От Наташа, САЩ

Като дете родителите и учителите ми ме учеха да бъда добър човек и да проявявам благодарност, точно както се казва в поговорката: „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“. Така че от дете това беше принципът, според който постъпвах и се отнасях с другите в обществото. Особено когато другите бяха добри с мен, правех всичко възможно да им се отплатя двойно за добрината. С течение на времето получих одобрение и похвала от повечето хора около мен, а роднините и приятелите ми ме смятаха за добра и предана, затова бяха готови да взаимодействат и да се разбират с мен. След като повярвах в Бог, се разбирах добре с братята и сестрите си по същия начин. Мислех, че като постъпвам така, съм добър човек със съвест. Но чрез разобличението на Божиите слова осъзнах, че идеите на традиционната култура не са истината и не са критериите, по които трябва да действаме и да постъпваме.

През септември 2018 г. бях освободена като водачка, защото не можех да върша реална работа. Тогава бях много негативна и слаба, но сестра Лесли, която отговаряше за общите дела, ми изпрати много откъси от Божието слово, за да ме подкрепи и да ми помогне, което наистина ме трогна. Почувствах, че Лесли не само не ме гледа отвисоко, но и ме насърчава и ми помага. След това Лесли уреди да се занимавам с общите дела. Тя се грижеше много добре за мен и обикновено поемаше инициативата да пита за мислите и мненията ми по въпроси, свързани с нашия дълг. Като виждах, че Лесли ме цени толкова много, се чувствах още по-благодарна към нея. По-късно, когато една църковна водачка проверяваше оценките за мен, някои братя и сестри казаха неща, които се дължаха на погрешни разбирания, но Лесли беше запозната с контекста на случката и на място изясни тези факти за мен. За това ѝ бях още по-благодарна, защото считах, че се е застъпила за мен в критичен момент и е спасила репутацията ми. Въпреки че не ѝ благодарих с думи, винаги исках да намеря възможност да ѝ се отблагодаря.

Не след дълго Лесли беше освободена, защото не вършеше реална работа, а аз бях избрана за ръководител на екип. Докато проверявах работата ѝ, установих, че често е разсеяна и забравя. Попитах я с мек тон: „Лесли, защо си толкова небрежна в дълга си?“. Като чу това, вместо да се самоанализира, тя каза: „Стара съм и паметта ми е лоша“. След това сестрата, която работеше като моя партньорка, видя, че Лесли все още забравя в дълга си, и няколко пъти ѝ направи забележка, но тя така и не се промени. Исках да намеря подходящ момент да говоря с нея за това, но тогава си спомних, че когато бях освободена за първи път, бях в лошо състояние, а тя ми беше помогнала и ме беше подкрепила толкова мило. Сега тя тъкмо беше освободена, така че ако разоблича проблемите ѝ сега, няма ли да си помисли, че съм твърде жестока? Освен това тя тъкмо беше освободена и беше в лошо състояние, така че имаше извинение за разсеяността ѝ. Трябваше с обич да ѝ помагам повече и да ѝ дам време да се промени. След това, когато Лесли не вършеше нещо както трябва в своя дълг, аз и моята партньорка просто го вършехме вместо нея. Страхувах се, че ще забрави нещо, затова често ѝ напомнях, често разговарях с нея и я питах за състоянието ѝ. Но състоянието ѝ не се подобри. В няколко обсъждания на работата предложенията ѝ не бяха съгласно принципите и повечето братя и сестри не ги одобряваха, но тя все пак настояваше, че нейната гледна точка е правилна, и принуждаваше другите да я приемат, което почти блокираше обсъжданията. Много исках да ѝ напомня, но тогава си помислих, че наскоро беше освободена и колко нещастна трябва да е. Ако разоблича проблемите ѝ сега, няма ли да е като да сипя сол в раната ѝ? Затова оставих нещата така, като се надявах, че с времето сама ще го осъзнае. Не ѝ направих никакви напомняния, а просто се опитвах да я включвам по-малко в работните обсъждания. Но вместо да се самоанализира, тя косвено ме обвини, като каза, че не се вслушвам в мненията ѝ. Като видях, че не познава себе си, стиснах зъби и ѝ казах откровено: „Лесли, ти си твърде надменна и самоправедна. Наистина трябва да се самоанализираш“. В този момент видях лицето ѝ леко да се сковава, а гласът ѝ да се снижава. Изведнъж се почувствах зле. Не беше ли малко прекалено от моя страна да се отнасям така с нея? След цялата помощ, която ми беше оказала преди, не проявявах ли безчувственост? Започнах да се самообвинявам.

Няколко дни по-късно надзорничката видя, че аз и моята партньорка често вършим работата на Лесли, и ни попита как се справя Лесли в дълга си. Въпросът ме разтревожи. Ако отговоря честно за положението на Лесли, тя може да бъде освободена. Можех да се занимавам с общите дела само защото тя го беше уредила. Обикновено се отнасяше добре с мен и ми помагаше в критични моменти. Ако бъдеше освободена, докато аз съм ръководител на екипа, щеше ли да ми се разсърди и да каже, че съм безсъвестна и безмилостна? За да ѝ запазя работата, обективно описах поведението ѝ и дори се постарах да добавя: „Това поведение се дължи на лошото ѝ състояние, след като наскоро беше освободена. Тя съзнателно се опитва да се промени“. По-късно, за да не бъде освободена, на няколко събирания нарочно разговарях за състоянието ѝ, за да ѝ помогна, но тя продължаваше да отбива номера, както винаги, и постоянно имаше проблеми в дълга си. Дори веднъж беше купила ненужни неща, без да се консултира с никого, а цената беше много по-висока от обичайната. Тогава много се ядосах и исках да я кастря, но за да запазя отношенията си с нея, сдържах гнева си. Просто я убедих да не прави това отново и да бъде по-внимателна в дълга си. Тя се съгласи искрено, така че не казах нищо повече по въпроса. През това време братята и сестрите постоянно ми разказваха за проблеми в работата на Лесли. Наистина исках да я укоря и да я кастря, но когато се изправях пред нея, думите не излизаха. Няколко пъти ми бяха на върха на езика, но ги преглъщах. По-късно надзорничката дойде да разбере как Лесли изпълняваше дълга си. Тя и другите братя и сестри от нашата група заедно оцениха Лесли въз основа на принципите и решиха, че Лесли не е годна да продължи да се занимава с общите дела, като ме призоваха да я освободя скоро. Но при мисълта, че Лесли тъкмо е била освободена като ръководител на екип, а сега дългът ѝ трябваше да бъде преназначен — това би било такъв удар! Щеше ли да може да го понесе? В този момент спомените за всичките пъти, в които ми е помагала, проблеснаха в съзнанието ми. Няколко дни щом си помислех да я освободя, се чувствах потисната и нещастна. Няколко нощи се въртях и не можех да спя. Чувствах се толкова зле, сякаш аз бях освободена. Не можех да спра да си мисля: „Тя ми помогна преди, а сега трябва лично да я освободя и да разоблича поведението ѝ. Ще си помисли ли, че съм неблагодарна, и ще ми се разсърди ли за това?“. За да избегна чувството на вина, исках да оставя надзорничката да разговаря с Лесли, докато аз стоях на заден план, без да говоря много, или дори да си намеря извинение изобщо да не отида. Но знаех, че този вид намерение е много достойно за презрение и е срамно, така че се чувствах хваната в капана на раздвоението. В нещастието си се помолих на Бог: „Боже, знам, че е правилно да освободя Лесли, но защо ми е толкова трудно? Боже, къде е моят проблем? Моля Те, напътствай ме да опозная себе си“.

След като се помолих, се замислих защо не ми е трудно да освобождавам други хора, а по отношение на Лесли съм толкова нерешителна. Докато търсех, прочетох тези Божии слова: „Някои хора са изключително сантиментални. Всеки ден, във всичко, което казват, и в начина, по който постъпват и се справят с въпросите, те живеят според чувствата си. Изпитват нещо към този и онзи човек и прекарват дните си в това да обръщат внимание на въпроси, свързани с взаимоотношенията и чувствата. За всичко, с което се сблъскват, те живеят в света на чувствата. […] Може да се каже, че чувствата са пагубният недостатък на този човек. По всички въпроси той е възпиран от чувствата си, не е способен да практикува истината или да постъпва принципно и често е склонен да се бунтува срещу Бог. Чувствата са най-голямата му слабост и пагубният му недостатък, и те са напълно способни да го доведат до падение и да го унищожат. Прекалено сантименталните хора са неспособни да практикуват истината или да се покорят пред Бог. Вниманието им е погълнато от плътта и те са глупави и объркани. Природата на този тип хора е много сантиментална и те живеят според чувствата си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). „Какво характеризира чувствата? Определено не е нищо положително. Те се характеризират със съсредоточаване върху плътските отношения и задоволяване на плътските предпочитания. Фаворизирането, защитата на прегрешения, прекомерната любов, разглезването и угаждането — всичко това спада към чувствата. Някои хора придават голямо значение на чувствата и независимо какво им се случва, те действат въз основа на чувствата си. В сърцето си прекрасно знаят, че това е погрешно, и въпреки това пак не са способни да бъдат обективни, а още по-малко да постъпват принципно. Способни ли са хората да практикуват истината, когато чувствата постоянно ги възпират? Това е изключително трудно! Неспособността на много хора да практикуват истината се дължи на чувствата. Те смятат, че чувствата са особено важни и гледат първо тях. Дали това са хора, които обичат истината? Определено не са. Каква е същността на чувствата? Тя е да се гледат първо плътските чувства и да се пренебрегват истините принципи. Проявленията на чувствата могат да се опишат с няколко думи и фрази: фаворизиране, безпринципна защита на други хора, поддържане на плътски отношения и отсъствие на справедливост. Ето това са чувствата“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). Едва след като прочетох Божиите слова, осъзнах, че освобождаването на Лесли ми причинява толкова много болка и неудобство, защото чувствата ми към нея бяха твърде силни и винаги се чувствах възпирана от тях. Мислех, че понеже Лесли ми е помагала и е била добра с мен преди, трябва да ѝ бъда благодарна. Когато видях, че отбива номера в дълга си, че забавя работата и отказва да се промени дори след като няколко пъти беше разговаряно с нея, ясно знаех, че е трябвало да я кастря, но се страхувах, че това ще нарани гордостта ѝ и ще я накара да ми се разсърди, затова само леко ѝ говорех за това и оставях нещата така. Тя имаше неправилни възгледи, но настояваше хората да я слушат и да ѝ се подчиняват, което няколко пъти блокираше работните обсъждания и причиняваше смущение. През цялото време не можех да се реша да я разоблича или кастря. Когато надзорничката дойде да попита как Лесли изпълнява дълга си, се притесних, че ще бъде освободена, затова излъгах и казах, че се опитва да се промени, като се надявах да объркам надзорничката и да направя невъзможно за нея да прецени правилно. Когато видях, че Лесли е безпринципна в дълга си и прахосва църковните пари, не я укорих, а вместо това сляпо я защитавах и ѝ угаждах. Сега трябваше да я освободя и да разоблича поведението ѝ, но исках да го прехвърля на надзорничката. Чувствата ми бяха твърде силни и ми липсваше всякакво свидетелство за практикуване на истината. За да защитя Лесли, за да не ми се разсърди и да не ме нарече неблагодарна, продължавах да я защитавам и да ѝ угаждам, без да се съобразявам с църковното дело. Живеех според чувствата си, проявявах внимание към плътта ѝ и защитавах личните си отношения с нея. Дори си мислех, че така ѝ помагам с любов, като действам от чувства и преданост, но всъщност просто се придържах към философията за светските отношения. Исках тя да ме възприема положително, дори това да навреди на интересите на църквата. Всичко, което правех, беше за мен самата. Бях толкова зла и достойна за презрение! Изпитах дълбоки угризения. Действах от чувства, което навреди на църковното дело и накара Бог да ме ненавижда. Ако продължавах да действам от чувства и да не практикувам истината, един ден щях да бъда отстранена.

След това се запитах: „Защо правех толкова много неща от чувства, които противоречат на истините принципи?“. В търсенето си прочетох един откъс от Божиите слова: „Намеренията са очевидна част от състоянието на хората и са една от най-обичайните му страни. Хората имат свои мисли и намерения във връзка с повечето въпроси. Когато се появят такива мисли и намерения, хората ги приемат за основателни, но в повечето случаи те са заради тях самите, заради собствената им гордост и собствените им интереси, друг път — за да прикрият нещо, или за да им донесат удовлетворение по някакъв начин. В такива моменти трябва да изследваш как и защо е възникнало намерението ти. Например Божият дом иска от теб да свършиш работата по изчистването на църквата и има един човек, който винаги е бил нехаен за дълга си и постоянно е търсил начини да си спести усилията. Съгласно принципа този човек трябва да бъде изчистен, но ти си в добри отношения с него. И така, какви мисли и намерения ще се породят у теб? Как ще практикуваш? (Като постъпя според собствените си предпочитания.) И от какво се пораждат тези предпочитания? Тъй като този човек е бил добър към теб или е направил нещо за теб, имаш добро впечатление от него и затова в този момент искаш да го предпазиш и да го защитиш. Дали това не е резултатът от чувствата? Изпитваш чувства към него и затова възприемаш следния подход: „Докато висшите власти си имат политики, местните си имат свои мерки за противодействие“. Това е двуличие. От една страна му казваш: „Трябва да се стараеш малко повече, когато вършиш нещо. Повече недей да си нехаен, трябва да понесеш малко страдание; това е наш дълг“. От друга страна отговаряш на Горното и казваш: „Променил се е към по-добро, вече е по-ефективен, когато изпълнява дълга си“. Но това, което всъщност си мислиш наум, е: „Това е така, защото поработих върху него. Ако не бях го направил, още щеше да е същият, какъвто си беше“. Винаги си мислиш наум: „Към мен беше добър, не може да бъде премахнат!“. Какво е състоянието ти, когато такива неща присъстват в твоето намерение? Като предпазваш личните емоционални взаимоотношения, ти вредиш на работата на църквата. Такава постъпка съответства ли на истините принципи? И има ли покорство в това, че постъпваш така? (Не.) Няма покорство, а в сърцето ти има съпротива. В нещата, които ти се случват, и в работата, която трябва да вършиш, собствените ти идеи съдържат субективни преценки и тук са примесени емоционални фактори. Вършиш нещата въз основа на чувства, но все още вярваш, че постъпваш безпристрастно, че даваш на хората възможност да се покаят и че им оказваш любяща помощ; по този начин правиш това, което искаш, а не това, което казва Бог. Като работиш така, понижаваш качеството на работата, понижаваш ефективността и вредиш на църковната работа — и всичко в резултат от това, че действаш според чувствата. Дали ще си способен да разпознаеш проблема тук, ако не се изследваш? Никога няма да успееш. Може и да знаеш, че не е правилно да постъпваш така, че това е липса на покорство, но го обмисляш и си казваш: „Трябва да му помогна с любов, а след като получи помощ и се поправи, няма да има нужда да го премахвам. Нима Бог не дава на хората възможност да се покаят? Бог обича хората, така че трябва да им помагам с любов и трябва да правя това, което Бог иска“. След като си помислиш това, вършиш нещата по свой начин. След това сърцето ти е спокойно и чувстваш, че практикуваш истината. Дали практикуваше според истината по време на този процес, или действаше според собствените си предпочитания и намерения? Действията ти бяха изцяло според собствените ти предпочитания и намерения. През целия процес използваше така наречената доброта и любов, чувства и философии за светските отношения, за да изгладиш нещата, и пое по средния път. Изглеждаше, че помагаш на този човек с любов, но в сърцето си всъщност беше възпиран от чувствата и тъй като се опасяваше, че Горното ще разбере, се опита да го спечелиш на своя страна с компромис, така че да няма обидени и работата да се свърши, което е средният път, по който поемат невярващите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Отношението, което човек трябва да има към Бог). Едва след като прочетох Божиите слова, осъзнах защо знаех, че Лесли има проблеми, но не я разобличавах, а все пак я защитавах. Това беше, защото исках тя да ме възприема положително. Всъщност бях контролирана от идеята, че „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“. Използвах тази идея като мой принцип за постъпване и отношение към другите в обществото. Вярвах, че хората трябва да бъдат добри и предани на другите, така че ако те са добри с мен, трябва да им се отплатя двойно за тази доброта. В противен случай щях да бъда неблагодарна и щях да бъда заклеймена и отритната от другите. Затова, когато видях, че Лесли ми помага и се грижи за мен, както и че се застъпва за мен, почувствах, че трябва да ѝ се отплатя. Когато видях, че Лесли постоянно отбиваше номера в дълга си, предпочитах да наруша принципите и да навредя на интересите на църквата, отколкото да я разоблича и кастря. Още по-сериозно, продължавах сляпо да ѝ предлагам любов и общение, за да ѝ помогна, и излъгах и измамих надзорничката, за да прикрия факта, че тя отбива номера в дълга си и смущава църковното дело. Правех това единствено, за да накарам хората да мислят, че съм добър човек, който е благодарен и добър с другите. Чрез разобличението на Божиите слова най-накрая видях, че всички тези идеи и възгледи са, за да подвеждат и покваряват хората. Живеех според тези неща, без да различавам правилното от погрешното, и действах, и постъпвах без принципи. Външно изпълнявах своя дълг, но всъщност правех нещата по своя воля, без никакво покорство към Бог. Дори възпрепятствах църковното дело и се съпротивлявах на Бог, без да го осъзнавам. Ако вярваме в Бог, но не практикуваме истината и все още живеем според тези неща, без значение колко добро е външното ни поведение и колко добре се разбираме с хората, в Божиите очи ние все още сме някой, който се съпротивлява на Бог. Едва тогава придобих известна проницателност за тези абсурдни и достойни за презрение сатанински възгледи. Видях, че тези неща са изцяло от Сатана и противоречат на истината. Всички те са замърсени с човешки интереси и желания и са зли, и грозни. Те не бива да бъдат критериите, по които действам и постъпвам.

Няколко дни по-късно видях друг откъс от Божието слово и придобих известно разбиране за естеството на този въпрос. Божиите слова гласят: „Това не е просто неспазване на Божието слово и неизпълнение на дълга, това е приемане на интригите и философията на Сатана за светските отношения за истината и тяхното следване и практикуване. Подчиняваш се на Сатана и живееш според неговата философия, нали? Ти не си човек, който се покорява на Бог, още по-малко си човек, който се придържа към Божиите слова. Ти си пълен негодник. Да загърбиш Божиите слова и вместо тях да приемеш сатанинския израз и да го практикуваш като истината, означава да предадеш както истината, така и Бог! Що за човек си, щом работиш в Божия дом, но принципите за твоите действия са сатанинската логика и философията за светските отношения? Това е човек, който предава Бог и сериозно Го позори. Каква е същината на тази постъпка? Открито заклеймяваш Бог и отричаш истината. Не е ли това същината ѝ? (Така е.) Освен че не следваш Божията воля, ти допускаш в църквата да се вихри една от дяволските поговорки на Сатана и от сатанинските философии за светските отношения. Така ставаш съучастник на Сатана, подпомагаш го в извършването на действията му в църквата и смущаваш и прекъсваш църковното дело. Същината на този проблем е много сериозна, нали?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първи екскурс: Какво е истината). Божиите слова сякаш пронизваха сърцето ми. Думи като „пълен негодник“, „предаване на истината“, „някой, който тежко посрамва Бог“ и „съучастник на Сатана“ се забиха в сърцето ми като остри мечове. Живеех според тези идеи на традиционната култура. В Божиите очи това не беше просто моментен случай на действане според чувствата, вместо практикуване на истината и защита на интересите на църквата, а беше липса на преданост към Бог и към моя дълг, и беше отричане на истината, опозоряване и предаване на Бог. Естеството на тези неща беше много сериозно! Като осъзнах това, се почувствах особено огорчена и уплашена. Не знаех, че разчитането на сатанински мисли, докато вярвам в Бог и изпълнявам своя дълг, е толкова сериозен проблем. Отне ми много време да се успокоя.

По-късно прочетох още два откъса от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Истината няма власт над нито една раса сред цялото човечество. Колкото и възвишени, древни или загадъчни идеи или традиционна култура да е създала дадена раса, каквото и образование да е получила или каквито и знания да притежава, едно нещо е сигурно: нито едно от тези неща не е истината и няма никаква връзка с нея. Някои хора казват: „Някои от моралните норми или представите за измерване на добро и зло, правилно и неправилно, черно и бяло, които съдържа традиционната култура, изглеждат доста близки до истината“. Фактът, че звучат близо до истината, не означава, че са близки по значение с нея. Твърденията на поквареното човечество произлизат от Сатана и никога не са истината, а само Божиите слова са истината. Следователно, колкото и близки до Божиите слова да изглеждат някои от човешките думи, те не са истината и не могат да се превърнат в истината. Това е извън съмнение. Те са близки само по формулировка и израз, но всъщност тези традиционни представи са несъвместими с истините на Божиите слова. Макар че може да има известна близост в буквалния смисъл на тези думи, те нямат общ източник. Божиите слова идват от Създателя, а думите, идеите и възгледите на традиционната култура идват от Сатана и от демони. Някои хора казват: „Идеите, възгледите и известните твърдения в традиционната култура са всеобщо признати като положителни. Дори да са лъжи и заблуди, могат ли да се превърнат в истината, ако хората ги поддържат в продължение на няколкостотин или няколко хиляди години?“. Категорично не. Подобна гледна точка е също толкова нелепа, колкото и твърдението, че маймуните са еволюирали до хора. Традиционната култура никога няма да се превърне в истината. Културата си е култура и колкото и благородна да е тя, все пак е просто нещо относително положително, създадено от поквареното човечество. Това, че е положителна, обаче не означава, че е истината и не я издига като критерий; тя е просто относително положителна и нищо повече. И така, ясно ли ни е вече дали зад тази „положителност“ се крие добро или лошо влияние на традиционната култура върху човечеството? Без съмнение тя има лошо и негативно въздействие върху човечеството“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първи екскурс: Какво е истината). „Човечеството е обусловено, претръпнало и покварено от тези аспекти на традиционната култура. И какъв е крайният резултат? Традиционната култура подвежда, възпира и обвързва човечеството и по естествен начин възникват определен вид манталитет и теория, които човечеството пропагандира и разпространява, предава ги надлъж и нашир и кара хората да ги приемат. В крайна сметка те завладяват сърцето на всеки, налагат на всички одобрение към този вид манталитет и идея и всички са покварени от тази идея. Когато са покварени до определена степен, хората вече нямат никакви представи за правилно или грешно; те вече не искат да различават кое е справедливост и кое — злонамереност, нито кои неща са положителни и кои — негативни. Дори идва ден, в който не са сигурни дали всъщност са човешки същества, и има много извратени хора, които не знаят дали са мъже или жени. Колко далеч от унищожението е човешки род като този? […] Че сатанинските философии, закони, идеи и т. нар. манталитети са подвели и покварили целия човешки род. До каква степен са подведени и покварени хората? Всички хора са приели за истина заблудите и дяволските думи на Сатана и всички му се кланят и го следват. Те не разбират словата на Бог, Създателя. Каквото и да казва Създателят, колкото и много да казва и колкото и ясни и практични да са словата Му, никой не разбира, никой не възприема. Всички те са вцепенени и оглупели, а мисленето и съзнанието им са объркани. Как се объркаха? Сатана е този, който ги обърка. Сатана напълно поквари хората“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първи екскурс: Какво е истината). В миналото знаех само, че сатанински философии за светските отношения като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „В цялата вселена само аз властвам като пълен господар“ противоречат на истината и не са неща, които хората с нормална човешка природа трябва да притежават. Но поговорки от традиционната култура, които изглеждаха съгласно съвестта и морала, като „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“, „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, „Човекът не е неодушевен предмет — как може да бъде освободен от емоции“ и други привидно цивилизовани и благородно звучащи традиционни морални норми, не можех да ги разпозная. Мислех, че тези неща се предават от поколение на поколение и добрите хора трябва да следват тези понятия. Не проявявах проницателност към тези традиционни мисли и смятах всички тях за положителни неща, към които да се стремя и които да практикувам. Ако се противопоставех на тези неща, се чувствах виновна и се страхувах, че хората ще ме заклеймят и отритнат. Сега, чрез разобличението на Божиите слова, най-накрая видях, че под контрола на тези идеи и възгледи хората мислят само за чувства, когато си взаимодействат, а не за принципи, и не могат да разпознаят добро от зло или правилно от погрешно. Щом другите бяха добри с мен, дори да бяха лоши или зли хора и дори ако помощта ми към тях беше помощ за вършене на зло, трябваше да им се отплатя за добротата и да им помогна. Външно изглеждах съвестна, но всъщност бях объркана и глупава и имах свои собствени мотиви и намерения. Правех го, за да защитя добрия си имидж и репутация; беше изцяло за моите собствени интереси. Бях много егоистична, достойна за презрение и лицемерна. Изобщо не бях истински добър човек. Ако се придържах към тези сатанински философии и доктрини, това само щеше да ме направи все по-лукава, измамна, егоистична и зла. Видях, че тези привидно благородни и основателни традиционни идеи и поговорки са просто захаросани лъжи. Звучат възвишено и съгласно човешкия морал и етика, но всъщност са враждебни на истината и са един от начините на Сатана да покварява хората. Осъзнах, че вярвам в Бог от много години, но понеже не практикувах истината и живеех според тези традиционни идеи, поставях съвестта си в основата на всичките си взаимодействия, винаги исках да се отплатя на хората за добротата, но не можех да разпознавам добро от зло. Бях такъв объркан идиот, който не можеше да различи правилното от погрешното! Бог е изразил толкова много истина в последните дни и е разкрил в конкретни детайли всички аспекти на истината, които трябва да практикуваме, с надеждата, че ще постъпваме и действаме според истината и Божието слово и че ще можем да свидетелстваме за Бог и да Го прославяме. Но аз изпълнявах дълга си единствено, за да поддържам плътските си отношения, и не търсех истината, нито защитавах интересите на църквата. Щом осъзнах това, почувствах вина и угризения за всичко, което бях направила. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, живея според сатанински отрови. Направила съм твърде много неща, които противоречат на истината и се съпротивляват на Теб. Боже, искам да се покая и да действам, и да постъпвам според истините принципи“.

След това се запитах: „Ако животът според тези традиционни възгледи и идеи не означава, че имам добра човешка природа, какво означава да имам добра човешка природа?“. По-късно видях един откъс от Божиите слова, който ми даде точен критерий, по който да оценявам нещата. Божиите слова гласят: „Трябва да има критерий за притежаване на добра човешка природа. Това не означава да поемете по пътя на умереността, да не се придържате към принципите, да се стараете да не оскърбявате никого, да угодничите, където и да отидете, да любезничите и да се разбирате с всеки, когото срещнете, и да накарате всички да говорят добре за вас. Не това е критерият. А какъв е тогава? Той е способността да се покоряваш на Бог и на истината; да имаш принципи в подхода си към своя дълг и към всякакви хора, събития и неща, и — при изпълнението на дълга си — да бъдеш отговорен, да не се изплъзваш или скатаваш, да можеш да защитаваш интересите на Божия дом и да не кроиш планове заради себе си. Такива проявления са ясни за всички; всеки ги разбира ясно в сърцето си. Освен това Бог внимателно проучва сърцата на хората, на всеки един, и знае тяхното истинско положение. Никой, който и да е той, не може да измами Бог. Някои хора все се хвалят, че притежават добра човешка природа — те никога не говорят лошо за другите, никога не вредят на нечии интереси и никога не ламтят за чуждо имущество, като дори предпочитат да понесат загуба, отколкото да се възползват от другите, когато има спор за интереси. И всички останали мислят, че са добри хора. Въпреки това, когато изпълняват дълга си в Божия дом, те са хитри и неуловими и все кроят планове за себе си. Няма нито едно нещо, в което да вземат предвид интересите на Божия дом, нито има нещо, в което да споделят Божията неотложна нужда или да мислят за това, за което мисли Бог, нито има нещо, в което да загърбят собствените си интереси, за да изпълняват добре дълга си. Никога няма да се отрекат от собствените си интереси, за да защитят интересите на Божия дом. Дори когато видят зли хора да вършат зло, не ги разобличават. Нямат каквито и да било принципи. Каква човешка природа е това? Това не е добра човешка природа. Няма значение какво казват такива хора; трябва да гледате какво изживяват, какво разкриват и какво е тяхното отношение, когато изпълняват дълга си, както и какво е вътрешното им състояние и какво обичат. Дали хората притежават човешка природа, ако любовта им към славата и придобивките надвишава предаността им към Бог и проявеното от тях внимание към Бог, или ако любовта им към славата и придобивките надвишава загрижеността им за интересите на Божия дом? Това не са хора, които имат човешка природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че човек с добра човешка природа не прави компромиси, само за да не се обиди никой и всички да го подкрепят и одобряват. Вместо това той може да обича истината, да обича положителните неща, да бъде отговорен в дълга си, да може да отстоява истините принципи и да защитава църковното дело. Само такива хора са истински добри хора. Ако защитаваме отношенията си с хората, собствената си слава, придобивки и статус и се разбираме добре с другите, но не сме предани на Бог в дълга си и поддържаме отношения с хората за сметка на навреждане на църковното дело, тогава сме изключително егоистични и достойни за презрение. Без значение колко морално приемливо е външното ни поведение, то подвежда хората и е враждебно на истината. Замислих се как съм живяла според тези традиционни идеи и възгледи и съм се представяла за добър човек. Всъщност вътрешно ставах все по-егоистична, измамна и зла. Всичко, което правех, беше, за да защитя репутацията и статуса си и да задоволя личните си амбиции и желания. Изобщо нямах човешко подобие; всичко, което изживявах, беше демонично. В миналото, когато преценявах дали някой има човешка природа, това се основаваше на собствените ми представи и фантазии. Изобщо не беше в съгласие с истината и не беше съгласно Божиите критерии за оценяване на хората.

През следващите няколко дни обмислях как да практикувам в съответствие с истините принципи и Божиите намерения. В Божието слово прочетох: „Така междуличностните ти взаимоотношения няма да бъдат изградени върху плътта, а върху основата на Божията любов. Почти няма да имаш плътски взаимодействия с други хора, а между вас ще има общение на духовно ниво, както и взаимна любов, утеха и предоставяне на ресурс. Всичко това се извършва въз основата на желанието да удовлетвориш Бог — тези взаимоотношения не се поддържат чрез човешки философии за светските отношения, те се формират естествено, когато имаш усет за бреме заради Бог. Те не изискват никакви човешки усилия от теб и трябва само да практикуваш според принципите на Божиите думи. […] Нормални междуличностни отношения се установяват въз основата на обръщането на сърцето към Бог, а не чрез човешки усилия. Ако Бог отсъства от сърцето на човек, тогава отношенията му с другите хора си остават плътски взаимоотношения. Те не са нормални, а са похотливи угаждания и са мразени и ненавиждани от Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се установи нормална връзка с Бог). Бог изисква да се отнасяме с хората според истините принципи, да използваме Божията любов като основа за взаимодействие с братята и сестрите си, да се подкрепяме и да си помагаме взаимно в истината и живота и да не се занимаваме с плътски философии за светските отношения. Лесли ми помогна в миналото и това бяха върховенството и подредбите на Бог; трябваше да го осъзная и да го приема от Бог. Но вместо това приписах всичко на самата Лесли и ѝ показвах благодарността си във всичко. Видях, че отношенията ми с Лесли се основават на плътта, че това, което правех, и начинът, по който постъпвах, изобщо не беше съгласно Божиите намерения и че нямах принципи. Всъщност, когато братята и сестрите се сблъскват с провали и неуспехи и стават негативни и слаби, да се разговаря за Божиите слова, за да им се помогне и да бъдат подкрепени, е съгласно истините принципи и е нещо, което трябва да правим. Но онези, които постоянно отбиват номера в дълга си и са безотговорни, и които дори прекъсват и смущават църковното дело, трябва да бъдат ограничавани, разобличавани, кастрени или освобождавани. Те никога не бива да бъдат прикривани или защитавани поради чувства. Дори когато сме привързани, трябва да действаме според принципа. Лесли все още беше безотговорна и небрежна в дълга си, след като беше освободена, и нямаше истинско разбиране за собствените си проблеми. Ако използвах Божиите слова, за да разговарям за поведението ѝ и естеството на проблемите ѝ и да ги разнищвам, така че тя да може да се самоанализира, да се покае и да се промени, това всъщност щеше да бъде израз на любов към нея. Това също щеше да бъде от полза за църковното дело. Щом осъзнах това, изведнъж изпитах чувство на освобождение и вече не исках да защитавам плътските си отношения.

След това използвах Божиите слова, за да разоблича отношението на Лесли към нейния дълг и различните ѝ проявления, и преназначих нейния дълг. След общението се почувствах много спокойна. Лесли не ми се разсърди и го прие от Бог. Тя каза, че без да бъде освободена и разобличена, никога нямаше да осъзнае, че това, което е направила, е причинило такова прекъсване и смущение и нямаше никакви оплаквания за начина, по който беше постъпено с нея. Когато я чух да казва това, наистина почувствах, че като живеем според Божиите слова, можем истински да сме от полза и да помагаме на хората, и също така се чувстваме много облекчени. Лично преживях, че тези привидно цивилизовани и благородни неща от традиционната култура — независимо колко много хора ги възхваляват и им се възхищават — не са истината. Всички те са изопачени и зли и могат само да навредят на другите и на нас самите. Истината е единственият критерий за нашите действия и постъпки.