От Дерек, Южна Корея

През 2019 г. бях избран за църковен водач. По онова време главно надзиравах видеообработката. След като се учех от няколко ръководители на екипи, постепенно усвоих някои принципи на видеопродукцията и си изработих собствен подход. Някои мои възгледи по време на обсъжданията печелеха одобрението на всички. Тъй като клиповете ни ставаха все по-добри, братя и сестри от други църкви идваха, за да се учат от нас. Чувствах се много удовлетворен и си мислех: „Не само че се справям с църковната работа, но и разбирам професионалната работа и мога да установявам проблеми във видеопродукциите. Всички често се обръщат към мен, ако бяха объркани. Общо взето мисля, че съм пригоден водач“. По-късно партньорът ми беше освободен, тъй като не се справяше с работата, и сестра Лиза стана новият ми партньор във вършенето на църковната работа. Започнах да правя сметки: общението на Лиза за истината беше по-задълбочено от моето, но аз бях надзиравал по-дълго видеообработката и имах повече опит. Нейните умения не можеха да се мерят с моите, а и думите и действията ѝ бяха малко нехайни. В общи линии имах предимство пред нея и работата щях да водя основно аз. Лиза обаче постепенно напредна в църковната работа и стана по-ефективна в общението си и в разрешаването на проблеми. Братята и сестрите започнаха да се обръщат към нея с всичките си въпроси. Като видях, че Лиза е старателна и отговорна в работата си и общението ѝ върху Божиите слова беше по-практично от моето, несъзнателно започнах да се чувствам застрашен. А особено като забелязах, че ръководителите на екипи често одобряваха идеите ѝ, още повече ѝ завидях. Ако нещата продължаваха така, тя рано или късно щеше да ме засенчи и аз щях да ставам все по-маловажен. Това няма да стане, помислих си. Трябваше да намеря начин да я превъзхождам. След това, като обсъждахме работата с ръководителите на екипи, гледах все първи да споделям идеите си.

Веднъж, когато обсъждахме проблем с един клип, аз казах какво мисля, но другите не смятаха, че това е въпрос на принцип, затова отхвърлиха идеята ми и смениха темата. Почувствах се малко унижен. От самото начало исках да покажа, че имам добра идея и съм проницателен, тогава защо не можех да изразя мнението си? Спънах се в най-важния момент. Показах, че не съм на нивото на Лиза, като надхитрих самия себе си. Когато Лиза разговаряше, ми се струваше, че съм съвсем унижен, и завиждах още повече. Веднъж след дискусия един ръководител на екип дойде дискретно при мен и ми каза: „Изглеждаш малко изнервен напоследък. Бързаш пръв да кажеш нещо, преди да си разбрал какво обсъждаме, а това прекъсва потока на мисълта ни. После трябва да ти обясняваме всичко отново, а това бави напредъка на работата ни. Трябва да размишляваш над тези неща“. Много се обезкуражих от думите му. Преди, на дискусиите с ръководителите на екипи, повечето ми идеи бяха одобрявани. Откакто Лиза дойде обаче, статусът ми пред другите постепенно се понижи, никой не искаше да ме слуша и дори бях прекъсвал църковното дело. Ако това продължеше, как щях да мога да се покажа пред тях? Не само че не размишлявах, но и обвиних Лиза за всичко. Няколко дни се цупих и се чувствах все по-унил, а работата ми ставаше все по-неефективна. Веднъж един висшестоящ водач дойде да ми каже, че частта от работата, която преди надзиравах, ще бъде прехвърлена на Лиза. Не ми стана никак приятно, но не казах нищо. Помислих си: „След това преразпределение Лиза със сигурност ще надзирава повечето от работата на църквата, а аз ще бъда помощник. Дали другите ще си помислят, че работата е преразпределена, защото не се справям? Преди бях надзорник и участвах във всички дела на църквата, а сега бях засенчен от Лиза. Докато тя е тук, вечно ще съм втора цигулка“. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Върнах се в стаята си с натежало сърце и легнах на леглото с чувство за слабост, неспособен да приема тази нова реалност. Заложбите и работоспособността на Лиза не бяха по-големи от моите. Освен това отдавна надзиравах видеообработката и имах опит. Тогава защо тя ме задминаваше във всичко? Не можеше да ме потиска така. Трябваше да си върна репутацията и статуса, пък каквото ще да става! От този момент нататък само дебнех Лиза да се отклони в работата си, за да си възвърна позицията отново. Веднъж Лиза не ми се обади, че е отишла да обсъжда работата с ръководителите на екипи, и работата беше започнала, без аз да знам. Възползвах се от възможността да започна пасивно-агресивна атака срещу произволните ѝ действия, като излях целия си насъбран гняв. Казах, че съм просто статист, който вече няма думата в работата на ръководителите на екипи. Лиза видимо се изчерви, докато говорех. Въпреки че използвах възможността да си излея яда, продължих да се чувствам много мрачен вътрешно. Горе-долу по това време водачът ни уреди нов проект, но поради няколко причини той почти не напредваше. Всъщност имах много време да помагам с проекта, но си мислех: „Лиза е главният надзорник за този проект, така че дори и да стане добре, заслугата няма да е моя. Спокойно мога да оставя Лиза да се оправя. Ако се провали, още по-добре — така хората ще загубят уважението си към нея“. По онова време постоянно се съревновавах за слава. Не носех никакво бреме в църковното дело и карах през пръсти. И в работата не можех да решавам проблеми и те се натрупваха все повече. Изправен пред това, не се самоанализирах, а само се дразнех все повече. Често се фиксирах върху чуждите грешки и избухвах пред другите, като смущавах работата. Когато разбра, висшестоящият водач разговаря с мен и разобличи проблема ми. Вътре в себе си обаче аз го оспорих: „Да не би само аз да съм виновен, че работата не дава резултати? Защо точно мен сочат с пръст?“. Не само че изобщо нямах себепознание, но и обвинявах Лиза за всичко. Освен това се оплаквах, че ръководителите на екипи не действат според принципите. След като не приех нито едно от неколкократните общения на водача, а и не вършех реална работа, тя ме освободи. След като бях освободен, се чувствах изпразнен, измъчен и негативен. Затова се помолих на Бог да ме води да се поуча от тази ситуация.

После прочетох два откъса от Божиите слова, които ми дадоха известно себепознание. Всемогъщият Бог казва: „Какви са девизите на антихристите, независимо в коя група се намират? Споделете какво мислите. (Битката срещу другите хора и срещу Небето е източник на безкрайно забавление.) Това не е ли лудост? Лудост е. Има ли други? (Боже, не си ли мислят следното: „В цялата вселена само аз властвам като пълен господар.“? Тоест те искат да са на върха и с когото и да са, винаги искат да го надминат.) Това е една от техните идеи. Има ли други? (Боже, сетих се за три думи: „Победителят става цар“. Мисля, че където и да са, те винаги искат да превъзхождат останалите и да се открояват и се стремят да са на върха.) Повечето от това, за което говорихте, са видове идеи. Опитайте се да ги опишете, като използвате някакво поведение. Където и да се намират, антихристите не искат непременно да заемат най-високата позиция. Всеки път, когато отидат някъде, те имат нрав и манталитет, които ги принуждават да действат. Какъв е този манталитет? Той е: „Трябва да се съревновавам! Да се съревновавам! Да се съревновавам!“. Защо казвам „съревновавам“ три пъти, а не веднъж? (Съревнованието се е превърнало в техен живот, с него живеят.) Това е техният нрав. Родени са с нрав, който е изключително надменен и трудно се овладява, т.е. смятат се за ненадминати и са изключително самонадеяни. Никой не може да обуздае изключително надменния им нрав. Самите те не могат да го контролират. Затова животът им представлява само борба и съревноваване. За какво се борят и съревновават? Естествено, те се съревновават за слава, придобивки, статус, репутация и за собствените си интереси. Каквито и методи да се налага да използват, стига всички да им се подчиняват и стига самите те да получават ползи и статус, те са постигнали целта си. Волята им да се съревновават не е временно забавление, а е вид нрав, който произлиза от сатанинската природа. Той е като нрава на големия червен змей, който се бори и с Небето, и със земята, и с хората. Какво искат тогава антихристите, като се борят и се съревновават с другите в църквата? Несъмнено се съревновават за репутация и статус. Каква полза обаче имат от статуса, ако го спечелят? Каква им е изгодата от това, че другите ги слушат, възхищават им се и ги боготворят? Дори самите антихристи не могат да го обяснят. В действителност те обичат да се наслаждават на репутацията и статуса си, на това всички да им се усмихват, да ги ласкаят и да им се подмазват, когато ги видят. Така че всеки път, когато антихрист отиде в църква, той прави едно: бори се и се съревновава с другите. Дори и да спечели власт и статус, той не спира до тук. За да защити статуса си и да подсигури властта си, той продължава да се бори и да се съревновава с другите. Ще прави това до смъртта си. И така, философията на антихристите е следната: „Докато си жив, не спирай да се бориш“. Ако в църквата има такъв зъл човек, дали това ще смущава братята и сестрите? Да кажем например, че всички тихо ядат и пият Божиите слова и разговарят за истината, атмосферата е мирна и настроението е приятно. През това време един антихрист ще кипи от недоволство. Ще започне да завижда на хората, които разговарят за истината, и ще ги намрази. Ще започне да ги напада и да ги съди. Няма ли това да смути мирната атмосфера? Антихристът е зъл човек, който е дошъл, за да смущава и отвращава другите. Ето какви са антихристите. Понякога те не се стремят да унищожат или да победят хората, с които се съревновават и които потискат. Щом постигнат репутация, статус, суета и гордост и щом изтръгнат от хората възхищение, те са постигнали целта си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). „Колкото повече се съревноваваш за слава, придобивки и статус, толкова по-мрачно ще бъде сърцето ти. Колкото повече се съревноваваш за тях, толкова по-големи ще стават завистта и омразата ти към другите. Ще искаш да се бориш за тях още повече и когато не успееш да ги получиш, още повече омраза ще изпитваш. Колкото повече омраза изпитваш, толкова по-мрачен ще бъдеш отвътре, толкова по-лошо ще става изпълнението на дълга ти, и колкото по-лошо става изпълнението на дълга ти, толкова по-малко ще можеш да бъдеш оползотворен от Божия дом. Това е взаимосвързан порочен кръг. Ако никога не изпълняваш добре дълга си, постепенно ще бъдеш отстранен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отърваване от покварения нрав). Като се замислих над Божиите слова, си припомних всички мои прояви на поведение, свързани със съревноваването за слава. Това, което бях разкрил, беше съвсем същото като антихристкия нрав, който Бог е разобличил. Откакто видях, че Лиза постига по-добри резултати от мен и беше спечелила уважението на братята и сестрите, у мен тихо започна да се надига подтик да докажа, че тя не е по-добра от мен, затова не мога да я оставя да е по-добра от мен. Мислех само как да обърна ситуацията в своя полза. Когато обсъждахме работата, се включвах рязко, за да кажа какво мисля само защото исках да се отлича и да засенча Лиза, без изобщо да отчитам дали това ще се отрази на работата ни. А когато висшестоящият водач прехвърли част от работата ми на Лиза, започнах да ѝ завиждам още повече, защото мислех, че ми е отмъкнала славата под носа. Тогава злобното ми намерение започна да изплува. Започнах да дебна за възможности да хвана отклоненията и пропуските на Лиза и да си изкарам вътрешния яд, просто за да си постигна целите, без значение колко вреда ѝ причинявах. Когато някой проект не напредваше, дори и да виждах ясно къде са проблемите и да имах време да помогна, не ми се занимаваше с тях, защото знаех, че Лиза отговаря за това. Дори се надявах да се провали и да се изложи. Видях, че съм имал твърде силно желание за репутация и статус, не съм бил мил и изобщо не съм защитавал църковното дело. Съревновавах се за слава, все се опитвах да превъзхождам другите и не влагах никаква мисъл в дълга си. Работата, която надзиравах, практически беше спряла и бях потънал в мрак. Това „съревнование“ ме караше да се въртя в порочен кръг. Точно както Бог казва: „Ако никога не изпълняваш добре дълга си, постепенно ще бъдеш отстранен“. Хвърлих делото на църквата в хаос и дори не ми хрумна да се самоанализирам. Ако продължавах така, кой знае на какво прекъсващо поведение можех да съм способен. В най-лошия случай можех дори да бъда отстранен. За щастие освобождаването ми спря злодеянието ми точно навреме. Така Бог ми даваше шанс да се самоанализирам и да позная себе си и ме кастреше заради желанието и амбицията ми да преследвам слава, придобивки и статус. Осъзнах, че това беше Божието спасение и Неговият начин да ме защити. Благодарих на Бог и състоянието ми чувствително се подобри. Взех решение за себе си да изпълнявам дълга си добре по практичен начин и да престана да се съревновавам за слава.

След това бях доста по-смирен в дълга си. Дори когато ми възлагаха работа по общите въпроси и трябваше да изпълнявам незабележими и дребни задачи, бях готов да се покоря, защото знаех, че след като Бог ми е дал този шанс да се покая, аз трябва да изпълнявам дълга си по практичен начин. Малко след това тръгна нов проект за клипове и за моя изненада всички избраха мен за създаването му. Ценях този шанс и старателно изследвах и търсех съответните принципи. След известно време основната структура на клипа започна да се оформя и аз бях доста доволен от себе си, като видях как се получи. Желанието ми за репутация и статус отново пламна. Помислих си: „Може да са ме освободили като водач, но звездата на талантливия винаги изгрява. Трябва да се възползвам от този шанс да проявя добрите си страни и да докажа таланта си. Лиза може и да е по-добра от мен в общението за истината и в решаването на проблемите, но аз имам по-добри професионални умения от нея. Ако вложа нужното време и направя този клип добре, всички ще видят подобрението ми и може отново да ме изберат за водач, с което ще надскоча Лиза“. Един ден чух, че работата като цяло напредва бавно и Лиза е била кастрена от водача, защото клиповете нарушавали принципите. Като чух това, усетих леко злорадство, като си помислих: „Ето на, видеообработката не се е подобрила, откакто ме освободиха. По-зле е отпреди. Преди виждах проблемите и давах идеи, така че е по-добре да не напредват въобще. Така ще видят, че не само аз не съм си вършил работата добре, но и Лиза“. После чух, че Лиза била в лошо състояние напоследък — в общението ѝ на събранията нямало никаква светлина, а другите били затрупани с проблеми и станали негативни. Помислих си: „Ако това продължава, може би ще възникне сериозен проблем с видеообработката и Лиза ще бъде освободена. Може би тогава ще изберат мен за водача и ще мога отново да надзиравам тази работа“. И така, продължих да работя по клипа, като едновременно следях отблизо развитието на ситуацията с Лиза. Когато чух, че тя си е взела поука от кастренето и състоянието ѝ се е подобрило, а братята и сестрите са схванали някои принципи от провалите и несгодите и са постигнали по-добри резултати, се почувствах дълбоко разочарован и потиснат. Особено когато на едно събрание Лиза разговаряше за това какво е спечелила и преживяла от всичко това и получи одобрението на всички, на мен ми стана още по-неприятно. У мен се надигнаха ненавистни и завистливи мисли. Усетих, че нямам шанс да се завърна. След това не намирах мотивация и бях разсеян, докато работех по клипа. Няколко дни след това клипът беше готов. За моя изненада обаче при прегледа водачката забеляза голям проблем в него. Тогава тя възложи на друг да го редактира и не ми позволи да продължа с производството на клипа, нито ми възложи друг дълг. Това ме хвана напълно неподготвен. Със загубата на възможността да правя клипа ми беше отнето единственото, с което бих могъл да се изтъкна. Другите братя и сестри бяха заети с дълга си, а аз нямах какво да правя и бях като в небрано лозе. Чувствах се наистина ужасно — бях самотен, унил и агонизиращ, съсипан от страдание. Със сълзи на очи се помолих на Бог: „Мили Боже, знам, че съм в тази ситуация поради Твоята праведност. След като ме освободиха, не се самоанализирах истински и не се опознах, а само търсех начини да си върна позициите и да се отлича. Бях злобен и арогантен и Те отвратих. Сега не мога да изпълнявам дълг и съм станал авантаджия в църквата. О, Боже, не искам вече да се съревновавам за слава. Моля Те, просветли ме и ми позволи да добия истинско себепознание, за да се намразя и да се опълча срещу себе си, и да спра да се връщам към старите си навици“.

След това попаднах на друг откъс от Божиите слова: „Антихристите ценят собствения си статус и репутация повече от всичко останало. Освен че са хитри, измамни и злонамерени, тези хора са и изключително жестоки. Какво правят, когато открият, че статусът им е застрашен, или когато загубят мястото си в сърцата на хората, когато загубят подкрепата и обичта им, когато хората вече не ги почитат и не им се възхищават, и когато изпаднат в немилост? Изведнъж стават враждебни. Щом загубят статуса си, те не искат да изпълняват никакъв дълг и нямат интерес да вършат каквото и да е, а всичко, което правят, е нехайно. Но не това е най-лошото проявление. Какво е най-лошото проявление? Щом тези хора загубят статуса си и повече никой не им се възхищава, нито успяват да подведат когото и да било, наяве излизат омразата, ревността и отмъщението. Не само че нямат богобоязливо сърце, а и у тях няма никакво покорство. Освен това в сърцата си те мразят Божия дом, църквата, водачите и работниците. Копнеят делото на църквата да се сблъска с проблеми или да замре. Искат да се присмиват на църквата и на братята и сестрите. Мразят и всеки, който се стреми към истината и се бои от Бог. Нападат и се подиграват на всеки, който е предан на дълга си и е готов да плати цена. Това е нравът на антихристите. Не е ли жесток? Това очевидно са зли хора. Антихристите по своята същност са зли хора. Дори когато събиранията се провеждат онлайн, ако видят, че сигналът е добър, тихо ругаят и си казват: „Надявам се сигналът да пропадне! Дано сигналът пропадне! По-добре никой да не може да чуе проповедите!“. Що за хора са те? (Дяволи.) Те са дяволи! Определено това не са хора от Божия дом“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Бог разобличава жестоката природа на антихриста. Щом загуби статуса си и подкрепата на другите, той не само започва да изпълнява дълга си през пръсти, но и се изпълва с омраза, завист и отмъстителност и копнее в църковното дело да възникнат проблеми, за да може да се присмива злобно на Божия дом и другите. Видях, че поведението ми беше точно като това, което Бог разобличава. Когато чух, че в работата, която Лиза надзираваше, е имало проблеми и са я кастрили, тайничко ликувах и нямах търпение да се появи сериозен проблем във видеообработката, заради който да освободят Лиза, за да я заменя. Когато чух, че състоянието ѝ се е подобрило, а другите са научили нещо и работата на църквата е потръгнала, се почувствах нещастен. Просто разкривах нрава на антихрист! Само антихристите, дяволите и Сатана мразят Бог и истината и се надяват, че църковното дело ще бъде спряно, всички ще станат негативни, ще изоставят дълга си, ще загубят Божието спасение и в крайна сметка ще отидат в ада заедно с тях. Макар че бях член на църквата, който беше получил толкова много от поенето и притока на Божиите слова, аз се стремях към репутация и статус, а не към истината, прекъсвах църковното дело и не се покайвах. И понеже ламтежът ми за статус не беше удовлетворен, се надявах, че в църковното дело ще възникнат проблеми, за да може Лиза да не изглежда по-добра мен. Тези мисли бяха злобни и достойни за презрение. Хората в Божия дом трябва да са в единомислие с Бог. Като виждат, че повече хора се стремят към истината, изпълняват дълга си добре и проявяват внимание към Божието намерение, те са щастливи. Когато църковното дело е възпрепятствано, те се заемат с това да го поддържат. Но когато видях, че във видеопродукциите имаше проблеми и че другите са станали негативни, не им помогнах да ги разрешат и дори им се смеех злобно. Когато състоянието им се подобри и видеообработката отново потръгна, всъщност се почувствах нещастен. Мислите ми бяха наистина злобни. Изобщо не защитавах църковното дело и не бях достоен да бъда част от Божия дом. Колко ли безсрамен съм бил да си мисля, че трябва да ме изберат за водач!

После прочетох още един откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера сатанинския си нрав. Всемогъщият Бог казва: „Хората не бива да се смятат за много съвършени, много изтъкнати, много благородни или много отличаващи се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не може да приеме недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да го превъзхождат или да са по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се натъжен и унил и се разстройва — всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те направи неспособен да приемеш поправките на другите, защото браниш гордостта си, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш възпиран и дори да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш нехаен в изпълнението му. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Самоанализирах се в светлината на Божиите слова. Причината винаги да се чувствам способен и да се опитвам да се състезавам с Лиза беше, че бях много надменен, липсваше ми разум и не знаех какво представлявам всъщност. През цялото време бях убеден, че имам професионални познания и огромен опит. Гордеех се с това и се чувствах по-силен от Лиза в тези области. Мислех, че тази квалификация е достатъчна, за да върша добре работата, така че когато Лиза постигаше по-добри резултати от мен в дълга си и висшестоящият водач прехвърли някои от задълженията ми на нея, аз станах непокорен, защото смятах, че тя с нищо не е по-добра от мен. Дори исках да се завърна, след като ме освободиха. Като се замислих, видях, че просто съм бил малко по-добре запознат с работата и малко по-опитен в нея и съм можел да давам съвети за видеопродукциите, но това не значи, че съм подходящ за работата на водач. Основната работа на водача е да напътства другите в яденето и пиенето на Божиите слова и в навлизането в истината реалност и да решава всички проблеми, които възникват в църквата, за да осигури нормалното протичане на църковната работа. Аз обаче изобщо не можех да върша реалната работа, която трябва да върши един водач. Когато ръководителите на екипи не постигаха съгласие, често спореха и никой не отстъпваше, аз не знаех как да разговарям за истината, за да реша проблема и да им помогна да си сътрудничат хармонично. Освен това, когато някои братя и сестри ставаха негативни и пасивни в дълга си и се нуждаеха от общение за Божиите слова, за да ги подкрепя, аз нямах опит, в общението ми нямаше дълбочина и не решавах проблемите им. Не отговарях на стандартите във всички аспекти на църковното дело. Лиза може и да е имала някои недостатъци в професионалните си умения, но умееше да преодолява някои трудности, които възникваха в църковната работа. Висшестоящият водач прехвърли част от работата на нея заради църквата, но аз бях надменен и нямах добра преценка за възможностите си. Ясно беше, че не съм на нивото на Лиза, но въпреки това вярвах в противното, както и че няма да се предам и ще продължа да се състезавам. Бях толкова неразумно арогантен! После прочетох този откъс от Божиите слова: „Бог не ненавижда нищо повече от това хората да преследват статус, защото преследването на статус е сатанински нрав, грешен път, който е породен от покварата на Сатана, той е нещо, заклеймено от Бог, и е точно това, което Бог ще съди и пречиства. Бог не ненавижда нищо повече от преследването на статус от хората, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог? Статусът не е предопределен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, преследването на статус е път към погубване. Колкото и разумно да е оправданието ти да преследваш статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако Бог не ти го даде, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен — ще бъдеш на път към погубване“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). След като прочетох това, се ужасих от действията си, особено след този пасаж, в който пише: „Ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако Бог не ти го даде, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен — ще бъдеш на път към погубване“. От Божиите слова видях как Божият праведен нрав е ненакърним. Църквата ми беше дала шанса да изпълнявам този дълг, за да се стремя към истината в дълга си и в крайна сметка да стана сътворено същество, което отговаря на критериите. Аз обаче постоянно се състезавах за статус. Не вървях ли нарочно срещу Божиите изисквания? Бог ненавижда това повече от всичко. Макар че дълго време бях отговорен за видеообработката, аз имах само теоретична основа в техническите аспекти на работата и не бях много опитен в тях, затова, когато всъщност ми възложиха да направя клип, аз не можах да го направя добре. Това, че постигнахме добри резултати в нашата видеообработка, докато бях водач, се дължеше изцяло на водачеството на Светия Дух и на усилията на екипа ни, а не на моя принос. Аз обаче се кичех с тези постижения като с венец и не позволявах на другите да ми откраднат славата, непреклонно се съревновавах за слава и хвърлях църковното дело в хаос. Всичко, което правех, беше зло и против Бог, и Го отвращаваше. Точно тогава се сетих за една сестра, която ми беше партньор преди една година. Тя имаше силно желание за статус и репутация и държеше на властта си. Потискаше и измъчваше всеки, който застрашаваше статуса ѝ, и дори саботираше църковното дело, за да опази статуса си, без да ѝ мигне окото. Накрая беше разкрита като антихрист за всичките си злодеяния и беше отлъчена. А аз очевидно не вършех реална работа, но и исках да се състезавам, което прекъсваше и смущаваше църковната работа. Ако не се покаех и продължавах така, вероятно щях да бъда отстранен от Бог. Като осъзнах това, се помолих на Бог: „О, Боже, църквата ми даде шанса да се обучавам за водач, но аз не си гледах дълга и не вървях по правилния път, а вместо това се съревновавах за слава. Всичките ми мисли и действия бяха зли и ако бъда наказан, ще е напълно заслужено. Мили Боже, не искам да живея вече по такъв достоен за презрение начин. Готов съм да се покая и да започна отначало!“.

Няколко дни по-късно водачът ми изпрати съобщение, че ми възлагат роля в един клип с химн, затова ме моли първо да науча химна. Много се развълнувах, като прочетох съобщението. Благодарих на Бог от дъното на сърцето си за това, че ми даде още един шанс. Химнът, който трябваше да науча, се казваше „Божието милеене за човечеството“. В химна прочетох тези Божии слова: „При все че хората, с които беше пълен град Ниневия, бяха точно толкова покварени, нечестиви и изпълнени с насилие, колкото жителите на Содом, разкаянието им промени Божието сърце и накара Бог да реши да не ги унищожи. Тъй като начинът, по който се отнесоха с Божието слово и наставление, разкриваше отношение, съвсем различно от това на жителите на Содом, и тъй като истински се покориха на Бог и истински се разкаяха, а и цялостното им поведение във всяко отношение бе непресторено и от все сърце, от сърцето на Бог отново бликна Божието милеене към тях и Той ги надари с него. Никой не може да дарява неща на човечеството и да го цени така, както прави Бог, и никой човек не притежава Божията милост, Неговата толерантност или Неговата истинска обич към човеците“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). От Божиите слова видях намерението Му да спаси човечеството. Бог се е разгневил и е искал да унищожи народа на Ниневия заради тяхната поквара и злина, но когато жителите на Ниневия искрено се покаяли пред Бог, Той успокоил гнева Си и не ги унищожил. От това разбрах, че Бог цени искреното покаяние на хората. Въпреки че бях прекъснал и смутил църковното дело и бях прегрешил, Бог не ме отстрани. Използва освобождаването и кастренето ми, за да ме накара да размишлявам. Всичко това беше Божието спасение! Не можех да продължавам да живея в съжаление и негативност. Трябваше да се покая пред Бог, да потърся истината и да преодолея покварения си нрав, за да не извърша още зло и да не Му се противопоставям.

Веднъж по време на духовната си практика прочетох откъс от Божиите слова, който ми даде път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Не е лесно да се избавиш от репутацията и статуса — хората могат да постигнат това само като се стремят към истината. Само като разбират истината, те могат да опознаят себе си, ясно да видят празнотата на преследването на слава, придобивки и статус, както и истината за покварата на човечеството. Едва когато хората наистина опознаят себе си, могат да изоставят статуса и репутацията. Не е лесно да се отървеш от покварения си нрав. Ако си признал, че не притежаваш истината, че имаш твърде много недостатъци и че разкриваш твърде много поквара, но въпреки това не полагаш никакви усилия да се стремиш към истината, а се прикриваш и лицемерничиш, като караш хората погрешно да вярват, че можеш да направиш всичко, това ще те изложи на опасност и рано или късно ще дойде време, когато ще се блъснеш в стена и ще паднеш. Трябва да признаеш, че не притежаваш истината, и трябва да имаш достатъчно смелост да се изправиш пред реалността. Имаш слабости, разкриваш поквара и притежаваш всякакви недостатъци. Това е нормално, защото си обикновен човек, не си нито свръхчовек, нито всемогъщ и трябва да го признаеш. […] Когато постоянно таиш мисли и желание да се съревноваваш за статус, трябва да осъзнаеш до какви неблагоприятни последствия ще доведе това състояние, ако не го преодолееш. Тогава трябва да не губиш време и да се стремиш към истината, да се заемеш с желанието си да се съревноваваш за статус, докато е още в зародиш, и го замени с практикуване на истината. Когато практикуваш истината, желанието и амбицията ти да се съревноваваш за статус ще намалеят и няма да смущаваш делото на църквата. Така Бог ще запомни и одобри действията ти“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). От Божиите слова разбрах, че за да загърбя истински желанието си за репутация и статус, трябва първо да имам себепознание, да мога активно да се разкривам и да признавам недостатъците си, и да оставям другите да видят истинската ми ситуация. Когато желанието да се състезавам отново се появи, трябва съзнателно да се моля на Бог, да се опълчвам срещу себе си и да си сътруднича с другите. Само така мога да изпълнявам дълга си добре. Осъзнах, че не обръщам внимание на самоанализа и себепознанието. Завиждах до крайност, не споделях състоянието си активно, и не търсех истината, за да реша проблемите. В резултат на това живеех в състояние на съревноваване за слава, като причинявах смущения в църковния живот. Трябваше занапред да действам според Божиите слова. След това съзнателно разказах открито за състоянието си в дълга ми и активно се стремях да се поуча от партньорите си. След известно време забелязах, че братята и сестрите имат определени силни страни, каквито аз нямам. Почувствах се още по-засрамен от надменността и невежеството си. Сетих се как се съревновавах за слава, като причинявах загуби на работата на църквата, и се изпълних още повече със съжаление. Тихо се помолих на Бог: „О, Боже, добих малко осъзнатост от това, че бях разкрит и освободен. Преди се съревновавах за слава, без да защитавам интересите на църквата. Не само смущавах църковната работа, но и навредих на братята и сестрите си. Наистина не съм достоен да се нарека човек! Занапред съм готов да практикувам според словата Ти, да се уча от силните страни на другите и да си партнирам хармонично с другите в дълга си“.

После в един нов проект за клип се появиха някои проблеми и висшестоящият водач възложи на мен и Лиза да ги решим заедно. Този път не се състезавах с Лиза в партньорството ни. Вместо това активно обсъждах с нея и търсех съветите ѝ, когато имаше проблеми, и пристъпвах към действие едва след като бяхме постигнали съгласие. Понякога, когато общението на Лиза беше по-ясно и по-проницателно от моето, несъзнателно се опитвах да се докажа, но веднага осъзнавах, че отново се състезавам. Молех се на Бог и се опълчвах срещу себе си, приемах предложенията на Лиза и старателно ги обмислях и търсех. Осъзнах, че идеите ѝ наистина са по-добри от моите и можех да ги приема с цялото си сърце. Като започнах да практикувам така, се почувствах много умиротворен и спокоен. Божиите слова ме научиха как да имам добро партньорство и как да изживявам човешко подобие.