От Оуен, Испания

През 2018 г. работех в църквата, като създавах видеоклипове. Тъй като не бях запознат с техническите умения и различните принципи, в началото учих усърдно и се опитвах да овладея съответните умения. След известно време техническата ми компетентност значително се подобри и бях избран за ръководител на екип. Бях възхитен и в пълна готовност да работя усърдно, за да изпълнявам дълга си. По-късно възникна проблем в един сложен видео проект и моят водач ме изпрати да го проследя и да разреша проблема. Бях изправен пред сложен работен процес и пред моята липса на технически умения и в началото работех с братята и сестрите, за да намерим решения. Но след известен период на упорита работа, през който нещата започнаха да вървят по-гладко и собствените ми технически умения се подобриха, започнах да се отпускам. Помислих си: „Този проект може би все още не върви оптимално, но нещата са много по-добре, отколкото бяха преди. Просто трябва да поддържам нещата така, както са сега. Няма нужда да ги проверявам толкова често. Толкова е уморително да съм нащрек през цялото време“. След това рядко проучвах нови способности и пренебрегвах изучаването на допълнителни технически умения. Няколко пъти имаше проблеми с видеата, които правех, и другите ме посъветваха да подобря уменията си. Въпреки че знаех, че са прави, си помислих: „Вече имам достатъчно работа. Ако трябва да отделям още време за учене — да оставим настрана колко уморително би било — какво ще стане, ако след отделянето на това допълнително време и енергия резултатите ми не се подобрят особено? Няма ли цялата тази допълнителна работа да е напразна?“. Така че не обърнах внимание на съветите на останалите. След това моят водач забеляза, че напредъкът по работата ни беше бавен и ме помоли да установя какъв е проблемът. Моят партньор в работата отново и отново ми напомняше да разреша този проблем. По това време малко се съпротивлявах с мисълта: „Може би напредваме бавничко, но получаваме по-добри резултати от преди. Не трябва да бързаме с работата“. Но дълбоко в себе си знаех, че ако прегледам и планирам работата по-внимателно, работната ефективност наистина можеше още да се подобри. Но всеки път, когато се сетех за работния стрес, който вече имах, и колко уморително би било да отделям още повече време за тази работа, постоянно я отлагах. По-късно моят водач повдигна въпроса пред мен още два пъти и от загриженост за моята репутация едва тогава неохотно извърших формалностите по преглеждане на ситуацията. В крайна сметка обаче все още не можех да намеря подходящо решение.

След това не бях склонен да влагам повече мисъл в работата на екипа или да плащам цена, за да се справя по-добре. Когато имах свободно време, просто исках да си почина и дори няколко пъти подред се успах и забавих общата работа. Когато изпълнявах поръчки, понякога се бавех навън и за известно време избягвах дълга си. По време на затишия в работата ни пак не мислех как да подобря уменията си, а вместо това си почивах, докато имах възможност. Точно по този начин се отпусках все повече, просто отбивах номера, докато проследявах и възлагах работа. Почти никога не помагах на другите да обобщават отклоненията в работата си и когато възникнеха проблеми, не исках да влагам мисъл как да ги разреша. В резултат на това отлагахме видеа, които очевидно можеха да бъдат завършени предсрочно. През това време непрекъснато изникваха проблеми във видеата, които създавах, и никой от братята и сестрите в моя екип не напредваше в работата си. Ако възникнеше дори и най-малката трудност в работата, всички се оплакваха. Не само че не успявах да разреша това чрез общение, но дори се оплаквах заедно с останалите. Тъй като не успях да свърша реална работа и не се подобрих, след като водачите и работниците няколко пъти общуваха с мен, скоро бях освободен. Чувствах се ужасно, затова се помолих на Бог и се самоанализирах.

Един ден по време на моите духовни практики видях, че Божиите слова казват: „Има някои хора, които не желаят да понасят каквото и да било страдание в изпълнението на своя дълг, но винаги се оплакват, когато се сблъскат с проблем и отказват да платят цена. Какъв вид отношение е това? Това е нехайно отношение. Ако изпълняваш дълга си нехайно и подхождаш към него с непочтително отношение, какъв ще бъде резултатът? Няма да успееш да се справиш добре, дори в дълг, който си способен да изпълняваш добре — изпълнението ти няма да бъде на ниво и Бог ще бъде много недоволен от отношението, което имаш към своя дълг. Ако можеше да се молиш на Бог, да търсиш истината и да влагаш цялото си сърце и ум в нея, ако можеше да сътрудничиш по този начин, тогава Бог щеше да подготви всичко за теб предварително, така че когато се справяш с нещата, всичко щеше да си дойде на мястото си и да пожънеш добри резултати. Нямаше да е необходимо да влагаш огромно количество енергия. Когато си направил всичко възможно, за да сътрудничиш, Бог щеше вече да е уредил всичко за теб. Ако си хлъзгав и се скатаваш, ако не изпълняваш правилно дълга си и винаги вървиш по грешния път, тогава Бог няма да върши делото Си в теб. Ти ще изгубиш тази възможност и Бог ще каже: „Ти не ставаш, не мога да те използвам. Стой настрани. Харесва ти да си хитър и да се скатаваш, нали? Харесва ти да мързелуваш и да се отдаваш на удобства, нали? Е, тогава отдай се на удобствата завинаги“. Бог ще даде тази благодат и възможност на някой друг. Какво ще кажете: това загуба ли е или е придобивка? (Загуба е.) Това е огромна загуба!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, си припомних времето, когато бях ръководител на екип. Видях, че бях точно такъв, какъвто Божиите слова разобличаваха. Бях безразличен, безотговорен, нехаен и хитър към дълга си. Когато за пръв път започнах да служа като ръководител на екип, влагах време и усилия, но щом уменията ми се подобриха и постигнах някои резултати, станах самодоволен, почивах на лаврите си и винаги угаждах на плътта. Мислех само как да се отпусна и да ми е леко. Не бях склонен да положа усилия в работата, за да я подобря. Дори когато ясно виждах, че има проблеми, не ги разрешавах веднага, и когато другите ги посочваха, ги пренебрегвах. Като ръководител на екип виждах как другите в екипа се оплакват от проблемите си, но не само че не успявах да общувам истината, за да разреша проблемите им, а дори се съгласявах и одобрявах техните оплаквания. Като че ли колкото и да се забавяше видео продукцията или колкото и проблеми да имаха братята и сестрите, това нямаше нищо общо с мен. Просто исках да се наслаждавам на физически удоволствия и да избягвам умората. В резултат на това във видеата, които изработвахме, непрекъснато изникваха проблеми, което сериозно забави напредъка на продукцията. Омаловажавах много важен дълг; заради комфорта и лекотата на плътта си смеех да действам нехайно, да мамя Бог и да заблуждавам другите без да ми мигне окото. Къде беше моето богобоязливо сърце? Бог се отвращаваше и мразеше такова отношение към дълга. При спомена за всички проблеми в работата ми разбрах, че ако просто бях вложил време и бях платил цена, нещата нямаше да се влошат толкова. Но аз бях мързелив и не исках да страдам или да чувствам умора. В резултат на това навредих на видео продукцията. Бях толкова егоистичен, достоен за презрение и лишен от човешка природа! Бях станал съвсем изроден и упадъчен и дори не го осъзнавах. Бог беше устроил напомняния за мен, а аз все още не размишлявах и не се покайвах. Как можех да бъда толкова безчувствен и непримирим? Когато осъзнах всичко това, усетих вина и се разстроих. Наистина не заслужавах да бъда водач предвид моята безотговорност и липса на човешка природа. Сам си бях виновен, че бях освободен.

По-късно видях друг откъс от Божиите слова: „Стига да им се каже нещо или да им се възложи нещо — независимо дали е от водач, работник или от Горното — хората с чувство за отговорност винаги ще си мислят: „Е, след като имат толкова високо мнение за мен, трябва да се справя добре с този въпрос и да не ги разочаровам“. Не би ли се чувствал спокоен да повериш задача на такива хора, които притежават съвест и разум? Хората, на които можеш да повериш задача, със сигурност са тези, на които гледаш благосклонно и на които вярваш. По-специално, ако са се справили с няколко задачи за теб и са ги изпълнили много съвестно до последната, и напълно са отговорили на изискванията ти, ще си помислиш, че са благонадеждни. В сърцето си наистина ще им се възхищаваш и ще имаш високо мнение за тях. Хората са готови да общуват с такъв тип хора, да не говорим за Бог. Смятате ли, че Бог би бил склонен да повери църковното дело и дълга, който човек е задължен да изпълнява, на човек, който не е благонадежден? (Не, Бог не би бил склонен.) Когато Бог възложи част от църковното дело на някого, какво е Божието очакване от него? Първо, Бог се надява, че този човек е усърден и отговорен, че се отнася към тази част от работата като към важен въпрос и се справя подобаващо с нея, и я върши добре. Второ, Бог се надява, че той е човек, достоен за доверие, че независимо колко време минава и независимо как се променя средата, неговото чувство за отговорност е непоколебимо и неговата почтеност издържа на изпитание. Ако той е благонадежден човек, Бог ще бъде спокоен и повече няма да надзирава или да проследява този въпрос. Това е така, защото в Своето сърце Бог му вярва и той със сигурност ще изпълни задачата, която му е дадена, без нищо да се обърка“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Чрез Божиите слова научих, че човек с истинска човешка природа е отговорен в дълга си, способен да приеме Божията внимателна проверка и способен да не отстъпва в дълга си, да изпълнява своята отговорност и преданост точно според принципите, без значение в каква ситуация се намира. Това е отношението, което трябва да имаме в дълга си. Като се има предвид, че църквата ми беше възложила да отговарям за видео продукцията, поне трябваше да направя всичко възможно според способностите си и своевременно да установявам и разрешавам проблеми и трудности, които възникват в работата, за да гарантирам нормалното ѝ протичане. Когато поех този дълг, дадох обещание с готовност, но по-късно се грижех само за собствения си комфорт и спокойствие и изобщо не вършех реална работа дори когато другите многократно ме подтикваха и увещаваха. Носех званието „ръководител на екип“, но не свърших нищо и не успях да изпълня дори минимума от отговорностите, които трябваше да съм изпълнил. В резултат на това забавих видео продукцията на църквата. Наистина ми липсваше човешка природа и бях ненадежден! Въз основа на действията ми трябваше да бъда отстранен много по-рано. Само чрез Божията милост и толерантност ми беше позволено да продължа да изпълнявам дълга в този екип. По това време си помислих: „Трябва да ценя тази възможност и да дам най-доброто от себе си в моя дълг“. След това вече не бях доволен от това как стоят нещата в дълга ми и освен че завършвах работата по видеата, които ми бяха възложени всеки ден, непрекъснато търсех начини да повиша ефективността си, посочвах нашите проблеми и отклонения и своевременно ги докладвах на ръководителя на екипа. Също така обсъждах начини за решаване на проблеми с всички останали. Въпреки че беше по-уморително да работя по този начин, се чувствах много по-спокоен и удовлетворен със съзнанието, че съм изпълнил някои от отговорностите си.

Скоро след това църковният водач видя, че съм се променил донякъде, и ми възложи да ръководя един видео проект. Ценях възможността да изпълнявам този дълг и исках да дам най-доброто от себе си. Активно проверявах работата всеки ден и събирах всички отклонения, които имахме. Когато забелязвах проблеми, веднага намирах начин да ги разреша, а ако не можех да ги разреша, се консултирах и ги обсъждах с ръководителя на екипа. Но малко по-късно, когато постигнахме известни резултати в работата си и уменията ми се подобриха, предишният ми мързел отново се промъкна. Помислих си: „През последните дни работата върви по график и няма големи проблеми. Трябва малко да си почина. Ако всеки ден работя толкова много и имам толкова много грижи, в крайна сметка ще стане повече, отколкото мога да понеса“. Щом си помислих това, се отпуснах и отново започнах само да отбивам номера. Не мислех повече за подобряване на уменията си или за разрешаване на проблеми и отклонения и дори не си правех труда да проверявам братята и сестрите за състоянието на работата им. Винаги когато имах свободно време, просто исках да се отпусна и понякога, докато работех или изучавах технически умения, гледах забавни видеа или драми, за да минава времето. В резултат на това видеа, които можеха да бъдат завършени предсрочно, бяха забавени и резултатите от работата ни започнаха да се влошават. През тези дни бях по цял ден замаян и объркан. Не придобивах никаква светлина, докато четях Божиите слова, и чувствах как в мен се разпростира мрак. Също така, когато се молех на Бог, не можех да усетя Неговото присъствие. Въпреки че знаех, че да продължавам по този начин е опасно, все още не можех да се контролирам и изпитвах истинска болка и мъчение. По това време случайно видях един откъс от Божиите слова: „Ако вярващите си позволят същото нехайно и несдържано поведение и реч като невярващите, то те са дори по-нечестиви от невярващите; те са първообразът на демоните“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Чувствах се така сякаш Божиите слова директно ме разобличаваха. Вярвах в Бог от много години, но въпреки това не изпълнявах дълга си и вместо да работя търсех свободно време, без да показвам никаква искреност. В светския свят човек трябва да спазва правилата, установени от компанията му, и докато е на работа, трябва да си върши работата усърдно и да не се отпуска. Но докато изпълнявах дълга си в църквата, не притежавах дори елементарно чувство за отговорност и непринудено пренебрегвах своя дълг само за да удовлетворя плътта си. Като се има предвид колко разпуснато и необуздано бях постъпвал, заслужавах ли наистина да ме наричат християнин? Дори не бях добър в полагането на труд в дълга си, камо ли да изпълнявам дълга си съгласно критериите. Мразех себе си, задето угаждах на плътта си — защо нямах дори капка решителност, за да се опълча на нея? Мислех за братята и сестрите си в континентален Китай, които биха поели риска от арест и изтезания от страна на Компартията, вместо да изоставят дълга си, а ето ме мен — бях избягал от Китай, изпълнявах дълга си в свободна и демократична страна и дори не бях склонен да вложа малко повече мисъл в работата си или да платя цена. Постъпвах като пълен некадърник — не притежавах и капка достойнство или характер. Колкото повече мислех за това, толкова повече ме беше срам да се изправя пред братята и сестрите, камо ли пред Бог. И започнах да размишлявам: „Веднъж вече се провалих заради угаждане на плътта и пренебрегване на своя дълг. Защо не се бях поучил от предишните си грешки? Защо бях толкова лекомислен и непостоянен в работата си?“. Молех се отново и отново на Бог да ме просветли и озари, за да мога да намеря основната причина за проблема си.

Един ден попаднах на тези откъси от Божиите слова: „Защо хората винаги са недисциплинирани и мързеливи, сякаш са живи мъртъвци? Това засяга въпроса за тяхната природа. В човешката природа има някакъв вид мързел. Независимо каква задача изпълняват хората, те винаги имат нужда някой да ги надзирава и да ги подтиква. Понякога проявяват внимание към плътта, ламтят за физически удобства и винаги запазват нещо за себе си — тези хора са изпълнени с дяволски намерения и коварни кроежи. Наистина изобщо не са добри. Винаги правят по-малко от това, на което са способни, независимо колко важен дълг изпълняват. Това е безотговорно и липса на преданост. Днес казах тези неща, за да ви напомня да не сте пасивни в работата. Трябва да сте способни да следвате всичко, което казвам“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (26)). „Лъжеводачите не вършат реална работа, но знаят как да се държат като чиновници. Кое е първото нещо, което правят, след като станат водачи? Това е да си купят благоволението на хората. Те възприемат подхода „Новите чиновници са нетърпеливи да впечатлят“: първо, те правят няколко неща, за да се подмажат на хората, и уреждат няколко неща, които подобряват ежедневното благосъстояние на всички. Опитват се първо да направят добро впечатление на хората, да покажат на всички, че са в унисон с масите, така че всички да ги хвалят и да казват: „Този водач се отнася към нас като родител!“. След това официално поемат поста. Считат, че имат всеобща подкрепа и че позицията им е подсигурена. След това започват да се наслаждават на ползите от статуса, сякаш им се полагат по право. Техните девизи са: „Животът е само ядене и хубави дрехи“, „Животът е кратък, затова му се наслаждавай, докато можеш“ и „Изпий днешното вино днес, а за утре се тревожи утре“. Те се наслаждават на всеки ден, както дойде, забавляват се, докато могат, и не мислят за бъдещето, а още по-малко се замислят какви отговорности и какъв дълг трябва да изпълнява един водач. Те проповядват няколко думи и доктрини и вършат няколко задачи за пред хората по навик — те не вършат никаква реална работа. Не разкриват истинските проблеми в църквата и не ги разрешават напълно, така че какъв е смисълът от това, че вършат тези повърхностни задачи? Това не е ли измамно? Могат ли да се поверяват важни задачи на такъв тип лъжеводачи? Дали те са съгласно принципите и условията на Божия дом за избиране на водачи и работници? (Не.) Тези хора нямат никаква съвест или разум, лишени са от всякакво чувство за отговорност, но въпреки това искат да заемат някакъв чиновнически пост, да бъдат водачи в църквата — защо са толкова безсрамни? Някои хора, които имат чувство за отговорност, но са със слаби заложби, не могат да бъдат водачи — а какво остава за безполезните хора, които изобщо нямат чувство за отговорност. Те са още по-малко пригодни да бъдат водачи. Колко мързеливи са само тези лакоми и лениви лъжеводачи? Дори когато открият проблем и са наясно, че това е проблем, те не го приемат на сериозно и не му обръщат внимание. Толкова са безотговорни! Макар че са добри оратори и, изглежда, че имат известни заложби, те не могат да разрешават различните проблеми в църковното дело, което води до застой в него. Проблемите продължават да се трупат, но тези водачи не се интересуват от тях и настояват да изпълнят няколко повърхностни задачи по навик. И какъв е крайният резултат? Не объркват ли те църковното дело, не го ли провалят? Не предизвикват ли хаос и липса на единство в църквата? Това е неизбежният резултат“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Докато обмислях Божиите слова, осъзнах, че причината да съм самодоволен и лишен от инициатива в дълга си е това, че по природа бях мързелив и търсех удоволствия. Умът ми беше пълен със сатанински философии за светските отношения като: „Животът е само добра храна и хубави дрехи“, „Изпий днешното вино днес, а за утре се тревожи утре“ и „Животът е кратък, отнасяй се добре към себе си“. Живеех според тези сатанински заблуди с мисълта, че в този земен живот трябва да се наслаждавам. Не можех да оправдая постоянното страдание и изтощение. В резултат на това бях неспособен да постоянствам в каквото и да било. Смятах и най-малкия резултат в работата си за капитал и ставах самодоволен и упадъчен. Беше точно както в ученическите ми години: винаги, когато получавах добри оценки и учителите и съучениците ми ме хвалеха, не желаех да продължавам да влагам мисъл и енергия в ученето си, а просто исках да се забавлявам. Губех интерес към слушането в час или писането на домашни. Но щом оценките ми започнеха да се влошават и родителите и учителите ми ставаха по-строги с мен, залягах над уроците и полагах усилия, докато оценките ми се повишат отново, след което отново се отпусках и исках да се върна към забавленията. През тези години непрекъснато бях контролиран от такива упадъчни идеи и ставах все по-мързелив, по-унил и все по-малко инициативен. Бях лекомислен и непостоянен във всичко, което правех, не бях склонен да страдам или да плащам цена и ставах все по-малко склонен да полагам усилия в дълга си. Както в предишната ми роля на ръководител на екип, така и в настоящата ми роля на член на екип, който проверява напредъка на работата, бях еднакво мързелив и лишен от инициатива. Щом постигнех някакви резултати, се отпусках и исках да редувам работа с почивка, за да не претърпя загуби и да не се изтощя. Дори когато много добре знаех, че има проблеми в работата, не ги разрешавах. Предпочитах да си губя времето с дребни забавления, вместо да пожертвам малко повече от себе си и да платя малко по-висока цена за дълга си. Правех достатъчно само колкото да запазя приличие и да измамя и залъжа водача си. Осъзнах, че съм не само мързелив, но и хитър и лукав; исках единствено да живея живота си на спокойствие и с лекота. Бях се наслаждавал на толкова много от поенето и притока на Божиите слова, както и на Божията грижа и закрила, но все още не успявах да изпълня дори минимума от отговорности. Не бях ли просто безполезен, един паразит в църквата? Къде бяха моята човешка природа и разум? Припомних си един стих от Библията, който гласи: „И безумните ще бъдат погубени от своето си безгрижие“ (Притчи 1:32). Ако не се покаех, дори засега църквата да не ме отстранеше, Бог проучва внимателно всички неща и Светият Дух щеше да спре да действа в мен. Рано или късно щях да бъда отстранен.

След това чрез ядене и пиене на Божиите слова започнах да променям своето отношение към дълга си. Божиите слова гласят: „Как трябва да се отнасяш към Божиите поръчения е изключително важно. Това е много сериозен въпрос. Ако не можеш да изпълниш това, което Бог ти е поверил, тогава не си годен да живееш в Неговото присъствие и трябва да приемеш наказанието си. Напълно естествено и обосновано е хората да изпълняват поръченията, които Бог им поверява. Това е върховната отговорност на човека и е също толкова важна, колкото и самия му живот. Ако се отнасяш лекомислено към Божиите поръчения, това е най-тежкото предателство спрямо Бог. В това отношение си по-жалък от Юда и трябва да бъдеш прокълнат. Хората трябва да придобият задълбочено разбиране за това как да се отнасят към Божиите поръчения и най-малкото трябва да разберат: поверяването на поръчения от Бог на човека е Неговата възхвала на човека, Неговата специална проява на благодат към човека, то е най-славното от нещата и всичко останало може да бъде изоставено — дори собственият живот — но Божиите поръчения трябва да бъдат изпълнени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). „Човекът трябва да се стреми да живее смислен живот и да не се задоволява с временните си обстоятелства. За да изживее образа на Петър, той трябва да притежава неговите знания и опит. Човекът трябва да се стреми към по-висши и по-дълбоки неща. Той трябва да се стреми към по-дълбока и по-чиста любов към Бог и към живот, който има стойност и смисъл. Само това е живот; само тогава човекът ще бъде същият като Петър. Трябва да се съсредоточиш върху инициативното навлизане от положителна страна и не трябва да си пасивен и да си позволяваш да отстъпваш назад в името на временна лекота, пренебрегвайки по-дълбоки, по-подробни и по-практични истини. Трябва да притежаваш практическа любов и трябва да намериш всички възможни начини да се освободиш от този упадъчен, безгрижен живот, който по нищо не се различава от този на животните. Трябва да живееш живот, който има смисъл, живот, който има стойност, и не трябва да се заблуждаваш или да се отнасяш към своя живот като към играчка, с която да си играеш. За всеки, който има решимост и обича Бог, няма недостижими истини и няма справедливост, за която да не може да остане непоколебим. Как трябва да изживееш живота си? Как трябва да обичаш Бог и да използваш тази любов, за да удовлетвориш намеренията Му? Няма по-важен въпрос в живота ти. Преди всичко ти трябва да имаш този вид решимост и постоянство и да не бъдеш като тези, които са безгръбначни слабаци. Трябва да се научиш как да изживяваш смислен живот и да изживяваш смислени истини, и не бива да се отнасяш към себе си толкова небрежно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Чрез Божиите слова осъзнах, че ценността и смисълът на живота се намират в изпълнението на дълг като сътворено същество. Ако винаги търсиш комфорт и лекота, не проявяваш инициатива и си нехаен в дълга си, това е предателство към Бог и Той проклина и се отвращава от такова поведение. Мислех си как Петър усърдно се е стремил да обича и удовлетворява Бог през целия си живот, винаги се е придържал стриктно към Божиите слова и се е опитвал да се подобрява. Той винаги се е стремял да практикува истината и да удовлетворява Бог и в крайна сметка е бил разпнат с главата надолу и е дал гръмко свидетелство за Бог. После се сетих за Ной. След като е приел Божието поръчение, той работил 120 години, за да построи ковчега, никога не се поколебал, дори когато се сблъсквал с безброй трудности и огромно страдание, стремял се безкрайно, докато ковчегът не бил завършен. Като сравнявах моето поведение с това как Ной и Петър са се отнесли към Бог и към дълга си, се почувствах невероятно засрамен. Осъзнах, че съм едновременно егоистичен и мързелив и нямам и капка човешка природа. Нямах ни най-малко чувство за отговорност към дълга си, бях нехаен и отлагах. Щом от мен се изискваше повече или работата станеше натоварена, започвах да се оплаквам, че съм уморен, отпусках се и угаждах на плътта си, дори когато ме побутваха. Изобщо нямах богобоязливо сърце. По начина, по който постъпвах, в крайна сметка щях само да си навредя. Но аз винаги мислех, че съм прав, и бях доволен от полагането дори на най-малкото усилие. Бях толкова безчувствен, глупав и невеж! Въпреки че изпълнявах дълга си по този начин, Бог все още ми даваше шансове да се покая. Не можех да продължавам да наранявам Божиите чувства чрез упадък. Затова се помолих на Бог с думите: „Мили Боже, признавам, че моята природа е ленива и ми липсва човешка природа. Не искам повече да живея по този начин. Искам искрено да търся истината и да изпълня дълга си. Моля Те, проучи внимателно сърцето ми“.

Оттогава започнах да влагам повече време и енергия в дълга си и въпреки че графикът ми всеки ден беше пълен, все пак отделях малко време за учене и подобряване на техническите си умения. Също така редовно обобщавах проблемите и отклоненията в работата си и непрестанно се стремях да подобрявам уменията си. Малко по-късно започнах да получавам по-добри резултати във видеата, които правех. Забелязах, че когато споделях наученото с братята и сестрите си, изглежда, че това беше полезно и за тях. Чувствах се наистина спокоен и удовлетворен. Работата в изпълнението на дълга по този начин беше малко повече и имаше по-малко време за почивка, но не изпитвах умора или някакво страдание. Всъщност усещах, че мисля много по-ясно — нищо подобно на преди, когато прекарвах всеки ден замаян и разсеян. Също така стана по-лесно да виждам всякакви проблеми в работата ни и чрез общение с братята и сестрите ми и Божието просветление и напътствие разрешихме много проблеми своевременно. Но тъй като бях твърде дълбоко покварен от Сатана, неговите идеи за леност все още ми се отразяваха от време на време. Когато започнех да получавам добри резултати, отново ставах малко самодоволен и исках да угодя на плътта си. Веднъж, докато проверявах едно от видеата ни, забелязах един екшън филм да се появява на екрана ми. Помислих си: „Напоследък е толкова напрегнато на работа — нищо няма да стане, ако погледам малко и изпусна парата“. Докато гледах, изведнъж осъзнах, че се връщам към старите си номера. Видях един откъс от Божиите слова: „Искаш да изпълняваш дълга си нехайно. Опитваш се да намалиш темпото и да избегнеш Божията проверка. В такива моменти бързо заставаш пред Бог, молиш се и разсъждаваш дали си постъпил правилно. След това си мислиш следното: „Защо вярвам в Бог? Подобно нехайство може и да мине пред хората, но дали ще мине пред Бог? Освен това вярвам в Бог не за да се отпускам, а за да ме спаси. Това мое поведение не е израз на нормална човешка природа и Бог не го одобрява. Не! Навън можех да се отпускам и да правя каквото си поискам, но сега съм в Божия дом, под Божието върховенство и Бог ме гледа изпитателно. Аз съм човек и трябва да постъпвам според съвестта си. Не мога да правя каквото си поискам. Трябва да действам според Божиите слова, не бива да бъда нехаен. Не мога да се отпускам. И така, как трябва да постъпя, за да не се отпускам, да не бъда нехаен? Трябва да положа някакви усилия. Досега ми се струваше твърде трудно да постъпвам така, исках да избегна страданието. Сега обаче разбирам, че е ефективно, макар и да е по-трудно да постъпвам така, и затова именно така трябва да правя“. В моменти, в които работиш, но все още се опасяваш от страданието, трябва да се молиш на Бог по следния начин: „О, Боже! Аз съм мързелив и лукав човек. Умолявам Те да ме дисциплинираш, да ме укориш, така че съвестта ми да се разчувства и да се засрамя. Не искам да бъда нехаен. Моля Те да ме напътстваш и да ме просветлиш, да ми покажеш моето непокорство и моята грозота“. Когато се молиш така, размишляваш и се опитваш да опознаеш себе си, това ще породи чувство на съжаление и ще си способен да намразиш своята грозота, а грешното ти състояние ще започне да се променя и ще си способен да размишляваш и да си кажеш: „Защо съм нехаен? Защо все се опитвам да се отпускам? Нямам нито съвест, нито разум, щом постъпвам така. Все още ли съм човек, който вярва в Бог? Защо не се отнасям сериозно към нещата? Дали не трябва само да отделя малко повече време и усилия? Това не е голямо бреме. Това трябва да правя. Достоен ли съм да се нарека човешко същество, ако дори това не мога да направя?“. В резултат на това ще вземеш решение и ще дадеш обет: „О, Боже! Разочаровах Те. Наистина съм твърде дълбоко покварен. Нямам съвест и разум, нямам човешка природа. Искам да се покая. Моля Те да ми простиш. Определено ще се променя. Ако не се покая, искам да ме накажеш“. След това нагласата ти ще се промени и ти самият ще започнеш да се променяш. Ще постъпваш и ще изпълняваш дълга си съвестно, по-рядко ще си нехаен и ще можеш да страдаш и да платиш цена. Ще почувстваш, че е прекрасно да изпълняваш дълга си така, а сърцето ти ще е спокойно и радостно. Когато хората могат да приемат Божията внимателна проверка, когато могат да Му се молят и да се осланят на Него, състоянието им скоро ще се промени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Докато обмислях Божиите слова, намерих начин за практикуване. По природа бях ленив, предпочитах комфорта и свободното време и не бях склонен да страдам. Сам по себе си не бих могъл да разреша този проблем; трябваше да се моля на Бог, да разчитам на Него и да приема Неговата внимателна проверка. Следващия път, когато исках да угодя на плътта си и да бъда хитър или да се отпусна, трябваше веднага да се помоля на Бог да ме дисциплинира и укори. Само тогава щях да мога да се опълча на плътта и да изпълня добре дълга си. Затова разказах на Бог за състоянието си в молитва и Го помолих да ме дисциплинира. След молитватасе успокоих и продължих да преглеждам видеото, внимателно обмислях принципите и търсех съответната информация. Докато обмислях работата си, можах да усетя Божието напътствие и бързо успях да установя проблемите във видеото и да измисля начин да ги разреша.

Чрез това преживяване придобих повече вяра в справянето с мързела си. Видях, че просто трябва истински да разчитам на Бог и да приема Неговата внимателна проверка в работата си. Ако отново започнех да угаждам на плътта си, можех да се моля на Бог и да разчитам на Него, за да се въздържа съзнателно. По този начин щях да имам силата да преодолея мързела си и спокойно да изпълнявам дълга си. Напоследък, въпреки че все още често разкривам мисли и идеи за комфорт и спокойствие, знам, че докато следвам Божиите слова и непрестанно ги практикувам и навлизам в тях, този покварен нрав със сигурност ще бъде пречистен и променен.