Твърди се, че сега Бог е започнал да порицава човека, но никой не може да каже със сигурност, никой не може да даде ясен отговор на въпроса дали първоначалното намерение за това порицание е сполетяло човека. Бог казва: „Човекът никога не откри нищо в Моето порицание, защото не прави нищо друго, освен да стиска ярема около врата си с две ръце, с двете си очи, вперени в Мен, сякаш гледа врага — и едва в този момент Аз виждам колко е изнемощял. Именно заради това казвам, че никой никога не е устоял сред изпитанията“. Бог разказва на човека за фактите от порицанието, което тепърва ще го сполети, и го прави много подробно, без да пропуска нищо. Сякаш хората са навлезли в порицанието и наистина не са в състояние да устоят твърдо. Бог предоставя ярко, реалистично изображение на уродливите черти на човека. Ето защо хората усещат, че са под натиск: след като Бог казва, че те никога не устояха твърдо сред изпитанията, как бих могъл Аз да бъда този, който да счупи световния рекорд, да бъде приет въпреки условностите? В този момент те започват да размишляват. В действителност е точно така, както казва Бог: „Нима Аз ги доведох до края на пътя?“. Всъщност Бог доведе всички хора до края на пътя и затова в съзнанието си хората винаги вярват, че Бог е жесток и нехуманен. Бог излови всички хора от морето на земните неволи, след което, „за да предотвратя всякакви инциденти, убих всички „риби“, които бяха уловени, след което рибите станаха покорни и нямаха ни най-малко оплакване“. Това не е ли факт? Бог измъкна всички хора от горчивото море на смъртта в друга бездна на смъртта, завлече всички тях до „килията на палача“, принуди ги да стигнат до края на пътя — защо да не направи това и с останалите Божии синове и хора? Какъв е замисълът Му да извърши такова дело в страната на големия червен змей? Защо Божията ръка е толкова „злонамерена“? Нищо чудно, че „когато имам нужда от човек, той винаги е скрит. Сякаш никога не е виждал изумителни сцени, сякаш е роден в провинцията и не знае нищо за градските дела“. Всъщност вътре в себе си хората се питат: „Какъв план изпълнява Бог, за да направи това? Нима Той не ни излага на смърт? И какъв е смисълът? Защо стъпките на Неговото дело се сменят бързо една след друга и защо Той не проявява ни най-малко снизхождение към нас?“. И все пак хората не смеят да кажат това и тъй като Божиите думи ги карат да отхвърлят подобни мисли, лишавайки ги от възможността да мислят по-нататък, те нямат друг избор, освен да отхвърлят други подобни мисли. Просто Бог разкрива всички човешки представи и затова хората отблъскват представите си, като не им позволяват да излязат наяве. По-рано беше казано, че тези хора са потомци на големия червен змей. Всъщност, за да бъдем ясни, те са въплъщение на големия червен змей. Когато Бог ги принуди да стигнат до края на пътя и ги избие, тогава, без съмнение, духът на големия червен змей повече няма възможност да действа в тях. По този начин, когато хората вървят към края на пътя, това е и моментът, в който големият червен змей се оказва мъртъв. Може да се каже, че той използва смъртта, за да се отплати за Божията „велика доброта“ — което е целта на Божието дело сред народа на големия червен змей. Когато хората са готови да пожертват живота си, всичко става незначително и никой не може да ги надвие. Какво може да бъде по-важно от живота? По този начин Сатана става неспособен да направи повече в хората, няма какво да направи с човека. Въпреки че в определението за „плът“ се казва, че плътта е покварена от Сатана, ако хората наистина се отдадат и не са водени от Сатана, тогава никой не може да ги надвие — и в този момент плътта ще изпълни другата си функция и ще започне официално да получава напътствията на Божия Дух. Това е необходим процес, той трябва да се случи стъпка по стъпка; в противен случай Бог не би имал средства да работи в упоритата плът. Такава е Божията мъдрост. По този начин всички хора несъзнателно са навлезли в обстоятелствата на днешния ден. И дали Бог не е този, който доведе човека до „края на пътя“? Възможно ли е това да е нов път, открит от човека? Като гледам вашите преживявания, изглежда, че Бог прилага срямо вас методи на изключителна жестокост, от които може да се види Божията праведност. Как бихте могли да не отдавате възхвала? Това, което Бог прави във вас, позволява на хората да видят праведния нрав на Бог; това не заслужава ли възхищението ви към Бог? Днес, на кръстопътя, когато старата ера все още съществува, а новата все още не се е осъществила, как свидетелствате за Бог? Нима такъв сериозен въпрос не заслужава задълбочен размисъл? Все още ли размишлявате върху други, странични въпроси? Защо Бог казва: „Въпреки че някога хората викаха: „Да живее разбирането“, никой не е отделил много време за анализ на думата „разбиране“, което показва, че хората нямат желание да Ме обичат“? Ако Бог не казваше такива неща, щяхте ли да можете да не опитате да разберете Божието сърце по собствена инициатива?

Макар че в последно време някои хора може би са разбрали до известна степен целта и значението на Божието въплъщение, мога да кажа със сигурност, че ако Бог не беше говорил ясно на човека, никой нямаше да може да разбере целта и значението на Божието въплъщение. Това е сигурно. Все още ли не ви е ясно? Всичко, което Бог прави в хората, е част от Неговия план за управление — и все пак те не са способни точно да схванат Божията воля. Това е недостатък на човека, но Бог не изисква от хората да са способни да правят каквото и да било, Той просто иска от тях да се вслушват в „наставленията на лекаря“. Това е Божието изискване. Той иска от всички хора да познават истинския човешки живот, защото „в сърцата им думите „човешки живот“ не съществуват, те не се съобразяват с тях и просто се уморяват от думите Ми, сякаш съм се превърнал в несвързано говореща старица“. В очите на хората Божиите слова са като обикновена вещ, те изобщо не се отнасят към тях като към нещо важно. Затова хората не могат да приложат Божиите слова на практика — те са се превърнали в жалки нещастници, които знаят истината, но не я прилагат на практика. Затова само тази човешка вина е достатъчна, за да предизвика отвращение у Бог за определен период от време, и затова Той многократно казва, че хората не обръщат внимание на думите Му. И все пак в представите си хората мислят следното: „Всеки ден ние изучаваме и анализираме Божиите слова, така че как може да се каже, че не им обръщаме внимание? Не е ли това несправедливо?“. Но позволете Ми малко да анализирам — хората ще се изчервят. Когато четат Божиите слова, те кимат с глава, кланят се и драпат, подобно на мопс, който се прехласва по думите на господаря си. Така в този момент хората се чувстват недостойни, по лицата им се стичат сълзи, сякаш искат да се покаят и да започнат наново — но щом това време премине, овчедушието им веднага изчезва, за да бъде заменено от вълчедушие; те оставят Божиите слова настрана и винаги вярват, че собствените им дела имат предимство, че Божиите дела са на последно място, и поради тези свои действия никога не са в състояние да приложат Божиите слова. Когато фактите излязат наяве, те протягат лакти навън^[а], което е двойна игра срещу собствения им народ — нищо чудно, че Бог казва, че те „се „втурват да бягат в обратната посока“, но продължават да чакат от Мен прехраната си“. Само от това може да се види, че в Божиите слова няма ни най-малка лъжа, те са напълно верни и не съдържат ни най-малко преувеличение, но все пак изглежда, че са били малко недооценени, защото духовният ръст на човека е твърде малък, той не е в състояние да ги понесе. Божиите слова вече са предоставили кристално ясно изображение на човешките качества, както отвътре, така и отвън; те са ги гравирали с пълна яснота, изобразявайки ярко подобие, което е точно оригиналното лице на Сатана. Само че в настоящия етап хората все още не са успели да видят всичко ясно и затова се казва, че не са опознали себе си. Именно поради това казвам, че този урок трябва да продължи; той не може да спре. Когато хората опознаят себе си, тогава Бог ще придобие слава. Това е лесно за разбиране — не е необходимо да навлизам в подробности. Има обаче едно нещо, за което ще ви напомня, макар че първо трябва да се прочетат тези Божии слова: „В днешно време хората никога не Ме ценят, Аз нямам място в сърцата им. Биха ли могли да проявят истинска любов към Мен в дните на страдание, които предстоят?“. Какъв е смисълът на тези думи? Бог казва, че порицанието все още не е сполетяло човека, което показва, че в думите „да опознаеш себе си“ има още вътрешен смисъл — видя ли го? Как хората могат да опознаят себе си, без да преминат през трудности и облагородяване? Не са ли това празни думи? Наистина ли вярваш във всичко, което е казано от Бог? Способен ли си да разпознаваш Божиите слова? Защо Бог многократно казва неща като „Виждайки действията на човека, единственият Ми избор е да напусна“, а също така казва: „Едва когато планините се сринат и земята се разкъса, хората се сещат за думите Ми, едва тогава се събуждат от сънищата си, но времето вече е дошло, те са погълнати от големия потоп, а труповете им плуват по повърхността на водата“? Защо Бог казва „хората се сещат за“, а не „хората се подчиняват на думите Ми“? Вярно ли е, че планините се сриват и земята се разкъсва? Хората не обръщат внимание на тези думи, оставят ги да им се изплъзнат и така понасят много „трудности“ в Божиите слова. Това е така, защото са твърде лекомислени. Заради този провал на човека Бог казва: „Аз, този „чудак“ без слъзни канали, изплаках много сълзи за човека. Човекът обаче, не знае нищо за това“. Тъй като хората не обръщат внимание на Божиите слова, Бог използва това средство, за да им напомни и да получи тяхната „помощ“.

Засега няма да пророкувам за развитието на света, но ще предскажа нещо за съдбата на човека. Не съм ли поискал хората да опознаят себе си? Как може да се обясни това? Как хората трябва да познават себе си? Когато Бог „измъчва“ хората дотолкова, че те се колебаят между живота и смъртта, те започват да разбират малко от смисъла на човешкия живот и се уморяват от него, вярвайки, че целият човешки живот не е нищо повече от сън. Те вярват, че животът на човека е една мъка, че ще умрат, без да са постигнали нищо, че животът им е безсмислен и без стойност. Човешкият живот е само сън, сън, в който мъката и щастието идват и си отиват. Днес хората живеят за Бог, но тъй като живеят в света на хората, ежедневието им остава празно и без стойност, което кара всички хора да знаят, че насладата от Бог е само мимолетна утеха — но какъв е смисълът, когато не се наслаждават на Бог, да продължават да живеят в плът, въпреки че вярват в Бог? В плътта всичко е пусто за човека. След като човек е преживял превратностите на човешкия живот, с настъпването на старостта косата му побелява, лицето му е пълно с бръчки, ръцете му са покрити с мазоли. Въпреки че е платил голяма цена, той не е спечелил практически нищо. Така думите Ми отиват още една стъпка напред: за тези, които живеят в плът, всичко е пусто. Това не подлежи на съмнение и не е необходимо да го разглеждаш подробно. Това е изначалното лице на човешкия живот, за което Бог говори отново и отново. Бог не се отрича от тези думи в резултат на човешката слабост, а просто действа според първоначалния Си план. Може би някои думи осигуряват подкрепа и разбиране на хората, а може би някои правят точно обратното, като умишлено карат хората да живеят в атмосфера на смърт — и точно заради това те страдат. Така че може би Бог определя „стратегията на пустия град“^[б], за да заблуди умишлено хората, но те изобщо не могат да видят това, остават в тъмнина. И все пак всичко е в Божиите ръце и макар хората да знаят това, как биха могли да се предпазят от него? Така никой не е в състояние да избегне заплахата от наказание — какво биха могли да направят? Могат само да се подчинят на Божиите разпоредби — и не е ли това, защото Бог ги е сграбчил и няма да ги пусне? Само под Божиите заплахи всички хора са в състояние да следват природния ход — не е ли така? Ако не бяха Божиите разпоредби, как биха могли хората доброволно да признаят поражението си? Нима това не би било шега? Макар че човешкият живот е пуст, кой е готов, когато животът му е удобен, мълчаливо да изостави човешкия свят и да се опита да удовлетвори Бог? Хората умират сред безпомощност — кой някога е умирал сред изобилие, когато има всичко, което може да иска? Само една „звезда“, която е слязла от небето, би била изключение от това. В сравнение с живота на третото небе, на който се е радвала, животът на земята би бил като живот в Хадес — само при такива обстоятелства тя би могла да пожелае да умре. И все пак кой днес е звезда на небето? Аз също не съм „наясно“ с този въпрос. Нека потърсим наоколо и да видим дали ще успеем да намерим такава. Ако бъде намерена, ще помоля хората да Ми помогнат да се осведомя дали е готова да действа според горните Ми думи. И все пак имам едно предупреждение за всеки от вас: никой от вас не трябва да се прави на „герой“ и доброволно да умре, разбирате ли?

Забележка:

а. „Протягам лакът навън“ е китайски идиом, който означава, че човек помага на другите за сметка на близките си хора, например родители, деца, роднини или братя и сестри.

б. „Стратегия на пустия град“ е 32-рата от тридесет и шестте стратегеми на древен Китай. Тази стратегия включва представянето на измамно смел фронт, за да се прикрие липсата на готовност, с цел да се заблуди врагът.