От Серена, Южна Корея

През септември 2021 г. църквата ми възложи да участвам в осъществяването на нов видеопроект, който изглеждаше доста труден. Знаех, че ми липсват някои неща по отношение на принципите и професионалните умения. Затова учих усилено и когато участвах в събрания и обсъждахме проблеми, винаги говорех активно с надеждата, че другите ще видят, че заложбите ми са доста добри, и ще ме сметнат за достойна за развиване. Много скоро обаче се появи поредица от проблеми.

Веднъж, когато обсъждахме реализацията на един клип, посочих нещо, което смятах за проблем. Въз основа на принципна оценка обаче всички останали решиха, че в крайна сметка това не е проблем. Почувствах се обезкуражена, сякаш не ме биваше. Друг път, когато имах предложение за един клип, мислих дълго, преди да споделя мнението си, но пак не ми се получи. След това съжалих, че съм се изказала, и си помислих: „Ако знаех, че хората ще реагират така, нямаше да кажа нищо!“. Преди, когато работех по лесни проекти, в общи линии успявах да получа одобрението на братята и сестрите всеки път, когато правех предложение или изразявах мнение. Сега обаче дори не можех да видя проблемите ясно и все правех грешки. Щяха ли братята и сестрите да си помислят, че заложбите ми не са толкова добри? Ако нещата продължаваха така, щяха ли да започнат да се съмняват дали съм годна за тази работа? Явно в бъдеще трябваше да съм по-внимателна, когато правя предложение или изказвам мнение. Ако не бях сигурна в нещо, щеше да е по-добре да не казвам нищо и да избягвам грешките, доколкото мога, за да не видят другите истината за това колко съм неспособна. Но тогава най-големите ми опасения се сбъднаха. Един ден, докато разговарях на едно събрание, ръководителят на екипа внезапно ме прекъсна. Каза, че не говоря по темата и че общението ми трябва да се върти около Божиите слова. Толкова се засрамих — изчервих се и просто исках да потъна вдън земя. През останалата част от събранието просто стоях с наведена глава като повехнало цвете. Чувствах се посрамена, унизена и отпаднала. От самото начало професионалните ми умения бяха по-лоши от тези на всички останали, а погледът ми върху нещата беше повърхностен. Сега обаче дори не можех да посоча основните точки, докато говорех. Какво щяха да си помислят всички за мен, след като бях разкрила толкова много недостатъци за толкова кратко време? Щяха ли да помислят, че заложбите ми са лоши? От този момент нататък, щом заговорехме за работа, се чувствах напрегната и стомахът ми се свиваше. Исках да правя предложения, но щом ми хрумнеше някое, размислях и не смеех да го кажа от страх, че ако допусна грешка, всички ще видят, че за нищо не ставам. Реших, че е по-добре да не казвам нищо, отколкото да кажа нещо грешно. И така, когато обсъждахме проблеми, аз изобщо не говорех. Понякога се хващах, че се възхищавам на другите, които винаги изказваха всяка идея, която им хрумнеше. Аз обаче не можех да се накарам да направя същото — нямах тази смелост. Всъщност знаех, че това е грешно. Чувствах се неспокойна и тревожна, но не знаех какво да направя. Малко по-късно един водач от нашата църква беше освободен. Когато висшестоящите водачи разобличиха постъпките ѝ, споменаха, че тя винаги се е опитвала да прикрива недостатъците си и никога не е била открита в изпълнението на дълга си. Думите им ме жегнаха и нямаше как да не си помисля за собствените си действия. Напоследък се бях затворила в себе си, като криех собствените си идеи и гледни точки от страх, че хората ще разберат каква съм. В този момент осъзнах колко опасно е състоянието ми и знаех, че трябва да търся истината и да го разреша веднага.

Докато търсех, прочетох откъс от Божиите слова: „Кое е свързано с покварения нрав — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на покварен нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. […] Ако след като си допуснал грешка, можеш да се отнесеш правилно към нея и можеш да позволиш на всички останали да говорят за нея, да я коментират и разпознават, и можеш да я разнищиш и оголиш, за да я видят другите, какво ще бъде мнението на всички за теб? Те със сигурност ще кажат, че ти си честен човек, защото твоето сърце е открито пред Бог и те могат да видят твоето сърце чрез твоите действия и поведение. Но ако се опитваш да се прикриваш и да мамиш всички, те ще те презират и ще кажат, че ти си глупав и неразумен човек. Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешката си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има недостатъци и слабости. И всички имат един и същи покварен нрав. Недей да се смяташ за по-благороден, по-съвършен и по-добър от другите; да мислиш по този начин е толкова лишено от разум! Щом можеш да виждаш ясно покварения нрав на хората и истинското лице на тяхната покварена същност, и не се опитваш да прикриваш собствените си грешки, и не държиш сметка на другите хора за техните грешки, и си способен да подходиш правилно и към двете, едва тогава ще виждаш нещата в дълбочина и няма да вършиш глупави неща, и ще бъдеш мъдър човек. Всички онези, които са лишени от разум, не са мъдри хора, те са глупави. Всеки път, когато допуснат грешка или направят нещо абсурдно и бъдат кастрени, те се ровят в това и винаги се опитват да се оправдаят и защитят, докато се спотайват зад кулисите. Отвратително е да си свидетел на това. Всъщност това, което правят, е веднага очевидно за другите хора, но въпреки това те все още безсрамно разиграват театър. За другите това изглежда като изпълнение на клоун. Това не е ли глупост? Пълна глупост. Глупавите хора нямат никаква мъдрост. Колкото и проповеди да изслушат, те пак не разбират истината и не виждат нищо такова, каквото е в действителност. Те никога не слизат от пиедестала си, като си мислят, че са различни и по-благородни от всички останали; това е надменност и самоправедност, това е глупост. Глупавите хора нямат духовно разбиране, нали? Въпросите, по които си глупав и неразумен, са именно тези, по които нямаш духовно разбиране и не можеш лесно да разбереш истината. Така стоят нещата“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). След като прочетох Божиите слова, размишлявах върху състоянието, в което бях напоследък. В началото мислех, че това да ме изберат да участвам в нов видеопроект, означава, че заложбите и уменията ми не са много лоши и че съм достойна за развиване. Затова активно изразявах мненията си и участвах в общения и дискусии с надеждата да спечеля одобрението на всички. Но като видях, че постоянно разкривам проблемите си, се почувствах неудобно. Хората виждаха каква съм, а аз не можех да приема това. Мислех си, че грешките ми доказват, че за нищо не ставам и не съм подходяща за тази работа. Затова се затворих в себе си и започнах да се преструвам с надеждата, че другите няма да видят колко съм неспособна. Нравът ми беше толкова надменен и измамен! Всъщност, преди всичко, фактът, че ми възложиха този дълг, не доказваше, че ставам за нещо — църквата просто ми даваше шанс да практикувам. Всъщност все още имах много недостатъци и слабости и трябваше да уча и да се подобрявам, докато изпълнявам дълга си. Но аз не се отнасях правилно към тези неща. Не размишлявах над причините за грешките си и не търсех истините принципи, за да компенсирам недостатъците си, а си блъсках главата да измисля начин да скрия проблемите си, за да не видят другите каква съм. Как може да съм била толкова измамна и невежа? После прочетох още от Божиите слова: „Когато хората изпълняват своя дълг или каквато и да е работа пред Бог, сърцата им трябва да бъдат чисти като купа с прясна вода — кристално бистри, без примеси. И така, коя е правилната нагласа? Онази, при която, независимо какво правиш, можеш да общуваш с всички относно това, което мислиш, и всякакви идеи, които имаш. И ако някой каже, че твоят начин на мислене не е жизнеспособен, и предложи друга идея, която смяташ за доста добра, тогава се отричаш от себе си и практикуваш според казаното от него. Като практикуваш по този начин, всеки вижда, че си човек, който може да приема предложенията на другите и да избира правилния път, и че действията ти са принципни, прозрачни и напълно ясни и неприкрити. В сърцето ти няма мрак и в своите действия и реч се придържаш към искреност и честно отношение. Наричаш нещата с истинските им имена — да означава да, а не означава не. Не прибягваш до трикове и не криеш нищо, просто си прозрачен. Това не е ли честно отношение? Това е отношението, което човек трябва да има към хората, събитията и нещата, и то представлява нрава на такъв човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог харесва честните хора. Трябва да изпълнявам дълга си с честно отношение. Каквото и да правя или казвам, трябва да съм пряма и открита, трябва да говоря, каквото мисля, а ако се появят проблеми, трябва да мога да ги призная, да подходя към тях и да ги реша по подходящ начин. И така, изследвах предишните си грешки една по една. Потърсих причините за това нещата да тръгнат накриво и потърсих, за да разбера свързаните с това принципи. Едва тогава осъзнах, че допускането на грешки ни дава възможност да открием собствените си слабости и да ги компенсираме навреме, което е нещо добро. Аз обаче все се тревожех за собствения си имидж и статус, като се затварях в себе си, преструвах се, не говорех, каквото мислех, и се страхувах да не разкрия недостатъците си. Така никога нямаше да мога да компенсирам нещата, които не ми достигаха, и напредъкът ми щеше да е бавен. Не копаех ли собствения си гроб? След като осъзнах това, започнах съзнателно да поправям начина си на мислене. Когато обсъждах работата с другите братя и сестри или правех предложения за клипове, изказвах всеки възглед, който ми хрумваше, без да се опитвам да гадая как ще бъде възприет. Макар че някои от идеите и мненията ми пак бяха неподходящи, благодарение на поправките и напътствията на братята и сестрите ми започнах да разбирам някои от относимите принципи. Постепенно вече не се чувствах толкова възпряна, бях по-спокойна, а на сърцето ми му бе по-леко.

След известно време трябваше да усвоим някаква нова технология, за да подобрим качеството на клиповете. Не познавах технологията, но като обсъждах и усвоявах необходимите умения заедно с другите, постепенно започнах да я разбирам донякъде. Като видях как сестрата, с която си партнирах, споделяше идеите си и правеше предложения, как анализите ѝ винаги бяха логични и добре обосновани и как надзорникът често търсеше мнението ѝ по различни въпроси, много ѝ завидях. Аз, от своя страна, все още бях никой. Чудех се кога най-сетне всички ще узнаят каква съм. Понякога на работните дискусии мислех какви думи да използвам, за да създам добро впечатление у другите, така че да знаят, че не съм съвсем невежа по текущия въпрос. Един ден всички обсъждахме плана за реализацията на един клип и аз забелязах проблем. За да говоря сбито и по темата, а и за да покажа, че знам малко за тази нова технология, исках да подбера думите си внимателно, преди да заговоря. Но колкото повече си блъсках главата, толкова по-малко знаех какво да кажа. Накрая партньорката ми повдигна въпроса вместо мен. После ми хрумна решение. С партньорката ми можехме да обсъждаме предварително какво да кажем. После щях да разговарям първа за гледната си точка с другите на събранието. Така щях да мога да се изразя по-добре и щях да почуствам, че имам значимост в екипа ни. Проблемът беше, че когато участвах в дискусиите сама, пак не смеех да изложа възгледите си, а чаках всички останали да изкажат мнението си, а после казвах само едно „добре“ и се правех, че съм разбрала какво са говорили. В резултат на това накрая не поемах никакво бреме, когато обсъждахме проблемите. Докато слушах как другите говорят, понякога се разсейвах и дори задрямвах.

Един ден партньорката ми дойде и ми каза, че не изпълнявам дълга си така активно, както преди. Попита ме дали не съм в някакво състояние и аз ѝ разказах откровено скорошните си разкривания. Тя използва преживяването си, за да ми помогне, и ми изпрати следните Божии слова: „Антихристите смятат, че ако винаги са склонни да говорят открито, като изразяват възгледите си и разговарят с другите, всички ще ги прозрат, ще си помислят, че на антихристите им липсва дълбочина, че са просто обикновени хора, и няма да ги уважават. Какво означава загубата на уважение за антихристите? Означава да загубят статуса си на уважавани хора в сърцата на другите и така да покажат колко са посредствени, невежи и обикновени. Това е нещо, което антихристите се надяват да не видят. Затова, когато виждат, че другите в църквата винаги се разкриват и признават своята негативност, бунтарството си срещу Бог, грешките, които са допуснали вчера, или непоносимата болка, която изпитват от това, че не са честни днес, антихристите смятат тези хора за глупави и наивни; самите те никога не признават такива неща и скриват мислите си. Някои хора говорят рядко поради лоши заложби или ограниченост, поради липса на сложни мисли, но когато антихристите говорят рядко, това не е по същата причина. Това е проблем на нрава. Те рядко говорят, когато се срещат с други хора, и не изразяват с готовност възгледите си относно това, за което говорят другите. Защо не изразяват своите възгледи? Първо, несъмнено им липсва истината и не могат да прозрат нещата. Ако проговорят, може да допуснат грешки и да ги прозрат. Те се страхуват да не ги гледат отвисоко, затова се преструват на мълчаливи и симулират проникновеност, което затруднява другите да ги измерят, и дори правят така, че да изглеждат мъдри и изтъкнати. По този начин хората не смеят да подценяват антихристите и като виждат привидно спокойната им и уравновесена външност, дори ги уважават високо, като категорично не смеят да ги пренебрегват. Това е подмолният и нечестив аспект на антихристите. Те не изразяват с готовност възгледите си, защото повечето от възгледите им не са съгласно истината, а са човешки представи и фантазии, които са абсолютно неподходящи да бъдат извадени на показ. Затова мълчат. […] Те не искат да бъдат прозрени; знаят си мярката, но въпреки това тайно имат едно намерение, което е достойно за презрение — да направят така, че другите да ги уважават високо. Не е ли това най-отвратителното?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точка). Преди, когато четях Божиите слова, разобличаващи нрава на антихристите, почти никога не гледах на себе си чрез словата Му. Мислех, че нямам никакъв статус, камо ли големи амбиции и желания. Сега обаче, като се съпоставих с Божиите слова, видях, че антихристите често не желаят да изразяват мнението си, за да прикрият собствените си недостатъци, и че често си мълчат, за да симулират задълбоченост. Това е така, за да може всички около тях погрешно да си помислят, че те разбират истината, и да им се възхищават. Нима не правех именно това? Всъщност изобщо не владеех тази нова технология. Но за да опазя имиджа си и да имам стабилни позиции в групата, никога не говорех открито за недостатъците и липсите си. Преструвах се и се правех, че разбирам нещата, и не смеех да споделям мнението си пред всички от страх, че ще кажа нещо грешно и те ще видят, че съм лаик. Дори стигнах дотам да прикривам недостатъците си, като бързах да предлагам на събранията неща, които бях обсъждала предварително с партньорката си. Това не само ми даваше усещането, че съм част от нещата, но и не позволяваше на другите да разберат колко ниско всъщност беше нивото ми. Бях толкова измамна! Като се замислих за преди, осъзнах, че много хора бяха споменали, че не съм много разговорлива. Мислех, че това просто се дължи на индивидуалността ми. Само чрез разобличаването на Божиите слова видях, че си мълча, за да не разберат другите каква съм. И преди бях постъпвала така, когато изпълнявах дълга си. Понякога откривах проблеми, но се въздържах от коментар, ако още не ми бяха ясни. Чаках да разбера проблема ясно, а след това методично и логично обяснявах гледната си точка. Като правех това, с времето всички започнаха да мислят, че имам око за проблемите, и понякога ги чувах да ме хвалят, че съм умна и имам добри заложби. Това ме караше да се чувствам много доволна от себе си. Като виждах, че някои други сестри са прями и говорят, каквото мислят, и си признават, когато не разбират нещо, аз гледах на тях с пренебрежение. Мислех, че говорят, без да обмислят нещата, и че другите веднага ще видят колко са неспособни. Знаех, че не мога да се държа така. След като осъзнах всичко това, знаех, че антихристкият ми нрав е сериозен. Бях се преструвала, за да получа статус и да накарам другите да имат високо мнение за мен. Бях твърде загрижена за статуса и имах твърде високо мнение за себе си. Все исках да съм човек без недостатъци и не исках да бъда обикновен човек. Това беше наистина надменно и ирационално от моя страна. Помислих си за участието си в тези сложни видеопроекти. Не само че имах шанс да повиша професионалните си умения, но и можех да разбера повече принципи, докато се занимавах с това. Това беше страхотно! Но вместо да работя усилено, за да усвоя нови умения и принципи с братята и сестрите си, аз прекарвах дните си в пренебрегване на дълга си. Мисленето ми беше изкривено и се тревожех за спечелването и изгубването на похвалите на другите, и правех всичко възможно да опазя собствения си имидж. Бях толкова глупава! След като бях вярвала в Бог толкова години, още не знаех накъде трябва да насоча стремежите си. Безгрижно пропилях толкова много ценно време и накрая не спечелих нищо от това. Не само не изпълнявах добре дълга си, но и бях презряна от Бог и отвратителна за Него. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Срамувах се от себе си. Затова се помолих на Бог, готова да се покая.

След това намерих път за практикуване от Божиите слова. Бог казва: „Какви проявления могат да се открият в думите и действията на нормалните хора? Нормалният човек може да говори от сърце. Той ще каже всичко, което е в сърцето му, без никаква лъжа или измама. Ако нещо ги сполети и те могат да видят ситуацията ясно, ще постъпят според съвестта и разума си. Ако не могат да прозрат ситуацията, може също така да имат погрешни схващания, да допускат грешки и да преживеят провал; може също да имат човешки представи и фантазии и да бъдат заслепени от илюзиите пред себе си. Това са проявленията на нормалната човешка природа. Могат ли тези проявления на нормалната човешка природа да отговорят на Божиите изисквания? Не. Хората не притежават истината, така че не могат да отговорят на Божиите изисквания. Тези проявления на нормалната човешка природа се притежават от обикновените покварени хора по рождение; те са неща, които те притежават по природа. Ти трябва да си позволиш да имаш тези проявления и разкривания, а докато го правиш, трябва да разбереш, че точно такива са присъщите способности, заложбите и вродената природа на човека. Какво трябва да направиш, след като разбереш това? Трябва да се отнасяш правилно към тези неща. Тогава как трябва да приложиш на практика правилното отношение към тях? Трябва да четеш повече от Божиите слова и да се въоръжаваш с повече истина; по въпроси, които не разбираш, по въпроси, за които имаш представи, и по въпроси, по които можеш да направиш погрешни преценки, трябва да идваш по-често пред Бог, за да се самоанализираш, и да търсиш истината, за да разрешиш всичките си проблеми. […] Тъй като ти не си свръхчовек или някаква велика личност, за теб е невъзможно да прозреш всичко или да разбереш всичко напълно. Дори един свръхчовек или велика личност не би могъл с един поглед да прозре целия свят, цялото човечество или всяко едно нещо, случващо се около него. Ти си просто обикновен човек. Трябва да преживееш много провали, периоди, в които се чувстваш объркан, много грешки в преценката и много отклонения. Само по този начин твоят покварен нрав може да бъде напълно разкрит, заедно с твоите слабости, недостатъци, невежество и глупост, което ще ти позволи да преразгледаш и да опознаеш себе си, да имаш познание за Божието всемогъщество, за съвършената Божия мъдрост и за Божия нрав, както и да придобиеш някои положителни неща от Него, да стигнеш до разбиране на истината и да навлезеш в реалността. В хода на твоето преживяване много неща няма да се случват така, както ти желаеш, от което ще се чувстваш безпомощен. Ще трябва да търсиш, да чакаш и да получаваш отговори за всяко нещо от Бог. Чрез Божиите слова ще трябва да разбереш същността, залегнала в основата на всяка ситуация, и същността на всеки вид човек. Това са проявленията на обикновен, нормален човек. Спри винаги да се опитваш да бъдеш свръхчовек или някой, който може да прави всичко. Трябва да се научиш да казваш: „Не мога“, „Това е отвъд възможностите ми“, „Не мога да го прозра“, „Не съм го преживявал“, „Изобщо нищо не знам“, „Защо съм толкова слаб? Защо не ме бива в нищо?“, „Имам лоши заложби“, „Аз съм несъобразителен и схващам бавно“, „Аз съм глупав“, „Трябва да си дам няколко дни и да го осмисля, преди да действам. Трябва да го обсъдя с другите“ — ето това наистина съответства на фактите. Трябва да се научиш да практикуваш по този начин. Това е проявлението на твоето признание, че си нормален човек, и на твоето желание да бъдеш нормален човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). След като разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че съм обикновен човек със средни заложби, много малко опит и много малко разбиране за истините принципи. Когато трябваше да се справям с нова технология и нови проблеми, понякога не разбирах нещата или правех грешки, но това е нормално. Трябваше да призная и приема собствените си недостатъци и слабости и да търся истините принципи, за да реша проблема. Само така щях да се подобрявам постоянно. След като осъзнах всичко това, умът ми се озари. Бях готова да практикувам в съответствие с Божиите изисквания, да спра да се преструвам и да мамя, да постъпвам и да изпълнявам дълга си здраво стъпила на земята.

Веднъж заедно с групата обсъждахме с надзорника как да поправим един клип. След като всички бяха дали предложенията си, аз открих друг проблем, но не бях сигурна дали съм права и имах някои притеснения. Помислих си: „Трябва ли да го спомена, или не? Ако повдигна въпрос, който всъщност не е проблем, това ще ме разкрие като невежа и глупава“. Точно тогава осъзнах, че отново искам да се покрия и да се преструвам, за да запазя имиджа си. Затова се помолих на Бог за сила да се опълча на грешното си намерение, а после открито споделих с другите възгледите си. Надзорникът и другите сестри също изказаха мненията си. Макар че се оказа, че въпросът, който повдигнах, не е проблем, от дискусията ни аз придобих по-ясно разбиране за принципите. С времето, когато обсъждахме работата и говорехме за нея, станах по-малко тревожна и неспокойна. Понякога забелязвах някои проблеми, но не бях сигурна как да ги реша. Затова споделях проблемите честно с другите и оставях всички да измислят как да ги решим заедно. Понякога предлагах решение, но в хода на дискусията се оказваше, че то е неподходящо. В такива моменти признавах, че греша, и обсъждах с всички как да го поправя, за да постигна по-добри резултати… Като практикувах така, сърцето ми се укроти и успокои и можех да изпълня малката си част в дълга си. От личното си преживяване научих, че като постъпвам и изпълнявам дълга си така, съм умиротворена, спокойна и свободна!