се чувствам като длъжница, а това са неща, които никога не могат да бъдат заличени. Затова се помолих на Бог да се опълча на себе си, да позволи на сърцето ми да бъде по-спокойно и ми помагне да сътруднича с цялото си сърце. Започнах да проявявам внимание към това как да постигам действителни резултати в работата си и всеки път, когато се сблъсквах с нещо, което не разбирах, го обсъждах с другите и търсех истините принципи в Божиите слова. Въпреки че изпълнението на дълга ми по този начин беше по-натоварващо, изискваше от мен да поемам повече грижи и имах по-малко време за почивка, спечелих много повече и чувствах, че животът ми става все по-пълноценен. Също така престанах да ставам негативна и да се потискам толкова лесно. Тази трансформация в мен беше резултат от Божиите слова. Благодаря на Бог!