От Мариса, Нидерландия

През 2017 г. бях избрана за църковен водач. Отначало дългът ми беше увенчан с известни резултати, но впоследствие се отдадох на предимствата на статуса и спрях да върша истинска работа. Също така не проследявах работата в църквата, като използвах извинението, че имам слаба заложба и не мога да разбера професионалните умения. Когато сестра Юлия, по-висш водач, ме попита за работата, не можах да ѝ отговоря изобщо, нито пък разбирах действителните трудности, с които се сблъскваха братята и сестрите при изпълнение на дълга си. След това Юлия посочи проблемите ми, за да ми помогне, но аз не се промених. На няколко пъти пред няколко дякони тя ме разобличи, като каза, че не върша истинска работа, че се скатавам в дълга си, че съм прекалено измамна и т.н. Помислих си, че Юлия се опитва да ми усложнява живота и да ме злепостави пред другите, така че се противопоставих в сърцето си.

Веднъж по време на една сбирка открих някои грешки в работата на Юлия, затова я осъдих пред братята и сестрите. Това ги накара погрешно да я сметнат за лъжеводач. Това, което направих, смути работата на църквата. След разобличаването на случая се разтревожих, че моят водач ще ме кастри и ще преназначи дълга ми, затова побързах да се извиня на Юлия и се разнищих и самоанализирах пред братята и сестрите. Мислех, че този проблем ще отмине просто така. Но за моя изненада няколко дни по-късно по-висшестоящите водачи се обърнаха към мен, като заявиха, че моето неизпълнение на истинска работа вече е било сериозна небрежност и освен това не съм приемала да бъда скастрена, и тайно съм подкопавала другите. Това е прекъсвало работата на църквата. След като чух това, ми беше трудно да го приема и продължавах да споря в сърцето си: не че не исках да върша истинска работа, но заложбите ми бяха прекалено слаби, за да я върша. Що се отнася до това, че тайно подкопавах другите, вече бях признала грешката си. Извиних се на Юлия и анализирах покварата си пред братята и сестрите. Тогава защо все още се бяха вкопчили в този проблем? По онова време, независимо как общуваха с мен, аз не можех да го приема. И така, въз основа на моето състояние, един от водачите ми прочете тези Божии слова: „Онези, които постоянно дават воля на негативността си сред братята и сестрите, са слуги на Сатана и смущават църквата. Един ден тези хора трябва да бъдат отлъчени и отстранени. Ако сърцата на хората, които вярват в Бог, не са богобоязливи и богопокорни, тогава те не само няма да могат да вършат никаква работа за Него, а тъкмо обратното, именно те ще станат тези, които смущават делото Му и Му се съпротивляват. Да вярваш в Бог, но да не Му се покоряваш и да не се боиш от Него, а вместо това да Му се съпротивляваш — това е най-големият позор за вярващите. Ако вярващите си позволят същото небрежно и невъздържано поведение и реч като невярващите, то те са дори по-нечестиви от невярващите; те са типичните зли демони. Онези, които дават воля на отровни и злобни изказвания в църквата, разпространяват безпочвени слухове, сеят неразбирателство и оформят групички сред братята и сестрите — всички те е трябвало да бъдат отлъчени от църквата. Но тъй като сега е различна епоха от Божието дело, тези хора биват ограничавани, защото със сигурност ще бъдат отстранени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Колкото повече слушах, толкова повече сърцето ми се свиваше от страх, понеже знаех, че осъждането на Юлия наистина е смутило работата на църквата. Но когато чух думи като „слуги на Сатана“, „онези, които смущават църквата“, „отлъчени“ и „отстранени“, не смеех да ги призная от страх, че ако го направя, аз също ще бъда заклеймена за това. Тогава как бих могла да получа спасение? Не исках да приема този факт, затова се оплаках от водача, като смятах, че тя умишлено използва Божиите слова, за да ме нападне и заклейми. Реагирах емоционално и казах: „Ти не разговаряш за истината, за да ми помогнеш да реша проблема! А просто ме нападаш!“. Водачите разбраха, че не познавам себе си, и продължиха да общуват с мен, за да ми помогнат. Също така разговаряха за собствените си преживявания, за да ме напътстват как да разбера себе си. Въпреки това, каквото и да ми говореха, аз все още не разбирах. В крайна сметка, когато видяха, че не върша никаква истинска работа, че не съм приела истината и дори нямам нагласа за покаяние, висшите водачи ме освободиха.

В този момент изведнъж се почувствах слаба. Мислех си, че вярвам в Бог повече от десет години, а не съм новоповярвала само от две-три години. Божието дело е към своя край. Вече е време за разкриване и сортиране на хората според вида им. В този критичен момент аз бях разкрита като човек, който не приема истината. Това не означава ли, че съм отстранена? Страхувах се, че от този момент нататък ще бъде безполезно да съм по-усърдна във вярата си и че няма да имам бъдеще. Чувствах се толкова негативна. Състоянието ми се влошаваше всеки ден. Чувствах се като нищожество, което не може да изпълни добре дълга си. Непрекъснато се чувствах изоставена от Бог и всеки ден сърцето ми се изпълваше със страх и безпокойство. Въпреки че братята и сестрите продължаваха да общуват с мен за Божието намерение, като ме караха да се самоанализирам и да се поуча от неуспеха си, аз упорито вярвах, че вече съм разкрита като човек, който не се стреми към истината, така че си помислих, че по-нататъшният стремеж би бил загуба на време. Оттогава нататък, независимо от дълга, който ми възлагаше църквата, подхождах към него негативно и пасивно, като се отнасях нехайно и не постигах почти никакви резултати. Накрая, въз основа на принципите, моите водачи прекратиха дълга ми и ме изолираха за размисъл. В този момент съзнанието ми се изпразни; чувствах все едно съм получила смъртна присъда. Осъзнах, че съм напълно погубена. Как може да имам някаква надежда да получа спасение, ако нямам дълг? През тези дни живеех като ходещ труп, често имах чувството, че съм отритната от Бог. Чувствах се твърде засрамена, за да се моля, и не се чувствах достойна да чета Божиите слова. По онова време имаше братя и сестри, които ме подкрепяха и ми четяха Божиите слова. Вярвах обаче, че Божиите слова са за онези, които се стремят към истината, а не за мен, така че изобщо не можех да ги приема. Не беше ли казал Господ Исус: „Не давайте светинята на псетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете.“? Как може Бог да говори на човек като мен? През това време всеки ден изпитвах страх и безпокойство. Ако Бог наистина ме беше изоставил, какъв беше смисълът на моето съществуване? Един ден може и да умра от някакво наказание. Сърцето ми беше изпълнено със страх, всеки ден се борех в мъки. По-късно се случи нещо, което дълбоко ме развълнува.

Намерих си работа като бавачка, където моят работодател прояви добра човешка природа и се погрижи за мен в живота. Окуражена от това, проповядах евангелието на моя работодател, който с радост прие Божието евангелие от последните дни. Бях много развълнувана. Благодарение на това преживяване разбрах, че Бог не ме е изоставил, а е продължил да проявява милост и да ме спасява. Обхваната от чувство за вина, аз извиках към Бог през сълзи: „Боже, не искам да остана така негативна; моля те, спаси ме!“. Видях един пасаж от Божиите слова, в който се казва: „Когато някои хора четат Божиите слова и виждат как Бог заклеймява хората в Своите слова, те започват да развиват представи и съпротива. Божиите слова например казват, че ти не приемаш истината, така че Бог не те харесва, ти си злодей и антихрист, Бог изпитва неприязън само като те погледне и не те иска. Когато хората четат тези слова, те си мислят: „Тези слова са насочени към мен. Бог е определил, че не ме иска. Тъй като Бог се е отказал от мен, повече няма да вярвам в Бог“. Когато четат Божиите слова, някои хора често си изграждат представи и погрешни разбирания, защото Бог разобличава покварените състояния на хората и казва някои неща, с които заклеймява хората. Те стават негативни и слаби, като си мислят, че Божиите слова са насочени към тях, че Бог се е отказал от тях и няма да ги спаси. Стават толкова негативни, че плачат и вече не искат да следват Бог. Всъщност това е погрешно разбиране на Бог. Когато не разбираш смисъла на Божиите слова, не бива да отсъждаш за Бог. Ти не знаеш от какъв човек се отказва Бог или при какви обстоятелства се отказва от него, или при какви обстоятелства оставя хората настрана — има принципи и контекст в това Бог да се отказва от хората и да ги оставя настрана. Ако не можеш да прозреш тези подробни въпроси, лесно ще станеш свръхчувствителен, като отсъдиш за себе си въз основа само на едно нещо, което Бог е казал. Това не е ли проблемно? Когато Бог съди хората, какво главно заклеймява в тях? Това, което Бог съди и разобличава, са поквареният нрав на хората и покварената им същност; Той заклеймява сатанинския им нрав и сатанинската им природа; заклеймява различните проявления и поведение на тяхното бунтарство и противопоставяне на Бог; и ги заклеймява за това, че не са способни да се покорят на Бог, че винаги се противопоставят на Бог и винаги имат свои лични мотиви и цели — но такова заклеймяване не означава, че Бог се е отказал от хората със сатанински нрав. […] Ти чуваш едно-единствено изречение на заклеймяване от Бог и след това предполагаш, че Божието заклеймяване на хората означава, че Той се е отказал от тях и няма да ги спаси, и така ставаш негативен, като се отдаваш на отчаяние. Това е погрешно разбиране на Бог. Всъщност Бог не се е отказал от хората — хората са тези, които са разбрали Бог погрешно и са се отказали от себе си. Именно отказването от себе си е наистина пагубно; това изпълнява думите от Стария завет: „Безумните умират от нямане на разум“ (Притчи 10:21). Отдаването на отчаянието е най-глупавото нещо, което човек би могъл да направи. Понякога четеш Божии слова, които изглежда отсъждат за хората; всъщност те не отсъждат за определена личност, а са изразът на Божиите намерения и възгледи. Това са слова на истината и принципа, те не отсъждат за никого. Дори словата, които Бог изрича по време на яд и гняв, също представляват Неговия нрав; тези слова са истината и още повече са слова на принцип. Хората трябва да разберат това. Целта на Бог, когато казва това, е хората да разберат истината и да разберат принципите; тя категорично не е да отсъжда за когото и да било. Това няма нищо общо с крайната цел и награда на хората, още по-малко се отнася до тяхното окончателно наказание. Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората, това са слова, изразяващи разочарование от неспособността на хората да оправдаят очакванията, те са изречени, за да събудят хората, да им напомнят, и са слова от Божието сърце. И все пак някои хора се препъват и се отричат от Бог заради едно-единствено изречение на съд от Него. Такива хора не знаят кое е добро за тях и не се поддават на разума; те са хора, които изобщо не приемат истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преобърне представите си (1)). Продължавах да чета Божиите слова отново и отново, без да мога да спра да проливам сълзи на самообвинение. Чувствах се така, сякаш Бог ме утешаваше очи в очи, особено когато Бог каза: „Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората, това са слова, изразяващи разочарование от неспособността на хората да оправдаят очакванията, те са изречени, за да събудят хората, да им напомнят, и са слова от Божието сърце. И все пак някои хора се препъват и се отричат от Бог заради едно-единствено изречение на съд от Него. Такива хора не знаят кое е добро за тях и не се поддават на разума; те са хора, които изобщо не приемат истината“. Божиите слова ме събудиха. Докато размишлявах над отношението си към Божиите слова, осъзнах, че когато водачът ми прочете думи на разобличаване и заклеймяване от Бог, аз се почувствах осъдена. Сърцето ми се противопоставяше твърде много, за да приеме правосъдието и разобличаването в Божиите слова. В този момент най-накрая разбрах, че макар Божиите слова да са строги, те имат за цел да ни помогнат да опознаем себе си, да се покаем и да се променим. Водачът ме разобличи, защото сериозността на действията ми го налагаше, но непреклонният ми нрав ми пречеше да призная този факт. Дори след като бях освободена, не се опомних, като погрешно вярвах, че Бог ме разкрива и отстранява. Останах в капана на негативното състояние, отказах се от себе си и се поддадох на отчаянието. Колкото повече се самоанализирах, толкова повече се разкайвах, мразех упоритостта и непокорството си. Осъзнах колко малко разбирам Божието дело. Припомних си Божиите слова, които гласят: „С какви средства се постига Божието усъвършенстване на човека? То се постига чрез праведния Му нрав. Божият нрав се състои главно от праведност, гняв, величие, съд и проклятие и Бог усъвършенства човека предимно посредством Своя съд. Някои хора не разбират и питат защо Бог може да доведе човека до съвършенство единствено чрез съд и проклятие. Те казват: „Ако Бог прокълне човека, човекът няма ли да умре? Ако Бог съди човека, човекът няма ли да е заклеймен? Тогава как може той все пак да бъде доведен до съвършенство?“. Такива са думите на хората, които не познават Божието дело. Това, което Бог проклина, е непокорството на човека, а това, което Той съди, са греховете на човека. Въпреки че Той говори рязко и без изобщо да щади чувствата на човека и разобличава всичко, което е вътре в човека, като разобличава чрез някои сурови думи това, което е съществено вътре в човека, чрез такъв съд Той дава на човека дълбоко познание за същината на плътта и по този начин човекът се покорява пред Бог. Плътта на човека принадлежи на греха и на Сатана, тя е непокорна и е обект на Божието наказание. Следователно, за да може човекът да опознае себе си, трябва да го споходят словата на Божия съд и да се използва всякакво облагородяване; само тогава Божието дело може да даде резултат“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Бях чела този откъс от Божиите слова много пъти преди това, но защо все още не успявах да разбера Божието намерение? В последните дни Божието дело има за цел да пречисти и спаси човечеството чрез слова на съд и наказание. Човечеството е толкова дълбоко покварено от Сатана, че без Божиите слова на съд и разобличение никога не бихме могли да признаем истински същността и реалността на нашата поквара, камо ли да постигнем истинско покаяние и преобразяване. Но аз погрешно вярвах, че когато Бог ни съди и разобличава, това е равносилно на осъждане и отстраняване завинаги, което означава, че никога не можем да стигнем до добър изход и крайна цел. Моето разбиране беше абсурдно и изкривено. Знаех толкова малко за Божието дело и за Неговите ревностни и грижовни намерения да спаси човечеството. Спомних си какво беше казал Бог преди: „Във всеки един момент Божието намерение да спаси човечеството остава непроменено“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Едва днес осъзнах колко практични са тези слова. Бог спасява човечеството в най-голяма степен и няма да се откаже лесно от никого, освен ако той сам не реши да изостави стремежа към истината. Не можех да не се запитам честно: „Ако Бог не искаше да ме спаси въз основа на моите действия, нямаше ли вече да съм отстранена от Него? Ако това беше вярно, щеше ли да е необходимо Той да ме съди и разобличава, да подрежда обстоятелствата, за да разкрие моята поквара, да ме напътства и просвещава, за да се самоанализирам и да разбирам себе си? Братята и сестрите ме кастреха и ме предупреждаваха, за да ми помогнат да се обърна назад и да се самоанализирам. Не бяха ли тези действия точно Божието практическо и истинско спасение? Въпреки това не разбирах начините, по които Бог спасява човечеството, нито разпознавах Неговата любов. Вместо това разбирах Бог погрешно и живеех в негативизъм, като Му се противопоставях. Колко неразумна съм била!“. Докато си мислех за това, отдавна безчувственото ми сърце най-накрая започна да усеща нещо и аз дълбоко съжалих за действията си. Помолих се на Бог: „Боже, в бъдеще, каквито и неуспехи или провали да срещна, не искам повече да Те разбирам погрешно. Готова съм сериозно да се самоанализирам, да си взема поуки, да се стремя старателно към истината и да изпълнявам добре дълга си до края на живота си, за да постигна истинско покаяние“.

По-късно написах статия за преживяванията си през този период. Една сестра я прочете и ми изпрати няколко Божии слова, като ми напомни следното: „Трябва да премислиш причините, поради които си била кастрена. Размишлявай над всеки проблем, който водачите са разобличили, и използвай свързаните с него истини, за да го разрешиш. Само тогава ще можеш наистина да се справиш с тези проблеми“. Така че аз се успокоих и се самоанализирах: защо водачите казаха, че не приемах истината? Какво в поведението ми показваше, че отказвам да приема истината? Спомняйки си времето, когато бях водач, осъзнах, че когато се сблъсквах с трудности, давах предимство на собствената си плът. Избягвах да полагам усилия или да плащам цена, за да търся истината за решенията. Дори прибягвах до измамни тактики, вярвайки, че търсенето на истината за решаване на проблемите ще бъде твърде изтощително и мъчително. Ако използвах слабите си заложби като извинение, за да прехвърля проблема на по-висшите водачи, можех да избегна неприятностите. Дори и проблемите да не можеха да бъдат решени в крайна сметка, нямаше да ми се налага да нося никаква отговорност. Спомних си как веднъж, когато докладвах на водачите си за проблеми в работата, те ми отговориха: „Когато се сблъскваш с проблеми, не полагаш никакви усилия да ги решиш. Вместо това се отнасяш към трудностите като към бреме и ги прехвърляш на другите. Ако беше потърсила истината за трудностите си, щеше да имаш свои собствени идеи как да ги разрешиш“. Когато чух това, вместо да се самоанализирам, се ядосах: „Какво лошо има в това да съобщаваш за проблеми? Как може да кажете, че не съм търсила истината, когато съм била изправена пред трудности?“. Мълчаливо се оправдах в сърцето си. Като се замислих за това, изведнъж осъзнах, че точно по този начин не съм търсила или приемала истината. Спомних си също как Юлия многократно беше посочвала моите проблеми и ги беше разобличавала по време на общението. Вместо да се самоанализирам, аз таях неприязън и търсех отмъщение. Занимавах се с грешките ѝ в работата, съдех я и я подкопавах зад гърба ѝ, което смущаваше църковния живот. Когато неправомерното ми поведение беше разобличено, за да избягам от отговорност, неискрено се извиних на Юлия и се разкрих и опознах пред братята и сестрите, като се опитах да омаловажа сериозността на проблема. Когато водачите разобличиха поведението ми според Божиите слова, аз ги признах в сърцето си, но не ги приех устно. И все пак неразумно обвинявах водачите, че използват Божиите слова, за да ме нападат и заклеймяват. Не бяха ли всички тези действия проявления на отказа ми да приема истината? По-късно, когато прочетох повече от Божиите слова, това ми позволи да придобия по-ясно разбиране за вътрешното си състояние. Божиите слова гласят: „Ако искате да бъдете пречистени от покварата и вашият живот нрав да бъде променен, трябва да обичате истината и да сте способни да я приемете. Какво означава да приемеш истината? Приемането на истината означава, че независимо от това какъв покварен нрав имаш или кои от отровите на големия червен змей — отровите на Сатана — има в природата ти, когато Божиите слова разобличат тези неща, трябва да ги признаеш и да се покориш — нямаш друг избор — и трябва да познаваш себе си според Божиите слова. Това означава да си способен да приемеш Божиите слова и да приемеш истината. Да предположим, че каквото и да казва Бог, колкото и сурови да са Неговите слова и каквито и думи да използва, вие можете да ги приемете, стига това, което казва, да е истината, и можете да ги признаете, стига да отговарят на действителността. Можете да се покорите на Божиите слова, независимо от това колко задълбочено ги разбирате, и дори братята и сестрите да разговарят за светлината от просветлението на Светия Дух, вие все така сте способни да я приемете и да ѝ се покорите. Когато такъв човек се е стремил към истината до известна степен, той може да придобие истината и да постигне промяна в нрава си. Дори ако хората, които не обичат истината, имат малко човешка природа, могат да извършат някои добри неща и могат да се отрекат и да отдадат всичко на Бог, те са объркани и не проявяват педантичност по отношение на истината, затова техният живот нрав никога не се променя“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). От Божиите слова разбрах, че човек, който приема истината, трябва безусловно да признава, да приема и да се покорява на Божиите слова. Независимо дали Божиите слова са строги, или нежни, дали включват съд и разобличаване, или увещаване и утеха, човек винаги трябва да ги приема и да им се покорява. Това е разумът, който човек трябва да има. Понякога може да ни е трудно да разпознаем състоянието, което разобличават Божиите слова, но трябва да запазим нагласа на приемане и покорство. Най-малкото, трябва да вярваме, че Божиите слова са истина, че Неговите разобличавания са факти, разкриващи скритите аспекти на нашия покварен нрав, и трябва да казваме „Амин“ на Божиите слова. Въпреки че ясно осъзнавах, че Божиите слова разобличават точно моето състояние, аз не ги приех и дори неразумно обвиних водачите, че използват Божиите слова, за да ме заклеймят и да ме направят негативна. Не само че не успях да приема съда и разобличаването на Божиите слова, но и прехвърлях отговорността върху другите. Наистина изобщо не приемах истината. Колко неразумна бях! Дори когато ми се случваха положителни неща като предложения, помощ и скастряне от страна на братя и сестри, не можех да ги приема от Бог и да им се покоря. Вместо това обвинявах онези, които ме скастряха и разобличаваха. Колкото повече се самоанализирах, толкова повече осъзнавах липсата си на човешка природа и изпитвах дълбок срам. Признах от цялото си сърце, че не съм човек, който приема истината.

По-късно се върнах към Божиите слова, които моите водачи бяха споделили с мен, размишлявах върху тях и четях с молитва. Божиите слова гласят: „Именно хората, които винаги играят номера с думите и действията си, които винаги се изплъзват и скатават при изпълнението на дълга си, изобщо не приемат истината. Те нямат делото на Светия Дух. Сякаш живеят в тресавище, в мрак — колкото и да опипват, колкото и усилено да се опитват, те нито могат да видят светлината, нито да намерят посока. Те изпълняват дълга си без вдъхновение и без Божието напътствие, в много неща попадат в задънена улица, а в някои неща дори биват несъзнателно разкрити“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само доброто изпълнение на дълга на сътворено същество дава стойност на живота). „Онези, които постоянно дават воля на негативността си сред братята и сестрите, са слуги на Сатана и смущават църквата. Един ден тези хора трябва да бъдат отлъчени и отстранени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Благодарение на Божиите слова разбрах, че наистина съм била измамна в дълга си, като се изплъзвах и бягах от отговорности. Липсвала ми е преданост към Бог. Когато се сблъсквах с проблеми и трудности, постоянно давах приоритет на собствения си комфорт. Не желаех да полагам усилия и да плащам цена, за да търся истината и да разрешавам проблемите. Вместо това често прехвърлях проблемите на по-висшите водачи, за да избегна неприятностите за себе си, като използвах слабите си заложби като извинение, за да се освободя от вината, че не върша действителна работа. Колко егоистична и измамна бях! Обикновено изпълнявах дълга си нехайно и безотговорно, поради което не можех да получавам напътствия и просветление от Светия Дух, нито да откривам някакви проблеми. Когато водачката ме скастряше, вместо да се самоанализирам, аз се чувствах обидена, защото бях смутена. За да излея личната си злоба, я съдех и заклеймявах зад гърба ѝ, което смущаваше църковния живот. Като се имат предвид моите злодеяния, нима Бог не разобличаваше точно това поведение като „слуги на Сатана“ и „онези, които смущават църквата“? Но защо тогава не познавах себе си? Като се замислих за отношението си към Бог и Неговите слова, както и за всичките си прегрешения, почувствах огромно разкаяние и омраза към себе си. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, бях толкова непокорна. Готова съм да се покая. Не искам повече да Те разбирам погрешно. Вярвам, че всичко, което правиш, е за да ме пречистиш и спасиш!“. След като се помолих, се почувствах дълбоко докосната. В сърцето си казах на Бог: „Боже, от сега нататък никога повече няма да Те оставя. Дните, в които съм далеч от Теб, са твърде болезнени“. От този момент нататък негативното ми състояние се промени напълно. Участвах активно в общението, чувствах се мотивирана да изпълнявам дълга си и започнах да пиша статии със свидетелства за преживявания. Всеки ден усещах истински как състоянието ми се подобрява. Бях като пациент с тежко заболяване, който започва да се възстановява ден след ден. В продължение на почти една година, без да изпълнявам дълга си, бях живяла в състояние на неразбиране и отбранителна позиция спрямо Бог, като изпитвах страх и безпокойство в сърцето си. След като напълно изпитах мъката от загубата на делото на Светия Дух, днес най-накрая излязох от негативното си състояние. Всичко това е благодарение на огромната Божия милост и спасение. Малко след това получих съобщение от водача, който ми каза да се върна в църквата, за да изпълнявам дълга си. След като го прочетох, бях толкова трогната, че не можех да намеря думи, които да изрека, но продължих да благодаря на Бог многократно.

Тъй като знаех, че съм склонна да споря, когато ме сполетяват неща, се обърнах към Божиите слова и потърсих истината, свързана с моето състояние. Един ден сърцето ми беше дълбоко развълнувано, когато прочетох това в Божиите слова. Божиите слова гласят: „Има причина, поради която Бог е толкова дълбоко разгневен срещу даден човек или даден тип хора. Тази причина не се определя от предпочитанията на Бог, а от отношението на този човек към истината. Когато човек изпитва неприязън към истината, това несъмнено е пагубно за постигането на неговото спасение. Не става въпрос за това дали може, или не може да бъде опростено от Бог — изпитването на неприязън към истината не е някакво поведение или нещо, което се разкрива мимолетно, а е природата същност на човека. Бог изпитва най-силна неприязън към такива хора. Ако от време на време разкриваш покварата на неприязън към истината, въз основа на Божиите слова трябва да изследваш дали тези разкривания се дължат на твоята антипатия към истината, или на липса на разбиране на истината. Това изисква търсене и изисква Божието просветление и помощ. Ако имаш природата същност да изпитваш неприязън към истината и никога не приемаш истината, и си особено отвратен от нея и враждебен към нея, тогава имаш проблем. Ти със сигурност си зъл човек и Бог няма да те спаси“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме дълга си добре, най-важно е да разбираме истината). От Божиите слова разбрах защо Бог е толкова дълбоко гневен към някои хора. Защото те изпитват неприязън към истината и я отхвърлят. Бог е Този, Който изразява истината. Отношението ни към истината представлява отношението ни към Бог. Да изпитваме неприязън към истината и да я мразим, е равносилно на това да застанем срещу Бог и да станем Негови врагове. Човек, който по природа изпитва неприязън към истината и мрази Бог, със сигурност няма да приеме истината. Този тип хора никога не се разкайват, независимо от това колко много разкриват покварения си нрав и колко много са кастрени. Колкото и години да вярват в Бог, поквареният им нрав никога не се променя и в крайна сметка те със сигурност ще бъдат отритнати и отстранени от Бог. Подобно на Павел, който по природа е изпитвал неприязън към истината и я е мразил, и никога не се е самоанализирал. В резултат на това, след дълги години работа, той е останал надменен и егоистичен. Поквареният му нрав не се е променил ни на йота, затова накрая е бил осъден и наказан от Бог. В Павел видях отражение на себе си. Не се стремях към истината, нито приех да бъда кастрена. Това, което изживях и разкрих, беше сатанинският нрав на неприязън към истината. В резултат на това дълго време живях в тъмнина, страх и болка и Бог ме остави настрана. Всички тези последици бяха причинени от моята неприязън към истината. Божият нрав наистина е праведен, свят и ненакърним. Ако никога не приемам истината или кастренето от Бог, как бих могла да постигна Божието пречистване и спасение? Ако е така, няма ли в крайна сметка вярата ми в Бог да е напразна? Осъзнах, че е твърде опасно да не се преодолее нравът на неприязън към истината! По-късно умишлено се съсредоточих върху търсенето на истината и опълчването на собствения си покварен нрав. Когато отново се сблъсках с кастрене, подбудата ми да се противопоставям и да споря отслабна. Без значение колко от това, което ми казваха братята и сестрите, беше вярно, стига да отговаряше на фактите, го приемах. Понякога, когато не можех да разпозная проблема си и исках да споря, се молех първо на Бог и се покорявах. По-късно, като се самоанализирах, придобих известно разбиране и резултати.

Като си спомням колко упорита и непокорна бях някога, напълно нежелаеща да приема истината, и като виждам как днес мога да придобия известно разбиране и да постигна подобни резултати, разбирам, че това наистина е Божието спасение. Благодарение на това преживяване най-накрая опознах малко себе си, а също така придобих известно разбиране за начините, по които Бог спасява човечеството, както и за Божието намерение. Действително осъзнах, че Божият укор, дисциплина и кастрене са наистина за пречистване и спасяване на хората, а не за тяхното заклеймяване или отстраняване.