Един ден през юли 2017 г. получих писмо от моя църковен водач, в което той казваше, че църквата изчиства неверниците, и ме молеше да напиша оценка на поведението на брат ми. Бях изненадан и малко притеснен. Дали църквата щеше да премахне брат ми? Защо иначе щяха да ме карат да опиша поведението му? Знаех, че той не четеше Божието слово и не посещаваше събрания в свободното си време, а вместо това винаги излизаше да се забавлява с приятелите си, като следваше светските тенденции и не проявяваше никакъв интерес към въпросите на вярата. Той дори ми каза да не се съсредоточавам толкова върху вярата, а да излизам повече навън като него. Опитах се да проведа общение с него върху Божието слово, но той не искаше да слуша и дори се подразни, като каза: „Престани вече! Няма смисъл да ми говориш всички тези неща. Не ме интересува!“. След това просто си легна. Братята и сестрите му предлагаха общение много пъти, съветваха го да чете Божието слово и да ходи на събрания, но той не искаше да го приеме. Каза, че вярата в Бог е много ограничаваща, че винаги трябва да намира време, за да посещава събрания, и че изобщо не се бил присъединил към църквата по свой избор — направил го само за да успокои майка ни. Той винаги е бил такъв. Ако съдех по това, той наистина беше неверник и ако го премахнеха от църквата, това щеше да бъде съгласно принципите. Но ние винаги сме били близки. Още откакто бяхме малки, той винаги запазваше малко и за мен, когато получеше нещо хубаво за ядене, и ми даваше половината от всички пари, които хората му даваха. Веднъж един учител ме наказа да остана след училище и брат ми толкова се разстрои, че се разплака. Повечето братя и сестри в нашето село не бяха толкова близки като нас. Като си помислих за всичко това, не можех да понеса да пиша за проблемите му; Не исках да развалям връзката, която имахме. Ако бях честен за поведението му и църквата в крайна сметка го премахнеше, нямаше ли тогава той остане без никакъв шанс за спасение? Това нямаше ли да е жестоко и безсърдечно от моя страна? Какво щеше да стане, ако разбереше какво съм написал за него и никога повече не ми проговореше? Реших да напиша нещо по-положително: че понякога чете Божието слово и че макар да не ходи на събрания, в сърцето си все още вярва в Бог. Това щеше да е някаква вратичка за него. Когато водачката го прочетеше, тя можеше да разговаря повече с него и може би той нямаше да бъде премахнат. И все пак, ако не бях честен за поведението му, това би било лъжа и прикриване на истината. Това би подвело нашите братя и сестри и би прекъснало църковното дело. От едната страна беше църковното дело, а от другата — моят брат. Не знаех коя страна да избера. Бях наистина разстроен и не можех да се успокоя достатъчно, за да изпълнявам дълга си. Мисълта да взема лист и химикал и да опиша поведението му блокира съзнанието ми — не знаех откъде да започна. Колкото повече мислех за това, толкова по-изгубен се чувствах, затова мълчаливо се помолих: „Боже, искам да бъда справедлив в оценката на брат ми, но ме възпира обичта ми, така че не мога да го направя. Моля Те, напътствай ме да не се ръководя от обичта в подхода си, а да следвам Твоето слово“.

Прочетох този откъс от Божието слово, след като се помолих: „Онези, които насила замъкват в църквата дълбоко невярващите си роднини и деца, са изключителни егоисти и само демонстрират доброта. Те държат единствено на това да са любящи, независимо дали вярват и дали това е Божието намерение. Някои водят жените си или мъкнат родителите си пред Бог и независимо дали Светият Дух е съгласен и дали работи в тях, те с кухо усърдие продължават да „набират хора с потенциал“ за Бог. Каква би била ползата от добро отношение към тези невярващи? Дори ако неверниците, при които го няма присъствието на Светия Дух, следват неохотно Бог, те пак не могат да бъдат спасени, както би смятал някой. Всъщност е доста трудно да се придобият човеци, които могат да получат спасение. Хората изобщо не могат да бъдат направени пълноценни, ако не са били подложени на работата и изпитанията на Светия Дух и не са усъвършенствани от въплътения Бог. Ето затова на такива хора им липсва присъствието на Светия Дух още от момента, в който започват формално да следват Бог. Предвид обстоятелствата и действителното им състояние те просто не могат да бъдат направени пълноценни. Ето защо Светият Дух предпочита да не хаби много енергия за тях и изобщо да не ги просветлява и напътства; Той просто ги оставя да кретат по пътя и накрая ще разкрие техния изход — това е достатъчно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Докато четях Божието слово, разбрах, че желанието ми да кажа хубави неща за брат си, за да го задържа в църквата и да му дам шанс за спасение беше собственото ми пожелателно мислене. Божието слово много ясно ни казва, че онези, които не следват истински Бог, а вярват в Него само на думи, не могат да бъдат спасени. Бог спасява само онези, които обичат и приемат истината. Само такъв човек може да получи присъствието и делото на Светия Дух, да разбере истината и да се сдобие с нея, и в крайна сметка да бъде спасен от Бог, и да оцелее след бедствията. В същността си неверниците не обичат истината. Те никога не могат да приемат истината и колкото и дълго да вярват, техните възгледи, схващания за живота и ценности никога не се променят. Те са точно като невярващите. Бог не ги признава и те никога няма да придобият просветлението или напътствието на Светия Дух. Те могат да следват докрай, но никога няма да променят своя живот нрав — не могат да бъдат спасени. Като се замислех за поведението на брат ми, той не обичаше истината, а изпитваше неприязън към нея. Точно като невярващ той ценеше светските удоволствия, а не четенето на Божието слово или посещаването на събрания, и определено не това да изпълнява дълга си. Той дори често казваше: „Да вярваш в Бог, е безсмислено. Няма значение дали вярваш, или не“. Не искаше да слуша ничие общение и твърде много неща го дразнеха. Като съдех по цялостното поведение на брат ми, той беше неверник и Бог изобщо нямаше да го признае. Той никога нямаше да придобие делото на Светия Дух, нито да постигне разбиране на истината. Колкото и хубави неща да напишех за него, за да го задържа в църквата, той никога нямаше да бъде спасен. Тъй като в онзи момент вече го определих като неверник, ако се оставех да попадна в клопката на обичта и го прикривах, за да може да остане в църквата, нямаше ли това да бъде явно нарушение на принципите? Ако не напишех справедливо и точно оценката на брат ми въз основа на фактите, а вместо това заблуждавах братята и сестрите да задържат в църквата човек, който трябваше да бъде изчистен, нямаше ли това да бъде възпрепятстване на църковното дело? Когато осъзнах колко сериозни щяха да бъдат последствията, разбрах, че трябва да се избавя от обичта си, да следвам принципите и да дам на църквата точна информация за брат ми — само това щеше да бъде съгласно Божиите намерения. Когато разбрах това, написах оценката на брат ми и я връчих на водача с усещането, че най-накрая съм постъпил правилно. В крайна сметка, в съответствие с принципите, църквата го премахна и аз успях спокойно да приема този резултат. Благодарение на напътствието на Божието слово не действах според обичта си и не защитих брат си, а вместо това го оцених справедливо и обективно. Бях много благодарен на Бог.

След това, през юли 2021 г., църковният водач ме помоли да напиша оценка на майка ми. Помислих си за това как напоследък тя не споделяше евангелието според принципите, заради което някои братя и сестри едва не бяха арестувани. Когато другите посочваха проблема ѝ, тя не го приемаше, а вместо това безкрайно дълго спореше за това какво всъщност се е случило. След това братята и сестрите не смееха да повдигнат нито един от нейните проблеми. Всъщност майка ми създаваше проблеми не за първи или втори път. Веднъж, по време на едно събрание, един водач помоли друга сестра да чете Божието слово вместо майка ми. Майка ми започна да говори, че водачът я потиска и че е лъжеводач. Една сестра забеляза колко шум вдига тя и я помоли да говори по-тихо и да се съобразява със средата. Майка ми обвини сестрата, че просто се опитва да я изкара виновна, и ѝ каза да не се връща следващия път. Тя се караше безкрайно дълго за всяка дреболия и създаваше проблеми по време на събрания. Беше се превърнала в смущение за църковния живот. Братята и сестрите водиха общение с нея и я кастриха много пъти с надеждата, че тя ще размишлява и ще се покае, но тя не искаше да го приеме. Тя дори изопачаваше фактите, като казваше, че само една дреболия е казала погрешно, а хората са направили от това голям проблем. Тя не искаше да приеме истината. Според принципите човек с такова поведение трябваше да бъде изолиран за самоанализ, за да не прекъсва събранията на братята и сестрите и да не им влияе. Знаех, че трябва точно да опиша поведението ѝ пред църквата възможно най-скоро, но след това си помислих колко много тя мразеше имиджът ѝ да бъде уронван и колко избухлив беше характерът ѝ. Беше склонна да обръща гръб на всеки, който я критикуваше. Ако разбереше, че съм писал за проблемите ѝ, щеше ли да може да го понесе? Нямаше ли да бъде унизително за нея, ако разбереше, че съм казал тези неща за нея? Щеше ли да стане негативна и да се откаже от вярата си? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и продължавах да мисля за всички начини, по които ми бе показвала любов и грижа в миналото. Веднъж, когато бях малък и имах висока температура посред нощ, тя ме занесе на гръб при лекаря в съседното село. Температурата ми беше толкова висока, че лекарят се страхуваше да ме прегледа, така че същата вечер майка ми ме отнесе още по-далеч до градската болница. Тя винаги ми помагаше за всичко в живота ми, като мислеше за всяка малка подробност. Тя ме роди и ме отгледа, сподели с мен евангелието, доведе ме пред Бог и ме подкрепяше в дълга ми. Тя беше толкова добра към мен — ако я разобличах, това нямаше ли да е безсърдечно? Нямаше ли да е болезнено за нея? Ако другите разберяха, че лично аз съм разобличил това как тя прекъсва църковния живот, щяха ли да ме критикуват за това, че съм твърде безмилостен и коравосърдечен към собствената си майка? Дали щяха да кажат, че съм един проклет неблагодарен син? Знаех, че майка ми не бе човек, който приема истината, но тя беше толкова грижовна към мен. В края на краищата тя беше собствената ми майка. И така, въпреки че водачът продължаваше да ме притиска да напиша оценката ѝ, аз продължавах да отлагам. Преди бяхме семейство вярващи. Пеехме химни и се молехме заедно, четяхме Божието слово и говорехме за чувствата си. Беше толкова щастливо време и понякога тези спомени изплуваха в съзнанието ми. Но сега брат ми беше премахнат, а майка ми може би щеше да бъде изолирана, за да може да се заеме със самоанализ. Бях нещастен и не знаех как да приема ситуацията. Не бях в настроение да изпълнявам дълга си и не чувствах бреме да търся истината, за да помогна на братята и сестрите си с техните проблеми. Просто присъствах механично на събранията, разсеян и неспособен да водя общение за каквото и да било. Преживявах дните си в нехайство и наистина страдах. Знаех, че не съм в добро състояние, затова застанах пред Бог и Го помолих да ме напътства как да изляза от негативизма, за да не бъда възпиран от обичта си.

По-късно прочетох Божието слово: „Какви проблеми са свързани с чувствата? Първият е как оценявате членовете на собственото си семейство и как подхождате към нещата, които правят. Тук „нещата, които правят“ естествено включват случаите, когато те прекъсват и смущават църковното дело, когато осъждат хората зад гърба им, когато изпълняват някои от практиките на неверниците и т.н. Можеш ли да подходиш към тези неща безпристрастно? Когато е необходимо да напишеш оценка на членовете на семейството си, можеш ли да го направиш обективно и безпристрастно, като оставиш чувствата си настрана? Това е свързано с подхода ти към членовете на твоето семейство. Освен това, таиш ли чувства към онези, с които се разбираш или които са ти помагали преди? Способен ли си да разглеждаш действията и поведението им обективно, безпристрастно и точно? Ако те прекъсват и смущават църковното дело, ще можеш ли своевременно да ги докладваш или да ги разобличиш, след като откриеш това?“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (2)). „Да кажем например, че твоите роднини или родители са вярващи в Бог и са премахнати поради злодеяние, създаване на смущения или пълно неприемане на истината. Ти обаче не проявяваш проницателност към тях, не знаеш защо са били премахнати, чувстваш се изключително разстроен и винаги се оплакваш, че Божият дом не обича хората и не е справедлив към тях. Трябва да се молиш на Бог и да търсиш истината, след което въз основа на Божиите слова да прецениш що за хора са тези роднини. Ако наистина разбираш истината, ти ще си способен да ги определиш точно и ще видиш, че всичко, което Бог върши, е правилно и че Той е праведен Бог. Тогава няма да се оплакваш, ще бъдеш способен да се покоряваш на Божиите подредби и няма да се опитваш да защитаваш роднините или родителите си. Тук не става въпрос за прекъсване на родството ви. Просто трябва да определиш що за хора са те и да го направиш така, че да проявяваш проницателност към тях и да знаеш защо са били отстранени. Ако в сърцето ти тези неща наистина са ти ясни и възгледите ти са правилни и са съгласно истината, тогава ще си способен да застанеш на страната на Бог и възгледите ти по въпроса напълно ще съответстват на Божиите слова. Ако не си способен да приемеш истината или да възприемаш хората според Божиите слова и все така заставаш на страната на взаимоотношенията и гледната точка на плътта, когато възприемаш хората, тогава никога няма да си способен да се отървеш от тази плътска връзка и все така ще се отнасяш към тези хора като към свои роднини — по-близки дори от твоите братя и сестри в църквата. В такъв случай по този въпрос ще има противоречие и дори конфликт между Божиите слова и твоите възгледи за семейството ти и при такива обстоятелства за теб би било невъзможно да застанеш на страната на Бог и ще таиш представи и погрешни разбирания за Бог. Следователно, ако хората искат да постигнат съответствие на Бог, преди всичко техните възгледи по въпросите трябва да бъдат съгласно Божиите слова; те трябва да са способни да възприемат хората и нещата въз основа на Божиите слова, да приемат, че Божиите слова са истината, и да са способни да загърбят традиционните човешки представи. Независимо с какъв човек или въпрос се сблъскваш, трябва да си способен да поддържаш същите гледни точки и възгледи като Бог и твоите гледни точки и възгледи трябва да бъдат в хармония с истината. По този начин възгледите ти и начинът, по който подхождаш към хората, няма да бъдат враждебни към Бог и ще бъдеш способен да се покориш на Бог и да съответстваш на Бог. Такива хора никога повече не биха могли да се противопоставят на Бог. Точно те са хората, които Бог иска да придобие“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел). Божието слово ми помогна да разбера, че не можем да оценяваме нещата или хората от емоционална гледна точка. Трябва да се придържаме към истината на Божието слово, за да разпознаем природата същност на един човек и да разберем що за човек е той. Това е правилният начин да оценяваме някого, който ни гарантира, че няма да станем жертва на обичта си. Аз винаги анализирах ситуацията с майка ми от емоционална гледна точка, като си мислех как ме е родила, как ме е обичала и как се е грижила за мен. Поради това ми беше твърде трудно да взема химикала и да напиша вярна оценка. Но Бог казва, че трябва да разпознаваме хората въз основа на тяхната природа същност. Да можем да разпознаваме тяхната природа същност, е единственият начин да се освободим от обичта и да се отнасяме към тях справедливо и според принципите. Какъв човек беше майка ми всъщност? В ежедневието си тя беше изпълнена с ентусиазъм и грижовна към другите, но това означава само, че е сърдечна. Тя се грижеше много за мен, но това просто означава, че е изпълнявала отговорността си като майка. По природа обаче тя беше надменна и не приемаше истината. Беше започнала да съди и да се противопоставя на всеки, който посочваше проблемите ѝ или я кастреше, и се цупеше заради това. В по-тежки случаи тя дори влизаше в конфликти с другите и ги тормозеше безкрайно, което беше възпиращо за тях. Предвид поведението ѝ, ако продължаваше да посещава събрания с братята и сестрите, тя със сигурност щеше да прекъсва църковния живот и да възпрепятства навлизането на другите в живота. Ако я изолираха за самоанализ според принципите, всички щяха отново да могат да имат подобаващи събрания и тази подредба щеше да бъде предупреждение за нея. Ако тя наистина се самоанализираше и опознаеше, това щеше да бъде от полза за живота ѝ. Но ако се противопоставяше и го отхвърляше, или дори се откажеше от вярата си, тя щеше да бъде разобличена и отстранена. Тогава щях да видя по-ясно нейната природа същност — дали бе плява, или жито, щеше да стане ясно от пръв поглед и нямаше да има причина да се опитвам да я задържа в църквата. В този момент разбрах Божието намерение. Бог създаде тази ситуация с надеждата да придобия проницателност и да се науча да виждам природата същност на хората според Неговото слово, така че да мога да оставя настрана обичта в действията си и да се отнасям към хората според принципите.

След това прочетох друг откъс от Божието слово: „Кой е Сатана, кои са демоните и кои са Божиите врагове, ако не противници, които не вярват в Бог? Не са ли те онези хора, които се бунтуват срещу Бог? Не твърдят ли те, че са вярващи, но всъщност са лишени от истината? Нима единственият им стремеж не е да добият благословение, но са неспособни да свидетелстват за Бог? Ти и до днес продължаваш да общуваш с тези демони и да се отнасяш с тях със съвест и любов, но нима това не е проява на добри намерения към Сатана? Не се ли съюзяваш с демоните? Ако хората са стигнали дотам и пак не успяват да разграничат доброто от злото, и продължават да раздават напосоки обичта и милосърдието си без всякакво желание да потърсят Божиите намерения и без да могат да вземат Неговите намерения за свои собствени, изходът им ще бъде още по-окаян. Всеки, който не вярва във въплътения Бог, е враг Божи. Нима не ти липсва усещане за справедливост, щом успяваш със съвест и с обич да общуваш с врага? Ако съответстваш на онези, които ненавиждам и с които не съм съгласен, и още изпитваш любов и лични чувства към тях, не се ли бунтуваш и ти? Нима не се противиш умишлено на Бог? Такъв човек всъщност притежава ли истината? Нима хората, които се отнасят съвестно към враговете, хората, които обичат демоните и които са милостиви към Сатана, преднамерено не прекъсват Божието дело?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Божието слово разкри точното ми състояние. Знаех, че майка ми от години вярваше в Бог, но не приемаше истината, а когато другите се опитваха да ѝ помогнат с проблемите ѝ и да я скастрят, тя не можеше да приеме това от Бог. Винаги се караше за всяко дребно нещо и прекъсваше църковния живот, като се държеше като слуга на Сатана. Но аз не исках да се изправя и да я разоблича, а просто продължавах да прикривам нещата и да я предпазвам. Мислех, че да не я разобличавам и да не пиша вярна оценка, беше съвестно поведение от моя страна. Всъщност проявявах любов и съвестно отношение към Сатана, без да се замислям за църковното дело или за това дали навлизането в живота на братята и сестрите можеше да пострада. Заставах на страната на Сатана и се застъпвах за него. Не беше ли това, което Бог наричаше „Умишлено се противиш на Бог“? Любовта ми беше безпринципна и аз не знаех кое е правилно и кое не — беше объркана любов. Защитавах майка си, като ѝ позволявах да продължи да прекъсва църковния живот. Играех роля в нейното зло. Когато действах по този начин, не наранявах ли другите и себе си? Бях заслепен от обичта, парализиран от нея. Водачът многократно ме подтикваше да напиша оценка на майка си, но аз продължавах да го отлагам и да забавям църковното дело. Като осъзнах това, сърцето ми се изпълни с вина. Не знаех защо, изправен пред тази ситуация, не можех да не бъда възпрян от обичта си. Какъв беше истинският проблем? Застанах пред Бог, за да се моля и да търся, като Го молех да ме напътства, за да разбера проблемите си.

Прочетох откъс от Божието слово, който ми помогна да придобия по-голяма проницателност за себе си. Божиите слова гласят: „Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Ако даден човек отрича Бог, противопоставя Му се и е прокълнат от Него, но ти е родител или роднина и сякаш не е зъл човек и се отнася добре с теб, тогава може да се окаже, че не си способен да го мразиш и дори може да запазиш близки отношения с него, без да се промени връзката ви. Когато чуеш, че Бог мрази такива хора, ще се притесниш и няма да си способен да застанеш на страната на Бог и безмилостно да отхвърлиш този човек. Винаги си възпиран от чувства и не можеш напълно да се освободиш от тях. Каква е причината за това? Това се случва, защото чувствата ти са твърде силни и ти пречат да практикуваш истината. Този човек е добър с теб и затова не можеш да го намразиш. Ще можеш да го мразиш само ако те нарани. Дали тази омраза ще съответства на истините принципи? Освен това си обвързан от традиционните представи и си мислиш, че той е родител или роднина, така че ако го мразиш, обществото ще те презре и общественото мнение ще те порицае и осъди като лишен от синовна почит, безсъвестен и дори като безчовечен. Смяташ, че ще понесеш Божието осъждане и наказание. Дори и да искаш да го мразиш, съвестта ти няма да го допусне. Защо съвестта ти функционира така? Защото още от детството ти у теб е насаден определен начин на мислене като наследство от семейството ти, чрез възпитанието, което са ти дали родителите ти, и чрез внушенията на традиционната култура. Този начин на мислене се е вкоренил много дълбоко в сърцето ти и те кара погрешно да вярваш, че синовната почит е напълно естествена и обоснована и че всичко, което си наследил от предците си, винаги е добро. Първо това си научил и то продължава да доминира и силно да препъва и смущава вярата ти и приемането на истината, поради което си неспособен да практикуваш Божиите слова, да обичаш това, което Бог обича, и да мразиш това, което Той мрази. В сърцето си знаеш, че твоят живот е дошъл от Бог, а не от родителите ти, и също така знаеш, че родителите ти не само не вярват в Бог, но и Му се противопоставят, че Бог ги мрази и трябва да Му се подчиниш и да застанеш на Негова страна, но просто не можеш да се принудиш да ги мразиш, дори и да искаш. Не можеш да направиш този завой, не можеш да закалиш сърцето си и не можеш да практикуваш истината. Къде се корени този проблем? Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези неща. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Кажете ми, не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Разбрах от Божието слово, че Той изисква от нас да обичаме това, което Той обича, и да мразим това, което Той мрази. Господ Исус също е казал веднъж: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми? […] Защото който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка“ (Матей 12:48-50). Бог обича онези, които се стремят към истината и са способни да я приемат. Това са единствените хора, които трябва да наричам братя и сестри; единствените хора, които трябва да обичам и на които да помагам от любов. Онези, които изпитват неприязън към истината и никога не я практикуват, са неверници, а не братя и сестри. Дори да са наши родители или роднини, трябва да ги разпознаваме и разобличаваме според истините принципи. Това не означава, че не трябва да проявяваме синовно отношение към родителите си или че няма да се грижим за тях в бъдеще, а означава, че трябва да се отнасяме към тях рационално и справедливо в съответствие с тяхната природа същност. И все пак „Кръвта вода не става“ и „Човекът не е от камък, как може да няма емоции?“ бяха сатанински отрови, от които бях силно повлиян. Не бях принципен в начина, по който се отнасях към хората, и винаги защитавах семейството си и заставах на тяхна страна въз основа на обичта си. Когато пишех оценката на брат ми, знаех, че той вече се беше разкрил като неверник и трябваше да бъде премахнат от църквата, но бях прикован от обичта си и не исках да напиша истината. Исках да прикрия фактите и да заблудя братята и сестрите си. Когато водачът ме помоли да напиша оценката на майка ми, знаех, че тя прекъсваше църковния живот и че трябваше да напиша точна, обективна оценка, за да помогна на водача да я разобличи и ограничи. Но като си помислех за нея като за моя майка и колко добра беше към мен, се страхувах, че ако опиша честно нейното поведение, винаги щях да се чувствам виновен и нямаше да мога да живея с това. Страхувах се също така, че другите ще си помислят, че съм безмилостен и коравосърдечен. Изпълнен с опасения и страхове, все отлагах. Видях, че тези сатанински отрови са дълбоко вкоренени в сърцето ми и ме приковават към обичта ми. Те ме направиха безпринципен в отношенията ми с другите и ми попречиха да поддържам църковното дело. Стоях на страната на Сатана, като се бунтувах срещу Бог и Му се противопоставях. Фактите показваха, че и майка ми, и брат ми бяха неверници, и разобличването на поведението им беше справедливият начин да се постъпи. Това означаваше да защитя църковното дело и да следвам Божиите изисквания. Това беше да обичам, което Бог обича, и да мразя онова, което Бог мрази, и беше свидетелство за практикуване на истината. Но аз виждах практикуването на истината и разобличаването на Сатана като нещо отрицателно; за мен то беше безсърдечно, безсъвестно и предателско. Колко бях объркан! Не различавах черното от бялото, доброто от злото. Бях обвързан от обичта си и погълнат от негативизъм заради нея, без мотивация да изпълнявам дълга си. Без навременното Божие просветление и напътствие моята обич щеше да ме погуби. Животът, ограничен от привързаността ми, почти ме довърши. Наистина си играех с огъня.

По-късно продължих със самоанализа и разбрах, че нежеланието ми да пиша за майка ми произтича от друго погрешно схващане — а именно, че би било безсърдечно от моя страна да я разоблича, тъй като тя ме е отгледала с такава доброта. Прочетох един откъс от Божието слово, който промени гледната ми точка по този въпрос. Божиите слова гласят: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. На свой ред човекът се сдоби с родители и роднини и вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е бил обречен да съществува в Божието предопределение. Именно диханието на живота, идващо от Бог, подкрепя всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. При този процес никой не чувства, че човек съществува и расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек расте под благодатта на родителското възпитание и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на съществуването на живота му и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човек изобщо не чувства Божията благодат и Неговия приток и по този начин той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек, за когото Бог се грижи ден и нощ, не поема инициативата да Го почита. Бог просто продължава да работи върху човека, от когото не се очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и пламенността, с която Бог отчаяно копнее човекът да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). От Божието слово научих, че отвън изглежда така, сякаш майка ми ме е родила, отгледала ме е и се е грижила за мен в живота. В действителност обаче източникът на човешкия живот е Бог и всичко, на което съм се радвал, ми е било дадено от Бог. Бог ми е дал живот и ми е осигурил семейство и дом. Божия подредба бе и това, че имах възможност да чуя гласа Му и да застана пред Него. Трябва да благодаря на Бог и да практикувам истината във всичко, което ми се случва, за да Го удовлетворя и да се отплатя за любовта Му. Не бива да заставам на страната на семейството си и да действам в полза на Сатана, като възпрепятствам църковното дело. Осъзнаването на това за мен беше сигнал за събуждане. Трябваше да застана пред Бог, за да се покая, и не можех да продължавам да следвам обичта си. След това точно разобличих поведението на майка ми, с което тя прекъсваше църковния живот.

Месец по-късно бях избран за църковен водач. Научих, че някои членове на църквата все още не бяха прозрели напълно поведението на майка ми. Помислих си: „Трябва да поговоря с тях за това как майка ми бе прекъсвала църковния живот, за да се научат да разпознават и да се отнасят към нея според истините принципи“. Но тъкмо когато се канех да го направя, се почувствах раздвоен. Ако по време на общението и анализа братята и сестрите наистина придобиеха проницателност по отношение на поведението на майка ми, щяха ли да я изоставят? Щеше ли това да разстрои майка ми? Чувствах, че не мога да се накарам да кажа нищо. Осъзнах, че отново бях възпрян от обич, и си спомних за Божието слово, което бях прочел по-рано — че трябва да обичам това, което Бог обича, и да мразя това, което Той мрази. Майка ми създаваше проблеми в църковния живот, а това е нещо, което Бог мрази. Не можех да продължавам да я закрилям от обич. Моята отговорност беше да разоблича и да разнищя ситуацията според истините принципи, за да могат братята и сестрите да придобият проницателност. И така, аз проведох общение и разнищих как майка ми бе прекъсвала църковния живот, а другите придобиха известна проницателност и си взеха някои поуки. Накрая повечето хора се съгласиха, че тя трябва да бъде изолирана за самоанализ. След като приложих това на практика, се почувствах спокоен и умиротворен. Благодаря на Бог от цялото си сърце за напътствието и просветлението на Неговото слово, което ми помогна да разбера истината и да намеря принципи, които да практикувам, и да разбера как да се отнасям към членовете на семейството си. Без това все още щях да бъда възпрян от обич и да върша неща, с които да се противопоставям на Бог. Тези преживявания ми показаха че в отношението към хората и справянето със ситуациите в църквата всичко трябва да се прави в съответствие с истините принципи. Само това е съгласно Божието намерение. Това е единственият начин да се почувстваме свободни и да придобием усещане за вътрешен мир. Благодаря на Бог!