Преди известно време водачите уредиха да се обучавам да рецитирам Божиите слова. Бях много щастлива да чуя тази новина, тъй като чувствах, че такава възможност не е за изпускане. Когато обаче се сетих как преди няколко години се бях обучавала за рецитация, по отношение на изразителността на тона, скоростта, интонацията на фразите и логическото ударение имах проблеми в различни степени. Тогава тези проблеми ми се бяха сторили трудни за решаване и аз живеех в тези трудности, като все се определях като неспособна, и мислех, че рецитацията не е за мен. Освен това всеки ден, в който практикувах, недостатъците ми биваха разобличавани, а братята и сестрите посочваха проблемите ми. Затова смятах, че изпълнението на този дълг ме кара да изглеждам твърде некомпетентна, и станах още по-негативна и пасивна в сърцето си. Нямах намерение да полагам усилия да реша този проблем, а само практикувах нехайно. В резултат на това след повече от половин година практика не бях постигнала никакво значимо подобрение и в крайна сметка ме прехвърлиха на друг дълг. Като си помислих да се изправя отново срещу тези проблеми, се почувствах пренапрегната. Не стига че плътта ми щеше да страда, но и не беше сигурно дали в крайна сметка мога да се подобря. Мислите за това ме караха да се чувствам тревожна. Една сестра разговаря с мен: „Именно защото имаме пропуски и недостатъци, трябва да засилим обучението си. Има спешна нужда от хора, които да вършат тази работа. Твоето произношение е доста добро, а и гласът ти има приятен тембър. Трябва да оценяваш такива условия и възможности!“. След като изслушах общението на сестрата, бях донякъде трогната в сърцето си, като си мислех: „Да, имам хубав глас — това е Божия благодат. Сега е моментът да дам своя принос. Не мога да живея в тази трудност. Трябва да се стремя нагоре и да се опитвам да се подобря възможно най-бързо, за да мога да изпълнявам този дълг добре!“.

От този момент нататък аз активно се посветих на практикуване. Надзорничката, сестра Зои, изслуша една рецитация, която бях записала, и ми предостави напътствия и помощ във връзка с нея. Тя каза: „Интонацията на фразата и логическото ударение в някои части на рецитацията ти не са много подходящи. Да не би да не си се упражнявала достатъчно? Освен това дишането ти е нестабилно и гласът ти не звучи убедително. Трябва повече да се упражняваш в дишането“. Тя посочи и някои проблеми в подробности. След като изслушах думите ѝ, малко се разстроих, като си мислех: „С рецитацията ми има толкова много проблеми. За нищо не става. А и дишането не е нещо, което може да се подобри бързо. То изисква продължителен процес на практикуване и натрупване!“. Като си мислех за тези задълбочени технически проблеми, които тя беше споменала, се чувствах напълно лишена от качества и лицето ми пламна. Помислих си: „Ако съм толкова зле, защо изобщо да чета? Колко време ще трябва да практикувам, за да преодолея толкова много проблеми? Другите сестри четат доста добре, а аз, колкото и да практикувам, не мога да се меря с тях. Дори и някак да успея да изпълнявам този дълг в бъдеще, все ще живея в сянката на другите и все ще бъда „изостаналият ученик“. Другите изобщо няма да ме забелязват“. Като се замислих за тези неща, изгубих желание да изпълнявам този дълг. Случи се така, че имах друга работа в следващите няколко дни, затова не практикувах, а когато имах някакво време, просто си почивах за малко.

Няколко дни по-късно водачът ме попита дали се упражнявам в рецитирането. Аз отвърнах уверено: „През последните няколко дни съм доста заета в дълга си и не съм имала време да се упражнявам“. Водачът ме попита: „А мислила ли си да се упражняваш? Този дълг е спешен. Ако не намериш повече време да се упражняваш, кога ще можеш да поемеш този дълг?“. Онемях и усетих пробождаща болка в сърцето си. Като си помислих за това, макар че бях малко заета с дълга си в последните няколко дни, не че не можех да намеря никакво време. Основният проблем беше, че проблемите с рецитирането ми ми се струваха твърде трудни за решаване. Дори и да търпях трудности и да плащах цена, това не ми гарантираше добри резултати и пак щеше да се наложи другите да ме поправят. Не исках да се сблъсквам с това, затова го избягвах, когато можех. Въпросът на водача ме прониза и аз се почувствах донякъде разстроена, тъй като осъзнах, че съм била твърде вятърничава и безотговорна в подхода си към този дълг. И така, вътрешно си напомних да променя отношението си към изпълнението на този дълг, затова веднага намерих време да се упражнявам.

След няколко дни сметнах, че рецитирането ми малко се е подобрило, затова направих аудиозапис и го изпратих на Зои. Мислех, че тя ще каже, че съм постигнала някакъв напредък, но за моя изненада тя отново посочи доста проблеми: нестабилно дишане, неправилни синтактични паузи и т.н. Тя търпеливо анализира проблемите, накара ме да практикувам на място и ме поправяше. Когато след няколко опита не можех да поправя проблемите, ставах нетърпелива и дори се чувствах малко огорчена, като си мислех: „От няколко дни практикувам, а още имам толкова много проблеми. Може би нямам вроденото възприемане и заложби за това. Не съм способна да изпълнявам този дълг. Не трябва повече да се излагам с това, по-добре да поема друг дълг!“. Започнаха да ме спохождат мисли да избягам и вече не исках да продължавам да практикувам рецитиране, но не смеех да го спомена от страх другите да не кажат, че отхвърлям дълга си. Затова станах негативна и се отпуснах, и не исках да полагам много усилия за практикуване, като си мислех, че ако не се подобря с времето, водачът може да не ми позволи да продължа да практикувам.

Една вечер внезапно видях съобщение от водача, в което пишеше: „Вече няма нужда да практикуваш рецитиране“. Като видях съобщението, почувствах в сърцето си внезапна празнота и неописуемо неудобство. Загубата на този дълг не ми донесе облекчението или удовлетворението, което очаквах. Напротив, почувствах се дълбоко укорена и обезсърчена. В този момент си помислих за два откъса от Божиите слова и бързо ги намерих и прочетох. Бог казва: „Това е така, защото онова, което най-осезаемо отразява връзката ти с Бог, е начинът, по който се отнасяш към делата, които Бог ти поверява, и към дълга, който ти възлага, както и отношението, което имаш. Този въпрос е най-забележим и най-практичен. Бог чака. Той иска да види отношението ти. В този решаващ момент трябва да побързаш и да изложиш позицията си пред Бог, да приемеш Неговото поръчение и да изпълниш добре дълга си. Когато схванеш този решаващ аспект и изпълниш поръчението, което Бог ти е възложил, отношенията ти с Бог ще бъдат нормални. Ако отношението ти е повърхностно, апатично и несериозно, когато Бог ти възложи задача или ти каже да изпълниш определен дълг, това не е ли точно обратното на отдаването на цялото ти сърце и сили? Можеш ли да изпълняваш дълга си добре по този начин? Със сигурност не. Няма да изпълниш дълга си подобаващо. Затова, когато изпълняваш дълга си, отношението ти е от решаващо значение, както и начинът и пътят, които избираш. Независимо колко години са вярвали в Бог, онези, които не изпълняват добре дълга си, ще бъдат отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Има някои хора, които изобщо не желаят да страдат в изпълнението на своя дълг, но винаги се оплакват, когато се сблъскат с проблем и отказват да заплатят цена. Какъв вид отношение е това? Това е нехайно отношение. Ако изпълняваш дълга си нехайно и подхождаш към него с непочтително отношение, какъв ще бъде резултатът? Ще изпълняваш дълга си зле, макар че си способен да го изпълняваш добре — изпълнението ти няма да бъде на ниво и Бог ще бъде много недоволен от отношението, което имаш към своя дълг. Ако можеше да се молиш на Бог, да търсиш истината и да влагаш цялото си сърце и ум в нея, ако можеше да сътрудничиш по този начин, тогава Бог щеше да подготви всичко за теб предварително, така че когато се справяш с нещата, всичко щеше да си дойде на мястото си и да получиш добри резултати. Нямаше да е необходимо да влагаш огромно количество енергия. Когато си направил всичко възможно, за да сътрудничиш, Бог щеше вече да е уредил всичко за теб. Ако си хлъзгав и се скатаваш, ако не изпълняваш правилно дълга си и винаги вървиш по грешния път, тогава Бог няма да действа върху теб. Ти ще изгубиш тази възможност и Бог ще каже: „Ти не ставаш, не мога да те използвам. Стой настрани. Харесва ти да си хитър и да се скатаваш, нали? Харесва ти да мързелуваш и да живееш спокойно, нали? Е, тогава живей спокойно завинаги“. Бог ще даде тази благодат и възможност на някой друг. Какво ще кажете: това загуба ли е или е придобивка? (Загуба е.) Това е огромна загуба!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, почувствах как праведният нрав на Бог се стоварва върху мен, особено когато прочетох тези Божии слова: „Ти не ставаш, не мога да те използвам. Стой настрани. Харесва ти да си хитър и да се скатаваш, нали? Харесва ти да мързелуваш и да живееш спокойно, нали? Е, тогава живей спокойно завинаги“. Почувствах, че всички мои думи, действия и мисли са подложени на Божията внимателна проверка. Въпреки че не бях изразила изрично нежеланието си да изпълнявам дълга с рецитирането, отношението ми към него беше особено вятърничаво, не се стараех да се усъвършенствам и пасивно чаках водачът да ми каже да спра да го изпълнявам. Бог изисква хората да изпълняват дълга си с цялото си сърце и сила, но Той никога никого не принуждава. След като самата аз бях избрала да избягвам дълга си, Бог се беше отнесъл към мен според избора ми. В резултат на това бях загубила този дълг и църквата беше уредила някой друг да се обучава за него, което означаваше, че Бог даваше този шанс за изпълнение на дълг на някого другиго. Можеше да се твърди, че бях постигнала желанието си да ме освободят от този дълг, но защо не чувствах облекчение в сърцето си? Едва тогава осъзнах, че като избирах да избегна този въпрос, бях станала посмешище на Сатана и бях изпаднала в мрак. Помислих си: „Наистина ли е толкова труден този дълг? Наистина ли са нерешими тези проблеми?“. Бог казва, че когато хората влагат цялото си сърце и всичките си сили, Той ще открие път, по който да ги поведе, и ще им помогне да се справят с трудностите. Бог не усложнява живота на хората и не им дава бреме, което не могат да понесат. Стига човек да има основни заложби и условия да изпълнява дълг, и стига да се стреми да напредва според Божиите изисквания, проблемите могат да се решат. Братята и сестрите многократно бяха разговаряли за важността на този дълг, като ме призоваваха да вложа усилия в него. Аз обаче, щом се натъкнех на проблем, се омотавах в трудността му, като не исках да положа усилия, за да го реша, и дори бях станала негативна и отпусната, и чаках водачът да ме освободи от този дълг. Бях толкова непокорна! Като се замислих за това, почувствах дълбоко съжаление и угризение.

По време на духовната си практика прочетох тези Божии слова: „Ако, когато те сполетят някакви особени трудности или се сблъскаш с някакви конкретни условия, твоето отношение винаги е да ги избягваш или да бягаш от тях, отчаяно да се опитваш да ги отхвърлиш и да се отървеш от тях, ако не искаш да се оставиш на устроеното от Бог, не си склонен да се покориш на устроеното и подреденото от Него и не искаш да позволиш на истината да поеме отговорността за теб, ако винаги искаш да ръководиш и да контролираш всичко за себе си според сатанинския си нрав, тогава последствията ще бъдат, че рано или късно Бог със сигурност ще те отхвърли или ще те предаде на Сатана. Ако хората разберат това, те трябва бързо да се обърнат и да последват своя път в живота според правилния път, който Бог изисква. Този път е правилният и когато пътят е правилен, това означава, че посоката е правилна. През този период може да има неравности по пътя и трудности, те могат да се препънат или понякога да останат малко недоволни и да се настроят негативно за няколко дни. Докато могат да упорстват в изпълнението на дълга си и да не забавят нещата, всички тези проблеми ще бъдат незначителни, но те трябва незабавно да се самоанализират, да търсят истината, за да разрешават тези въпроси, и категорично не бива да отлагат, да захвърлят работата си или да изоставят своя дълг. Това е от решаващо значение. […] Когато ти се падне дълг и той ти е поверен, не мисли как да избегнеш сблъскването с трудности. Ако ти е трудно да се справиш с нещо, не го поставяй настрана и не го игнорирай. Трябва да се изправиш лице в лице с него. Трябва винаги да помниш, че Бог е с хората и че им е необходимо само да се молят и да Го търсят, ако имат някакви трудности, и че с Бог нищо не е трудно. Трябва да имаш тази вяра. Понеже вярваш, че Бог е Върховният владетел на всички неща, защо все още се страхуваш, когато нещо ти се случи и че нямаш на какво да разчиташ? Това доказва, че ти не се уповаваш на Бог. Ако не Го приемаш за твоя опора и за твой Бог, тогава Той не е твоят Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Когато се сблъсквах с трудности, не идвах пред Бог да търся намерението Му, а все живеех в собствените си представи и фантазии, за да се огранича. Особено когато проблемите с рецитирането станаха многобройни и трудни, а аз не виждах добри резултати, след като бях работила усилено два дни, сметнах, че тези проблеми изобщо не подлежат на решаване и няма смисъл да полагам повече усилия. И така, макар че практикувах, го правех небрежно и само за да отбия номера, без да влагам сърцето си в това. Помислих си за сестра Зои. Тя беше започнала да практикува дори още по-късно от мен и също имаше доста проблеми. Дори в някои отношения смятах, че съм по-добра от нея. Нямах високо мнение за нея, но сестрата беше много сериозна в дълга си, активно посрещаше недостатъците си и полагаше усилия да практикува. Чрез постоянна практика тя бързо се подобри и резултатите от рецитирането ѝ бяха доста добри. Като си помислих за това, осъзнах, че ако разчитам на Бог и полагам усилия да практикувам съвестно, когато срещам трудности, проблемите могат да се решат. Бог изпълнява толкова, колкото хората сътрудничат. Като си спомня за тези години, аз наистина си бях губила времето. Следвах Бог, но не Му се доверявах, а когато ми се случеше нещо, не се осланях на Бог и не търсех намерението Му, а се придържах към собствените си възгледи. В резултат на това другите напредваха, а аз стоях на едно място. Бях истински глупава!

После продължих да размишлявам. Преди се сблъсквах с много трудности както в учението си, така и в ежедневието, но никога не правех лековато заключението, че съм неспособна, нито се отказвах, без да съм се опитала. Същото беше, когато навремето мечтаех да стана адвокат и да постигна слава и богатство. Тогава само около 7% от кандидатите успяваха да преминат националния приемен изпит за право, а моите академични резултати не бяха толкова добри, но аз не се предадох само защото беше трудно. За да сбъдна мечтата си, се изолирах за повече от два месеца и учех интензивно всеки ден, без това да ми се струва тежко. Мисълта да придобия слава и богатство и да получа възхищението на другите силно ме мотивираше. В крайна сметка наистина взех изпита. Като се замисля отново защо се чувствах неспособна да решавам проблемите с дълга с рецитирането и защо все исках да избягам и да се оттегля, то е било, защото съм била твърде егоистична. Правех нещата, които ми бяха полезни, и избягвах онези, които не бяха. По време на една духовна практика прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известно прозрение за проблема си. Всемогъщият Бог казва: „Антихристите нямат съвест, разум или човешка природа. Те не само че нямат никакво чувство за срам, но имат и друга отличителна черта: те са необичайно егоистични и подли. Буквалният смисъл на техния „егоизъм и подлост“ не е труден за разбиране: те са слепи за всичко друго освен за собствените си интереси. Всичко, което засяга собствените им интереси, отнема цялото им внимание и те ще страдат за това, ще платят цена, ще съсредоточат мислите си върху това и ще му се посветят. За всичко, което не е свързано със собствените им интереси, ще си затворят очите и няма да обърнат никакво внимание. Другите могат да правят каквото си искат — антихристите не се интересуват от това дали с поведението си някой прекъсва или смущава и считат, че това няма нищо общо с тях. Тактично казано, те не се бъркат в чуждите работи. Но по-точно е да се каже, че този тип хора са подли, долни и безсрамни. Определяме ги като „егоистични и подли“. Как се проявява егоизмът и подлостта на антихристите? […] какъвто и дълг да изпълняват антихристите, те мислят само за това дали ще им позволи да привлекат внимание. Стига да подобри репутацията им, те си блъскат главата, за да измислят как да се научат да го вършат и изпълняват. Единственото, което ги вълнува, е дали ще се отличат. Каквото и да правят или мислят, те се интересуват единствено от собствената си слава, изгода и статус. Какъвто и дълг да изпълняват, те се съревновават само за това кой да стои по-високо или по-ниско, кой да спечели и кой да загуби и чия репутация да е по-добра. Те се интересуват само от това колко хора ги почитат и им се възхищават, колко хора им се подчиняват и колко последователи имат. Те никога не разговарят за истината и не решават истински проблеми. Никога не обмислят как да вършат нещата според принципите, когато изпълняват дълга си, нито размишляват дали са били предани, дали са изпълнили задълженията си, дали са допуснали отклонения или пропуски в работата си, дали съществуват някакви проблеми, камо ли да се замислят за това какво иска Бог и какви са Божиите намерения. Те не обръщат никакво внимание на което и да е от тези неща. Те свеждат глава и работят само за слава, изгода и статус и за да удовлетворят собствените си амбиции и нужди. Това е проявление на егоизъм и подлост, нали? То напълно разобличава изпълнените им с лични амбиции, нужди и безсмислени изисквания сърца. Всичко, което правят, е подчинено на амбициите и желанията им. Каквото и да правят, те се мотивират и изхождат от личните си амбиции, желания и неразумни изисквания. Това е класическа проява на егоизъм и подлост“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърти екскурс: обобщаване на характера на антихристите и на нрава им същност (Първа част)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че намеренията и отправната ми точка във вършенето на нещата са били изцяло погрешни, досущ като на антихрист. Всичко, което правех, беше мотивирано от собствения ми интерес, а за нещата, които можеха да удовлетворят желанието ми за слава и богатство и да ми спечелят възхищението на другите, си блъсках главата и полагах огромни усилия, за да ги постигна, без да ме е страх от страданието. Обратно, за нещата, които не ми носеха полза, дори и да бяха смислени и ценни, аз не бях склонна да ги върша, камо ли да полагам усилия или да страдам и да плащам цена, за да ги постигна. Когато взех приемния изпит за право, имах решимостта на „борбения дух“, защото взимането на изпита щеше да ми даде възможност да стана адвокат, да спечеля възхищението на другите и да спечеля много пари, с което щях да постигна и слава, и богатство. Тази мотивация ми помагаше да търпя дори най-големите трудности и да се стремя към успех. Моето отношение към дълга с рецитирането обаче беше съвсем различно. Чувствах, че изпълнението на този дълг е свързано само с това да бъда разкрита, че той няма да ми донесе слава или признание и не ми дава шанс да блесна със стойността си. Затова нямах желание да страдам или да плащам цена за този дълг и дори подхождах към изпълнението му с неохота. Братята и сестрите многократно разговаряха за неотложното Божие намерение, в което Бог се надява, че повече хора ще чуят словата Му и ще получат спасението Му. Подтикваха ме да практикувам незабавно, за да мога да поема този дълг, но аз проявявах внимание само към собствените си репутация и статус. Изобщо не се вслушвах в съветите на братята и сестрите, пренебрегвах Божието намерение и си затварях очите, колкото и спешна и важна да беше работата. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Колкото повече мислех за това, толкова повече се тревожех. Дойдох пред Бог и се помолих: „Боже, следвам Те от много години, но не бях искрена. Проявявах внимание към собствените си интереси и планове за плътта си във всичко, което правех, и оставих много съжаления в дълга си. Не искам повече да живея така. Искам да се променя. Моля Те да ме проучиш внимателно!“. След като се помолих, започнах да размишлявам как съм била небрежна и нехайна в текущия си дълг и как мога да променя това отношение към изпълнението на дълга си. След половин ден внезапно получих съобщение. Водачът каза, че ще ми бъде даден още един шанс да продължа да практикувам рецитация. Като прочетох съобщението, не можех да повярвам на очите си. Ясно осъзнах, че това беше Божията милост, шанс за мен да се покая, да се опълча на плътта си и да практикувам истината. Сърцето ми се изпълни с благодарност и не знаех какво да кажа. Всички мои думи се превърнаха в една фраза — слава Богу! В този момент си спомних тези Божии слова: „Божият нрав е жизнен и ярко видим и Той променя мислите и отношението Си в зависимост от развитието на нещата. Промяната в отношението Му към ниневийците показва на човечеството, че Той има свои собствени мисли и идеи; Той не е робот или глинена статуя, а Самият Жив Бог. Той може да се разгневи на хората от Ниневия по същия начин, както може и да им опрости миналото заради тяхното отношение. Той може да реши да донесе нещастие на ниневийците, но също така може да промени решението Си заради тяхното покаяние“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Осъзнах, че Бог е до мен и следи всяка моя дума и постъпка, и когато бях готова да се покая, Бог ми даде още един шанс.

На следващата ми практика сестрите посочиха някои проблеми. Първоначално успявах да се отнасям правилно към тях и активно търсех решения, но когато трудностите ставаха малко по-големи, отново изпадах в униние и разкривах мисли за бягство. Веднъж, след като бях практикувала старателно, една сестра каза, че рецитацията ми звучи механично и че всъщност, вместо да се подобря, аз съм се върнала назад. Като чух този коментар, се обезсърчих. Бях се надявала, че практиката ми ще даде по-добри резултати, но тя изглежда се влошаваше. Загубих всякаква мотивация да записвам и започнах да си мисля: „Този дълг е твърде труден, не мога да го изпълня“. В този момент видях тези Божии слова: „Понастоящем свидетелстването за Божието дело в последните дни и разгласяването на Божиите слова е съществен въпрос. Това е много важен дълг и никой от вас не бива да го подценява. Бремето ви не е леко. Това не е дребен въпрос, не е въпрос, който е свързан само с лични преживявания. Обхватът на този въпрос е много широк. Той е свързан със спасяването на човечеството и с разпространяването на евангелието на царството. Ако не разбирате този въпрос и не усещате важността му, и ако все още действате с раздразнение, гневите се безпричинно като дете или ставате недоволни, докато изпълнявате дълга си, това е проблематично — вие не сте пригодни да се заемете с тази работа. Нивото на вашите професионални умения и работоспособността ви зависят от вашите заложби и професионален опит. Те са второстепенни. Най-важното е да имате праведно сърце, да сте способни да се покорите на Бог, да сте готови да платите цена и да сте предани при изпълнението на дълга си“ (Божието общение). Божиите слова ми напомниха, че дългът, който изпълнявам, не е лесна работа. Той предполага разпространяване на Божиите слова и свидетелстване за Божието дело в последните дни и не можеше да се отнасям към него лековато според собствената си воля. Като се замислих за това, се почувствах разведрена и изпълнена с енергия. От Божиите слова намерих и път за практикуване. Уменията и заложбите са вторични. Най-важното нещо е, че човек трябва да има праведно сърце, да е предан и способен да упорства в дълга си — ето това иска да види Бог. Успокоих се и се помолих на Бог: „Боже, не искам да изпълнявам дълга си със собствения си покварен нрав. Трябва да вложа усилия и да плащам цената за този дълг, като оправдая шанса да поема дълга, който си ми дал. Моля Те, води ме“. След като се помолих, разсъждавах как да подходя към проблемите, посочени от сестрата. Осъзнах, че принципът на рецитирането е човек да бъде тих в Божиите слова, да чете, да обмисля и да разбира смисъла на Божиите слова с искреност и да рецитира на тази основа, вместо да чете текста механично. И така, успокоих ума си и четях Божиите слова, като ги разбирах през призмата на собственото си състояние. След като рецитирах по този начин, сестрата каза, че резултатът е много по-добър. Осъзнах, че това е Божието напътствие, и се почувствах много щастлива. След като практикувах известно време, намерих начини да подобря резултатите от рецитацията си и проблемите с нея донякъде се разрешиха. Благодаря на Бог, че ми даде това преживяване!