Докато служех като църковен водач, Уан Хуа надзираваше работата ми. Тя често говореше за това как управлява църковното дело, като ми казваше, че не просто отговаря за работата в собствената си църква, а следи и работата на няколко други църкви, и висшестоящите водачи я хвалят за това, че е мъдра, с добри заложби и способна да се справи с работата. Тя каза, че причината, поради която е успешна в работата си, е главно защото се е съсредоточила върху личното си навлизане в живота. Каза ми също, че по време на ученическите си години обичала да пише есета и пишела добре — поради което писмената ѝ кореспонденция с водачи и колеги рядко се нуждаела от редактиране, и можела да предава сложни въпроси на разбираем език. Тя каза, че Бог я е надарил с тези умения и сега тя ги използва. Доста ѝ завиждах, когато ми каза това, и се възхищавах на добрите ѝ заложби, впечатляващото ѝ представяне в работата и търсенето на истината.

Но след като работих с нея в продължение на два месеца, забелязах, че тя често си оставаше вкъщи, вместо да посещава събрания. Попитах я: „Защо не идваш на събрания?“. Тя отговори: „Аз ям и пия от Божиите слова и се въоръжавам с истината у дома, за да мога по-добре да водя общение с другите върху Божиите слова и да разрешавам проблемите им“. Помислих си: „Сега е моментът за разпространение на евангелието и евангелската работа е основната ти отговорност. Но въпреки това, в такъв натоварен момент, ти пак си седиш вкъщи. Не означава ли това, че не вършиш действителна работа, а алчно се радваш на предимствата на своя статус?“. Но след това си помислих: „Тя има толкова добри заложби и е водачка от толкова дълго време. Дори висшестоящите водачи говорят за добрите ѝ заложби, мъдрост и работни умения. Дори и да се наслаждава малко на предимствата на статута си, какво от това? Всички имаме поквара; напълно нормално е да я разкриваме от време на време. Трябва да спра с тези необосновани предположения“. Зарязах въпроса просто така и повече не мислех за него. По това време аз и няколко мои колеги организирахме ежедневни събрания с всяка група, за да провеждаме общение и да разрешаваме проблемите и трудностите в евангелската работа. Колкото повече водехме общение, толкова повече се изясняваха нещата за всички и намерихме някои пътища за практикуване. Разказахме на Уан Хуа за резултатите, които бяхме постигнали по време на събранията. За наша изненада обаче тя не се впечатли — каза, като се усмихваше насила: „Наистина не бива да се съсредоточавате върху общението за евангелската работа и разрешаването на тези незначителни подробности. Това е работа за онези, които разпространяват евангелието — това е просто детска игра. По време на събранията трябва да се съсредоточите над общението за това как да търсите истината и как да търсите навлизане в живота. Тогава успехът в евангелската работа ще дойде естествено“. Като чух какво каза тя, не посмях да се придържам към собственото си мнение. Чувствах се раздвоена и бях в недоумение — ако не направех това, което тя каза, и последваше отклонение в евангелската работа, братята и сестрите щяха да кажат, че вината е моя. Прекъсването и възпрепятстването на евангелската работа е злодеяние. Да ме заменят, щеше да бъде леко наказание; в по-сериозен случай можеше да бъда отлъчена. „Забрави“, помислих си, „просто ще направя това, което тя казва!“.

На следващия ден, по време на едно събрание, другите повдигнаха въпроса за някои реални проблеми и трудности, с които се бяха сблъскали, докато разпространявали евангелието. Този път обаче не им помогнах да анализират проблемите си и да търсят начини за разрешаването им според действителните ситуации, пред които са били изправени. Вместо това просто избягвах тези трудности и проблеми и ги попитах какво са научили за себе си, след като са се сблъскали с тези въпроси. Казах също, че само ако се съсредоточим върху собственото си навлизане в живота, можем да постигнем резултати в дълга си. Като чуха това, братята и сестрите просто се спогледаха един друг безпомощно. Никой не каза и дума. Събранията продължиха по този начин през следващите няколко дни. Колкото повече водех общение по този начин, толкова повече се уморявах. Общението ми беше скучно и досадно; нямах какво да кажа и ми липсваше насока при воденето на събранията. Чувствах се наистина ужасно. Такива събрания изглеждаха безплодни — те не разрешаваха проблемите на братята и сестрите. Колегите ми също се чувстваха по този начин. Потърсихме Уан Хуа, за да проведем общение с нея, и я попитахме дали грешахме, като работехме по този начин. Но Уан Хуа настояваше, че не беше нужно да решаваме действителните проблеми — стига да сме водели общение върху навлизането в живота, евангелската работа щяла да бъде ефективна. Тя също така каза, че сме били неопитни и ни липсвала проницателност, че сме се съсредоточавали само върху работата си, а не сме търсели истината. След като каза това, аз отново бях в недоумение как да постъпя. Помислих си: „Тя има добри заложби, надзирава много различни проекти и висшестоящите водачи имат високо мнение за нея, така че просто трябва да направя това, което тя казва! В края на краищата, аз имам слаби заложби, липсват ми опит и проницателност и съм по-низша от нея във всяко отношение“. Така че в крайна сметка продължих да изпълнявам нейните заповеди.

През това време други църкви подобряваха резултатите си в разпространението на евангелието и броят на новоповярвалите при тях се увеличаваше експоненциално. Резултатите на нашата църква обаче всъщност се влошаваха. Чувствах се наистина ужасно и нямах представа как да постъпя. Точно по това време се проведе събрание на колегите и когато водачите от другите църкви чуха защо нашата църква не е постигнала добри резултати в разпространението на евангелието, те разкритикуваха Уан Хуа, че се радва на предимствата на позицията си, без да върши действителна работа. Тя отхвърли това, разплака се и се опита да се защити. Каза, че не само тя била виновна за слабите резултати от евангелската работа и че и други сътрудници също имали вина за това. Опитахме се да проведем общение с нея и да я оставим да се самоанализира, но тя просто не искаше да го направи. Продължи да плаче и да вдига врява и напълно прекъсна събранието. Като видях как се развиват нещата, си помислих: „Ние проведохме общение, за да разрешим проблемите на евангелската работа, но ти продължаваше да ни пречиш и да казваш, че трябва да се съсредоточим върху навлизането в живота. Пренебрегваше разрешаването на истинските трудности и проблеми в евангелската работа, като твърдеше, че трябва да се „съсредоточим върху навлизането в живота“. Не правеше ли това? Фактите по въпроса са ясни — вместо да признаеш какво направи, ти се опита да прехвърлиш вината. Не означава ли това, че не можеш да приемеш истината?“. Възнамерявах да информирам висшестоящите водачи за нейното положение и да ги оставя да преценят дали тя е подходящ човек. Но после ми хрумна, че може би тя просто е била в лошо състояние напоследък. Това, че беше скастрена, за капак на всичко, сигурно пряко е накърнило достойнството и статуса ѝ. Ето защо беше реагирала толкова бурно. Ако просто беше изпаднала в лошо състояние, а аз докладвах за положението ѝ на висшестоящите водачи, щяха ли те да си помислят, че ми липсват истина и проницателност и че не мога да се отнасям справедливо с хората? А ако Уан Хуа разбереше, щеше ли да си помисли, че умишлено ѝ създавам трудности? Дали щеше да ме изолира и да ми създаде неприятности? Дали щеше да се опита да ме замени заради това? Предположих, че първо просто трябва да проведа общение с нея и след това да преценя. След като проведяхме общение и аз добиех правилна преценка за нея, пак можех да я докладвам, ако се наложеше.

На втория ден от събранието на сътрудниците, случайно чух Уан Хуа да осъжда една сестра пред друга, което разпали спор между тях. Напомних ѝ: „Тези две сестри вече имаха някои недоразумения и като говориш по този начин, само ще раздухаш огъня. Как ще продължат да си сътрудничат след това?“. Тя не искаше да приеме това и се заяде с мен: „Всичко, което казах, беше вярно. Аз съм прям човек — наричам нещата с истинските им имена и казвам това, което мисля“. Казах: „Това не означава, че наричаш нещата с истинските им имена. Начинът, по който описа поведението на тази сестра, не беше фактологичен или обективен — ти я съдеше. Не прояви внимание към това, че думите ти може да навредят на тази сестра, или към ефекта, който може да имат върху църковното дело. Единственото, което може да произтече от това, е, че отношенията им ще се влошат и те няма да могат да си сътрудничат правилно. На това му се казва да сееш раздор“. За моя изненада тя отговори: „Аз не съм като някои хора, които не казват какво мислят, винаги говорят двусмислено, не са прозрачни в действията си и са измамни“. Като чух намеците и агресията в думите ѝ, разбрах, че проблемът ѝ е сериозен, и исках да я докладвам на водачите. Но после се замислих: „Всичко, което направих днес, беше да ѝ дам някои предложения, а тя веднага ме нападна. Ако разбере, че съм докладвала за проблемите ѝ, дали ще изпадне в ярост и ще потърси отмъщение? Тя вече каза, че съм измамна — какво ще стане, ако ме заклейми и каже, че не съм подходяща за църковен водач и направи така, че да ме заменят? Полицията на компартията все още ме преследва, така че не мога да се върна у дома. Ако ме заменят, но все още не мога да се върна на събранията вкъщи, къде другаде мога да отида?“. Тази нощ се чувствах наистина ужасно. Мислите ми се въртяха бясно и цяла нощ не успях да мигна. В крайна сметка реших да не я докладвам. Тогава, на следващата сутрин, ударих главата си в рамката на двуетажното ми легло толкова силно, че се почувствах замаяна и ми се зави свят. Имах две големи цицини, които не изчезнаха в продължение на няколко дни. Помислих си: „Бог дисциплинира ли ме?“. Но в онзи момент бях вцепенена и не се самоанализирах. През тези няколко дни обикалях като зомби и се чувствах така, сякаш бях загубила делото на Светия Дух.

За моя изненада, непосредствено след събранието на сътрудниците, някои братя и сестри, изпратени от висшестоящите водачи, дойдоха да проучат положението на Уан Хуа. Разказах им всичко, което знаех. Братята и сестрите ме скастриха жестоко: „Явно си знаела, че има проблем, така че защо не съобщи за това, което си видяла? Дори и да не си могла да схванеш същността на проблема, можеше поне да съобщиш онова, което си видяла, което си знаела, както и конкретните подробности за нейното държание, на висшестоящите водачи. Знаела си, че трябва да докладваш за нейните проблеми, но за да защитиш себе си, не си практикувала истината и ни най-малко не си пазила църковното дело. Ти си истински егоистична и достойна за презрение!“. След като бях скастрена по този начин, истински съжалявах и се разкайвах. Помолих се на Бог: „О, Боже! Знам, че не пазех църковното дело, но не знам източника на моя проблем. Моля Те, просветли ме и ме напътствай да опозная себе си. Готова съм да се покая“.

След това се натъкнах на този откъс от Божието слово: „Църковните водачи и работници трябва да обръщат внимание на два принципа в работата си. Първият е да изпълняват задълженията си точно според принципите, определени в работните подредби, никога да не нарушават тези принципи и никога да не основават работата си на каквито и да било лични представи или идеи. Трябва да проявяват загриженост за работата на църквата във всичко, което правят, и винаги да поставят интересите на Божия дом на първо място. Другото и най-важно нещо е във всичко да се съсредоточават върху следването на напътствията на Светия Дух и стриктно да се съобразяват с Божиите слова във всички свои действия. Ако все още са способни да се противопоставят на напътствията на Светия Дух или ако упорито следват свои собствени идеи и правят неща според собственото си въображение, то техните действия ще представляват изключително сериозно опълчване срещу Бог. Честото обръщане на гръб на просветлението и напътствието на Светия Дух ще ги отведе до задънена улица. Ако изгубят делото на Светия Дух, то те няма да могат да работят; и дори ако някак успеят да работят, те нищо няма да постигнат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че това, което Бог изисква от водачите и работниците в тяхната работа, е те да работят точно според работните подредби и да изпълняват дълга си в съответствие с принципите на Божия дом. Ако вървят по свой собствен път, нарушават принципите, както и напътствията на Светия дух, и упорито се придържат към собствените си идеи в работата си, оказват сериозна съпротива срещу Бог. Едва тогава разбрах защо бях изгубила делото на Светия Дух и бях потънала в мрак. Бях видяла, че Уан Хуа не посещаваше събрания и не водеше общения върху евангелската работа. Освен това знаех, че това е в нарушение на работните подредби, и също така знаех, че да правя това, което тя казваше, явно не даваше резултат. Но тъй като вярвах, че тя има добри заложби и е способен работник, и аз започнах да нарушавам работните подредби заедно с нея и в резултат на това евангелската работа пострада значително. Видях, че Уан Хуа не искаше да се самоанализира, независимо колко пъти беше сгрешила, че тя дори обръщаше нещата, нападаше другите и изобщо не искаше да приеме истината. Но тъй като се страхувах да не я обидя и да бъда заменена, не докладвах за проблема ѝ. Нарушавах работните подредби, както и напътствията и просветлението на Светия Дух, и упорито се противях на Бог. Как можеше Бог да не ме презре? Не бях придобила просветление от Божиите слова, нямах какво да кажа в общението си, не успях да намеря път в дълга си и бях потънала в пълна тъмнина. Бог криеше лицето Си от мен.

Докато размишлявах върху всичко това, се натъкнах на този откъс от Божието слово: „Объркване е, когато не можеш да прозреш даден въпрос; не знаеш как да го прецениш или разпознаеш по начин, който съответства на принципите или е точен. Дори ако можеш донякъде да го прозреш, не си сигурен дали твоят възглед е правилен, не знаеш как да се справиш с въпроса или да го разрешиш, и ти е трудно да стигнеш до заключение по него. Накратко казано, не си уверен за него и не можеш да вземеш решение. Ако не разбираш дори малко от истината и никой друг не разреши проблема, тогава той става неразрешим. Не е ли това изправяне пред трудно предизвикателство? Когато се сблъскат с такива проблеми, водачите и работниците трябва да ги докладват на Горното и да търсят от Горното, за да ги разрешат по-бързо. Често ли се сблъсквате с обърквания? (Да.) Редовното сблъскване с обърквания само по себе си е проблем. Да кажем, че си изправен пред проблем и не знаеш подходящия начин да се справиш с него. Някой предлага решение, което смяташ за разумно, докато друг човек предлага различно решение, което ти също смяташ за разумно, и ако не можеш ясно да видиш кое решение е по-подходящо, като мненията на всички се различават и никой не схваща първопричината или същността на проблема, тогава неминуемо се появяват пропуски в разрешаването на проблема. Следователно, за да се разреши даден проблем, е от решаващо значение и е важно да се определи неговата първопричина и същност. Ако водачите и работниците не са проницателни, не схващат същността на проблема и не могат да стигнат до правилното заключение, те трябва своевременно да докладват проблема на Горното и да търсят решение от него. Това е необходимо и не е прекалена реакция. Неразрешените проблеми могат да доведат до сериозни последствия и да повлияят на църковното дело — това трябва да бъде напълно разбрано“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). Докато четях Божиите слова, разбрах, че когато се сблъскваме с проблеми в дълга си, като конфликти между колеги, които не знаем как да разрешим, или ако сме забелязали проблем с някого, но не можем да установим напълно ситуацията и не знаем как да се справим с нея, трябва своевременно да докладваме на висшестоящите водачи и да потърсим решение. Докладването на проблеми не означава, че търсим грешки у хората, че ги клеветим или че правим от мухата слон. Смисълът е да се разрешат проблемите, които хората не могат да разберат сами, така че да се предотврати забавяне в работата и в навлизането в живота на хората. Що се отнася до мен, независимо с колко проблеми се сблъсквах и колко сериозни бяха те, предпочитах да забавя работата и да навредя на навлизането в живота на братята и сестрите, отколкото да докладвам проблемите, ако това застрашаваше моите интереси или бъдещите ми перспективи. Когато видях, че Уан Хуа действа в разрез с работните подредби и не надзирава евангелската работа, въпреки че не бях разбрала напълно проблема, почувствах, че нещо не е наред и че тя е преминала всякакви граници. Именно тогава трябваше незабавно да докладвам за ситуацията с нея на висшестоящите водачи. Аз обаче се притеснявах, че ако не се придържам към нейните нареждания, ще бъда подведена под отговорност, затова направих това, което тя каза. Когато Уан Хуа вдигна толкова неразумна суматоха, след като беше скастрена, не бях сигурна дали не е просто в лошо състояние, или е човек, който отхвърля и мрази истината в самата си същност. И все пак можех да направя своевременен доклад, за да могат висшестоящите водачи да изпратят някой, който да разследва и да прозре, за да се избегне забавяне на църковното дело, защото е бил използван неподходящ човек. Но се притеснявах, че ако я докладвам погрешно, висшестоящите водачи ще си помислят, че имам лоша преценка за другите. По същия начин се опасявах, че след това Уан Хуа ще ме потисне, затова все отлагах докладването на нейния проблем. Ако бях отговорен човек, който пази църковното дело, тогава независимо дали схващах същността на въпроса и дали разбирах истината, нямаше да бъда възпирана от нищо. Щях да намеря начин да защитя интересите на църквата. Но вместо това, за да защитя себе си, аз стоях пасивно, като се оправдавах с думите, че ще я докладвам веднъж щом имам правилно прозрение. Но ако изчаках, докато получа правилно прозрение, нямаше ли да е твърде късно? Нямаше ли тогава евангелската работа да бъде още по-неблагоприятно засегната? Тогава разбрах колко е важно да търсим истината, когато сме изправени пред трудности и сме объркани. Да бъдеш ангажиран с опазването на църковното дело, е наистина важно!

За да се предпазя, аз все отлагах докладването на проблемите на Уан Хуа и това нанесе много сериозни щети на евангелската работа. Чувствах огромно разкаяние. По-късно се натъкнах на Божиите слова, разобличаващи антихристите: „Как се проявява егоизмът и подлостта на антихристите? Във всичко, което е от полза за техния статус или репутация, те полагат усилия да направят или кажат каквото е необходимо, и с готовност понасят всякакви страдания. Но когато става дума за работа, подредена от Божия дом, или за работа, която е от полза за израстването в живота на Божиите избраници, те напълно я пренебрегват. Дори когато зли хора прекъсват, смущават и извършват всякакви злини, и по този начин сериозно засягат работата на църквата, те остават безучастни и безразлични, сякаш това няма нищо общо с тях. А ако някой открие и докладва за злодеянията на зъл човек, те казват, че не са видели нищо, и се преструват, че са в неведение“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърти екскурс: обобщаване на характера на антихристите и на нрава им същност (Първа част)). „Някои хора не разбират много истини. Те не разбират принципите във всичко, което правят, и когато се сблъскат с проблеми, не знаят как да се справят правилно с тях. Как трябва да практикуват в тази ситуация? Най-ниският стандарт е да се действа според съвестта — това е основното. Как трябва да се действа според съвестта? Действай искрено и бъди достоен за Божията доброта, за това, че Бог ти е дал този живот и ти е предоставил тази възможност да постигнеш спасение. Това ли е влиянието на твоята съвест? Щом изпълниш този основен минимум от критерии, ще получиш защита и няма да допускаш груби грешки. Тогава няма да правиш толкова лесно неща, с които да се бунтуваш срещу Бог или да се отклоняваш от отговорностите си, нито пък ще си толкова склонен да действаш нехайно. Няма да си толкова склонен да плетеш интриги за статуса, славата, придобивките и бъдещето си. Такава роля играе съвестта. Както съвестта, така и разумът трябва да са съставни части на човешката природа на хората. Те са и най-основните и най-важните. Що за човек е този, който няма съвест и не притежава разума на нормалната човешка природа? Най-общо казано, това е човек, който не притежава човешка природа, човек с изключително лоша човешка природа. По-конкретно, какви проявления на изгубена човешка природа показва този човек? Опитайте се да анализирате какви характерни черти имат такива хора и какви конкретни проявления присъстват. (Те са егоистични и низки.) Егоистичните и низки хора са нехайни в действията си и стоят настрана от всичко, което не ги засяга лично. Не зачитат интересите на Божия дом и не проявяват внимание към Божиите намерения. Не поемат никакво бреме да изпълняват дълга си или да свидетелстват за Бог и нямат чувство за отговорност. […] Има хора, които независимо какъв дълг изпълняват, не поемат никаква отговорност, нито съобщават своевременно на ръководителите си за проблемите, които са открили. Затварят си очите, когато видят хора, които прекъсват и смущават. Когато видят зли хора да вършат злодеяния, не се опитват да ги спрат. Нито защитават интересите на Божия дом, нито се замислят какъв е техният дълг и каква е отговорността им. Когато изпълняват дълга си, такива хора не вършат никаква истинска работа. Те са угодници и са алчни за удобства; говорят и действат само заради суетата, престижа, статуса и интересите си и са готови да посветят времето и усилията си само на неща, които им носят полза“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). Докато четях Божиите слова, осъзнах, че в дълга си често ще се сблъскваме с проблеми, които не разбираме напълно и не знаем как да разрешим, но тези, които имат човешка природа, защитават интересите на църквата с чиста съвест. Онези, които нямат съвест и разум, проявяват внимание само към собственото си достойнство, статус и личен интерес. Те не съобщават за проблемите, които наблюдават, и са невероятно егоистични и достойни за презрение. Точно такава бях и аз. В името на моята репутация, статус, бъдещи перспективи и крайна цел бях отлагала докладването на Уан Хуа за това, че бе прекъсвала църковното дело. Живеех според сатанински отрови като „Разумните хора са добри в самозащитата, тъй като се стараят само да не правят грешки“ и „Забележиш ли нередност, не я обсъждай надълго и нашироко“. Страхувах се, че ако съобщях за проблемите на Уан Хуа, щях да бъда потисната или заменена, затова си измислях оправдания като: „Така или иначе всички са покварени“, „Може би тя просто е в лошо състояние“ и „Ще докладвам за проблема, след като го схвана по-добре“. Тези оправдания може да са звучали правилно, но в действителност просто се опитвах да се предпазя и да избягам от отговорност. Грижех се само за репутацията, статуса, бъдещите перспективи и крайната си цел — не бях проявила внимание към църковното дело, нито бях защитила интересите на църквата. Поведението ми беше егоистично, достойно за презрение и нечовешко. Наистина хапех ръката, която ме хранеше!

По-късно размишлявах защо все отлагах да съобщя за проблемите на Уан Хуа и осъзнах, че една от причините бе, че ми липсваше проницателност за нея. Чрез разобличаването на Божиите слова придобих проницателност и разбиране за поведението на Уан Хуа. Бог казва: „Методът на хората за самопревъзнасяне и свидетелство за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като крият от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, така че те да виждат само техния блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно; нямат смелостта да се открият и да споделят с тях, а когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Нямат търпение да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не е ли това начин да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си? Дали хората, които имат съвест и разум, се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не. В такъв случай що за нрав се разкрива обикновено, когато човек го прави? Надменност. Това е един от основните видове нрав, които се разкриват, следван от измамността, част от която е, че този човек прави всичко възможно, за да накара другите да имат добро мнение за него. Думите му са напълно непроницаеми и е ясно, че зад тях се крият подбуди и кроежи, той се перчи, но иска да го прикрие. В резултат от това, което казва, хората остават с впечатлението, че е по-добър от тях, че никой не може да се мери с него и че всички останали стоят по-долу от него. А дали този резултат не се постига с подмолни средства? Що за нрав се крие зад тях? И дали включва елементи на нечестивост? (Така е.) Това е вид нечестив нрав. Вижда се, че средствата, които използват, са ръководени от измамен нрав. Защо тогава казвам, че това е нечестиво? Каква връзка има това с нечестивостта? Какво мислите вие: могат ли те да бъдат открити относно целите си, когато се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не могат. Но в дълбините на сърцата им винаги има някакво желание и това, което казват и правят, е в подкрепа на това желание, а целите и мотивите на това, което казват и правят, се пазят в голяма тайна. За да постигнат тези цели, те ще използват например неправилно насочване на вниманието или някаква подмолна тактика. Не е ли такава потайност лукава по своята природа? Не може ли подобно лукавство да се нарече нечестиво? (Да.) То наистина може да се нарече нечестиво и е по-дълбоко от измамността. Те използват определен начин или метод за постигане на целите си. Този нрав е измамност. Но амбицията и желанието дълбоко в сърцата им винаги да искат хората да ги следват, да се уповават на тях и да им се прекланят, често ги кара да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, и да правят тези неща безскрупулно и безсрамно. Какъв е този нрав? Това се издига до нивото на нечестивост“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за самите себе си). Чрез Божиите слова видях, че антихристите имат надменен и зъл нрав. За да постигнат целта си да впримчат и контролират хората, те използват всякакви методи, за да се възвеличават и да свидетелстват за себе си, като карат хората несъзнателно да им се възхищават, да ги почитат и да чувстват, че никой друг не може да се сравнява с тях. Божиите слова ми позволиха да придобия известно прозрение за методите и намеренията на Уан Хуа. Спомням си, че като общувах с нея, тя често се хвалеше с това как се справя с работата и с похвалите, които получава от висшестоящите водачи. Всичко това целеше да накара другите да почувстват, че тя отдава голямо значение на навлизането в живота и е човек, който търси истината. Тя също така изтъкваше дарбите и талантите си, като твърдеше, че писмата ѝ са елегантно и плавно написани и рядко се нуждаят от редактиране. Това караше другите да се чувстват по-нисши от нея във всяко отношение, да усещат, че не могат да се сравняват с нея. Уан Хуа използваше всякакви методи, за да се изтъква и да се хвали със себе си, но никога не разобличаваше собствената си поквара. Тя дори изопачаваше напълно фактите и потулваше истината за себе си, като се прикриваше напълно, така че никой да не може да забележи нейните слабости, недостатъци или лукави намерения. Всъщност висшестоящите водачи многократно я бяха разобличили и кастрили, защото не подбираше или не използваше хората според принципа, а действаше безразсъдно при изпълнение на дълга си, но тя никога не повдигаше този въпрос. Говореше само за това как висшестоящите водачи я хвалят и имат високо мнение за нея и показваше на хората само най-представителните си страни. Често оставаше вкъщи, вместо да върши действителна работа. Твърдеше, че това е, за да се въоръжи с истината, за да може по-добре да води общение върху Божиите слова и да разрешава проблемите на хората. Но в действителност явно просто се наслаждаваше на предимствата на своя статус. Тя не разрешаваше никакви реални трудности, съществуващи в евангелската работа — вместо това, разпространяваше заблудата, че като решават проблеми в евангелската работа по време на събрания, хората отдават значение само на работата, но не и на навлизането в живота. Освен това тя винаги нападаше и омаловажаваше другите, като определяше действителната работа на другите като детска игра. Тя сееше раздори, тайно подкопаваше другите и разрушаваше отношенията между братята и сестрите. Въпреки това твърдеше, че е прям човек, който говори откровено и вярно. Всички думи и действия на Уан Хуа бяха невероятно зловещи и коварни. Ако не беше Божието разобличение, лесно щяхме да се подведем и да ѝ се възхищаваме и да я обожаваме. След като осъзнах всичко това, най-накрая се опомних и придобих известно прозрение за антихристката същност на Уан Хуа.

Докато размишлявах, осъзнах, че една от причините, поради които ми липсваше проницателност за нея, беше, че не можех да направя разлика между изолиран случай на поквара и покварена природа същност. По-късно намерих някои от Божиите слова: „Всички покварени от Сатана са с покварен нрав. Някои просто са с покварен нрав, докато други са различни: те не просто са с нрав, покварен от Сатана, но са и изключително злобни по природа. Те не само разкриват покварения си сатанински нрав чрез думите и действията си, а са същински дяволи и сатани“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). „Как Бог окачествява антихристите? Като онези, които мразят истината и се противопоставят на Бог — те са Божии врагове! Да се противопоставяш на истината, да мразиш Бог и да мразиш всички положителни неща — това не е моментната слабост или глупост, която се среща при обикновените хора, нито е разкриването на неправилни мисли и гледни точки, които възникват от моментно изопачено възприемане. Проблемът не е в това. Проблемът е, че те са антихристи, врагове на Бог, които мразят всички положителни неща и всяка истина. Те играят ролята на такива, които мразят Бог и Му се противопоставят. Как Бог гледа на такива характери? Бог не ги спасява! Тези хора презират и мразят истината, те имат природата същност на антихристите. Разбирате ли това? Това, което се разобличава тук, е нечестивост, жестокост и омраза към истината. Това е най-тежкият сатанински нрав сред видовете покварен нрав, представляващ най-типичните и съществени характеристики на Сатана, а не видовете покварен нрав, разкривани от обикновеното покварено човечество. Антихристите са сила, враждебна на Бог. Те могат да смущават и контролират църквата и имат способността да разрушават и да прекъсват Божието дело на управлението. Това не е нещо, което обикновените хора с покварен нрав могат да направят. Само антихристите са способни на такива действия. Не подценявайте този въпрос“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точка). Божиите слова ми помогнаха да разбера, че макар всички, които са били покварени от Сатана, да имат покварен нрав, някои хора имат човешка природа, съвест и разум и могат да приемат истината. Ако има недостатъци или отклонения в дълга им и те бъдат уведомени за тях, ако бъдат разобличени и скастрени, те може първоначално да се почувстват засрамени и противящи се и да се защитават. След това обаче те могат да се самоанализират и да презрат своята покварена природа и погрешни методи. Когато осъзнаят как са забавили и възпрепятствали работата на църквата, те изпитват съжаление, мразят себе си, покайват се и успяват да се преобразят. И все пак има и такива, които не само имат покварения нрав на Сатана, но имат и злобна природа; ни най-малко не могат да приемат истината и дори я презират. Независимо колко зло вършат и колко голяма вреда нанасят на църковното дело, те не страдат ни най-малко и изобщо не се самоанализират. Те не изпитват дори капка вина. Колкото и да ги кастрят, разобличават или анализират, те никога не признават грешките си и не приемат очевидните факти, които се разкриват. Те презират това да бъдат кастрени, съдени и наказвани. Въз основа на отношението им към истината и към положителните неща те са явно враждебни към Бог — те са Негови заклети врагове. Точно по този начин се държеше и Уан Хуа. Тя не вършеше действителна работа, беше надменна и поддържаше собствените си убеждения, които пречеха на евангелската работа. Когато други водачи я разобличиха и кастриха, тя не само че не прие думите им, но и вдигна врява и се опита да прехвърли вината, като прекъсна цялото събрание. Когато я предупредих, че съди другите и сее раздор между две сестри, тя не само не прие това, а извъртя нещата, като ме нападна и заклейми. Винаги говореше, че се съсредоточава върху навлизането в живота, като караше хората да мислят, че наистина търси истината. В действителност обаче тя беше особено отвратена от Божиите изисквания и се противопоставяше на тях, както и на работните подредби в Божия дом. Тя изобщо не се покоряваше, когато я разобличаваха и кастреха — дори се чувстваше обидена и отблъсната. Независимо колко грешки правеше или колко вредеше на църковното дело, тя никога не признаваше това, не изпитваше съжаление, нито се чувстваше задължена, и напълно ѝ липсваше съвест. Грижеше се единствено за собствените си интереси — ако някой кажеше нещо, което застрашаваше статуса ѝ, тя се ядосваше и отправяше неоснователни контраобвинения. Тя изобщо не приемаше истината или положителните неща и се отнасяше към всеки, който се опитваше да проведе общение с нея или да я поправи, като към враг. Нападаше всеки, който се опитваше да я разобличи. Като се има предвид, че тя наистина мразеше истината, презираше тези, които практикуваха истината, и мразеше онези, които я разобличаваха от чувство за справедливост, това не значеше ли, че приема Бог за свой враг? Точно както се казва в Божието слово: „Това не е моментната слабост или глупост, която се среща при обикновените хора, нито е разкриването на неправилни мисли и гледни точки, които възникват от моментно изопачено възприемане. Проблемът не е в това. Проблемът е, че те са антихристи, врагове на Бог, които мразят всички положителни неща и всяка истина. Те играят ролята на такива, които мразят Бог и Му се противопоставят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точка). След като Уан Хуа беше заменена, тя не можеше да го приеме и изобщо не признаваше злодеянието си. Дори казваше: „Правя нещата пред Бог и не ме интересува какво мислят другите“. Наистина изобщо не изглеждаше, че тя съжалява или се самоанализира. По природа тя беше злобна и ненавиждаща истината — не беше ли тя просто класически антихрист? Такива хора само ще разрушават и смущават църковното дело.

По-късно мнозинството от братята и сестрите гласуваха за отлъчването на Уан Хуа от църквата. След като я заменихме, проведохме общение, за да разрешим действителните проблеми в евангелската работа, и резултатите от работата значително се подобриха. Тогава се почувствах още по-задължена и се намразих за това, че бях толкова егоистична и достойна за презрение, че се грижех само за себе си, не пазех църковното дело и се отдавах на злодеянията на един антихрист, който беше прекъснал и смутил евангелската работа на църквата. Заклех се пред себе си, че в бъдеще винаги, когато забележа, че някой прекъсва и смущава църковното дело, ще практикувам истината и ще пазя църковното дело. Независимо колко висок беше неговият статус, независимо колко работа бе свършил или колко убедително говореше за доктрините, ако прекъсваше и смущаваше църковното дело, аз щях да отстоявам истините принципи. Дори ако другите ме наричаха надменна или ме заклеймяваха като злодей или антихрист, аз щях да защитавам църковното дело. Дори и да не разбирах напълно ситуацията, щях да докладвам вярно на висшестоящите водачи за това, което съм видяла. Помолих се на Бог и казах, че ако не пазя църковното дело, след като открия проблем, съм готова да бъда наказана и дисциплинирана от Бог.

Няколко месеца по-късно някои хора докладваха, че една водачка на име Ли На от друга църква не вършела действителна работа, не успяла да замени лъжеводачите и лъжеработниците и дори насърчавала злодеи. Тези хора не работели според принципите и в резултат на това финансите на църквата били ощетени. Ли На имала особена склонност да се изтъква и да омаловажава другите, а всички братя и сестри ѝ се възхищавали и я почитали. Нейните колеги многократно провеждали общение с нея и ѝ посочвали този проблем, но тя не приемала казаното от тях. Освен това тя съдела и висшестоящите водачи, което накарало колегите ѝ да развият предразсъдъци към тях. Когато висшестоящите водачи изпращали някого да помогне за изпълнението на работата, тя го отхвърляла. Не само че не му сътрудничела, но и го съдела и подкопавала — казвала, че човекът, когото водачите са изпратили, не можел да решава проблеми, поради което работата оставала несвършена. След като чух всичко това, осъзнах, че тя може би е антихрист, затова поговорих с колегите си да я заменим бързо. Но когато научих, че Ли На е по-малката сестра на сестрата, с която си партнирах, се поколебах. Ако заменях Ли На, какво щеше да си помисли партньорката ми за мен? Дали щеше да каже, че съм имала нещо против Ли На? Мислите ми кръжаха ту в една, ту в друга посока. Чувствах се все по-раздвоена и не знаех какво да правя. Тогава осъзнах, че състоянието и намеренията ми са били неправилни. Отново се опитвах да защитя собствените си интереси. Спомних си как миналия път, тъй като бях прекалено загрижена да защитя себе си, не бях разобличила антихриста навреме и бях навредила сериозно на църковното дело — прегрешение, което никога не бих могла да поправя. Не можех отново да защитавам собствените си интереси. Трябваше да практикувам истината и да защитавам църковното дело. Независимо какво мислеха другите за мен, удовлетворяването на Божиите намерения беше от първостепенно значение. Така че аз и колегите ми освободихме Ли На според принципите. По-късно разследванията показаха, че Ли На непрекъснато се бе възвеличавала и самоизтъквала, за да подвежда и впримчва другите, да контролира църквата и да установи независимо царство. Тя беше антихрист. Мнозинството от хората в църквата гласуваха за нейното отлъчване. Изпитах мир, задоволство и радост в следствие от бунта срещу плътта ми, практикуването на истината и действията според принципите. Разбрах също, че само чрез практикуване на истината човек може да свидетелства и да посрами Сатана. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!