От ранна възраст винаги съм получавала добри оценки и често имах най-високите резултати в класа на тестовете. Всеки път, когато излизаха оценките от някой тест, винаги поставяха името и снимката ми на почетното табло на училището. Като виждах как учителите ми ме гледат с блеснали очи, пълни със задоволство и похвала, и като чувах похвалите на съучениците си, сърцето ми се пръскаше от радост и усещах, че към мен се проявява голяма почит. Когато се върнех вкъщи, съседите, които срещах по улиците, ме поздравяваха с думите: „Това момиче е страхотна ученичка. Родителите ти се гордеят с теб. В бъдеще със сигурност ще влезеш в Пекинския университет или в университета Цинхуа!“. Аз им се усмихвах срамежливо, но отвътре егото ми силно се разгаряше. После влязох в най-добрия университет в моята провинция и бях на първо място в моята специалност сред новоприетите студенти. Чувствах се толкова щастлива — всичките ми съученици хвалеха таланта ми, възхищаваха ми се и ми завиждаха, а учителите възлагаха големи надежди на мен. Чувствах, че съм се отличила сред връстниците си. Но студентският живот не беше така натоварен, както гимназиалният, и често беше откровено лесен и безгрижен. В часовете често трябваше да изучаваме разни теории от социалните науки и да научаваме наизуст тези теории и термини, и аз понякога се чудех: „Какъв е смисълът да се учат и помнят наизуст всичките тези теории?“. През повечето време просто учех само за да мога да се справя с тестовете. Извън часовете и в свободното си време колегите ми просто пропиляваха времето си в удоволствия, а аз седях и ровех в телефона си, отегчена до смърт. Често си мислех: „Наистина ли сме дошли на тази земя само за да убиваме време по този начин? Като хора не трябва ли да имаме някаква цел или посока в живота?“. Но не знаех как да отговоря на тези въпроси.

През лятото след първи курс една сестра ми представи евангелието на Бог от последните дни. Чрез ядене и пиене на Божиите слова научих, че Бог извършва три етапа от делото, за да спаси човечеството. Видях как Господ Исус е бил разпънат, за да изкупи човешките грехове, и че в последните дни Бог се е въплътил отново, за да спаси човечеството окончателно, като е изразил много истини, за да съди и пречисти човечеството, давайки му възможност изцяло да се освободи от оковите на греха и да влезе в Божието царство. Усетих дълбоко искреността и добротата, с които Бог е спасил човечеството, както и Божията любов към него. Бях дълбоко трогната и реших да повярвам в Бог и да се стремя към истината. После братята и сестрите ми разговаряха за това, че е настъпил решаващ момент за разпространението на царското евангелие. Казаха, че е изключително ценно да можеш да допринесеш за разпространението на евангелието и да доведеш повече хора пред Бог, за да получат спасението Му. След това една сестра попита дали искам да изпълнявам дълг. Леко се поколебах: „Изпълняването на дълг отнема време и енергия. Конкуренцията в университета е доста голяма. Какво ще правя, ако това се отрази на оценките ми? Трябва ли да избера да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си като сътворено същество, или да вложа времето си в ученето, за да изкарам добри оценки и да си осигуря добро бъдеще и възхищението и уважението на другите?“. Не знаех по кой път да поема, затова казах на сестрата, че ще го обмисля. През следващите няколко нощи често се чувствах загубена, докато вървях по една алея в кампуса. Наблюдавах как другите студенти работят усилено до късно през нощта, за да изкарат добри оценки, и се чудех: „Трябва ли да избера да се стремя към академична кариера и добро бъдеще като повечето ми състуденти, или да следвам Бог и да изпълнявам дълг?“.

После попаднах на тези откъси от Божиите слова: „Благодарение на върховенството и предопределението на Създателя една самотна душа, която в началото на своя път няма нищо, придобива родители и семейство, възможност да стане член на човешката раса, възможност да опознае живота и да види света. Освен това тази душа получава възможност да изпита върху себе си върховенството на Създателя, да познае изумителността на Неговото творение и освен това да познае властта на Създателя и да ѝ се отдаде. Но повечето хора пропускат тази рядка и мимолетна възможност. Човек изразходва цялата енергия на живота си в борба със съдбата, в суетене, в опити да изхрани семейството си и в сноване напред-назад между богатството и положението. Най-важните неща за човека са семейството, парите и славата и придобивките и той ги смята за най-ценните в живота. Всички хора се оплакват, че са злополучни, и в същото време изтласкват назад в съзнанието си онези въпроси, които задължително трябва да бъдат проучени и разбрани: защо човек живее, как трябва да живее, какви са стойността и смисълът на живота. През целия си живот, колкото и да трае той, хората просто се щурат в търсене на слава и придобивки, докато младостта не отлети и те не се прошарят и набръчкат. Живеят така, докато не видят, че славата и придобивките не могат да спрат идването на старостта, че парите няма да запълнят празнотата в сърцето, че никой не е освободен от законите на раждането, стареенето, болестта и смъртта и никой не може да избяга от съдбата си. Едва когато трябва да се изправят пред последния решаващ момент в живота, те наистина осъзнават, че дори да притежава огромен капитал и огромно имущество, дори да притежава привилегии и висок пост, човек все пак не може да избегне смъртта и трябва да се върне към първоначалното си положение на самотна душа, която не притежава нищо“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). „Всичко в живота на човек е празно и недостойно за отбелязване освен вярването в Бог, стремежа към истината и изпълняването на дълга му като сътворено същество. Дори да си постигнал най-разтърсващите подвизи, дори да си отишъл до Луната и обратно, дори да си направил научни открития, които са от някаква полза или помощ за човечеството, всичко е безполезно и ще изчезне. Какво е единственото нещо, което няма да изчезне? (Божието слово.) Само Божието слово, свидетелствата за Бог, всички свидетелства и дела, които свидетелстват за Създателя, и човешките добри дела няма да изчезнат. Тези неща ще останат вечно и са толкова ценни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само доброто изпълнение на дълга на сътворено същество дава стойност на живота). Божиите слова оказаха дълбоко въздействие върху мен. Бог урежда за всеки човек да дойде на този свят, за да признае Божието върховенство, да разбере мъдростта и властта Му и да се научи да се покорява на Бог и да Го почита. Ако хората не осъзнаят Божието намерение, времето им на този свят ще бъде напразно — няма да знаят защо са родени, защо трябва да преминат през живота или за какво трябва да живеят. Често четях в новините за известни хора, които въпреки че се радват на възхищението на другите, печелят много пари и живеят луксозен живот, изпадат в депресия и в крайна сметка се самоубиват. В други статии се описваше подробно как богати хора с висок статус изведнъж се разболяват и умират. Наблюдавах и как собствените ми баба и дядо, които бяха интелектуалци с високи научни степени, бяха работили усилено цял живот и някога бяха имали славни моменти, сега прекарваха пенсионерските си години в празни приказки, убиване на време и пропиляване на дните, без да знаят смисъла на живота, и безцелно чакаха смъртта. Виждах, че колкото и да учи човек и колкото и големи да са постиженията му, всичко това е преходно и непостоянно. В крайна сметка, когато злият стар свят бъде унищожен, всичко ще отиде на вятъра. Научните постижения и личните успехи не могат да напътстват хората да разбират Бог, да дойдат пред Бог и да узнаят смисъла на живота. Те също така не могат да дадат възможност на хората да се отърват от покварата си и да изживеят човешко подобие. Дори и след като постигнат всичко това, те си остават толкова покварени, колкото винаги са били. Още повече, че знанието е напълно неспособно да промени мрачното състояние на обществото и не може да постави хората на правилния път и да им покаже правилната посока. Знанието и постиженията просто не са значими. Само свидетелствата за Бог на Божиите избраници и това, което те придобиват от преживяването на Божието дело, са вечни. Ако трябваше да се посветя на търсенето на знания и стремежа към плодовете на този смъртен свят и да тичам подир слава и печалба, семейство, академични успехи и кариера, и не се стремях към истината и не познавах Бог, и в крайна сметка не успеех да разбера никаква истина, не успеех да придобия познание за Бог и нравът ми не се преобразеше, нямаше ли да съм пропуснала златната възможност да преживея Божието дело? Бог ме беше напътствал да намеря посока в живота. Осъзнах, че в живота трябва да се стремим към истината и към познаването на Бог. Само като изпълнявах дълга си като сътворено същество, щях да бъда достойна за Божието спасение и само такъв живот щеше да е ценен и смислен. Беше моя отговорност и възхвала от Бог да мога да вложа усилията си в разпространението на евангелието и да доведа повече хора пред Бог. Трябваше да спра да губя време в учене и реших да поставя вярата си на първо място. След това се отказах от шанса си за гарантиран прием в магистърска програма и реших да изпълнявам дълга си.

В началото на 2020 г. пандемията избухна, докато празнувах китайската Нова година вкъщи. В крайна сметка не можех да си тръгна оттам и нямаше как да се свържа с църквата. Половин година не можех да посещавам събрания или да ям и пия Божиите слова. Тогава бях в последния курс и се подготвях за завършване. Някои от колегите ми вече бяха приети в магистърски програми, а други си бяха намерили хубава работа. Аз обаче още не си бях намерила работа. Баща ми често строго ме подканяше с думите: „Детето на еди-кого си тъкмо го приеха в магистърска програма в известен университет. В наши дни е модерно да имаш магистърска степен и това ще те направи по-конкурентоспособна на пазара на труда. Трябваше да решиш да вземеш магистърска степен, но ти не ни слушаш. Ако скоро не си намериш работа, какво планираш да правиш, след като завършиш?“. Като чувах подканите на баща ми и виждах как всичките ми връстници работеха усилено за по-добро бъдеще, си помислих: „Той е прав, всеки момент ще се дипломирам. Наистина ли искам да съм безработна, след като завърша? Какво ще си помислят хората за мен? Няма ли да сметнат, че за нищо не ставам?“. Чувствах се дълбоко нещастна. Веднъж на една среща с бившите ми съученици всички заговориха за плановете си за бъдещето. Някои развълнувано казаха, че са приети в магистърската програма на този или онзи известен университет, други си намерили работа в държавни предприятия, а трети станали държавни служители. Сипеха си похвали един на друг и говореха за преживяванията си преди и след приемането си, а аз нямах какво да кажа. Като виждах престижа на връстниците си и как лицата им бяха озарени от усмивки и гордост, не можех да не сведа глава в тихо отчаяние с мисълта: „Преди имах дори по-добри оценки от тях и всички те ме гледаха с уважение и ми се възхищаваха, а сега са магистранти в най-добрите университети, а аз имам само бакалавърска степен. Те са толкова далеч пред мен — как мога да вървя с високо вдигната глава пред тях оттук нататък? Нима имиджът ми и оценката им за мен не са се сринали вече?“. Чувствах се обгърната от мрак. Когато съучениците ми ме попитаха какви са плановете ми за бъдещето, аз просто започнах да заеквам и неловко се измъкнах от въпросите им, тъй като се страхувах от неодобрителните им погледи. През цялата среща се чувствах ужасно потисната. Мислех, че не съм постигнала нищо и съучениците ми със сигурност ще ме гледат с пренебрежение. След като се прибрах вкъщи, избухнах в сълзи. От дете другите винаги ми се възхищаваха и ме хвалеха, а сега изоставах много от тях и огромната разлика между начина, по който се чувствах преди и сега, беше голям удар. Не бях сигурна по кой път трябва да поема занапред. Със сегашните си академични постижения нямаше начин да си намеря престижна работа. Трябваше ли просто да се примиря с това, че съм под нивото на тези магистранти? Не можех да го приема, затова реших, че ще се явя на приемен изпит за магистратура.

После се свързах с църквата си и казах на братята и сестрите, че се каня да се прибера вкъщи и да се явя на приемен изпит, но ще продължа да посещавам събранията, когато мога. Братята и сестрите ми казаха, че са им нужни повече хора за изпълнението на определен дълг, и ме попитаха дали ще обмисля да се включа. Тогава знаех, че вярата в Бог и стремежът към истината са добри неща и че ако не изпълнявам дълга си, ще разочаровам Бог, Който ми беше дал толкова много, но после се сетих, че ми остават само няколко месеца за подготовка за приемния изпит и това е последният ми шанс да опазя имижда си. Приемането ми в подготвителна магистърска програма беше единственият начин да остана на едно ниво с онези много образовани съученици, да отговоря на очакванията на семейството си и да мога да вървя с високо вдигната глава сред приятелите и роднините си. Ако се откажех от приемния изпит за магистратурата, нямаше ли да загубя всякаква надежда да се отлича сред връстниците си? Просто не бях готова да направя това. И така, казах на братята и сестрите си, че не мога да изпълнявам дълг целодневно и че мога да изпълнявам дълга си само дотолкова, че да не пречи на подготовката ми за изпита. През следващите няколко месеца бях подложена на огромно напрежение и стрес. През деня изпълнявах дълга си или посещавах събрания, а после се прибирах вечер при дебелите тестета с материали за подготовка за тестовете. Бях толкова уморена, но се насилвах да държа очите си отворени и да избутам учебните задачи, които си бях поставила за този ден. Всяка сутрин по изгрев слънце ставах веднага, колкото и уморена да се чувствах, и отново се потапях в дълбокото море на знанието. Не смеех да си дам и най-малкия шанс за почивка. Дори когато излизах, за да си купя храна, докато готвех или миех чиниите, си пусках да слушам записи, за да продължа да уча. После най-накрая, след няколко трудни месеца на подготовка, бях приета в магистърска програма. Когато видях резултатите от изпита, много се развълнувах — сега най-после можех да си върна част от престижа, който някога имах, да вървя с високо вдигната глава сред роднините и приятелите си и да спра да се тревожа, че другите ще ме гледат с пренебрежение. Когато съучениците ми чуха, че съм приета в магистърска програма, всички ме засипаха с поздравления. Татко ми беше толкова щастлив, че се усмихваше до ушите, и нямаше търпение да сподели добрата новина с всички съседи и роднини. Когато се върнах вкъщи, всички съседи ме тупаха по рамото и ме хвалеха с думите: „Приели са те в магистърска програма, браво на теб! От малка си талантлива ученичка. Татко ти сигурно се гордее с теб!“. Бях толкова доволна от себе си и най-накрая можех да вървя с високо вдигната глава.

Много скоро академичната година започна и аз разделях времето си между ученето и изпълнението на дълга си, но магистрантите трябваше да имат по няколко часа на ден, а в свободното си време да пишат домашни, така че нямах никакво време за духовните си практики и за четене на Божиите слова. Понякога си давах сметка, че разкривам поквара в дълга си, но нямах време да се самоанализирам и се чувствах напрегната и нещастна. Понякога си мислех: „Как ще напредва животът ми, ако нямам никакво време да чета Божиите слова и да търся истината? Домашните ми обаче постоянно се трупат и аз трябва да ги пиша. Още повече, че съучениците ми учат и развиват изследователска дейност още по-усилено, като полагат всички усилия да усъвършенстват способностите си и да повишат нивото си. Ако не намеря време да уча, няма ли да изостана от тях и никога да не се отлича?“. Това ме тревожеше и измъчваше. Защо, след като ме приеха в магистърската програма на мечтите ми, аз пак не бях щастлива?

Една вечер университетът обяви, че затваря кампуса заради пандемията, така че след няколко дни студентите, които са влезли в кампуса, няма да могат да го напускат, когато искат. Осъзнах, че това е моментът да взема решение. Ако вземех решение да продължа да уча, нямаше да мога да практикувам вярата си и да изпълнявам дълга си. Ако загърбех дълга си и не можех да ходя на събрания в такъв важен момент, животът ми със сигурност щеше да пострада. Още повече, ако прекарвах всичкото си време в университета и не можех да посещавам събрания, със сигурност щях да се посветя на стремежа към бъдеще в светския живот и щеше да ми е трудно да се откажа от него. Ако не постигнех истината, ако възгледите ми за нещата не се променяха и в крайна сметка се въргалях в калта заедно с другите невярващи, и се стремях към зли тенденции, накрая щях да се превърна в жив образ на Сатана и щях да съм обречена на гибел и унищожение. Бедствията вече бяха започнали, а и беше решаващ момент за разпространението на евангелието. Ако продължавах със светските стремежи и не изпълнявах дълга си, и изобщо не подготвях добри дела, със сигурност нямаше да получа Божията грижа и закрила и щях да бъда пометена в бедствията също като другите невярващи. Не можех обаче и да се откажа от ученето си. Никак не беше лесно да ме приемат в програмата — как можех да се откажа просто така? Ако наистина се откажех, нямаше ли да загубя престижа и славата си отново? Тогава нямаше ли да съм под нивото на връстниците си, да живея потиснат живот и да не мога да вървя с гордо вдигната глава? Когато си помислих да се откажа, се почувствах толкова нещастна, че не ми се правеше нищо. Всяка сутрин, щом отворех очи, започвах да мисля за изборите, които стоят пред мен, и потъвах в тревога.

После попаднах на един откъс от Божиите слова: „Бог не просто плаща цена за всеки човек през десетилетията от раждането му до днес. Според Бог ти си се появявал на този свят безброй пъти и си се прераждал безброй пъти. Кой отговаря за това? Бог отговаря за това. Ти няма как да знаеш тези неща. Всеки път, когато идваш на този свят, Бог лично прави подредби за теб: Той подрежда колко години ще живееш, в какво семейство ще се родиш, кога ще си построиш дом и ще направиш кариера, както и какво ще правиш в този свят и как ще си изкарваш прехраната. Бог ти подрежда начин, по който да си изкарваш прехраната, така че да можеш безпрепятствено да изпълняваш мисията си в този живот. А що се отнася до това какво трябва да правиш в следващото си въплъщение, Бог подрежда и ти дава този живот според това, което би трябвало да имаш и което би трябвало да ти се даде… Бог е правил тези подредби за теб много пъти и накрая ти си се родил в епохата на последните дни, в сегашното си семейство. Бог е подредил за теб среда, в която можеш да повярваш в Него, позволил ти е да чуеш гласа Му и да се върнеш пред Него, за да можеш да Го следваш и да изпълняваш дълг в Неговия дом. Ти си доживял до днес само благодарение на това напътстване от Бог. Не знаеш колко пъти си се раждал сред хората, нито колко пъти се е променял външният ти вид, нито колко семейства си имал, нито колко епохи и династии си преживял — но Божията ръка те е подкрепяла през цялото време и Той винаги е бдял над теб. Колко много се труди Бог заради човека! Някои хора казват: „Аз съм на шестдесет години. От шестдесет години Бог бди над мен, закриля ме и ме напътства. Когато остарея, ако не мога да изпълнявам дълг и не мога да правя нищо — ще продължава ли Бог да се грижи за мен?“. Не е ли глупаво да се каже това? Бог господства над съдбата на човека, бди над него и го закриля не само за един живот. Ако ставаше въпрос само за един живот, за един-единствен живот, това не би могло да докаже, че Бог е всемогъщ и че господства над всичко. Трудът, който Бог полага, и цената, която плаща за един човек, не е просто да подреди това, което човекът прави в този живот, а да подреди за него безброй животи. Бог поема пълната отговорност за всяка душа, която се преражда като човек. Той върши делото Си внимателно, като плаща с цената на Своя живот, напътства всеки човек и подрежда живота на всеки. Бог се труди и плаща цената по този начин заради човека и Той дарява на човека всички тези истини и този живот. Ако в тези последни дни хората не изпълняват дълга си на сътворени същества и не се върнат пред Създателя — ако накрая, независимо колко живота и поколения са преживели, те не изпълняват добре дълга си и не успяват да изпълнят Божиите изисквания — няма ли тогава дългът им към Бог да бъде прекомерно голям? Няма ли да бъдат те недостойни за всички цени, които Бог е платил? Те биха били лишени от съвест до такава степен, че да не заслужават да бъдат наричани хора, тъй като дългът им към Бог би бил твърде голям. Следователно в този живот — не говоря за предишните ти животи, а в този живот — ако не си способен да се откажеш от нещата, които обичаш, или от външните неща в името на твоята мисия — като материалните удоволствия и любовта и радостта на семейството, — ако не се откажеш от плътските удоволствия в името на цената, която Бог плаща за теб, или за да се отплатиш за Божията любов, тогава наистина си нечестив! В действителност всяка цена, която плащате за Бог, си заслужава. В сравнение с цената, която Бог плаща за вас, на какво се равнява малкото, което предлагате или отдавате вие? На какво се равнява малкото, което изстрадвате? Знаеш ли ти колко много е страдал Бог? Малкото страдание, което понасяш, не си струва дори да се споменава, когато се сравни с това, което Бог е изстрадал. Нещо повече, като изпълняваш дълга си сега, ти получаваш истината и живота и накрая ще оцелееш, и ще навлезеш в Божието царство. Каква велика благословия е това! Докато следваш Бог, независимо дали страдаш, или плащаш цена, ти всъщност работиш с Бог. Каквото и да иска от нас Бог, ние се вслушваме в Божиите слова и практикуваме според тях. Не се бунтувайте срещу Бог и не правете нищо, което да Му причини скръб. За да работиш с Бог, трябва малко да пострадаш, да се отречеш и да се откажеш от някои неща. Трябва да се откажеш от слава, облаги, статус, пари и светски удоволствия — трябва да се откажеш дори от неща като брак, работа и от перспективите си в света. Знае ли Бог дали си се отказал от тези неща? Може ли Бог да види всичко това? (Да.) Какво ще направи Бог, когато види, че си се отказал от тези неща? (Бог ще бъде утешен и доволен.) Бог не само ще бъде доволен, но ще каже: „Цените, които платих, дадоха плод. Хората са готови да работят заедно с Мен, те имат тази решимост и Аз ги придобих“. Независимо дали Бог е доволен, или щастлив, удовлетворен или утешен, Той няма само такова отношение. Той също така върши делото Си и иска да види постигнатите резултати от Своето дело, иначе това, което Той изисква от хората, би било безсмислено. Благодатта, любовта и милосърдието, които Бог проявява към човека, не са просто вид отношение — те са и факт. Какъв е този факт? Става въпрос за това, че Бог влага Своите слова в теб, като те просветлява, за да можеш да видиш какво е обичливото в Него и какво представлява този свят, така че сърцето ти да се изпълни със светлина, която да ти позволи да разбереш Неговите слова и истината. По този начин, без да знаеш, ти придобиваш истината. Бог върши толкова много работа върху теб по съвсем реален начин, като ти дава възможност да придобиеш истината. Когато придобиеш истината, когато придобиеш това най-ценно нещо, каквото е вечният живот, Божиите намерения са изпълнени. Когато Бог вижда, че хората се стремят към истината и желаят да Му сътрудничат, Той е щастлив и доволен. Тогава Той има отношение и докато има това отношение, се заема с работа, одобрява и благославя човека. Той казва: „Ще те възнаградя с благословиите, които заслужаваш.“ И тогава ти ще си придобил истината и живота. Когато познаеш Създателя и придобиеш Неговата оценка, ще продължиш ли да чувстваш празнота в сърцето си? Няма. Ще се чувстваш пълноценен и ще изпитваш наслада. Не означава ли точно това животът на човека да има стойност? Това е най-ценният и смислен живот“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да платиш цената, за да придобиеш истината, е от голямо значение). От Божиите слова осъзнах, че именно Той ме беше водил и закрилял на всяка стъпка по пътя ми до настоящия момент. Бог не ми беше позволил да се родя в последните дни и да имам късмета да приема делото Му от последните дни само за да се стремя към добри перспективи и кариера. Не, Той искаше да получа ресурса на словата Му, да разбера истината и да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Семейството и работата, които Бог урежда за хората, са само временни. Ако отхвърлех Божието спасение и откажех да изпълнявам дълга си на сътворено същество само за да отговоря на очакванията на семейството си или да постигна ниво на материално удобство, слава и печалба, нямаше ли да съм недостойна за Божия ресурс и да загубя прекрасния шанс да бъда спасена? Ако вземех решение да изпълнявам дълга си, можеше да загърбя някои лични интереси, но щях да получа най-ценната истина и в крайна сметка щях да получа Божието спасение и да оцелея — това са най-осезаемите ползи от всички! След като осъзнах това, бях много развълнувана и мотивирана. Чувствах, че Бог ме насърчава и ме води лично. После гледах един клип със свидетелство за преживяване, наречен „Избор, за който не съжалявам“, в който една сестра решително се отказва от възможността да учи в университета „Цинхуа“, за да практикува вярата и да разпространява евангелието. В клипа, когато сестрата представя евангелието на учителя си, той много се вълнува и избухва в сълзи от радост, защото чакал непоносимо дълго време пришествието на Господ и най-сетне открил евангелието на Бог, което очаквал от толкова отдавна. Този клип оказа особено дълбоко въздействие върху мен. Помислих си за всички мои съученици и приятели, които не разбираха истинския смисъл на живота и още живееха в нещастие под властта на Сатана. Аз имах късмета да приема Божието евангелие от последните дни, следователно трябваше да понеса отговорност, да се стремя към истината с всички сили, да се въоръжа с истината и да разпространявам евангелието, и да доведа още повече хора пред Бог, които да получат Неговия съд, да бъдат пречистени, да постигнат спасение и да живеят с благословиите и напътствието на Бог. Колко прекрасно би било това! Като осъзнах това, реших да изоставя ученето си и да се съсредоточа върху вярата в Бог. Когато обаче настъпи моментът да взема решение, пак ми беше малко трудно. Помислих си: „Ако не продължа да уча, никога няма да имам шанс да се отлича в бъдеще“. Похвалите от семейството, роднините, приятелите и съседите ми бяха вид престиж, с който ми беше трудно да се разделя.

В страданието си попаднах на откъс от Божиите слова: „В процеса на усвояване на знание от човека Сатана прибягва до всякакви средства — било то чрез разкази, като им подхвърля по някоя частица познание, или като задоволява желанията и амбициите им. По какъв път надолу иска да те поведе Сатана? Хората си мислят, че в получаването на знания няма нищо лошо, че то е напълно естествено. Казано по привлекателен начин, установяването на висши идеали или притежаването на амбиции означава наличие на силна воля и решителност и това трябва да бъде правилният път в живота. Нима не е по-славно да изживееш дните си, достигайки личните си идеали и градейки добра кариера? Като прави това, човек не само почита предците си, но и получава възможност да остави своята следа в историята — нима това не е нещо добро? Добро е в очите на светските хора, те го приемат за правилно и положително. Дали обаче Сатана, със злокобните си подбуди, води хората по този път просто така? Разбира се, че не. Всъщност, колкото и възвишени да са човешките идеали, колкото и реалистични и подобаващи да са стремежите на хората, всичко, към което човекът се домогва и стреми, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение в живота на всеки човек и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Питате кои са тези две думи? Те са „слава“ и „облага“. Сатана прибягва до много коварно средство, което никак не е радикално и което отлично се вписва в човешките представи, за да накара хората неусетно да приемат неговия начин на живот и неговите правила, по които да живеят, и да установят житейски цели и посоки в живота, и те несъзнателно започват да развиват амбиции в живота. Колкото и възвишени да изглеждат тези техни амбиции, те са неразривно свързани със „славата“ и „облагата“. Всичко, което великите и прочутите — всъщност всички хора — следват в живота се свежда до тези две думи: „слава“ и „облага“. Хората си въобразяват, че веднъж добили слава и облаги, могат да извлекат от тях изгода — високо обществено положение и значително богатство — и да се наслаждават на живота. За тях славата и облагите са своеобразен капитал, върху който могат да стъпят, за да достигнат живот на удоволствия и разюздани плътски наслади. Заради така жадуваните от човеците слава и облаги хората охотно, макар и несъзнателно, полагат в ръцете на Сатана телата си, умовете си и всичко свое, бъдещето и съдбите си. Правят го искрено и без миг колебание, без изобщо да им мине през ум, че ще трябва да си възвърнат всичко дадено. Щом така се осланят на Сатана и са му предани, в състояние ли са хората да запазят поне малко контрол над самите себе си? Категорично не. Те са изцяло под неговата власт. Затънали са до гуша в тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и облаги, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо и това, което е добро и красиво. Това е, защото славата и облагата са твърде изкусителни за хората; те се превръщат в неща, към които хората се стремят през целия си живот и дори за цяла вечност без край. Не е ли вярно това?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите слова постепенно осъзнах, че възгледи, идеи и принципи за оцеляване като „Да се отличиш“, „Да прославиш предците си“ и „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“, на които винаги бях разчитала, идват от Сатана. Мислех, че това да уча усилено, за да постигна висока образователна степен и да бъда едно ниво над останалите, е положителна цел, към която да се стремя. За да постигна целта си, изключително много се стараех в ученето и бях готова да устоя на всякакво страдание. Когато видях, че някои от съучениците ми получаваха по-високи образователни степени или отлични работни места, се чувствах едно ниво под тях и се опасявах, че ще ме гледат с пренебрежение. За да опазя имиджа си и да мога да вървя с високо вдигната глава сред съучениците си, аз се отказах от възможността да изпълнявам дълг целодневно и избрах да вложа всичкото си време и цялата си енергия в подготовката за приемния изпит. Ни най-малко не проявих внимание към църковното дело или неотложното Божие намерение да спаси човечеството и се страхувах, че изпълнението на дълг ще забави подготовката ми за изпита. Докато се подготвях за изпита, прекарвах по цели дни и нощи в учене, не си давах никаква възможност за почивка и, без да го искам, станах тревожна и нещастна. Беше абсолютно изтощително! Четях в интернет, че някои хора, след като са се провалили на приемните изпити за магистърски програми или в търсенето на работа, са започнали да страдат от тревожност и депресия. Един приятел също така ми разказа за един студент, завършил нашето училище, който се провалил на приемния изпит за магистърска програма и завършил в психиатрията поради психологическия стрес от цялото преживяване. Всеки ден в психиатрията го чували да вика: „Искам да отида в магистърската програма, искам да отида в магистърската програма!“. Имаше и много хора, които, след като са се провалили на приемните изпити за колеж или магистърска степен, в крайна сметка са се самоубили, защото са сметнали, че вече нямат шансове за бъдещето си и няма да имат възможност да постигнат слава и печалба, и няма смисъл да живеят. Всички тези нагледни примери не бяха ли резултат от тормоза на Сатана? При мен беше точно същото — влагах всичко в стремежа към бъдещи възможности, слава и печалба, като се гмурнах дълбоко в бездната на славата и печалбата, и никак не се чувствах мотивирана да практикувам вяра, да се стремя към истината и да се стремя към нравствена трансформация. Едва тогава действително видях зловещите мотиви на Сатана. Той използваше славата и печалбата, за да ме примами. Той не само ми причиняваше умствено и емоционално страдание, но и се опитваше да ми пречи да дойда пред Бог, за да се стремя към истината и да постигна спасение. Сетих се за този откъс от Божиите слова: „Ако социалният статус на даден човек е много нисък, семейството му е много бедно и нивото на образованието му е ниско, но въпреки това той вярва в Бог по практичен начин и обича истината и положителните неща, тогава стойността му в Божиите очи висока ли е, или е ниска? Благороден ли е, или е нисш? Ценен е. Ако погледнем от тази гледна точка, от какво зависи стойността на даден човек — това дали е висока или ниска, възвишена или низша? Зависи от това как те вижда Бог. Ако Бог вижда у теб човек, който се стреми към истината, тогава имаш стойност и си ценен — ти си ценен съд. Ако Бог вижда, че не се стремиш към истината и не Му отдаваш всичко искрено, тогава си безполезен и не си ценен — ти си незначителен съд. Независимо колко добро образование имаш или колко висок е статусът ти в обществото, ако не се стремиш към истината или не я разбираш, тогава стойността ти никога не може да е висока. Дори и много хора да те подкрепят, да те хвалят и да те обожават, ти пак си достоен за презрение нещастник. Защо тогава Бог вижда хората по този начин? Защо един толкова „благороден“ човек, с толкова висок статус в обществото и престиж, когото толкова много хора хвалят и на когото се възхищават, е низш в Божиите очи? Защо начинът, по който Бог вижда хората, е напълно противоположен на възгледите им за другите? Бог нарочно ли се противопоставя на хората? Категорично не. Това е така, защото Бог е истина, Бог е праведност, докато човекът е покварен и изобщо няма истина или праведност, и Бог измерва човека по Свой собствен критерий и Неговият критерий за измерване на човека е истината. Може да звучи малко абстрактно, затова, казано с други думи, Божият критерий за измерване се основава на отношението на човека към Бог, на отношението му към истината и на отношението му към положителните неща – това вече не е абстрактно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (Първа част)). От Божиите слова научих, че Бог не преценява хората според академичните им постижения или социалния им статус, а по-скоро според отношението, което проявяват в подхода си към истината и Бог. Бог цени тези, които истински вярват в Него, стремят се към истината и обичат положителните неща. От друга страна, дори и някой да има висок социален статус и да е почитан от другите, ако той не приема истината, проявява неуважение към Бог и се стреми към зли и покварени неща, Бог ще го смята за долен човек. След като разбрах Божието намерение и стандарта Му за преценка на хората, се почувствах освободена и осъзнах колко нелепо и несъвместимо с истината е да преценявам хората въз основа на академичните им постижения. Усетих и чувство на мотивация и спрях да искам да се стремя единствено към по-висока степен и добри оценки. Исках да стана човек, който се стреми към истината и е стъпил здраво на земята в дълга си.

След това отидох в университета, за да се отпиша. Преподавателят ми постоянно ме упрекваше и дори ми се подиграваше за това, че няма да продължа да уча магистратура, като казваше, че сигурно съм идиот, след като не искам просто да прекарам две години в учене за по-висока степен. Когато се сблъсках с подигравките на преподавателя, се почувствах малко слаба. Мислех също за това как в началото на академичната година студентите ще кипят от ентусиазъм и амбиция, готови да започнат новия си живот като магистранти, а аз се отказвах и поемах в обратната посока. Ако хората мислеха, че съм странна, и не ме разбираха, щях ли да успея да отстоя позицията си, когато другите ме разпитват? Помолих се на Бог: „О, Боже, никога досега не са ми се подигравали така и се чувствам доста слаба. О, Боже, моля Те, дай ми вяра и ми позволи да бъда уверена и смела в тази ситуация, за да мога да остана непоколебима в убежденията си“. После потърсих Божии слова, свързани с настоящото ми състояние, и попаднах на един химн с Божиите слова със заглавие „Към какво трябва да се стремят младите“. Този химн оказа дълбоко въздействие върху мен.

Младите хора не бива да са лишени от стремежи, На младите хора не трябва да им липсва решимостта да проявяват проницателност по въпросите и да търсят справедливост и истина. […]

1  Очите, които са пълни с измама и предразсъдъци към другите, не са неща, които младите хора трябва да имат, и младите хора не трябва да извършват разрушителни, отвратителни действия. Младите хора не бива да са лишени от стремежи, мотивация и ентусиазирано желание да стават по-добри; не бива да са обезсърчени за перспективите си, нито да губят надежда в живота или увереност в бъдещето; трябва да имат постоянството да продължат по пътя на истината, който сега са избрали — да осъществят желанието си да отдадат целия си живот за Мен.

2  Те не бива да са лишени от истина, нито да таят лицемерие и неправедност — трябва да остават непоколебимо на правилната позиция. Те не трябва просто да се носят по течението, а да имат духа да се осмелят да правят жертви и да се борят за справедливост и истина. Младите хора трябва да имат смелостта да не се поддават на потисничеството на силите на мрака и да променят значението на своето съществуване. Младите хора не трябва да се примиряват с несгодите, а да бъдат открити и откровени, с дух на прошка към своите братя и сестри.

3  На младите хора не трябва да им липсва решимостта да проявяват проницателност по въпросите и да търсят справедливост и истина. Трябва да се стремите към всичко красиво и добро и да постигате реалността на всички положителни неща. Трябва да сте отговорни към живота си и не трябва да го приемате лекомислено.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова за млади и стари)

Докато слушах Божиите слова, се чувствах сякаш Бог ме мотивираше лично: не се носи по течението. След като си осъзнал, че следването на Бог е правилният път на светлината, трябва да следваш този път неотклонно. Също така осъзнах, че именно с удивителната благодат на Бог успях да приема Божието дело и да прочета истината, която Той изразява! Всичко, което идва от Бог, е положително, докато всичко, към което се стремят хората в светските среди, е негативно. Ако се тревожех, че другите няма да ме разбират и подкрепят, и следвах светските тенденции, за да се защитя, нямаше ли просто да се въргалям в калта заедно с онези от светските среди? С напътствието на Божиите слова имах вярата и смелостта да се придържам здраво към убежденията си и се отписах от университета.

Като размишлявах за пътя си, осъзнах, че именно напътствието на Божиите слова ми даде възможност да видя коварните мотиви на Сатана да наранява хората, като използва славата и печалбата. Още повече, че словата Му ми помогнаха да се освободя от мрачната бездна на стремежа към слава и печалба. Преживях радостта и спокойствието, които ми дадоха Божиите слова, и разбрах добрите намерения, с които Бог спасява човечеството. Трябваше да ценя високо този рядък шанс, да правя всичко възможно да се въоръжа с истината, да разпространявам евангелието и да свидетелствам за Бог, за да се отплатя за любовта Му! След това започнах да изпълнявам дълг като напоител на новодошлите. Без оковите на академичното следване и без възпирането от тревогите за бъдещите перспективи успях изцяло да се посветя на дълга си и имах повече време да чета Божиите слова и да се въоръжавам с истината, и научих и придобих много повече от дълга си. Слава на Бог за напътствието и спасението Му!