Точно както е рекъл Бог, „Никой не е в състояние да разбере откъде произлизат думите Ми и не знае какво целя, когато ги изричам“, ако не бяха напътствията на Духа Божи и ако не се разкриваха словата Му, всички хора биха погинали при въздаденото от Него порицание. Защо Бог отделя толкова време да изпита всички хора? Цели пет месеца? Точно това е средоточието на нашето общение и е в сърцевината на Божията мъдрост. Можем да предположим следното: без този период на изпитания за хората и без Бог да удря, убива и посича с цялата си ярост покварения човешки род, ако изграждането на църквата бе продължило до днес, какъв щеше да бъде резултатът? И така, Бог говори по същество още от първото изречение, като подчертава какъв е търсеният резултат от тази няколкомесечна работа — Той пуска кръв още с първото пробождане! Това показва достатъчно ясно мъдростта на Божиите дела през тези няколко месеца: те позволяват всекиму да научи чрез изпитания как да се покори и как искрено да даде на Бог всичко от себе си, а също и как да опознае Бог по-добре чрез болезнено облагородяване. Колкото по-дълбоко отчаяние изпитват хората, толкова по-добре опознават себе си. В интерес на истината, колкото по-отблизо се сблъскат с облагородяване, което е изпълнено състрадание, толкова по-ясно осъзнават собствената си поквара до степен да признаят, че не са достойни дори да са обслужващи на Бог и че да полагаш труд за Него означава да бъдеш въздигнат от Него. И тъй, щом постигне този резултат, когато човек е изразходвал всяка частица от себе си, Бог направо оглася милостта Си, без нищичко да крие. Лесно е да се види, че след тези няколко месеца Божият метод на работа взима за начална точка днешния ден; Той е направил така, че всички да видят това. Тъй като в миналото Бог често казваше, че „не се печели лесно правото да се наречете Божии хора“, Той потвърди тези свои думи посредством хората, които наричаме обслужващи, а това е предостатъчно доказателство за несъмнената благонадеждност на Бог. Всички Божии слова ще се сбъднат до една или друга степен — те никога не са празни приказки.

Когато всички човеци бъдат докарани почти до лудост от скръб и мъки, такива Божии слова са право в целта и вдъхват всекиму живец насред безнадеждността. За да премахне всякакви съмнения от човешките умове, Бог добавя: „При все че ги наричам Мой народ, това название съвсем не е по-маловажно от означението Мои „синове“. Това е предостатъчно свидетелство, че само Бог е в състояние да опази собствената Си власт и щом прочетат това, хората ще повярват още по-убедено, че това е факт, а не метод на работа. При това, за да останат незамъглени виденията на хората, идентичността на всекиго е изяснена в Неговия нов подход. Това убедително демонстрира Божията мъдрост и дава възможност на хората да се убедят, че Бог наднича в сърцата им; в мислите и в действията си хората са като кукли на конци, а техният кукловод е Бог и това е извън всякакво съмнение.

Ако се върнем към началото, това, което Бог направи, бе директно да заяви, че вече е завършен първият етап от делото Му, „пречистването на църквата“. „Днес ситуацията е по-различна от преди и начевам чисто нов етап от делото Си“. От това изявление се разбира, че е започнал нов етап от Божието дело и непосредствено след това ново начало Той ни разкрива плановете за следващата стъпка от работата Си — приключи ли изграждането на църквата, започва животът в Епохата на царството, „защото вече не сме в епохата на градеж на църквата, а по-скоро в епохата на успешно изграденото царство“. При това Той заявява, че тъй като хората все още пребивават на земята, техните конгрегации ще продължат да се наричат църква, като по този начин се избягва овеществяване на едно нереалистично „царство“, подчинено на общите представи. Следва общение по въпроса за виденията.

По каква причина всички конгрегации продължават да се наричат църкви, макар че вече сме отвъд епохата за градеж на църквата и навлязохме в изграждането на царството? В миналото е казано, че църквата е предвестник на царството и че без нея не може да се говори за царството. Началото на Епохата на царството е начало на служението на въплътения Бог и Той възвестява Епохата на царството. Той носи именно Епохата на царството, а не официалния упадък на царството. Лесно е да си представим това; под Божий народ имам предвид хората от Епохата на царството, а не хората от самото царство. Затова има смисъл да продължим да наричаме конгрегациите на земята „църквата“. В миналото Той действаше в нормалната Си човешка природа, докато още нямаше свидетелства, че Той е Самият Бог, и затова Епохата на царството още не беше започнала сред хората; тоест, както съм казвал, Моят Дух още не беше започнал открито да работи във въплътеното Ми Аз. А сега, когато вече е свидетелствано за Самия Бог, царството е осъществено сред хората. Това обозначава началото на работата Ми в Моята божествена същност, и тъй онези човеци, които са в състояние да оценят изречените от Мен думи и извършеното от Мен дело в Моята божествена същност, ще станат известни като Моя народ в Епохата на царството. Оттук се появи категорията „Божий народ“. На този етап говори и действа предимно Моята божественост. Човекът не може да се меси в Моя план, нито може да го наруши. Щом Бог достигне определен етап от Своето говорене, Неговото име бива засвидетелствано и от този момент започват изпитанията, подготвени от Него за човечеството. Това е върховната мъдрост в Божието дело. То полага надеждна основа и е плодородна почва за край на предишната стъпка и начало на следващата. Това е нещо, което никое човешко същество не би могло да предвиди; това е пресечната точка на първата с втората част от ерата на съда. Божествената Ми същност не би могла да проработи без тези няколко месеца, през които облагородих хората. Тези няколко месеца на облагородяване проправиха пътя за следващата стъпка от Моето дело. Прекъсването на тази няколкомесечна работа е знак, че следващата фаза ще е по-задълбочена. Ако действително разбира Божието слово, човек ще е в състояние да разбере, че Той използва тези няколко месеца, за да отбележи начало на следващата стъпка от делото Си, като така си осигурява още по-добри резултати. Тъй като човешката Ми природа ограничава и възпрепятства следващата стъпка от работата Ми, посредством тези няколко месеца на облагородяване чрез страдание и двете страни са научили урока си и са извлекли значителни ползи. В резултат на това човекът едва сега започва да цени Моя начин да се обръщам към него. Ето защо всички хора се възрадваха, когато Бог с едно завъртане на перодръжката Си промени определението „обслужващи“ на „Божий народ“. Това беше Ахилесовата пета на човеците. Бог прибягна до тези думи тъкмо за да се възползва от тази основна човешка слабост.

За да спечели на своя страна всички хора и да добие искрената им вяра, а също и за да подчертае факта, че предаността на някои съдържа нечисти примеси, Бог предприе още една стъпка — Той изтъкна различните форми на уродливост у хората и, правейки това, сбъдна Своите думи: „Колцина Ме обичат искрено? Чии действия не са мотивирани от желанието да си осигури добро бъдеще? Кой никога не се оплака по време на въздадените му изпитания?“. Чрез тези Негови слова всеки осъзнава собственото си непокорство, невярност и липса на синовна преданост и така вижда, че Божието милосърдие и любяща доброта придружават всички, които Го търсят, по всяка стъпка от пътя. Това е изразено в следните думи: „Когато някои са на път да се откажат, когато всички надявали се да променя начина Си на изразяване вече са изгубили надежда, в този момент Аз огласявам звуците на спасението и връщам всички, които Ме обичат искрено, обратно в царството Ми, пред Моя престол“. Тук фразите „онези, които Ме обичат искрено“ и риторичният въпрос „Колцина Ме обичат искрено?“ не си противоречат. Те онагледяват факта, че в този контекст „искреността“ съдържа нечисти примеси. Това не означава, че Бог не знае нищо; напротив, именно защото прозира в най-скритите кътчета на човешките сърца, Той пропива думи като „искреност“ със сарказъм, отправен към покварения човешки род, за да усетят по-дълбоко всички, че са в дълг пред Бог, и да се укорят по-силно, както и да признаят, че негодуванието в сърцата им е изцяло от Сатана. Всеки реагира с изненада на думата „преданост“ и си мисли: „Много пъти се оплаквах от Небето и земята и много пъти ми идеше да си тръгна, но тъй като се страхувах от управленските Му закони, така или иначе щях да се занимавам с нещата, за да приключа с тях и да не се деля от другите, като чаках Бог да се разправи с мен и мислех, че ако нещата се окажат напълно безнадеждни, все ще ми остане време да се оттегля бавно. Но сега Бог ни нарича Негов предан народ. Дали Бог действително вижда най-скритите кътчета от човешките сърца?“. Тъкмо за да избегне този тип недоразумения, чак в самия край Бог насочи вниманието към психологическото състояние на различни видове хора, като предизвика у всекиго преход от вътрешните съмнения, замаскирани с външен израз на радост, към състояние на искрена вътрешна убеденост, изразена в думи и в дела. По този начин впечатлението на хората от Божието слово се задълбочи и като естествена последица от това те станаха малко по-уплашени, изпитваха малко по-дълбок страх и най-важното, добиха по-добро разбиране за Бог. Накрая, за да уталожи притесненията на хората, Бог рече: „Но тъй като миналото си е минало, а настоящето е тук и сега, няма смисъл да тънете в носталгични копнежи по вчерашния ден, нито да се умисляте за утрешния“. Този тип стегнато, хармонично и същевременно съдържателно говорене има още по-голям ефект, като позволява на всички, прочели словата Му, отново да съзрат светлината от бездната на преживяно отчаяние, докато видят Божията мъдрост и дело и си спечелят названието „Божий народ“, разсеят съмнението, тегнещо на сърцата им, и опознаят себе си чрез измененията в психологическото си състояние. Това се случва на приливи и отливи — скръб и терзания се редуват с радост и ликуване. В тази глава Бог очертава в най-ярки детайли съвършено убедителен портрет на човеците. Това е нещо абсолютно непостижимо за хората, тъй като разкрива най-съкровените тайни в техните сърца. Нима човек е в състояние да постигне такова нещо?

Тук веднага следва един откъс, който е още по-значим — той разкрива Божия управленски закон, отправен пряко към хората, и е най-съществената част: „Зле ще свърши всеки от вас, човеците, който се опълчи на реалността и в действията си се отклони от Моите напътствия — само беди ще си докара. Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената“. Та не е ли това управленският закон на Бог? Това показва, че има предостатъчно примери за хора, нарушаващи управленския закон на Бог. Въз основа на горното Бог призовава всички да не се замислят за собствената си съдба. Ако някой дръзне да пожелае да се освободи от Божията подредба, последиците ще са невъобразимо тежки. Тоест, това позволява на изпиталите просвещение чрез тези Негови слова да проумеят по-добре управленските Му закони и да разберат, че Негово величество не търпи обиди; така те ще се закалят и ще са по-устойчиви, подобно на тучнозелени борове, обръгнали всред ветрове и студове, които дръзко се възправят срещу заплахата от зимен мраз, все така допринасяйки с жизнеността си за пищната зеленина на природата. Повечето хора се залутват из този откъс като в своеобразен лабиринт; това е така, защото съдържанието на Божиите думи се изменя относително бързо и тъй девет от всеки десет души навлизат в плетеница, щом се опитат да проумеят собствения си покварен нрав. За да може работата да се развива по-гладко занапред, за да премахне съмненията в сърцата на всички хора и те да напреднат с една стъпка в упованието си в Божията преданост, Той подчертава в края на разглеждания откъс: „Всеки един, който Ме обича искрено, със сигурност ще застане пак пред престола Ми“. Така умовете на хората, подложени на неколкомесечна работа от Него, мигновено се освобождават от част от притесненията. При това застиналите в безвремие техни сърца се връщат към изначалното си състояние, сякаш тежък камък пада от тях. Вече не е нужно да се питат какво им е отредила съдбата; и нещо повече, те вярват, че Бог вече няма да произнася празни думи. Тъй като хората са самоправедни, всички до един са убедени, че демонстрират безукорна вярност към Бог; затова Бог целенасочено подчертава думата „искрено“ — за да постигне по-добър резултат. Така Той проправя път и поставя основите на следващата стъпка от Своето дело.