В периода на градеж на църквата, Бог почти не спомена изграждането на царството, а дори и когато повдигаше въпроса, Той използваше езика на онова време. Щом настъпи Епохата на царството, Бог с един замах отмени някои похвати и съображения от периода на изграждане на църквата и повече не промълви нито дума за тях. Точно в това се състои фундаменталният смисъл на „Самият Бог“, който е винаги нов и никога стар. Колкото и добре да са правени нещата в миналото, те в крайна сметка са част от една отминала ера и затова Бог категоризира тези минали събития като случили се преди Христа, докато сегашната ера е известна като епохата след Христа. Оттук става ясно, че градежът на църквата бе необходимо условие за изграждането на царството; той положи основата за упражняването на върховната Божия власт в царството. Градежът на църквата е моментна снимка на днешния ден; Божието дело на земята е съсредоточено най-вече върху тази част — изграждането на царството. Още преди да довърши изграждането на църквата, Бог вече бе направил подготовката за цялото Му предстоящо дело и в подходящия момент официално се зае с делото Си. Затова Бог каза: „Все пак Епохата на царството се различава от миналите времена. Тя не е свързана с това как действа човешкият род; по-скоро Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело, което човеците не могат нито да си представят, нито да постигнат“. И наистина, това дело трябва да бъде свършено лично от Бог — никое човешко същество не е в състояние да го извърши; то просто не е по силите на хората. Кой освен Бог би могъл да осъществи такова велико дело сред човечеството? Кой друг би могъл да „изтормози“ човешкия род почти до смърт? Възможно ли е хората да уредят такова дело? Защо Той казва: „Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело“? Възможно ли е Божият Дух действително да е изчезнал от цялото пространство? Фразата „Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело“ се отнася както до обстоятелството, че Божият Дух се е въплътил, за да върши делото, така и до факта, че Божият Дух очевидно върши делото чрез хората. Като осъществява лично Своето дело, Той позволява на множество хора с очите си да видят Самия Бог; не е необходимо да Го търсят внимателно в собствения си дух. При това Той позволява на всички хора да видят с очите си и делото на Духа и така им показва, че има разлика в същността между човешката и Божията плът. Същевременно Божият Дух върши делото в цялото пространство, из цялата вселена. Всички Божии хора, добили просветление и приели Божието име, виждат как Божият Дух върши делото и така още повече се запознават с въплътения Бог. Следователно, само ако Божествеността върши делото непосредствено — тоест, само когато Божият Дух може да върши делото без ни най-малка намеса — човечеството може да се запознае със Самия практически Бог. Това е същината на изграждането на царството.

Колко пъти се е въплъщавал Бог? Възможно ли е да е правил това няколко пъти? Защо Той много пъти отбелязва: „Веднъж се спуснах в света на хората, преживях и наблюдавах страданието им, но го направих без да осъществя целта на въплъщението Си“? Дали Бог не се е въплъщавал няколко пъти, но нито веднъж не е бил oпознаван от човечеството? Друг е смисълът на горното изказване. Когато Бог се въплъти за първи път, Неговата цел всъщност не беше хората да Го опознаят; Той извърши делото Си и изчезна, без някой да Го забележи или без дори да има някаква възможност да Го опознае. Той не позволи на хората да Го опознаят напълно, нито притежаваше изцяло значимостта на въплъщението; следователно не може да се каже, че бе напълно въплътен. При първото Си въплъщение Бог просто използва физическо тяло с безгрешна природа, за да върши това дело; щом го изпълни, нямаше нужда да бъде споменавано повече. Що се отнася до човеците, използвани от Бог през вековете, те още по-малко могат да бъдат наречени „въплъщения“. Единствено Самият практически Бог днес, зад чиято нормална човешка природа се крие пълна божественост и чиято цел е да позволи на човешкия род да Го опознае, напълно може да се назове „въплъщение“. Значението на Божието първо посещение в света на хората е един аспект от значимостта на онова, което днес наричаме въплъщение, но то далеч не обхваща пълното значение на това, което днес е известно като въплъщение. Затова Бог каза: „без да осъществя значимостта на въплъщението Си“. Преживяването и наблюдаването на страданията на хората, както се казва в Божиите слова, се отнася до Божия Дух и двете въплъщения. Ето защо Бог каза: „Щом започна изграждането на царството, Моето въплъщение в плътта официално пое Своето служение; тоест, Царят на царството официално пое върховната Си власт“. При все че градежът на църквата бе свидетелство за Божието име, делото още не бе започнало официално; едва днес можем да кажем, че се изгражда царството. Всичко извършено преди беше само предвкусване; не беше нещо реално. Макар и да се каза, че царството е започнало, в него още не се извършваше никакво дело. Едва днес, когато делото се извършва в божествеността на Бог и Бог официално започна делото Си, човечеството най-сетне навлезе в царството. Затова „спускането на царството в света на хората далеч не е само буквално проявление, а е осезаема реалност; това е един от аспектите на значението на „реалността на практикуването“. Този цитат отлично резюмира изложеното по-горе. След това описание Бог окачествява общото състояние на човечеството, като постави хората в състояние на постоянна заетост: „По целия свят всеки съществува под Моята милост и любяща доброта, но същевременно целият човешки род подлежи на Моето правосъдие и на изпитанията, наложени от Мен“. Човешкият живот е направляван според определени принципи и правила, постановени от Бог, и те са следните: ще има моменти на щастие, моменти на неуспехи, както и моменти на облагородяване чрез несгодите, които трябва да се понесат. Никому не е отреден живот, изпълнен единствено с щастие или единствено със страдания; всеки живот е съпътстван от превратности. Не само милостта и любящата доброта на Бог са очевидни в цялото човечество, но също и правосъдието Му и целият Му нрав. Може да се каже, че всички човеци живеят сред Божиите изпитания, нали? Из целия широк свят хората са заети да търсят изход за себе си. Не са сигурни каква роля играят и някои дори вредят на живота си или го губят напълно заради съдбата. Дори и Йов не беше изключение: макар че и той изтърпя Божиите изпитания, Йов все пак търсеше изход за себе си. Никой никога не е успял да устои твърдо на Божиите изпитания. Поради ненаситността и природата на хората никой не е напълно доволен от моментното си положение и никой не устоява на изпитанията непоколебимо; всеки рухва под Божието правосъдие. Ако Бог се отнасяше сериозно с човечеството и ако продължаваше да има такива строги изисквания към хората, би се случило точно каквото Той казва: „Целият човешки род би рухнал под пламтящия Ми взор“.

Въпреки че е поставено официалното начало на градежа на царството, все още не е проехтяло приветствието към него; това сега е само предсказание за онова, което предстои. Когато целият Божи народ бъде направен пълноценен и всички държави по земята се превърнат в Христово царство, това ще бъде моментът, в който ще проехтят седемте гърма. Днешният ден ни доближава с една стъпка към този етап; атаката е отприщена и ни тласка натам. Това е Божият план и той ще се осъществи в близко бъдеще. Но това, за което говори Бог, вече е постигнато от Него. Следователно е ясно, че държавите по земята са просто замъци в пясъка, които са на път да рухнат: последният ден е надвиснал и големият червен змей ще се прекатури под напора на Божието слово. За да гарантират, че Божият план е напълно успешен, ангелите са се спуснали в човешкия свят и са започнали да правят всичко по силите си да удовлетворят Бог, а Самият въплътен Бог присъства на бойното поле, за да поведе война срещу врага. Навсякъде, където е Въплътеният, врагът е изтребен. Китай ще бъде унищожен първи; той ще бъде разрушен от Божията ръка. Бог ще бъде напълно безпощаден към него. Тъй като Божият народ съзрява все повече, това доказва, че големият червен змей се срива още повече — това е ясно видимо за човека. Съзряването на Божия народ е предзнаменование за вражеската гибел. Това частично разяснява значението на израза „да си премерят силите“. Затова Бог многократно напомня на Неговия народ да дава хубави свидетелства за Него, за да сложи край на статуса на представите в човешките сърца — представи, които отразяват грозотата на големия червен змей. Бог ползва тези напомняния, за да съживи вярата на хората и по този начин постига резултати в делото Си. Това е, защото Бог каза: „Докъде точно стигат човешките способности? Не се ли заемам лично Аз?“. Всички човеци са такива; не само са неспособни, но и лесно се обезсърчават и разочароват. Затова не могат да опознаят Бог. Той не само съживява вярата им, но и без тяхно знание многократно им вдъхва сила.

След това Бог заговори на цялата вселена. Бог е започнал Своето ново дело не само в Китай, но и в цялата вселена, започнал е да върши новото дело на днешния ден. На този етап от делото тъй като Бог желае да разкрие пред целия свят всички Свои дела, така че всички предали Го отново да дойдат, за да се предадат пред престола Му, Божието правосъдие все още ще съдържа Неговата милост и любяща доброта. Бог използва случващото се по света като възможност да предизвика паника у хората, за да ги подтикне да Го търсят и да се стекат обратно пред Него. Затова Той казва: „Това е един от начините, по които върша делото Си, и несъмнено е действие на спасение за човечеството — това, което му въздавам, е все пак някакъв вид любов“. Тук Бог разобличава истинската природа на човечеството с точност, която е проникновена, несравнима и без усилие. Напълно унизени, хората крият лицата си от срам. Всеки път, когато говори, Бог някак винаги успява да посочи някой аспект от позорното представяне на човечеството, за да може, щом се поотпуснат, хората да не забравят да опознават себе си и да не смятат, че това себепознание е задача от миналото. Такава е човешката природа, че ако Бог и за миг престане да посочва недостатъците им, хората могат да станат разпуснати и надменни. Затова днес Бог отново казва: „Хората никак не ценят титлите, които съм им дал — толкова много от тях хранят обида в сърцата си заради титлата „обслужващ“ и толкова много от тях хранят любов към Мен в сърцата си заради титлата „Мой народ“. Не се опитвайте да Ме заблудите; очите Ми са всевиждащи!“. Щом хората прочетат това твърдение, веднага ги обзема неудобство, защото чувстват, че миналите им действия са били твърде незрели — точно от онзи вид мръсни дела, които оскърбяват Бог. Напоследък са се стремили да удовлетворят Бог, но въпреки голямото желание им липсва силата да постигнат това и не знаят как да постъпят. Без да усетят, те се изпълват с нова решимост. Такъв ефект постигат горните Му думи върху онези, които са се отпуснали.

От една страна Бог казва, че Сатана е изключително безумен, а от друга подчертава, че старата природа, споделяна от повечето хора, не се е променила. Оттук става ясно, че сатанинските действия се проявяват чрез хората. Затова Бог често им напомня да не бъдат разпуснати, за да не ги погълне Сатана. Това не само предрича бунтарството на някои хора, а и прозвучава като алармен сигнал, предупреждаващ цялото човечество бързо да изостави миналото и да се устреми към днешния ден. Никой не желае да го обсебят демони или да го завладеят зли духове затова Божиите слова още повече са предупреждение и назидание за тях. Когато пък повечето хора преминат в другата крайност, придавайки прекомерно значение на всяка Божия дума, Той казва: „Повечето хора Ме чакат да разкрия още тайнства, за да се насладят на гледката. Но дори и да разбереш всички небесни тайнства, за какво точно ще ти послужи това знание? То би ли увеличило любовта ти към Мен? Би ли събудило любовта ти към Мен?“. Оттук става ясно, че хората не ползват Божието слово, за да опознаят Бог и да Го заобичат, а по-скоро за да натрупат още запаси в „малкия си килер“. Затова Бог прибягва до израза „за да се насладят на гледката“, за да опише човешката склонност към крайности, който отразява това, че любовта на хората към Бог все още не е напълно чиста. Ако Бог не разкриваше тайнства, човеците не биха придавали особено значение на словото Му, а щяха само да им хвърлят бегъл поглед, сякаш конник, набързо зърнал цветята, им се любува, докато препуска в галоп. Те не биха отделяли време да обмислят думите Му или да разсъждават върху Божието слово. Повечето хора не го ценят истински. Не правят всичко възможно да ядат и пият словото Му; вместо това просто нехайно препускат през тях. Защо сега Бог говори по различен начин от този в отминали времена? Защо всички Негови слова са толкова трудно разгадаеми? Някои примери са думата „увенчая“ в „Аз никога не бих ги увенчал с тези етикети толкова небрежно“, „най-чисто злато“ в „Дали някой е способен да проумее най-чистото злато в словата Ми“, споменатото от Него „обработване“ в „без изобщо да са обработени от Сатана“ и други подобни фрази. Хората не разбират защо Бог говори по този начин; не проумяват защо Той говори по такъв шеговит, хумористичен и провокиращ дълбок размисъл начин. Точно те са проявление на целта на Божията реч. От самото начало хората винаги са били неспособни да възприемат Божието слово и все им се струва, че то е твърде сериозно и строго. Добавяйки загатнати хумористични нотки, изпъстряйки речта Си с остроумия, Той може да разведри настроението със Своето слово и да позволи на хората да се поотпуснат. Така Бог е способен да постигне още по-силен ефект, за да накара всеки човек да се замисли над Божието слово.