От Ян Чън, Китай

През юни 2023 г. трябваше да напусна дома си, за да изпълнявам своя дълг, поради нуждите, свързани с евангелската работа. Тъй като знаех, че известно време няма да мога да се връщам, реших да се прибера вкъщи, да съобщя на родителите си и междувременно да взема някои дрехи. Когато пристигнах, видях майка си с поставена интравенозна система на ръката; изглеждаше доста бледа. Попитах я какво ѝ има, а тя каза, че не е кой знае какво и ще се оправи с една малка операция. Но изглеждаше, че е нещо по-сериозно, затова помолих да видя медицинските ѝ документи. В документацията беше отбелязано, че тя има три вида злокачествени тумори. Бях шокирана — майка ми имаше рак! Това бяха злокачествени тумори — можеше ли наистина да се възстанови? Ами ако лечението не даде резултат? Баща ми ми каза: „Майка ти сега се подлага на химиотерапия и успехът на лечението ѝ ще зависи от това как ще протече тя“. Знаех, че всичко това е с Божието позволение и не можех да се оплаквам, затова се помолих на Бог да защити сърцето ми. След това баща ми продължи да ми разказва как, когато майка ми била в болницата, малкият ми брат е бил там, за да се грижи за нея и дори започнал още една работа, за да изкара пари за медицинските разноски на майка ми. Много се разстроих, като чух това. Аз бях най-голямото дете в семейството и трябваше аз да се занимавам с всичко това, а всъщност аз не бях в състояние да предложа никаква помощ. Дали родителите ми щяха да си помислят, че нямам съвест, нито чувство за синовен дълг и че са ме отгледали напразно? Майка ми ме утешаваше, като казваше: „Не се притеснявай и не се страхувай. Колко дълго ще живеем, зависи само от Бог. Просто се съсредоточи върху това, което трябва да правиш, и не се тревожи за мен“. Като чух майка ми да казва това, много ми се искаше да остана и да се грижа за нея, но в църквата имаше страшно много работа и знаех, че не мога да остана вкъщи още дълго. Като виждах майка си такава, просто не можах да кажа, че планирам да отида да изпълнявам дълга си далеч от дома, така че, в крайна сметка, просто си тръгнах набързо, без да кажа нищо.

По пътя единственото, за което мислех, беше как майка ми лежи болна в болницата и няма кой да се грижи за нея, и за малкия ми брат, който работи усилено, за да плати разноските по лечението на майка ми. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Чувствах, че като нейна дъщеря трябва да съм там, за да се грижа за нея, когато е болна, а аз не само че не можех да се грижа за нея, но и изобщо не можех да ѝ помогна. Ако другите хора чуеха за това, какво щяха да кажат за мен? Дали щяха да кажат, че ми липсва съвест и съм неблагодарна? Дали малкият ми брат щеше да се оплаче от мен? Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах и напълно изгубих решимостта да напусна дома и да изпълнявам дълга си. В сърцето си казах на Бог: „О, Боже, не мога да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Майка ми има рак и ако си тръгна сега, може би никога повече няма да я видя! Просто ще изпълнявам дълга си тук — така ще мога да виждам майка си, когато имам свободно време“. След това все още изпълнявах дълга си, но не можех да успокоя ума си. Непрекъснато си мислех: „Как е мама сега?“. Исках да намеря време да се прибера вкъщи и да я видя. Знаех, че състоянието ми не е наред, затова потърсих Божии слова, които да прочета. Намерих този откъс: „Във всеки период и на всеки етап в църквата се случват някои конкретни неща, които противоречат на представите на хората. Например едни хора се разболяват, водачи и работници биват освободени, други биват разкрити и отстранени, трети са изправени пред изпитанието на живота и смъртта, в някои църкви дори има зли хора и антихристи, които причиняват смущения, и т.н. Тези неща се случват от време на време, но изобщо не са случайни. Всички те са в резултат на Божието върховенство и Неговите подредби. Един много спокоен период може внезапно да бъде прекъснат от няколко случки или необичайни събития, които се случват било то около вас или лично на вас, и настъпването им нарушава обичайния ред и нормалността в живота на хората. На външен вид тези неща не съответстват на представите и фантазиите на хората и са неща, които хората не искат да им се случват или да виждат. Дали тогава настъпването им е от полза за хората? […] Нищо не се случва случайно; Бог господства над всичко и допуска възникването на всичко. Въпреки че хората могат да разберат и приемат това на ниво доктрина, когато ги споходи конкретно събитие, те не знаят дали е нещо, над което Бог господства или което е допуснал, и не знаят как да го приемат от Бог или как да се покорят на Неговото върховенство и подредби. Това не е ли практически проблем? В това се крият истините, които хората трябва да търсят, и истините принципи, които трябва да разбират. Ако признават върховенството на Бог само на теория, но нямат истинско разбиране за него, и ако не са преобърнали собствените си представи и фантазии, тогава от колкото и години да вярват в Бог и колкото и неща да преживяват, накрая пак няма да са способни да придобият истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). Чрез Божиите слова осъзнах, че хората ще се сблъскат с трудни обстоятелства в различни етапи от живота си. Хората може да не искат да се сблъскват с такива обстоятелства, но Божието намерение е в тях. Ако не търсим истината, ако живеем в рамките на представите и фантазиите си, разбираме погрешно Бог и се оплакваме от Него, ще бъде трудно да си вземем поука от тези ситуации. Имаше поуки, които можех да извлека от това, че майка ми се разболя. Трябваше да потърся истината и да се самоанализирам. Размишлявах за това как, когато чух, че майка ми е заболяла от рак, се притесних, че лечението няма да даде резултат. Също така се притеснявах, че ако не се грижа за нея, докато тя се подлага на химиотерапия в болницата, тя ще се разстрои. Дали щеше да си помисли, че ме е отгледала напразно? Заради това притеснение веднага загубих всякаква решимост да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Дори спорех с Бог в сърцето си. Чувствах, че трябва да остана и да се грижа за майка си сега, когато е болна, и не можех да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Обичта ми бе твърде дълбока и трябваше да потърся истината, за да я преодолея.

По-късно потърсих подходящи откъси от Божието слово, които да прочета. Всемогъщият Бог казва: „В невярващия свят има една поговорка: „Враните хранят своите остаряващи майки, а агнетата коленичат, за да бозаят“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, споменати в първата поговорка: „Враните хранят своите остаряващи майки, а агнетата коленичат, за да бозаят“ — наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления, срещани в света на живите неща. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества. Всички видове живи същества, включително хората, спазват този закон и това още повече потвърждава, че всички живи същества са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. […] Защо хората имат такива идеи? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни идеи и общоприети възгледи, които са погрешни. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, те придобиват различни начини за тълкуване на връзката родител-дете и справяне с нея, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни, че не са успели да се отплатят за добротата им заради нещо, което някога са сторили и което не е зарадвало родителите им или не е било спрямо желанията им. Кажете Ми, това не е ли ненужно? Хората живеят с чувствата си, затова в тях единствено могат да нахлуят различни идеи, произтичащи от тези чувства. Живеят в среда, която е оцветена от идеологията на поквареното човечество, затова в тях нахлуват различни погрешни идеи, а това прави живота им изтощителен и не толкова прост, колкото този на другите живи същества. Точно сега обаче, понеже Бог върши делото Си и изразява истината, за да каже на хората истината за всички тези факти и да им даде възможност да разберат истината, след като я разбереш, тези погрешни идеи и възгледи вече няма да те обременяват и ти няма да ги използваш повече като ръководство за това как да се справяш с отношенията си със своите родители. Тогава ще чувстваш лекота в живота. Да чувстваш лекота в живота не означава, че не знаеш своите отговорности и задължения — все така знаеш какви са те. Просто зависи от гледната точка и от методите, с които избираш да подходиш към отговорностите и задълженията си. Единият начин е да поемеш по пътя на чувствата и да се справяш с тези неща въз основа на подход, воден от емоциите, и на методите, идеите и възгледите, към които Сатана води човека. Другият път е да се справяш с тях въз основа на словата, на които Бог е научил човека. Когато хората се справят с тези въпроси според погрешните идеи и възгледи на Сатана, те могат да живеят само в примката на чувствата си и никога не са способни да разграничат правилното от грешното. При тези обстоятелства те могат само да живеят впримчени, постоянно заплетени в неща като „ти си прав, аз греша. Ти си ми дал повече, аз съм ти дал по-малко. Ти си неблагодарен. Прекаляваш“ и т.н., като никога не могат да се разплетат. След като разберат истината обаче, те се освобождават от погрешните си идеи и възгледи, и от примката на чувствата си, и когато отново се вгледат в тези неща, всичко става много по-просто. Ако се придържаш към един аспект от истините принципи или една идея и възглед, които са правилни и идват от Бог, ще чувстваш истинска лекота в живота. Вече нито общественото мнение, нито осъзнатостта на съвестта ти, нито бремето на чувствата ти ще пречат на начина, по който се справяш с отношенията си със своите родители. Вместо това тези истини принципи ще ти позволят правилно и рационално да се изправиш пред тези отношения и да се справиш с тях. Ако действаш според истините принципи, които Бог е дал на човека, дори и хората да те критикуват зад гърба ти, пак ще се чувстваш спокоен и сигурен и няма да бъдеш повлиян в дълбините на сърцето си. В дълбините на сърцето си поне вече няма да се укоряваш, като си казваш, че си безчувствен неблагодарник, или да изпитваш обвиненията на съвестта си. Защото ще знаеш, че всички твои действия са извършени в съответствие с методите, на които Бог те е научил, и че слушаш Божиите слова и им се покоряваш, и следваш Неговия път. Слушането на Божиите слова и следването на Неговия път е чувството за съвест, което хората най-вече трябва да притежават. Ще бъдеш истински човек само когато можеш да правиш това. В противен случай си безотговорен неблагодарник. Не е ли така? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Чрез Божието слово разбрах, че бях толкова нещастна, защото погрешни възгледи като „синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“, които Сатана ми бе втълпил, се бяха вкоренили дълбоко в ума ми. Чувствах, че ако не изпълнявам синовния си дълг към родителите си, това означава, че съм неблагодарна, непочтителна дъщеря. Чувствах, че сигурно е било трудно да ме отгледат, особено като се има предвид, че съм родена в епоха, в която момчетата и мъжете се смятаха за по-висши, което означаваше, че майка ми е изтърпяла много унижения и подигравки, задето съм момиче, но тя ме обичаше повече от малкия ми брат. Освен това тя особено подкрепяше вярата и дълга ми. Знаеше, че обичта ми е дълбока, така че ако нещо се случеше вкъщи, тя не ми казваше от страх да не ме разсее и да повлияе на изпълнението на дълга ми. Както от емоционална, така и от финансова гледна точка, майка ми ми оказваше голяма подкрепа и често ме насърчаваше да изпълнявам дълга си правилно. Като си мислех за всички тези неща и за това как не можех да бъда до нея, за да я обгрижвам, когато е болна, се почувствах наистина разстроена. Винаги съм си мислела, че като тяхна дъщеря, ако не почитам родителите си или не се грижа за тях, когато са болни, то това е непочтително, неблагодарно поведение. Затова се чувствах виновна и ме беше срам да се изправя пред тях. Бях дълбоко покварена от сатанински отрови! Ако продължавах да гледам на това през призмата на обичта и традиционните възгледи, щеше да ми се наложи да нося това идеологическо бреме с мисълта, че нямам синовно отношение, защото не съм се грижила за майка си. Това би било един много уморителен и нещастен начин на живот. Трябваше дейно да се отрека от всичко това и да се науча да възприемам хората и нещата според истината в Божието слово. Само тогава можех да се освободя от това страдание.

По-късно, по време на духовната си практика, се натъкнах на този откъс от Божието слово. Той ми даде повече яснота за това как да се отнасям към отношенията си с моите родители. Божиите слова гласят: „Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Ако обръщаш внимание само на отплатата за добротата на родителите си, това ще попречи на многото видове дълг, който трябва да изпълниш. Има много неща, които трябва да направиш в живота си, и този дълг, който трябва да изпълниш, е нещо, което едно сътворено същество трябва да прави и което ти е поверено от Създателя, и те нямат нищо общо с отплатата за добротата на родителите ти. Проявяването на синовна почит към родителите, отплащането, отвръщането на тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с мисията ти в живота. Може също да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Казано направо, можеш да правиш по малко от това и да изпълняваш по малко от отговорностите си, когато обстоятелствата ти позволяват; когато не позволяват, не е нужно да се насилваш да го правиш. Ако не можеш да изпълниш отговорността си да проявяваш синовна почит към родителите си, това не е ужасна грешка, просто донякъде противоречи на съвестта и справедливостта от морална гледна точка и ще бъдеш порицан от някои хора — това е всичко. Но най-малкото, то не противоречи на истината. Ако е заради изпълнението на дълга ти и следването на Божията воля, тогава дори ще бъдеш одобрен от Бог. Ето защо, що се отнася до синовната почит към родителите, стига да разбираш истината и да разбираш Божиите изисквания към хората, тогава дори условията ти да не позволяват да проявяваш синовна почит към родителите си, съвестта ти няма да се чувства укорена. Сега, след като разбрахте този аспект на истината, сърцата ви не се ли чувстват спокойни? (Да.) Някои хора казват: „Въпреки че Бог няма да ме заклейми, това, че не мога да проявя синовна почит към родителите си, ме кара да се чувствам виновен и неспокоен в съвестта си“. В такъв случай твоят духовен ръст е твърде малък, ти все още не разбираш истината и не можеш да прозреш същността на този въпрос. Ти не разбираш, че съдбата на човека е подчинена на Божието върховенство и подредби, и не желаеш да приемеш Божието върховенство и подредби. Винаги имаш собствена воля и собствени чувства и винаги искаш да останеш до родителите си, за да изпълниш синовния си дълг. Твоята собствена воля и чувства те ръководят и вземат връх в теб; те са се превърнали в твой живот. Ако избереш да действаш въз основа на собствената си воля и чувства, тогава ти не практикуваш истината, нито ѝ се покоряваш, а я предаваш. Твоите обстоятелства и среда очевидно не ти позволяват да изпълняваш синовния си дълг до родителите си, но ти все пак винаги се чувстваш задължен на родителите си и в сърцето си никога не можеш да се избавиш от тези неща. Това доказва едно: ти не приемаш истината. На доктринално ниво ти признаваш, че Божиите слова са правилни, но не ги приемаш като истината и не ги използваш като принципи на действията си. Така че най-малкото, съдейки по начина, по който се отнасяш към родителите си, ти не си човек, който се стреми към истината. Това е така, защото по този въпрос ти не практикуваш според Божиите слова, а вместо това си решен да удовлетвориш изискванията на чувствата и съвестта си, като настояваш да проявяваш синовна почит към родителите си и да се отплащаш за тяхната доброта. Въпреки че Бог не те заклеймява за този избор, в крайна сметка ти си този, чийто живот ще претърпи загуба в резултат на това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, всичко ми стана много по-ясно. Видях, че начинът, по който родителите ми ме бяха отгледали, се дължеше изцяло на Божието върховенство и Божиите подредби. Милото отношение на майка ми всъщност беше Божия благодат. След като навлязох във вярата, моята майка ми оказа голяма подкрепа, така че да мога спокойно да изпълнявам дълга си. Това може би външно е изглеждало като доброта от нейна страна, но в действителност се дължеше на факта, че Бог познаваше моя духовен ръст и направи подредби според нуждите ми. Дълг и отговорност на майка ми бе да ме подкрепя във вярата ми. Бог казва, че нашите родители не са ни кредитори и че да проявяваме синовно отношение към родителите си е само отговорност и задължение, а не наша мисия като хора. Ако условията са подходящи, можем да се грижим за тях и да проявяваме синовна почтителност към тях, но ако не е така и не можем, това не е позор, защото има много неща, които трябва да направим в този живот, имаме дълг, който трябва да изпълняваме като сътворени същества и не можем да живеем само за да проявяваме синовна почтителност към родителите си. Има и много невярващи, които прекарват много време далеч от родителите си заради кариерата и семейството си и не са в състояние да се грижат за родителите си, но хората ги разбират и не ги заклеймяват или осмиват. Що се отнася до мен, аз потънах в своята благодарност към родителите си и често се чувствах разстроена и виновна, че не мога да бъда с тях и да се грижа за тях, и дори предпочитах да не напускам дома си, за да изпълнявам дълга си. Обичта ми просто бе твърде силна! Намирахме се в момент, в който евангелието значително се разпространяваше, и като църковен водач се очакваше да проявя още повече внимание към Божието намерение. Трябваше да водя братята и сестрите си да свидетелстват за Божието евангелие от последните дни и да дам възможност на още повече хора да чуят Божия глас и да получат Неговото спасение в последните дни. Това беше мой дълг и моя отговорност. Но вместо това вярвах, че грижата за родителите ми и почитта към тях са най-важното, което мога да направя. Бях вярваща от години и бях яла и пила толкова много от Божието слово, но когато се сблъсках с действителна ситуация, не бях в състояние да се покоря на Божиите устройвания и подредби, да изпълня дълга си добре, нито да се справя със ситуацията посредством истините принципи. Предавах истината и не можех да я приема! Осъзнах, че ако продължа да живея според тези традиционни разсъждения и възгледи, не се покая пред Бог и не изпълня дълга си добре, в крайна сметка ще бъда разкрита и отстранена. Помолих се на Бог в сърцето си: „О, Боже! Болестта на майка ми напълно разкри възгледите ми на неверник. Сега виждам, че духовният ми ръст е съвсем нисък и ми липсва истината реалност. Сега разбирам, че проявяването на синовна почтителност към родителите ми не е моя мисия. Изпълнението на дълга ми като сътворено същество е моята истинска мисия и отговорност. Готова съм да се отрека от погрешните си възгледи и да предам болестта на майка ми в Твоите ръце. Каквото и да се случи, ще се придържам към дълга си и няма да се превърна в посмешище на Сатана“. След молитвата се почувствах много по-спокойна и бях готова да разчитам на Бог, за да изпълня възложения ми дълг.

Малко по-късно се консултирах с един китайски лекар за майка ми и го помолих да я лекува. Лекарят каза: „Ракът вече е с метастази по цялото ѝ тяло и не може да бъде излекуван. Единственото, което мога да направя, е да ѝ предпиша билки за половин месец и да видим какво ще стане“. Когато видях заключението, до което беше стигнал, сърцето ми натежа. Помислих си как преди, когато се прибирах вкъщи и видех майка ми да кашля, никога не я водех в болницата, а просто ѝ взимах някакви китайски билки и я оставях така. Ако я бях завела в болницата по-рано и по-бързо ѝ бях осигурила лечение, щяха ли нещата да се развият по този начин? Колкото повече мислех, толкова по-разстроена и по-виновна се чувствах и изпаднах в голямо униние. Затова се помолих на Бог да ме изведе от това състояние. По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Ако родителите ти се разболеят сериозно или ги сполети някакво голямо нещастие, това е нещо, което трябва да преживеят. В човешкия живот е съвсем нормално да се преживяват раждане, остаряване, болест и смърт, както и човек да се сблъсква с различни неща, големи и малки. Ако си пораснал човек, трябва да подхождаш към тези неща спокойно и правилно. Не се самообвинявай прекомерно и не изпитвай прекомерни чувства на задълженост заради това, че не си в състояние да се грижиш за родителите си, и още повече, не влагай твърде много енергия в това, като по този начин повлияеш на стремежа си към истината и на правилното изпълнение на дълга си. Някои хора си мислят, че родителите се разболяват, защото децата им липсват. Така ли е? Децата на някои хора са до тях през цялата година, но нима те пак не се разболяват? Това кога хората се разболяват и какви болести се появяват в живота им е изцяло нещо, устроено от Божията ръка, и няма нищо общо с това дали децата им са до тях. Ако Бог не е подредил родителите ти да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо няма да им се случи, дори и да не си с тях. Ако им е предопределено да се сблъскат с някаква болест или голямо нещастие в живота си, какво можеш да промениш, дори и да си до тях? Те пак няма да могат да го избегнат, нали? (Да.) Просто като тяхно дете, понеже имаш тази кръвна връзка с родителите си, ще се разстроиш, когато чуеш, че са болни. Това е съвсем нормално. Няма нужда обаче да размишляваш как да помогнеш на родителите си да се отърват от болката или да разрешат трудностите си, защото са се сблъскали с болест или голямо нещастие. Родителите ти са преживявали подобни неща неведнъж. Ако Бог подреди среда, която да ги избави от тези проблеми, тогава рано или късно те ще изчезнат напълно. Ако тези проблеми са житейски препятствия за тях и са неща, които те трябва да преживеят, тогава не могат да ги избегнат и от Бог зависи колко дълго трябва да ги преживяват; хората не могат да променят това. Ако искаш да разчиташ на собствените си сили, за да разрешиш тези проблеми, и искаш да анализираш и проучваш причините и последствията им, това е глупава мисъл и е ненужно. Не бива да постъпваш по този начин. Няма нужда да изразходваш твърде много енергия, за да търсиш хора, които да помогнат, или да намираш най-добрите лекари, или да уреждаш най-доброто болнично легло — няма нужда да си блъскаш главата, като правиш всички тези неща. Ако наистина имаш излишна енергия, тогава трябва да изпълниш добре дълга, който трябва да изпълняваш сега. Родителите ти имат свои собствени съдби. Никой не може да избяга от това на каква възраст трябва да умре. Твоите родители не са господари на съдбата ти, както и ти не си господар на техните съдби. Ако нещо е предопределено да им се случи, какво можеш да направиш по въпроса? Какъв резултат можеш да постигнеш, като се тревожиш и търсиш решения? Нищо не може да се постигне. Това зависи от Божиите намерения. Ако Бог иска да ти ги отнеме, като направи така, че да нямаш за какво да се тревожиш у дома и да можеш да изпълняваш дълга си със спокойна душа, можеш ли да се намесиш в това? Можеш ли да предлагаш условия на Бог? Какво трябва да направиш в този момент? Трябва да се покориш на Божиите устройвания и подредби. Ако някой си блъска главата, за да измисли решения, ако проучва, анализира и обвинява себе си, чувствайки се виновен пред родителите си, това ли са мислите и действията, които човек трябва да има? (Не.) Всички те са проявления на липса на покорство към Бог и към истината. Те са нерационални, неразумни и непокорни към Бог. Хората не бива да имат такива проявления. Разбирате ли? (Да.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Чрез Божиите слова осъзнах, че Бог устройва трудностите, с които хората ще се сблъскат, и страданията, които ще преживеят, в зависимост от техните нужди и духовен ръст. Що се отнася до това кога хората ще се сблъскат с определени ситуации и колко дълго трябва да ги търпят, всички тези неща са под върховенството на Бог и подредени от Него. Нищо от това не може да бъде решено от човечеството, още по-малко пък тези неща трябва да се анализират от обикновена човешка гледна точка. Хората трябва да се научат да приемат от Бог и да се покоряват на Божието върховенство и подредбите Му. Да вземем например болестта на майка ми — повърхностно погледнато, може да изглежда, че състоянието ѝ се е влошило, защото не е била закарана в болницата достатъчно скоро, но всъщност това беше просто нейната съдба. Животът и смъртта на човек са изцяло в Божиите ръце. Ако Бог не го допусне, дори големите катаклизми няма да навредят на хората. Например баща ми попадна в тежка автомобилна катастрофа и всички останали пътници бяха тежко ранени, но той се отърва с леки наранявания и се възстанови най-бързо. В живота си ние изпълняваме своите мисии. Ако някой е изпълнил мисията си в живота, той ще си отиде от този свят по начина, който отговаря на Божиите планове. Ако не е изпълнил мисията си, тогава, независимо от трудностите, с които се сблъсква, той ще се справи благополучно. Болестта на майка ми беше в напреднал стадий и лекарят каза, че не подлежи на лечение, но никой обикновен човек не можеше да определи колко дълго щеше да живее тя. Това щеше да бъде под върховенството на Бог и подредено от Него. Причината, поради която бях толкова нещастна, беше, че имах прекомерни желания и изисквания към Бог и все исках майка ми да оздравее. Щом нещата не вървяха както ми се искаше, ставах негативна и нещастна. Всичко това се дължеше на факта, че не познавах Божието върховенство и не можех да се покоря на Бог. След като разбрах Божието намерение, Му се помолих: „О, Боже! Не е моя работа да решавам как ще протече възстановяването на майка ми или колко дълго ще живее. Трябва да оставя настрана собствените си изисквания и съм готова да се покоря, независимо от всичко“. След молитвата изпитах спокойствие и мир. След това прочетох този откъс от словата на Господ Исус: „Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). Всемогъщият Бог казва: „Ако любовта ти към твоите родители надхвърля тази към Бог, тогава не си достоен да Го следваш и не си един от Неговите последователи. Може още да се каже, че не си победител и че Бог не те иска“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Бог е казал, че онези, които обичат родителите си повече отколкото обичат Него, не са достойни за Негови последователи. Трябваше да спра да живея според тези погрешни възгледи, които Сатана ми беше внушил. Трябваше да започна да живея по различен начин, да възприемам хората и нещата, да постъпвам и да действам според Божиите слова и истините принципи. Сега постепенно започнах да се отдавам на дълга си. Понякога все още се тревожа за майка си, но тогава си мисля, че в нейния живот всички ситуации, с които се сблъсква, и страданията, през които трябва да премине, са предопределени и устроени от Бог. Изцяло от Бог зависи колко дълго ще живее майка ми и как ще си отиде, не е моя работа да определям това. Когато осъзнах това, станах по-спокойна. Наскоро научих, че състоянието на майка ми сега е стабилно и че тя е научила някои уроци чрез тази болест. Като чух тази новина, бях трогнат дълбоко и също така изпитах срам от липсата си на вяра в Бог. Наскоро активно кандидатствах за изпълнението на дълг далеч от дома ми.

Чрез това преживяване придобих разбиране за слабото си място и придобих проницателност за погрешните възгледи, които винаги съм поддържала. Вече няма да живея според тези възгледи и мога да се отнасям правилно към връзката с родителите си. Всичко това се дължи на Божието напътствие.