През 2020 г. евангелската работа на църквата не постигаше добри резултати, така че евангелският дякон беше освободен и аз бях избран да бъда новият евангелски дякон. Като чух тази новина, бях едновременно разтревожен и щастлив, като си мислех: „Щом братята и сестрите са ме избрали, значи имам потенциал. Вече няколко години разпространявам евангелието, но досега не съм бил евангелски дякон. Сега, след като най-накрая имам тази възможност, трябва да работя усилено и да покажа на всички на какво съм способен“. През следващите дни работих с братята и сестрите по разпространението на евангелието, като постоянно обобщавах и поправях отклоненията в предишната работа, и често търсех другите за общение по теми, които не разбирах. След известно време евангелската работа постигна значително подобрение. Водачите ни окуражиха да продължаваме все така, а братята и сестрите ме похвалиха за моята изобретателност и добрите ми заложби. Суетата ми беше съвсем задоволена. Помислих си: „Като се има предвид, че аз бях онзи, който смени курса на евангелската работа, изглежда, че моите заложби наистина са много по-добри от тези на предишния евангелски дякон“. Бях много самодоволен, сякаш съм се превърнал в гръбнака на евангелската работа в църквата и съм станал незаменим. Постепенно ставах все по-надменен, пренебрегвах предложенията на братята и сестрите и сам вземах всички решения. Докато обсъждахме работата, решенията често бяха одобрявани от всички, но когато дойдеше моят ред, се запъваха. Винаги смятах, че моите идеи са правилни, и настоявах да отхвърлим техните гледни точки и да приложим моята. Веднъж проповядвахме на един пастор от едно вероизповедание и когато предишният евангелски дякон научи за това, ме предупреди, че този човек има надменен нрав и доста изопачено разбиране, което му пречи да приеме истинския път, така че предложи да проповядвам първо на други. Но аз отказвах да слушам, като си мислех: „Този пастор вярва в Господ от много години и има много религиозни представи, така че е нормално да не може да приеме истината веднага. Освен това ти си била освободена и си доказала, че си по-малко способна от мен в този дълг. Сега аз съм евангелският дякон и имам значителен опит в проповядването, вярвам, че този път ще успея!“. Неочаквано, след няколко дни на общение, пасторът все още имаше много представи. В този момент водачът и братята, които сътрудничеха, предложиха: „Ще е по-добре да спрем и да потърсим другаде, първо да проповядваме на други потенциални приемници на евангелието“. Беше ми неприятно да чуя това и си помислих: „Това не поставя ли под въпрос способностите ми в работата? Няма ли да изглеждам некадърен, ако сега тръгна да проповядвам на други?“. Също така отхвърлих съвета на водача, като си мислех: „Въпреки че си водач и си изпълнявал дълга си по-дълго от мен, по отношение на професионалните умения и практическия опит аз все пак съм по-добър. Твоите предложения също може да са неподходящи“. Така че продължих общението с пастора. В крайна сметка пасторът не само отхвърли евангелието, но и запечата своята църква и попречи на вярващите да проучват истинския път. Бях слисан. Не смеех да споря, когато водачът ме разобличи и ме скастри, и само покорно признах, че съм бил твърде надменен и че съм затруднил и прекъснал евангелската работа. Тази спънка обаче не ме събуди и дълбоко в себе си чувствах, че това е било само маловажен провал, който не отразява способностите ми в работата, така че се държах добре само няколко дни, а след това се върнах към старите си привички, като не сътрудничех на другите в дълга си. Когато другите не приемаха моите предложения в работните дискусии, се чувствах нещастен и често се държах лошо. С времето всички се повлияха от мен и заживяха в потиснато настроение. Резултатите от дълга ни също продължиха да се влошават. Водачът ме кастреше многократно за моя надменен нрав и строго ме разнищваше и разобличаваше, но след всяко кастрене аз успявах да се контролирам само за кратко, а след време старите ми навици се връщаха. По-късно водачът видя, че нравът ми е прекалено надменен, че действам произволно в дълга си, не приемам кастрене и създавам пречки на църковната работа, затова ме освободиха.

Бях наясно, че освобождаването ми беше Божият праведен нрав, който ме застига, и че трябва да го приема и да се подчиня, но се чувствах малко обезверен. Като помислих за това как през последните шест месеца, въпреки многото кастрене, с което се бях сблъскал, моят покварен нрав не се беше променил особено, заключих, че не съм човек, който се стреми към истината, и че моят покварен нрав може никога да не се промени. Един ден, докато се хранех, срещнах случайно двама от братята. Бяха научили, че са ме освободили, затова споделиха своите преживявания, за да ме подкрепят и да ми помогнат. Казаха, че преди и те са били надменни, самоуверени и своеволни в дълга си и че едва след като са ги освободили, са се изправили пред Бог и са се самоанализирали, и са придобили известно разбиране за истината относно своята поквара. Те се разкайваха дълбоко, презираха се и вече не искаха да живеят според сатанинския си нрав. След тези преживявания са осъзнали, че без Божието правосъдие, наказание, укор и дисциплина е нямало как да познаят себе си или да се разкаят пред Бог. Искреното общение на братята ме трогна дълбоко и знаех, че това е Бог, Който ме окуражава и ми помага чрез тях. Не трябва повече да съм негативен. Трябва да се самоанализирам и да се стремя към нравствена промяна.

Оттогава целенасочено четях повече Божии слова и размишлявах върху действията и поведението си. Прочетох два откъса от Божиите слова: „Някои хора никога не търсят истината, докато изпълняват дълга си. Те просто правят каквото си поискат, действат според собствените си представи и винаги са своеволни и прибързани. Те просто не вървят по пътя на практикуването на истината. Какво означава да си „своеволен и прибързан“? Това означава, когато се сблъскате с даден проблем, да действате както намерите за добре, като напълно изключите процеса по обмисляне и търсене. Нищо, казано от някой друг, не може да докосне сърцето ти или да промени мнението ти. Не можеш да приемеш дори когато разговарят с теб за истината, а се придържаш към собственото си мнение, не слушаш, когато другите хора казват правилни неща, вярваш, че си прав, и се придържаш към собствените си идеи. Дори и да мислиш правилно, трябва да се съобразяваш и с мнението на други хора. А ако изобщо не го правиш, нима не е крайно самоправедно? Не е лесно за хора, които са изключително самоправедни и своенравни, да приемат истината. Ако вършиш нещо погрешно и другите те критикуват и ти кажат: „Не го правиш в съответствие с истината!“, ти отговаряш: „Дори и така да е, пак ще го направя по този начин“, а след това намираш някаква причина да ги накараш да мислят, че това е правилно. Ако те упрекнат с думите: „Това, че действаш по този начин, е прекъсващо и ще навреди на работата на църквата“, ти не само не се вслушваш, но и продължаваш да се оправдаваш: „Мисля, че това е правилният начин, затова ще го направя така.“ Що за нрав е това? (Надменен.) Това е надменност. Надменната природа те прави своенравен. Ако си надменен по природа, ще се държиш своеволно и прибързано, без да обръщаш внимание на това, което ти се казва“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Виждам много хора, които допускат да се възгордеят, когато покажат някакъв талант при изпълнение на дълга си. Когато проявят някакви способности, те смятат, че са велики, a след това живеят благодарение на тези способности и не се напрягат повече. Те не се вслушват в другите, каквото и да казват те, и смятат, че тези малки неща, които притежават, са истината и че те са най-висши. Какъв е този нрав? Това е надменен нрав. Те са твърде лишени от разум. Може ли човек да изпълнява дълга си добре, когато е с надменен нрав? Може ли да се покори на Бог и да Го следва до самия край? Това е дори още по-трудно. […] Някои хора постоянно се изтъкват. Когато другите сметнат, че това е неприятно, те ги критикуват, че са надменни. Но тези хора не го приемат. Продължават да мислят, че са талантливи и изкусни. Какъв е този нрав? Те са прекалено надменни и самоправедни. Способни ли са хората, които са толкова надменни и самоправедни, да жадуват за истината? Могат ли да се стремят към истината? Ако никога не могат да опознаят себе си и не се отърват от покварения си нрав, ще могат ли тогава да изпълняват добре дълга си? Със сигурност не“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Познаването на нрава е основата за неговата промяна). След като прочетох Божиите слова, се почувствах сякаш са ме проболи в сърцето. Божиите слова разобличиха истинското ми състояние. Бях толкова надменен и своеволен, изпълнявах дълга си, без да търся истината, и вършех нещата според собствените си представи и предпочитания, като правех каквото ми харесва. Само защото имах известен опит от дългото проповядване на евангелието и бях постигнал някакви резултати, бях станал самодоволен и се отнасях към тези неща като към личен капитал, като смятах, че имам най-добрите заложби в групата и моята преценка е по-точно от тази на останалите, така че действах произволно според собствената си воля, и без значение какво казват другите, винаги имах собствена теоретична основа, с която да ги оборя, сякаш съм единственият, който има идеи, а другите просто са невежи, неразумни обикновени хора. Къде беше моят разум на нормален човек? Като си спомнех момента, когато проповядвах евангелието на онзи религиозен пастор, водачът и братята и сестрите, които ми сътрудничеха, ми дадоха предложения, като ми казаха, че този човек е надменен и има изопачено разбиране, което му пречи да приеме истината, и предложиха да проповядвам първо на други. Но аз чувствах, че имам опит и мога да преценя хората точно, така че просто постъпих своеволно. Накрая фактите доказаха, че ми липсва проницателност относно хората и не следвам принципите в проповядването на евангелието, което оказа силно влияние върху евангелската работа. Но дори и изправен пред такъв очевиден провал, все пак не се самоанализирах правилно и го приех само като моментна грешка. Бях станал толкова безчувствен! Сега, като четях Божиите слова, започвах да виждам проблемите си по-ясно. Неуспехът ми се дължеше на прекалената ми надменност и самоправедност и на завишената ми самооценка. Ако имах някакъв разум и себепознание и ако търсех истината, вслушвах се в съветите на братята и сестрите и си сътрудничех с всички, нямаше да направя тези грешки, които прекъсваха и смущаваха евангелската работа. Колкото повече мислех за това, толкова повече се намразвах. Как е възможно да съм бил толкова самоуверен? Прочетох, че в Божието слово се казваше: „Способни ли са хората, които са толкова надменни и самоправедни, да жадуват за истината? Могат ли да се стремят към истината? Ако никога не могат да опознаят себе си и не се отърват от покварения си нрав, ще могат ли тогава да изпълняват добре дълга си? Със сигурност не“. Започнах да разбирам, че надменният човек наистина не може да изпълнява добре дълга си. Тъй като не копнеех за истината в сърцето си, когато се сблъсквах с проблеми, ми беше невъзможно активно да търся истината. Въпреки че за известно време можех да върша някаква работа, без промяна в моя сатанински нрав щях да мога единствено неволно да се бунтувам срещу Бог и да Му се противя. Въпреки че разбирането ми за самия мен беше повърхностно, все пак бях много благодарен. Това е нещо, което не бях осъзнал, преди да ме освободят, и аз искрено благодарих на Бог за Неговото просветление, напътствие, укор и дисциплина.

През следващите дни започнах да се съсредоточавам върху сътрудничеството с братята и сестрите в моя дълг и в по-нататъшното навлизане в принципите. Но неочаквано с времето старите ми проблеми започнаха да се връщат. По-точно, когато бях сигурен, че съм прав, и когато братята и сестрите не приемаха моите предложения, избухвах и не можех да се стърпя да не споря с тях. Винаги исках да убедя всички да правят нещата по моя начин, а ако не успеех, се цупех. По-късно виждах, че и други гледни точки си заслужават, и изпитвах съжаление. Да живея постоянно в оковите на покварен нрав, ме правеше много тревожен. Молих се на Бог за това, като исках от Него да ме просветли и да ме води. По-късно намерих Божии слова, разобличаващи същността на човешката надменност, които да изям и изпия. Божиите слова гласяха: „Надменността и самоправедността са най-очевидният сатанински нрав у човека и ако хората не приемат истината, те няма как да се пречистят от него. Всички хора имат надменен и самоправеден нрав и винаги са самонадеяни. Каквото и да мислят, каквото и да казват и както и да виждат нещата, те винаги смятат, че техните собствени възгледи и нагласи са правилни и че това, което казват другите, не е толкова добро или правилно, колкото това, което самите те казват. Те винаги държат на собственото си мнение и който и да говори, те няма да се вслушат. Дори и това, което някой друг казва, да е правилно или да отговаря на истината, те няма да го приемат; само ще изглежда, че слушат, но в действителност няма да приемат идеята, а когато дойде време да действат, пак ще постъпят по свой собствен начин, като винаги ще мислят, че това, което твърдят, е правилно и разумно. Възможно е това, което казваш, наистина да е правилно и разумно, или това, което си направил, да е правилно и безупречно, но какъв нрав си разкрил? Нима това не е надменен и самоправеден нрав? Ако не се отървеш от този надменен и самоправеден нрав, нима това няма да се отрази на изпълнението на дълга ти? Няма ли да повлияе на това как практикуваш истината? Ако не разрешиш проблема с надменния си и самоправеден нрав, нима няма да ти причини сериозни неуспехи в бъдеще? Със сигурност ще се сблъскаш с неуспехи, това е неизбежно. Кажи Ми, Бог може ли да види такова поведение на човека? Бог е повече от способен да го види! Бог не само се вглежда в дълбините на сърцата на хората, но и наблюдава всяка тяхна дума и всички техни дела по всяко време и навсякъде. Какво ще каже Бог, когато види поведението ти? Бог ще каже: „Ти си непримирим! Разбираемо е да се придържаш към собствените си идеи, когато не знаеш, че грешиш, когато обаче ясно осъзнаваш, че грешиш, но продължаваш да държиш на идеите си, и по-скоро би умрял, вместо да се покаеш, ти си просто упорит глупак и си в беда. Ако независимо от това кой предлага нещо, ти винаги се отнасяш към него негативно, противопоставяш се и не приемаш дори малка част от истината, а сърцето ти е съвсем бунтовно, затворено и пренебрежително, тогава си толкова нелеп, ти си един абсурден човек! Твърде труден си за справяне!“. В какво се изразява трудността на справянето с теб? Справянето с теб е трудно, защото това, което показваш, не е погрешен подход или погрешно поведение, а разкриване на твоя нрав. Разкриване на какъв нрав? Нрав, при който изпитваш неприязън към истината и я ненавиждаш. Щом веднъж си бил характеризиран като човек, който ненавижда истината, в Божиите очи ти си в беда и Той ще те отритне и пренебрегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него). След като прочетох Божиите слова, сякаш бях прободен в сърцето. Видях, че съм точно такъв твърдоглав, непримирим и надменен човек, какъвто Бог описваше. Човек с нормален разум щеше да стане по-въздържан след няколко провала и разобличения, а когато се изправи пред проблеми, щеше да мисли повече и да търси повече, и нямаше да смее да настоява прекомерно за собствените си мнения. Но човек, който е надменен, самоправеден и неразумен, без значение колко провала е претърпял, тези неща няма да достигнат до сърцето му и дълбоко в себе си все пак ще чувства, че е прав. Не би могъл да се откопчи от себе си и да слуша мненията на другите, и дори и да знае, че другите са прави, той ще се инати и ще държи на собствените си възгледи. Бях точно такъв човек. Като се върна назад към времето, когато бях евангелски дякон, ако бях сигурен за нещо, никой не можеше да разклати възгледите ми, а дори когато признавах, че другите са прави, ми беше трудно веднага да се покоря. Все си мислех: „Ти си прав, но аз съм по-прав. Моите разсъждения са по-основателни от твоите и възгледите ми са по-точни и задълбочени. Защо трябва да те слушам?“. Затова често упорито спорех с всички. Без значение дали са прави, или грешат, ако не съвпадаше със собствените ми желания, не можех да го приема. Не поставях ли себе си на централното място? Винаги исках хората да ми се покоряват и да ме слушат и гледах на себе си като на високопоставен и велик човек. Не смятах ли собствените си възгледи за истината? Преди това признавах само, че не обичам истината и не се стремя към нея, но сега, след като прочетох какво е казал Бог за това как хората винаги са твърдоглави, непримирими и надменни и никога не приемат какво казват другите, осъзнах, че такива хора изпитват неприязън към истината. В онзи момент осъзнах, че проблемът ми наистина е много сериозен. Съветите, които ми даваха братята и сестрите, съдържаха чувство на отговорност към работата на Божия дом и ако само ги бях приел и бях потърсил истината заедно с всички, щеше да бъде полезно както за мен, така и за църковната работа. Но аз не различавах правилното от грешното, така че не само не приех тези неща, но и наблягах на собствената си правота и карах всички да ме слушат, сякаш ако приемех предложенията на другите, щях да изглеждам некомпетентен, невеж и без стойност. Осъзнах, че изобщо не обичам позитивните неща и въобще не приемам истината. Упорито вкопчен в себе си по този начин, не можех да си сътруднича с никого. Нямаше ли в крайна сметка да бъда отстранен от Бог и отхвърлен от всички?

След това прочетох още от Божиите слова: „Tи може да си най-добре запознат с професията си и да си водещ по отношение на уменията, но това е дар, който Бог ти е дал, и трябва да го използваш, за да изпълняваш дълга си и да оползотвориш силните си страни. Без значение колко си опитен или талантлив, не можеш да се заемеш с работата сам. Едно задължение се изпълнява по-ефективно, ако всеки е в състояние да усвои уменията и знанията за дадена професия. Както се казва в поговорката, един способен човек се нуждае от помощта на още трима души. Без значение колко способен е отделният човек, без помощта на всички останали това не е достатъчно. Ето защо никой не бива да бъде надменен и никой не бива да иска да действа самоволно и еднолично. Хората трябва да се опълчат на плътта, да загърбят собствените си идеи и мнения и да работят в хармония с всички останали“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Чрез Божиите слова осъзнах, че всяко от нашите лични преживявания, разбирания и прозрения е много ограничено. Бог иска изкараме на преден план онази част от нас, която притежаваме, не за да се стремим да бъдем ненадминати или перфектни хора, които носят цялата работа на собствения си гръб. Колкото и да е способен един човек, възможностите му все пак са ограничени и понякога има опасност да тръгне по своя път и да прекъсне църковната работа. Само когато братята и сестрите работят задружно с едно сърце и един ум, сътрудничат си хармонично, заедно разчитат на Бог да търсят истината и да придобият просветлението и напътствието на Светия дух, като всеки показва силните си страни, дългът може да постигне по-добри резултати. След като осъзнах тези неща, започнах да се съсредоточавам повече върху това да слушам мненията на другите и да се уча от техните силни страни. Когато промених нагласата си, видях, че всеки от братята и сестрите около мен има своите силни страни, които аз не притежавах. Някои братя и сестри се съсредоточават върху разбирането на Божието намерение и търсенето на истината, когато се изправят пред въпроси, като се учат както от добрите, така и от лошите ситуации, някои са съвестни и отговорни в дълга си и работят съсредоточено върху принципите, някои може да имат средни заложби, но са скромни и готови да се учат от другите, и са способни да приемат от тях напътствие и помощ, като по този начин могат да напреднат постепенно. За разлика от тях, въпреки че имах някои дарби и заложби, аз не се съсредоточавах в това да се моля на Бог или да търся истините принципи, когато се сблъсквах с въпроси, а само се съсредоточавах върху това да влагам усилия в работата си. Разчитах на собствения си интелект и знания, за да анализирам доброто и лошото, работех, като се позовавах на дарби и заложби, така че рядко можех да видя напътствието на Бог. Като разчитах на дарбите си, спечелих някои хора, докато проповядвах, но не дадох славата на Бог. Вместо това сложих короната на собствената си глава, като мислех, че всичко това е плод на собствените ми способности и заложби. В резултат на това нравът ми ставаше все по-надменен, не зачитах другите и не оставях място за Бог в сърцето си. Всеки ден изглеждах зает, но не притежавах разбиране за собствения си надменен нрав и не постигнах напредък в навлизането в живота, така че в крайна сметка загубих Божията благословия и напътствие в моя дълг. Видях, че да не се покорявам на истината и да съм винаги надменен и упорит, е огромна загуба!

Няколко дни по-късно попаднах на част от Божие общение, което изясни нещата още повече в сърцето ми. Бог казва: „За да могат хората да постигат непрекъснато израстване в живота и да постигнат промяна в живот нрава си, те трябва да преживеят съд, наказание и кастрене, докато изпълняват дълга си. Щом достигнат точката на истинско себепознание, те започват да се променят. Как конкретно се преживява това? Преди всичко като имате нагласа на покорство във всичко, което ви сполетява. Наличието на нагласа на покорство е първото препятствие, което трябва да се премине, и първото условие, което хората трябва да изпълнят. Това е изключително важно. […] Макар че хората вярват в Бог, тяхното разбиране за истината е твърде повърхностно и те все още не осъзнават, че когато дойдат пред Бог, трябва да знаят своето място. В какво се изразява това да знаеш своето място? Независимо колко важна личност си, колко висока е позицията ти или колко големи са способностите ти, щом си сътворено същество, първото правило, когато идваш пред Бог, е да се покориш на Бог, да се покориш на Създателя. Някои хора казват: „Вече съм постигнал големи заслуги“. Тогава трябва ли да се покориш на Бог? Дори да си постигнал големи заслуги, ти все още си сътворено същество. Бог е Създателят. Основната ти отговорност е да се покориш на Бог. Каквото и да каже Бог, трябва напълно да Му се покориш, не трябва да имаш собствен избор. Това ли е най-висшата истина? Това е най-висшата истина, а също и най-основополагащата истина. Мнозинството от хората обаче, дори след като са вярвали в Бог в продължение на десет или двадесет години, все още не разбират тази основополагаща истина за покорството пред Бог. Какъв е проблемът тук? Ако хората дори не разбират, че най-важната истина на вярата в Бог е да се покорят на Бог, какви истини изобщо биха могли да разберат? Ти знаеш кой е Създателят и си готов да дойдеш пред Него, но не знаеш, че е твоя отговорност, твое задължение и твой дълг да се покориш на Бог, че това са разумът и инстинктът, които трябва да притежаваш като човешко същество. Ако не разбираш дори най-основополагащата истина за вярата в Бог, тогава не са ли празни приказки от твоя страна, като казваш, че разбираш истината? Това, което разбираш, е все празна доктрина. Затова си способен да проучваш внимателно Бог, да имаш представи и погрешни разбирания за Бог, да бъдеш подозрителен към Бог, да съдиш Бог, да спориш с Бог и да се противопоставяш на Бог — проявяват се всички тези разкривания на поквара и действия на съпротива срещу Бог. Ако хората не разбират истината за покоряването на Бог, те не могат да се справят с различните видове покварен нрав, които разкриват“ (Божието общение). Като обмислях думите на Бог, силно се разчувствах. В действителност всички хора, събития и неща, които не съвпадат с нашите желания ежедневно — в това число различните мнения и съвети от братята и сестрите, кастренето, критиките и порицанието, както и трудностите, спънките и провалите в нашия дълг — не са ли всички те под Божието върховенство и подредби? Като вярващ, когато се изправям пред проблеми, първото нещо, което трябва да направя, е да се покоря и да търся истината, за да уча уроци от тези неща. Аз обаче виждах нещата, които не съвпадаха с моите желания, като беди и препятствия и първите ми чувства бяха на съпротива, нетърпение и нежелание да приема, и не взимах под внимание защо другите не подкрепят възгледите ми или дори дали възгледите ми са съгласно истината. Дори когато от време на време неохотно приемах предложенията на другите, все пак се чувствах, сякаш се задушавам и не ми оставят друг избор, като в моето отношение липсваше дори най-елементарно покорство. В дълга си винаги действах според своя надменен нрав, държах се своеволно и вземах самостоятелни решения, не оставях място за Бог в сърцето си и не Му се покорявах ни най-малко. По какво се различавах от един невярващ? Трябваше да се науча да се покорявам на Бог и истината по всички въпроси и да пренебрегна собствените си намерения в хода на покоряването, така че надменният ми нрав да може да бъде преобразен.

По-късно, когато работех с братята и сестрите, съзнателно се съсредоточавах върху навлизането в истината за покорството пред Бог и хармоничното сътрудничество с другите, а когато се изправях пред проблеми, без значение дали съвпадат с моите желания, или не, практикувах първо да ги приема от Бог и да подходя с нагласа за покорство. Спрях да съдя прибързано предложенията на братята и сестрите, дискутирах и търсех заедно с всички. Когато обсъждах работата, ако видех, че предложенията на братята и сестрите не съвпадаха с моите възгледи, въпреки че се чувствах разтревожен, като се молех на Бог и исках от Него да ме държи в състояние на покорство преди всичко, оценявах по достойнство техните предложения. Въпреки че предложенията все още не бяха съвършени или точни, ние продължавахме да обсъждаме и да разговаряме по темата, и докато всички разговаряха един след друг, сърцето ми все повече се проясняваше. Преживях това, че да се покорява на истината и да действа според Божиите слова във всичко, наистина позволява на човек да види Божието напътствие и дела и че това практикуване носи светлина и радост на сърцето, като също така помага на човека да се учи от силните страни на другите. Това беше толкова различно от предишната ми упоритост и самоправедност. Тази малка промяна ми даде вяра и вече не се самообвинявам. Вярвам, че докато съм готов да плащам цена и да се стремя към истината, моят надменен нрав със сигурност ще се промени. Благодаря на Бог за Неговото спасение!