В периода на градеж на църквата, Бог почти не спомена изграждането на царството, а дори и когато Го правеше, Той използваше изразите, възприети в онези времена. Щом настъпи Епохата на царството, Бог с един замах се отказа от някои похвати и съображения от периода на изграждане на църквата и повече не промълви нито дума за тях. Точно в това се състои фундаменталният смисъл на „Самият Бог“, който е винаги нов и никога стар. Колкото и добре да са правени нещата в миналото, те в крайна сметка са част от една отминала ера и затова Бог определя тези минали събития като случили се преди Христа, докато сегашната ера е известна като епохата след Христа. Оттук става ясно, че градежът на църквата бе необходимо условие за изграждането на царството; той положи основата за суверенната Божия власт над царството. Градежът на църквата е моментална снимка на съвремието; Божието дело на земята е фокусирано най-вече върху следващата част, изграждането на царството. Още преди да довърши изграждането на църквата, Бог вече бе подготвил необходимото за цялата Му предстояща работа и в подходящия момент официално се зае с нея. Затова Бог каза: „Все пак Епохата на царството се различава от миналите времена. Тя не се занимава с поведението на човешкия род; по-скоро Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело, което човеците не могат нито да си представят, нито да постигнат“. И наистина, тази работа трябва да бъде свършена лично от Бог — никое човешко същество не е в състояние да я извърши; тя просто не е по силите на хората. Кой освен Бог би могъл да осъществи такова велико дело сред човечеството? Кой друг би могъл да „изтормози“ човешкия род почти до смърт? Защо Той казва: „Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело“? Възможно ли е Божият Дух действително да е изчезнал от цялото пространство? Фразата „Аз слязох на земята, за да осъществя лично Моето дело“ се отнася както до обстоятелството, че Божият Дух се е въплътил, за да върши работа, така и до факта, че Божият Дух очевидно работи чрез човечеството. Като осъществява лично Своето дело, Той позволява на множество хора с очите си да видят Самия Бог; не е необходимо да Го дирят старателно в собствените си души. При това Той позволява на всички човеци да видят с очите си и работата на Духа и така им показва, че има съществена разлика между човешката и Божията плът. Същевременно Божият Дух работи в цялото пространство, из цялото вселенско мироздание. Всички Божии хора, добили просветление и приели Божието име, виждат как работи Божият Дух и така се запознават още по-отблизо с въплътения Бог. Следователно, само ако Божествената същност върши работата непосредствено — тоест, само когато Божият Дух може да работи без всякаква намеса — човечеството може да се запознае със Самия практически Бог. Това е същността на изграждането на царството.

Колко пъти се е въплъщавал Бог? Възможно ли е да е правил това неведнъж? Защо Той много пъти отбелязва: „Веднъж се спуснах в света на хората, наблюдавах и изпитах страданието им, но не успях да осъществя целта на въплъщението Си“? Дали Бог не се е въплъщавал няколко пъти, но човечеството нито веднъж не е узнало за това? Друг е смисълът на горното изказване. Когато Бог се въплъти за първи път, Неговата цел всъщност не беше хората да Го опознаят; Той свърши работата Си и изчезна, без някой да Го забележи или да има някаква възможност да Го опознае. Той не позволи на хората напълно да Го опознаят, нито пък владееше изцяло значимостта на въплъщението; следователно не може да се каже, че бе съвършено въплътен. При първото Си въплъщение Бог просто използва лишено от греховност физическо тяло, за да върши работата Си; щом я изпълни, нямаше нужда случилото се да бъде споменавано. Що се отнася до човеците, използвани от Бог през вековете, те дори не заслужават определението „въплъщения“. Единствено Самият практически Бог днес, зад чиято нормална човешка природа се крие съвършена божествена същност и чиято цел е да позволи на човешкия род да Го опознае, напълно заслужава определението „Божие въплъщение“. Значението на Божието първо посещение в света на хората е една страна от значимостта на онова, което днес наричаме въплъщение, но то далеч не обхваща всички негови аспекти. Затова Бог каза: „Не успях да осъществя значимостта на въплъщението Си“. Отбелязвайки, че е наблюдавал и изпитал страданията на хората, Бог има предвид Божия Дух и двете Свои въплъщения. Ето защо Бог каза: „Щом започна изграждането на царството, Моето въплътено Аз официално пое Своето служение; тоест, Царят на царството официално встъпи в суверенната Си власт“. При все че градежът на църквата бе свидетелство за Божието име, още не бе поставено официалното начало на делото; едва днес можем да кажем, че се изгражда царството. Всичко извършено преди беше само увертюра; не беше същинското начало. Макар и да се каза, че царството е започнало, в него още не се извършваше никаква работа. Човечеството най-сетне навлезе в царството едва днес, когато делото се развива в Божествената същност и Бог постави официално начало на работата Си. Затова „спускането на царството в света на хората далеч не е само буквално проявление, а е осезаема реалност; това е едно от измеренията на „реалността на практикуването“. Този цитат отлично резюмира изложеното по-горе. След това уточнение Бог описва общото състояние на човечеството, в резултат от което хората остават постоянно заети: „По целия свят всичко живо съществува благодарение на Моята любяща милост и любяща доброта, но същевременно целият човешки род подлежи на Моето правосъдие и на изпитанията, наложени от Мен“. Човешкият живот е направляван според определени принципи и правила, постановени от Бог, и те са следните: моментите на щастие ще се редуват с моменти на разочарование, а и на облагородяване чрез несгодите, които се налага да изтърпи човек. Никому не е отреден живот, изпълнен единствено с щастие или единствено със страдания; всеки живот е съпътстван от превратности. Не само милостта и любящата доброта на Бог са очевидни за цялото човечество, но също и отсъждането Му и целият Му нрав. Може да се каже, че всички човеци живеят сред Божиите изпитания, нали? Из целия широк свят хората са заети да търсят изход за себе си. Не са сигурни каква роля играят и някои дори опропастяват живота си или се оставят на съдбата. Дори и Йов не беше изключение: макар че и той изтърпя Божиите изпитания, Йов все пак търсеше изход за себе си. Никой никога не е успял да устои твърдо на Божиите изпитания. Поради човешката природа и ненаситността на хората никой не е напълно доволен от моментното си положение и никой не устоява на изпитанията непоколебимо; всеки рухва под Божието правосъдие. Ако Бог сериозно се заемеше с човеците и ако бе все така взискателен към тях, би се случило точно каквото Той казва: „Целият човешки род би рухнал под пламтящия Ми взор“.

Въпреки че е поставено официалното начало на градежа на царството, все още не е проехтяло приветствието към него; това сега е само предсказание за онова, което предстои. Седемте тръби ще прогърмят, когато Божият народ бъде направен пълноценен и всички нации по земята се превърнат в Христово царство. Днешният ден ни доближава с още една стъпка към този миг; зарядът е освободен и ни тласка натам. Това е Божият план и той ще се осъществи в близко бъдеще. Бог обаче вече е постигнал всичко, което е изрекъл. Следователно е ясно, че земните нации са просто замъци, издигнати на пясъчни основи, и потреперват при наближаването на прилива: последният ден е надвиснал и големият червен змей ще рухне под напора на Божието слово. За да осигурят успешно изпълнение на Божия план, небесните ангели се спускат на земята и правят всичко по силите си да удовлетворят Бог. Самият въплътен Бог се е притекъл на бойното поле, за да поведе война срещу врага. Където и да се появи въплътеният, врагът е обречен на изтребление. Китай ще бъде унищожен първи; Божията ръка ще го превърне в пустош. Бог безмилостно ще го изпепели. Всички ясно виждат продължаващото съзряване на Божия народ, а това е признак за все по-силния разпад на големия червен змей. Това съзряване на Божия народ е знак за вражеската гибел. Това частично разяснява значението на думата „двубой“. Затова Бог многократно напомня на Неговия народ да дава хубави свидетелства за Него, за да отслаби властта на представите в човешките сърца — представи, които отразяват грозотата на големия червен змей. Бог ползва тези напомняния, за да съживи вярата на хората и по този начин постига напредък в делото Си. Това е, защото Бог каза: „Докъде точно стигат човешките способности? Дали пък да не се заема лично Аз?“. Всички човеци са такива; не само са неспособни, но и лесно се обезсърчават и разочароват. Затова не могат да опознаят Бог. Той не само възражда вярата им, но и дискретно и постоянно им вдъхва сила.

След това Бог заговори на цялата вселена. Новото Му дело е започнато не само в Китай — Той се зае с проекта Си за днешната епоха из всички кътчета на мирозданието. На този етап от делото Бог желае да разкрие пред целия свят всички Свои действия, за да накара всички предали Го отново да се подчинят пред престола Му, и затова Божието отсъждане все още ще съдържа Неговата любяща милост и любяща доброта. Бог използва случващото се по света като възможност да предизвика паника у хората, за да ги накара да Го търсят и да се върнат обратно пред Него. Затова Той казва: „Това е един от начините Ми на работа и несъмнено е спасителен акт за човечеството — това, което му въздавам, е все пак някакъв вид любов“. Тук Бог изобличава истинската природа на човечеството с безпогрешна, несравнима и спонтанна проницателност. Напълно унизени, хората крият лицата си от срам. Всеки път щом заговори, Бог някак успява да разкрие някоя страна от позорното поведение на човешкия род, за да може, щом се поотпуснат, хората да не забравят да опознават себе си и да не смятат, че това себепознание е задача от миналото. Такава е човешката природа, че ако Бог и за миг престане да изобличава недостатъците им, хората стават безпътни и арогантни. Затова Бог повтаря и днес: „Вместо да ценят титлите, които им раздавам, мнозина негодуват в сърцата си срещу определението „обслужващи“, а нарека ли ги „Мои хора“, в сърцата на много от тях се поражда любов към Мен. Не се опитвайте да Ме заблудите; очите Ми са всевиждащи!“. Щом хората прочетат това твърдение, веднага ги обзема неудобство, защото чувстват, че миналите им действия са били твърде незрели — точно от онзи вид непочтеност, която оскърбява Бог. Напоследък са се стремили да удовлетворят Бог, но въпреки голямото желание им липсва силата да постигнат това и не знаят как да постъпят. Без да усетят, те се изпълват с нова решимост. Такъв ефект постигат горните Му думи върху онези, които са се отпуснали.

От една страна Бог казва, че Сатана е изключителен безумец, а от друга подчертава, че старата природа, типична за повечето хора, не се е променила. Оттук става ясно, че сатанинските действия намират израз в поведението на човеците. Затова Бог често им напомня да не бъдат разпуснати, за да не ги погълне Сатана. Това не само предрича опълчването на някои хора, а прозвучава като алармен сигнал, предупреждаващ цялото човечество бързо да изостави миналото и да се устреми към днешния ден. Никой не желае да го обсебят демони или да го завладеят зли духове и затова с думите Си Бог ги смъмря и им напомня за опасността. Когато пък повечето хора преминат в другата крайност, придавайки прекомерно значение на всяка Божия дума, Той казва: „Повечето хора Ме чакат да разкрия още тайнства, за да се насладят на гледката. Но дори и да разбереш всички небесни тайнства, за какво точно ще ти послужи това знание? Ще те накара да Ме заобичаш още повече? Ще пробуди любовта ти към Мен?“. Оттук става ясно, че хората не ползват Божието слово, за да опознаят Бог и да Го заобичат, а по-скоро за да натрупат още запаси в „малкия си килер“. Затова Бог прибягва до израза „за да се насладят на гледката“, за да опише човешката склонност към крайности, обясняваща защо хората все още не обичат Бог съвсем чистосърдечно. Ако Бог не разкриваше тайнства, човеците не биха придавали особено значение на словото Му, а щяха само да им хвърлят по някой поглед, подобно на конник, набързо зърнал красотата на цветята, докато язди в галоп. Те не биха отделяли време да обмислят думите Му или да разсъждават върху Божието слово. Повечето хора не го ценят истински. Не полагат особени усилия да ядат и пият словото Му; вместо това просто се плъзгат по повърхността. Защо днес Бог говори по различен начин в сравнение с миналите Си изказвания? Защо всички Негови слова са толкова трудно разгадаеми? Да вземем думата „окичвам“ в „Аз никога не бих си позволил да ги окича с тези етикети толкова нехайно“, „най-чисто злато“ в „Дали някой е способен да проумее най-чистото злато в словата Ми“, споменатото от Него „обработване“ в „без изобщо да са обработени от Сатана“ и други подобни фрази. Хората не разбират защо Бог прибягва до подобни изрази; не проумяват защо Той говори по такъв шеговит, закачлив и провокативен начин. Точно в това се проявява целта на Божията реч. От самото начало човеците са неспособни да проумеят Божието слово и все им се струва, че то е твърде застрашително и строго. Добавяйки загатнати хумористични нотки, изпъстряйки речта Си с остроумия, Той внася в словото Си лекота, за да позволи на хората да се поотпуснат. Така Бог постига още по-силен ефект, защото всички хора се чувстват привлечени към Божието слово и се замислят върху него.