От Лу Ян, Китай

Откакто се помня, родителите ми никога не са се разбирали. Караниците им бяха ежедневие, а понякога татко дори удряше мама. Вместо да се разведе, майка ми години наред се примиряваше с всичко заради мен и по-малкия ми брат. Прекара половината си живот в отглеждането ни, затова усещах, че любовта ѝ към нас е наистина огромна и че трябва да я почитам, когато порасна. По-късно майка ми прие Божието дело от последните дни и сподели евангелието с мен и по-малкия ми брат. Често се събирахме, за да танцуваме и пеем химни във възхвала на Бог, и бях много щастлива. Майка ми обаче не се стремеше много към истината и все по-рядко идваше на събранията и все по-рядко четеше Божието слово. Няколко години по-късно баща ми и майка ми все пак се разведоха. Много ми тежеше на сърцето да виждам, че майка ми, която беше почти на петдесет, не бе имала добър живот. Обещах си, че ще уча усилено, ще си намеря добра работа, ще купя на мама жилище и ще ѝ дам възможност да изживее остатъка от живота си по-щастливо. Чувствах, че това е синовната почит, която трябва да проявя. След това започнах още по-рядко да ходя на събрания и да чета Божието слово, за да се съсредоточа върху ученето си. Посветих всичкото си време и цялата си енергия на училището.

През септември 2019-а отидох в колеж в друга провинция. Учех усилено всеки ден с надеждата да ме приемат в университета и да завърша магистратура, за да осигуря на майка си по-добър живот. Но колежанският живот много ме разочарова. Тези, които се подмазваха на учителите, печелеха благоволението им и винаги получаваха високи оценки на изпитите, а онези, които бяха наистина способни, не получаваха толкова добри оценки, ако не се подмазваха. Съученици, които, когато бяха заедно, уж се разбираха, говореха си и се смееха, щом се разделяха, се променяха напълно и се очерняха един друг. Някои дори най-безсрамно открито станаха нечии метреси. Такъв колежански живот много ме потискаше и не можех да издържа и един ден повече, но като се сетех, че бях обещала на мама да уча усърдно, да се реализирам и да не я разочаровам, нямах друг избор освен да се примиря.

Когато се прибрах за зимната ваканция, леля ми разговаря с мен за Божието слово и ми показа един клип със заглавие „Този, Който господства над всичко“. Този клип ме разтърси из основи! Накара ме да видя всемогъществото и върховенството на Бог, това, че Той господства над човешката съдба, и това, че Той винаги е насочвал човешкото развитие. Помислих си за влошаващите се бедствия и пандемията и за това, че Божието дело беше почти приключило, но аз, понеже учех в преследване на знания, не изпълнявах дълг и дори не можех да участвам в църковния живот. В крайна сметка нямаше да придобия истината и щях да загина в бедствията и да бъда наказана. Общението на леля ми за Божието слово ми помогна, подкрепи ме и стопли сърцето ми. Разбрах, че Бог винаги е бил с мен, и исках да ходя по-често на събрания и да изпълнявам дълг в църквата.

Един ден по време на духовната ми преданост прочетох няколко откъса от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „От момента, в който с плач идваш на този свят, ти започваш да изпълняваш отговорностите си. Ти играеш ролята си и започваш жизнения си път в името на Божия план и Неговата повеля. Какъвто и да е произходът ти и каквото и да е пътуването, което ти предстои, във всеки случай никой не може да избегне устроеното и подреденото от Небето и никой не може да управлява съдбата си, защото само Онзи, който господства над всички неща, е способен да извърши подобно дело. Откакто в началото се е появил човекът, Бог винаги е изпълнявал делото Си по този начин, като е управлявал вселената и е ръководил законите на промяната за всички неща и траекторията на тяхното движение. Както всички неща, човекът тихо, без да осъзнава това, е подхранван от Божията сладост, дъжд и роса; както всички неща, така и човекът, без да съзнава това, живее според устроеното от Божията ръка“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). „Нито един човек, над когото Бог бди ден и нощ, не поема инициативата да Му се поклони. Бог просто върши делото Си върху човека, от когото не се очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и пламенността, с която Бог отчаяно копнее човекът да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Докато размишлявах върху Божието слово, много се развълнувах. Мислех как като дете бях приела Божието дело от последните дни с майка ми, но заради ученето бях спряла да ходя на събрания и да чета Божието слово, което още повече ме отдалечи от Бог. Точно когато мислех, че животът ми ще продължава така, леля ми внезапно дойде при мен, за да ми почете Божието слово и да ми покаже евангелски клип. Беше ми ясно, че това е било уредено от Бог. Съдбата ми винаги е била в Божиите ръце и съм живяла под Неговото върховенство и предопределение. Макар че се отклоних от Бог по пътя, Той подреди хора и обстоятелства, които да пробудят духа ми и да ме върнат в дома Му. Видях Божията любов и закрила. Отново чух Божиите слова и вече не можех да се бунтувам срещу Него или да Го наранявам. Исках искрено да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга на сътворено същество.

През този период често се чудех: „Каква е истинската стойност и смисъл на живота? Може ли наистина да е стремежът към дипломи и научни степени?“. Докато разсъждавах по този въпрос, си спомних Божието слово: „Затъне ли в слава и придобивки, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо, и това, което е добро и красиво. Това е, защото съблазънта на славата и придобивките е твърде голяма за хората и това са неща, които те могат да преследват безкрайно през целия си живот и дори за цяла вечност. Не е ли това действителното положение? Някои хора ще кажат, че придобиването на знания се свежда само до четене на книги и усвояване на някои неща, които все още не знаеш, за да не изоставаш от времето и да не изоставаш от света. Усвояваш знания просто за да си осигуриш прехрана и бъдеще и да задоволиш основните си потребности. Но нима някой би се подложил на десетилетие усърдно учене само за да задоволи основните си потребности, само за да не остане гладен? Не, няма такива хора. Тогава защо изтърпява тези многогодишни трудности? Прави го за слава и придобивки. Славата и придобивките го очакват в далечината, зоват го и той вярва, че само чрез собственото си усърдие, трудности и борби ще може да стъпи на пътя, който води до слава и придобивки, като така придобиват тези неща. Подобни хора трябва да изтърпят тези трудности заради собствения си бъдещ път, заради бъдещите си наслади и за да придобият по-добър живот. Какво по-точно представлява това знание — можете ли да Ми отговорите? Не се ли състои от правилата и житейските философии, внушени на хората от Сатана, като „обичай партията, родината и религията си“ или „мъдрият човек се подчинява на обстоятелствата“? Не са ли внушени на човека от Сатана житейските „възвишени въжделения“ като например размислите на великите личности, почтеността на прочутите или смелостта на героите, или благородството и добротата на рицарите и майсторите на меча в романите за бойни изкуства? Тези идеи и твърдения влияят на поколение след поколение; много хора приемат тези идеи и преследват, борят се и дори са готови да жертват живота си, за да изпълнят тези „възвишени въжделения“. Това са средствата и това е методът, по който Сатана използва знанието, за да поквари хората. А щом Сатана ги поведе по този път, дали са в състояние да се покоряват на Бог и да Му се покланят? Способни ли са да приемат Божието слово и да се стремят към истината? Категорично не, защото са подведени от Сатана. Нека го обмислим отново: в знанията, идеите и възгледите, втълпени на хората от Сатана, съдържат ли се истините за покорство към Бог и покланяне на Бог? Има ли ги истините за боязън от Бог и отбягване на злото? Включват ли поне част от Божието слово? Съдържат ли изобщо нещо, което принадлежи на истината? Абсолютно нищо — тези неща изцяло липсват“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божието слово разбрах, че Сатана втълпява идеите си на хората, като постоянно ги кара да трупат знания, и ги подтиква да искат да се отличават и да бъдат гордостта на семействата си. Той ги убеждава, че съдбата им е в собствените им ръце и че знанието може да им помогне да я променят. Като живеят според тези идеи, хората се противят на Бог, а така все повече се отдалечават от Него. Когато бяхме ученици, учителите често ни казваха: „Ако искате да сте добре, трябва да вземете бакалавърска степен и следдипломна квалификация. Само така ще докажете, че сте способни“. След като приех тези идеи, започнах да мисля как да подобря уменията си, да участвам в конкурси и да се подготвям за изпитите за професионална квалификация. Мислех, че така мога да променя съдбата си. Но поради слепите ми академични стремежи и целенасочената ми мотивация да използвам образованието и знанието си, за да се отлича, сърцето ми бавно се беше отдалечило от Бог. Спрях да чета Божието слово и рядко се молех. Не бях по-различна от невярващ. Едва тогава разбрах, че окуражаването ни да преследваме знания е способ на Сатана да ни поквари и подведе и че колкото повече се стремим към знание, толкова повече се отдалечаваме от Бог и Му се противим. При мисълта за тези последици започнах да преосмислям и да подбирам пътя, към който се стремях.

Един ден прочетох откъс от Божието слово: „Като членове на човешката раса и благочестиви християни, всички ние носим отговорността и задължението да отдадем умовете и телата си за изпълнението на Божието поръчение, тъй като цялото ни битие идва от Бог и съществува благодарение на Божието върховенство. Ако умовете и телата ни не са посветени на Божието поръчение и на справедливата кауза на човечеството, тогава душите ни ще се чувстват засрамени пред онези, които станаха мъченици за Божието поръчение, и още по-засрамени пред Бог, който ни предоставя всичко“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). След като прочетох Божието слово, се изпълних със силно чувство на отговорност. Човекът е сътворен от Бог. Да вярваме в Бог, да Му се покланяме и да изпълняваме дълга си на сътворени същества е напълно естествено и обосновано. Това са славни неща. Божието намерение за нас е да разгласяваме евангелието Му и да доведем пред Него повече хора, които да приемат спасението Му. Бях имала щастието да получа Божието дело по-рано, затова трябва да проявя внимание към намерението Му и да поема тази отговорност. Ако човек не успее да изпълни дълга си, това е истински бунтовно и прави човека недостоен да живее на тази земя. Само като изпълняваме дълга си на сътворено същество, можем да се наречем хора. По онова време чух един химн с Божието слово със заглавие „Това, към което трябва да се стремят младите хора“. В него има няколко стиха, които гласят: „На младите хора не бива да им липсва решимостта да разпознават ясно как стоят нещата и да търсят справедливост и истината. Трябва да се стремите към всичко красиво и добро и да придобиете реалността на всички положителни неща. Нещо повече, трябва да сте отговорни за собствения си живот и не бива да го приемате лекомислено“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова за млади и стари). Божиите слова ми дадоха път за практикуване. Като човек аз трябва да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и да живея смислен живот. Трябваше да съм отговорна за собствения си живот. Не исках да продължавам да уча. Исках да изпълнявам дълга си в църквата.

След това казах на мама как се чувствам. Беше бясна. Каза: „През годините съм похарчила толкова много пари за твоето образование само и само да ти дам по-добро бъдеще, така че като се дипломираш и си намериш добра работа, това ще донесе чест и на мен. Каквото и да ми говориш, няма да ти позволя да напуснеш училище. Мисля ти само най-доброто“. Тези думи на майка ми много ме ядосаха. Не очаквах от нея да реагира така. Същевременно обаче изпитвах противоречиви чувства при мисълта колко много ми беше дала; не ѝ беше лесно. Ако направех избора да изпълнявам дълг, щях да я разочаровам и да се чувствам задължена, а ако останех в училище и използвах цялото си време и енергия в преследване на слава, придобивки и статус, щях да се чувствам виновна. И такъв живот не исках. След вътрешни борби настоях да напусна училище. Като видя, че твърдо съм решила, тя се съгласи да дойде с мен, за да уредим нещата с напускането. В училище обаче моят съветник ми каза: „Моля те, помисли добре. Завършваш след една година, а щом вземеш диплома, ще можеш да правиш каквото искаш. Трябва да знаеш, че намирането на работа е различно за онези с диплома и за онези без“. Като видя, че това не ме трогва, майка ми ми каза искрено: „Моля те, остани в училище. Възлагам много големи надежди на теб. Няма да се тревожиш за пари, винаги ще плащам образованието ти. С татко ти се разведохме, така че ти си последната опора на мама. Ти си единствената ми надежда“. Плачеше, докато ми казваше това. Сълзите, които майка ми ронеше от мъка, много ме разстроиха. Помислих си: „Остава ми само една година до завършването. Не трябва ли просто да си взема дипломата? Ако започна да изпълнявам дълга си след завършването, майка ми няма да има нищо против“. И така, направих компромис и останах в училище. Докато учех обаче, нямах много време да изпълнявам дълга си и изпитвах дълбока вина. Затова се помолих на Бог: „Боже, толкова съм слаба и не знам по кой път да поема. Моля Те, води ме“.

Един ден прочетох откъс от Божието слово: „Заради обуславящото въздействие на традиционната китайска култура, в традиционните си представи китайците вярват, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си и че който не я показва, е непокорно дете. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората са били втълпени такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако нямам синовна почит, няма да съм добър човек; ще бъда непокорно дете и общественото мнение ще ме заклейми. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Бог мрази. Това е принципът, който хората трябва да спазват. Бог обича онези, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. Ако родителите ти не вярват в Бог, ако знаят много добре, че вярата в Бог е правилният път и че тя може да доведе до спасение, и не само са невъзприемчиви, но и съдят и заклеймяват вярващите в Бог, то те несъмнено са хора, които изпитват неприязън към истината и я мразят, и несъмнено са хора, които се съпротивляват на Бог и Го мразят — и Бог, разбира се, ги ненавижда и ги мрази. Би ли могъл да ненавиждаш такива родители? Те се противопоставят на Бог и Го хулят, а щом е така, те определено са демони и сатани. Би ли могъл да ги ненавиждаш и проклинаш? Всички тези въпроси са практически. Как трябва да се отнасяш към родителите си, ако ти пречат да вярваш в Бог? Трябва да следваш Божието изискване — обичай това, което Бог обича, и мрази това, което Той мрази. По време на Епохата на благодатта Господ Исус каза: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми?“. „Аз считам за Свой брат, и сестра, и майка всеки, който следва волята на Моя небесен Отец“. Тези слова са изречени още през Епохата на благодатта, а сега Божиите слова са още по-ясни: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тези слова са недвусмислени и по същество, но често хората не могат да разберат истинското им значение. Ако даден човек отрича Бог, противопоставя Му се и е прокълнат от Него, но ти е родител или роднина и, доколкото можеш да прецениш, той сякаш не е зъл човек и се отнася добре с теб, тогава може да се окаже, че не си способен да го мразиш и дори може да запазиш близки отношения с него, като връзката ви няма да се промени. Когато чуеш, че Бог мрази такива хора, ти ще се почувстваш разстроен, няма да можеш да застанеш на страната на Бог и няма да можеш да втвърдиш сърцето си, за да ги отхвърлиш. Винаги ще бъдеш възпиран от обич и няма да можеш действително да прекъснеш връзките си с тях. Каква е причината за това? Това се случва, защото обичта ти е твърде силна и ти пречи да практикуваш истината. Този човек е добър към теб, така че не можеш да се насилиш да го мразиш. Би могъл да го мразиш само ако ти е навредил. Щеше ли тази омраза да е съгласно истините принципи? Също така, ти все още си обвързан от традиционни представи, мислейки си, че те са твои родители или роднини, и че ако ги мразиш, ще бъдеш презрян от обществото и осъден от общественото мнение, заклеймен, че нямаш синовно отношение към родителите си, че нямаш съвест и че не си човек. Мислиш си, че ще претърпиш божествено заклеймяване и ще бъдеш наказан. Дори и да искаш да ги мразиш, съвестта ти няма да ти позволи. Откъде идва това въздействие на твоята съвест? То идва от една идея, която е посята в теб още от дете чрез наследството на семейството ти, възпитанието, дадено ти от твоите родители, и обуславянето от традиционната култура. Тази идея е вкоренена много дълбоко в сърцето ти и те кара погрешно да вярваш, че синовната почит е напълно естествена и обоснована и че всичко, наследено от предците ти, е винаги добро. Първо това си научил и то продължава да доминира и силно да препъва и смущава вярата ти и приемането на истината, поради което си неспособен да практикуваш Божиите слова, неспособен да практикуваш любов към това, което Бог обича, и омраза към това, което Той мрази. […] Кажете Ми, не е ли окаян човекът? Не се ли нуждае той от Божието спасение? Някои хора са вярвали в Бог в продължение на много години, но все още не могат да прозрат въпроса за синовната почит. Колкото и да се общува за истината, те не могат да я разберат. Никога не могат да преодолеят тази светска връзка; нямат нито смелостта, нито вярата, камо ли решимостта, така че не могат да обичат Бог и да Му се покорят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). От Божието слово разбрах, че поради силното влияние на традиционната култура максимата „синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ се беше превърнала в кодекс за постъпките ми. Мислех, че синовната преданост е най-важното нещо и че ако не се придържам към нея, не съм човек. Като си спомних детството, видях, че мама беше изстрадала много и със сигурност не ѝ е било лесно, затова реших да я послушам и да не я наранявам. Мама беше страдала толкова много, за да ме отгледа, и ако не можех да я почитам и слушам, значи бях неблагодарна и безсъвестна. Затова реших да уча усилено и да се реализирам, за да осигуря добър живот на майка си. Правех всичко, което кажеше, за да не я наранявам. След като приех Божието дело от последните дни, разбрах, че изпълняването на дълг и стремежът към истината са стойностни и смислени, но когато мама плачеше и ме молеше да остана в училище, направих компромис. За да оправдая надеждите ѝ, исках да изпълнявам дълга си добре, за да удовлетворя Бог, но не можех да го постигна. Бях дълбоко впримчена от идеята, че „синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“. Бог изисква да обичаме, каквото Той обича, и да мразим, каквото Той мрази. Това са Божиите изисквания към нас и те са принципите, към които трябва да се придържам. Ако родителите ми истински вярват в Бог, трябва да ги обичам и да се отнасям с тях като с братя и сестри. Ако обаче не вярват в Бог, ме преследват и пречат на вярата ми, значи те изпитват неприязън към истината, мразят я и се противят на Бог и аз не бива просто сляпо да правя, каквото ми казват. Майка ми вярваше в Бог, но не се стремеше към истината и ми пречеше да изпълнявам дълг. Тя беше просто една неверница и враг на Бог. Преди нямах проницателност и мислех, че като дете трябва да почитам родителите си и винаги да ги слушам за всичко и че това означава да имаш човешка природа и съвест. Едва тогава разбрах, че този погрешен възглед не отговаря на истината. Почитта към родителите трябва да съответства на принципите, а не да е просто сляпо подчинение. Това е принципът на практикуване.

После прочетох Божието слово, което гласеше: „Сега вече трябва да виждаш ясно точно какъв път бе избрал Петър. Ако виждаш ясно пътя му, значи ще си сигурен в делото, което се извършва днес, и няма да се оплакваш, да бъдеш негативен или да копнееш за каквото и да било. Трябва да преживееш съкровените чувства на Петър по онова време: той беше поразен от мъка, вече не търсеше сигурни перспективи и не искаше благословии, и не преследваше светска слава, придобивки, щастие, богатство или статус, а се стремеше единствено да изживее възможно най-смислен живот, който включваше отплата за Божията любов и посвещаване на Бог на всичко най-ценно, което имаше. Само тогава сърцето му щеше да се изпълни с удовлетворение. […] По време на мъчителните изпитания Исус отново му се яви и каза: „Петре, искам да те доведа до съвършенство, за да станеш такъв плод, който да бъде кристализация на усъвършенстването ти от Мен и на който да се насладя. Можеш ли наистина да свидетелстваш за Мен? Изпълни ли онова, което поисках да направиш? Изживя ли изречените от Мен слова? Някога Ме обичаше, но макар да Ме обичаше, изживя ли Ме? Какво направи за Мен? Признаваш, че не си достоен за любовта Ми, но какво направи за Мен?“. Петър осъзна, че не бе направил нищо за Исус, и си спомни, че някога се бе заклел да положи живота си за Бог. Затова той спря да се оплаква и след това молитвите му бяха много по-добри“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как Петър опозна Исус). Това е въпросът, който Господ Исус е задал на Петър, но аз имах чувството, че Бог го задава на мен. Запитах се: „Какво съм направила аз за Бог? Петър можа да се откаже от всичко, за да следва Господ. А аз? Бог ми е дал живота, а аз какво съм направила за Него?“. Не бях направила абсолютно нищо за Него. Винаги мислех само за родителите и бъдещето си. Дори бях готова да вложа цялото си време и енергия в учене и печелене на пари, за да мога да им се отплатя за добротата. Ако не успеех да оправдая очакванията им, щях да чувствам, че съм ги разочаровала, и щях да се измъчвам от вина, но не бях изпълнявала дълга си на сътворено същество, и въпреки това нямах чувството, че съм разочаровала Бог. Наистина нямах съвест! Като се сетих за преживяването на Петър, и неговите родители са му пречели, но той не се е съобразил със съпротивата им и се е отказал от всичко, за да следва Господ Исус. Той наистина е бил човек със съвест и разум. Ние сме създадени от Бог, затова абсолютно естествено и обосновано да вярваме в Него и да Му се покланяме. Бог ме избра и ме доведе пред Себе Си, като така ми даде шанс за спасение. Божията любов е наистина велика! Аз трябваше да Му се отплатя за любовта Му и, точно като Петър, да се откажа от всичко, за да следвам Бог. След това прочетох още няколко откъса от Божието слово, които ме вдъхновиха още повече. Бог казва: „Събудете се, братя! Събудете се, сестри! Денят Ми няма да бъде отложен. Времето е живот, а да си върнеш загубеното време означава да спасиш живот! Времето е близо! Ако не издържите приемния изпит в университета, можете да се подготвяте за него и да се явявате отново и отново. Моят ден обаче повече няма да бъде отлаган. Помнете! Помнете! Това са Моите добри думи на увещание. Краят на света се разгърна точно пред очите ви и големите катаклизми скоро ще настъпят. Кое е по-важно — вашият живот или сънят, храната, напитките и дрехите ви? Дошло е време да претеглите тези неща!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 30). „Бъдете нащрек! Бъдете нащрек! Не можете да върнете изгубеното време, помнете това! В света няма лек за разкаянието! Какво повече бих могъл да ви кажа? Нима Моето слово не заслужава вашето внимателно обмисляне, вашето многократно обмисляне?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 30). Всяка Божия дума попадаше право в сърцето ми. Времето изтича. Бедствията се разрастват и всички страни по света са в смут. Дните изтичат и стремежът към истината е решаващ. Ако не бях в крак с Божието дело, стремях се към плътски неща и се отдавах на неща като образование, бъдеще и семейство, щеше да е твърде късно да се стремя към истината, когато Божието дело приключи. Без истината щях да загина в бедствията и да бъда наказана, и щеше да бъде твърде късно да съжалявам. Божието спасение отново беше дошло при мен и аз трябваше да се възползвам от този шанс, да дам всичко от себе си, за да се стремя към истината, и да изпълнявам дълга си на сътворено същество, за да се отплатя за Божията любов.

Когато реших да напусна училище, казах на мама: „Мамо, няма да се върна в училище. Няма да си променя мнението, каквото и да казват другите. Избирам собствения си път и се надявам, че ще уважиш това“. Тя каза: „Леля ти вече каза, че щом завършиш и си вземеш дипломата, ще ти уреди работа. След това ще ти намери добър приятел и можеш да заживееш щастливо“. Думите на майка ми обаче вече не можеха да ме убедят, защото разбирах, че отношението ѝ към мен не е истинска любов. Нея я беше грижа само за непосредствените ми интереси, но не и за живота ми и бъдещата ми крайна цел. После си спомних един откъс от Божието слово: „Кажете Ми: от кого произхожда всичко, свързано с човека? Кой носи най-голямото бреме за живота му? (Бог.) Само Бог обича най-много хората. Родителите и роднините на хората обичат ли ги наистина? Дали любовта, която дават, е истинска? Може ли да спаси хората от влиянието на Сатана? Не може. Хората са несъобразителни и схващат бавно, неспособни са да видят тези неща ясно и винаги казват: „Просто не мога да почувствам как Бог ме обича. Както и да е, майка ми и баща ми ме обичат най-много. Те плащат за обучението ми и ме карат да уча технически умения, за да мога да постигна нещо, когато порасна, да се издигна над другите и да стана звезда, знаменитост. Родителите ми харчат толкова много пари за моето развитие и ме подкрепят в образованието ми, като пестят и се лишават от храна. Каква огромна любов е това! Никога не мога да им се отплатя!“. Мислите ли, че това е любов? Какви са последствията от това родителите ти да те тласкат да се издигнеш над другите, да станеш знаменитост в света, да имаш добра работа и да се впишеш в света? Те непрестанно те карат да се стремиш да се издигнеш над другите, да донесеш чест за семейството си и да се интегрираш в злите тенденции на света. В резултат на това ти попадаш във водовъртежа на греха, падаш в погибел и загиваш, погълнат от Сатана. Това любов ли е? Това не е да те обичат, това е да ти вредят, да те съсипват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да си вземе поуки от хората, събитията и нещата около себе си). Макар и да изглеждаше, че мама правеше всичко за мое добро, пестеше от храна и дрехи и работеше като вол заради образованието ми, тя изобщо не си даваше сметка, че в това, което уча, има сатанински отрови и заблуди, които все повече ще ме отдалечават от Бог и ще ме накарат да отрека съществуването Му. Атеистките идеи, преподавани в училище, като „никога не е имало никакъв Спасител“, „човек може да си създаде приятна среда със собствените си ръце“, „трябва да понесеш най-големите страдания, за да станеш най-великият сред хората“ и „отличи се сред другите и бъди гордост за предците си“ ни карат да се стремим към идеалите си и да се опитваме да се отличим в тълпата, за да сме повече от другите. Хората живеят според тези идеи и възгледи и се опитват да се освободят от Божието върховенство и да променят съдбата си със собствените си ръце. В крайна сметка все повече се противопоставят на Бог и Го отричат, с което губят шанса си за спасение. Това е нечестивият път на Сатана. Стремежът към тези неща можеше само да ме отдалечи от Бог и да ме приближи към вредата и покварата на Сатана. Той щеше да ме тласне към ада! В този момент ясно видях, че любовта на родителите ми не е истинска любов и че само Божията любов е истинска любов. Стремежът да се отличиш и да донесеш чест на семейното име не е правият път в живота. Само стремежът към истината и изпълнението на дълга на сътворено същество е правият път в живота и ще доведе до Божията закрила, и ще позволи на човек да оцелее след големите катаклизми. Щом разбрах всичко това, реших да напусна училище и да се посветя на дълга си към Бог. И така, казах на мама: „Мамо, винаги искаш да уча, да си намеря добра работа, добър съпруг и да преследвам социалните тенденции, но можеш ли да си сигурна, че така ще съм щастлива в бъдеще? Че ще имам добра съдба? Никой не може! Мамо, най-правилното нещо, което си направила в живота си, е това да ни проповядваш евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни и да ме поведеш по правия път“. Майка ми замълча за миг и после каза: „Грижи се за себе си и се обаждай“. След това напуснах училище. В момента, в който излязох от там, се почувствах истински свободна. Вече не бях възпирана от ученето и семейството си и можех най-сетне да изпълнявам дълга си в църквата.

Всичко това се случи преди няколко години, но всеки път, като се сетя за него, се чувствам толкова благодарна. Бог ме беше водил стъпка по стъпка към правилния избор между дълга ми и образованието, към правилния път в живота. Истински усетих Божията любов и ревностното Му и грижовно намерение. Сега мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество и животът ми не е напразен. Аз съм истински щастлива.