През март 2023 г. установих, че често изпитвах жажда, имах сухота в устата и зрението ми се влошаваше. Понякога отивах до мястото на събранието само за десетина минути, но когато пристигнех в дома на домакина, трябваше бързо да намеря вода за пиене. Една сестра ми напомни да проверя кръвната си захар. Когато тя спомена това, си спомних, че бях имала гестационен диабет, докато бях бременна, и че след раждането кръвната ми захар все още беше висока, затова лекарят ми беше предписал някакво лекарство. Тогава си мислех, че това незначително заболяване не е голям проблем, защото бях млада, и че мога да го контролирам, като просто избягвам захарта. Така че след този случай никога повече не проверих кръвната си захар. След като сестрата ме подсети за това, аз се прибрах вкъщи и измерих кръвната си захар. В продължение на два последователни дни тя беше над 15 ммол/л. Изпаднах в униние и бях сигурна, че имам диабет. Помислих си как майка ми беше починала на четиридесет и две години и че тя също често беше жадна, което ме накара да заподозра, че имам наследствен диабет, и не можех да не се страхувам, че и аз ще умра рано като майка си. Чувствах как се задушавам от тази болест и си мислех: „Диабетът не е като настинка — развиеш ли го веднъж, ще с теб за цял живот!“. По това време първото нещо, което правех, когато се прибирах вкъщи след изпълнение на дълга си, беше да търся лекарства в интернет, като си мислех как да намаля кръвната си захар. Веднъж, докато разглеждах един уебсайт, видях един лекар да споменава, че усложненията на диабета са много сериозни и могат да доведат до слепота, а в тежки случаи и до ампутация. Много се притесних и си помислих: „Аз съм само на трийсет и няколко години, как можах да се разболея от тази болест? Ако продължи да се влошава, ако ослепея и се наложи да ми ампутират крайници, ще бъда напълно безполезна. Няма ли това да е по-лошо от смъртта? Все още съм толкова млада, какво ще правя в бъдеще? Ако занапред не контролирам добре кръвната си захар, това може да застраши живота ми!“. Живеех в състояние на паника и безпокойство, като често си мислех за това какво можеше да се случи, ако болестта ми се разразеше, и колко дълго щях да мога да живея. Чувствах, че заболяването ми е наистина сериозно и че ако страдам повече, докато изпълнявам дълга си, това само ще навреди на тялото ми. Без добро здраве каква полза щеше да има от това да страдам и да плащам цена при изпълнение на дълга си? Накрая пак щях да се сблъскам със смъртта и тогава всичките ми стремежи щяха да се обезсмислят!

Няколко дни по-късно избухна епидемия от грип А; и трите ми деца се простудиха и вдигнаха температура. Трябваше да водя децата си за инжекции всеки ден, а след това да тръгвам да изпълнявам дълга си. Прекарвах дните си в бързане и се чувствах много изморена. Мислех си: „Възможно ли е това да се дължи на болестта ми? Не мога да продължавам да се изтощавам, иначе тялото ми няма да издържи!“. Мислех си също: „Малко след като намерих Бог, вече отдавах всичко от себе си и плащах цена. Защо Бог не ме закриля и не е излекувал тази болест?“. Оплаквах се в сърцето си и губех мотивация да изпълнявам дълга си. По онова време бях водачка в църквата и макар да изглеждаше, че изпълнявам дълга си, по време на събранията винаги бях разсеяна и все мислех как да лекувам болестта си. Не забелязвах проблемите в църковното дело, камо ли да се занимавам с тях. Просто изпълнявах дълга си нехайно и се чувствах донякъде виновна, но се успокоявах така: „Някои хора изпълняват дълга си, без да са толкова заети като мен, а не са ли си добре? Не мога да оставя болестта ми да се влоши само заради това, че съм толкова заета. Без добро здраве всичко е загубено, а ако умра, няма да бъда спасена. Трябва да се погрижа за здравето си“. Няколко дни по-късно децата ми постепенно оздравяха. Но аз започнах да вдигам температура, а лекарствата сякаш не помагаха. Кашлях толкова много, че гърдите ме боляха и ме стягаха, и нямах сили да посещавам събрания, затова просто си почивах у дома. Изведнъж почувствах, че е твърде изтощително едновременно да изпълнявам дълга си и да се грижа за семейството, затова ми мина през ума мисълта, че не искам да изпълнявам дълга си. Също така се оплаквах наум: „Защо трябва да страдам от тази болест на толкова млада възраст? Толкова съм активна във вярата и дълга си. Защо Бог не ме е опазил от тази болест?“. Няколко дни по-късно се възстанових от простудата, но все още не излизах да изпълнявам дълга си. Мислех си: „Ако аз не изпълнявам дълга си, другите ще го направят. Засега трябва да се грижа за здравето си. Сега, когато имам това заболяване, се страхувам да не се изморя и да не се влоши. Не мога да продължавам да работя толкова усилено“. В онзи момент не исках да чета Божието слово и просто прекарвах дните си в мисли за това как да лекувам болестта си. Прекарвах дните си, изгубена в мислите си, хваната в капана на мрака, страдаща и измъчена.

Един ден сестра Джао Дзин дойде да ме види. Тя каза, че висшето ръководство е изпратило писма, за да организира събрание, на което да се обсъди изпълнението на работата, и че на два пъти опитали да ме намерят, но не суспели да се свържат с мен. Някои задачи не били изпълнени, а някои въпроси били забавени. Почувствах се малко виновна. Помислих си как през всичките тези дни си бях стояла вкъщи, без да присъствам на събрания да изпълнявам дълга си, и не можех да не се запитам: „Как станах такава? Как можах да стана толкова безсъвестна и неразумна?“. Поговорих с Джао Дзин за състоянието си и тя ми напомни да потърся по-усърдно Божиите намерения по този въпрос. Така че започнах да търся и да си мисля: „Каква поука трябва да си взема от тази болест?“. Прочетох един откъс от Божиите слова: „Ако те сполети болест и колкото и да разбираш от доктрината, все пак не си способен да я преодолееш, сърцето ти все още ще скърби, ще се безпокои и ще се тревожи и не само, че няма да си способен да посрещнеш проблема спокойно, но и сърцето ти ще е изпълнено с оплаквания. Постоянно ще се чудиш: „Защо никой друг не е болен от тази болест? Защо трябваше да се разболея от тази болест? Как ми се случи това? Това е, защото нямам късмет и имам лоша съдба. Никога не съм обидил никого, нито съм извършил какъвто и да е грях. Защо тогава ми се случи това? Бог се отнася с мен толкова несправедливо!“. Виждаш ли, освен в скръб, безпокойство и тревога, изпадаш и в потиснатост, като една негативна емоция следва друга и няма как да се измъкнеш от тях, колкото и да ти се иска. Тъй като това е истинска болест, тя не се отнема лесно от теб и не се лекува. Какво трябва да правиш тогава? Искаш да се покориш, но не можеш, а ако един ден се покориш, на следващия ден състоянието ти се влошава и толкова много те боли, а след това повече не искаш да се покоряваш и отново започваш да се оплакваш. И това се повтаря през цялото време. Какво тогава трябва да направиш? Позволи Ми да ти кажа тайната на успеха. Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се покориш, ако се страхуваш от смъртта. Някои хора казват: „Като чуя какво казваш, се вдъхновявам и ми хрумва още по-добра идея. Не само че няма да се боя от смъртта, но и ще се моля за нея. Така няма ли да ми е по-лесно да премина през това?“. Защо да се молиш за смърт? Да молиш за смърт е крайна идея, докато да не се боиш от смъртта е разумно за възприемане отношение. Не е ли така? (Така е.) Какво е правилното отношение, което трябва да възприемеш, за да не се боиш от смъртта? Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се покоря на устроеното и подреденото от Бог и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че е безсмислено да се страхуваме от смъртта и да се тревожим, когато сме изправени пред болест. Трябваше да се науча да се покорявам на Божието върховенство по този въпрос. Бог е определил кога хората ще умрат и никой не може да избегне това. Тревогите не могат да променят нищо и само ще доведат до по-тежко бреме върху самия човек. Докато размишлявах върху болестта си, осъзнах, че не бях вярвала в Божието върховенство. Не бях имала нагласата или отношението да се покорявам на Божието устройване и подредби и се тревожех, че ако диабетът ми не може да бъде контролиран, това можеше да доведе до много усложнения, а ако се стигнеше до сериозни усложнения, можеше да ослепея, да се наложи да ми ампутират крайници или дори да умра. Бях толкова уплашена. Мислех си и за това как майка ми почина на четиридесет и две години. Дали и аз щях да умра млада като майка си? Чувствах голяма болка и мъка в сърцето си. Болестта ми ме беше погълнала изцяло и изобщо не мислех за дълга си. Прекарвах дните си в търсене на домашни средства за лечение на болестта ми и не вярвах, че сериозността на болестта и това дали щях да умра е определено от Бог. Животът и смъртта на човека отдавна са определени от Бог. Това дали ще умра не е нещо, което мога да избегна, и е безполезно да се тревожа за това или да се страхувам от него. Трябваше да се науча да се покорявам на Божието устройване и подредби чрез тази болест. Това са начинът на мислене и отношението, които трябваше да имам. Не трябва да се страхувам от смъртта, нито да се отказвам от дълга си заради болестта.

Един ден гледах видеоклип със свидетелство за преживяване, озаглавен „Заразяването ми с Ковид ме разкри“. В клипа имаше един откъс от Божиите слова, който наистина ме вдъхнови. Всемогъщият Бог казва: „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и стремежи идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство. Затова външно изглежда така сякаш много антихристи, преди да бъдат отлъчени, изпълняват дълга си и дори са изоставили повече и са страдали повече от обикновения човек. По това, което отдават, и цената, която плащат, са наравно с Павел, а и те не са по-малко ангажирани от Павел. Това е нещо, което всеки може да види“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Бог разкрива, че антихристите са изпълнени с екстравагантни желания за своето бъдеще и за прекрасна крайна цел за себе си. Те идват да изпълняват дълга си с такива намерения единствено за да получат благословии, без никаква искреност или преданост. Когато го приложих към себе си, осъзнах, че начинът, по който се стремя, е същият като този на антихриста. Когато за пръв път приех Божието дело от последните дни, аз ентусиазирано отдавах всичко от себе си, за да вляза в царството и да спечеля благословии. Бях готова да оставя настрана децата и семейството си, за да се съсредоточа единствено върху дълга си. Но когато видях колко висока беше кръвната ми захар, и тъй като знаех, че това може да доведе до тежки усложнения, отношението ми към дълга ми се промени изцяло и аз просто оставих дълга си настрана. Видях, че намерението ми в изпълнението дълга ми беше да се опитам да се договоря с Бог, а когато желанието ми за благословии беше разбито, аз изоставих дълга си и предадох Бог. Бог мрази най-много предателството, но аз направих точно това. Чувствах се толкова разкаяна. Помислих си за Павел, който се придържаше към тези думи: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Цялата му отдаденост, трудности и жертви били, за да спечели благословии и венци, а не с цел да изпълнява дълга си на сътворено същество. Тъй като пътят му бил погрешен, той се опитвал да се пазари с Бог на всяка крачка и в крайна сметка накърнил Божия нрав, и бил наказан от Него. Аз също отдавах всичко от себе си в замяна на благословии, което беше манипулиране на Бог. Не бяха ли моите възгледи за стремежа същите като тези на Павел? Божието дело на съд и наказание от последните дни има за цел да пречисти и усъвършенства хората чрез Неговото слово, но аз вярвах в Бог единствено за да получавам благодат и благословии, като си мислех, че докато изпълнявам активно дълга си, Бог ще ме закриля и няма да позволи да се сблъскам с болест или бедствие. Тази вяра се основаваше на собствените ми представи и фантазии. Подобен възглед за стремежа е неправилен, не се съобразява с Божиите намерения и е омразен за Него. Мислех си, че се бях стремила доста добре, но благодарение на тази болест разбрах, че бях вярвала в Бог само заради бъдещето и съдбата си и че се бях опитвала да използвам Бог за лична изгода. Ако не получавах благословии, не желаех да изпълнявам дълга си, нито търсех истината, за да разреша проблемите си. Не изпитвах никаква искреност или преданост към Бог. Бог е свят, така че как би могъл да не презира такъв достоен за презрение начин на стремеж? Като погледна сега назад, ако не бях преживяла разкриването на тази болест, нямаше да се самоанализирам, нито щях да разбера, че стремежът ми беше погрешен.

По-късно се натъкнах на един откъс от Божиите слова, който наистина ми беше от полза. Всемогъщият Бог казва: „Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или как ще се развият нещата след няколко години, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В каква ситуация хората скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща? Когато не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат. Дори и да го видят със собствените си очи, не биха го разбрали и не биха му повярвали. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че животът им е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се поражда обвинението и те са неспособни да се покорят. Освен че обвиняват и че са неспособни да се покорят, те искат да бъдат господари на собствената си съдба и да действат по собствена инициатива. Каква тогава става реалната ситуация, след като започнат да действат по собствена инициатива? Единственото, което могат да направят, е да живеят, като разчитат на собствените си заложби и способности, но има много неща, които не могат да постигнат, да достигнат или да осъществят със собствените си заложби и способности“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая разбрах, че не разбирах Божието върховенство. Винаги бях притеснена неспокойна и разтревожена заради болестта си; постоянно мислех и планирах сама, без да се моля или да търся Божиите намерения. Не вярвах, че Бог има върховенство над всичко, и винаги исках сама да намеря изход. Видях, че наистина бях недостойна да се наричам християнка! Помислих си как, когато невярващите се разболеят, те се чувстват безнадеждни, безпомощни и без подкрепа, и за това как са оставени сами да намерят начин да се излекуват. Аз съм вярваща в Бог, а Бог има върховенство над всичко, така че трябва да се уповавам на Него. Трябваше да съдействам за лечението си, като същевременно изпълнявам добре и собствения си дълг. Замислих се за това, че бях вярвала в Бог повече от две години, и осъзнах, че всичко, на което се бях радвала, беше Божия благодат и че всеки ден бях живяла под Божията грижа и закрила. Тази болест беше допусната от Бог и Той внимателно беше подредил тези обстоятелства, за да опозная себе си и да разбера, че човешкият живот е в Божиите ръце, като по този начин пречисти желанието ми за благословии. Въпреки това аз не разбирах правилно Бог, оплаквах се от Него, съмнявах се в Него и постоянно търсех изход за плътта си. Видях, че не притежавам никаква истина реалност. Бях наистина сляпа и глупава! Помислих си и за една възрастна сестра в църквата, която имаше сериозно сърдечно заболяване. Лекарите казваха, че тя няма да издържи, а семейството ѝ се беше подготвило за погребението ѝ, но въпреки че сестрата изпитваше болка, тя не се оплакваше от Бог и по-късно състоянието ѝ като по чудо се подобри. След известно време тя продължи да изпълнява дълга си и не ѝ се налагаше да приема лекарства, и здравето ѝ се възстанови до приемливо ниво. Видях как възрастната сестра се уповаваше на Бог през болестта си и оставаше непоколебима в свидетелството си, докато моята болест, която дори не беше толкова тежка като нейната, ме ужасяваше. Наистина ми липсваше истинската вяра, която имаше тя. Чувствах се толкова засрамена! Не биваше да се тревожа или да се страхувам, а трябваше да се покоря на Божието устройване и подредби и активно да преживея ситуацията, която Бог беше устроил за мен.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „И така, как трябва да избереш и как да подходиш към въпроса за разболяването си? Много е просто и има един път, който трябва да следваш — стреми се към истината. Стреми се към истината и разглеждай въпроса според Божиите слова и според истините принципи — именно такова разбиране трябва да имат хората. А как трябва да практикуваш? Вземи всички тези преживявания и приложи на практика разбирането, което си придобил, както и истините принципи, които си разбрал, в съответствие с истината и Божиите слова, и ги превърни в своя реалност и свой живот — това е от една страна. От друга страна, не бива да изоставяш своя дълг. Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до това, когато човек бъде усъвършенстван и се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. Понасянето на несгоди се отнася до нрава на човека да не се променя след наказание и съд; човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и да отказваш да действаш от страх да не понесеш несгоди. Казвам ви следното: изпълнението на дълга на човека е онова, което той трябва да свърши; ако човек не може да изпълнява дълга си, това е непокорство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Бог е казал, че докато човек диша, той трябва да изпълнява дълга си добре и да не се отказва от отговорностите си, защото дългът на човек е небесното призвание на сътвореното същество и поръчение от Бог. Независимо от обстоятелствата, в които се намирах, трябваше да изпълнявам добре дълга си, тъй както е напълно естествено и оправдано да го правя. Също така разбрах, че дългът ми няма нищо общо с получаването на благословии или претърпяването на нещастия. Получаването на благословии идва от промяната в нрава на човека, след като е преживял Божия съд и наказание. Едва когато човек е способен да се покори на Божието върховенство и подредби, изпълнява добре дълга на сътвореното същество и вече не се бунтува срещу Бог и не Му се противопоставя, той може да получи Божието приемане и одобрение. Бог определя изхода на даден човек въз основа на това дали неговият нрав се е променил, или не, а аз винаги се бях отнасяла към дълга си като към начин да се пазаря с Бог за благословии. Без да се стремя към истината, бях обречена да се препъна и да се проваля. Дори и да нямах някаква болест, ако не изпълнявах добре дълга си и не придобиех истината, нямаше ли все пак да бъда отстранена и унищожена от Бог? Дали съм болна, или не, не е толкова важно; важното е дали мога да придобия истината. Сега вече не се чувствам възпряна от болестта си. Приемам лекарствата си, когато е необходимо, и внимавам с диетата си, и вече не се тревожа дали може да умра. Вместо това се опитвам да поверявам всичко на Бог и да се покорявам на Неговото устройване и подредби.

Опитът ми с тази болест беше изключително полезен за мен, тъй като тя коригира погрешния ми стремеж по отношение на вярата ми в Бог. Ако не беше тази болест, щях да продължа да изпълнявам дълга си с намерението да получавам благословии, а ако прекарах живота си, като вярвам по този начин, нямаше да мога да срещна Божието одобрение. Достигнах до разбирането, че тази ситуация, подредена от Бог, е била наистина добра и полезна, и съм толкова благодарна на Бог!