Когато започнах да се занимавам с поене на новодошлите в църквата през 2017 г., бързах да изуча и да придобия знания за всички съответни истини принципи, за да мога да бъда компетентна в работата си възможно най-скоро. Положих много труд и платих висока цена в изпълнението на дълга си, и така постигах все по-добри резултати. След около една година бях избрана да служа като водач на група. Всички братя и сестри казаха, че след като станах водачка на група, е постигнат бърз напредък и всички те идваха при мен за общение, когато имаха проблеми. Помислих си: „Изглежда, че всички наистина ме одобряват. Стига да продължа да се стремя към истината, със сигурност по-късно ще имам шанс да се издигна до още по-висока позиция. Тогава всички наистина ще ме гледат с възхищение“.

Не след дълго надзорникът на нашата група беше освободен заради това, че не вършеше истинска работа. Помислих си: „Винаги съм била много инициативна в изпълнението на дълга си, успях да разреша някои от проблемите и трудностите на братята и сестрите и съм ефективна в работата си. Сега, когато съм водачка на група и скоро ще избираме нов надзорник, аз със сигурност ще бъда най-добрият избор. Това е чудесен шанс да се отлича!“. Но само няколко дни по-късно нашият водач прехвърли една сестра от друга църква да бъде наша надзорничка, като каза, че тя имала добри заложби, стремяла се към истината и заслужавала да бъде развивана. Бях наистина разочарована, когато чух тази новина. Помислих си: „Значи тази сестра е добър кандидат за развиване, а аз не съм?“. После обаче ми хрумна, че ако сестрата наистина може да върши реална работа, това е положителен резултат. След като осъзнах това, ми беше по-лесно да се покоря. По-късно, когато сестрата беше преназначена на друг дълг поради определени нужди на църковното дело, аз много се развълнувах и си помислих: „Този път със сигурност ще ме вземат предвид за позицията на надзорник“. Но само няколко дни по-късно нашият водач повиши сестра Адел в ролята на надзорник. Този път не приех новината толкова спокойно. Помислих си: „Работя наистина усърдно при изпълнението на дълга си и успявам да разреша някои действителни проблеми. Защо не ме повиши водачът? Нима той смята, че не съм подходяща за развиване? Нима има ниско мнение за мен? Какво ще си помислят братята и сестрите за мен сега, след като два пъти бях подмината за повишение? Адел току-що беше преместена тук и често идва при мен за предложения, защото все още не е навлязла в работата, и въпреки това нашият водач я цени високо и я развива?“. Чувствах се толкова разочарована и онеправдана, когато всичко това ми се случи. По-късно, когато Адел ме потърси, за да навлезе в работата, и зададе твърде много въпроси, станах нетърпелива. Помислих си: „Не си ли ти надзорничката? Няма как заложбите ти да са толкова добри, щом продължаваш да ми задаваш въпроси, на които вече съм отговорила!“. Понякога, когато братята и сестрите идваха при Адел с въпроси и трудности относно поенето на новодошлите, с които тя не се е сблъсквала преди, тя не знаеше как да води общение и да ги разреши, и ме молеше за помощ. Аз нарочно отговарях: „Това е просто. Само трябва да определиш същността на проблема и да проведеш ясно общение върху свързаната с него истина“. След това давах примери за това как аз бях разрешавала подобни проблеми. Мислех си: „Трябва да покажа на всички, че имам талант. Не че ми липсват умения, а не ми е дадена възможност да бъда надзорничка“. По-късно Адел предложи да заживеем заедно, за да може да се съветва с мен, когато възникнат някакви проблеми. Помислих си: „Да се съветваш с мен, когато възникнат проблеми? Но тогава ти ще получаваш цялата заслуга, когато проблемът бъде разрешен, а не аз. Защо да ти помагам зад кулисите?“. След като ми хрумна това, ѝ отказах с мотива, че „нямам време за това поради натоварения си график за поене на новодошлите“. Адел ме попита отново няколко пъти, но аз така и не се съгласих. Постепенно забелязах, че Адел изглеждаше малко възпряна от мен и беше станала малко пасивна при обсъждането на работата. Аз обаче не се самоанализирах и не опознах себе си, а вместо това просто си помислих, че на Адел ѝ е трудно да служи като надзорник. Нещо повече, мислех си, че ако ѝ партнирах активно, състоянието ѝ се подобреше и работата ѝ потръгнеше отново, нямаше да имам никакъв шанс да бъда повишена. Напротив, когато тя потънеше в негативизъм, това допълнително щеше да подчертае моя собствен ентусиазъм и инициативност. Затова, когато обсъждахме работата, аз бях много инициативна и ентусиазирана и поемах водеща роля, за да се отлича.

По-късно, тъй като все повече хора приемаха Божието дело от последните дни и в нашата група бяха назначени още няколко напояващи работници, Адел ми възложи да прекарвам повече време в помощ на новопристигналите братя и сестри. Използвах тези възможности, за да разказвам на хората как търсех истината, за да разреша представите и объркванията на новодошлите, като систематично им посочвах личния си опит и пътища за практикуване. След това, когато братята и сестрите имаха проблеми, те ме търсеха за обсъждане. В някои случаи хората дори идваха при мен с проблеми, които самата Адел не можеше да разреши. Чувствах се много доволна от себе си и си помислих: „Изглежда, че цялата ми работа тези дни се отплаща и всички ме одобряват. Може да не съм надзорничка, но мога да се справя с голяма част от работата на един надзорник. Следващия път, когато има избори за работници и водачи, братята и сестрите със сигурност ще гласуват за мен“.

Скоро след това дойде време за годишните избори и аз наистина бях развълнувана. Мислех си: „Ако бъда избрана за водачка, ще имам властта да вземам решения за църковните проекти. Ако работата напредва под моя надзор, братята и сестрите със сигурност ще сметнат, че съм достойна за позицията си и ще ме уважават още повече“. Но за моя голяма изненада, когато резултатите бяха обявени, моето име не беше назовано. Лицето ми почервеня и се почувствах невероятно смутена. Братята и сестрите допълнително посипаха сол в раната, като казаха, че имам надменен нрав, често възпирам хората, не давам приоритет на навлизането в живота, рядко се самоанализирам и рядко придобивам знания или извличам поуки от нещата. Накратко, не се стремя към истината. Когато чух всичко това, се почувствах просто ужасно. Сега всички братя и сестри знаеха, че не се стремя към истината. Не само че не се бях отличила, но и напълно се бях изложила. През тези дни се страхувах, че братята и сестрите ще ме попитат каква поука съм си взела от тази ситуация, но също така се тревожех, че никой няма да говори с мен, че ще ме разпознаят и ще ме избягват. Емоциите ми преливаха и можех да мисля единствено за случилото се. Не можех да се отдам на дълга си и чувствах ужаснa мъка и агония. Продължавах да се чудя защо съм изправена пред това изпитание. По-късно някои братя и сестри проведоха общение с мен и ме призоваха да отделям повече време за да размишлявам върху изпълнението на дълга си. Те също така посочиха, че макар и да имам някои умения в работата си, не давам приоритет на стремежа към истината, а търся единствено репутация и статус и вървя по грешен път. Знаех, че съветите и помощта на братята и сестрите произлизат от Бог, и затова застанах в молитва пред Него: „О, Боже, да бъда разкрита по този начин, беше много трудно за мен. Мили Боже, моля Те, просвети ме и ми позволи да придобия познание за себе си и да разбера Твоето намерение“.

Един ден, докато четях Божиите слова, попаднах на няколко откъса, в които Бог разобличава как антихристите търсят репутация и статус. Божиите слова гласят: „Независимо какъв дълг изпълняват антихристите, те ще се опитват да се поставят на висока позиция, в позиция на превъзходство. Никога не биха могли да се задоволят с мястото си на обикновен последовател. А какво ги вълнува най-много? То е да стоят пред хората, да раздават заповеди и да ги гълчат, да ги карат да правят това, което те им казват. Никога не се замислят как да изпълняват дълга си правилно — още по-малко, докато изпълняват дълга си, търсят истините принципи, за да практикуват истината и да удовлетворят Бог. Вместо това си блъскат главите как да намерят начини да се отличат, да накарат водачите да имат високо мнение за тях и да ги повишат, за да могат самите те да станат водачи или работници и да ръководят други хора. Прекарват цял ден да мислят и да се надяват именно за това. Антихристите не желаят да бъдат водени от други хора, нито желаят да бъдат обикновени последователи, камо ли да вършат тихо дълга си без фанфари. Какъвто и да е техният дълг, ако не могат да бъдат начело и в центъра, ако не могат да бъдат над другите хора и да ги водят, те намират изпълнението на дълга си за скучно, стават негативни и започват да не си дават зор. Без похвалите или преклонението на другите това е още по-безинтересно за тях и те имат още по-малко желание да изпълняват дълга си. Но ако могат да бъдат начело и в центъра, докато изпълняват дълга си, и да имат последната дума, те се чувстват енергични и биха понесли всякакви несгоди. Винаги имат лични намерения при изпълнението на дълга си и винаги искат да се отличат с цел да задоволят потребността си да побеждават другите хора и да удовлетворят желанията и амбициите си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). „За антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата си антихристите са убедени, че стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация, придобивки или статус, че никой не им се възхищава, не ги уважава и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да имат последната дума в църквата и да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Божиите слова разобличават как антихристите отдават първостепенно значение на репутацията и статуса. Без значение кога и къде, крайната им цел е да се сдобият с добра репутация и висок статус. Те вярват в Бог и изпълняват дълга си само за да се отличат и да спечелят уважението на другите. Винаги се стремят да достигнат позиции с висок статус, да спечелят последната дума и правото да вземат решения и да придобият власт над другите. Ако не са в състояние да спечелят статус и репутация, те започват да мислят, че вярата в Бог е безсмислена и няма причина да изпълняват дълга си. Като се имат предвид Божиите слова, осъзнах, че нравът, който разкривах, и моят възглед за стремежа не се различаваха от тези на един антихрист. Винаги се стремях да стана надзорник или водач, защото смятах, че водачите и работниците имат последната дума, могат да вземат важни решения и са много уважавани, подкрепяни и ценени. Като водач на група обхватът на правомощията ми беше ограничен и рядко ми се удаваше да се отлича, така че винаги, когато имах резултати в работата си, изпитвах внезапно желание да придобия още повече власт и правомощия, за да може още повече хора да ме уважават и да се събират около мен. Когато чух, че църквата ще избира нов надзорник, наистина очаквах с нетърпение избора, защото мислех, че най-накрая е дошъл моят шанс да се отлича. Но когато водачът просто прехвърли една надзорничка от друга църква, аз бях дълбоко разочарована и отказах да приема този резултат, тъй като вярвах, че водачът не иска да ми даде шанс да се обучавам и има нещо против мен. За да докажа, че съм по-добра от сегашната надзорничка, умишлено усложнявах нещата и я изключвах, което я възпираше. За да съм сигурна, че ще бъда избрана за надзорник, използвах всяка възможност да помагам на братята и сестрите, за да се изтъкна и утвърдя, така че повече хора да ме одобряват и да гласуват за мен на следващите избори. Всичко, което търсех, бяха статус и репутация и всичко, което правех, беше с цел да постигна статус. Вървях по пътя на антихриста. Щом осъзнах това, почувствах ужасно съжаление и затова се помолих на Бог: „О, Боже, не се стремях към истината в изпълнението на дълга си; стремях се към статус и репутация, опълчвах се срещу Теб и Ти се противопоставях. Мили Боже, не желая повече да продължавам по този начин и съм готова да се покая. Моля Те, просвети ме, за да мога да опозная себе си“.

Веднъж, по време на духовната си практика, попаднах на този откъс от Божието слово: „Когато сатанинският нрав се е вкоренил в хората и се е превърнал в тяхна природа, това е достатъчно, за да насади тъмнина и злина в сърцата им и да ги накара да търсят и избират грешния път. Какви са идеалите, надеждите, амбициите, житейските цели и посоки на хората, ръководени от покварен сатанински нрав? Не противоречат ли те на положителните неща? Например хората винаги искат да са известни или да бъдат знаменитости, искат да спечелят голяма слава и престиж и да донесат чест на предците си. Това положителни неща ли са? Те изобщо не са в съответствие с положителните неща. Нещо повече, те противоречат на закона за Божието върховенство над съдбата на човечеството. […] Винаги ли ви се иска да разперите криле и да полетите, винаги ли искате да летите сами, да бъдете орел, а не птиченце? Какъв е този нрав? Това ли е принципът на човешкото държание? Вашето държание трябва да се основава на Божиите слова. Само те са истината. Твърде дълбоко сте покварени от Сатана и винаги приемате традиционната култура — думите на Сатана — за истина, за обект на вашия стремеж, което ви улеснява да поемете по грешен път, да вървите по пътя на съпротивата срещу Бог. Мислите и възгледите на поквареното човечество, както и нещата, към които то се стреми, са в разрез с Божиите желания, с истината и със законите на Божието върховенство над всичко, с Неговото устройване на всичко и с Неговия контрол над съдбата на човечеството. Така че независимо колко правилен и разумен е този стремеж според човешките мисли и представи, от гледна точка на Бог той не е положителен и не съответства на Неговите намерения. Тъй като се противопоставяш на факта, че Бог има върховенство над съдбата на човечеството, и тъй като искаш да действаш самостоятелно, като вземеш съдбата си в свои ръце, винаги се блъскаш в стени, и то толкова силно, че от главата ти тече кръв и нищо не ти се получава. Защо нищо не ти се получава? Защото законите, които Бог е установил, не могат да бъдат променени от никое сътворено същество. Божията власт и мощ са над всичко друго и са неприкосновени за всяко сътворено същество. Хората мислят прекалено много за своите способности. Какво кара хората винаги да искат да се освободят от Божието върховенство и да управляват собствената си съдба, да планират бъдещето си, да искат да контролират перспективите, посоката и целите на живота си? Откъде идва тази отправна точка? (От покварения сатанински нрав.) Какво тогава носи на хората поквареният сатанински нрав? (Противопоставяне на Бог.) Какво произтича от това, че хората се противопоставят на Бог? (Болка.) Болка? Това е разрушение! Болката е само малка част. Това, което виждате точно пред очите си, е болка, негативизъм и слабост, това е съпротива и оплаквания — до какъв изход ще доведат тези неща? До унищожение! Това не е нещо маловажно и не е игра“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Поквареният нрав може да бъде променен само чрез приемане на истината). Чрез разобличаването на Божиите слова разбрах, че след като човекът е покварен от Сатана, животът му се управлява от сатанински покварен нрав, характеризиращ се с надменност и самонадеяност, както и с нечестивост и измама. Той вече не може да се покорява на Божието върховенство и подредби и винаги е изпълнен с амбиции и желания, стреми се да стане велик и известен човек и иска да постигне висок статус и да стане най-великият от хората. Сатанински философии като „Пътят към върха е труден, а слизането — лесно“ и „Войниците, които не се стремят да бъдат генерали, са лоши войници“, отдавна бяха пуснали корени в сърцето ми, което ме накара да гледам на търсенето на репутация и статус като на легитимна цел. В училище се стремях да бъда най-добратга ученичка и ако не се справях добре с тестовете, изпадах в депресия няколко дни след това. Когато след завършването си започнах работа, работех усърдно, за да стана един от най-добрите служители — доброволно работех извънредно и избирах най-трудните задачи, за да спечеля благосклонното отношение на шефа си и да получа шанс за повишение. След като навлязох във вярата, вярвах, че мога да придобия уважението и подкрепата на другите, като стана надзорничка или водачка в църквата, и затова се стремях да постигна висок статус. Особено когато станах водачка на група и придобих одобрението на братята и сестрите си, амбицията и желанието ми достигнаха нови висоти. Ставах все по-надменна, тъй като си мислех, че имам капитала и квалификацията, за да бъда повишена в надзорник или дори във водач. Когато моят водач повиши Адел вместо мен, почувствах негодувание и противопоставяне и не желаех да я подкрепям и да си сътруднича с нея в работата ни. Освен това винаги се опитвах да се съревновавам с нея. Често се възползвах от шансовете да се изтъкна за това как мога да разрешавам проблеми — от една страна, исках да накарам Адел да си мисли, че не е на моето ниво, от друга страна, се опитвах да покажа на братята и сестрите, че съм по-талантлива от нея. По този начин се надявах, че всички ще идват при мен, когато имат проблеми, и ще се сетят първо за мен, ако се проведат нови избори. Смятах, че статусът е по-важен от всичко останало, и никога не се самоанализирах, дори когато се сблъсквах с многократни неуспехи. Нещо повече — негодувах и се възмущавах, мислех, че имам капитал, защото можех да изпълнявам добре някаква работа, и трябва да бъда избрана за водач на другите. Бях невероятно надменна и безсрамна! Докато размишлявах върху това, осъзнах, че вярвах в Бог само за да търся статус. Не давах приоритет на стремежа към истината и притежавах много малко от истината реалност. Поради това просто нямаше да успея да свърша никаква съществена работа, която водачите и работниците трябва да извършват. Освен това имах слаба човешка природа, което ме правеше още по-неподходяща за водачка. Ако ме бяха избрали за водачка, това щеше да навреди както на братята и сестрите, така и на църквата!

След това прочетох още два откъса от Божието слово, които ми помогнаха да разбера по-добре природата на стремежа към репутация и статус и последиците от негo. Божиите слова гласят: „Ако човек твърди, че обича истината и че се стреми към нея, но в същността си цели да се отличи, да се изтъкне, да накара хората да имат високо мнение за него, да удовлетвори собствените си интереси, и ако изпълнява дълга си не за да се покори на Бог или да го удовлетвори, а за да постигне слава, придобивки и статус, тогава стремежът му е грешен. При това положение действията му пречат ли на делото на църквата, или помагат за развитието му? Очевидно пречат, а не помагат да се развива. Някои хора тръбят, че вършат работата на църквата, но се стремят към лична слава, придобивки и статус, занимават се с лични дела, създават своя собствена малка група, свое собствено малко царство. Такива хора изпълняват ли дълга си? Цялата работа, която вършат, съществено прекъсва, смущава и руши делото на църквата. Какви последствия има стремежът им към слава, придобивки и статус? Първо, засяга начина, по който Божиите избраници ядат и пият нормално Божието слово и разбират истината, възпрепятства навлизането им в живота, пречи на поемането им по правилния път на вярата в Бог и ги води по грешния път, а това вреди на избраниците и ги води към гибел. И как в крайна сметка се отразява това на делото на църквата? Смущава го, уврежда го и го руши. Това е следствието от стремежа на хората към слава, придобивки и статус. Когато изпълняват дълга си така, дали не може да се определи като следване на пътя на антихриста? Когато Бог иска хората да загърбят славата, придобивките и статуса си, Той не го прави, за да ги лиши от правото на избор, а по-скоро защото, докато се стремят към слава, придобивки и статус, те прекъсват и смущават делото на църквата и навлизането в живота на Божиите избраници и дори могат да повлияят на това как още хора ядат и пият Божиите слова и как разбират истината, и следователно на постигането им на Божието спасение. Това е неоспорим факт. Когато хората се стремят към собствена слава, придобивки и статус, те определено няма да се стремят към истината и няма да изпълняват дълга си предано. Те ще говорят и действат само в името на славата, придобивките и статуса си. Цялата работа, която вършат, без никакво изключение, е заради тези неща. Подобно поведение и такива постъпки несъмнено означават, че тези хора следват пътя на антихристи. Това прекъсва и смущава Божието дело, а всевъзможните последствия от него възпрепятстват разпространяването на евангелието на царството и извършването на Божията воля в църквата. Затова определено може да се каже, че пътят, който следват хората, които се стремят към слава, придобивки и статус, е пътят на противопоставяне на Бог. Те умишлено Му се противопоставят и Го отричат, а така съдействат на Сатана да се съпротивлява и противопоставя на Бог. Това е естеството на стремежа на хората към слава, придобивки и статус“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). „Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход. Разбирате това, нали?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Като четох Божиите слова и видях как Той разнищва и характеризира онези, които търсят статус и репутация, сърцето ми наистина бе пронизано. Действително не бях осъзнала колко сериозни са природата и последиците от търсенето на статус и репутация. Когато хората търсят тези неща, те директно разрушават и унищожават работата на църквата, и служат като лакеи на Сатана. Бог осъжда такива действия. Търсенето на статус противоречи на Божиите изисквания и напълно Му се противопоставя — Такова поведение е път към гибел! Предишният ни надзорник беше освободен заради това, че не вършеше истинска работа, така че идването на Адел беше много полезно за работата на църквата, защото тя беше човек, който се стреми към истината, и наистина даваше приоритет на търсенето на истините принципи, когато я сполетеше нещо, и можеше да върши някаква реална работа. Трябваше да я подкрепям и да ѝ сътруднича, но тъй като бях толкова обсебена от репутацията и статуса, не можех да приема, че Адел беше назначена за надзорничка. Отново и отново отказвах да ѝ сътруднича, когато тя ми предлагаше да обсъдим работата заедно. Това накара Адел да се чувства възпряна и негативна и се отрази негативно на работата в църквата. Не само че не успях да се самоанализирам, но и не поех отговорност за това, което ѝ бях причинила, като си мислех, че е станала негативна само защото не е подходяща за ролята на надзорник. Дори очаквах с нетърпение момента, в който тя най-накрая щеше да осъзнае, че това е прекалено много за нея, и да напусне, защото тогава щях да мога да се вмъкна на нейната позиция. Не пречех ли на работата на църквата и не я ли смущавах? Дори се възползвах от възможностите да обсъждам работата и да помагам на братята и сестрите, за да се отлича, така че те да идват при мен, когато имат проблеми, и по този начин Адел да се превърне просто в един фигурант. Действах като лакей на Сатана, смущавах и разрушавах работата на църквата. Вършех зло и се противопоставях на Бог! Божиите слова гласят: „Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход“. Осъзнах, че докато търсех статус, вървях по пътя на противопоставянето на Бог и единственият изход щеше да бъде смърт. Това ме изпълни със страх. Стремежът ми към статус и репутация се бе превърнал в сериозен проблем и ако продължавах така, амбицията и желанието ми щяха да продължат да се разрастват. Кой знае какви зли неща щях да направя, ако действително постигнех статус. Ако не се покаех скоро и продължах по този погрешен път на стремеж, в крайна сметка щях да извърша някое голямо зло и да бъда отстранена и наказана от Бог.

По-късно, по време на едно събрание, видях този откъс от Божието слово: „Като член на сътвореното човечество човек трябва да стои на мястото си и да се държи подобаващо. Пази предано онова, което ти е поверено от Създателя. Не се дръж по неуместен начин и не прави неща, които са извън способностите ти или са противни на Бог. Не се опитвай да бъдеш велик човек или свръхчовек, или голяма личност, и недей да се стремиш да станеш Бог. Това са неща, които хората не трябва да жадуват. Стремежът да станеш велик или свръхчовек е абсурден. Стремежът да станеш Бог е още по-позорен — той е отвратителен и жалък. Онова, което е ценно и което сътворените същества трябва най-силно да отстояват, е да станат истински сътворени същества. Това е единствената цел, към която трябва да се стремят всички хора“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Чрез Божиите слова разбрах, че хората са просто сътворени същества и че трябва да се придържаме към определените ни позиции и да се съсредоточим върху настоящия си дълг. Поради амбицията, желанието и сатанинския си нрав човек винаги желае да се превърне в изключителна личност с голям статус. Да бъде човек назначен за църковен водач, не означава да получи статус, а по-скоро да изпълнява добре дълга си според истините принципи. Независимо дали имах някакъв статус или не, трябваше да се държа съвестно и да се придържам към дълга си. Взех мълчаливо решение, че който и да бъде избран за водач, аз ще остана твърдо на сегашната си позиция и ще изпълнявам съвестно отговорностите си. Независимо дали щях да бъда избрана, или да постигна висок статус, щях да подкрепям работата на водача и да изпълнявам дълга си подобаващо заедно с всички останали, обединени в сърцето и ума си. Няколко дни по-късно, когато новоизбраният водач дойде да ме осведоми за работата ни, обясних всичко възможно най-подробно, за да може водачът да разбере добре работата и да може да продължи ефективно. Докато обсъждахме работата, обмислях кой начин на действие би бил най-полезен и веднага давах всички добри предложения, които имах. Без значение кой изпълняваше функциите на водач, важното беше да си сътрудничим в изпълнението на работата и да разрешаваме всички възникнали проблеми. След като започнах да се съсредоточавам върху належащата работа и върху това как да си партнирам с всички, за да изпълняваме дълга си по най-ефективния начин, аз се почувствах много по-спокойна.

Два месеца по-късно водачът беше преназначен да изпълнява друг дълг и при новите избори аз най-накрая бях избрана да служа като водач. Една сестра ми каза: „Всъщност ти винаги си била талантлива работничка и си изпълнявала отговорно дълга си, само че преди не се стремеше към истината, така че просто не смеехме да гласуваме за теб. Сега видяхме как, след като преживя съда и разобличаването на Божиите слова, ти осъзна покварения си нрав, промени някои неща, стана по-стабилна и по-спокойна в думите и действията си и сподели по-съкровени и практични мисли в общението си по време на събранията. Дори след като направи само тези леки промени, всички видяхме разликата и затова гласувахме за теб“. След като чух милите думи на сестрата, се почувствах толкова благодарна на Бог. Именно съдът и разобличаването на Божиите слова ми помогнаха да осъзная истинския си духовен ръст, статус и идентичност. Аз съм просто едно обикновено създание, което е дълбоко покварено от Сатана и на което липсва каквато и да е истина реалност. Дори и да имах талант и заложби, не бях по-добра от другите братя и сестри. Постепенно амбицията и желанието ми за статус отслабнаха и започнах да се държа по-смирено. Не злорадствах от самодоволство, след като бях избранa за водач, а вместо това усещах тежестта на дълга си и чувство за отговорност. Благодарение на Божието спасение, успях да направя тази малка промяна. Благодаря на Всемогъщия Бог!