От Гао Лян, Китай

Един ден през април 2006 г. отидох да разпространявам евангелието на царството на Всемогъщия Бог сред група християни, но те не го приеха. След това отново се върнах да го разпространя сред тях, но те пуснаха куче по мен. Няколко дни по-късно, когато бях на работа, двама полицаи в цивилни дрехи дойдоха на работното ми място и ме принудиха да ги заведа там, където живеех по това време. Осъзнах, че християните вероятно са ме докладвали. Чувствах се разтревожен и уплашен — знаех, че ако полицията намери книгите с Божиите слова, които държах в апартамента си, със сигурност щеше да ме арестува. Непрестанно се молех на Бог: „О, Боже, ако наистина ме арестуват днес, това ще бъде с Твое позволение. Готов съм да се предам в Твоите ръце. Моля Те, закриляй ме, дай ми сила и вяра и ме напътствай, така че да остана непоколебим в свидетелството си“. След като пристигнаха вкъщи, те започнаха да ровят из всичките ми лични вещи, без изобщо да се легитимират, и в крайна сметка намериха един екземпляр от „Словото се явява в плът“, една евангелска книга и един CD плейър. След това ме отведоха в окръжната служба по обществена сигурност.

Един полицай ме попита: „Ти вярваш ли във Всемогъщия Бог? На колко души си проповядвал? Кой ти е водачът?“. Отговорих: „Да, вярвам във Всемогъщия Бог, но ние практикуваме вяра и споделяме евангелието по собствено желание. Нямаме водачи“. Това го ядоса толкова много, че ме ритна силно в стомаха, при което залитнах и направих няколко крачки назад. Знаех, че вероятно не мога да избегна изтезанията и мъченията, след като съм арестуван — това рано или късно винаги сполетява тези от нас, които живеят в Китай като вярващи и последователи на Бог. Трябваше да се уповавам на Бог, за да премина през това изпитание — не можех да коленича пред Сатана. Полицаят злобно ме разпитваше, като каза: „Кога се присъедини към църквата? Кой ти даде тези книги? Къде живее той?“. Като не отговорих, той ми дръпна ръцете зад гърба и ме закопча с белезници за един метален стол. Точно тогава влезе началникът на службата по обществена сигурност, началник Уан, и извика: „Какво, по дяволите, правите? Веднага му свалете белезниците!“. После, с усмивка, той пристъпи към мен, потупа ме по рамото и каза с престорена искреност: „Стари другарю, искам само най-доброто за теб. Знам, че работата ти не е била лесна. Ако ни кажеш всичко, което знаеш за Църквата на Всемогъщия Бог, ще получиш награда от няколко хиляди юана“. Осъзнах, че това е хитрият заговор на Сатана — полицаят се опитваше да ме подмами да издам информация за църквата, да предам Бог и братята и сестрите си, като предложи парична награда. Помислих си: „Дори да ми предложиш планина от злато, пак няма да отстъпя. Никога няма да предам интересите на църквата“. Като видя, че не съм убеден, той добави: „Ако просто ми кажеш това, което знаеш, ще се погрижа да получиш дял от всички бъдещи облаги на нашата служба“. Почувствах се крайно отвратен от него и просто игнорирах всичко, което каза. Когато осъзна, че няма да кажа нищо, той веднага стана зловещ. С намръщено лице и строг тон, той каза: „Този не знае кое е добро за него. Правете с него каквото трябва“ и после излезе ядосано от стаята. Един от полицаите ме заплаши, като каза: „Ако не ни кажеш честно това, което знаеш, нещата няма да приключат добре за теб“. Докато казваше това, той ми удари един силен шамар по лицето, ритна ме на земята, после ми изви ръцете зад гърба и ме закопча отново за металния стол. Когато си помислих какви изтезания може да ме очакват, малко се изплаших, затова тихо се помолих на Бог: „О, Боже, изцяло от Теб зависи дали ще умра днес от ръцете на полицията. Моля Те, изпълни ме с вяра и сила — помогни ми да не предам Теб и братята и сестрите си“. След като завърших молитвата си, изведнъж си спомних историята на Даниил. Даниил бил хвърлен в лъвската яма, но той имал вяра, молел се и се уповавал на Бог, така че Бог затворил челюстите на лъвовете, за да им попречи да го наранят. Знаех, че и аз трябва да имам вяра в Бог и да остана непоколебим в свидетелството си за Него, както и да ме измъчваше полицията.

След това те отново ме разпитваха по същите въпроси, но аз пак не отговарях, затова ме завлякоха в един двор, поставиха пет-шест книги с Божиите слова пред мен и окачиха на врата ми табела, на която пишеше „член на култ“. Направиха ми снимка, преди да ми вземат пръстови отпечатъци и да ме въведат в една скрита стая за изтезания. Още щом влязох в стаята, почувствах как кръвта ми изстива — там беше пълно с най-различни уреди за изтезание. Имаше висока стойка от заварена стомана, стол за мъчения и окови за крака, както и над десет кутии, големи и малки, пълни с всякакви други уреди за изтезание. На стената висяха кожени камшици, бакелитови пръти, скоби и много други по-малки уреди за изтезание, които никога не бях виждал. В онази стая сигурно имаше над сто уреда за изтезание. Веднага настръхнах и краката ми се подкосиха. Помислих си: „Нямаше да ме доведат тук, ако не планираха да ме измъчват. Кой знае дали ще успея да изляза жив оттук. Може би ако просто им дам някаква маловажна информация, ще ме пуснат и няма да се налага да се мъча на това място. Ако не им кажа нищо, със сигурност ще ме подложат на тежки изтезания“. Точно тогава изведнъж си спомних историята на тримата приятели на Даниил — те били хвърлени в огнена пещ, защото не искали да се поклонят на златен идол, като казали, че по-скоро ще умрат, отколкото да предадат Бог. Бог защитил и тримата, като никой не претърпял дори и най-малко изгаряне. Това ми напомни за всемогъщото върховенство на Бог; вярата ми в Него беше подновена. Знаех, че съдбата ми, дали ще живея, или ще умра, беше изцяло в Божиите ръце. Както и да ме измъчваха, трябваше да се уповавам на Бог и да остана непоколебим в свидетелството си за Него. След това влязоха двама млади полицаи и нагласиха стоманената стойка според моя ръст, окачиха ръцете ми на хоризонталната греда, така че краката ми едва докосваха земята на пръсти. Един полицай жестоко изръмжа: „Изгубихме цял ден в опити да те накараме да говориш, сега е време да те накараме да страдаш!“. Дланите и ръцете ми издържаха тежестта на цялото ми тяло. Усещах изключително неудобство навсякъде по тялото. След малко дланите и ръцете ми започнаха да ме болят все по-силно, сякаш бавно ги разкъсваха. Толкова ме болеше, че изкрещях. Не бях ял цял ден; чувствах се замаян и ми се гадеше. Наистина беше повече, отколкото можех да понеса. Насред мъките си изведнъж си спомних Божиите слова: „Навярно всички вие си спомняте тези слова: „Защото нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас“. Всички вие сте чували тези слова и преди, но никой от вас не е разбирал истинския им смисъл. Днес вие дълбоко осъзнавате реалната им значимост. Тези слова ще бъдат изпълнени от Бог през последните дни и ще се изпълнят в онези, които са били жестоко преследвани от големия червен змей в земята, където той лежи свит. Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова хората в тази земя са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог и в резултат на това тези слова се изпълняват във вас, тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Чрез Божиите слова осъзнах, че Той използваше големия червен змей в Своя служба, за да усъвършенства избраниците Си. Бях подложен на мъчение, за да се усъвършенства вярата ми — имаше специално значение в това изтезание — затова трябваше да спра да бъда толкова негативен и слаб. Тогава се помолих на Бог с думите: „О, Боже! Независимо как ме измъчват и колко трябва да страдам, никога няма да предам Теб или братята и сестрите си!“. След това ме оставиха да вися там около два часа.

Малко след 20.00 ч. четирима млади мъже, които носеха ски маски, влязоха в стаята и един от тях подхвърли жестоко: „Е, как сме? Удобно ли ти е?“. Докато казваше това, той взе един кожен камшик от стената и започна да ме удря по ръцете с него. С всеки удар имах чувството, че плътта насилствено се откъсва от костите ми — беше непоносимо болезнено. Той ме удари поне петдесет или шейсет пъти и когато се умори, друг го замести. В онзи момент малко се тревожех, че ако ме удрят толкова силно, ръцете ми ще осакатеят и няма да мога да живея нормален живот, затова се помолих на Бог: „О, Боже, предавам всичко в Твоите ръце. Независимо дали ще осакатея, или не, аз се покорявам на Твоето устройване и подредби“. Едва след като се измориха от цялото това удряне, ме свалиха от стойката. Цялото ми тяло беше отпуснато и веднага паднах на пода. Но те още не бяха приключили с мен — след това ме вързаха за стола за мъчения и продължиха да ме разпитват. Един от полицаите изръмжа: „Не разчитай да излезеш жив оттук, ако не ни кажеш истината! Просто ни разкажи честно за това, което знаеш, и ще те пуснем. Компартията е в смъртна вражда с вас — тя смята вас, вярващите, за свои заклети врагове. Те искат да ви унищожат и да ви избият всички. Това е политика на Компартията — на вас, вярващите във Всемогъщия Бог, могат да ви отнемат живота при пълна безнаказаност!“. Твърдо отвърнах: „Нищо не знам. Нямам какво да ви кажа“. Като видяха, че все още не сътруднича, те ме отвързаха от стола за мъчения и ме накараха да легна на земята. След това всеки от тях взе по един черен, дълъг около 80 см и широк десетина сантиметра, бакелитов прът, пълен със стоманени топчета, и, като застанаха от двете ми страни, започнаха да ме бият жестоко с прътите по цялото тяло. Тялото ми потръпваше при всеки удар на тези пръти. Гърчех се от болка и крещях в крайно нещастие. Трудно ми беше да дишам; няма думи, с които да опиша колко мъчителна беше тази болка. Най-много ме биха по задните части — това не спираше и не спираше; имах чувството, че ми изкарват червата. Докато търпях непоносима болка, ядосано извиках: „Опитвате се да ме пребиете до смърт! Искате да ми отнемете живота! Защо не отидете да хванете истински убийци и подпалвачи? Какви закони съм нарушил, за да заслужа тази жестокост? Вие хора ли сте изобщо?“. Един от полицаите се разяри още повече, като чу това, и започна да ме бие толкова силно, че бакелитовият му прът се счупи на две, при което стоманените топчета започнаха да се търкалят по пода. Всички полицаи избухнаха в какофония от смях. После, през стиснати зъби, един полицай ми каза: „Не си нарушил никакви закони, а? Компартията не позволява съществуването на никакви религиозни вярвания. Китайският народ трябва да вярва само в комунистическата партия. Вие сте врагове на Компартията и те ще ви унищожат, ще ви убият и ще ви изкоренят напълно!“. Докато той казваше това, те извадиха два дълги камшика от една от кутиите и казаха: „Пак ли няма да ни кажеш това, което искаме да чуем? Тогава нека опитаме различен вкус — да видим как ще ти хареса вкусът на това!“. После ми наредиха да стана и двама от тях започнаха да ме удрят силно с хищническа ярост, което ми причини непоносима болка. Когато се измориха, други двама полицаи заеха местата им и продължиха боя, като се сменяха така поне четири пъти, и всеки бой продължаваше не по-малко от 30 минути. Накрая просто се свлякох неподвижен на пода, но те веднага ме вдигнаха и продължиха да ме разпитват. Като не казвах нищо, те продължиха да ме удрят и да ритат краката ми. Имах чувството, че са ми счупили краката. Започнах да се чувствам малко слаб и си помислих: „Ако не им кажа нищо, те ще продължат да използват всякакви тактики за изтезание, за да ме мъчат. Може дори да ме измъчват до смърт. Но ако кажа нещо, ще стана Юда и обетът, който дадох пред Бог, ще се превърне в измама. Това би наранило Бог и, което е по-лошо, би предизвикало Неговата горчива омраза“. Мислено се колебаех — да кажа ли нещо, или не? Точно тогава си спомних разпъването на Господ Исус, както и Божиите слова: „По пътя към Ерусалим Исус изпитваше голяма мъка, сякаш нож се въртеше в сърцето Му, но въпреки това нямаше ни най-малко намерение да измени на думата Си; мощна сила постоянно Го тласкаше към мястото, където щеше да бъде разпънат. Накрая Той беше прикован на кръста и стана подобие на греховна плът, като така изпълни делото на изкуплението на човечеството. Той се освободи от оковите на смъртта и Хадес. Пред Него смъртта, адът и Хадес загубиха силата си и бяха победени от Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как да служим в съответствие с Божиите намерения). За да изкупи цялото човечество, Господ Исус е бил готов да бъде разпънат, да бъде унижен и измъчван и да принесе собствения си живот. Божията любов към човечеството е толкова голяма! С тази мисъл се почувствах дълбоко окуражен и дадох мълчалив обет: „Няма да стана Юда и да предам Бог, дори това да означава да ме измъчват до смърт!“. След това те продължиха да ме заплашват, като казаха: „Ако не ни кажеш това, което искаме да знаем, ще те пребием до смърт и ще те изпратим в крематориума, където ще бъдеш изпепелен. Или пък ще изпратим тялото ти в тухларната, където ще бъдеш смачкан на каша и направен на тухли“. Тогава се уплаших, но знаех, че не беше в тяхната власт да кажат дали ще оцелея след побоите им. Всичко беше в Божиите ръце и бях готов да се покоря на Неговото устройване и подредби. Точно тогава изведнъж ми хрумна, че книгите на църквата все още бяха у мен и никой от братята и сестрите не знаеше, че съм арестуван. Ако полицията пипнеше тези книги, това би било огромна загуба за църквата. Започнах да се паникьосвам, затова се помолих на Бог: „Боже, собственият ми живот не е важен, но като пазител на книгите на църквата, трябва да гарантирам, че тези книги ще останат в безопасност. Аз обаче не знам дали ще изляза жив оттук. Предавам всички тези грижи в Твоите ръце и Те моля да ми отвориш път“. След като завърших молитвата си, се случи някакво чудо — вече не чувствах никаква болка от ударите. Знаех, че Бог ми помагаше да облекча страданието си и Му бях изключително благодарен. Когато видяха, че просто лежа там неподвижно и съм спрял да крещя, те бързо спряха да ме удрят. Един от тях плъзна пръст под носа ми и после нервно каза: „Не е добре. Изведете го оттук — ще имаме истински неприятности, ако умре под наше наблюдение“. Знаех, че Бог ми беше отворил път и ме наблюдаваше — иначе със сигурност щях да умра там.

След това двама полицаи ме извлякоха, хвърлиха ме на едно поле и ме оставиха там. Лежах на земята неподвижно. Сигурно е било около два през нощта. По това време в ума ми имаше само една мисъл: Трябваше да уведомя братята и сестрите, че книгите трябва да се преместят преди изгрев слънце, за да не попаднат в ръцете на полицията. Опитах се да стана, но бях твърде тежко ранен. Вложих и последната капка енергия, която имах, но просто не можах да стана. Чувствах се ужасно разтревожен и паникьосан, затова бързо се помолих на Бог за сила. След молитвата си спомних откъс от Божиите слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Божиите слова ми дадоха вяра. След още около 30 минути опитах отново да стана и след четири-пет опита най-накрая успях. Слънцето още не беше изгряло и по пътищата все още беше напълно тъмно. Влачех се, като понасях мъчителна болка, докато куцах стъпка по стъпка към къщата на брат Чън И. Като пристигнах, веднага му казах какво се е случило и го помолих незабавно да инструктира братята и сестрите да преместят книгите с Божиите слова. След като го информирах, се върнах с накуцване в апартамента си. Това се случи около 3.00 ч. сутринта. Когато запалих лампата, открих, че мястото е в пълен безпорядък. Какво се беше случило с дома ми? Одеялата, възглавниците, дюшекът и дрехите ми бяха хвърлени на пода. Целият апартамент беше обърнат с главата надолу. След като огледах нараняванията си, видях, че съм бил жестоко осакатен: плътта на краката ми беше залепнала за вътрешната страна на панталоните ми, а около 10 см от ректума ми бяха пролабирали и изглеждаха некротизиращи. Изпитвах непоносима болка, дишането ми беше затруднено и се чувствах сякаш наистина съм с на ръба на силите си. Нараняванията ми бяха изключително тежки — не можех да се движа, не можех дори малко вода да преглътна. Помислих си: „Мога ли да оцелея след всички тези наранявания? Дори да оцелея, ще остана ли инвалид? Ще мога ли да се справям сам занапред? Жена ми и децата ми бяха подведени от лъжите на Компартията и се противопоставяха на вярата ми. Ако остана инвалид, те няма да се грижат за мен…“. Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах, затова се помолих на Бог. Докато се молех, си спомних Божиите слова: „Моя е последната дума във всичко във вселената. Има ли нещо, което да не е в Моите ръце?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 1). Наистина, съдбата ми беше в Божиите ръце. Единствено Бог решаваше дали ще живея, или ще умра, както и дали ще остана инвалид. Знаех, че трябва да се предам на Бог и да Му позволя да ръководи подредбите. Дори да останех инвалид, щях да се покоря. Дори жена ми и децата ми да не се грижеха за мен, знаех, че Бог е с мен и братята и сестрите щяха да се грижат за мен, така че все пак щях да оцелея. Когато осъзнах това, вече не се чувствах толкова измъчен и агонизиращ.

Брат Ю Джъдзиен пристигна вкъщи в 4.00 сутринта. Когато влезе, като ме видя да лежа на леглото, неспособен да се движа, той дръпна одеялото ми и видя, че панталоните ми бяха покрити с кървави петна, по долните ми крайници имаше дълбоки рани и зееща плът, а ректумът ми и парчета плът бяха залепнали за панталоните ми. При тази гледка той избухна в сълзи и ми донесе леген с гореща вода, като плачеше, докато идваше. След като разряза панталоните ми и приложи горещ компрес, той бавно отдели панталоните от плътта ми, парче по парче. Кожата под коленете ми представляваше куп отворени рани — толкова дълбоки, че костта се виждаше. И до днес не смея да си припомня това изпитание. Имах много тежки наранявания, но не посмях да отида в болница, тъй като се тревожех, че полицията ще ме намери и арестува, когато се регистрирам с личната си карта. Освен това, така щях да изложа на риск братята и сестрите. През това време изобщо не можех да се грижа за себе си и Джъдзиен рискуваше да бъде арестуван, като идваше да се грижи за мен всеки ден. Той беше нов във вярата и се тревожех, че ще се уплаши и ще стане слаб, след като види как са ме пребили. Казах му: „Да премина през това изпитание, беше добре за мен — имах възможността да видя Сатана такъв, какъвто е в действителност“. За моя изненада, Джъдзиен каза: „Не се тревожи за мен. Сега сам видях, че Компартията е демон, който се противи на Бог и носи жестокост на човечеството. Трябва да останем непоколебими в свидетелството си за Бог“. През тази седмица почиствах пролабиралата част на ректума си всеки ден със солена вода и също така взех един народен лек. На около осмия ден след ареста пролапсът най-накрая се прибра. След две седмици отново можех да ходя.

След това полицията идваше да ме разпитва и тормози на всеки 15 дни. Всеки път ме разпитваха за църквата и ме питаха дали все още съм в контакт с други членове. Дори ме заплашваха, като казваха: „Ако не си признаеш, никога няма да прекратим делото ти!“. Помислих си: „Вече ви виждам такива, каквито сте в действителност. Както и да ме принуждавате или заплашвате, никога няма да се поддам. Забравете за опитите да ме накарате да предам Бог!“. За кратките две години между ареста ми през 2006 г. до 2008 г. полицията дойде да ме разпитва поне 25 пъти. Тъй като те непрекъснато ме наблюдаваха, не смеех да се срещам с братя и сестри, от страх да не ги въвлека в неприятности, така че бях принуден да се върна в дома на семейството си на село.

По-късно ректумът и гърбът ми напълно заздравяха, но продължих да изпитвам остатъчни ефекти от нараняванията, получени на краката ми. Все още изпитвам силна болка и слабост в десния си крак и при облачно или дъждовно време започвам да куцам. Най-лошите остатъчни ефекти бяха с кожата ми. Корите от всички рани паднаха и разкриха черни, обезцветени петна, а цялото ми тяло е покрито с грозни вдлъбнатини и гъсто разположени бучки с малки бели циреи, които сърбят до полуда. Когато се къпя или ми стане твърде горещо, това сърбящо усещане от циреите е по-лошо от сол в отворена рана. Сърби толкова много, че не се търпи — понякога трябва да трия засегнатите места с камъчета от речния бряг или да използвам нож, за да изстискам гнойта, преди да почувствам облекчение. Тази болка ме измъчва ден и нощ вече повече от 15 години. През това време ходих при няколко лекари по традиционна китайска медицина в частни клиники, похарчих 10 500 юана за лечение без никакво подобрение. Тъй като понасях невероятни физически мъки и бях неспособен да се свържа с братята и сестрите и да живея нормален църковен живот, изпадах в безкрайна агония и често се молех на Бог, със сълзи на очи, да остане до мен и да ми даде вяра и сила. Ако нямах Божията закрила и напътствие през тези мрачни дни, никога нямаше да се справя.

Изминаха 15 години от ареста ми и като се замисля, осъзнавам, че макар наистина да съм страдал донякъде, също така видях големия червен змей такъв, какъвто е в действителност, и наистина разпознах неговата демонична същина. Сега чета Божиите слова, които казват: „Омраза, трупана в сърцето от хиляди години, греховност, гравирана върху сърцето от хилядолетия — как това да не предизвика ненавист? Отмъстете за Бог, унищожете напълно Божия враг, не му позволявайте да вилнее повече и не му позволявайте да управлява като тиранин! Сега е моментът: човекът отдавна е събрал всичките си сили и ще отдаде цялата кръв на сърцето си и ще плати всяка цена за това да разкъса отвратителното лице на този дявол и да позволи на хората, които са били заслепени и са понесли всякакви страдания и трудности, да се надигнат от болката си и да се опълчат на този зъл стар дявол“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Като разсъждавах върху Божиите слова, видях още по-ясно колко жестока и дива е Компартията. Те твърдят, че уважават религиозната свобода, но тайно безразборно арестуват и преследват християни, като се стремят да потиснат напълно Божието дело за спасение на човечеството и да превърнат Китай в атеистична страна. Те са демонична клика, която презира истината и се противи на Бог. Наистина видях грозното лице на Компартията и стигнах дотам напълно да ги презирам и да им се опълчвам. Чрез това преживяване също така осъзнах как Бог винаги се грижи за мен и ме защитава. Всеки път, когато изпитвах болка или се чувствах слаб, Божиите слова ме наставляваха и водеха, и ми даваха сила и вяра. Изпитах истинската Божия любов към човечеството и Неговата удивителност и всемогъщество. Това дълбоко укрепи вярата ми в Бог. Независимо колко каменист може да е пътят напред, или колко трябва да страда тялото ми, ще следвам Бог до самия край!