Когато всички хора станат бдителни, когато всички неща бъдат възродени и обновени, когато всеки човек без колебание се подчини на Бог и е готов да поеме тежката си отговорност за Божието бреме, тогава светкавицата от Изтока ще просияе, осветявайки всичко от Изтока до Запада, и нейното зарево ще хвърли в ужас цялата земя; в този момент Бог отново ще започне нов живот. С други думи, в този миг Той слага началото на новото Си дело на земята, провъзгласявайки пред хората от цялата вселена, че „когато от Изтока излезе светкавицата, точно в мига, в който започвам да изричам думите Си — когато излезе светкавицата, тя осветява цялата вселена и всички звезди се преобразяват“. Кога ще просияе светкавицата от Изтока? Когато небесата притъмнеят и земята помръкне, Бог скрива Своя лик от света и точно в този миг над всичко под небето надвисва мощна буря. И пак в този момент всички хора са обзети от паника, уплашени от гръмотевичния тътен, стреснати от ослепителната светкавица и толкова ужасени от прииждащия потоп, че повечето от тях затварят очи и чакат Бог да отприщи Своя гняв и да ги порази. И докато настъпват различни състояния, източната светкавица мигом прорязва небето. Това означава, че в Изтока на земното кълбо, откакто започва свидетелстването за Самия Бог до момента, в който Той се заема с делото Си, и до мига, в който божествеността установява суверенната си власт над земята, ослепителният стълб на източната светкавица винаги е озарявал цялата вселена. Когато земните страни се превърнат в Христово царство, светлината ще облее цялата вселена. Сега е времето източната светкавица да прореже небесния свод. Въплътеният Бог започва делото Си и при това заговаря направо чрез божествената Си същност. Може да се каже, че източната светкавица ще блесне, когато Бог на земята проговори. И по-точно, седемте Духа официално ще заговорят, когато от престола бликне жива вода — когато словото Му започне да се лее от престола. В този момент просиява източната светкавица и тъй като това ще продължи известно време, силата на светлината й ще е променлива, а и обсегът на нейното сияние не ще е безграничен. Но с напредъка на Божието дело, с промяната в плана Му — с измененията в работата на Божиите синове и избраници — светкавицата все по-ярко ще изпълнява присъщата си функция, така че всяко кътче от вселената ще се облее в светлина, отмиваща цялата тиня и нечистотия. Това е еманацията на шестхилядолетния Божи план за управление и същинският му плод, на който Бог ще се наслади. „Звездите“ се отнася не за небесните тела, а за всички Божии синове и избраници, работещи за Него. Наричат се „звезди“, защото свидетелстват за Бог в Божието царство и Го представляват там, а също и защото са Негови сътворени същества. „Преображението“ се отнася за личността и положението им: от обитаващи земята човеци те се превръщат в народ на царството, като при това Бог е с тях и в тях е Божията слава. В резултат те упражняват суверенна власт от името на Бог, а Божието дело ги пречиства от отрови и нечисти примеси и така ги прави достойни за използване от Бог и в съответствие с Неговите намерения. Това е едно от измеренията на тези думи. Когато Божият лъч светлина озари цялата земя, всички неща в небесата и на земята ще се променят в различна степен; ще се променят също и звездите на небосвода, слънцето и луната ще бъдат обновени, а след тях и земните хора — това е Божието дело между небето и земята и то не е изненадващо.

Когато Бог спасява хората — това не се отнася до онези, които не са естествено избрани — Той пречиства и съди човеците и всички те горчиво плачат или падат като поразени връз леглата си, или са повалени и потъват в ада на смъртта заради Божиите слова. Само благодарение на Божието слово хората започват да опознават себе си. Ако не беше така, те биха гледали света с жабешки очи — вторачени нагоре, неубедени, непознаващи самите себе си, незнаещи дори колко тежат. Човеците действително са силно покварени от Сатана. Именно благодарение на Божието всемогъщество грозният облик на хората се разкрива в такива изразителни подробности и подтиква човека, прочел тези описания, да ги сравнява със собственото си неподправено лице. Всички хора знаят, че Бог сякаш е запознат с поразителна яснота с точния брой на мозъчните им клетки, а какво остава за грозните им ликове и потайните им мисли. От думите „Целият човешки род е като подреден по категории. Под заревото на стълба светлина от Изтока се разкрива изначалната форма на всички човеци — със замаяни погледи, незнаещи какво да правят“ съдим, че един ден, когато Божието дело бъде завършено, цялото човечество ще бъде осъдено от Бог. Никой няма да успее да го избегне; Бог ще се разправи един по един с всички представители на човешкия род, без да изпусне нито един от тях, и само тогава Божието сърце ще се изпълни с удовлетворение. И тъй, Бог казва: „Те са подобни на животни, втурнали се да избягат от Моята светлина в планинските си леговища, но веднъж попаднал в светлината Ми, никой не ще успее да се махне“. Хората са безчестни, низки твари. Живеейки в ръцете на Сатана, те сякаш са се притаили в древни лесове дълбоко в планините — но тъй като нищо не може да избегне изпепеляването в Божиите пламъци, дори и да са „закриляни“ от сатанинските сили, как е възможно Бог да ги забрави? Когато хората приемат идването на Божието слово, Бог обрисува със Своето перо различните чудати форми и уродливи състояния на всички човеци; Бог съобразява словото Си с потребностите на хората и с мисленето им. Ето защо, в очите на човеците, Бог е вещ психолог. Той сякаш е душевед, но също и специалист по вътрешни болести — нищо чудно, че смайващо добре познава „сложната“ човешка натура. Колкото по-убедени са в това хората, толкова повече се засилва усещането им за Божията драгоценност и толкова по-непоколебимо вярват, че Бог е дълбок и неразгадаем. Сякаш между човека и Бог се е простряла непреодолима небесна граница, но същевременно като че ли Бог и човек са застанали на двата насрещни бряга на река Чу^[а] и се оглеждат един друг, защото не могат да направят нищо повече, освен взаимно да се наблюдават. Това ще рече, че хората на земята гледат Бог само с очите си; никога не са имали възможност да Го изучат отблизо и изпитват към Него единствено привързаност. В сърцата си винаги питаят усещането, че Бог е прекрасен, но тъй като е толкова „безсърдечен и безчувствен“, те никога не са успели да излеят пред Него горестта си. Те са като хубава млада невеста, която не намира случай да изрази истинските си чувства пред съпруга си, защото той е твърде порядъчен. Хората са клетници, презиращи самите себе си, и Моята непоносимост към тях неволно, постепенно се усилва поради уязвимостта им и липсата им на себеуважение, докато яростта избухне в Моето сърце. Чувствам се, сякаш Ми е нанесена рана. Отдавна изгубих всякаква надежда за човека, но тъй като „Моят ден отново надвисва над цялото човечество, отново събужда човешкия род и му дава още едно ново начало“, Аз за пореден път набирам смелост да завоювам целия човешки род, да пленя и победя големия червен змей. Първоначалното Божие намерение се свеждаше само до това да завоюва племето на големия червен змей в Китай; само това би се считало за победа над големия червен змей, за негов разгром. Това би било достатъчно доказателство, че Бог властва над земята като Цар, както и за осъществяването на великото Божие начинание, и за това, че Бог има ново начало на земята и е придобил слава на земята. Заради заключителната красива сцена Бог не успява да сдържи изблика Си на вълнение: „Сърцето Ми тупти и планините подскачат радостно в ритъм с него, водите се впускат в ликуващ танц, а вълните се разбиват в скалните рифове. Трудно е да изразя онова, което е в сърцето Ми“. От това може да се види, че това, което Бог планираше, е това, което Той вече е осъществил. То беше предопределено от Него и е точно това, което Бог кара хората да изживеят и да видят. Изгледите за царството са прекрасни; Царят на царството е победител, без да е имал и частица плът и кръв от главата до нозете Си, а е изцяло съставен от божествена материя. Цялото Му тяло излъчва свещено сияние, напълно неопетнен е от човешките представи; Цялото му тяло е преизпълнено с праведност, пропито е от небесното дихание и излъчва омаен аромат, благоуханен и свеж. Като възлюбения от Песен на песните, Той е още по-прекрасен от всички светии, по-висок е от древните святи хора; Той е образецът за целия човешки род и е несравним с хората; те не са достойни да отправят взор направо към Него. Никой не може да постигне великолепния Божи лик, Божията външност или Божия облик; никой не може да си съперничи с тях и никой не е в състояние да ги възхвалява с лекота.

Божието слово е безкрайно — като вода, извираща от извор, то не пресъхва и затова никой не може да вникне в тайнствата на Божия план за управление. А за Бог тези тайнства са безкрайни. Ползвайки различни средства и различен изказ, Бог много пъти говори за Своето възобновяване и за цялостното преображение на вселенското мироздание, като всеки път предлага все по-дълбоки описания: „Искам да изпепеля с поглед всички нечисти неща; искам всички синове на бунтарството да изчезнат от погледа Ми и никога повече да не съществуват“. Защо Бог прави подобни изказвания отново и отново? Не се ли опасява, че накрая хората ще се отегчат? В стремежа си да опознаят Бог те само се лутат слепешката сред думите Му, но все забравят да се вгледат в самите себе си. Ето защо Бог прибягва до този метод като напомняне, като подтик да опознаят себе си и придобитото познание да им помогне да различат човешкото бунтарство, а сетне да изкоренят от душите си това бунтарство по отношение на Бог. Когато прочетат, че Бог иска да „сортира“ хората, у тях веднага се надига тревога и сякаш мускулите им престават да се движат. Незабавно се връщат пред Бог, за да се самообвинят, и така Го опознават. След това — след като са взели решение — Бог използва възможността да изобличи пред тях същността на големия червен змей; по този начин хората влизат в пряк досег с духовния свят и придобитата от тях решимост влияе и на умовете им, а това на свой ред усилва чувството между Бог и човека, подпомагайки работата на въплътения Бог. По този начин хората са несъзнателно обзети от нагласата да се замислят за отминалите времена: в миналото хората с години вярваха в някакъв нереалистичен Бог; с години сърцата им не знаеха свобода, те бяха неспособни на истинска наслада и — при все че вярваха в Бог — в живота им липсваше порядък. Всичко изглеждаше както преди да приемат вярата — животът им бе все така пуст и безнадежден и онази тяхна вяра бе като лабиринт без изход, не по-добра от безверието. Откакто Самият практически Бог от днешния ден се разкри пред тях, сякаш небесата и земята се обновиха; животът им бе озарен от светлина, вече не ги терзае безнадеждност и поради идването на практическия Бог сърцата им са изпълнени с увереност, а в душите им цари спокойствие. Те вече не гонят вятъра и не се опитват да сграбчат сенки във всяко свое начинание; търсенията им вече не са безцелни и те не се щурат напосоки. Животът днес е още по-прекрасен — хората внезапно са встъпили в царството и са Божии избраници, а после… Колкото повече мислят за това хората, толкова по-голяма сладост ги обзема; толкова по-щастливи се чувстват и толкова по-силно е вдъхновението им да възлюбят Бог. По този начин неусетно за тях укрепва приятелството между Бог и хората. Хората обикват Бог по-силно, опознават Го по-добре, а Неговата работа върху хората е все по-улеснена — без натиск, без принуда, тя се развива естествено и човекът изпълнява собственото си уникално предназначение — само това е пътят, по който хората постепенно придобиват способността да опознаят Бог. В това изцяло се изразява Божията мъдрост — тя не изисква никакво усилие и е съобразена с човешката природа. Ето защо в този момент Бог казва: „По време на въплъщението Ми в света на хората, напътствано от Мен, човечеството несъзнателно достигна днешния ден и неволно Ме опозна. Но никой няма никаква представа, и най-бледа идея как да извърви пътя, който предстои — а още по-малко подозира накъде ще го отведе този път. Човек може да достигне края му само под взора на Всемогъщия; само следвайки светкавицата от Изтока, ще може да прекоси прага на Моето царство“. Не е ли това именно кратко обобщение на човешкото сърце, точно както го описах по-горе в текста? В това се състои разковничето към Божиите слова. Каквото човек таи в сърцето си, това изрича Бог с устата Си, а каквото изрече Той, за това копнее човекът. Точно тук Бог е най-вещ в разкриването на човешкото сърце; ако не беше така, как би постигнал искрената убеденост на хората? Не е ли точно това резултатът, което Бог желае да постигне, като завоюва големия червен змей?

Всъщност намерението на Бог в много случаи не е да обърне внимание върху повърхностното значение на думите. С много от словата Си Той умишлено се стреми да промени човешките представи и да измести вниманието на хората. Бог не придава никакво значение на тези думи, поради което много от тях не заслужават разяснения. Когато човек е завоюван от Божието слово до степента, която достига днес, силата му донякъде нараства и Бог откликва на това с още предупреждения, изричайки пред Божиите избраници върховния закон: „При все че обитаващите земята хора са многобройни като звездите, Аз познавам всеки един от тях като дланта на собствената Си ръка. И макар че човеците, които Ме „обичат“, също са неизброими като песъчинките по морското дъно, само неколцина са Мои избраници: само онези, които следват ярката светлина и са различни от „обичащите“ Ме“. И наистина, мнозина заявяват, че обичат Бог, но единици са онези, които Го обичат със сърцата си. Това би трябвало да е видимо и със затворени очи. В действителност такъв е в своята цялост светът на вярващите в Бог. Тук виждаме, че Бог сега се е заел да „разпределя хората по категории“ и това показва, че Бог желае и черпи удовлетворение не от църквата днес, а от царството след това пресяване на хората. В този момент Той отново предупреждава всички „опасни за внасяне стоки“: освен ако Бог се въздържи от действия, веднага щом пристъпи към работата Си, тези хора ще бъдат изметени от царството. Бог никога не е небрежен. Неизменният Му принцип на действие е „едно е едно и две е две“ — Той прави всичко възможно да заличи онези, които не иска да вижда пред очите Си, за да им попречи да създават проблеми в бъдеще. Това се нарича „изнасяне на боклука и основно почистване“. Бог съобщава на хората Своите управленски закони в момента, в който им представя чудотворните Си действия и разкрива всичко, което се съдържа в Него. После Той казва: „Безчет диви зверове обитават планините, но всички те са кротки като агнета пред Мен; неразгадаеми тайни се таят под вълните, но всички те се представят пред Мен ясно като всичко по лицето на земята; небесата съдържат недостижими за човека светове, но Аз спокойно се разхождам из тези недостъпни светове“. Бог иска да каже следното: Макар че сърцето на човека е по-измамливо от всичко и сякаш е безкрайно загадъчно като ада на човешките идеи, Бог познава истинските състояния на хората като на длан. Освен всичко друго, човекът е животно по-свирепо и по-безжалостно от див звяр, но въпреки това Бог е завоювал хората до такава степен, че никой не смее да се надигне и опълчи срещу Него. Всъщност, съгласно Божия замисъл сърцата на хората таят мисли, по-сложни от всичко; те са неразгадаеми, но Бог не се интересува от човешкото сърце. Отнася се към него като към червейче, гърчещо се пред очите Му. С една-едничка дума Той го завоюва; когато пожелае, го покосява; с най-леко движение на ръката Си го наказва; щом поиска, го осъжда.

Днес всички хора съществуват в мрака, но с Божието идване най-сетне опознават същината на светлината, щом Го видят. Сякаш огромно черно гърне е захлупило цялата земя и хората не могат дъх да си поемат; всички искат да променят положението, но никой никога не е успял да прекатури гърнето. Само Божието въплъщение внезапно е отворило очите на човеците и те са видели практическия Бог. Затова Бог възприема въпросителен тон: „Човекът така и не Ме разпозна в светлината, а Ме виждаше единствено в света на мрака. Не сте ли в съвсем същата ситуация и вие днес? Когато безчинствата на големия червен змей достигнаха връхната си точка, Аз официално се въплътих, за да осъществя делото Си“. Бог не крие истинските обстоятелства в духовния свят, нито прикрива същинското състояние на човешкото сърце и затова напомня на хората отново и отново: „Аз не само позволявам на Моите хора да опознаят въплътения Бог, но и ги пречиствам. Поради строгостта на Моите управленски закони, над огромно множество хора все още тегне опасност да бъдат отстранени от Мен. Ако не положите всички усилия да се кастрите, да дисциплинирате собствените си тела — ако не направите това, със сигурност ще бъдете отритнати от Мен и ще се озовете в ада, точно както с ръцете Си въздадох наказанието на Павел, от което нямаше път за бягство“. Тъй като това е поредното Божие предупреждение, хората чак тогава стават по-предпазливи в стъпките си и се изпълват с повече боязън от Божиите управленски закони; едва тогава може да се осъществи Божията власт и величието Му да стане видимо. Тук отново се споменава Павел, за да могат хората да разберат Божиите намерения: хората не трябва да изтърпяват Божието наказание, а да проявяват внимание към Божиите намерения. Само по този начин обзетите от страх хора ще осъзнаят неспособността си в миналото да удовлетворят напълно Бог въпреки тогавашната си решимост и това ще предизвика у тях още по-силно разкаяние и повече познание за практическия Бог. Следователно едва тогава те ще могат да се избавят от всяко съмнение в Божиите слова.

„Човекът не само не познава Моето въплътено Аз, но дори и не успя да опознае собствената си същност, пребиваваща в тленно тяло. От толкова години човеците Ме мамят и се отнасят към Мен като към странник. Толкова пъти […]“. Тези „толкова пъти“ изброяват реалните случаи, в които хората са се опълчвали срещу Бог, и привеждат истински примери за наказание; това е доказателство за грях, което вече не подлежи на оспорване. Всички хора ползват Бог като вещ от ежедневието си, сякаш е домашна потреба, с която могат да разполагат, както пожелаят. Никой не тачи Бог; никой не се е опитал да опознае красотата на Бог, нито великолепния Му лик, а още по-малко някой възнамерява да се подчини на Бог. Нито пък някой някога е гледал на Бог като на възлюбен в сърцето си; всички Го измъкват, когато им дотрябва, и Го захвърлят настрани и забравят за Него, когато не им е нужен. Сякаш за човека Бог е марионетка, която може да управлява, както пожелае, и да занимава Бог с всякакви изисквания и прищевки. Но Бог казва: „Ако не съчувствах на човешките слабости в периода на въплъщението Си, Самият Ми въплътен образ би изплашил до смърт цялото човечество и то вкупом би се озовало право в Хадес“. Това показва огромната значимост на Божието въплъщение. Той дойде в плът, за да завоюва човечеството, вместо от духовния свят да изпрати унищожение на човешкия род. Така, когато Словото се превърна в плът, никой не осъзна това. Ако Бог не зачиташе човешката уязвимост, ако небето и земята разменяха местата си при въплъщението Му, всички хора щяха да са унищожени. Тъй като по природа хората са склонни да харесват новото и да намразват всичко старо, а паметта им често заличава трудните времена, когато им провърви, и никой не осъзнава колко е благословен, Бог отново и отново напомня на човеците, че трябва да ценят трудно извоювания днешен ден; в името на утрешния ден те трябва да ценят днешния още повече и не бива, подобно на животни, да се катерят нависоко, без да се съобразяват със стопанина си, или да пренебрегват благословенията, които ги обграждат. По този начин поведението на хората се подобрява, те не се възгордяват, отърсват се от арогантността и осъзнават, че не човешката природа е добра, а Божията милост и любов са осенили хората; всички те се страхуват от наказание и повече не смеят да направят нищо.

Забележка:

а. „Река Чу“ е алегория за браздата, разделяща две противникови сили.