От Тао Лиан, Китай

От малка боледувам от хепатит В. За да се лекувам, потърсих най-различни лекари и лекарства и похарчих много пари, но пак не се излекувах. В крайна сметка един лекар ми каза безпомощно: „Това заболяване е дилема за лекарите навсякъде по света, нищо не можем да направим“. Бях изпаднала в пълно отчаяние. За моя изненада повече от година, след като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, по чудо оздравях. По онова време лекарят погледна резултатите от изследванията ми и каза, че всичките ми нива са се върнали в норма от само себе си и че в бъдеще няма да ми се налага да вземам никакви лекарства. Излишно е да казвам, че бях много щастлива, когато чух това, и знаех в сърцето си, че Бог ме беше отървал от болестта ми. Бях изпълнена с благодарност към Бог и възхвала за него; помислих си: „Бог наистина ме е удостоил с благодат и ме е благословил. Трябва да отдавам всичко за Него усърдно и да се отплатя за любовта Му, като изпълнявам дълга си“. Мислех си също: „Току-що започнах да вярвам в Бог и все още не съм направила нищо за Него, а Той вече ме е удостоил с толкова много благодат и благоволение. Ако в бъдеще отдавам всичко на Него в по-голяма степен, няма ли благодатта и благословиите, които Той ми дава, да бъдат още по-големи? Може би дори ще успея да постигна спасение и да продължа да живея, когато Божието дело приключи!“. С това се отказах от високо платената си работа и започнах да изпълнявам дълга си в църквата на пълен работен ден. След това бях избрана за църковен водач и бях още по-мотивирана да се отрека от себе си и да отдавам всичко на Бог. Занимавах се с църквата всеки ден, като работех от зори до здрач. Разпространявах евангелието и напоявах новодошлите, като дори нямах време да се грижа за детето си. Дори когато съпругът ми беше приет в болница, а баща ми два пъти трябваше да се оперира далеч от дома, аз не намерих време да отида да се грижа за тях. Никой от семейството ми не ме разбираше и ми се оплакваха, но решимостта ми да изпълнявам дълга си беше непоклатима. Мислех си, че ако изтърпя това страдание и платя тази цена, Бог ще го вземе под внимание и няма да се отнася несправедливо с мен.

В началото на 2015 г. често имах чувството, че цялото ми тяло е изтощено. Дори ако се качвах на петия етаж, без да нося нищо, трябваше да си почина, за да се кача. Когато се прибирах вкъщи след събрания, исках просто да си легна и не ми се правеше нищо. Отидох в болницата, за да си направя изследвания, и лекарят каза, че черният ми дроб не функционира нормално. Ако не се лекувах веднага, това можеше да се превърне в цироза на черния дроб и асцит, а ако продължеше да се влошава, можеше да се превърне в раково заболяване. Като чух думите на лекаря, замръзнах. Помислих си: „Как е възможно това? Нали когато си правех изследвания по-рано, лекарят каза, че болестта ми е излекувана? Защо се е влошила отново?“. Изведнъж си спомних, че бях чувала за някого, който се разболял от рак на черния дроб и починал. Бях много уплашена; тревожех се, че след като болестта ми беше толкова сериозна, може би и аз щях да умра. Помислих си: „Ако умра сега, мога ли все пак да постигна спасение?“. В онзи момент сърцето ми изпитваше голяма болка. Въпреки това си мислех също, че щом сега бях църковна водачка, занимавах се с църквата по цял ден, от сутрин до вечер, Бог трябваше да се грижи за мен и да ме закриля, за да ме предпази от смърт. През тези няколко дни случайно видях една възрастна сестра, която познавах, която каза, че преди няколко години била диагностицирана с левкемия и че туморните ѝ маркери били доста високи. В най-слабите си моменти тя често пеела химни с Божиите слова, като от Неговото слово разбирала за Божието върховенство и придобивала вяра. Тя също така размишлявала върху мотивите и примесите в дълга ѝ и след като придобила известно самопознание, болестта ѝ постепенно започнала да се подобрява. Като чух за преживяването на тази сестра, осъзнах, че тази моя болест може да е изпитание от Бог и че Той може да ме изпитва. Категорично не биваше да Го обвинявам; трябваше да остана непоколебима в свидетелството си за Бог. Може би Бог щеше да види, че все още съм способна да упорствам в дълга си, дори когато болестта ми беше толкова тежка, и тогава Той щеше да ме излекува. Затова реших да не оставам в болницата и само си купих лекарства, а после продължих да изпълнявам дълга си в църквата.

През септември 2017 г. отидох в болницата за нов преглед и лекарят ми каза: „Сега при вас се наблюдава цироза в ранен стадий и има туберкули и кисти в черния дроб. Най-добре ще е да направим допълнителни изследвания“. Като чух думите на лекаря, съзнанието ми блокира и аз си помислих: „В семейството ми има история на чернодробни заболявания. Дядо ми почина от рак на черния дроб преди много време, а баща ми също почина наскоро, защото туберкулите в черния му дроб станаха канцерогенни. Сега и в моя черен дроб има туберкули; дали и аз скоро ще умра?“. В онзи момент бях изключително уплашена и си мислех: „Аз съм само на тридесет години; наистина ли ще умра? Божието дело дори не е завършено, а аз вече съм на прага на смъртта. Не означава ли това, че ще бъда отстранена от Бог и няма да мога да постигна спасение?“. Като си мислех за това, не можех повече да сдържам сълзите си. Докато вървях към вкъщи, си спомних за годините, в които вярвах в Бог. Бях се отказала от високо платена работа, за да изпълнявам дълга си, и се занимавах с църквата от сутрин до вечер. Не ми оставаше време да се грижа за детето си и дори не бях склонна да отложа изпълнението на дълга си, когато съпругът ми и баща ми бяха оперирани. Близките ми не ме разбираха и ми се оплакваха, но аз продължавах да изпълнявам дълга си. През тези години толкова много бях отдавала всичко на Бог; защо Бог не се грижеше за мен, не ме закриляше и дори позволяваше болестта ми да се влоши? Дали не бях изпълнила добре дълга си и затова Бог не ми обръщаше внимание и ме оставяше да умра? Не бях готова да умра на такава млада възраст. Исках да изчакам да свърши Божието дело, за да мога да оцелея и да вляза в царството!

Същата нощ се мятах и въртях в леглото и не можех да заспя. Гледах как детето ми спи дълбоко до мен и това ме натъжи и разстрои. Не знаех колко време още ще мога да бъда до него и имах чувството, че смъртта може да ме връхлети всеки момент. Чувствах се безкрайно нещастна и безпомощна. През тези няколко дни сестрата, с която си партнирах, видя, че състоянието ми е лошо, и водеше общение с мен върху Божието слово, но това влизаше в едното ухо и излизаше от другото, а аз просто се надявах, че Бог може да ме отърве от болестта ми въз основа на това, че не бях се отказала от дълга си дори когато бях толкова тежко болна. През този период винаги бях много унила, особено когато виждах, че някои от братята и сестрите около мен не се бяха отрекли от всичко и не бяха отдавали всичко на Бог толкова, колкото аз, но въпреки това бяха в отлично здраве и не бяха тежко болни като мен. Мислех си, че Бог може би използва тази болест, за да ме разкрие и отстрани. До такава степен изпаднах в униние, че вече не бях толкова усърдна в изпълнението на дълга си, както преди. Когато изпълнявах дълга си, ако станеше късно или ако бях леко уморена, се страхувах, че тялото ми се изтощава, а понякога отлагах за следващия ден работа, която можех да свърша, ако побързах. Мислех си: „Какъв е смисълът да се натоварвам още повече? През всичките тези години страдах и отдавах всичко от себе си, но в крайна сметка болестта ми не се е подобрила и пак трябва да умра, когато му дойде времето“. Дори исках да кажа на водача, че ще се избавя от дълга си, за да мога да се възстановя както трябва, и въпреки че в крайна сметка не го направих, сърцето ми се беше отдалечило от Бог. Нямах какво да кажа, когато се молех, и не четях Божието слово толкова често. По-късно бях арестувана от Комунистическата партия. След като ме освободиха, полицията все още ме наблюдаваше, затова трябваше да отида да работя в друга част на страната. Видях невярващи, които бяха в отлично здраве и изпълняваха работата си енергично, докато аз, с моята сивкава кожа, явно бях инвалид. Не можех да не споря в сърцето си, като мислех: „Толкова много отдавах всичко на Бог през тези години. Дори когато бях арестувана от Комунистическата партия, не се отрекох от Божието име и останах непоколебима в свидетелството си. Защо Бог не се грижи за мен, не ме закриля и не ми помага да преодолея болестта си бързо?“. Знаех, че не бива да споря така с Бог, но не търсех истината и дълго време продължавах да не разрешавам състоянието си.

По-късно гледах няколко видеоклипа със свидетелства за преживявания и видях, че някои братя и сестри съумяваха да се самоанализират и да потърсят истината сред болестта, и дори да пишат за своите постижения. Наистина им завиждах и бях силно трогната. Аз също бях преживяла болест, но не бях потърсила истината и до днес не бях придобила нищо. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, искам и аз да си взема поуки сред болестта като тези братя и сестри. Моля Те, напътствай ме и ми помагай“. Един ден гледах филм, наречен „Да пожънеш радост по време на страдание“, в който една сестра сред болестта си опознава Божията любов и разбира, че Бог използва болестта ѝ, за да я усъвършенства и промени. В крайна сметка това преживяване води до нейното покаяние и преобразяване. По-малката ѝ сестра ѝ казва: „Ти си толкова благословена! Бог сигурно много те обича, щом така те подлага на изпитания, за да те промени и усъвършенства! Толкова ти завиждам! Кога Бог ще благослови и мен така?“. Като слушах това, доста се трогнах, но и се засрамих. Винаги си бях мислила, че щом имах такова сериозно заболяване, значи Бог ме мразеше и ме ненавиждаше, и че Той използваше тази болест, за да ме разкрие и отстрани. Като сравних това с разбирането на сестрата, моят възглед за нещата беше напълно абсурден! По време на духовната си практика прочетох един откъс от Божиите слова: „Ако Бог те обича, Той изразява това, като често те укорява, дисциплинира и кастри. Макар че дните ти може да преминават в неудобства, сред укори и дисциплина, след като преживееш това, ще откриеш, че си научил много, че имаш проницателност и мъдрост по отношение на взаимодействието ти с други хора, а също и че си започнал да разбираш някои истини. Ако Божията любов беше като любовта на майката или бащата, както ти си я представяш, ако Той беше толкова педантичен в грижите Си и беше неизменно снизходителен, би ли могъл да придобиеш тези неща? Не би могъл. И така, Божията любов, която хората могат да възприемат, е различна от истинската Божия любов, която те могат да преживеят в Неговото дело. Хората трябва да подхождат към нея според Божиите слова и да търсят истината в Неговите слова, за да разберат какво означава истинска любов. Ако не търсят истината, как някой, който е покварен, би могъл да си състави ей така, от нищото, разбиране за това какво е Божията любов, каква е целта на Неговото дело в човека и къде се крият Неговите ревностни намерения? Хората никога не биха разбрали тези неща. Това е най-вероятното погрешно разбиране на хората за Божието дело и това е аспектът на Божията същност, който хората разбират най-трудно. Хората трябва да го преживеят дълбоко и лично и практически да се ангажират с него и да го оценят, за да бъдат способни да го разберат. Обикновено, когато хората казват „любов“, те имат предвид да дадеш на някого това, което му харесва, а не да му дадеш нещо горчиво, когато той иска нещо сладко, или дори ако понякога му дадеш нещо горчиво, то е, за да излекуваш болестта му. Накратко, тя включва егоизма, чувствата и плътта на човека; включва цели и мотиви. Но независимо от всичко, което Бог върши в теб, независимо как те съди и наказва, укорява и дисциплинира или как те кастри, дори ти да Го разбираш погрешно и дори се оплакваш от Него в сърцето си, Бог с неизменно търпение ще продължава да върши делото Си в теб. Каква е крайната цел на Бог, когато прави това? Той използва този метод, за да те събуди, така че един ден да можеш да разбереш Божиите намерения. Но когато Бог види този резултат, какво е придобил? Всъщност Той не е придобил нищо. И защо казвам това? Защото всичко твое идва от Бог. Бог няма нужда да придобива каквото и да било. Всичко, от което се нуждае, е хората да следват правилно и да навлизат в съответствие с това, което Той изисква, докато Той извършва Своето дело, в крайна сметка да са способни да изживеят истината реалност, да живеят с подобието на човек и повече да не бъдат подвеждани, залъгвани и изкушавани от Сатана, да са способни да се бунтуват срещу Сатана, да се покоряват на Бог и да Му се покланят, и тогава Бог е доволен и Неговото велико дело е завършено“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (1)). От Божиите слова разбрах, че Божията любов е различна от тази на нашите родители или роднини по това, че Бог не се грижи за нас педантично, без никакви принципи и като понася всичко, нито пък просто закриля и предпазва хората от болести и бедствия. Всичко това беше моето погрешно разбиране за Божията любов. Бог не просто показва любовта Си чрез милосърдие, доброта и като удостоява хората с благодат. Той използва също съд и наказание, изпитания и облагородяване, както и укор и дисциплина, за да помогне на хората да разберат истината и да се отърват от покварения си нрав, което им позволява в крайна сметка да изживеят човешко подобие и да бъдат спасени от Него. След като прочетох Божиите слова, бях много разстроена и се самообвинявах. През всичките тези години бях вярвала в Бог, но нямах никакво разбиране за това как Той обича и спасява хората. Исках само Бог да ми даде благодат и благословии и да ме предпази от болести и бедствия, без да приемам Неговите изпитания и облагородяване или Неговото пречистване и усъвършенстване. В продължение на цели две години бях живяла в моето погрешно разбиране за Бог и сърцето ми винаги беше затворено за Него. Бог обаче не се отнасяше към мен въз основа на моето непокорство и поквара, а мълчаливо понасяше моето неразбиране и бунтарство и тихо продължаваше да стои до мен и да чака деня, в който ще се събудя. Той използваше и преживяванията на братята и сестрите, за да ми помогне и да ме подкрепи, като ме напътстваше, така че да изляза от състоянието си на неразбиране и униние. Когато разбра на Божието намерение, сърцето ми бе трогнато от Неговата любов и аз вече не бях безчувствена и непримирима. Изпитвах силно разкаяние и мислех, че съм доста задължена на Бог. Бог беше предвидил тези обстоятелства, за да разкрие покварата ми, да ме пречисти и спаси, но аз приемах добрите Му действия като лоши и продължавах да Го разбирам погрешно и да се оплаквам от Него. Наистина бях толкова неразумна! Застанах пред Бог и Го помолих да ми прости; казах, че съм готова да се покая пред Него. Също така Го помолих да ме просветли и да ме напътства, за да се самоанализирам и да се опитам да опозная себе си, и да си взема нужните поуки от тази болест.

Един ден прочетох Божиите слова: „Първо, когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат Неговите благословии и нещата, които искат. В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя към Бог изисквания, които носят в себе си неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог, за да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано с боязънта от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква боязън и преклонение пред Него. Ако се вземат предвид тези условия, същността на човека е очевидна. Каква е тази същност? Тя е такава, че сърцето на човека е злобно, то крие в себе си предателство и измама, не обича справедливостта, праведността и положителните неща, а е презряно и алчно. Сърцето на човека е напълно затворено за Бог; той изобщо не го е отдал на Бог. Бог никога не е виждал истинското човешко сърце, нито пък някога е бил почитан от човека. Независимо колко голяма е цената, която Бог плаща, колко много работа върши и колко много ресурс осигурява на хората, те остават слепи и напълно безразлични към всичко това. Човекът никога не е отдавал своето сърце на Бог, той желае единствено да се грижи за него сам, да взема собствени решения — подтекстът на това е, че човекът не иска да следва пътя на боязънта от Бог и отбягването на злото, не иска да се покорява на върховенството на Бог и Неговите подредби, нито пък иска да Му се прекланя като на Бог. Такова е състоянието на човека днес“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Божиите слова разкриха достойните за презрение мотиви, скрити в моята вяра в Бог през годините. От самото начало бях в нея, за да придобия благословии и благодат. Съумявах да се отрека от всичко и да отдавам всичко на Бог, защото бях видяла как Бог излекува заболяването на черния ми дроб, и се радвах, тъй като си мислех, че бях намерила някого, на когото най-много можех да се уповавам. Виждах Бог като велик лекар, като пристан, и напразно се опитвах да използвам това, че привидно се отричах от всичко и отдавах всичко на Бог, за да получа повече награди и благословии от Бог, като например да остана в добро здраве и да имам добра крайна цел. Нямаше искреност или покорство в това, че отдавах всичко от себе си, а още по-малко можех по този начин да се отплатя за Божията любов и да Го удовлетворя. Аз използвах и мамех Бог, като правех сделки с Него. Живеех по сатанинските закони като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Никога не си мърдай пръста без награда“ и „Човек трябва да бъде възнаграден за това, че отдава всичко от себе си“. Бях започнала да ставам все по-егоистична и алчна, подхождах към всеки въпрос от гледна точка на собствените си интереси и правех сметки с Бог във всичко, което вършех, като например да пресмятам от колко неща се бях отрекла, каква цена бях платила за Него и колко благословии ми бе дал Той. Когато видях, че Бог бе излекувал болестта ми, станах енергична в дълга си и си помислих, че си струва да се отрека от всичко за Бог, а когато чух лекаря да казва, че болестта ми се бе влошила, исках да изпълнявам дълга си както трябва, за да може Бог да направи така, че болестта ми да изчезне. Но когато видях, че след като бях отдавала всичко от себе си през всичките тези години, болестта ми не само не се подобряваше, но и ставаше все по-тежка, почувствах, че желанието ми за благословии бе разбито, и веднага използвах годините, през които бях отдавала всичко на Бог, като капитал, за да споря и да се разправям с Бог. Оплаквах се на Бог, че беше неправеден към мен, и не бях толкова отдадена на дълга си, както преди. Отлагах и не полагах всички усилия, и дори исках да изоставя своя дълг и да се прибера у дома, за да се възстановя. Наистина нямах съвест или разум! Помислих си как Бог ме беше спасил от този нечестив и мрачен свят и ме доведе пред Себе Си, като използваше Своето слово, за да ме напоява, да ми предоставя ресурс и подкрепя. Той също така използваше болестта ми, за да разкрие покварата ми, да ме пречисти и промени. Бог беше положил толкова много усилия за мен и беше платил толкова висока цена за мен. Въпреки това, след като през тези години се радвах на най-голямото Божие спасение, без това да ми струва нищо, не само не мислех как да се отплатя на Бог, но дори приех за даденост всичко, което придобих от Него. Когато разбрах, че има опасност да умра от болестта си, веднага се обърнах срещу Бог и започнах да споря и да си разчиствам сметките с Него, като се оплаквах от Него, че е несправедлив към мен. От години бях вярвала в Бог, без изобщо да се отнасям към Него като към Бог. Бях просто един егоистичен, достоен за презрение и подъл човек, който поставяше печалбата над всичко, и нямах никаква човешка природа или разум.

Веднъж прочетох откъс от Божиите слова от едно видео със свидетелство за преживяване, който наистина прониза сърцето ми. Всемогъщият Бог казва: „Независимо от това как са подложени на изпитания, верността на тези, които имат Бог в сърцето си, остава непроменена; но онези, които нямат Бог в сърцето си, щом Божието дело не е от полза за тяхната плът, променят мнението си за Бог и дори се отдалечават от Него. Това са хората, които няма да устоят накрая, които търсят само Божиите благословии и нямат желание да отдадат всичко на Бог и да Му се посветят. Всички тези низки хора ще бъдат отстранени, когато Божието дело приключи, и те не заслужават никакво съчувствие. Лишените от човешка природа са неспособни истински да обичат Бог. Когато средата е безопасна и сигурна или има изгода, те са напълно покорни пред Бог, но щом това, което желаят, бъде компрометирано или окончателно отхвърлено, те веднага се разбунтуват. Дори само за една нощ те могат да се превърнат от усмихнат, „добросърдечен“ човек в отвратителен на вид, свиреп убиец, който изведнъж се отнася към своя довчерашен благодетел като към смъртен враг, без да има определена причина за това. Ако не бъдат изгонени тези демони — демоните, които биха убили без колебание — няма ли да се превърнат в скрита опасност?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божието дело и практиката на човека). От Божиите слова разбрах, че когато хората, които имат добра човешка природа, имат съвест и разум и виждат, че всичко, на което се радват, им е дадено от Бог безвъзмездно, те ще са готови да изпълняват дълга си като сътворени същества, за да се отплатят за Божията любов. В същността си това е нещо, което е напълно естествено и оправдано, точно както когато децата имат синовно отношение към родителите си, те изпълняват отговорностите и задълженията си и не трябва да очакват компенсация или да поставят условия. В същото време онези, които нямат човешка природа, благодарят на Бог и Го възхваляват, когато придобиват ползи и облаги от Него, но когато желанието им да придобият благословии е разбито, те веднага се обръщат срещу Бог, спорят и се разправят с Него, дори Му се противопоставят, като се отнасят към Него като към враг, открито се карат с Него и Му противоречат. Чрез това, което Божиите слова разобличиха, видях, че съм точно такъв човек, който няма човешка природа. Когато Бог излекува болестта ми тогава, Му благодарих и бях готова да изоставя всичко и да отдавам всичко на Бог, но когато ми поставиха диагноза цироза и имаше опасност да умра, веднага се обърнах срещу Бог и използвах годините, през които се бях отрекла от всичко и бях отдавала всичко на Него, като капитал, за да попитам смело: „Защо Бог не се грижи за мен и не ме закриля, след като съм се отрекла от толкова много и съм отдавала всичко от себе си? Защо Той прави обратното и влошава болестта ми? Защо всички онези хора, които не са се отрекли от всичко и не са отдавали всичко на Бог, са в отлично здраве, а аз съм затънала в тази тежка болест? Защо хората, които не вярват в Бог, са здрави, а аз съм тук, отдавам всичко от себе си и се отричам от всичко това, а Бог пак не прави така, че да оздравея бързо? Също така, когато бях арестувана от Комунистическата партия, аз не се отрекох от Бог и останах непоколебима в свидетелството си; защо тогава Бог не ме отърве от болестта ми?“. Не се ли карах на Бог и не Му ли противоречах? Скритият смисъл на думите ми беше следният: „Отрекох се от много и отдавах всичко от себе си, така че Бог трябва да ми даде благословии. Едва тогава ще призная Божията праведност. Ако не мога да получа благословии, няма да призная, че Бог е праведен“. Насилвах Бог и изисквах от Него да ми даде благословии, и в това се криеше нечестив, порочен нрав. В същността си това е нагло предизвикване на Бог и враждебно отношение към Него. Не търсех ли смъртта, като правех това? Навремето Павел ходил навсякъде, за да разпространява евангелието, създавал църкви и вършел много работа, но мотивът му да се отрече от себе си и да отдава всичко на Бог не бил да удовлетвори Бог, а още по-малко да изпълни дълга си като сътворено същество. Той по-скоро искал да използва себеотдаването и работата си, за да изисква венец на праведност от Бог, за да ги замени с благословиите на небесното царство. Неговият възглед за стремежа и пътя, който следвал, били отритнати и заклеймени от Бог и в крайна сметка той не самоне влязъл в небесното царство, но и бил изпратен в ада, за да получи наказанието, което заслужавал. Божията същност е свята и праведна и Той не определя изхода на хората въз основа на това колко тичат насам-натам и колко отдават всичко от себе си. По-скоро Той решава дали могат да бъдат спасени въз основа на това дали техният живот нрав може да се промени. Човек като мен, който е пълен със сатанински покварен нрав и нагло спори с Бог, кара се с Него и е враждебен към Него, когато не получава благословии, ако не преживее Божия съд и наказание, както и Неговия укор и дисциплина, тогава как може да бъде допуснат да влезе в Божието царство? В крайна сметка такъв човек със сигурност ще бъде изпратен в ада, за да получи наказание като Павел! В този момент разбрах, че Бог е използвал болестта ми, за да ме накара бързо да се върна от погрешния път на противопоставяне на Бог и да ми помогне да се самоанализирам, да разбера себе си и да тръгна по пътя на стремежа към истината, така че да не се противопоставям на Бог и да не бъда наказана накрая. Когато разбрах искреното намерение на Бог, почувствах дълбоко, че тази болест беше Божията закрила, че тя бе различен вид благословия. Прочетох още от Божиите слова: „Продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да е неизлечима от медицинска гледна точка, но от Божията гледна точка, ако животът ти трябва да продължи и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш. Ако имаш поръчение от Бог и мисията ти все още не е завършена, няма да умреш, дори и да се разболееш от болест, която се смята за смъртоносна — Бог още няма да те вземе. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, и да пренебрегваш лечението на болестта си или дори и лечението ти да се забави, няма да умреш. Това важи с особена сила за тези, които имат важно поръчение от Бог — когато мисията им е недовършена, каквато и болест да ги застигне, те няма да умрат веднага; те ще живеят до последната секунда от изпълнението на мисията“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че животът и смъртта на човек са в Божиите ръце. Бог отдавна е предопределил колко дълго ще продължи животът ми; той е бил предопределен до секунда. Дори и да бях диагностицирана с фатална болест или ако хората смятаха, че всички в семейството ми бяха умрели от рак на черния дроб и аз не бих могла да направя нищо, за да избегна това, ако от гледна точка на Бог моето време все още не беше дошло и мисията ми все още не беше завършена, тогава Той нямаше да позволи да умра и аз нямаше как да умра. Ако мисията ми беше завършена и времето ми беше дошло, тогава щеше да ми се наложи да умра, дори и да бях в отлично здраве и да нямах никаква болест. Това беше свързано с Божията предопределеност и нямаше никаква връзка с историята на заболяванията в семейството ми. Когато признах факта, че Бог има върховенство над това дали хората живеят, или умират, смъртта вече не ме възпираше така, както преди. Бях готова да поверя живота и смъртта си на Бог и да се покоря на Неговото върховенство и подредби, и сърцето ми се почувства много по-спокойно и освободено.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Когато си изправен пред болест, може активно да търсиш лечение, но също така трябва да подхождаш към нея с положителна нагласа. Що се отнася до това доколко е лечима болестта ти и дали може да се излекува, каквото и да се случи накрая, трябва винаги да се покоряваш и не бива да се оплакваш. Това е отношението, което трябва да възприемеш, защото си сътворено същество и нямаш никакъв друг избор. Не можеш да кажеш: „Ако бъда излекуван от тази болест, тогава ще повярвам, че това е великото Божие могъщество, но ако не бъда излекуван, няма да съм доволен от Бог. Защо Бог ми даде тази болест? Защо Той не излекува тази болест? Защо именно аз получих тази болест, а не някой друг? Не я искам! Защо трябва да умирам толкова рано, толкова млад? Защо другите хора могат да продължат да живеят? Защо?“. Не питай защо, това е устроено от Бог. Няма причина и не бива да питаш защо. Да питаш защо е непокорно говорене и това не е въпрос, който едно сътворено същество трябва да задава. Не питай защо. Няма никакво „защо“. Бог така е подредил и планирал нещата. Ако питаш защо, тогава може да се каже само, че си твърде непокорен, твърде непримирим. Когато нещо не те удовлетворява или Бог не прави това, което желаеш, или не те оставя да постигнеш своето, ставаш нещастен, недоволен и винаги питаш защо. И така, Бог те пита: „Като сътворено същество, защо не си изпълнил добре дълга си? Защо не си изпълнявал вярно дълга си?“. А ти как ще отговориш? Ще кажеш: „Няма причина, просто съм такъв“. Приемливо ли е това? (Не.) Приемливо е Бог да ти говори по този начин, но не е приемливо ти да говориш на Бог по този начин. Позицията ти е погрешна и си твърде неразумен. Независимо с какви трудности се сблъсква едно сътворено същество, напълно естествено и обосновано е да се покориш на това, което Създателят е подредил и устроил. Твоите родители например са те родили, отгледали са те и ти ги наричаш майка и баща — това е напълно естествено и обосновано и така трябва да бъде. Няма никакво „защо“. И така, Бог устройва всички тези неща за теб и независимо дали се наслаждаваш на благословии или понасяш трудности, това също е напълно естествено и обосновано и ти нямаш никакъв избор по въпроса. Ако можеш да се покориш до самия край, тогава ще постигнеш спасение като Петър. Ако обаче обвиниш Бог, изоставиш Бог и предадеш Бог заради някаква временна болест, тогава цялото ти предишно отказване, отдаване, изпълнение на дълга и цената, която си платил, ще е напразно. Това е така, защото цялата ти усърдна работа в миналото няма да ти е положила никаква основа, за да можеш да изпълняваш добре дълга си на сътворено същество или да заемеш полагащото ти се място на сътворено същество, и няма да е променила нищо у теб. Тогава това ще те накара да предадеш Бог заради болестта си и ще свършиш като Павел — ще бъдеш наказан накрая. Причината за това определение е, че всичко, което си правил преди, е било, за да можеш да получиш венец и заради получаването на благословии. Ако, когато накрая се изправиш пред болестта и смъртта, все пак си способен да се покориш без изобщо да се оплакваш, това доказва, че всичко, което си правил преди, е било направено искрено и доброволно заради Бог. Покорен си на Бог и в крайна сметка покорството ти ще отбележи съвършения край на твоя живот на вяра в Бог и за Бог това е похвално. Следователно една болест може да доведе до добър край или до лош край за теб. Какъв ще е твоят край, зависи от пътя, който следваш, и от отношението ти към Бог“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог говори с голяма яснота за това как хората трябва да практикуват и какъв път трябва да изберат, когато са изправени пред болест. Ако някой се разболее, той може да се лекува — Бог не желае хората да живеят сред болести и да се чувстват мрачни, тревожни и притеснени заради здравето си, още по-малко пък иска да вижда хора, които ни най-малко не се стремят към истината като Павел, които нямат разума, който едно сътворено същество трябва да има, и използват годините, през които са се отричали от всичко и са отдавали всичко от себе си, като капитал, за да правят сделки с Бог, когато са изправени пред изпитания и несгоди, да искат от Него венец за праведност и да Му противоречат и да се карат с Него само за да бъдат наказани накрая за това, че Му се противопоставят. Това, на което Бог се надява, е да можем да бъдем като Йов, когато се сблъскаме с болестта, да заемаме позицията си на сътворени същества, да приемаме Божието върховенство и подредби и да им се покоряваме на, без да предявяваме собствени предпочитания и искания. Само по този начин някой може да има разум и човешка природа. Докато се самоанализирах, разбрах, че по време на изпитанията на тази болест бях негативна, изпълнена с погрешни разбирания и оплаквания и дори се противопоставях на Бог и не приемах Неговото върховенство и подредби. Наистина бях толкова непримирима и непокорна и нямах нито капчица от разума, който трябва да притежава едно сътворено същество. Застанах пред Бог и Му се помолих: „Боже, преди не се стремях към истината, а винаги се опитвах да сключвам сделки с Теб, за да получа благословии. Сега разбрах Твоето искрено намерение. Ти си използвал болестта ми, за да ме пречистиш и промениш, да обърнеш погрешните ми възгледи за стремежа. Готова съм да се покоря на Твоето върховенство и подредби. Макар да не притежавам човешката природа на Йов, готова съм да последвам примера му и да остана непоколебима в свидетелството си за Теб. Ако продължа да се оплаквам от Теб, моля Те да ме прокълнеш“. След това вече можех да се отнасям правилно към болестта си. Вземах лекарства, когато трябваше, не бях толкова възпряна от заболяването си и можех да изпълнявам дълга си нормално.

По-късно отидох в болницата за още един преглед и лекарят каза, че по-ранната диагноза за цироза е била малко прибързана и че туберкулите в черния ми дроб не са се развили много. Лекарят ми каза да се връщам редовно на контролни прегледи, за да може да продължи да наблюдава развитието на туберкулите. Тъй като обаче имах полицейско досие заради вярата си в Бог и не можех да покажа личната си карта, не можех да отида в болницата за изследвания повече от три години. В началото на тази година една сестра, която работеше в болница, ми помогна да направя някои лабораторни изследвания. Когато излязоха резултатите от тестовете, лекарят каза, че функцията на черния ми дроб, както и различните нива, са нормални. Като чух това, бях много благодарна на Бог.

Докато преживявах разкритията на това заболяване, въпреки че страдах много, придобих известно разбиране за мотивите си да придобивам благословии във вярата си в Бог, както и за сатанинския ми порочен нрав. Като преживях съда и наказанието на Божиите слова, моите погрешни възгледи за вярата ми в Бог бяха донякъде променени. Сега, въпреки че болестта ми не е напълно излекувана, аз мога да проявя някакъв разум и съм готова да се покоря на Божието върховенство и подредби. Това, че успях да се променя поне малко, е изцяло благодарение на съда и наказанието на Божиите слова. Благодаря на Бог!