От Ли Мо, Китай

През 2004 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни и не след дълго бях докладвана за разпространяване на евангелието. В онзи ден бях на работа в болницата и колегата ми каза, че директорът ме търси. Влязох в кабинета му, където заварих двама високи, униформени полицаи. Те ми казаха: „Някой е съобщил, че вярваш в Източна светкавица и обикаляш да проповядваш евангелието. Източна светкавица е ключова мишена на националните репресии, а вярващите ѝ са политически престъпници, които ще бъдат осъдени на затвор!“. Също ме заплашиха, че ако продължа да вярвам в Бог, могат по всяко време да ме уволнят, а дори и да ходя на работа, няма да ми плащат Дори работата на мъжа ми и възможността на сина ми да отиде в университет, да се присъедини към армията или да замине в чужбина, щели да бъдат засегнати. Казаха, че ще ме пратят в затвора, ако някога ме хванат да проповядвам. Това ме разтревожи и си помислих: „Ако не се откажа от вярата си, полицията няма да ме остави на мира. Ако загубя работата си и бизнесът на съпруга ми пострада, как ще се справяме? Кой ще се грижи за малкия ми син, ако ме арестуват и изпратят в затвора? Що за ужасна майка ще бъда, ако заради моята вяра съсипят бъдещето му?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-потисната се чувствах. Побързах да призова Бог да защити сърцето ми. В този миг се сетих за един откъс от Божиите слова: „От момента, в който с плач идваш на този свят, ти започваш да изпълняваш отговорностите си. Ти играеш ролята си и започваш жизнения си път в името на Божия план и Неговото предопределение. Какъвто и да е произходът ти и каквото и да е пътуването, което ти предстои, във всеки случай никой не може да избегне устроеното и подреденото от Небето и никой не може да управлява съдбата си, защото само Онзи, Който господства над всички неща, е способен да извърши подобно дело“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Размишлявах върху Божието слово и тогава разбрах: Съдбата на всички е под властта на Бог. Съдбата на нашето семейство беше в Божиите ръце и не зависеше от никого. Бог е Създателят и е напълно естествено и правилно хората да вярват в Бог и да се покланят на Бог. Но сега полицията използваше работата ми и тази на мъжа ми, както и бъдещето на сина ми, за да ме заплашва и да ме принуди да изоставя истинския път и да предам Бог. Колко достойно за презрение само! Точно тогава реших, че както и да се развие животът ми, никога няма да направя компромис със Сатана. Полицаите продължиха с искането да издам братята и сестрите, но аз не откликнах и накрая те си тръгнаха.

След това често се отбиваха в болницата, за да ме питат дали още вярвам в Бог и разпространявам евангелието. Понякога се налагаше да прекъсна операция, колкото и спешна да беше. Това започна да ме разгневява. Мислех си, че не съм сторила нищо лошо, само вярвах в Бог и следвах правилния път, защо тогава полицията ме тормозеше и не ми позволяваше да си върша работата спокойно? Фактът, че бях под постоянно разследване, предизвика смут в болницата. Колегите ме виждаха като опасен човек. Някои говореха зад гърба ми, а други питаха направо: „Какви ги вършиш, като вярваш в Бог? Защо полицията все те разследва? Вярата ти доведе полицията до вратата ни. Това е много сериозно“. Отношението на директора към мен също се промени. Винаги ме е ценял високо, но след този инцидент всеки път като ме видеше, питаше: „Не си ходила да проповядваш, нали?“. Също така ми каза да държа телефона си включен денонощно, за да могат да ме открият по всяко време. Веднъж директорът ми каза: „Полицията идва вече няколко пъти заради вярата ти в Бог. Трябва да спреш да вярваш. Винаги си си вършила добре работата и всички имат високо мнение за теб. Не позволявай на вярата да съсипе бъдещето ти. Не си струва. Ако те арестуват или стане нещо по-лошо, и аз ще имам проблем като твой началник“. В онзи период се чувствах нещастна и потисната, докато директорът ме следеше постоянно, а колегите ме гледаха с подозрение. Молех се на Бог да ми даде вяра и сила и да ми помогне да устоя при тези обстоятелства на изпитание. Тогава прочетох един откъс от Божието слово: „Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова хората в тази земя са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог. […] Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей — но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, за да може да разкрие Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, и Бог използва тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). От Божието слово разбрах Неговото намерение. Китай се управлява от Компартията и е мястото, където съпротивата срещу Бог е най-ожесточена. Всеки в Китай, който е вярващ, неминуемо ще бъде преследван и унижаван, но Бог използва преследването от Компартията като средство да усъвършенства вярата ни, като така създава група победители. Такава е Божията мъдрост. Заради моята вяра в Бог и това, че вървях по правилния път бях подложена на тормоз и наблюдение от полицията, както и на унижение и критики от колеги и приятели. И зад всичко това имаше цел. Щом го разбрах, вече не се чувствах толкова зле. Обещах си, че каквото и да предприеме Компартията, за да ме преследва и да ми попречи, ще следвам Бог докрай.

По онова време съпругът ми беше в командировка и не му казах за полицейското разследване, защото не исках да го тревожа. Той се върна от пътуванията си през януари 2005 г. и щом разбра какво е станало, се притесни. Много строго ми каза, че е разбрал, че вярващите във Всемогъщия Бог са политически престъпници, които могат да бъдат арестувани и затворени по всяко време, и че в ареста ги бият почти до смърт. Каза, че бъдещето на сина ни и работата на роднините ни ще пострадат, и ме помоли да спра да вярвам във Всемогъщия Бог. Помислих си: „Вярата на съпруга ми в Господ е само на думи. Той всъщност не разбира нищо. Нормално е да се притеснява. Компартията усилено преследва нас, вярващите, дори стига до семействата ни. Кой не би се страхувал?“. Също така си помислих как той е бил в командировка през цялото време, което означава, че не съм имала възможност да му свидетелствам за делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Нуждаехме се от този истински разговор, така че проведох много общения с него, но той изобщо не слушаше. Отбягваше всичко с думите, че живеем добре и че трябва просто да се радваме на благодатта на Господ Исус и няма нужда да приемаме делото на правосъдието. Страхуваше се семейството ни да не бъде въвлечено, ако ме арестуват, затова започна да се опитва да ме спре да вярвам в Бог. После започна да ме следи изкъсо. Закъснеех ли след работа, ми звънеше да пита къде съм и да ме кара да се прибирам. Спря да излиза с приятелите си вечер, което не беше присъщо за него. Вместо това просто седеше вкъщи и ме следеше. Когато дойдеше време да отида на събиране, умишлено ме караше да му помагам с разни неща. На практика опитваше всякакви средства, за да ме спре да вярвам в Бог или да изпълнявам дълга си. В началото се чувствах много възпряна, но по-късно си припомних един откъс от Божието слово: „Трябва да имаш Моята смелост в себе си, трябва също да имаш принципи, когато се срещаш с невярващи роднини. Все пак, заради Мен, не трябва също да отстъпваш пред никакви тъмни сили. Осланяй се на мъдростта Ми, за да ходиш в съвършения път; не позволявай заговорите на Сатана да вземат власт“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Докато разсъждавах върху Божието слово, разбрах, че на пръв поглед съпругът ми се опитваше да попречи на вярата ми в Бог, но зад кулисите Сатана манипулираше и нарушаваше нещата, като си служеше с трикове, за да ме накара да предам Бог и да се отрека от Него. Не можех да се поддам на Сатана. По-късно си намирах извинения, за да избегна следенето от страна на мъжа ми, и ходех на събирания и изпълнявах дълга си тайно. Също така търсех възможности да говоря със съпруга си с надеждата, че той няма да се страхува от преследването на Компартията и ще търси да изследва делото на Всемогъщия Бог. Но съпругът ми винаги си намираше извинение с думите, че ще повярва, когато свещениците и монахините започнат да вярват. Също така ме помоли да не ходя на събирания, нито да разпространявам евангелието, за да не ме арестуват и изпратят в затвора. Видях, че съпругът ми изобщо не се интересува от истината или от посрещането на идването на Господ, затова спрях да му говоря за това. Помислих си: „Каквото и да става, трябва да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си. Не мога да бъда възпирана от него“.

След пролетния фестивал същата година съпругът ми остана вкъщи, за да ме следи, вместо да продължи да пътува по работа. Един ден той падна на колене и ме замоли през сълзи: „Все ходиш по събирания и да проповядваш евангелието. Как ще се справим занапред, ако те арестуват и изпратят в затвора? Какво ще се случи с това семейство, какво ще се случи със сина ни? Трябва да мислиш семейството ни и за бъдещето на детето“. Честно казано, през всичките тези години заедно никога не бях виждала съпруга си да плаче. Почувствах се ужасно, като го видях да ме умолява така на колене, и аз също се разплаках. За да го утеша, казах: „Всичко е в Божиите ръце. Дали ще бъда арестувана и какво ще се случи със сина ни занапред — всичко е предопределено от Бог. Остава ни само да се осланяме на Бог и да преминем през това преживяване. Не е нужно да се тревожим за тези неща“. Мъжът ми със сълзи на очи поклати глава и каза: „Полицията вече е по петите ти. Рано или късно ще те арестуват, ако продължаваш да вярваш така, и тогава всичко ще бъде съсипано“. Като видях съпруга си в такава агония, в сърцето си изпитах силно възмущение. Всичко това беше дело на Компартията! Ние вярваме в Бог и разпространяваме евангелието, за да могат хората да приемат Божието спасение от последните дни и да оцелеят след бедствието. Това е спасяване на хора и няма нещо по-справедливо, но Компартията неистово се опитва да ни възпрепятства и смущава. Те не са нищо друго освен сатани и демони, които се противопоставят на Бог! Според Божиите слова: „Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото! […] Защо се поставя такова непреодолимо препятствие пред Божието дело? Защо се използват различни трикове, за да се измами Божият народ? Къде са истинската свобода и законните права и интереси? Къде е безпристрастността? Къде е утехата? Къде е топлината? Защо се използват измамни схеми, за да се мамят Божите хора?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Привидно Компартията насърчава религиозната свобода, но всъщност те потискат и арестуват вярващите и използват работата на хората и семействата им, за да ги принудят да се отрекат и да предадат Бог. Напълно достойно за презрение! Ако не беше преследването от Компартията, нещата никога нямаше да стигнат дотук между съпруга ми и мен и той нямаше да бъде толкова уплашен. Където и да достигне тъмната ръка на Компартията, тя носи бедствие. Съпругът ми се страхуваше и искаше да защити работата и семейството си и поради тази причина се съгласяваше с Компартията, като ме караше да изоставя вярата си. Но аз нямах намерение да го послушам. Трябваше да укрепя вярата си и да вървя с Бог.

След това съпругът ми прочете много клевети на Компартията срещу Църквата на Всемогъщия Бог в интернет и просто остана вкъщи да ме следи, вместо да пътува по работа. Също така разпитваше наоколо, за да разбере с кого ме свързваше вярата ми и на кого се обаждах. Дори отиде в телекома да поиска разпечатка на разговорите ми за шест месеца назад, след което ме разпитваше за номерата един по един. За да ме наблюдава, всеки ден ме придружаваше от и до работното ми място. Следваше ме, където и да отидех, и не ме пускаше да излизам сама от къщи. Нямах никаква свобода — сякаш бях в окови. Не можех да водя църковен живот, нито да изпълнявам дълга си, което ме караше да се чувствам много зле, затова се възползвах от невниманието на съпруга си, за да се измъквам и да проповядвам евангелието. Веднъж той каза ядосано: „Щом продължаваш да излизаш и да проповядваш, дори когато те следя непрекъснато, значи наистина нищо не мога да направя. Сега управлява Компартията и тя няма да ти позволи да следваш вярата си. Ако продължаваш така, рано или късно ще бъдеш арестувана и семейството ще се разпадне. Така че, нека се разведем. Можеш да вярваш в каквото си искаш, след като се разведем, без да има последствия за сина ни или за когото и да било друг“. Не можех да повярвам, когато чух, че иска развод. Всичко, което правех, беше да вярвам в Бог. Как се стигна дотук? Нима всичките ни години заедно не значеха нищо? Мисълта, че моето чудесно семейство е разкъсвано от Компартията, беше ужасно мъчителна. Това беше нещо, което не можех да приема. Молех се на Бог: „Боже, моля Те, дай ми вяра и сила, за да мога да устоя в тези трудни обстоятелства“. След като се помолих, си спомних този откъс от Божието слово: „На този етап от делото от нас се изисква изключителна вяра и любов и ние може да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот. Хората трябва да стигнат до момент, в който са претърпели облагородяване стотици пъти и притежават вяра, по-голяма от тази на Йов, което изисква от тях да понесат невероятни страдания и всякакви мъчения, без никога да изоставят Бог. Когато те са покорни до смърт и имат голяма вяра в Бог, тогава този етап от Божието дело ще е завършен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Разсъждавах върху Божието слово и тогава разбрах, че в Своето дело от последните дни Бог използва Своите слова и различни изпитания и облагородявания, за да усъвършенства вярата и любовта на хората. Помислих си за сатанинските изкушения на Йов. Той е изгубил децата и Богтството си за една нощ, а след това е бил покрит с ужасни рани. В разгара на такива огромни изпитания Йов никога не се е оплакал, а е продължил да възхвалява Божието име. През всичките си изпитания е останал непоколебим в свидетелството си за Бог. После се замислих за себе си. Семейството ми се разпадаше заради преследването от Компартията, а аз вече се оплаквах. Видях, че духовният ми ръст наистина е малък и изобщо нямам свидетелство. Изпитах силно разкаяние, затова се помолих на Бог с обещание, че дори съпругът ми да се разведе с мен, няма да изоставя истината заради плътта и семейството.

Няколко дни по-късно съпругът ми неочаквано ми се извини и каза, че е сгрешил. Каза, че не е трябвало да споменава развод и го е направил само заради жестокия натиск на Компартията. След известно време ненадейно каза: „Ако не мога да те убедя, тогава ще се присъединя към теб във вярата във Всемогъщия Бог“. Бях изненадана от тази внезапна промяна, но почувствах, че явно го е обмислил, затова двамата заедно четохме Божието слово у дома. Седмица по-късно ме помоли да го заведа на събиране. Малко се усъмних в поведението му, затова не се съгласих. Изненадах се, когато се обърна срещу мен и каза: „Ако не ме заведеш на събиране, повече няма да вярвам“. Добави, че е направил това, за да ме убеди да променя решението си. Едва тогава разбрах, че съпругът ми се преструваше, че вярва във Всемогъщия Бог, и целта му беше да намери къде провеждаме събиранията си, за да може по-добре да ме следи и контролира. Не бях очаквала да направи нещо толкова нелепо. Оттогава нататък започнахме студена война. Един ден четях Божието слово у дома, когато съпругът ми заблъска по вратата с викове: „Не можем да продължаваме така“. Когато отворих вратата, той се втурна като луд и ме сграбчи за врата, докато крещеше: „Защо трябва да вярваш във Всемогъщия Бог? Нима Той наистина е по-важен за теб от семейството и сина ти?“. Хватката му беше толкова силна, че ме болеше и не можех да дишам, затова отчаяно призовах Бог да ме спаси. Започнах да се боря и той ме пусна. Ужасно се разстроих от случилото се и дълбоко се натъжих. По-късно прочетох един откъс от Божието слово: „Защо мъжът обича жена си? Защо жената обича своя мъж? Защо децата проявяват синовна почит към родителите си, а родителите обсипват децата си с обич и грижи? Какви намерения всъщност таят хората? Нима не се стремят да удовлетворят плановете си и егоистичните си щения?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Докато разсъждавах върху Божието слово, се запитах дали съпругът ми наистина ме обича. Спомних си всичките ни години брак. Той знаеше по-добре от всеки друг за жертвите, които бях направила за нашето семейство, и знаеше, че вярвам в Господ от дете и очаквам с нетърпение идването Му. Но когато посрещнах Господ, той не ме подкрепи. Всъщност той застана на страната на Компартията срещу мен, като ме заплашваше с развод и дори се опита да ме удуши. Всичко това, за да защити собствените си интереси. Нямаше дори капка уважение, което трябва да свързва един съпруг със съпругата му. Как може това да се нарече любов? Също така си помислих как, въпреки че съпругът ми вярваше в Господ Исус, той го правеше само за да получи благодат. Изобщо не очакваше идването на Господ. Толкова се страхуваше да не бъде арестуван от Компартията и от сатанинския режим, че не прие делото на Бог от последните дни, когато Бог дойде да изрази истината и да извърши делото на спасението. И той се съгласи с Компартията в опитите ѝ да ме принуди да се откажа от вярата си. Видях, че съпругът ми изобщо не е истински вярващ в Бог. Той беше неверник. Според Божиите слова: „Вярващите са несъвместими с невярващите; те са по-скоро противници“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Със съпруга ми изобщо не вървяхме по един път, така че не можех да му позволя да ме възпира. След това съпругът ми ме заплаши с развод още няколко пъти, когато видя, че няма да изоставя вярата си. Не можех да понеса мисълта наистина да загубя семейството си, затова ежедневно се молех на Бог да ме напътства.

Един ден видях този откъс от Божието слово: „Човек, който е нормален и който се стреми да има любов към Бог, да навлезе в царството, за да стане един от Божия народ, — това е твоето истинско бъдеще и живот, който има най-голяма стойност и значение; никой не е по-благословен от вас. Защо казвам това? Защото онези, които не вярват в Бог, живеят за плътта и за Сатана, а вие днес живеете за Бог и живеете, за да следвате Божията воля. Ето защо казвам, че животът ви има най-голямо значение. Само тази група хора, които са избрани от Бог, са способни да изживеят живот, който има най-голямо значение: никой друг на земята не може да изживее живот с такава стойност и смисъл“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Опознайте най-новото дело на Бог и следвайте Неговите стъпки). Преди си мислех, че да имам щастливо семейство, любяща връзка със съпруга си и задоволени материални нужди, е определение за щастие и че е смислено да се живее така. Но сега виждах ясно, че така наречената съпружеска любов е крехка. Както се казва: „Съпругът и съпругата са като две птици в горичка; когато дойде беда, те отлитат по своите пътища“. В миналото, когато работех усърдно за семейството и съпруга си, той ме ценеше дълбоко, но сега, когато имах вяра, той чувстваше, че преследването на вярващите от Компартията е заплаха за собствените му интереси, затова беше започнал да ме преследва и да иска развод. Казано направо, нашата „любов“ като съпруг и съпруга представляваше просто двама души, които се използваха взаимно. Къде е щастието в такъв живот? Помислих си как ме беше следял предходните месеци и ми беше забранил да ходя на събирания и да изпълнявам дълга си. Не можех да се срещам с братята и сестрите си, за да общуваме за истината, сърцето ми не беше спокойно, когато четях Божието слово у дома, и трябваше да мисля как да се справя със съпруга си, когато излизах да проповядвам евангелието. Изобщо нямах свобода на вярата, сякаш бях вързана с невидимо въже, което изстискваше живота от мен. Ако продължаваше така, животът ми щеше да пострада, а също така щях да загубя шанса да придобия истината и да получа спасение. Не си струваше. Тогава все по-ясно осъзнах, че семейният живот със съпружеска любов не е истинско щастие. Можех да водя смислен живот само като се стремя към истината и изпълнявам дълга на сътворено същество. Спомних си и словата на Господ Исус: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мен; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мен; и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене“ (Матей 10:37-38). Помислих си за светиите през вековете и как, за да изпълнят Божието поръчение, те са се отричали от домовете и поминъка си и са прекосявали океани, за да проповядват евангелието и да свидетелстват за Бог, като са издържали на страдания и дори са жертвали живота си. Тяхното свидетелство е спечелило Божието одобрение. А сега Бог беше милостив към мен, като ме доведе пред Себе Си, за да получа спасението от последните дни. Това беше възможност, която идва само веднъж. Ако не можех да изпълнявам правилно дълга си заради това, че съм възпряна от мъжа ми, тогава щях да бъда безсърдечна нещастница и недостойна пред Бог! Когато осъзнах това, се заклех, че ще направя като светиите от старо време, ще се отрека всичко, ще следвам Бог и ще изпълнявам дълга на сътворено същество. Ето как щях да живея смислен живот.

Една вечер се прибрах от събиране и когато отворих вратата, застинах. Беше пълно с хора. Имаше мои колеги, както и приятели и роднини на съпруга ми, и щом ме видяха, всички започнаха да говорят едновременно, като се опитваха да ме убедят да се откажа от вярата си. Някои казаха, че са видели по новините, че много вярващи във Всемогъщия Бог наскоро са били арестувани от Компартията и някои са били осъдени на поне 10 години. Други казаха, че не е само въпрос на арест и изпращане в затвора; много вярващи във Всемогъщия Бог са били осакатени или убити в ареста, а семействата им също са били въвлечени. Някои също повтаряха клеветническите заблуди и слухове на Компартията за църквата, като казваха, че вярващите в Бог изоставят семействата си. Като чух всичко това, много се ядосах. „Ако не беше преследването от Компартията“, помислих си, „семейството ми нямаше да ми се противопоставя и да ме напада така. Компартията изкривява фактите и разпространява слухове, за да могат хората, които не знаят истината, да се присъединят към нея в противопоставянето на Бог. Заедно с нея те са осъдени от Бог и заедно с нея в крайна сметка ще бъдат унищожени. Това е абсолютно зло!“. Опровергах думите им, като им казах: „Не говорете глупости, ако не разбирате какво е да имаш вяра. Защо настоявам да вярвам в Бог въпреки тези рискове? Защото Спасителят е дошъл и е изразил много истини, за да спаси човечеството от влиянието на Сатана и да ни освободи от бедствие. Това е единствена по рода си възможност! Но Компартията не позволява вярата в Бог. Тя неистово потиска и преследва хората, които вярват в Бог, арестува и затваря много от тях. Толкова много хора не могат да се върнат у дома, толкова много са осакатени и пребити до смърт и толкова много християнски семейства са се разпаднали. Не е ли всичко това дело на Компартията? Явно е, че Компартията преследва хората с вяра и разтрогва християнските семейства, но те обръщат нещата и казват, че вярващите в Бог изоставят семействата си. Не е ли това изопачаване на истината? Вие не мразите Компартията, но искате да ме спрете да вярвам в Бог. Не можете ли да различите добро от зло? Пътят на вярата беше мой собствен избор. Дори да отида в затвора, съм решена да следвам Всемогъщия Бог“. Те видяха, че не могат да ме убедят, и накрая всички си тръгнаха. Съпругът ми каза мрачно: „Изглежда никой не може да промени решението ти, така че нека се разведем. Ти вярваш във Всемогъщия Бог, което означава, че държавата ще те нападне и арестува. Когато това се случи, ще загубиш работата си, семейството ни и може би дори живота си. Но ние, останалите, искаме да останем живи, така че разводът е единственият начин. Компартията притиска хората до ръба на безизходицата“. Сърцето ме болеше от това, но знаех със сигурност, че беше дошъл моментът за избор. Аз избрах да вярвам и да следвам Бог, и да се стремя към истината и живота, докато съпругът ми избра да следва Компартията, заради работата и бъдещето си. Така че трябваше да поемем по различни пътища. Тогава се помолих на Бог: „Боже, каквото и да се случи, ще Те следвам докрай“. На другата сутрин със съпруга ми отидохме в службата по гражданско състояние, за да извършим процедурата по развода и да сложим край на дванадесетгодишен брачен живот. Оттогава мога да ходя на събирания и да изпълнявам дълга си нормално и се чувствам много спокойна. Мисля, че изпълнението на дълга на сътворено същество е единственият начин да се води смислен живот.