Хората така и не успяха да вникнат в нито една от Божиите слова. Вместо това те ги „ценят“ повърхностно, без да разбират истинския им смисъл. Ето защо, макар че словото Му допада на повечето хора, Бог подчертава, че те не го оценяват истински. Според Него причината за това е, че макар и думите Му да са скъпоценности, хората не са вкусили истинската им сладост. Затова могат само да „залъжат жаждата си с мисълта за сочни плодове“ и така да утолят алчността в сърцата си. Разбира се, освен че Божият Дух работи сред всички хора, те биват просветлени и чрез Божието слово, но са твърде нехайни, за да успеят истински да оценят същината му. Хората си представят, че сега е епохата на пълно осъществяване на царството, но, погледнато в дълбочина, това не е така. При все че Бог предсказва това, което е постигнал, самото царство още не е напълно установено на земята. Вместо това с промяната на човечеството, с напредването на делото Му и със засияването на светкавицата от Изтока — иначе казано, със задълбочаването на Божието слово — царството бавно ще се осъществи по земята и постепенно, но напълно, ще се спусне над света. Процесът на настъпването на царството е и процесът на божественото дело на земята. Междувременно Бог се залови из цялата вселена с дело, което не е осъществявано никога преди в историята на мирозданието: да го преобрази напълно. В ход са големи обрати из вселената като промените в държавата Израел, държавният преврат в САЩ, промените в Египет, промените в Съветския съюз и свалянето на правителството на Китай. Щом цялата вселена се успокои и възвърне нормалността си, Божието дело на земята ще е завършено; тогава на земята ще настъпи царството. Това е същинското значение на думите: „Моето царство ще бъде основано и оформено, когато всички световни нации бъдат разделени и когато бъда преобразен и се обърна с лице към цялата вселена“. Бог не крие нищо от човечеството; колко пъти е говорил Той на хората за безграничното Си изобилие, но те не успяват да разгадаят какво им казва и просто попиват словото Му като глупци. На този етап от делото Му те са научили, че Бог е неразгадаем, и при това вече оценяват колко трудна е задачата им да Го разберат; по тази причина усещат, че в днешно време вярата в Бог е толкова трудно постижима, също като да се научи прасе да пее. Напълно безпомощни са хората — подобно на мишки, хванати в капан. И наистина, каквото и могъщество и колкото и умения да притежава човек, колкото и безгранични да са способностите му, опре ли до Божието слово, той се оказва безсилен. В очите на Бог човеците са само купчинка пепел от изгоряла хартия — напълно лишени от всякаква стойност, а оттам и съвсем безполезни. Това чудесно онагледява истинския смисъл на думите „От тяхната гледна точка Аз ставам все по-скрит и все по-непонятен“. Това ясно показва, че Божието дело следва път на естествено развитие и бива осъществявано според ограниченията на човешките сетива. Когато човешката природа е устойчива и спокойна, Бог изрича думи, които напълно пасват на представите на хората, и тези представи са в почти пълен синхрон с Бог, или поне без доловими различия. Това помага на хората да добият някаква идея за „практичността на Бог“, но не това е основната Му цел. Бог позволява на човечеството да се уталожи, преди официално да започне същинското Си дело на земята. Следователно, в тези начални моменти, които толкова объркват хората, те осъзнават, че предишните им идеи са били погрешни и че разликата между Бог и човеците е като тази между небето и земята — тоест, между тях няма нищо общо. Тъй като Божието слово вече не може да бъде оценявано според човешките представи, хората разглеждат Бог в нова светлина; те се взират в Него в почуда, сякаш практическият Бог е точно толкова недосегаем, колкото и невидимият и недостижим Бог, и сякаш плътта на въплътения Бог е само външна обвивка, несъдържаща Неговата същина. Все пак Той е въплъщение на Духа, може за миг да се превърне в чист Дух и да отлети; поради това нагласата на хората е леко резервирана. При всяко споменаване на Бог те Го обличат в собствените си представи и твърдят, че Той се движи, възседнал облаци и мъгли, ходи по водата, внезапно се явява сред хората и изчезва също така внезапно. Други са дори още по-описателни. Поради това тяхно невежество и липса на прозорливост Бог казва: „Когато мислят, че са Ми се противопоставили или са нарушили Моите управленски закони, аз си затварям очите“.

Бог разкрива грозния облик на хората и техния вътрешен свят с неизменна точност и винаги уцелва право в десетката. Дори може да се каже, че Той никога не допуска никакви грешки. Това е доказателство, което напълно убеждава хората. Поради принципите, на които почива Божието дело, много от думите и действията Му създават незаличимо впечатление и затова хората сякаш добиват още по-задълбочено разбиране за Него, като че ли откриват у Него по-ценни качества. „Аз фигурирам в паметта им или като Бог, проявяващ милост към хората, вместо да ги накаже, или съм Самият Бог, който не държи на думата Си. Това са все плодове на човешкото въображение, които не отговарят на фактите“. Макар че човечеството никога не е придавало каквото и да било значение на истинското лице на Бог, хората познават като на длан „страничния изглед на нрава Му“; те вечно търсят недостатъци в думите и в действията Му. Това се дължи на факта, че хората охотно забелязват лошите неща, а пренебрегват добрите и подценяват Божието дело. Колкото повече казва Бог, че смирено се е оттеглил в Своята обител, толкова по-взискателни стават човеците към Него. Казват: „Ако въплътеният Бог следи всяко наше действие и изживява живота на хората, защо през повечето време не знае в какво положение се намираме? Това означава ли, че Бог наистина е скрит?“. При все че се вглежда дълбоко в човешките сърца, Бог действа според реалните състояния на хората и не е нито неопределен, нито свръхестествен. За да успее напълно да окастри стария му нрав, Бог положи всякакви усилия да говори от различни гледни точки, разкри истинската природа на човеците и произнесе присъдата Си за непокорството им, като веднъж казва, че ще се разправи с всички тях, а после обявява, че ще даде спасение на определена група хора; ту поставя изисквания пред тях, ту ги предупреждава; ту им прави дисекция, ту им дарява изцеление. По този начин, направлявани от думите Му, хората сякаш посетиха всички земни кътчета и се озоваха в омайно пищна градина, в която цветята се надпреварват да поразяват с красота. Каквото и да изрече Бог, човечеството ще се влее в словото Му сякаш Той е като магнит, привличащ към себе си метала. Прочитайки думите: „Човеците не ги е грижа за Мен, поради което и Аз не ги вземам на сериозно. Те не Ми обръщат никакво внимание, така че и Аз не изпитвам необходимост да работя по-усърдно върху тях. Нима това не е идеалното равновесие?“, всички Божии избраници изпадат в силен шок, сякаш се чувстват запокитени обратно в бездънната пропаст или им е нанесен удар в слънчевия сплит. Така отново влизат в метода. Те са особено объркани от думите: „Ако сте неспособни да спазите дълга си на Мой народ в царството, ще бъдете отритнати от Мен!“. Повечето хора се чувстват толкова наранени, че плачат и си мислят: „Толкова ми беше трудно да се измъкна от бездънната пропаст, че няма да имам никаква надежда, ако отново падна в нея. Нищо добро не спечелих в човешкия свят, а бях подложен на всякакви трудности и изпитания. Особено откакто приех вярата, бях изоставен от любимите си хора, семейството ми ме обсипва с укори, хората злословят против мен и не изпитах нищичко от щастието на света. Ако отново пропадна в бездънната пропаст, няма ли да се окаже, че животът ми е бил пропилян още по-напразно?“. (Колкото по-дълго се остави на тези мисли човек, толкова повече се усилва тъгата му.) „Положих всичките си надежди в Божиите ръце. Ако Той ме изостави, по-добре мигом да умра… Е, всичко е предопределено от Бог, така че сега ми остава само да се стремя да Го обичам; всичко друго е от второстепенно значение. Защо е такава съдбата ми?“. Колкото повече мислят по този начин хората, толкова повече се доближават до Божиите стандарти и до целта на Божието слово. По този начин се постига целта на Неговото слово. Когато разберат думите на Бог, всички хора изживяват вътрешен идеологически конфликт. Единствената им възможност е да се покорят на съдбата — така се постига целта на Бог. Колкото по-сурови са Неговите слова, толкова по-сложен става вътрешният свят на хората. Това е точно като да докосваш рана — колкото по-силен е натискът, толкова по-остра е болката, чак до агония, в която хората губят увереността, че ще оцелеят. Ето защо, едва когато хората изпитат силни страдания и изпаднат в абсолютна безнадеждност, те успяват да поставят в ръцете на Бог истинските си сърца. Човешката природа е такава, че ако хранят макар и частица надежда, хората не се обръщат за помощ към Бог, а вместо това търсят начини да се справят сами и да оцелеят естествено. Причината за това е, че естеството на човешката природа е самоправедно и човекът гледа на всички останали с пренебрежение. Затова Бог каза: „Нито едно човешко същество не успя да Ме обича, докато благоденстваше; нито един човек не се обърна към Мен във време на спокойствие и щастие и не Ме прикани да споделя радостта му“. Това наистина е повод за разочарование; Бог създаде човечеството, но като дойде в света на хората, те се опитват да Му се опълчат и да Го пропъдят от територията си, сякаш Той е някакъв залутан из света сирак или безродник. Никой не е привързан към Него, никой не Го обича искрено и никой никога не е приветствал пришествието Му. Вместо това, щом Го видят да идва, радостните лица на хората мигом помръкват, сякаш засенчени от прииждаща буря или сякаш Бог е дошъл да отнеме семейното им щастие, като че ли Той никога не е благославял хората, а им е носил все беди. Затова хората си представят Бог не като източник на благодат, а по скоро като Онзи, който винаги ги проклина. Ето защо хората не Го зачитат и не Го приветстват; отнасят се към Него със студенина, откакто свят светува. Тъй като таят тези чувства в сърцата си, Бог казва, че са неразумни и неморални и че у тях не се долавят дори и чувствата, с които уж са надарени човеците. Човешките същества изобщо не зачитат Божиите чувства, а вместо това се облягат на тъй наречената „праведност“ в отношенията си с Него. Хората отдавна са такива и затова Бог казва, че нравът им не се е променил. Това показва, че са толкова изпълнени със съдържание, колкото е тежината на шепа гъши пух. Тъй като не ценят себе си, може да се каже, че са безполезни клетници. Нима това, че не обичат дори себе си, а сами се потъпкват, не е доказателство за тяхната безполезност? Човешката природа е като пропаднала жена, която си играе сама със себе си и охотно се оставя да бъде насилвана от всеки пожелал я. Въпреки това хората не осъзнават колко са пропаднали. На тях им харесва да работят за другиго, да се намират на празни приказки с другите; оставят се да бъдат контролирани от другите. Не се ли състои точно в това скверността на човечеството? При все че не съм преживял човешката природа и не съм изживял непосредствено човешкия живот, добих много ясно разбиране за всяко движение, всяко действие, всяка дума и всяка постъпка на хората. Дори съм в състояние да анализирам хората, предизвиквайки у тях толкова дълбок срам, че вече да не дръзнат открито да сплетничат и да се поддават на похотта си. Като охлюви, свиващи се в черупките си, те вече не смеят да демонстрират собственото си грозно състояние. Тъй като хората не познават самите себе си, най-големият им недостатък е желанието им да изтъкват пред околните привлекателните си черти, а така всъщност разкриват безобразния си облик; това е нещото, което Бог ненавижда най-силно. Това тяхно поведение се дължи на факта, че връзките между хората не са нормални и липсват нормални междуличностни отношения, а още по-малко нормални отношения между тях и Бог. Бог изрече толкова много думи и основната Му цел беше да намери място в човешките сърца, за да изтласка всички идоли, настанили се в тях. Тогава Бог ще може да упражни Своята власт над цялото човечество и ще постигне целта на земното Си съществуване.