Занимавах се с общи дела в църквата. Веднъж по време на разговор чух един църковен водач да казва: „Сестра Джън Син има добри заложби, ясно разбиране за нещата и води практично общение върху истината. Възнамерявам да я развивам за работата по поенето“. Скоро след това Джън Син беше избрана за водачка. След като чух тази новина, сърцето ми веднага се сви. Преди и двете с Джън Син се бяхме занимавали с общи дела, но сега тя беше станала водачка, докато аз все още се занимавах с общи дела. Как можеше да имам толкова недостатъци? Цялата сутрин се чувствах много потисната и не можех да се съсредоточа върху работата. По-късно водачът ме попита дали искам да поема работата по общите дела от Джън Син. Бях малко разстроена. Въпреки че бях придобила титлата надзорник, това пак си беше просто работа по общите дела. Колкото и добре да се справях, никой нямаше да разбере, докато ако бях водачка, щях да съм човек, когото църквата полага усилия да развива и към когото всички братя и сестри гледат с надежда и го подкрепят. Чувствах, че работата по общите дела е на по-ниско стъпало, затова не исках да я приема. Притеснявах се какво ще си помислят братята и сестрите за мен, ако я поема. Дали щяха да помислят, че през цялото време съм вършила работа по общите дела, защото през годините на вярата никога не се бях стремила към истината и не бях постигнала напредък? Това щеше да е толкова неловко! Но като се замислих, този дълг бе дошъл при мен с Божието позволение. Дори и да не беше съгласно моите желания, трябваше да се покоря и да не действам въз основа на лични предпочитания, така че неохотно отговорих на моя водач, че съм готова да приема този дълг.

Малко по-късно чух водача да казва: „Брат Шан Дзин има добри заложби и с малко повече усилия в навлизането си в живота може да бъде водач или работник. Постарай се повече за неговото развиване“. Като чух това, се почувствах още по-зле. Аз надзиравах работата на Шан Джин, а дори той беше човек, когото водачът искаше да развива. Защо никой не беше споменал моето име? Надзиравах работата му, но не бях повишена — бях в застой. Как щяха да гледат на мен другите? Наистина ли бях толкова неспособна? Имах някаква способност да управлявам работата, да откривам и решавам проблеми. Понякога, когато водачът обсъждаше нещата, можех да изразя някакво мнение и да правя предложения. Защо водачът не можеше да види силните ми страни? Ако водачът само споменеше името ми и кажеше, че мога да бъда развивана, но трябва да ръководя работата по общите дела, това щеше да докаже, че не бях толкова зле, и щях да се почувствам по-добре. В продължение на няколко дни се разстройвах, щом си помислех за това. Чувствах се напълно апатична, не исках да говоря с братята и сестрите и не понасях бреме в дълга си. Когато другите ми съобщаваха за проблеми, не ги обмислях внимателно, както преди.

Един ден водачът ме помоли да занеса нещо на едно от събранията на групата на Джън Син. Наистина не исках да отида от страх какво ще си помисли за мен Джън Син. Преди изпълнявахме един и същи дълг, а сега тя беше станала водачка, докато аз продължавах да се занимавам с общи дела. Дали щеше да ме гледа с пренебрежение и да ме смята за безполезна? Но се притеснявах, че ако не отида, това ще забави работата, така че трябваше да го преглътна. Когато стигнах дотам, за да не ме разпознае Джън Син, се свих на дивана в дневната и зарових глава в телефона си за повече от половин час. Някои братя и сестри ме заговаряха, но аз не смеех да вдигна глава от страх Джън Син да не ме разпознае. Чувствах се напълно безполезна; чувствах се толкова ужасно, че ми идеше да заплача. Не можах да се сдържа — изтичах в друга стая и плачех тихо, докато се взирах в нощното небе. Мислех си за това, че не заслужавам да бъда развивана. Докато другите ставаха водачи, аз продължавах да се занимавам с общи дела. Какъв беше смисълът да живея така? Стъписах се, когато се улових, че мисля по този начин. Как можех да имам такива мисли? В този момент смътно си спомних Божиите слова: „Статусът и репутацията са животът за антихристите. […] Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация“. Струваше ми се, че тези думи описваха състоянието ми, затова намерих този откъс и го прочетох. Всемогъщият Бог казва: „Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова научих, че във всичко, което правят, антихристите проявяват внимание първо към собствения си престиж и статус, никога не се отказват от стремежа към слава и статус и за тях статусът е толкова важен, колкото и самият им живот. Самоанализирах се: „Защо никога не искам да се занимавам с общи дела? Защо ми е толкова важно да бъда да бъда водачка?“. Осъзнах, че основната причина беше, че според мен водачите имаха статус. Не само братята и сестрите им се възхищаваха, но и висшестоящите водачи ги ценяха, и църквата се беше съсредоточила върху развиването им. Чувствах, че е добре да бъда водачка, да мога да покажа лицето си и че само ако бях водачка, това би означавало, че имам обещание. Също така чувствах, че работата по общите дела е просто справяне с външни дела, че само онези, които не се стремят към истината, изпълняват такъв дълг и тях никой не ги уважава. Заради тези погрешни представи, когато видях, че всички около мен ги повишават и развиват, а някои дори ги избират за водачи, това беше истински удар за мен и винаги исках водачът да спомене моето име. Но когато водачът развиваше други вместо мен, аз станах толкова нещастна, че не исках да виждам никого и вече нямах никакво желание да изпълнявам дълга си. Прекарвах всеки ден, измъчвана от престиж и статус, което беше толкова ужасно, че имах чувството, че животът е безсмислен. Не означаваше ли този стремеж към престиж и статус, че вървях по същия път като на антихриста? Когато осъзнах това, малко се изплаших, затова бързо се помолих на Бог, за да се покая: „Боже, желанието ми за престиж и статус е твърде силно. Не искам да живея в това непокорно състояние. Моля Те, напътствай ме да се освободя от оковите на славата и статуса“.

Един ден прочетох някои от Божиите слова, които ми помогнаха да разбера погрешната си гледна точка към стремежа. Всемогъщият Бог казва: „Винаги ли ви се иска да разперите криле и да полетите, винаги ли искате да летите сами, да бъдете орел, а не птиченце? Какъв е този нрав? Това ли е принципът за вашите постъпки? Постъпките ви трябва да се основават на Божиите слова. Само Божиите слова са истината. Твърде дълбоко сте покварени от Сатана и винаги приемате традиционната култура — думите на Сатана — за истина, за обект на вашия стремеж, което ви улеснява да поемете по грешен път, да вървите по пътя на съпротивата срещу Бог. Мислите и възгледите на поквареното човечество, както и нещата, към които то се стреми, са в разрез с Божиите желания, с истината и със законите на Божието върховенство над всичко, с Неговото устройване на всичко и с Неговия контрол над съдбата на човечеството. Така че независимо колко правилен и разумен е този стремеж според човешките мисли и представи, от гледна точка на Бог той не е положителен и не съответства на Неговите намерения. Тъй като се противопоставяш на факта, че Бог има върховенство над съдбата на човечеството, и тъй като искаш да действаш самостоятелно, като вземеш съдбата си в свои ръце, винаги се блъскаш в стени, и то толкова силно, че от главата ти тече кръв и нищо не ти се получава. Защо нищо не ти се получава? Защото законите, които Бог е установил, не могат да бъдат променени от никое сътворено същество. Божията власт и мощ са над всичко друго и са неприкосновени за всяко сътворено същество. Хората мислят прекалено много за своите способности. Какво кара хората винаги да искат да се освободят от Божието върховенство и да управляват собствената си съдба, да планират бъдещето си, да искат да контролират перспективите, посоката и целите на живота си? Откъде идва тази отправна точка? (От покварения сатанински нрав.) Какво тогава носи на хората поквареният сатанински нрав? (Противопоставяне на Бог.) Какво произтича от това, че хората се противопоставят на Бог? (Болка.) Болка? Това е разрушение! Болката е само малка част. Това, което виждате точно пред очите си, е болка, негативизъм и слабост, това е съпротива и оплаквания — до какъв изход ще доведат тези неща? До унищожение! Това не е нещо маловажно и не е игра. Хората, които нямат богобоязливо сърце, не могат да разберат това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Поквареният нрав може да бъде променен само чрез приемане на истината). Аз бях точно като тези, които Божиите слова разобличават. Исках да бъда като орел, а не като малка птичка, и мислех, че работата по общите дела ме прави да изглеждам като малка птичка, като някой, който не заслужава да го развиват или да го уважават. За мен водачите бяха като орли. Те имаха потенциал, а другите ги ценяха и им се възхищаваха. Живеех според принципи като: „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кора“, „Хората трябва да се стремят да постигнат достойнство“, и други подобни сатанински отрови. Смятах, че в живота хората трябва непрестанно да се стремят към нещо и колкото по-висок е статусът ти, толкова по-добре; в противен случай си нищожество. Под контрола на тези погрешни идеи не можех да изпълнявам дълга си по земния начин, а винаги се стремях да бъда водач, за да ми се възхищават другите. Когато виждах, че братята и сестрите около мен са избрани за водачи, аз бях нещастна, противопоставях се и не можех да го приема. Мислех си: „С нищо не съм по-лоша от всички останали. Защо други хора могат да бъдат водачи, а аз все трябва да върша работа по общите дела?“. Мислех, че работата по общите дела е за онези, които не се стремят към истината, затова живеех в негативизъм започнах да проявявам нехайство и станах мързелива в изпълнението на дълга си. Желанието ми за статус беше твърде силно! Знаех, че заложбите на всеки човек и това какъв дълг може да изпълнява са изцяло предопределени от Бог. Сегашният ми дълг също е под Божието върховенство и подредби, така че трябва да го приема и да се покоря. Все имах чувството, че никой не ме цени за това, че върша работа по общите дела, и станах нещастна, но това беше, защото възгледите ми за стремежа бяха погрешни и бях непокорна. Не бях в състояние да се покоря на Божието върховенство и подредби, бях негативна и се оплаквах. Всъщност аз възразявах, противопоставях се и се опълчвах на Бог. Ако продължавах по този начин, накрая можех само да бъда отритната от Бог.

След това прочетох два откъса от Божиите слова: „Ако имаш чувство за бреме спрямо църковната работа и желаеш да се включиш в нея, това е добре. Но трябва да размишляваш над това дали разбираш истината, дали си способен да разговаряш за истината, за да разрешаваш проблеми, дали си способен наистина да се покориш на делото на Бог и дали си способен да вършиш правилно църковната работа според работните подредби. Ако отговаряш на тези критерии, може да се кандидатираш за водач или работник. Като казвам това, имам предвид, че хората трябва най-малкото да притежават самосъзнание. Първо виж дали си способен да различаваш хората, дали можеш да разбереш истината и да вършиш нещата според принципите. Ако отговаряш на тези изисквания, ти си подходящ да бъдеш водач или работник. Ако не си способен да се самооцениш, можеш да попиташ хората около теб, които те познават или са ти близки. Ако всички те кажат, че нямаш достатъчно заложби, за да бъдеш водач, и че е достатъчно просто да вършиш добре настоящата си работа, тогава би трябвало бързо да опознаеш себе си. Тъй като си с малки заложби, не посвещавай цялото си време на желанието да бъдеш водач — просто прави това, което можеш, изпълнявай дълга си правилно, здраво стъпил на земята, за да имаш душевно спокойствие. Това също е добре. А ако си способен да бъдеш водач, ако наистина притежаваш такива заложби и такъв талант, ако притежаваш работоспособност и чувство за бреме, тогава си точно от този тип талантливи хора, които липсват в Божия дом, и със сигурност ще бъдеш повишен и развиван. Но във всички неща има Божие време. Това желание — желанието да бъдеш повишен — не е амбиция, но трябва да имаш заложбите и да отговаряш на критериите, за да бъдеш водач. Ако имаш малки заложби, но въпреки това посвещаваш цялото си време на желанието да бъдеш водач, да поемеш някоя важна задача, да отговаряш за цялостната работа или да вършиш нещо, което ти позволява да се отличиш, тогава ти казвам: това е амбиция. Амбицията може да доведе до бедствие, затова трябва да се пазиш от нея. Всички хора имат желание да напредват и всички са готови да се стремят към истината, което не е проблем. Някои хора имат заложби, отговарят на критериите да бъдат водачи и са способни да се стремят към истината, и това е хубаво нещо. Други не притежават заложби, така че те трябва да се придържат към собствения си дълг, да изпълняват правилно непосредствения си дълг и да го правят според принципа и изискванията на Божия дом. За тях така е по-добре, по-безопасно, по-реалистично“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). „Хората трябва да имат правилно разбиране и отношение към повишаването и развиването. По тези въпроси те трябва да търсят истината, а не да следват собствената си воля или да имат амбиции и желания. Ако смяташ, че имаш добри заложби, но Божият дом никога не те е повишавал, нито има планове да те развива, не се разстройвай и не започвай да се оплакваш, а просто се съсредоточи върху стремежа към истината и усилията за постигане на напредък. Когато имаш някакъв духовен ръст и си способен да вършиш истинска работа, Божиите избраници естествено ще те изберат за водач. А ако считаш, че си с малки заложби и че нямаш никакъв шанс да бъдеш повишен или развиван, и че е невъзможно да постигнеш амбициите си, не е ли това нещо добро? Това ще те предпази! Тъй като си с малки заложби, ако се натъкнеш на група слепи объркани хора, които те изберат за свой водач, няма ли да ти пари под краката? Не си способен да вършиш каквато и да е работа и очите и умът ти са слепи. Всичко, което правиш, предизвиква прекъсване. Всеки твой ход е злодеяние. За теб ще е по-добре да вършиш добре работата, свързана с настоящия ти дълг. Поне няма да се злепоставиш, а и е по-добре, отколкото да си лъжеводач и да си обект на задкулисни критики. Като човек, трябва да имаш точна преценка за себе си, трябва да имаш малко самосъзнание. Ако ги имаш, ще можеш да избегнеш поемането по неправилния път и допускането на сериозни грешки“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). Четенето на Божиите слова ме развълнува. Винаги имах чувството, че съм по-добра от братята и сестрите около мен, и исках да бъда водачка, но дали наистина бях подходяща за това? Наистина ли имах нужните заложби, за да бъда водачка? Водачите трябва да се стремят към истината, да са способни в работата и да имат добра човешка природа. Не всеки може да бъде водач. Ако нямаш качествата да бъдеш водач и не можеш да вършиш действителна работа, дори и да станеш водач, няма да останеш такъв за дълго, а някои стават лъжеводачи. Всъщност преди бях отговаряла за работата на църквата, но тъй като заложбите ми бяха ниски и не бях много способна, не можех да върша действителна работа или да решавам проблемите и трудностите на другите при навлизането им в живота, и в крайна сметка бях преназначена. По отношение на заложбите и работните си умения наистина не бях квалифицирана да бъда водачка. За сравнение, бях относително квалифицирана в работата по общите дела и можех да върша действителна работа в тази област. Църквата подрежда работата в зависимост от заложбите и силните страни на всеки човек. По този начин хората могат да изпълняват ролята си подобаващо и това е от полза за работата на църквата. Но аз не бях наясно със собствените си качества. Явно ми липсваха заложбите и квалификацията, за да бъда водачка, но въпреки това винаги имах чувството, че съм талантлива и превъзхождам другите, и винаги исках да бъда повишена. Когато виждах как водачът развива другите, но не и мен, се чувствах недоволна, че не ме цени, и станах нехайна в дълга си, негативна и враждебна към Бог. Бях толкова надменна и лишена от себепознание! Когато разбрах това, се почувствах много виновна; успях да се отнеса правилно към настоящия си дълг и имах желание да застана на мястото си и да изпълнявам дълга си, здраво стъпила на земята.

По-късно чух един химн с Божиии слова „Аз съм само едно мъничко сътворено същество“:

1  О, Боже! Независимо дали имам статус, или не, сега разбирам себе си. Ако статусът ми е висок, това е защото е издигнат от Теб, а ако е нисък, е заради това, което Ти си отредил. Всичко е в Твоите ръце. Нямам нито избор, нито оплаквания. Ти си повелил да се родя в тази страна и сред този народ и всичко, което трябва да направя, е да бъда напълно покорен под Твоята власт, защото всичко е както Ти си повелил.

2  Не се замислям за статуса; в края на краищата, аз съм само едно сътворено същество. Ако Ти ме поставиш в бездънната пропаст, в езерото от огън и жупел, аз съм само едно сътворено същество. Ако ме използваш, аз съм сътворено същество. Ако Ти ме доведеш до съвършенство, аз все още съм сътворено същество. Ако Ти не ме доведеш до съвършенство, аз все още ще Те обичам, защото не съм нищо повече от сътворено същество.

3  Аз не съм нищо повече от едно миниатюрно сътворено същество, създадено от Господа на творението, само един от всички сътворени хора. Ти си Този, Който ме е създал, а сега Ти ме постави в Своите ръце, за да постъпиш с мен, както пожелаеш. Аз съм готов да бъда Твой инструмент и да служа като контрастиращ предмет на Теб, защото всичко е такова, каквото Ти си повелил. Никой не може да го промени. Всички неща и всички събития са в Твоите ръце.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Защо не искаш да служиш като контрастиращ предмет?)

Докато разсъждавах върху Божиите слова, сърцето ми се озари. Моят статус, висок или нисък, бе предопределен от Бог и независимо дали имах статус, или не, аз бях просто едно незначително сътворено същество. Щях да си остана сътворено същество, независимо дали имах висок, или нисък статус. Същността ми нямаше да се промени. Църквата ми уреди да върша работа по общите дела, така че трябваше да си заема мястото, да използвам пълноценно силните си страни и да правя всичко възможно, за да се справя добре с работата. Това беше мое задължение като сътворено същество. Това осъзнаване ми даде чувство на освобождение и аз тихо се помолих на Бог: „Боже! Не искам повече да бъда негативна и да Ти се противопоставям. Независимо от статуса си ще се покоря на Твоето върховенство и подредби и ще изпълнявам дълга си“. След това вече не се противопоставях на ситуациите, подредени от Бог. Обмислях как да изпълнявам добре настоящия си дълг и да върша работата си прагматично. Чувствах се наистина спокойна, когато приложих това на практика.

По-късно размишлявах и осъзнах, че има и друга причина, поради която не исках да се занимавам с общи дела, а именно, че се придържах към един абсурден възглед. Смятах, че хората, които се занимават с общите дела, не се стремят към истината, че се намират на по-ниско стъпало и нямат надежда за спасение и че само тези, които са развивани и имат важни роли, се стремят към истината и имат шанс да бъдат спасени. Прочетох още Божии слова, които се отнасят до този погрешен възглед. Всемогъщият Бог казва: „В Божия дом постоянно се споменава за приемането на Божието поръчение и за правилното изпълнение на дълга. Как възниква дългът? Ако говорим в по-общ план, той възниква в резултат на Божието дело на управлението, което носи спасение на човечеството. Ако говорим по-конкретно, тъй като Божието дело на управлението се развива сред човечеството, се появяват различни видове работа, които изискват от хората да си сътрудничат и да ги свършат. Това е породило отговорности и мисии, които хората трябва да изпълняват, и тези отговорности и мисии са дългът, който Бог дава на човечеството. В Божия дом различните задачи, които изискват сътрудничеството на хората, са дългът, който те трябва да изпълняват. И така, има ли разлики в дълга по отношение на по-добро и по-лошо, възвишено и низко или голямо и малко? Такива разлики не съществуват. Щом нещо е свързано с Божието дело на управлението, щом е изискване на делото на Неговия дом и се налага от разпространяването на Божието евангелие, тогава то е дълг на човека. Това е произходът и определението на дълга. […] Независимо какъв е твоят дълг, той е мисия, която Бог ти е дал. Понякога от теб може да се изисква да се грижиш за важен предмет или да го пазиш. Това може да е сравнително дребен въпрос, за който може да се каже само, че е твоя отговорност, но това е задача, която Бог ти е дал. Ти си я приел от Него. Ти си я приел от Божиите ръце и това е твой дълг“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга?). „Не е вярно, че хората придобиват истините реалности веднага, щом започнат да изпълняват дълга си. Изпълнението на дълга е само един метод и един канал, който човек да използва. При изпълнението на дълга си хората използват стремежа към истината, за да преживеят Божието дело, постепенно да схванат и приемат истината и след това да я практикуват. Тогава те достигат състояние, в което сами се отказват от покварения си нрав, отървават се от обвързаностите и контрола на покварения нрав на Сатана и така стават хора, които притежават истината реалност и придобиват нормална човешка природа. Само когато имаш нормална човешка природа, изпълнението на дълга ти и действията ти ще бъдат поучителни за хората и задоволителни за Бог. А хората могат да бъдат приемливи сътворени същества само когато са одобрени от Бог за изпълнението на дълга си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и нещата около себе си). Божиите слова преобърнаха погрешната ми представа за моя дълг. Разбрах, че дългът произтича от Божието управленско дело за спасяване на човечеството и че няма разлика между висок и нисък или между голям и малък. Няма значение какъв е дългът — той е задължение и отговорност за хората и ние трябва да направим всичко възможно, за да го изпълним. Църковното дело изисква сътрудничество между тези, които изпълняват всеки дълг. Всеки от тях е незаменим. Преди не разбирах истината. Следвах представите си, като си мислех, че работата по общите дела е недостойна и нямам надежда да получа спасение. Това е изцяло погрешно разбиране на Бог. Всъщност това дали някой може да бъде спасен няма нищо общо със статуса или дълга му. Не е вярно, че да си водач означава, че притежаваш истината и ще бъдеш спасен. Ако станех водач, но не се стремях към истината и не действах според принципите, накрая щях да бъда освободена и отстранена. Сетих се за антихристите и лъжеводачите, които бяха разкрити. Църквата ги развиваше за важен дълг, но те не се стремяха към истината. Те се стремяха към престиж и статус, занимаваха се с лични дейности, бяха враждебни към Божия дом и в крайна сметка бяха отстранени. Бог е праведен. Той не определя изхода на хората въз основа на това дали са били развивани или ценени, или дали са имали висок статус. Решаващото е дали са придобили истината и дали са променили живота си нрав. Това е стандартът, по който Бог определя дали някой може да бъде спасен.

Моят опит през това време ми показа малко по-ясно природата на стремежа към престиж и статус. Стремежът към слава и статус не е правилният път; това е противопоставяне на Бог. Нищо няма по-голямо значение от стремежа към истината. Освен това този опит ми даде и малко самопознание, и правилен възглед относно мен самата и желанието ми да се стремя да бъда водач вече не е толкова силно. Когато чуя, че някои братя и сестри са избрани за водачи, въпреки че понякога това все още предизвиква емоции у мен, успявам да се справя с него по подходящ начин, вече не съм толкова възпряна и мога нормално да си сътруднича с братята и сестрите в дълга си. Благодаря на Бог!