От Ноел, Южна Корея

За известно време в дълга ми се появиха толкова много малки и големи проблеми. Някои бяха от прекалена небрежност, а други — от непознаване на принципите. Бях някак притеснена, страхувах се, че моят водач или сестрата, с която работех, ще ме скастри, че съм нехайна в дълга си, но партньорката ми едва спомена проблемите ми, като просто ми каза да бъда по-внимателна в бъдеще. Това винаги ме караше да изпитвам облекчение. По-късно, когато видях някои очевидни проблеми, които другите имаха в дълга си, почувствах, че са твърде нехайни в работата си, и исках да общувам с тях и да анализирам проблемите им, за да успеят да разберат естеството на нехайството и сериозните последици от това да продължават така. Но тогава си помислих, че директното посочване на проблемите на другите хора би наранило гордостта им. По-добре ще е да кажа само толкова, колкото да ги накарам да осъзнаят проблемите си, и да оставя нещата така. Освен това аз имах същите проблеми, така че какво право имах да говоря? Какво щеше да стане, ако скастря другите за нещо, а след това сама го направя по-късно? Нямаше ли да бъда лицемерка? Реших, че е по-добре да не ги разобличавам или скастрям и че трябва просто да говоря само приятни неща. Така, ако направех нещо нередно в бъдеще, другите нямаше да вдигат врява. Да прощаваш на другите е да прощаваш на себе си. Когато си помислих за това по този начин, малкото справедливост в сърцето ми изчезна. Казах на сестрата, с която си партнирах: „Няма нужда да назоваваме конкретни хора, които имат проблеми. Можем просто да посочим проблемите“. Тя не каза нищо в отговор. Почувствах се малко неспокойна след това. Щяха ли другите да осъзнаят, че имат проблем, ако не бъдат посочени? Щяха ли да се променят в бъдеще? Ако не го направеха, това щеше да повлияе на работата. Чувствах се раздвоена. Исках да говоря, но не смеех, а като не говорех, чувствах, че не изпълнявам отговорността си. След това се зачудих защо ми е толкова трудно. Какво ме спираше да разобличавам проблемите на другите братя и сестри? Отправих тиха молитва към Бог да ме води в разбирането на моя проблем.

По-късно разказах на друга сестра за сегашното си състояние и тя ми изпрати откъс от Божиите слова. Прочитането му наистина ми отвори очите и придобих известно разбиране за моя проблем. Всемогъщият Бог казва: „Поддръжници ли сте на поговорката за морално поведение „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“? Ако някой поддържа тази фраза, бихте ли помислили, че е велик и благороден? Някои хора казват: „Виж, той не се налага на другите в своята реч и действия, нито усложнява живота на другите и не ги поставя в трудно положение. Не е ли прекрасен? Винаги е строг към себе си, но толерантен към другите. Никога не кара хората да направят нещо, което самият той не харесва. Дава на другите много свобода и им внушава чувство на изобилна топлина и приемане. Какъв страхотен човек!“. А наистина ли е така? Поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ внушава, че трябва да даваш и да предоставяш на другите само неща, които ти сам харесваш и които доставят удоволствие на самия теб. Но какви неща харесват и на какво се радват покварените хора? На покварени неща, на нелепи неща и на прекомерни желания. Ако даваш и предоставяш на хората тези негативни неща, няма ли цялото човечество да става все по-покварено? Ще има все по-малко положителни неща. Това не е ли факт? Факт е, че човечеството е дълбоко покварено. Покварените хора обичат да се стремят към слава, придобивки, статус и плътски удоволствия; те се стремят да бъдат знаменитости, велики личности и свръхчовеци. Обичат удобствата и изпитват неприязън към усиления труд; обичат всичко да бъде свършено вместо тях, без да се налага да си мръднат пръста. Много малко от тях обичат истината или положителните неща. Ако хората дават и предоставят на другите своята поквара и пристрастия, какво ще стане? Точно това, което си представяте: човечеството само ще става все по-покварено. Поддръжниците на идеята „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ искат хората да дават и предоставят на другите покварата, пристрастията и прекомерните си желания, като ги подтикват да се стремят към зло, удоволствия, пари и издигане. Това ли е правилният път в живота? Съвсем очевидно е, че „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е много проблематична поговорка. Пропуските и недостатъците в нея могат да ви избодат очите — дори не си заслужава да се анализира и разпознава. Достатъчно е малко да се замислите, за да видите ясно грешките и абсурдите в нея. Сред вас обаче има мнозина, които лесно биват убедени и повлияни от тази поговорка и я приемат без проницателност. Вие често използвате тази поговорка в общуването си с другите, за да поучите себе си и да увещавате тях. Като правите това, си мислите, че почтеността ви е особено благородна и че постъпките ви са много рационални. Но в действителност, без да го осъзнаваш, тези думи са разкрили принципа, според който постъпваш, и твоята позиция. В същото време тези думи са накарали други да бъдат подведени и насочени погрешно от теб да подхождат към хората и нещата, като използват твоя възглед и позиция. Изиграл си буквално ролята на умиротворител. Не приемаш нищо, което правиш, на сериозно и не затрудняваш себе си или другите. Вярваш, че ако затрудняваш другите хора, затрудняваш себе си, и че да бъдеш мил с другите означава да бъдеш мил със себе си, и че ако си суров към другите хора, си суров към себе си. Това, към което се придържаш, е именно мисълта и възгледът да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“, което е и най-голямата награда, която би могъл да си дадеш, и най-голямата снизходителност, която би могъл да проявиш към себе си. Това очевидно е нагласа да не проявяваш сериозност в нищо; ти нямаш правилната позиция или гледна точка за нищо, гледаш на всичко по начин, който е объркан и не е сериозен, и просто си затваряш очите за нещата. Ако през целия си живот на вяра в Бог се придържаш към мисълта и възгледа „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, какви ще бъдат последствията? Ти няма да практикуваш истината, няма да отстояваш истините принципи и няма да притежаваш нито частица от истината реалност. Защо е така? Защото си повлиян от поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ и тя вече ти е донесла големи тревоги и терзания, като е направила така, че когато става въпрос за много неща, не можеш да имаш ясен възглед или позиция и ти е невъзможно да знаеш или да определиш какви точно са изискваните от Бог нива или какви резултати трябва да постигнеш. Тези последствия са причинени от това, че не търсиш истината, а вместо това се придържаш във всички неща към възгледите на сатанинските философии. Дали да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е правилното отношение, което хората трябва да имат в своите думи и действия? Не, не е. Това е просто теория, която изглежда правилна, благородна и добронамерена отвън, но всъщност изобщо не е положително нещо. Очевидно е, че още по-малко е истина принцип, към който хората трябва да се придържат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). Божиите слова разобличиха моето отношение към общуването с другите. Когато виждах проблем в подхода на някого към дълга му, не исках ясно да го посоча. На повърхността изглеждаше, че съм мила, че позволявам на другите да си запазят достойнството и не ги злепоставям, но имах скрит мотив. Тъй като доста често бях нехайна в дълга си и имах подобни проблеми, се страхувах да посоча проблемите на другите и по-късно да проявя същия проблем. Това нямаше ли да ме направи лицемерка? Вярвах, че да бъда строга с другите ще бъде лошо за мен, тъй като не си оставям вратичка, затова не исках да приемам сериозно проблемите на другите, а предпочитах да ги замажа. Бях напълно наясно, че ако винаги са нехайни в дълга си, не само няма да постигнат добри резултати или да имат някакви добри дела, но и това ще повлияе на църковното дело, като дори ще причини големи прекъсвания и смущения. Като надзорник трябваше да поемам отговорност, да общувам и да посочвам проблемите на другите, а когато е необходимо, да ги разобличавам, анализирам и кастря. Но за да си запазя достойнството и да защитя статуса си, изгубих всякакво желание да практикувам истината. Отвън изглеждах наистина внимателна, но в действителност исках да защитя себе си и да попреча на другите да споменават проблемите ми. Ако не беше разобличението на Божиите слова, никога нямаше да осъзная, че премълчаването на проблемите на другите всъщност произтича от това, че съм повлияна и контролирана от сатанински философии. Никога нямаше да видя колко измамна съм била.

По-късно прочетох нещо в Божиите слова: „Поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ означава, че не бива да изискваш от другите да харесват или да правят нещо, което ти не харесваш или не желаеш да правиш. Като погледнем самите думи, това изглежда доста разумно и смислено и никой не би оспорил подобна поговорка. Но дали тази поговорка наистина е в съгласие с истината? Дали наистина е на нужната висота за истина принцип? Това трябва да се разпознае. Какви биха били последствията от действане според тази сатанинска философия? Това няма ли да доведе до допускане на грешки? Няма ли да доведе до нараняване на хора, до заблуждаване на хора или дори до нанасяне на вреда на хора? Първо нека поговорим дали има някакви принципи в тази поговорка. В нея няма принципи; тя е изцяло отсъждане въз основа на собствени предпочитания, а не поглед към нещата въз основа на истината. Например някои родители не обичат да учат, но обичат да карат децата си да учат много и винаги се опитват да ги вразумят, като ги подтикват да учат усърдно. Тази ситуация противоречи на поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“. Според тази поговорка тези родители не бива да подтикват децата си да учат, защото самите те не обичат да учат. Има и други хора, които вярват в Бог, но не се стремят към истината. В сърцата си обаче знаят, че вярата в Бог е правилният път в живота. Ако видят, че децата им не вярват в Бог и не са на правилния път, те ги подтикват да вярват в Бог. Макар че самите те не се стремят към истината, искат децата им да се стремят към нея и да бъдат благословени. Ако в тази ситуация родителите се придържаха към поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, те не би трябвало да карат децата си да вярват в Бог. Това би било съгласно тази сатанинска философия, но и би провалило шансовете на децата им за спасение. Кой е отговорен за този резултат? Дали традиционната поговорка за морално поведение да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, не вреди на хората? […] Нима тези примери не опровергават напълно тази поговорка? В нея няма нищо вярно. Някои хора, например, не обичат истината. Те ламтят за удобствата на плътта и си намират начини да се скатаят, когато изпълняват дълга си. Не са склонни да страдат или да плащат цена. Смятат, че поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е добре формулирана, и казват на хората: „Трябва да се научите да се наслаждавате на удобствата. Няма нужда да изпълнявате дълга си добре, да търпите трудности или да плащате цена. Ако можете да се скатавате, скатавайте се; ако можете да направите нещо нехайно, направете го нехайно. Не си усложнявайте живота. Вижте, не живея ли доста добре по този начин? Животът ми е просто идеален! Изтощавате се, като живеете така! Трябва да се учите от мен!“. Нима това не отговаря на изискването „да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“? Ако действаш по този начин, ти човек със съвест и разум ли си? (Не.) Ако човек загуби съвестта и разума си, нима не му липсва добродетел? Това се казва да ти липсва добродетел. Защо го наричаме така? Защото тези хора се отдават на удобството, нехайни са в дълга си и подстрекават другите и им повлияват да се присъединят към тях в нехайството и отдаването на удобствата. Какъв е проблемът с това? Нехайството и безотговорността в дълга ти са проява на измамност и съпротивляване на Бог. Ако продължаваш да бъдеш нехаен и не се покайваш, ще бъдеш разкрит и отстранен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). „Ако хората имат сърце, което обича истината, те ще имат стимул да се стремят към истината и ще могат да я практикуват усърдно. Ще могат да се отрекат от онова, от което трябва да се отрекат, и да се избавят от онова, от което трябва да се избавят. Особено когато става въпрос за неща, които се отнасят до собствените им слава, придобивки и статус, ще могат да се избавят и от тях. Ако не можеш да се избавиш от личния интерес, славата, придобивките и статуса, това означава, че не обичаш истината и нямаш стимул да се стремиш към нея. Когато ти се случат неща, трябва да търсиш истината и да я практикуваш. Ако в онези моменти, когато трябва да практикуваш истината, винаги имаш егоистични подбуди и не можеш да се отървеш от личния си интерес, няма да можеш да приложиш истината на практика. Ако, каквото и да ти се случи, нито търсиш истината, нито я прилагаш на практика, тогава не си човек, който обича истината. Независимо колко години вярваш в Бог, няма да придобиеш истината. Някои хора винаги преследват слава, придобивки и личен интерес. Каквато и работа да им възложи църквата да свършат, те винаги размишляват: „Това ще бъде ли изгодно или полезно за мен? Ако бъде, ще го направя; ако не бъде, няма да го направя“. Такъв човек не практикува истината — тогава може ли да изпълнява добре дълга си? Със сигурност не може. Дори външно да не изглежда да си извършил зло, ти все пак не си човек, който практикува истината. Не се стремиш към истината, не обичаш положителните неща и каквото и да ти се случи, единственото, за което те е грижа, е собствената ти репутация и статус, личният ти интерес и ползите, които можеш да придобиеш — това означава, че си човек, който търси най-вече облага и който освен това е егоистичен и низък. […] Ако след години на вяра в Бог хората никога не практикуват истината, те са неверници, те са зли хора. Ако никога не практикуваш истината и ако твоите прегрешения стават все по-многобройни, тогава твоят изход е определен. Ясно може да се види, че всичките ти прегрешения, погрешният път, по който вървиш, и упоритият ти отказ да се покаеш се равняват на множество злодеяния, и че изходът е, че заслужаваш да отидеш в ада и да бъдеш наказан“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Не можах да не почувствам шок в сърцето си от това, което Божиите слова разобличават. Това, че основавах моите взаимодействия върху философията за светските отношения: „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, ме караше да изглеждам толерантна и внимателна към другите, но всъщност им вредях. Нито практикувах, нито навлизах в Божиите слова или в Неговите изисквания. Угаждах на другите за техните проблеми, не ги молех да практикуват Божието слово и да навлизат в него, сякаш трябваше да бъдат точно като мен, да не търсят напредък, да са негативни и покварени. Да се правят нещата по този начин, е безотговорно. Това е да бъдеш човекоугодник. Безсъвестно е и е лишено от добродетел. Такова беше моето поведение. Не обичах истината и особено се отдавах на удобства. Не исках да приемам дълга си сериозно или да се задълбочавам, което доведе до това, че в моя дълг имаше всякакви проблеми и отклонения. Страхувах се да изложа на показ грешките и недостатъците си и се надявах водачът и партньорката ми да не бъдат твърде строги с мен. Също така не желаех да разобличавам хора, които виждах, че имат същия проблем като мен, и се страхувах, че ако съм твърде директна с другите, ще трябва да давам пример и да приемам техния надзор, и ще имам по-малко шансове да се грижа за плътта си. Така че исках да прикривам другите и да им позволя да бъдат като мен, да не споменаваме проблемите, които забелязваме, и да не се наблюдаваме взаимно. Преди да придобият истината, хората са склонни да следват покварения си нрав в живота, да се скатават и да бъдат нехайни в дълга си. Тогава взаимният надзор и напътствие са най-необходими. Това е положително нещо и то защитава църковното дело. Като надзорник наистина трябваше да поема инициативата в практикуването на истината, но аз не само не бях добър пример, но и позволявах на всички да бъдат нехайни и да не се стремят към напредък точно като мен. В същността си изпитвах неприязън към истината и не желаех да я приема. Аз давах пример за нехайство и мамене на Бог. Не само не изпълнявах добре дълга си, но и вредях на моите братя и сестри. Колкото повече размишлявах върху това, толкова повече виждах, че проблемът е по-сериозен, отколкото си мислех. За да защитя репутацията и статуса си, пренебрегвах църковното дело и навлизането в живота на братята и сестрите. Бях толкова егоистична и подла! Също така започнах да разбирам защо Бог казва, че такива хора са неверници, че са зли хора, които се промъкват в Божия дом. Защото единственото нещо в сърцата им са самите те — те не мислят за църковното дело. Бог се надява, че всички ние можем да практикуваме истината, като говорим и действаме принципно. Но аз не обичах истината. Надявах се всички да се прикриват взаимно и никой да не практикува истината. Правех обратното на онова, което Бог искаше — това беше вършене на зло! Преди мислех, че само умишленото прекъсване и смущаване на църковното дело е злодеяние, което ще отврати Бог, но тогава видях, че защитата на собствените ми интереси на всяка крачка, говоренето и действието въз основа на моя покварен нрав и непрактикуването на истината също е вършене на зло. Като осъзнах това, бързо се помолих на Бог в покаяние: „Боже, аз съм надзорник, но не практикувам истината. За да защитя репутацията и статуса си, дори исках всички да се прикриват взаимно и да бъдат нехайни. Нямам съвест или разум и не заслужавам този дълг. Боже, искам да се покая и да се променя“. След молитвата изброих всички проблеми, които другите бяха имали в дълга си напоследък. Бях смаяна, когато видях подробностите за всички тези проблеми. Двама души бяха безотговорни и нехайни в дълга си, което означаваше, че част от работата трябваше да се преработва. Виждах проблем след проблем и се почувствах наистина разстроена. Не си бях представяла, че ще има толкова много проблеми в дълга на всички. Но аз дори си бях мислила, че мога да оставя нещата да се разминат, докато угаждам на другите и на себе си. Не проявявах никакво внимание към Божието намерение. Ако нещата продължаваха така, цялата работа наистина щеше да бъде забавена заради мен.

Една вечер прочетох откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера поведението си. Божиите слова гласят: „Каквото и да правят, антихристите първо се съобразяват със собствените си интереси и действат едва след като са обмислили всичко; те не се покоряват истински, искрено, напълно и безусловно на истината, а го правят избирателно и под условие. Какво е това условие? Статусът и репутацията им трябва да бъдат предпазени и да не претърпят загуби. Едва след като това условие е изпълнено, те решават и избират какво да правят. Тоест антихристите сериозно обмислят как да се отнасят към истините принципи, Божиите поръчения и делото на Божия дом или как да се справят с нещата, пред които са изправени. Те не се замислят как да удовлетворят Божиите намерения, как да не навредят на интересите на Божия дом, как да удовлетворят Бог или как да облагодетелстват братята и сестрите — това не са нещата, които обмислят. Какво обмислят антихристите? Дали ще бъдат засегнати собствените им статус и репутация и дали авторитетът им ще бъде понижен. Ако нещо, което вършат в съответствие с истините принципи, е от полза за работата на църквата и за братята и сестрите, но би довело до това, че собствената им репутация ще пострада и много хора ще разберат истинския им духовен ръст и ще разберат каква е тяхната природа същност, тогава те определено няма да действат в съответствие с истините принципи. Ако извършването на някаква реална работа ще накара повече хора да имат високо мнение за тях, да ги уважават и да им се възхищават, ще им позволи да придобият още по-голям авторитет или ще даде възможност на думите им да имат тежест и да накарат повече хора да им се подчиняват, тогава те ще изберат да я вършат; в противен случай никога няма да изберат да пренебрегнат собствените си интереси заради интересите на Божия дом или на братята и сестрите. Това е природата същност на антихристите. Това не е ли егоистично и долно? Независимо от обстоятелствата антихристите смятат, че статусът и репутацията им са най-важни. Никой не може да се съревновава с тях. Какъвто и метод да е необходим, стига да спечели хората и да ги накара да им се поклонят, антихристите ще го приложат. […] Накратко, целта, както и мотивът им да вършат всичко това, се върти единствено около статуса и репутацията. Независимо дали става въпрос за външния им език, методите им, поведението им или за даден вид мисъл, възглед или начин на стремеж, всичко се върти около репутацията и статуса. Ето как работят антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Божиите слова са кристално ясни. Всичко, което антихристите правят, е за да защитават собствената си репутация и статус. Те никога не мислят как да защитят църковното дело или какво е от полза за техните братя и сестри. Те предпочитат църковното дело да бъде засегнато, отколкото да застрашат собствените си интереси. Прекалено много държат на репутацията и статуса. В моето размишление видях, че постъпвах точно като антихрист. Когато се сблъсквах с нещо, винаги поставях интересите, достойнството и статуса си над всичко. Когато виждах, че някои хора са доста нехайни в дълга си, знаех, че трябва да го изтъкна, да ги скастря и да разговарям с тях, за да могат да видят проблемите си и да разпознаят покварения си нрав. Но не исках да обидя никого и исках да защитя себе си, така че не практикувах истината. Не можех дори да изрека нито една дума съгласно истината. Вместо това напрягах мозъка си, за да се уверя, че има как да се измъкна. Наистина се изплъзвах и бях измамна, човекоугодник, който искаше да поеме по средния път. Просто продължавах да преследвам слава и статус, като защитавах собствените си интереси и позволявах на другите да изпълняват дълга си въз основа на покварения си нрав, и не мислех за църковното дело. Бях на пътя на антихриста. Ако продължавах така, със сигурност щях да бъда разкрита и отстранена от Бог. Това осъзнаване ми показа колко сериозен е този проблем. Помолих се на Бог да ме води, за да мога да се откажа от славата и статуса, да поддържам църковното дело и да изпълнявам отговорностите си.

След това прочетох друг откъс от Божиите слова: „Бог не изисква от хората да не причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях; вместо това иска да са наясно с принципите, които трябва да спазват, когато подхождат към различни ситуации. Ако нещо е правилно и съответства на истината в Божиите слова, трябва да се придържаш към него и не само трябва да се придържаш към него, а и да наставляваш, увещаваш и разговаряш с другите, за да разберат точно какви са Божиите намерения и кои са истините принципи. Това е твоя отговорност и задължение. Бог не иска от теб да се придържаш към сатанински философии и да поемаш по средния път, и още по-малко иска от теб да показваш колко си великодушен. Ти трябва да се придържаш към изискваните нива и истините принципи, с които Божиите слова поучават хората. Не само че трябва да се придържаш твърдо към тях завинаги и да даваш пример в практикуването на тези истини принципи, но трябва също така да увещаваш, надзираваш, помагаш на другите и ги напътстваш да се придържат към тях, да ги спазват и практикуват, както правиш ти. Това е нещо, което Бог изисква от теб да правиш, и това е Неговото поръчение към теб. Бог изисква от теб да стоиш твърдо на правилната позиция и да се придържаш твърдо към критериите на Божиите слова и истините принципи. Дори ако не можеш да постигнеш това точно сега, дори ако не желаеш, не го харесваш, имаш представи или изпитваш съпротива срещу него, ти трябва да се отнасяш към това като към своя отговорност, като към свое задължение. Трябва да общуваш с хората за истините принципи и положителните неща, които идват от Бог, да им помагаш и да ги напътстваш, така че да могат да се възползват от тези неща и да бъдат назидавани от тях, и да поемат по правилния път в живота. Това е твоя отговорност. Не бива упорито да се вкопчваш в поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“, която Сатана ти е внушил. В очите на Бог тази поговорка е просто философия за светските отношения, тя е мисъл и възглед, които носят със себе си машинациите на Сатана, и изобщо не е правилният път, нито е положително нещо. Бог изисква от теб да постъпваш по порядъчен, достоен начин, така че трябва да си наясно какво трябва и какво не бива да правиш. Той не иска от теб да бъдеш човекоугодник или умиротворител; Той не иска от теб да поемаш по средния път. Трябва да се придържаш твърдо към истините принципи и да стоиш твърдо на правилната позиция. Категорично трябва да казваш това, което трябва да казваш, и да разбираш това, което трябва да разбираш. Също така трябва да помагаш на онези, които не разбират; трябва да им даваш много напътствия и помощ. Категорично трябва да изпълняваш добре своята отговорност и задължение. Не бива просто да стоиш отстрани и да гледаш, а още по-малко трябва да се придържаш към философиите, които ти е втълпил Сатана, като например да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. […] Поговорката за морално поведение „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ наистина и действително е хитър план на Сатана да контролира мислите на хората. Ако винаги се придържаш към нея, значи си човек, който живее според философиите на Сатана, човек, който живее изцяло в сатанински нрав. Ако не следваш Божия път, значи не обичаш истината и не се стремиш към нея. Каквото и да се случи, принципът, който трябва да следваш, и най-важното, което трябва да направиш, е да помагаш на хората, доколкото можеш. Не трябва да прилагаш на практика това, което казва Сатана, а именно „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, и да бъдеш „умен“ човекоугодник. Какво означава да помагаш на хората, доколкото можеш? Означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си. Стига да виждаш, че нещо е част от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълняваш, трябва да разговаряш за Божиите слова и истината, така че хората да могат да разберат Божиите намерения и изисквания. Това означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). От Божиите слова видях, че: „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, е тактика, хитрост, която Сатана използва, за да покварява хората и да контролира мислите им. Когато живеят според сатанински философии, вече няма атмосфера на практикуване на истината в техните взаимодействия и те стават толерантни един към друг и се прикриват взаимно. Ако всички живеят според покварения си нрав, Сатана придобива контрол и злото надделява. В крайна сметка Светият Дух ги изоставя. Въпреки че все още не можех да изпълня Божиите слова и Неговите изисквания или да ги приложа на практика, трябваше да поема моята отговорност и да общувам с другите относно просветлението и разбирането ми на Божиите слова. Ако видех хора да противоречат на истините принципи в дълга си, вместо да бъда отстъпчива към другите и снизходителна към себе си, трябваше да бъда принципна, да помагам на другите чрез общуване и посочване на техните проблеми. Само тогава щях да поддържам църковното дело и да изпълнявам отговорността си. Също така трябваше да давам пример в прилагането на истината на практика. Факт беше, че имаше проблеми в моя дълг, но не можех да си позволявам отстъпки, да се преструвам или да бягам от реалността. Ако го правех, никога нямаше да постигна напредък. Трябваше да признавам проблемите си по своя инициатива, да приемам надзора на другите и да приемам дълга си сериозно. Също така осъзнах, че идеята, че трябва да си без грешки и проблеми, за да критикуваш другите, изобщо не е съгласно истината. Аз също съм покварен човек с тежък сатанински нрав. Често противореча на истините принципи в дълга си и трябва да премина през Божия съд, наказание и кастрене. И аз се нуждая от надзора на братята и сестрите. Трябва да се отнасям правилно към себе си, така че, ако се появят още проблеми, да се изправя срещу тях, а не да продължавам да бягам от тях или да се прикривам. Осъзнаването на това ме просветли и намерих път за практикуване.

На едно събиране първо се спрях на проблемите, които бях имала наскоро в дълга си, като разобличих и анализирах естеството на моята нехайност, и помолих всички да ме надзирават. Също така им казах това да им послужи за предупреждение. Накрая посочих двама от братята и сестрите, които бяха особено нехайни, и проведох общение относно последиците, ако не се променят. Почувствах се наистина спокойна, след като направих това. Наистина се трогнах, когато един брат, когото бях скастрила, разпозна проблема си, защото беше посочен така, и ми изпрати съобщение, в което казваше: „Ако не бях разобличен и скастрен така, щях да остана в пълно неведение за проблема си. Благодаря ти, че ми помогна по този начин. Сега искам наистина да размишлявам и да навляза в истината“. Бях силно трогната от това съобщение. Преди мразех да бъда кастрена и разобличавана, така че още по-малко исках да причинявам това на другите, но всъщност това не им правеше никаква услуга. Дълбоко съжалявах, че за да защитя собствената си репутация и статус, винаги бях снизходителна и толерирах проблемите на всички в техния дълг и не бях изпълнила своя дълг или отговорности. Наистина бях задължена на Бог и на братята и сестрите. Осъзнах, че само Божиите слова са принципът, според който трябва да действаме и да постъпваме. Да можеш да посочваш проблемите на другите, без да премълчаваш, е полезно както за тях, така и за нас самите. Но „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ всъщност е сатанинска заблуда, която вреди на хората и на нас самите. Също така видях, че това винаги да се страхувам да не бъда скастрена, когато възникнат проблеми в моя дълг, и да не желая да разобличавам и кастря другите за техните проблеми, означаваше, че не разбирах значението на кастренето. Божиите слова гласят: „Надзорът над хората, наблюдението им и опитите да бъдат разбрани — всичко това е с цел да им се помогне да поемат по правилния път на вярата в Бог, да им се даде възможност да изпълняват дълга си, както Бог желае и според принципа, да им се попречи да предизвикват смущения или прекъсвания и да вършат безполезна работа. Целта е изцяло да се прояви отговорност към тях и към работата на Божия дом. В това няма никаква злонамереност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). Вярно е. Всички ние имаме покварен нрав и всички сме склонни да бъдем нехайни и да се изплъзваме в дълга си. Ако няма кой да надзирава и проверява работата ни, или да предлага общение и съвети и да ни кастри за проблемите ни, никога не можем да свършим добра работа. Само ще се съобразяваме с плътта си и ще се отдаваме на удобства, или дори необуздано ще направим нещо, което прекъсва църковното дело. Така че, когато водачите надзирават работата или ни кастрят, те проявяват отговорност в дълга си и това е, за да поддържат църковното дело. Това също така е полезно за нашето навлизане в живота, а не е, за да ни затруднява. Но аз бях надзорник, който следва сатанинската философия „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“. Виждах проблеми в дълга на другите, но продължавах да бъда мила с всички. Не общувах, не помагах, не кастрех никого, а бях снизходителна към тях и ги прикривах. Това беше безотговорно, да не говорим, че е вредно за другите и за църквата. Това преживяване обърна тази моя погрешна идея и ме накара да видя значението на надзора, критиката, кастренето и разобличаването.

Това преживяване наистина ме трогна. Видях, че когато живеем според сатанински философии, всички наши идеи са изопачени. Не можем да различим положителните от отрицателните неща и не знаем кое е съгласно истините принципи и Божиите изисквания. Лесно е да следваме сатанински философии и да правим неща, които прекъсват и смущават църковното дело. Само вглеждането в хората и нещата и постъпките и действията според Божиите слова са съгласно Неговото намерение. Също така опитах от сладостта на практикуването на истината и придобих увереността да се съсредоточавам в бъдеще да правя това, което Бог изисква. Благодаря на Бог!