От Ли Синю, Китай

Сутринта на 28 юли 2007 г., по време на събрание с няколко братя и сестри, полицията изкърти вратата на дома, в който се събирахме, и нахлу в него. Един дебел полицай с електрошокова палка, крещеше: „Никой да не мърда, или ще ви счупим краката!“. Злобното отношение на полицая ме вбеси и аз отговорих: „На какво основание ни арестувате? Ние, вярващите, се държим добре и вървим по правилния път“. Началникът на Националната служба за сигурност ме прекъсна рязко, като каза: „Казваш, че да вярваш в Бог е да вървиш по правилния път? Единственият правилен път е да вярваш в Компартията! Ние от Бригадата за национална сигурност сме специално натоварени със задачата да залавяме вярващи в Бог. От дни прекарваме безсънни нощи в следене, само и само да ви хванем. От всички неща, които бихте могли да правите, сте решили да се посветите на вярата в Бог!“. След това с едно махване на ръка даде знак на подчинените си да започнат да претърсват къщата. След като приключиха с претърсването, те ни закопчаха с белезници и ни отведоха в местното бюро за обществена сигурност за индивидуални разпити.

Още щом влязох в стаята за разпити, началникът на Службата за национална сигурност ми удари няколко плесници по лицето, от което се почувствах замаян и ми се поду главата; ушите ми звъняха, зрението ми се помрачи и усетих вкус на кръв в устата си. Веднага след това други четирима полицаи, които стояха отстрани, се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме ритат и удрят. След известно време началникът на Службата за национална сигурност дръпна от цигарата си и ме посочи с думите: „Ако съдя по външния ти вид, ти си или водач, или важен член на вашата църква. Ако ни кажеш това, което искаме да знаем, ще те пуснем, но ако не го направиш, не ме обвинявай, че не се отнасям много мило с теб“. Той също така каза: „Като гледам конструкцията на тялото ти, предполагам, че няма да можеш да понесеш много мъчения. Просто ни кажи: Кой е вашият водач? В чий дом се намират парите на църквата?“. Не казах нито дума, а само мълчаливо и продължително се молех на Бог в сърцето си, като Го помолих да бъде с мен и да ми даде сили. Реших, че колкото и да ме измъчва полицията, няма да бъда Юда и да предам Бог. Като видя, че не казвам нищо, шефът на Службата за национална сигурност хвърли цигарата си на земята и с движение на ръката си изкрещя: „Хванете го! Пребийте го до смърт!“. При това няколко полицаи започнаха отново да ме бият жестоко. След това закопчаха ръцете ми с белезници зад гърба, свалиха панталоните ми до прасците, събуха чорапите ми и ми ги пъхнаха в устата, за да не мога да крещя, а после напъхаха главата ми в панталоните. След това полицаите се редуваха да ме удрят и ритат, като се смееха от сърце, докато го правеха. Имаше и жени полицайки, които гледаха отстрани и се смееха толкова силно, че трябваше да се подпират на масата до тях. Полицаите се гавреха с мен като с животно и се чувствах невероятно унизен. Беше юли и в стаята за разпити също беше изключително горещо — за нула време дрехите ми бяха напоени с пот. От раните, където полицаят ме беше ритал с кожените си ботуши, се стичаше кръв, а кръвта и потта се смесваха в раните, което ми причиняваше остра болка. Имах и няколко хематома на главата си от ударите. После един полицай ме хвана за косата и ме удари по лицето, след което силно разтърси главата ми наляво-надясно. Изръмжа през зъби: „Ще говориш ли, или не?“. Отговорих: „Нищо не знам!“. Той се вбеси, грабна белезниците ми и силно дръпна ръцете ми зад гърба. Ръцете ме заболяха така, сякаш бяха счупени, и пукаха, докато ги усукваше. Белезниците прорязаха кожата на китките ми, които започнаха да кървят. Всеки път, когато издърпваха ръцете ми нагоре, болката беше почти непоносима и аз непрекъснато се молех на Бог в сърцето си да ми даде вяра и да ми позволи да остана непоколебим в свидетелството си за Него. Като видя колко много страдам, шефът на Службата за национална сигурност садистично ми се подигра с думите: „Какво има? Казах ти, че няма да можеш да издържиш на мъченията. Спри да се запъваш и започни да говориш! Кой е твоят водач? Как общувате? В чия къща са скрити парите?“. Не му отговорих. Тогава дебелият полицай ме ритна в прасеца, което веднага ме накара да падна по колене на земята. После ме накара да държа ръцете си изправени, след което постави дебела книга върху тях. След като коленичих известно време, просто не издържах повече и паднах на земята. Дебелият полицай ме издърпа нагоре, принуди ме отново да коленича и започна да удря пръстите ми с дървена пръчка. Всеки път, когато ме биеше, изпитвах пареща болка в пръстите. Докато ме биеше, той крещеше: „Какво ще кажеш за това? Не е толкова хубаво, нали? Защо не помолиш твоя Бог да дойде да те спаси!“. Когато каза това, всички полицаи избухнаха в кикот. Смехът им ме вбеси и аз проклех тези демони в сърцето си. Краката ми бяха синьо-черни от колениченето и ме боляха така, сякаш бяха разрязани с нож. Шест от пръстите ми бяха посинени от побоя. Няколко месеца по-късно ми паднаха ноктите на тези пръсти.

Около 17:00 ч. полицаите ме изпратиха в центъра за задържане и преди да си тръгнат, изрично инструктираха персонала там: „Нахранете го само с малка парена кифла и купичка супа. Нека хубаво и дълго да помисли какво ще ни каже утре“. След това ме затвориха в малка килия с площ под 10 квадратни метра. В тази килия бяха заключени още над десет души и тя беше мръсна и воняща. Имаше само две дървени дъски, поставени на земята, като и двете бяха запазени за шефа на килията. Спомням си, че през тази нощ се гърчех в ъгъла на килията, гладен и жаден, страдащ от главоболие, подуване на главата и пареща болка по лицето. Помислих си: „Днес ме пребиха толкова жестоко и не получиха никаква информация от мен. Чудя се какво ли ще направят с мен утре. Ако продължат да ме измъчват, дали няма да остана сакат или да умра? Ако осакатея, как ще изживея остатъка от живота си?“. Колкото повече мислех, толкова по-слаб се чувствах, затова бързо се помолих на Бог за помощ: „О, Боже! Просто не мога да издържам повече на това мъчение, но не искам да бъда Юда и да Те предам. Моля Те, помогни ми, дай ми сила и ме закриляй, за да мога да остана непоколебим в свидетелството си за Теб“. Точно тогава си спомних един откъс от Неговите слова: „Не се обезсърчавай, не бъди слаб и Аз ще изясня нещата за теб. Пътят към царството не е толкова гладък, нищо не е толкова просто! Ти искаш благословиите да идват при теб лесно, нали? Днес всеки ще се срещне с горчиви изпитания. Без такива изпитания любящото сърце, което имате за Мен, няма да стане по-силно и няма да имате истинска любов към Мен. Дори и тези изпитания да се състоят само от незначителни обстоятелства, всеки трябва да премине през тях. Просто трудността на изпитанията ще е различна за всеки човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 41). Докато разсъждавах над Божиите слова, осъзнах, че Бог ми е позволил да премина през това страдание, за да ме изпита. Той ми помагаше да укрепя решимостта си в лицето на страданието. По-рано, преди да ме арестуват, винаги си мислех, че имам вяра в Бог и че ще бъда готов да Го удовлетворя, независимо през колко страдания ще трябва да премина. Но сега бях измъчван и изтезаван само един ден, а вече живеех в плахост и страх, тъй като се тревожех, че ще бъда осакатен или убит. Къде беше истинската ми вяра в Бог? Духовният ми ръст все още беше твърде малък. След като осъзнах Божието намерение, не се чувствах толкова плах и страхлив и бях готов да се уповавам на Бог, за да остана непоколебим в свидетелството си за Него.

На втория ден полицаите ме отведоха в Бригадата за национална сигурност за допълнителен разпит. Началникът посочи към мен и каза: „Съветвам те да се държиш добре днес! Имаш ли отговор на въпросите, които ти зададох вчера?“. Отговорих, че не знам нищо. Той се вбеси и ме хвана за косата, след което ме удари по лицето, докато крещеше: „Да видим кой ще отстъпи пръв — ти или моята електрошокова палка! Хванете го! Пребийте го до смърт!“. След това се приближиха петима полицаи и започнаха да ме ритат и удрят. Един от тях ме ритна силно по гърба и със сила закопча ръцете ми с белезници зад гърба, с което ми причини огромна болка, тъй като ръцете ми бяха изкривени назад. Болката беше толкова силна, че много скоро плувнах в пот. Един дебел полицай взе електрошокова палка и я размаха. Палката затрещя от електричество и след това той ме удари два пъти с нея. Шоковете ме накараха да се гърча и не можах да не изкрещя. Началникът се възползва от случая, за да се опита да ме убеди, като каза: „Ако ни кажеш кой е твоят водач и в чия къща се намират парите, ще те пусна веднага. Жена ти, децата и родителите ти, всички те имат нужда да се грижиш за тях. Дори и да не те е грижа за собственото ти благополучие, трябва поне да помислиш за семейството си“. Това ме накара да се поколебая малко. Помислих си: „Ако продължавам да отказвам да кажа каквото и да било, със сигурност ще ме пребият до смърт. Може би мога просто да им дам някаква по-маловажна информация и те ще ме пуснат да се прибера у дома“. Тогава изведнъж се сетих за Божиите слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Божиите слова веднага ме събудиха. Почти се бях поддал на заговора на Сатана. Ако бях предал Бог и бях издал братята и сестрите си поради това, че се бях вслушал в плътските си чувства към семейството си и бях пожелал да си отдъхна малко, щях да бъда Юда, предал Бог и приятелите си — такъв, какъвто Бог най-много мрази. Това би накърнило Божия нрав и аз щях да бъда прокълнат и наказан. Бях благодарен за просветлението на Божиите слова, които ме просветлиха и ме предпазиха от заговора на Сатана. Молех се на Бог с думите: „О, Боже! Независимо дали ще ме осакатят, или убият, аз никога няма да Те предам и няма да стана позорен Юда“. След молитвата се почувствах по-спокоен и не толкова нещастен. Когато се изправих пред разпита на полицая, отговорих строго и праведно: „Да вярваш в Бог е напълно естествено и оправдано, разумно и законно; на какво основание ме арестувахте? Конституцията на нашата страна ясно постановява, че гражданите имат право на религиозна свобода. Къде е религиозната свобода в това да бъда измъчван до смърт от вас заради вярата си?“. Като чу това, полицаят се вбеси и изкрещя: „Твърдението за религиозна свобода е просто нещо, което казваме, за да удовлетворим чуждите държави — в Китай Компартията не ти позволява да вярваш в Бог и вярата ти е незаконна. Можем да убиваме напълно безнаказано хората, които са направени набожни като теб! Пребийте го до смърт! Да видим колко ще издържи!“. При това всички се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме ритат и удрят. Един от полицаите ме удряше силно по лицето и тялото с кожен колан. От ударите лицето ми посиня и се поду, и се свлякох на пода. Накрая, когато видяха, че пак отказвам да говоря, нямаха друг избор, освен да ме изпратят обратно в центъра за задържане. Полицаите ми разрешиха да ям за вечеря само една малка парена кифла. Бях толкова гладен, че нямах сили дори да се изправя, и тъй като бях измъчван и изтезаван непрекъснато, се чувствах замаян, имах пареща болка и изтръпване в лицето, краката ми бяха като желе и изпитвах слабост по цялото тяло и можех само да седя на пода, облегнат на стената. Имах чувството, че не мога да издържа много повече, и си помислих: „Ако нещата продължават така, или ще бъда измъчван до смърт, или ще умра от глад“. Точно тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „На този етап от делото от нас се изисква изключителна вяра и любов. Можем да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Наистина полицията искаше да използва мъченията, изтезанията и глада, за да ме изтощи, да ме накара да загубя вярата си и да ме принуди да предам Бог, но Бог просто използваше тази трудна ситуация, за да усъвършенства вярата ми. Помислих си какво е казал Господ Исус, когато е бил подложен на изпитание: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4). Вярвах, че Божиите слова са истината и животът на човека. Знаех, че трябва да имам вяра в Бог. Тихо се молех на Бог в сърцето си: „О, Боже, плътта ми може да е слаба и безсилна, но аз съм готов да живея според Твоето слово, да не обръщам внимание на плътта си и да остана непоколебим в свидетелството си за Теб…“. След молитвата се почувствах малко по-спокоен и не толкова нещастен и слаб.

На сутринта на третия ден полицията отново ме заведе на разпит в Бригадата за национална сигурност. Веднага щом влязох в стаята за разпити, един полицай ме събори на земята и ме принуди да коленича на циментовия под. Началникът на Службата за национална сигурност шумно ми се скара, като каза: „Е, взе ли решение? Кой е вашият водач? В чия къща се намират парите на църквата? Ако не говориш сега, тези уреди за мъчения ще те накарат да говориш. Ще те оставим да опиташ всички до един!“. Не казах нито дума, затова ме принудиха да продължа да коленича на циментовия под. Тъй като непрекъснато бях измъчван и изтезаван, и бях лишен от храна, бях станал изключително слаб. След близо час коленичене бях напълно изтощен и просто не можех да коленича повече. Усещах как в сърцето ми се прокрадва слабост, затова непрекъснато се молех на Бог: „О, Боже! Просто не мога да понеса повече това мъчение. Не искам да бъда Юда и да Те предам. Моля Те, помогни ми, дай ми вяра и ми позволи да устоя“. След молитвата се сетих за този откъс от Божиите слова: „Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей, но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, като проявява Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, използвайки тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че бях измъчван и изтезаван от Компартията заради вярата си и че е въпрос на чест и слава да свидетелстваш за Бог в преследване и страдания. Полицаите използваха всички възможни методи за мъчения, за да ме принудят да се отрека от Бог и да Го предам, но Божията мъдрост се проявява въз основа на плановете на Сатана. Бог използваше тази среда, за да усъвършенства вярата ми, като ми позволяваше да видя отвратителното лице и демоничната същност на големия червен змей, така че да го намразя от цялото си сърце и да го отхвърля напълно. След като разбрах Божието намерение, се почувствах много по-ведро и придобих нова сила. „Няма да се поддам на заговорите на Сатана и няма да му позволя да ме изтощи. Колкото и да е окаяна и слаба плътта ми, трябва да остана непоколебим в свидетелството си за Бог!“. Като видя, че пак отказвам да говоря, един полицай ми наля голяма чаша вода и с изкуствена усмивка каза: „От няколко дни не си се хранил добре, нали? Сигурно си гладен! С твоето телосложение се съмнявам, че ще можеш да издържиш още дълго. Бързо ни разкажи всичко, което знаеш. Вече поръчахме парени кифлички и пържени зеленчуци — можем и на теб да дадем. Искам да кажа, защо да се подлагаш на това страдание?“. Осъзнах, че това е заговор на Сатана, затова тихо помолих Бог в сърцето си да ме предпази от хитростите на Сатана. След известно време полицаят ми отключи белезниците, донесе част от зеленчуците, кифла на пара и чаша вода и каза: „Яж. Когато си готов, можеш да ни разкажеш какво знаеш“. Отговорих: „Не познавам никого и няма какво да ви кажа“. Началникът на Службата за национална сигурност се ядоса и рязко се изправи, хвана ме за косата и ми удари плесница по лицето, след което ме изрита на пода и изкрещя: „Някой да му закопчае ръцете зад гърба и да го пребие до смърт! Ще видим колко дълго ще издържи!“. Четирима полицаи дойдоха и закопчаха с белезници ръцете ми зад гърба. Когато първоначално не можаха да изпънат ръцете ми назад, за да ги закопчаят, те ме дръпнаха силно за ръцете, като ми причиниха непоносима болка, от която изпищях. След това един служител дълго и силно ме налага с кожен колан. Усещах непоносима болка по цялото си тяло, а коланът остави множество дебели синьо-черни следи от камшични удари по кожата ми. Докато ме налагаше, той крещеше: „Просто не вярвам, че си направен от стомана, и знам, че мога да те пречупя!“. След това свали кожения си ботуш и започна да ме бие по главата и лицето с подметката на ботуша. От побоя главата ми изтръпна и се поду така, сякаш щеше да експлодира. Виждах звездички, а в ушите ми се чуваше дълбоко бучене, подобно на двигател. След известно време напълно загубих слуха на дясното си ухо. Казах: „Ти ми повреди дясното ухо, сега не мога да чувам нищо с него“. Полицаят небрежно изпуши цигарата си и изръмжа със зловещ тон: „Ако оглушееш, това е перфектно. Това ще ти попречи да практикуваш вяра в бъдеще“. Като видя, че все още отказвам да говоря, след като претърпях такъв жесток побой, началникът на Службата за национална сигурност гневно изкрещя: „Просто не вярвам, че не мога да се справя с теб днес! Ако не говориш, ще прободем нокътя ти с желязно шило. Пръстите са свързани със сърцето — няма как да издържиш на това страдание. Бъди разумен — разкажи ни всичко, което знаеш, и ни съдействай. Това е най-добрият избор за теб!“. В онзи момент се почувствах малко уплашен — дори малко трънче в пръста ми беше достатъчно болезнено, какво остава за дебело желязно шило! Само при мисълта за това краката ми се подкосиха, а скалпът ми изтръпна. Ако наистина пробиеха нокътя ми с това шило, дали щях да мога да го понеса? Побързах да се помоля продължително на Бог за помощ да ми даде вяра и решителност да понеса страданието. Точно тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „Онези, които са на власт, може да изглеждат порочни отвън, но не се страхувайте, тъй като това е, защото имате малко вяра. Докато вярата ви расте, нищо няма да бъде твърде трудно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 75). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Бог има върховенство над всички неща — трябваше да се уповавам на Бог и да имам вяра, че Той ще ме води, за да преодолея мъченията и изтезанията на тези демони. Като осъзнах това, вече не се чувствах толкова плах и страхлив. Като видяха, че все още отказвам да говоря, те ме накараха да протегна ръцете си на масата и след това размахаха 7-8-инчово желязно шило пред лицето ми. След това един полицай започна да боде ноктите ми с шилото. Шилото беше изключително остро и веднага щом прободе нокътя ми, усетих пронизваща болка. Непрекъснато призовавах Бог и Го молех да ми даде силата да понеса това страдание. Точно когато полицаят се канеше да натисне шилото, друго ченге се втурна и прошепна нещо на ухото на шефа на Службата за национална сигурност. Началникът изкрещя: „Оставете един човек да го пази. Всички останали да дойдат с мен!“. Като видях как се разви всичко това, благодарих на Бог за това, че устрои ситуацията така, че да ми позволи да се измъкна от техните жестоки и брутални изтезания.

Два дни по-късно един полицейски служител отново ме заведе в Бригадата за национална сигурност за разпит. Един дебел полицай агресивно изкрещя: „Ако не говориш днес, ще те накарам да съжаляваш, че не си умрял!“. Отговорих: „Нищо не знам. Дори наистина да ме убиете, няма какво да ви кажа“. Началникът на Службата за национална сигурност излезе напред и ме ритна на земята, като крещеше: „Дори и да не кажеш нищо, ние знаем всичко за теб. Ти си църковен водач и още се инатиш!“. След това ме хвана за косата и ме удари по лицето, като каза: „Да видим кое ще отстъпи първо — ти или обувките и коланът ми!“. После изръмжа: „Пребийте го до смърт!“. След това няколко полицаи се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме удрят и ритат. Един от полицаите свали кожения си колан и започна да ме бие. Коланът му остави над десет рани от бичуването. След това взе обувката си и започна да ме удря силно с подметката на обувката. Замаях се, имах чувството, че главата ми се поду, а болката беше толкова силна, че треперех и крещях. Накрая просто не можех да издържа повече и пожелах да умра и всичко да приключи. Помислих си: „Ако умра, няма да ми се налага да търпя това страдание“. И така, тръгнах да ударям главата си в стената, но един полицай спря главата ми с бедрото си. Толкова силно го заболя, че той подскочи от болка. Тогава ясно си спомних Божиите слова: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ми донесоха внезапно осъзнаване: Не бях ли страхливец, като търсех смъртта, когато не можех да понеса страданието? Къде беше моето свидетелство? Точно тогава осъзнах, че полицаят, който предпази главата ми, беше Бог, който ме закриляше зад кулисите. Божието намерение не беше да умра, Той искаше да остана непоколебим в свидетелството си и да унижа Сатана сред това страдание. Като осъзнах това, аз се почувствах дълбоко мотивиран и взех решение: Както и да ме измъчваше полицията, аз щях да устоя и дори да ми оставаше само един последен дъх, щях да продължа да живея, за да остана непоколебим в свидетелството си за Бог! Сърцето ми се изпълни с могъщество и сила — стиснах зъби и се приготвих да понеса още по-жестоки мъчения. За моя изненада шефът на Службата за национална сигурност се приближи към мен и ме посочи с думите: „Направо ме изумяваш! Просто не виждам какво толкова има в тези книги, което те кара да мислиш, че си струва да жертваш живота си за твоя Бог!“. Друг един полицай каза: „Хората, които са направени набожни като него, трябва просто да бъдат хвърлени в затвора!“. Малко след това друг полицай каза с мазен тон: „Все още има време да ни разкажеш какво знаеш. Тук аз командвам, но щом попаднеш в затвора, там нямам власт. Даваме ти две възможности: или се прибираш вкъщи, или отиваш в затвора — от теб зависи!“. В този момент се почувствах малко слаб, тъй като се тревожех с колко мъчения и жестокост ще се сблъскам през дългия си престой в затвора и дали ще мога да го понеса. Ами ако ме измъчваха до смърт? Не исках да бъда Юда, като нараня Божието сърце и остана с вечно съжаление, но също така не знаех как да преживея ситуацията, която сега ме очакваше. Затова се помолих на Бог в сърцето си: „О, Боже, предстои ми да бъда осъден и изпратен в затвора. Не съм сигурен как да издържа този дълъг и труден престой в затвора. Моля Те, напътствай ме как да се покоря на тази среда“. След молитвата си припомних този откъс от Божието слово: „За всеки, който се стреми да обича Бог, няма недостижими истини и няма справедливост, за която да не може да остане непоколебим. Как трябва да изживееш живота си? Как трябва да обичаш Бог и да използваш тази любов, за да удовлетвориш намеренията Му? Няма по-важен въпрос в живота ти. Преди всичко ти трябва да имаш такъв стремеж и постоянство и да не бъдеш като тези, които са безгръбначни слабаци. Трябва да се научиш как да изживяваш смислен живот и да изживяваш смислени истини, и не бива да се отнасяш към себе си толкова небрежно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Изправен пред Божиите изисквания, се почувствах засрамен. Помислих си как многократно бях вземал решения пред Бог, че с каквито и страдания да се сблъсквам, винаги ще оставам непоколебим в свидетелството си за Бог и ще се стремя да Го удовлетворя. Но когато се изправих пред дълга присъда в затвора и период на мъчения, не исках да се подлагам на такива страдания и се опитах да избягам от тази среда. Къде беше моето покорство и свидетелство? Помислих си как, когато Петър избягал от затвора, Господ Исус му се явил и казал, че ще бъде разпънат отново заради Петър. Петър разбрал Божието намерение, върнал се доброволно в затвора и бил разпънат с главата надолу за Бог, като дал гръмко свидетелство. Петър изпитвал истинска любов и истинско покорство към Бог. Аз нямах духовния ръст на Петър, но трябваше да му подражавам и да остана непоколебим в свидетелството си за Бог. Мислех и за това как, когато станах нещастен и слаб, докато бях подложен на мъчения и изтезания, Божиите слова ме просветлиха и насочиха, дадоха ми вяра и сила и ми помогнаха да преодолея жестоките мъчения на тези демони. Когато бях най-нещастен и слаб и за малко да се предам, Бог по чудодеен начин устрои хората, събитията, нещата и средата, за да ми отвори път и да ме предпази от нови мъчения. Наистина почувствах как Бог е на моя страна, грижи се за мен и ме закриля. Божията любов е толкова истинска, така че не можех да нараня сърцето Му или да Го разочаровам. Тихо се помолих на Бог: „О, Боже! Дори да бъда осъден и да трябва да излежавам присъда, няма да се подддам на Сатана. Ще бъда решителен в това да остана непоколебим в свидетелството си, за да унижа Сатана“. По-късно, буквално без никакви доказателства, те изфабрикуваха обвинение в „нарушаване на обществения ред и подкопаване на прилагането на закона“ и ме осъдиха на една година и шест месеца превъзпитание чрез труд.

По време на престоя ми в трудовия лагер никога не съм имал пълноценно хранене и трябваше да работя по петнадесет-шестнадесет часа на ден. Бяхме натоварени с полирането на мраморни плочи при норма от шестстотин на ден в началото, която по-късно се промени на хиляда на ден. Имам лошо зрение, така че работех сравнително бавно и често ме биеха за неизпълнение на задачите ми. Веднъж друг затворник се уплаши, че няма да успее да завърши задачата си и ще бъде бит, затова пъхна полузавършените си плочи в моята кутия с надпис „завършени“. Когато надзирателят видя незавършените плочи в моята кутия за „завършени“, без да изчака да чуе обяснението ми, той ме принуди да облегна глава на стената и да си сваля панталоните, след което започна да ме бие с един ремък. Първия път, когато ме удари, ремъкът веднага остави голяма рана на крака ми, а при втория камшичен удар паднах на земята, без да мога да се изправя. Затворниците, стоящи от двете страни на коридора, ми се смееха от сърце. Всъщност другите затворници често ме тормозеха. Караха ме да спя до тоалетната и нарочно отваряха капака на тоалетната. Миризмата беше толкова отвратителна, че ми ставаше лошо и повръщах. Освен това ме биеха с подметките на обувките си и често се случваше да ме събудят посред нощ по този начин и главата ми да звъни от ударите. Никога не знаех кога ще започнат да ме бият отново и често се страхувах да заспя през нощта. Винаги бях нащрек и в комбинация с прекомерното натоварване в работата здравето ми непрекъснато се влошаваше. Изправен пред това жестоко мъчение, мисълта за дългата ми присъда в затвора ме караше да се чувствам нещастен. Не исках да прекарам дори още една минута в този демоничен затвор. По това време в килията ми имаше още един възрастен брат и винаги, когато имаше възможност, той тихо водеше общение с мен върху Божието слово, за да ме утеши и насърчи. Спомням си, че възрастният брат ми рецитира този откъс от Божиите слова: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да имаш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да Го оставиш да устройва, както Той желае, и да бъдеш готов да прокълнеш собствената си плът, вместо да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да си готов да понесеш болката от отказа от това, което обичаш, и да си готов да плачеш горчиво, за удовлетвориш Бог. Само това е истинска любов и вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Тази среда можеше да усъвършенства решителността и непоколебимостта ми да понасям страдания — това беше нещо добро. След като разбрах Божието намерение, вече не се чувствах толкова нещастен. Наистина чувствах, че Бог е винаги до мен, грижи се за мен и ме закриля, просветлява ме и ме напътства със Своите слова. Трябваше да се уповавам на Бог, за да остана непоколебим в свидетелството си, и не можех да се поддам на Сатана!

В хода на това преследване и страдание това, което преживях най-дълбоко, беше Божията любов и спасение. Няколко пъти, по време на особено тежки пристъпи на мъчения, когато се чувствах нещастен и слаб, бях готов да се предам и дори ми се искаше да отнема живота си, именно Божиите слова ми даваха вяра и сила да издържа, както и решителност да остана непоколебим в свидетелството си. Наистина усещах как, когато големият червен змей ме преследваше жестоко, Бог не ме напусна, а ме закриляше, грижеше се за мен и ме напътстваше да преодолея жестокостите на демоните. Бог обича човечеството повече от всичко и Той може да спаси и усъвършенства човека. Сега съм още по-решителен във вярата си. Независимо през какви трудности или преследвания ще премина в бъдеще, ще следвам Бог до самия край и ще остана непоколебим в свидетелството си за Него, за да унижа напълно големия червен змей!