Миналия път общувахме за избавянето от представите и фантазиите на човека за въплътения Бог, което е свързано с темата „Как човек да се стреми към истината“, нали? (Да.) В това отношение общувахме по темата „да не се поставя въплътеният Бог наравно с поквареното човечество“ и в рамките на тази тема общувахме за това как гледа на страданието въплътеният Бог, което е свързано с някои мисли, възгледи и мнения за страданието. Общуването за това как трябва да се гледа на страданието позволява на хората да имат правилни мисли и възгледи за страданието, което им дава възможност да възприемат страданието правилно и да подходят правилно към страданието. Тоест трябва да понесеш страданието, което трябва да понесеш; ако понесеш страдание, което не е това, което трябва да понесеш, или което е безсмислено, Бог няма да го запомни. Ако това е страданието, което трябва да понесеш, и понасянето му е нещо, което трябва да направиш, тогава трябва да подходиш към него правилно, да го приемеш от Бог и да имаш нагласа на покорство; не бива да се оплакваш и не бива да го отхвърляш или избягваш, а по-скоро да го възприемеш правилно. Правилното му възприемане означава да гледаш правилно на значимостта на страданието, на стойността на страданието, както и на това какво трябва да се постигне и какво трябва да се придобие след понасянето на страданието. Казано накратко, страданието е нещо, което всеки трябва да преживее; всички хора, живеещи в плътта, трябва да страдат. Независимо дали преследваш добър живот, преследваш въжделения, или се стремиш към истината, за да постигнеш спасение във вярата си в Бог, страданието е нещо, което хората трябва да преживеят и към което трябва да подходят правилно. Хората трябва да гледат правилно на въпроса за страданието и да го възприемат правилно. Ако това е страдание, което човек трябва да понесе, той трябва да го приеме и да се покори и не бива да се оплаква, не бива да го отхвърля и не бива да го избягва. В същото време сред страданието той трябва да търси истината и да търси Божиите намерения. Разбира се, още по-добре е, ако в процеса на страдание можеш да опознаеш собствената си поквара и непокорство, да опознаеш собствените си недостатъци и несъвършенства и да разбереш Бог какви истини и принципи за постъпване ти позволява да преживееш, да оцениш и да придобиеш в тази среда или в този случай на трудност. Казано накратко, страданието е нещо, което всеки трябва да преживее и трябва да приеме. Разбира се, също така общувахме, че ако страданието, което човек понася, е необходимо и ценно, одобрено е от Бог и е страдание, което хората трябва да понесат, то това е страдание, което е свързано с практикуването на истината. Ако страданието, което човек понася, няма нищо общо с практикуването на истината, ако то е създадено от човека страдание или страдание, преследвано поради човешката воля, то това не е страданието, което насърчаваме. Създаването на някои трудности и неприятности, създаването на някои проблеми и последващото полагане на усилия умишлено да ги преживееш — всичко това е ненужно и е излишно. Освен това страданието, което хората понасят, за да задоволят собствените си амбиции и желания, за да задоволят копнежа си за статус, или за да задоволят егоистичните си желания, също е ненужно. Естеството на понасянето на този вид страдание е различно от това на истинското страдание, страданието, понасяно, за да се придобие истината и да се постигнат истински придобивки. Общувахме по този аспект, нали? (Да.) Как гледате на въпроса за страданието сега? (Преди в сърцето си имах много изопачени възгледи и разбирания относно страданието, като вярвах, че когато става въпрос за изпълняването на дълга ми, независимо как съм страдал и независимо какъв вид страдание съм понасял, Бог ще го приеме и ще го одобри. Едва след като Бог общува за това какъв вид страдание одобрява Бог и какъв вид страдание е заради практикуването на истината, започнах да разпознавам собствените си погрешни възгледи за нещата. И едва тогава започнах да размишлявам над това как подхождам към страданието и кое страдание, което понасям сега, е измислено и излишно страдание, кое страдание понасям заради своите егоистични желания, лична слава, придобивки и статус или амбиции и желания и кое страдание трябва да понеса и не бива да отхвърлям. Например страданието, понасяно заради разбирането на истината и практикуването на истината, страданието, понасяно, за да свидетелствам за Бог, страданието, понасяно, за да изпълнявам добре дълга си и да удовлетворявам Бог, и страданието, понасяно заради промяната на нрава — този вид страдание трябва да бъде понесен, а това, което се придобива след понасянето на това страдание, е истината. Едва след като Бог общува за това, разбрах, че трябва да възприемам правилно въпроса за страданието и че не бива да изпитвам съпротива към страданието, което трябва да понеса, а напротив, трябва да го приема и да се покоря, като малко по малко се стремя напред. Надявам се един ден да мога да достигна дотам, че да се моля на Бог, както правеше Петър, като желая да не ме напускат Божието наказание и съд, и да бъда способен да приема страданието от съда и наказанието, и изпитанията и облагородяването, за да мога да имам истинско навлизане в живота.) Трябва да подходиш правилно към въпроса за страданието и трябва да имаш чисто възприемане за него. Казано накратко, когато става въпрос за страдание, което не е страдание, което трябва да понесеш, не създавай трудности или различни видове пречки, за да си усложняваш живота. Да си усложняваш живота е нечовешко, а също така е и нерационално. Най-важното е, че независимо как си усложняваш живота — било то като преодоляваш някои от собствените си проблеми, или като създаваш някои неприятности, за да си усложняваш живота — това, което ще придобиеш накрая, ще бъде най-много задоволяване на твоите лични амбиции и желания или собственото ти емоционално удовлетворение, но няма наистина да си придобил истината реалност. Ако страданието, което понасяш, е, за да защитиш съществуването на положителните неща, за да защитиш съществуването на справедливостта и за да защитиш интересите на Божия дом, и то е страдание, което понасяш, за да бъдеш отдаден, за да изпълниш отговорностите си и за да стигнеш дотам да се покоряваш на Бог и да удовлетворяваш Бог, то понасянето на такова страдание е ценно и смислено; това е страданието, което човек трябва да понесе. Ако страданието, което понасяш, е, за да защитиш собствената си гордост, статус и репутация, за да задоволиш егоистичните си желания и за да задоволиш собствените си амбиции, както и за да придобиеш статус и да придобиеш голям престиж сред хората, но въпреки че го понасяш, не успяваш да защитиш интересите на Божия дом и не успяваш да защитиш положителните неща, и то не се понася, за да изпълниш отговорностите си, а още по-малко, за да стигнеш дотам да имаш отдаденост и за да стигнеш дотам да удовлетворяваш Бог, то цялото такова страдание е ненужно страдание и страдание, което няма стойност. Дори и да го понесеш, го правиш напразно. Трябва да избягваш такова страдание, доколкото е възможно. Как можеш да успееш да го избегнеш? Лесно ли е да се направи това? (Трябва първо да приемем правилните възгледи за страданието, които идват от Бог, и след това малко по малко да ги съпоставим със себе си в преживяванията си. Когато осъзнаем, че такова страдание е без стойност, вече няма да понасяме такова безсмислено страдание.)

Някои църкви се намират в райони, където условията за живот са сурови. Условията за хранене и настаняване са лоши и дори намирането на чаша чиста вода е трудно постижимо, но от теб се изисква да изпълняваш дълга си там — какво трябва да се направи в тази ситуация? Да предположим, че си мислиш: „Страданието, което идва с тези външни условия, не е това, което трябва да понеса. Роден съм да върша църковната работа; аз съм водач и отношението, на което се наслаждавам, трябва да бъде по-добро от това, което получават обикновените хора. Условията за живот тук са твърде сурови, което се отразява на настроението ми и ми пречи да върша работата си добре. Това няма да стане. Тази сурова среда не е подходяща за изпълнението на дълга ми. Трябва да се преместя на място с красива природа и приятна среда, за да изпълнявам дълга си. Трябва да имам и добър дом на домакин, където храната е вкусна и мога да спя удобно, където има климатик вътре и красиви пейзажи и места за разходка навън. Ето такова място е подходящо за изпълнението на дълга ми“. И следователно избираш да напуснеш суровото място и да намериш някое място с хубава среда, за да изпълняваш дълга си. Какво мислите за практикуването по този начин? (Не е добре.) Някои хора казват: „Ти не каза ли да не си създаваме неприятности? Идването в тази бедна, сурова среда, където храната и настаняването са лоши — това не е ли да си навличам неприятности и да си навличам страдание? Щом това е да си търся страдание и да си търся неприятности, и да създавам пречки за работата, тогава трябва да си намеря място, на което няма неприятности“. Приемливо ли е да се постъпва по този начин? (Не.) Кажете Ми, има ли някой, който възприема нещата по този начин? (Да.) Правилно ли е нещата да се възприемат по този начин? (Не, този вид възприемане е малко изопачено.) И така, когато се сблъскаш със среда на трудности като тази, където условията за хранене и настаняване са лоши, храната и напитките са нехигиенични, винаги летят мухи, комари и всякакви буболечки, спиш на твърдо дървено легло, завивката е влажна и мръсна, не можеш да се наспиш добре, няма къде да се провеждат събирания на спокойствие, средата е опасна и освен това там режимът на Сатана извършва преследване и хайки — тогава не бихте ли казали, че неминуемо ще понесете много страдание в такава среда? (Да.) Но на това място има църква и има работа за вършене, така че какво трябва да направиш? Би ли понесъл това страдание, или не? (Трябва да го понесем.) На доктринално ниво хората могат да го приемат и да знаят, че трябва да понесат това страдание, но защо трябва да го понесат? (Тъй като църковната работа, както и нашият дълг го изискват, това страдание трябва да бъде понесено.) Това е работата, която трябва да свършиш, и това е отговорността, която трябва да изпълниш. Когато нещата стоят така, това засяга въпроса дали си отдаден в изпълняването на дълга си. Не можеш да вземаш предвид дали средата е удобна, нито можеш да действаш въз основа на това дали плътта ти се чувства удобно или изпитва болка; не можеш да се ръководиш от тези чувства. Трябва да опиташ всеки възможен начин да преодолееш различните трудности, за да изпълниш своите отговорности и дълг. Някои хора казват: „Самият аз няма да отида. Ще намеря някой подходящ да отиде да свърши тази работа, и да понесе това страдание. Ще си запазя енергията, за да свърша друга важна работа, и няма да ми се налага да понасям това безсмислено страдание“. Правилно ли е да се възприема по този начин? (Не. Ако е сигурно, че това е мястото, където трябва да отида, и че има работа, която трябва да свърша, но от страх от страдание уредя някой друг да я свърши, това е измъкване и скатаване.) Ако е сигурно, че това е мястото, където трябва да отидеш, и че там има работа, която трябва да свършиш, дълг, който трябва да изпълниш, и проблеми, с които трябва да се справиш, но въпреки това не отидеш, а вместо това си измисляш всякакви оправдания и причини да накараш някой друг да отиде, това не означава да си отдаден и това е избягване и отхвърляне на трудностите. Най-основната причина да накараш някой друг да отиде не е, че би било неудобно ти да отидеш, нито че за теб отиването е по избор, а че средата там е лоша и условията за живот са лоши, и се страхуваш да понесеш страдание — ето защо не си склонен да отидеш. Ако имаш тази нагласа и този вид намерение, това означава да си лишен от отдаденост и това е избягване на страданието и отказ да понесеш страдание. Трябва да приемеш страданието, което трябва да понесеш — колкото и трудности да има, не можеш да се изплъзваш от него; колкото и опасност да има, трябва да се изправиш пред нея; и дори ако там се случва някакво бедствие, трябва да отидеш, не можеш да го избегнеш и трябва да посрещнеш трудностите директно. Това се нарича да бъдеш отдаден. Да предположим, че въпреки че знаеш, че отиването там ще накара плътта ти да страда и че ще има опасност, не го отхвърляш, нито се изплъзваш от това, и дори смело можеш да се изправиш пред опасността и да преодолееш трудностите, за да бъдеш в челните редици, заради църковната работа и заради това да изпълняваш добре дълга си. Това се нарича да бъдеш отдаден, това се нарича да изпълняваш отговорностите си и това се нарича да проявяваш внимание към Божиите намерения. Да си способен да останеш непоколебим в свидетелството си в среда на трудности е именно това, което хората трябва да постигнат, и това също е практиката, която хората трябва да имат, нали? (Да.) Когато се сблъскаш с този вид ситуация, трябва да я възприемаш по този начин и да практикуваш по този начин.

Ако отидеш някъде, за да изпълняваш дълга си, и условията за живот там са добри, средата е хубава, храната е доста добра — можеш да ядеш месо на почти всяко хранене — и настаняването ти също е доста удобно, с отопление през зимата и климатик през лятото, и всички условия са доста добри, как трябва да подходиш към този вид работна среда, когато се сблъскаш с нея? Някои хора казват: „Работата в среда като тази е наистина приятна. Ако върша работата си на това място, отдавам ли се на комфорт? Дали проявявам липса на отдаденост към дълга си? Не е ли грешно това?“. Ако се сблъскаш със среда с добри условия за живот като тази, как я възприемаш? (Първо трябва да определя дали това е необходимо за църковната работа. Ако работата изисква да изпълнявам дълга си на това място, то трябва да подходя към тази среда правилно, да не се отдавам на комфорт и да не се съсредоточавам върху това да се храня добре или да се обличам хубаво, а вместо това да се съсредоточа върху доброто изпълнение на дълга си; само това означава да си човек със съвест и разум. Но ако работата не изисква да изпълнявам дълга си там, а аз умишлено избера място с добри условия за живот заради по-голяма плътска наслада, то това е отдаване на комфорт.) Дори и да си в среда с добри условия за живот, не бива да ѝ позволяваш да ти попречи да изпълняваш добре дълга си. Не бива да се отдаваш на такава среда за живот; просто прави това, което трябва да правиш, и изпълнявай дълга си така, както трябва да бъде изпълнен. Ако семейството на домакините полага специални грижи за теб, защото си водач или работник, като ти дава да ядеш добра храна и да ползваш хубави неща, и полага някакви специални грижи за теб и ти показва специално отношение, а ти си мислиш: „Трябва да приема това от Бог. Това е Бог, Който е милостив към мен, и това е нещо, на което трябва да се наслаждавам, така че просто ще му се наслаждавам. Не мога да откажа“, тогава е грешно да мислиш по този начин. Всъщност начинът, по който семейството на домакините се отнася към теб и се грижи за теб, е много по-добър от начина, по който постъпват, когато са домакини на обикновени братя и сестри; той вече далеч е надхвърлил критериите и принципите за домакини. И така, как трябва да подходиш към тази ситуация? (Трябва да се науча да отказвам.) Как трябва да отказваш? (Първо трябва да общувам ясно със семейството на домакините относно принципите за домакините, като им кажа, че не бива да полагат специални грижи за водачите и работниците само защото имат статус, тъй като това предразполага водачите и работниците да се отдават на комфорт. Също така, самият аз трябва да се науча да им отказвам, като не се наслаждавам на това специално отношение. Трябва да покажа отказа си чрез действителните си постъпки и чрез действията си.) Трябва ли тогава да приемеш това от Бог? (Не.) Самият ти трябва да знаеш как да разпознаваш ситуациите и да знаеш как да се отнасяш към тях по подходящ начин. Някои хора казват: „Семейството на домакините просто живее по този начин. Ако откажа, това не е ли отхвърляне на Божията благодат? Не е ли да си търся неприятности? Водачите и работниците трябва да се наслаждават на добри условия за настаняване, когато вършат работата си“. Правилно ли е да се възприема така? (Не.) Със сигурност е грешно да се възприема така. Ако пристигнеш на място в район, в който условията за живот са много добри, и това, което семейството на домакините предоставя за теб, също е част от нормалните разходи и нужди в ежедневието им и е просто нещо обичайно в живота им, тогава трябва да уважаваш техните битови навици. Просто такива са местните условия на живот. Ако откажеш, това би изглеждало малко превзето; трябва да го приемеш от Бог и да подходиш към него правилно, трябва да благодариш на Бог, че е милостив към теб, и не бива да се опитваш да си създаваш страдание. Но ако семейството на домакините ти предоставя условия, надхвърлящи ежедневния им жизнен стандарт, което означава, че полагат някои специални грижи за теб, то това не е в съответствие с принципите. Трябва да откажеш и трябва да общуваш с тях относно принципите; не бива да ги притесняваш. Не трябва ли да практикуваш по този начин? (Да.) Ако си намираш оправдания с думите: „Това е просто техният нормален стандарт на живот; всеки ден се хранят обилно и винаги имат на разположение всякакви пресни плодове, така че и аз трябва да се наслаждавам на тези неща“, правилно ли е да си намираш такива оправдания? (Не.) Това е отдаване на комфорт. Щом някои хора пристигнат на място с добри условия за живот, те не искат да си тръгват и остават на такова място особено дълго време. Страхуват се, че ако отидат другаде, биха понесли страдание, затова си измислят всякакви оправдания, за да не отидат. Дори и другаде да има работа с проблеми, с които трябва да се справят, те просто отиват, за да приключат задачите за няколко дни, а след това бързат да се върнат на това хубаво място. Това не означава ли да се страхуваш да понесеш страдание? (Да.) Това означава да се страхуваш да понесеш страдание и е отдаване на комфорт. Те глезят плътта си, докато станат закръглени и румени, и все така си измислят причини и оправдания с думите: „Ако не се храня добре или не отседна на някое хубаво място и се разболея, това няма ли да се отрази на изпълняването на дълга ми като водач? За да върша работата добре, трябва да глезя плътта си, да поддържам плътта си здрава и да бъда пълен с енергия; само тогава ще бъда ефективен в изпълняването на дълга си“. Това не са ли оправдания? (Да.) Това е намиране на оправдания за отдаване на комфорт. Казано накратко, независимо дали е среда на трудности или среда на комфорт, трябва да си способен да избегнеш това да бъдеш повлиян или възпиран от нея. Ако няма трудности, не си ги създавай; ако има трудности, не ги отхвърляй. Ако средата, с която се сблъскваш, изисква страдание, трябва да го понесеш; колкото и голяма да е трудността, трябва да я преодолееш. Целта на преодоляването ѝ е да изпълняваш дълга си по-добре, а не умишлено да затрудняваш собствената си плът. Колкото и големи да са трудностите, не бива да ги отхвърляш или избягваш; вместо това трябва да мислиш за всякакви начини да вършиш работата добре, да изпълняваш добре дълга, който трябва да изпълняваш, да кажеш това, което трябва да бъде казано, да се справиш с проблемите и да ги разрешиш, и след това можеш да си тръгнеш. Това би било уместно. Когато отидеш на място с добри условия на живот, трябва също да си способен да изпълняваш дълга си и работата си нормално, без да се привързваш към плътския комфорт и наслада, а вместо това да се съсредоточаваш в сърцето си върху това да вършиш работата добре. Разбира се, в такава среда не е нужно да създаваш допълнителни трудности, за да си вгорчиш живота или за да принасяш преданост, или за да изразяваш решимостта си пред Бог. Напротив, не бива да бъдеш повлиян от тази среда, не бива да се отдаваш на плътски комфорт и не бива да деградираш. Не бива да позволяваш добрите условия за живот и комфортната среда да се отразят на напредъка на работата или да се отразят на решимостта ти да страдаш и на отдадеността ти към твоя дълг. В среда на комфорт все пак трябва да изпълняваш отговорностите си и да изпълняваш дълга си добре. Ако другаде има работа и трябва да отидеш, то трябва да отидеш. Не можеш да бъдеш толкова погълнат от насладата си, че да забравиш за дълга си и да не искаш да отидеш никъде другаде само защото плътта ти се чувства удобно и спокойно и животът ти тук е приятен. Това е грешно. Това е отказ да се понесе страдание, това е отдаване на комфорта и не е отдаденост на дълга ти. Не е ли така? (Да.)

Независимо дали има трудности в средата, в която изпълняваш дълга си, в работната ти среда или в средата ти на живот, казано накратко, трябва да възприемаш правилно въпроса за страданието, а също така трябва да подходиш към него рационално, с правилна нагласа. Ако страданието, което понасяш, е, за да изпълняваш добре дълга си, за да си способен да практикуваш в съответствие с истините принципи, за да принесеш отдадеността си и за да си способен да се покориш на Божието дирижиране и подреждане, то трябва да го приемеш. Колкото и големи да са трудностите, трябва да ги преодолееш и трябва да ги понесеш; не бива да ги отхвърляш или избягваш. Но ако няма трудности или пречки, храниш се добре и живееш комфортно, и дълго време не си изправян пред каквито и да било неблагоприятни условия — ако всичко е добре във всички аспекти — тогава не бива вътрешно да се чувстваш неспокоен. В такава среда на комфорт трябва още повече да успокояваш сърцето си пред Бог, да изпълняваш духовната си практика правилно, да се въоръжаваш с истината и да обогатяваш разбирането си. Трябва да размишляваш над това какви са били твоите несъвършенства през този период или над това какви видове покварен нрав си разкрил, които трябва да опознаеш и с които трябва да се справиш чрез търсене на истината. След това виж какви проблеми имаш все още, кои проблеми не знаеш как да разрешиш, какви аспекти на истината все още ти липсват и в какви аспекти трябва да навлезеш и трябва да се подобриш. Това е начинът на практикуване за правилното подхождане към въпроса за страданието и за правилното подхождане към средата, която Бог нагласява за теб. Ако това е начинът, по който практикуваш, по същество никога няма да бъдеш повлиян от външната среда. Колкото и големи да са трудностите във външната среда, стига в сърцето си човек да може да има правилна цел и правилна посока на стремеж, да може да остане спокоен пред Бог, да може да обмисля какви са истините принципи и как да практикува, когато се сблъска с разни неща, и след това да прави правилни преценки и да практикува правилно, като подхожда към въпроса за страданието по този начин, в крайна сметка той ще придобие някои от положителните неща, които трябва да придобие. Понякога например може да се сблъскаш с големи проблеми, с които спешно трябва да се справиш, докато изпълняваш дълга си, което изисква от теб да ставаш рано и да си лягаш късно или изисква от теб да пропускаш хранения, или изисква от теб да вървиш на дълги разстояния и да прекосяваш планини и хребети. По-специално до някои отдалечени места не може да се стигне с превозно средство и дори няма пътека за велосипеди, така че можеш да стигнеш дотам само пеша. И така, как трябва да действаш, когато си изправен пред среда на трудности като тази? Това са някои конкретни видове трудности. Когато се сблъскаш с такава среда, не можеш да я отхвърляш или избягваш. Това е страданието, което трябва да понесеш; за да изпълняваш добре дълга си, трябва да понесеш такова страдание. Някои специални обстоятелства обаче трябва да бъдат разглеждани различно. Например в някои райони, където има църкви, условията са доста неблагоприятни, като ККП неистово извършва арести. Някои водачи и работници са арестувани, а някои братя и сестри са под строго наблюдение от ККП. Църковната работа е сериозно засегната и изисква намеса. Ако отидеш там, ще рискуваш да бъдеш арестуван и дори животът ти може да бъде в опасност. В такива ситуации трябва да проявиш известна мъдрост. Можеш или да общуваш с писма, или да накараш местните надзорници да се съберат в друг район, за да общуват, и да им помогнеш да се справят с последващата работа, така че църковната работа да може да влезе в обичайното си русло възможно най-скоро. Казано накратко, в такива опасни среди трябва да бъдеш особено предпазлив и не можеш да поемаш рискове. В някои ситуации можеш да опиташ да поемеш риск, но в други ситуации не е уместно да го правиш. При всички положения, щом възприемеш правилно въпроса за страданието, трябва да се самоанализираш през призмата на тези правилни мисли и възгледи. Погледни страданието, пред което си изправен в живота си и в хода на изпълняването на дълга си. Виж какъв вид страдание е страданието, което трябва да понесеш, и какъв вид страдание е страданието, което е в съгласие с истините принципи — това е видът страдание, който трябва да понесеш; трябва да го приемеш от Бог. Виж какъв вид страдание е ненужен и е просто неприятност, която си си измислил — независимо колко от този вид страдание понасяш, Бог няма да го запомни. Ако някой друг създаде неприятност, която се отразява на църковната работа, и трябва да разчистиш тази бъркотия, и трябва да изпълниш отговорностите си, тогава не можеш да се оплакваш; трябва да се погрижиш за всичко, с което трябва да се справиш. Някои хора например повреждат църковното оборудване, устройства и други предмети или безразсъдно извършват злосторничества, които причиняват неблагоприятна ситуация, или объркани хора или хора с лоши заложби оплескват нещо — трябва да се справиш с това. В такива моменти не можеш да кажеш: „Каквото си надробиха, това ще сърбат. Това няма нищо общо с мен. Това не е страдание, което аз трябва да понеса; отказвам да приема този дълг!“. Правилно ли е да се говори по този начин? (Не, това означава, че не си отдаден и нямаш чувство за отговорност.) Това отново засяга отдадеността на човек. Ако е нещо, което се пада на теб да свършиш, то трябва да отидеш да се погрижиш за него и да се справиш с него. Дори ако справянето с него означава да спасяваш положението след някой пълен провал, все пак трябва да отидеш. Не бива да спориш и не бива да се оплакваш с думите: „Тези объркани хора, тези глупави хора с лоши заложби оставиха тази бъркотия, така че защо аз трябва да съм този, който да я разчисти? Няма ли да понеса страдание отвъд това, което е необходимо? Тази ситуация е причинена от хора; тя не е дошла от Бог“. Грешно е да говориш по този начин. Дори и разчистването на бъркотията и поправянето на щетите да не е твой дълг и да не е в обхвата на собствената ти работа, този въпрос засяга интересите на Божия дом, така че как трябва да подходиш към него? Ако не отидеш да разчистиш тази бъркотия, тогава църковната работа ще бъде забавена и интересите на Божия дом ще претърпят загуба. Но за да разчистиш тази бъркотия, трябва да изречеш много думи, за да общуваш за истината и да разрешиш проблемите. В тази ситуация можеш ли да проявиш постоянство в разрешаването на всички проблеми и старателно да свършиш работата добре? Други хора не са успели да разрешат проблемите и не са свършили работата добре, затова трябва да положиш повече усилия, за да разрешиш проблемите и старателно да свършиш работата добре; само това те прави годен за оползотворяване от Бог. Когато от теб се изисква да страдаш, трябва да го понесеш; колкото и проблеми да има, трябва да ги разрешиш. Когато в работата изникнат тези трудности, продължаваш ли все така да вършиш работата, или не? (Все така трябва да я вършим.) Независимо дали средата ти на живот е добра или лоша и независимо какво е настроението ти, трябва да вършиш добре работата, която Бог ти е поверил, и трябва да изпълняваш добре този дълг. Ако не искаш да приемеш този дълг, можеш да се оттеглиш от него; Божият дом няма да те принуждава. Но след като си го приел, трябва да изпълняваш добре този дълг. Особено когато това засяга работата по разпространяване на евангелието, всички Божии избраници имат отговорност. Дори и да се сблъскаш с трудности или да трябва да понесеш голямо страдание, трябва да я вършиш с постоянство. Защо казвам това? (Защото това засяга нашия дълг и хората трябва да защитават интересите на Божия дом.) Въпросите, които засягат дълга на човек, не са просто нещо. От една страна, те засягат навлизането на хората в живота, а в същото време засягат извършването на Божията воля. Следователно, като подхождат към тези проблеми, хората трябва да търсят истината, за да ги разрешат, и трябва да изпълнят дълга си добре, за да защитят интересите на Божия дом — това е неотменима отговорност! Да имаш неотменима отговорност означава да бъдеш отдаден и да изпълняваш отговорностите си. С каквито и проблеми или трудности да се сблъскваш, не се оплаквай, а когато си ядосан, не си го изкарвай на църковната работа. Върши работата точно така, както трябва да се върши; организирай събирания и общувай за принципите с хората, а след това разчисти тази бъркотия, така че църковната работа да влезе в обичайното си русло и работата, която е била забавена, да се нормализира. В миналото например някои объркани хора и зли хора са били на власт и са служили като водачи. Те са притъпили ефективността на църковната работа или са я парализирали, което е довело до загуби за работата на Божия дом. Сега трябва да побързаш да поправиш това, като направиш подходящи кадрови промени, като направиш подходящо адаптиране на работните планове и методи и като измислиш всякакви начини да ускориш нещата. Преди може да си работил по осем часа на ден; сега работиш с два часа повече всеки ден, за да ускориш отново темпото на работата и да компенсираш предишните загуби в работата. Това се нарича да бъдеш отдаден. Това страдание трябва да бъде понесено. Понасянето на това страдание е смислено и ценно; това е добро дело и Бог ще го запомни. Като правиш това, практикуваш истината. За какво се отнася практикуването на истината тук? То означава да принесеш отдадеността си, да защитиш интересите на Божия дом и да компенсираш претърпените загуби в работата. Това е практикуване на истината и се нарича вършене на добри дела. Може би по времето, когато вършиш тази работа, си много зает; можеш да почиваш едва след дванадесет през нощта и ставаш преди зори. Хапваш набързо и след това бързаш отново да се заемеш с работа. Причината за това е, че работата е точно пред теб — трябва да се направят толкова много кадрови промени и трябва да се уредят толкова много въпроси. Не става да си легнеш рано, тъй като част от работата все още не е довършена. Да станеш късно също не става, тъй като всички чакат да организираш работата; трябва да планираш работата, която трябва да се свърши за деня, преди всички да станат, а след това да я организираш и възложиш. Страдаш доста през този месец. Плътта ти е малко изтощена и малко уморена, имаш по-малко време за почивка, отколкото преди, и си отслабнал доста, но след като си проявявал постоянство в продължение на един месец, напредъкът на църковната работа се нормализира във всяко отношение и всичко най-накрая е уредено. Какво означава всичко да бъде уредено? Означава, че хората, разпределени на всеки пост, са подходящи; никой не причинява прекъсвания и смущение, нито създава неприятности, никой не скандира лозунги, нито изрича високопарни идеи и никой не е постоянно негативен. Всеки е способен да изпълнява дълга си нормално, а хората на всеки пост са компетентни в работата си. Няма безделници и няма готованци. Всички елементи от работата функционират нормално според изискванията на работните разпоредби, дават резултати и са влезли в правия път. Само тогава си човек, който живее пред Бог. Ако си способен да търсиш истината, за да разрешиш каквито и трудности да срещнеш, и вършиш добре това, което е в обхвата на собствената ти работа, тогава струва ли си цялото това страдание, което понасяш? (Да.) Напълно си струва! Някои хора понасят известно страдание, за да изпълнят дълга си, и докато достигнат четиридесетте или петдесетте си години, развиват някои леки заболявания. Някои имат шум в главата или шум в ушите, докато други имат шийна спондилоза или болки в кръста и краката. Въпреки че са понесли известно страдание, те са изпълнили отговорностите си и са защитили църковната работа. В замяна на тези болести и болки, те са придобили отдаденост на Бог и са придобили Божието приемане и одобрение, и това Бог да ги запомни. Бихте ли казали, че си струва? (Да.) Всяко преживяване на страдание, всяко преживяване на защита на делото на Божия дом и всяко преживяване на приношение на отдадеността ти е прекрасен спомен за теб; всички те са най-прекрасните спомени, създадени, докато си изпълнявал дълга на сътворено същество. Понякога, когато усетиш тези болежки и болки в тялото си, а след това размишляваш над страданието, което си понесъл през тези години в хода на изпълняване на дълга си, както и над резултатите по отношение на живота и резултатите по отношение на работата, които си придобил, ще почувстваш, че си е струвало, няма да съжаляваш и ще имаш чувство на утеха в сърцето си. Кажете Ми, струва ли си понасянето на това страдание? (Да.) Невероятно много си струва! Как се поражда това чувство на утеха в сърцето ти? (Като се страда и се плаща цена, за да се защити делото на Божия дом.) Придобиваш чувство на утеха от страданието, защото тези неща, които вършиш, и тази работа, която извършваш, са все положителни неща, всички те защитават съществуването на каузата на справедливостта, всички те защитават Божиите интереси и защитават интересите на Божия дом, и всички те са практикуване на истината и следване на Божия път. Съвестта ти не те обвинява, така че придобиваш чувство на утеха в сърцето си. Цялото това страдание, което понасяш, е, за да защитиш съществуването на положителните неща. Какви положителни неща? (Например нормалният напредък на църковната работа, нормалният напредък на евангелската работа, интересите на Божия дом и т.н. — всички те са положителни неща.) Точно така. Защитаваш съществуването на положителните неща, като се уверяваш, че всеки елемент от църковната работа напредва нормално и ефективно, че всеки изпълнява дълг, който е подходящ за него, и че всеки може да се покори на разпоредбите на Божия дом. Никой не причинява прекъсвания и смущения и никой не пренебрегва същинските задачи, за да бъде готованец. Кадровите промени и адаптирането на работата са подходящи и са правилни. Ако някой причинява прекъсвания и смущение, можеш незабавно да го разкриеш и спреш, и можеш да общуваш за истината, за да разрешиш този проблем. Ако човекът, който причинява прекъсвания и смущение, може да приеме истината и след като многократно си общувал с него, помагал си му и си му давал възможност да се покае, той в крайна сметка се промени, то това е резултатът от твоята работа и това е положително нещо. Ако не приеме истината и след многократни поредици на общуване, помощ и кастрене, все така остава непоправим, продължава да причинява прекъсвания и смущение и постоянно дава воля на негативността, той незабавно трябва да бъде премахнат и да се вземат мерки спрямо него. Всичко това не е ли защита на съществуването на положителните неща? (Да.) Освен това, ако можеш да откриеш в кои части на работата са се появили грешки или са се появили пропуски, причиняващи загуби за работата, и след това незабавно да ги спреш, да се справиш с тях и да ги разрешиш, това не е ли защита на църковната работа? Не е ли защита на положителните неща? (Да.) Всичко това представлява защита на съществуването на положителните неща. Ако страданието, което понасяш, е изцяло за да защитиш съществуването на тези конкретни положителни неща, тогава, когато в крайна сметка си припомниш тези неща, които си свършил, няма ли да изпиташ някакво чувство на утеха в сърцето си? Със сигурност вътрешно ще се чувстваш изпълнен с утеха. Да предположим обаче, че малко по малко си припомняш нещата и откриеш, че зад всеки случай на твоето страдание се е криело желанието да задоволиш своята плътска наслада, или че си страдал, за да защитиш собствената си гордост, да запазиш собствения си статус и да затвърдиш собствената си власт, или да се бориш за някаква лична облага — материални облаги, финансови облаги или психологически облаги — и не си направил нито едно положително нещо. И въпреки че си понесъл много страдание, всяка дума, която си изрекъл, всяко действие, което си предприел, и всеки елемент от работата, която си свършил, независимо дали публично, или насаме, са били изцяло за теб самия, за твоята собствена гордост и статус, и за твоята собствена репутация, и това, което си защитавал, са били все негативни неща. В такъв случай, когато след това съпоставиш себе си с Божиите слова и с истината, как ще се чувстваш вътрешно? Добре ли ще се чувстваш? (Не.) Сега обмисли резултатите от твоята работа: не си се справял незабавно с проблемите, които възникват в която и да е част от работата, камо ли да ги разрешаваш. Независимо от това кой причинява прекъсвания и смущение, стига това да не засяга статуса и интересите ти, тогава независимо от това колко са накърнени интересите на Божия дом, не ги спираш или ограничаваш, а вместо това оставяш нещата да се случват, затваряш си очите, оставаш безразличен и не им обръщаш внимание. След това, когато Горното проведе разследване и поиска отговорните лица да бъдат наказани и накарани да компенсират загубите, просто го прилагаш и изпълняваш, като симулираш дейност и оставяш нещата дотам. Никога не си разрешавал дейно проблемите, които възникват в собствената ти работа; напълно пасивен си. Каква е работата, която си готов да вършиш и която поемаш инициативата да вършиш? Това са все неща, които правиш, за да защитиш собствените си слава, придобивки и статус и за да защитиш собствените си интереси; това, което защитаваш, са все негативни неща. Правиш тези неща с неуморен ентусиазъм, но въпреки това никога не си поемал инициативата да правиш неща като защитаване на интересите на Божия дом или защитаване на положителните неща. Когато един ден си спомниш за това и се вгледаш в собствените си действия и дела, вътрешно няма ли да се чувстваш виновен? Когато се сравниш с Божиите слова, вътрешно ще бъдеш изпълнен с вина! Ако се чувстваш виновен, можеш ли да имаш мир в сърцето си? Можеш ли да имаш утеха? Няма да имаш нито утеха, нито мир. Няма да изпитваш никакво чувство на утеха от това, че си понесъл това страдание — тогава не е ли било безсмислено да го понасяш? (Да.) Понесъл си толкова много страдание, но въпреки това не знаеш дали това, което си свършил, всъщност са добри дела, дали си принесъл отдадеността си, дали това, което си направил, е прието от Бог, или дали наистина си някой, който постига спасение в Божиите очи. Нямаш никаква представа за нищо от това и вътрешно си особено ужасен — би ли могъл все пак да изпитваш чувство на утеха? (Не.) Да имаш чувство на утеха в сърцето си, след като си вярвал в Бог до самия край, е нещо, което можеш да придобиеш само като вървиш по правилния път, като си някой, когото Бог харесва, и като подготвяш много добри дела в хода на изпълняването на дълга си; това не е нещо, което придобиваш, като понасяш определено количество страдание. Ако естеството на твоето страдание е такова, че е за да защитиш интересите на Божия дом и за да защитиш положителните неща, тогава в крайна сметка ще придобиеш чувство на утеха от него. Ако обаче естеството на твоето страдание е такова, че е за да защитиш личните си интереси и за да защитиш негативните неща, тогава в крайна сметка не само че няма да успееш да придобиеш чувство на утеха от него, но и ще изпитваш чувство на самообвинение и безпокойство в сърцето си. Онези, които изпитват чувство на безпокойство в сърцата си, винаги размишляват: „Какво придобих от вярата си в Бог? Вижте колко приношения са откраднали антихристите и колко хубави дрехи, хубави уреди и други хубави предмети са взели за себе си. Вижте на какво се наслаждават те и вижте на какво се наслаждавам аз! Какво придобих от понасянето на толкова много страдание?“. Ето виж, те са способни да говорят такива неща. Фактът, че могат да попитат: „Какво придобих от вярата си в Бог?“, доказва, че нямат чувство на утеха в сърцата си; вътрешно не се чувстват удовлетворени, а са празни. Онези, които нямат чувство на утеха, вътрешно се чувстват неспокойни. Що се отнася до онези, които имат чувство на утеха, защо имат това чувство? То не е само защото понасят страдание, а главно защото са започнали да разбират някои истини и са имали положителни придобивки в процеса на страдание. Междувременно онези, които не пожънат нищо от процеса на страдание, смятат, че в крайна сметка не са придобили нищо, че са страдали несправедливо и че не си е струвало, и чувстват, че са загубили. В тази ситуация те чувстват, че Бог не е праведен и че Бог е несправедлив към тях, че други хора са били повишени от Божия дом до водачи и работници и имат по-висок статус от тях, докато те сега са по-нисши и не са имали възможност да се насладят на нищо. След като са страдали и са се раздавали в продължение на толкова много години, накрая остават с нищо, така че вътрешно се чувстват непокорни. Ако могат да се чувстват непокорни, а също и онеправдани, тогава кажете Ми, придобили ли са истината? (Не.) Със сигурност не са придобили истината. Ако това, което хората придобиват, е истината, то когато става въпрос за това как се отнасят към всякакви материални неща, как се отнасят към статуса и репутацията, как се отнасят към страданието, как се отнасят към дълга си и други подобни неща, те ще имат правилното възприемане и правилни мисли и възгледи. Възгледът им за живота и житейският път, който избират, ще се променят; тоест животът в тях ще се промени и различните гледища зад стремежа им също ще се променят. Когато хората преживяват тези промени и когато придобиват тези неща, те се чувстват удовлетворени. Те смятат: „През тези години на следване на Бог разбрах много истини и придобих много. Моите придобивки са изобилни и чашата ми прелива“. Въпреки че плътта им е малко уморена, те се чувстват особено спокойни, облекчени, щастливи и утешени в сърцата си. За разлика от тях, онези, които страдат заради преследването на статус и репутация, в крайна сметка не просто не успяват да получат изобилни облаги, а и са разкрити и отстранени. Като виждат, че нямат надежда да придобият благословии, те смятат, че са загубили, в сърцата си започват да изпитват още по-голяма неприязън към истината и губят вярата си в Бог — някои дори губят интерес да вярват в Бог. Точно както някои религиозни хора, които през целия си живот са вярвали в Господ; когато накрая почувстват, че не са придобили нищо, какво казват те? Казват: „Господ Исус е като стена, която блокира пътя ми, пречи ми да вървя напред и прави така, че да не мога да видя никаква светлина“. Това е нещото, което в крайна сметка придобиват вярващите, които вярват през целия си живот. Да кажат такова възмутително непокорно нещо — не мислиш ли, че е ужасно да се чуе такова нещо? (Да.)

Хората, които вярват в Бог, но не приемат истината, винаги кроят планове заради собствените си плътски интереси и всички те са готови да страдат заради собствената си слава, придобивки и статус; стига да могат да се наслаждават на предимствата на статуса, в сърцата си се чувстват удовлетворени. Всяко тяхно действие и всички техни дела са заради собствената им плътска наслада; те никога не приемат истината, не защитават църковната работа и не защитават интересите на Божия дом. Работата, която вършат, не е, за да защитят съществуването на каузата на справедливостта, а по-скоро, за да защитят собствената си слава, придобивки и статус и за да защитят собствените си интереси. Какво могат да придобият, като страдат само за собствените си интереси? Не придобиват нищо; това е просто напразно усилие и е напълно безполезно. Някои хора изживяват дните си много мъчително, като монаси аскети, нито се хранят добре, нито се наслаждават на каквито и да било добри неща, като се съсредоточават само върху това повече да тичат напред-назад и повече да се раздават. Те създават много правила и разпоредби за себе си, като се карат да страдат значително. Някои дори се поболяват от работа. Но въпреки това в крайна сметка не придобиват истината, нито подготвят много добри дела. Това е трагично нещо. Кое го прави трагично? Къде се корени проблемът? Те страдат само заради собствената си слава, придобивки и статус и преследват само собствените си лични интереси. Поставят придобивките над всичко друго и поставят собствените си интереси над всичко. В сърцата си никога не обичат истината. Затова само се суетят и страдат заради собствените си плътски интереси, като никога не страдат ни най-малко, за да защитят съществуването на положителните неща. Къде са, когато зли хора причиняват прекъсвания и смущение в църковната работа? Къде са, когато големият червен змей арестува Божиите избраници или когато някой Юда продаде църквата? Виждат тези неща, но се преструват, че не ги виждат. Знаят за тях, но се преструват, че не знаят за тях. Едва след като проблемът е разрешен, те се появяват и казват: „Не знаех за това. Ако знаех, щях да се справя с него. Не изпълних отговорността си; трябва да се покая пред Бог и трябва да се извиня на братята и сестрите“. Щом въпросът бъде уреден, те изскачат като шутове. Но в момента, в който възникне проблем, те се шмугват в някоя дупка като мишки и изчезват безследно. Когато наистина е нужно да се намесят, за да защитят справедливостта, да защитят интересите на Божия дом и да защитят положителните неща, те никога не се намесват. Никого не оскърбяват — просто избират да бъдат човекоугодници, като се правят на глухонеми и се преструват, че не виждат и не чуват нищо. Когато зли хора причиняват прекъсвания и смущение в църковната работа, те много добре знаят кой причинява смущението, но просто не искат да ги разобличат, като отказват да кажат кой точно го е направил. Някой ги съветва с думите: „Не бъди човекоугодник. Ако разобличиш злите хора и изчистиш църквата от тях, тогава дори и да оскърбиш хора и да бъдеш посрещнат с неодобрителни погледи, в крайна сметка ще си защитил интересите на Божия дом и ще си принесъл отдадеността си“. Те все така си измислят оправдания и шикалкавят, като казват: „Не знам подробностите; трябва да го проуча“, и след това бързо се измъкват. Но ако някой има някакви възражения или негативно мнение за тях или ако в работата им възникнат проблеми, които засягат техния статус и престиж в сърцата на хората, тогава те гледат на това като на бедствие. Не могат нито да ядат, нито да спят; в един сутринта все още размишляват как да спасят имиджа си. На сутринта, без дори да закусват, започват да свикват всички на събиране, за да се оправдаят и защитят, като обясняват защо са постъпили така и къде е била грешката в това. Също така се извиняват на всички с надеждата, че никой няма да ги разбере погрешно; твърдят, че причината не е в това, че не са искали да свършат работата добре, а по-скоро, че са били заети с други неща и са нямали време да ѝ обърнат внимание — в допълнение към това, че не са разбирали действителната ситуация — и затова е възникнала грешката в работата. След като спечелят благоволението на всички и с измама изтръгнат съчувствие и признание от всички, вътрешно се чувстват сигурни: „Е, работата беше свършена правилно. Сега мога да спя спокойно и комфортно и мога да се насладя на храната. Напоследък все има проблеми с кадровите промени, винаги има безкрайни задачи за вършене и в работата винаги има безкрайни проблеми за разрешаване — вижте колко съм изтощен!“. Когато възникнат проблеми в църковната работа и братята и сестрите ги попитат как да се справят с тях, те казват: „Няма за къде да бързаме. Всичко е наред, стига някой да върши тази работа, стига да има някой на всеки пост и всички да са заети. Работата на Божия дом няма да бъде завършена за ден-два. За да свършиш работата, трябва да подходиш към нея с нагласа за дългосрочен план, като работиш след изгрев слънце и си почиваш след залез слънце, без да бързаш или да изпитваш каквото и да е чувство за неотложност. Ако свършим малко по-малко, няма толкова много да влоши нещата, а ако свършим малко повече, няма да ги подобри толкова много; няма нужда да се изтощаваме чак толкова. Ако се разболеем от изтощение, кой ще върши делото на Божия дом в бъдеще? Няма ли пак да зависи от нас? Ако рухнем от изтощение, няма ли Божият дом все пак да трябва да плати за медицинското ни лечение? Не можем да се изтощаваме толкова много; малко трябва да се въздържаме“. Какво мислите за тяхната гледна точка? (Грешна е.) Когато възникнат проблеми в църковната работа и някой причини прекъсвания и смущение, това изисква от теб да се намесиш, за да разрешиш проблемите и да се справиш с онези, които носят отговорност. Някои от тези хора ще трябва да бъдат освободени, а някои ще трябва да бъдат изпратени в обикновени църкви или дори в групи „Б“. Ще ти бъде невъзможно да избегнеш оскърбяването на хора и ще бъдеш мразен от другите, руган от другите и съден и изолиран от другите, и дори дребнави хора ще кроят планове срещу теб. Но в сърцата си тези хора размишляват: „Искаш да се справя със злите хора? Това би означавало да оскърбя другите. Не съм толкова неразумен! Просто няма да се справям с тях! Това дали делото на Божия дом е смущавано и дали интересите на Божия дом са накърнени — какво общо има с мен? Дори ако няколко души създават неприятности и причиняват прекъсвания и смущение, това не засяга голямата картина и работата все още се върши, така че защо да се вземат мерки спрямо тях? Освен това, ако се справя с тях, няма ли да ме намразят? Дори и тази работа да е свършена добре, никой няма да каже нищо добро за мен и Горното също няма да разбере. Ще оскърбя хората и след това ще трябва да изтърпя тяхното отхвърляне и да изтърпя неодобрителните им погледи. В никакъв случай няма да понеса това страдание!“. Когато са изправени пред проблема със зли хора, които причиняват прекъсвания и смущение, те никога не се намесват, никога не защитават интересите на Божия дом и не вършат работата по защита на справедливостта. И дума не обелват, за да ги разобличат или спрат, тъй като дълбоко в себе си се страхуват да не оскърбят хората и да бъдат съдени или да им се отмъсти. За да попречат на хората да ги разберат погрешно и за да защитят своя статус и имидж сред хората, те упорито провеждат събирания, старателно се оправдават и защитават и говорят безкрайно. Но когато става въпрос за неща, свързани със защитата на църковната работа, те нямат какво да кажат и не полагат ни най-малко усилие. Имат ли такива хора някакви добри дела? Къде са техните добри дела? Накрая, когато се озоват в Божието присъствие, ще могат ли да Му отговарят за делата си? (Не.) Те все така чувстват, че са понесли много страдание, докато вършат църковна работа, но за какво всъщност страдат? Страдат ли за каузата на справедливостта и за делото на Божия дом? (Не, те страдат за собствените си интереси.) Могат да понесат всякакво страдание, за да защитят собствените си интереси, но няма да понесат и най-малкото страдание, за да защитят интересите на Божия дом. Такива хора са твърде егоистични и не вървят по правия път, нали? (Да.) Не правят абсолютно нищо, което е от полза за църковната работа, но правят всичко, което е от полза за собствения им престиж и статус, без да пропускат нито едно нещо; интересуват се само от това да защитят собствените си интереси. Подобни хора са толкова безсрамни! Страдат само, за да защитят собствените си интереси, но въпреки това все така си приписват заслуги пред Бог и изискват награди от Него. Това не е ли достойно за презрение? (Да.) Такива хора са твърде егоистични и достойни за презрение; нямат съвест и нямат разум — с една дума, нямат човешка природа. Хората от този тип не вървят по правия път. Ако някой е недоволен от тях и ги разпознава зад гърба им или дори докладва за тях на висшестоящите, и разобличи, че не вършат действителна работа, а вместо това са направили някои неща, които причиняват прекъсвания и смущение, тогава, след като чуят това, те таят омраза към човека, който ги е разобличил, и го погват. Не се вглеждат в себе си, нито се отнасят към хората правилно. Напротив, противопоставят се на хората на принципа „каквото повикало, такова се обадило“, като се хващат за неща, които могат да използват срещу тях, и им намират кусури. Дори използват Божиите слова, за да нападат хората. Това не е ли хулене на Божиите слова и хулене на истината? Това е използване на истината за нападане и отмъщаване на другите, за да се защити собственият статус. Насаме някои зли хора съдят Бог и хулят Бог, съдят работните разпоредби на Божия дом и изразяват недоволство от определен аспект на работните разпоредби на Божия дом или недоволство от водачи и работници на определено ниво в Божия дом. След като чуят това, тези хора просто го пренебрегват и се държат така, сякаш не са го чули; те никога не се намесват, за да защитят Божието име или да защитят делото на Божия дом, нито разобличават злите хора. Ако искаш да бъдеш човекоугодник и не смееш да разобличиш злите хора, тогава все пак можеш да докладваш за тях на висшестоящите; това би се счело за изпълнение на част от твоите отговорности. Хората като тези обаче не могат да изпълнят дори тази малка частица от отговорност. За да защитят своите плътски интереси и своя престиж и статус, те биха платили всякаква цена, биха преминали през огън и вода и биха понесли всякакво страдание. Но въпреки това никога не плащат никаква цена и не понасят никакво страдание, за да защитят съществуването на положителните неща или за да обезпечат безпрепятственото напредване на истината. Винаги, когато възникнат тези въпроси, които прекъсват и смущават църковната работа, и изискват някой да се намеси, за да защити съществуването на положителните неща, никога не виждаш тези хора където и да било и не чуваш нито едно от техните мнения или възгледи. Те нямат възгледи; просто стоят там и се правят на глухонеми, без да говорят или да заявяват позицията си, без да оскърбяват когото и да било. Много се страхуват да не оскърбят хората, но не се страхуват да оскърбяват Бог. Ето как подхождат към истината, подхождат към поръчението, дадено им от Бог, подхождат към дълга си и подхождат към положителните неща. За този тип хора защитата на съществуването на положителните неща и защитата на съществуването на каузата на справедливостта нямат нищо общо с тях — който прави това, е глупак, а те във всеки случай няма да го направят. Никога не обелват и дума, за да защитят положителните неща, нито правят дори едно-единствено нещо, за да защитят Божието дело. Щом възникнат проблеми, те се оттеглят в черупките си като костенурки, но въпреки това в крайна сметка изискват награди от Бог. Бог казва: „Ти изобщо не си страдал за истината“. Дори се оплакват, като казват: „Аз съм понесъл толкова много страдание, толкова много съм тичал напред-назад и толкова много съм се отричал и съм се раздавал. На какво имах възможност да се насладя? Какво придобих?“. Това единствено твърдение разобличава техните намерения във вярата в Бог и доказва, че са понасяли страдание и са се раздавали само за да придобият благословии, а не за да придобият истината. Не са приели истината и не са поели по правия път, така че в крайна сметка не придобиват никаква истина. Това е неизбежно; каквото посееш, това ще пожънеш. Следователно, при разглеждането на въпроса за страданието, от една страна, трябва да имаш правилни мисли и възгледи; от друга страна, и най-важното, трябва да изследваш какво е естеството на твоето страдание, дали страданието, което понасяш, има стойност и дали е значимо, както и дали това страдание е страдание, което трябва да понесеш. Ако това е страдание, което трябва да понесеш, страдание, понасяно, за да се защитят положителните неща, и страдание, понасяно, за да се свидетелства за Бог, тогава ти си обвързан от дълг да понесеш това страдание; трябва да го приемеш от Бог и не бива да го избягваш.

Някои хора постоянно казват: „Като вярващ в Бог претърпях преследване и мъки и какво спечелих?“. Правилно ли е да се казва това? (Не.) Защо е погрешно? (Фактът, че могат да кажат това, доказва, че не са придобили никаква истина и че не вървят по пътя на стремежа към истината.) Има много страдание, което хората трябва да понесат, задължително ли е тогава да придобият нещо от страданието? Това засяга разбирането и възгледите на хората относно страданието. Ако това е страданието, което трябва да понесеш, което си длъжен да понесеш и което Бог е предопределил, тогава какво точно можеш да придобиеш, като го понасяш? Хората например не е задължително да придобият нещо от понасянето на страданието при отглеждането на деца или страданието да бъдат преследвани заради вярата си в Бог. И така, ще понесеш ли това страдание, или не? Зависи от това дали пътят, по който човек върви, е правилен, и дали той е човек, който се стреми към истината. Ако човек търси истината във всички неща, докато преживява Божието дело, и има истинско покорство към Бог, ще придобие неща от понасянето на това страдание. Това изисква хората да имат решимостта да проявят покорство и да се покорят на Божието дирижиране; не могат да подхождат към страданието с търгашеска нагласа. Някои хора казват: „Ако положа малко усилия, трябва да получа нещо в замяна; ако понеса малко страдание, трябва да пожъна малко сладост. Само тогава това страдание си заслужава и само в това се крие стойността на моето страдание“. Правилен ли е този възглед? (Не.) Тогава, когато става въпрос за темата за страданието, какъв вид разбиране и какъв вид схващане са правилни? (Ако страданието, което понасяме, е предопределено от Бог и е това, което трябва да понесем, тогава сме обвързани от дълг да го приемем. Дори и в крайна сметка да не придобием нищо, не бива да се оплакваме. Трябва да имаме нагласа на покорство, като се покоряваме на дирижирането и подреждането на Създателя. В същото време, докато понасяме страданието, трябва да се съсредоточим върху търсенето на истината и придобиването на истината. По този начин страданието, което понасяме, е ценно и смислено.) Често положителната цел на страданието е да защити съществуването на положителните неща, като в крайна сметка човек може да придобие нещо, да получи истината и да опознае истината. Това е отлична цел. В действителност обаче страданието често се преживява и понася в хода на един безметежен процес. Когато го обобщиш в краткосрочен план, откриваш, че не си придобил нищо, че физически си доста изтощен, че може дори да се наложи да изтърпиш някакво заболяване, и че не си постигнал напредък в истината, нямаш по-дълбоко навлизане по отношение на живота и не си придобил по-нататъшно разбиране за Божиите намерения. Тогава напразно ли е понасянето на това страдание? Някои хора си мислят: „В тази ситуация мога ли да се моля на Бог да ме изведе от такава среда на трудности? Тогава имам ли основания да избягвам и да отказвам такава среда на трудности?“. Правилно ли е да се мисли по този начин? (Не.) Трябва да разбираш въпроса по следния начин: да можеш да придобиеш някои положителни и добри неща от страданието е това, на което човек отчаяно би се надявал, и това е най-добрият резултат, който страданието може да донесе в крайна сметка. Но ако страданието, което понасяш в ежедневието си, е подредено от Бог и е предопределено от Бог, и е това, което трябва да преживееш, за да постигнеш спасение, тогава трябва да го приемеш от Бог и да подходиш правилно към него. Как можеш да подходиш правилно към него? Трябва да имаш правилно мислене и възглед: трябва да разбереш, че страданието е част от човешкия живот и е етап, който хората трябва да преживеят, докато живеят, и от който никой не може да избяга. Разбира се, то също така е етап, който всеки трябва да преживее, за да постигне спасение. Възможно е в крайна сметка да не придобиеш никакво чувство на утеха, но всеки път, когато понасяш страдание, да си готов да го приемеш от Бог, да имаш нагласа на покорство и никога да не се опитваш да се пазариш с Бог. Вървенето по такъв път и правенето на този избор е отговорност, която едно сътворено същество трябва да изпълни, и това е нагласата, която трябва да имаш към житейския път, подреден от Създателя; това е нагласата, която човек трябва да има към житейските трудности. Приемането на трудностите и способността да понасяш страдание е част от изпълнението на твоите отговорности, така че не бива да ги избягваш, нито трябва да избираш дали да ги понесеш, или не. Всеки трябва да понесе известно страдание в живота и в процеса на вярата си в Бог, за да постигне спасение. Разбира се, страданието, за което говорим, не е от вида, който хората понасят, за да преследват слава, придобивки и статус, или за да преследват собствените си плътски интереси, а по-скоро е известно страдание, което всеки трябва да понесе в процеса на вървене по правилния път в човешкия живот и стремежа към спасение. Този вид страдание е част от живота, част от процеса на оцеляване и още повече етап, който хората трябва да преживеят, за да постигнат спасение накрая. Трябва да подходиш правилно към него. Това е нагласата, която трябва да имаш към средата на трудности, и също така е отговорност, която трябва да изпълниш. Тоест страданието е също така част от изпълнението на твоя дълг и изпълнението на твоите отговорности като сътворено същество; то не е нещо допълнително. То е нещо, което Създателят подрежда за всяко сътворено същество. Степента, моментът и продължителността на страданието са различни за всекиго, но всеки трябва да го преживее; всеки трябва да преодолее това препятствие. Това е отговорност, която хората трябва да изпълнят. Ако искаш да се справяш добре като сътворено същество, трябва да подходиш правилно към страданието; трябва да го приемеш от Бог, не бива да го отказваш и не бива да изпитваш съпротива към него. Разбира се, още повече не бива да използваш страданието, за да си приписваш заслуги или да се опитваш да се пазариш с Бог, а по-скоро трябва да приемеш страданието като отговорност, която трябва да изпълниш. Бихте ли казали, че схващането му по този начин е чисто? В съгласие с истината ли е? (Да.) Като го възприемаш по този начин, няма ли да имаш по-дълбоко и по-практично разбиране за страданието, както и правилна нагласа? (Да, така няма да изпитвам съпротива към страданието и ще ми бъде лесно да се покоря, когато попадна в определена среда.) Да можеш да се покориш и да не изпитваш съпротива — това е нагласата, която едно сътворено същество трябва да има към страданието. Дори ако понесеш много страдание и платиш висока цена в процеса на стремежа към истината и доброто изпълнение на дълга на сътворено същество, и дори ако претърпиш преследване и мъки заради вярата си в Бог, след като имаш правилно възприемане за понасянето на това страдание и плащането на тази цена, няма да чувстваш, че за теб понасянето на това страдание е вид капитал. Няма да гледаш на себе си като на човек със заслуги заради твоето страдание, нито ще парадираш колко страдание си понесъл, за да свидетелстваш за собствения си упорит труд и принос, така че другите да те ценят високо. Няма да парадираш със старшинството си, да почиваш на стари лаври или да се опитваш да се пазариш с Бог, а още по-малко да изискваш специално отношение в Божия дом или да си приписваш заслуги пред когото и да било, поради това, че си понесъл много страдание. Ако вярваш, че страданието е отговорност, която като сътворено същество трябва да носиш и трябва да изпълниш пред Създателя, тогава не бива да използваш страданието като капитал, за да изискваш награди от Бог или да накараш Бог да те спаси, нали? (Така е.) Ако постъпваш по този начин, може ли това да вдъхнови решимостта ти да се стремиш към истината? (Не.) Постъпването по този начин очевидно е опит да сключваш сделки с Бог, а това е нещо, което Той ненавижда.

В миналото много водачи и работници понесоха известно страдание и, разбира се, онези дни бяха доста трудни за преживяване. Поради арестите и преследването, извършвани от големия червен змей, средата беше изключително враждебна. Всички водачи и работници бяха изложени на риск от арестуване и хвърляне в затвора заради вършене на църковна работа; някои хора бяха издирвани и единствено можеха да избягат и да живеят в изгнание, неспособни да се приберат у дома, и — като се чувстваха самотни и безпомощни съвсем сами — често плачеха горчиво и се молеха пред Бог. Независимо дали по отношение на условията им на живот или по отношение на това, че бяха в среда, в която бяха преследвани, понесоха известно страдание. След това тези хора винаги чувстваха, че имат огромен принос за Божия дом и за делото на Божия дом, че имат изключителни заслуги пред Божия дом и че когато Бог придобие велика слава, трябва да имат дял в Неговата слава. С такова мнение и нагласа те често свидетелстваха по различни поводи за това колко много са страдали, коя година и кой месец са били най-болезнени за тях и как по онова време са били толкова измъчвани, че не можели да се хранят през деня и често се будели от кошмари през нощта, и дотолкова са били измъчвани, че лицата им пожълтели и те отслабнали много. Всички, които ги слушаха, изпитваха възхищение и завист; разбира се, малцина изпитваха и ревност. Имаше и такива, които се трогваха до сълзи от преживяванията на трудности, за които тези хора разказваха, и казваха: „Наистина е възхитително, че си страдал толкова много! Трогваш ни до сълзи по този начин — Бог със сигурност също е много трогнат. Твоето страдание си е заслужавало толкова много. Ти си невероятен!“. Не свидетелстваха за собственото си страдание само по един повод; напротив, по много различни поводи често свидетелстваха колко много са страдали, какво са постигнали и какъв принос имат за Божия дом чрез това страдание. Въпреки това просто не говореха за това каква част от истината са разбрали, от какви видове покварен нрав са се отървали, колко са израснали в живота, какви свидетелства са дали за Бог, какви резултати са постигнали при вършенето на църковна работа или какви справедливи каузи са защитили чрез своето страдание. Нямаха и не можеха да дадат такова свидетелство. Всичко, за което говореха, беше как са страдали и колко много са страдали. Крайната им цел беше да покажат на хората, че са работили усърдно и имат голям принос, че този принос е неизличим, че са стълбове и опори в Божия дом и че трябва да се ползват със специално отношение, както и да се радват на почитта на хората — хората не само трябва да им завиждат и да им се възхищават, но и да ги въздигат и да свидетелстват за тяхното страдание. Вижте колко „невероятно“ и колко „заслужаващо си“ е било тяхното страдание! Получаваха всеобщи похвали, като гласовете на възхвала се надигаха един след друг и постоянно звучаха в ушите им. Кажете Ми, заслужаваше ли си тяхното страдание? Невероятни ли бяха тези хора? Можеха ли да имат дял в Божията слава заедно с Него? (Не.) Тогава с каква цел свидетелстваха за себе си по този начин? (Да накарат хората да видят, че са страдали много, за да може хората да благоговеят пред тях и да имат високо мнение за тях.) Искаха да придобият слава, нали? (Да.) Опитваха се да разменят страданието си за слава; не може да са го правили изцяло в замяна на венци и награди. Най-важното е, че искаха да придобият слава сред хората, искаха хората да ги боготворят и искаха хората да благоговеят пред тях и да ги запомнят. Много ли искаха? Големи ли бяха амбициите им? (Да, бяха големи.) Дори Аз никога не съм се осмелявал да говоря за придобиване на слава сред вас. За какво говоря винаги? За довеждането ви пред Бог, въвеждането ви в истината реалност, за това да ви помогна да разберете истината, да имате път, който да следвате, и да знаете как да практикувате в съответствие с принципите, както и за повеждането ви по пътя на спасението, за да можете всички да бъдете спасени — но никога не говоря за придобиване на слава. Хората от този тип обаче конкретно свидетелстват за това как страдат и как плащат цена, като говорят за това как са били арестувани и преследвани от правителството и клеветени и съдени от светските хора, колко отхвърляне са претърпели, колко несправедливости са понесли, колко физическа болка са издържали и как са я преодолели заради вярата си в Бог и изпълнението на своя дълг. Не само че искат да свидетелстват за своето страдание, но също така искат да свидетелстват колко велики са били, на какво високо ниво са били и колко неповторими са били, докато са понасяли страданието си, както и колко възвисени над плътта са били по време на този процес. Искат да придобият слава, нали? (Да.) Ако някой постоянно свидетелства за това как е страдал, мислите ли, че цели да разпространява правилен възглед за страданието, или да свидетелства за историята на собственото си страдание и да я разпространява? (Иска да свидетелства за историята на собственото си страдание и да я разпространява.) Застъпват се за това страданието да се използва, за да се пазарят с Бог и да имат дял в Неговата слава заедно с Него — за това се застъпват. Където и да отидат, свидетелстват за това колко пъти са били бити, проклинани, прогонвани и преследвани от религиозни хора и колко много са страдали, докато са проповядвали евангелието; колко са страдали от това, че са били отхвърляни, клеветени и словесно обиждани от роднини, приятели и светски хора; и колко са страдали от това, че са били преследвани от правителството, като навсякъде е трябвало да се крият, без да имат дом, в който да се завърнат, и дори без да имат къде да положат глава, точно като Човешкия Син. Има и някои хора, които свидетелстват за това колко трудности са преодолели и колко са страдали, докато са преодолявали болестите на плътта при изпълнението на своя дълг. Често провъзгласяват тези неща пред другите, но никога не споделят каквото и да било за преживяванията на живота си; проповядват и свидетелстват само за историята на собственото си страдание. Целта им е просто да накарат хората да ги ценят високо. Кажете Ми, те искат хората да имат високо мнение за тях — но какво искат от Бог? Нима искат само Бог също да има високо мнение за тях? Не е само това, нали? Тогава споделят същия възглед като Павел: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Накрая дори стигат дотам да се пазарят с Бог, като казват: „Бог е придобил слава, така че и аз трябва да придобия слава заедно с Него! Тъй като страдах заедно с Бог, и аз имам дял в Божията слава! Бог си е сложил златен венец — трябва да даде и на мен скъпоценен камък. Не трябва ли да се радвам на поклонението и почитанието на човечеството точно както Бог?“. Нали точно натам бият? (Да.) Тогава добре ли е да свидетелстват за своето страдание по този начин? (Не.) Защо не е добре? (Искат да се поставят на равна нога с Бог, а това е нещо, което Той ненавижда. Освен това се съревновават с Бог за хората.) Да оставим настрана какви са техните лични възгледи и мотиви — само по отношение на това, за което общуват, колко хора, които не разбират истината, ще подведат? Хората и без това нямат чисто възприемане на страданието и не разбират този аспект на истината. Нещо повече, като се съди по същността на човешкия плътски покварен нрав, всеки обича да получава благословии и награди. Въпреки това подобни хора постоянно свидетелстват за собственото си страдание; намеренията им, както и твърденията и действията им сами по себе си угаждат на желанията и изискванията на поквареното човечество. Като говорят и постъпват по този начин, те подхранват човешките амбиции и желания, подхранват желанието на хората да разменят страданието за благословии, а също така подхранват самата идея и практика да разменят страдание за награди от Бог и да се пазарят с Него. В резултат на това хората повече или по-малко покорство имат към Бог? (По-малко покорство.) Защо имат по-малко покорство? (Защото хората и без това имат покварен нрав — когато понесат малко страдание, са склонни да се отнасят към него като към капитал, с който могат да сключват сделки с Бог, а когато впоследствие бъдат подведени от твърденията и практиките на такива хора, още по-силно чувстват, че размяната на страдание за благословии е оправдана, и стават още по-неспособни да разпознаят собственото си намерение да сключват сделки с Бог, достойно за презрение. Така стават още по-неспособни да се покорят на Бог.) Смятат, че имат основание да правят това, и усещат, че имат подкрепа. А когато се обединят, се чувстват още по-силни: „Съединението прави силата. Законът не може да бъде приложен, когато всеки е нарушител. Всеки мисли по този начин, възприема го по този начин и се стреми по този начин. Ако всички се пазарим с Бог и Го принуждаваме, Той нищо не може да ни направи“. Очевидно се събират в тълпа, за да създават неприятности, и се обединяват, за да използват ереси и заблуди, с които да се противопоставят на Бог. Като постоянно свидетелстват за собственото си страдание, тези хора не подвеждат ли другите? Не покваряват ли хората още повече? (Да.) Следователно постоянното им свидетелстване за собственото им страдание не само не успява да назидава хората или да даде положителни резултати — напротив, то всъщност подвежда и покварява хората. Тогава каква роля играят такива хора? (Ролята на Сатана.) Играят ролята на Сатана. Това е абсолютно същото като начина, по който Сатана подвежда хората. Сатана казва: „Човекът не е създаден от Бог. В света изобщо няма Бог. Човекът е еволюирал от маймуните. Стъпка по стъпка маймуните започнали да ходят изправени и постепенно еволюирали в съвременни хора!“. Като чуят това, хората го приемат: „Човекът не е създаден от Бог. В света няма Бог. Не можем да видим къде е Бог, но можем да видим, че маймуните са донякъде подобни на човека, така че сме сигурни, че човекът е еволюирал от маймуните“. Когато хората приемат ересите и заблудите на Сатана, това просто едно приемане ли е? Не е като да изядеш нещо, което отива в стомаха ти, без да предизвика никаква реакция — по-скоро се случва така, че определена мисъл и възглед на Сатана навлизат в сърцата на хората и се просмукват в кръвта и мозъка на костите им. Впоследствие мислите и възгледите на хората се променят и тогава се поражда тяхното сатанинско естество. След това хората развиват съмнения и изпитват съпротива към словата, които Бог изрича, и отказват да ги приемат. Отричат, че Бог е създал всички неща и упражнява върховенство над всички неща, като си мислят: „Човекът е еволюирал от маймуните. Той не е създаден от Бог“. Що се отнася до това, че Бог упражнява върховенство над всички неща и дирижира всички неща, и човешката съдба е в Божиите ръце, хората вече не вярват на тези факти. След това Сатана те покварява още повече, като ти казва: „Човекът ще победи природата“ и „Да се бориш с Небето е голямо забавление! Да се бориш със земята е голямо забавление! Да се бориш с хората е голямо забавление!“. Като чуеш това, приемаш твърденията на Сатана и вървиш срещу законите на природата, за да правиш едно или друго. Тези мисли и възгледи на Сатана неусетно ти влияят и малко по малко те поглъщат. Когато отново чуеш думите: „Бог упражнява върховенство над всички неща и упражнява върховенство над твоята съдба“, ти си казваш: „Не мога да видя как Бог упражнява върховенство над всичко. Няма Бог!“. Е? Не са ли хората напълно пленени от Сатана? (Да.) Пленяването от Сатана започва с приемането на една погрешна мисъл и възглед.

Някои хора постоянно свидетелстват за собственото си страдание и разпространяват погрешни възгледи за страданието. Щом хората приемат тези мисли и възгледи — съчетано с факта, че имат амбиции и желания, както и покварен нрав — те са уверени, че могат да разменят страданието си за благословии и да използват своето страдание като средство да получат дял в Божията слава заедно с Него. Тогава всички тръгват да страдат, като всички се съсредоточават върху понасянето на страдание. Никой от тях не практикува истината, никой не се съсредоточава върху слушането на Божиите слова и никой не полага усилия за истината. Вместо това се състезават кой може да понесе повече страдание, състезават се кой понася повече страдание, състезават се кой яде по-лоша храна и носи по-овехтели дрехи и се състезават кой става по-рано и си ляга по-късно — ето за това се състезават. Някои хора не отиват да ядат, когато е време за хранене. Казват, че са твърде заети с изпълнението на дълга си, за да ядат, така че пропускат хранене. Като чуят това, някои други хора казват: „Какво толкова, че от време на време пропускаш хранене? Аз имам проблеми със стомаха, но това не е забавило изпълнението на дълга ми“. И тогава някой друг добавя: „Ти имаш проблеми със стомаха — ами аз имам язва на стомаха“. Слушайте какво казват тези хора — притежават ли истината реалност? Просто се състезават кой страда повече и чие заболяване е по-тежко и вярват, че Бог е най-доволен от този, който страда най-много. Притежават ли някакъв разум, когато казват такива неща? Не са ли психически неуравновесени? Откъде идват тези проявления на психическа неуравновесеност? Причинени са от това, че хората приемат всякакви ереси и заблуди. Не разбират истината. В Божиите слова се общува ясно за всички аспекти на истината, но въпреки това те нито ядат и пият Божиите слова, нито търсят истината. Когато им се случи нещо, действат въз основа на своите представи и фантазии и въз основа на различните погрешни мисли и възгледи, втълпени им от Сатана. Все повече се отдалечават от Бог и в крайна сметка стават психически ненормални. Затова постоянното свидетелстване за собственото страдание според Мен е неуместно. Вие какво мислите? (Не е уместно. Естеството на това е особено сериозно.) Естеството на това е сериозно и то води до сериозни последствия. Ако вярваш, че страданието може да бъде разменено за награди и благословии, трябва да търсиш истината по този въпрос. Ако постоянно се опитваш да спориш с Бог и се молиш, като казваш: „Боже, виж как през годините, в които вярвам в Теб, се отрекох от семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си. Освен това претърпях преследване от страна на ККП и понесох толкова много страдание. Разболях се от изтощение и сега съм на средна възраст и в лошо здраве. Заради цялото страдание, което понесох, накрая би ли могъл да ми дадеш някакви награди или венец? Бих се задоволил дори и с това да бъда стотник в царството в бъдеще“, тогава виж как се чувстваш вътрешно, след като се помолиш по този начин. Ако не можеш да осъзнаеш, че молитвата ти съдържа примеси и мотиви, то това предвещава неприятности за теб; опасявам се, че няма справяне с твоя покварен нрав. Следователно, ако притежаваш разум, трябва да представиш възгледите и мотивите си пред Бог в молитва, да поискаш просветлението и озарението на Светия Дух и да оставиш Бог да провери нещата за теб. Преди да постигнеш сигурност относно това дали възгледите ти са правилни, или не, в никакъв случай не бива да разпространяваш своите мисли и възгледи или да свидетелстваш за тях сред братята и сестрите, а още по-малко да свидетелстваш за това как си страдал и как си платил цена. Ако го правиш, не притежаваш никакъв разум. Това е същото като стремежа на Павел. От една страна, разгласяването на собственото ти страдание и свидетелстването за него по този начин ще се отрази на другите хора. В допълнение към това, щом подведеш хората и всички те боготворят и те следват, естеството на това става сериозно. Не само че страданието, което си понесъл, ще е било напразно, но и ще бъдеш наказан от Бог. И така, какво е естеството на това да свидетелстваш как страдаш и плащаш цена? Свидетелстването за собственото ти страдание по този начин е подвеждане на хората; това е начинът, по който е постъпвал Павел. Разпространяваш ереси и заблуди, за да свидетелстваш за себе си. Колкото и да страдаш, няма нужда да парадираш с това. Ако желаеш да страдаш, тогава просто продължавай да страдаш. Ако чувстваш, че си страдал достатъчно и си придобил правото да се пазариш с Бог, тогава отиди пред Бог и Му се помоли. Ако Бог не те одобрява, тогава трябва да премислиш дали този подход да се опитваш да размениш страдание за награди е осъществим. Ако не е, тогава трябва да избереш правилния път, за да придобиеш Божието одобрение. Да предположим, че упорито се придържаш към собствения си курс, като си мислиш: „Моето страдание е положително. Обосновано е да получа награда за това, че съм страдал толкова много. Трябва да понасям страдание, което другите не понасят, и да понасям трудности, които другите не могат да понесат, защото, както се казва: „Човек трябва да понесе най-големите трудности, за да стане най-великият сред хората“. Не е ли доста добър този възглед? Толкова е внушителен и толкова правилен! Трябва да се придържам към него и никога да не се отказвам от него. Това е тайно оръжие за придобиване на награди и придобиване на благословии!“. Тайно оръжие ли е това? Не е ли опит за сключване на сделки с Бог? Може би като види, че си страдал много години, работил си усърдно и имаш голям принос, Бог ще те дари с известна благодат, като те направи здрав и те излекува от всяко заболяване; или може да ти даде малко интелигентност и мъдрост, така че вече да не бъдеш толкова неразумен. Всичко това са неща, които лесно могат да бъдат направени. Не търсиш ли точно това? За Бог би било твърде лесно да даде тези неща на хората. Но има ли някаква стойност в това да разменяш страданието си за тези неща? (Не.)

Какво се надявате да придобиете от вярата в Бог? Имате ли цели? (Да.) Ясни ли са вече целите ви във вярата в Бог? (Вече са ясни.) Във вярата в Бог какво трябва и какво не бива да правите; по кой път трябва да вървите и кой път трябва да отхвърлите; как трябва да възприемате и да разбирате определени въпроси и определени аспекти на нещата; кои мисли и възгледи са правилни и положителни и трябва да се притежават от хората, и кои мисли и възгледи са изопачени, отклоняват се от правилния път, негативни неща са и трябва да се разпознават и отхвърлят от хората — знаете ли тези неща? (Донякъде.) Типът страдание, което човек е способен да понесе, се управлява от мислите и възгледите на този човек. Разбира се, ако отидем стъпка по-нататък, тъй като това засяга мислите и възгледите на хората, то засяга и техния избор. По-точно казано, тъй като това засяга избора на хората, то засяга и пътя, по който те вървят. А тъй като засяга пътя, по който вървят хората, това засяга и тяхното спасение. Следователно, въпреки че страданието изглежда обикновен въпрос, ако таиш неправилни мисли и възгледи за него и имаш неправилни стремежи към него, е много вероятно това да те накара да се насочиш в противоположната посока на пътя, който Бог ти е посочил. Крайният резултат ще бъде, че когато Божието дело приключи, не само че няма да успееш да получиш награди и не само че няма да успееш да бъдеш спасен, но дори ще бъдеш отстранен — това е доста ужасно нещо. За да се предотврати възникването на тази ужасна последица в крайна сметка, трябва да имаш правилни мисли и възгледи и правилно възприемане по въпроса за страданието, а след това да определиш правилните принципи на практикуване. Ако твоите мисли, възгледи и принципи на практикуване те водят към пътя на спасението, то мислите и възгледите, които притежаваш, и пътят на практикуване, който си избрал, са правилни, положителни и са съгласно истината. Ако мислите и възгледите, които притежаваш, и принципите на практикуване, които си избрал, не те водят към пътя на спасението и не могат да ти позволят да постигнеш спасение, то мислите и възгледите, които притежаваш, и принципите на практикуване, които си избрал, са погрешни. Това е сигурно. Тоест ако мислите и възгледите, които си избрал, и пътят на практикуване, който си определил, те водят по погрешен път и се движат срещу посоката на пътя на спасението, на който Бог те е научил, тогава пътят, който си избрал, е погрешен. Трябва да го отхвърлиш; трябва да промениш своите мисли и възгледи и да промениш своите принципи на практикуване и методи на практикуване. Това ще бъде от полза за твоето постигане на спасение. Разбираш ли? (Да.) Нито един от въпросите, свързани с постигането на спасение, не е маловажен. Дори към въпроси, които изглеждат много незабележими и лесно се пренебрегват, трябва да се отнасяш с повишено внимание и да ги обмисляш сериозно, а след това да установиш правилни мисли, възгледи и пътища на практикуване — само това е практиката, която хората трябва да притежават, за да постигнат спасение. Не бива да си объркан относно това.

Общението ни току-що обхвана някои погрешни възгледи и изопачени проявления, които хората имат по отношение на страданието, както и правилните мисли и възгледи, които хората трябва да притежават, и принципите, които трябва да практикуват. Тъй като говорим за това как въплътеният Бог гледа на страданието, това, за което общувахме току-що, от една страна, представлява някои от Моите мнения и оценки относно страданието, а от друга страна, представлява някои от Моите мисли, възгледи и принципи на практикуване относно страданието. Независимо дали става въпрос за мисли и възгледи, или за принципи на практикуване, това, за което общувахме току-що, се отнася до вашите разкривания и проявления в ежедневието ви или в процеса на изпълнение на дълга ви. Нека тогава да разгледаме как подхожда към въпроса за страданието въплътеният Бог. Току-що общувах с вас за това как да подхождате към въпроса за страданието. Страданието е част от човешкия живот и оцеляване. Погледнато от перспективата на нормалната човешка природа, страданието е нещо, което неизбежно ще се случи. Като живее в този човешки свят, като живее в този материален свят, всеки трябва да понесе много страдание от момента, в който се роди, до момента, в който умре, включително плътски дискомфорт, неприятни усещания и нещастие. По подобен начин Аз също съм изпитвал такова страдание, докато живея в средата на реалния свят. Преживявал съм и съм понасял много болка, а и сега преживявам известно страдание. Това е неизбежен процес, така че от перспективата на нормалната човешка природа приемам такова страдание естествено или го преживявам по естествен начин. Плътта Ми усеща страданието, но в сърцето Ми няма съпротива и отхвърляне. Намирам присъствието на това страдание за толкова естествено, колкото въздуха, който хората дишат, или слънчевата светлина, която усещат. Не смятам, че е нещо допълнително, и не смятам, че е излишно, а още по-малко смятам, че е нещо, което Съм си навлякъл Сам. Ето какво смятам. Тоест независимо какво е причинило страданието или през какъв етап на страданието преминавам, или дали е вид страдание, с което се сблъсквам в ежедневието Си, или вид, който трябва да понеса, докато извършвам делото Си, всичко, което чувствам, е, че се случва дадено събитие. Човек трябва да се възползва от определен принцип и да измисли начин да се справи с това събитие и да го разреши. Справянето с тези неща и тяхното разрешаване понякога изисква понасянето на известно страдание, но независимо дали понасям значително страдание, или просто понасям известно леко страдание, всичко това Ми се струва просто като един процес. Не го усещам като допълнително бреме; усещането е точно толкова просто. Когато става въпрос за страдание, освен това просто усещане, никога не съм провъзгласявал какво страдание съм понесъл. Когато например отивам на някои места, където условията са относително лоши, за да вляза в контакт с хората и да общувам с тях, не Ми се струва, че понасям чак толкова голямо страдание, и никога не съм смятал, че Моето страдание е някакъв принос, който имам за хората. По-скоро смятам, че е съвсем нормално и не си струва да се споменава. Никога не съм се отнасял към страданието като към някакво голямо събитие, с което да се парадира, което да се разгласява или от което да се прави голям въпрос, за да накарам хората да имат високо мнение за Мен; никога не съм правил такива неща. Вие сте тези, които провъзгласяват какво страдание съм понесъл — вие правите това доста често, но Аз никога.

Веднъж отидох някъде, за да си поговоря и да беседвам с хората там, както и да общувам с тях за някои неща. Докато приключа с общението, времето за хранене беше отминало и си тръгнах, без да ям. По-късно някои хора разпространиха новината: „Бог общува с нас цяла сутрин. Той дори не изпи и глътка вода и си тръгна, без да се нахрани“. След като един човек каза това, слухът се разнесе от един на десет и от десет на сто, и много хора научиха за това. Какъв беше резултатът от това, че разбраха? Тези хора се отнесоха към този маловажен въпрос като към тема за официално общение на събирания и общуваха за него, сякаш беше истината. Бях озадачен: какво има да се говори по този въпрос? Каква стойност има да се говори за това? Каква е ползата от общуването по този въпрос? Понякога си говоря с вас, като обсъждаме неща от ежедневието или работни въпроси. Това е съвсем нормално нещо, точно толкова нормално, колкото са разговорите, които водите помежду си. Няма с какво да се хвали човек и няма какво да се разгласява. Защо разгласяваха това зад гърба Ми? Бях доста озадачен. По-късно, тъй като те разгласяваха това много, разбрах: вярвали са, че това е свидетелстване за преживяванията на страдание на въплътения Бог и че са разпространявали истината, а не просто са разпространявали новината за някакво събитие. Аз казвам, че ако искаш да свидетелстваш за преживяванията на страдание на въплътения Бог, това е напълно излишно. Срещите, разговорите и беседите с вас са нещо, което правя с желание. Не го правя, за да го види някой, не го правя, за да спечеля сърцата ви, и не разигравам театър. Що се отнася до факта, че понякога, когато общувам дълго време, не ям и не пия нищо, това не е преднамерено — това е защото не съм жаден и не съм много гладен. Ако бях непоносимо гладен, щях да ти кажа да Ми донесеш малко храна или да те накарам да Ми приготвиш нещо просто за ядене. Категорично нямаше да търпя глада; нямаше да се церемоня с теб. Това да си тръгнеш, без да си ял, когато е време за хранене, брои ли се за страдание? Като се съди по това, което разгласявате, изглежда така, сякаш правя нещата за показност. Защо се чувствам толкова неудобно, като слушам това? Сякаш правя това, за да покажа колко страдам, колко мога да понеса, колко любов изпитвам към вас и колко съм допринесъл за вас, така че след като си тръгна, да разпространявате това за Мен и да разгласявате колко съм страдал и колко неща съм направил за вас, сякаш използвам този метод, за да ви спечеля на Своя страна. Това ли е Моята цел? (Не.) Това не е Моята цел. Посещавам ви, за да си поговорим и да беседвам с вас, и понякога се връщам, без да съм ял, когато е време за хранене. Това е съвсем нормално. Но вие се отнасяте към това като към някакво голямо събитие, като си мислите, че съм страдал, че в това има истина, която трябва да се търси, че трябва да подражавате на това и да следвате този пример, и дори разгласявате този въпрос, сякаш е истината. Разгласяването на този въпрос се равнява на разпространяване на празни приказки. Не Ми харесва да разпространявате празни приказки. Изпитвам неприязън и отвращение, когато слушам за това. Отвратен съм от всеки, който разпространява празни приказки. Ако общувам с вас по някакво съдържание, засягащо истината или засягащо църковната работа, тогава това съдържание е онова, от което се нуждаете — можете да си го запишете и да го споделите и да общувате за него с всички. Но когато разгласявате как съм страдал от глад или от студ някъде — когато разпространявате тези неща, изпитвам отвращение. Изпитвам крайно отвращение към разпространяването на празни приказки. Защо сте толкова активни във вършенето на подобни неща? Мислите ли, че това Ме радва? Аз не съм като вас; това изобщо не Ме радва. И търпя това от толкова много години. Ако знаех кой е бил първият, разпространил тези думи, щеше да се наложи да го попитам: „Защо разпространи тези думи? Каква е твоята цел? Какво е намерението ти? Таиш лоши намерения! Това се равнява на предизвикване на смущение! Знаеш ли, че повлия на настроението Ми? Разпространяването на празни приказки по този начин е прикрит начин за ограничаване на свободата Ми; такова е неговото естество“. Изпитвам отвращение към хора, които разпространяват празни приказки, особено някои, които никога не общуват за истината и никога не общуват за нищо, засягащо практикуването на истината или засягащо църковната работа, а говорят само за такъв вид безсмислени неща и разпространяват такъв вид празни приказки, като дори ги разпространяват с големи подробности. Говоря си с вас например и се изкашлям няколко пъти, а някои хора разгласяват това зад гърба Ми. Това ли е нещото, което трябва да разпространяваш? Това ли е твоят дълг? От толкова много години изпитвам отвращение от разпространяването на празни приказки. Някои хора разпространяват празни приказки точно по този начин. Докато приказките се предават от уста на уста, доста хора чуват за това, а някои объркани хора дори имитират Моето кашляне. Каква е ползата от имитирането на това? Ако имитираше как общувам за истината, за да разрешавам проблеми, това би било от някаква полза за делото на Божия дом. Ако имитираше как защитавам интересите на Божия дом и мисля за всевъзможни начини да ви донеса полза и ако имитираше как, когато общувам за истината, мога неуморно да давам примери и да излагам факти, така че всички вие да придобиете нещо и всички да постигнете напредък — ако вършеше тези положителни неща, щях да се радвам да го видя. Защо не имитираш тези положителни неща? Защо трябва да имитираш онези безсмислени неща? Това доказва, че има проблем с твоя начин на мислене. Ако наистина нямаш нищо по-добро за правене, трябва да си намериш някаква подходяща работа; това би било от полза за всички. Защо не вършиш някаква подходяща работа? Такива хора пренебрегват същинските си задачи; те са толкова противни!

Толкова много години съм общувал за истината, но никога не съм виждал да полагате много усилия за истината, нито съм виждал да полагате толкова усилия за истината, колкото полагате за разпространяването на празни приказки. Защо тези хора толкова много обичат да разпространяват празни приказки? Каква е ползата от разпространяването на тези неща? Тези хора, които нямат духовно разбиране, наистина пренебрегват същинските си задачи! Ако наистина можеш да общуваш ясно по даден аспект на истината и това донесе малко полза и назидание на братята и сестрите, това е добро нещо и Аз дори трябва да ти благодаря. Но ти постоянно разгласяваш какво съм правил в определен ден, колко дълго съм останал някъде, колко далеч съм вървял и колко късно съм се върнал; когато постоянно разпространявате такива неща, изпитвам особено отвращение. Някои хора казват: „Защо изпитваш отвращение? Имаме добри намерения. Не свидетелстваме ли за страданието на въплътения Бог?“. Правилен ли е този възглед? (Не.) Защо е погрешен? (Бог е изрекъл толкова много слова и е изразил толкова много истини, но въпреки това те не общуват за тях. Също така не говорят какви преживявания имат при практикуването на истината. Когато свидетелстват за Бог, не говорят за тези неща, а вместо това обръщат прекалено внимание на някои неща от живота на Христос. Чувствам, че сърцата им не са прави.) Чувствате, че съм страдал, докато върша тези неща, но разбирате ли страданието, което наистина понасям? Знаете ли за него? (Не.) Нито знаете, нито го схващате или възприемате. Просто обръщате прекалено внимание на тези маловажни въпроси от ежедневието Ми и навсякъде ги разгласявате. Веднъж например срещнах някого и небрежно споменах: „Днес ръката малко Ме притеснява“. Нямах предвид нищо особено с това, но този човек търсеше скрит смисъл в него. Като чу това, си помисли, че ръката Ме притеснява, защото Съм писал твърде много. Три дни по-късно слухът се разпространи, като хората казваха, че понасям страдание. Това, че ръката малко Ме притеснява, счита ли се за страдание? Във вашите очи това ли се брои за страдание? Дали казах това пред вас, за да парадирам, че страдам? Изобщо нямах това предвид. Освен това какво общо има Моето страдание с теб? Поисках ли от теб да разпространяваш това? Ако искам да направиш нещо, ще ти го кажа директно. Във всички Свои проповеди и общения съм ви дал наставления за това каква работа трябва да вършиш и какви думи трябва да изричаш — изяснил съм ви всичко. Общувал съм ясно за истините принципи и пътищата на практикуване. Това са нещата, върху които трябва да се съсредоточите и които трябва да правите. Не се съсредоточаваш върху това, което ти казвам, а обръщаш специално внимание на това, което не съм ти казал, и си вършил много от тези неща. Изпитвам отвращение, когато виждам това. Категорично няма да те похваля, като кажа, че си свършил това добре, и да ти припиша заслуги за него. Никога не правя такива неща и никога не съм изричал такива думи. Каквото и да изисквам от вас да правите, ще ви го кажа ясно. Не Съм изисквал от вас да правите това, но въпреки това вие го направихте. Вътрешно изпитвам огромна неприязън и огромно отвращение и то не просто малка неприязън. А вие се чувствате доста доволни от себе си, като си мислите, че изпитвате много съчувствие и много любов към Мен, че сте особено разбиращи, внимателни и грижовни. Аз казвам, че си далеч от това. Дори ако вършиш определени неща уместно, между нас все пак има дистанция; нещо повече, разпространяването на празни приказки не е уместно и не Ми харесва. Фактът, че никога преди не съм споменавал това пред вас, не означава, че мълчаливо съм се съгласил с него. Сега ви казвам точните думи: особено ненавиждам хора, които разпространяват празни приказки. По-конкретно, някои хора Ме виждат да понасям малко страдание и след това умишлено разпространяват празни приказки под предлог, че свидетелстват за страданието на въплътения Бог — на вас казвам изрично: противопоставям се на такива неща, в сърцето Си изпитвам особена неприязън към тях и изобщо не Ми харесват. Това не е свидетелстване за Бог; това е разпространяване на празни приказки. И така, уместно ли е да правите това? (Не.) Щом не е уместно, какво трябва да направите? (Не бива да разпространяваме празни приказки. Не бива да правим такива неща.)

Има ли някакво несъгласие между нас по отношение на това как се отнасяме към въпроса за страданието? Различни ли са нашите възгледи? (Да.) Тогава откъде произлизат вашите възгледи за страданието? (Нашите възгледи за страданието произлизат от нашия покварен нрав, след като сме били покварени от Сатана.) От една страна, човешките възгледи за всякакви неща произлизат от Сатана, както и човешките представи и фантазии. От друга страна, по-практично погледнато, те са повлияни от обществените тенденции и социалния климат. Най-прякото въздействие от приемането на тези погрешни мисли от страна на хората е, че те формират някои погрешни мисли и възгледи. Когато идват в Божия дом с тези мисли и възгледи, хората си изграждат всякакви неправилни подходи. Следователно някои от подходите на хората в начина, по който се отнасят към страданието на въплътения Бог, са също така резултат от въздействието на някои погрешни мисли и възгледи. В невярващия свят, когато хората със статус и с престиж се появяват на обществено място, те често правят неща заради външния вид, което просто се нарича разиграване на театър. След като разиграят театър, те използват медиите, за да го разгласят, така че да постигнат целта си да поддържат имиджа си и да затвърдят статуса си сред хората, за да имат по-добър имидж в очите на обществеността, да си спечелят по-голямо преклонение от страна на хората и да се утвърдят по-здраво в човешките сърца. А подходът, който хората предприемат за разпространяване на информация относно страданието на въплътения Бог, в голяма степен е повлиян от тази тенденция на невярващия свят. Мислите и възгледите на хората относно основните потребности на въплътения Бог, или Неговите ежедневни ходове и действия, също са такива. Въпреки че хората не казват директно каква е целта на въплътения Бог да върши това конкретно нещо, методът на разпространяването му причинява следните последици: това кара хората да не се съсредоточават върху стремежа към истината, а просто да се съсредоточават върху тези външни формалности; кара ги да не се съсредоточават върху навлизането в истината, а просто да се съсредоточават върху страданието, като вършат неща, които са лесни за постигане и лесни за подражаване от тяхна страна. Хората смятат, че да правят това означава да свидетелстват за Бог, и че да правят това означава да практикуват истината, както и да поддържат Божия образ. Всъщност Божият образ има ли нужда ти да го поддържаш? Като иска от теб да свидетелстваш за Него, Бог има ли предвид да свидетелстваш за тези неща? (Не.) Образът на въплътения Бог няма нужда ти да го поддържаш, а още по-малко има нужда да го поддържаш по този начин. Може да имаш добри намерения, но твоите действия са причинили неблагоприятни последици, а в тежки случаи те дори представляват прекъсвания и смущение. Хората винаги са вярвали, че да се постъпва така е уместно и разумно, че е добро дело и че е това, което едно сътворено същество трябва да прави. Аз казвам: „Грешиш! Не това трябва да правиш. Не бива да правиш това“. Тъй като си сътворено същество, трябва да заемеш правилното си място като сътворено същество и да изпълняваш дълга си добре; в Божия дом не бива да влизаш в ролята на обществените медии и да правиш нещата, които медиите правят. Какви слова изричам, какво страдание понасям, къде отивам, за да направя нещо, какъв е дневният Ми график — нямам нужда ти да разгласяваш тези неща, не Ми харесва да ги разгласяваш и изпитвам отвращение от това, че ги разгласяваш. Затова те моля да спреш този вид разгласяване, защото този вид разгласяване е разпространяване на празни приказки и не е в съответствие с истината. Разбираш ли? (Да.) Най-добре е да не разгласяваш тези неща; разпространяването на тези празни приказки е безполезно. Ако наистина искаш да свидетелстваш за Бог, тогава трябва повече да разгласяваш Божиите слова и да споделяш своето разбиране чрез преживяване на истината и своето преживяване на истината. Ако наистина имаш добри намерения и искаш да направиш някои добри неща и да подготвиш добри дела, тогава виж коя област или коя част от делото на Божия дом се нуждае от подобрение и положи известни усилия и плати цена, за да го направиш добре, и така подобри ефективността на работата, ускори напредъка на делото и също така спести човешки и финансови ресурси. Ако вършиш някаква работа от този вид, това са добри дела и именно това трябва да прави едно сътворено същество. Що се отнася до това какво ям или нося, или какво страдание понасям, няма нужда да разпространяваш информация за това. Отдавна Съм ти казал каква нагласа трябва да имаш към Мен, а тя се състои от само три принципа: да бъдеш открит и честен, уважителен и послушен. Толкова е просто; нямам нужда да правиш нищо допълнително. Ако направиш нещо допълнително по уместен начин, ще се отнасям към теб като към брат или сестра и ще запомня тази услуга, която си направил. Но по отношение на връзката между нас, отдавна ти казах принципите за това как трябва да се отнасяш към Мен. Кои са тези три принципа? (Да бъда открит и честен, уважителен и послушен.) Точно тези три принципа са. Ако спазваш тези три принципа, това е уместно и ще си се придържал твърдо към правилното място, което едно сътворено същество трябва да заема, и ще си изпълнил своята отговорност. Твоето разпространяване на празни приказки не струва и пукната пара и в крайна сметка ще изпитвам отвращение към теб. Но ако ти дам наставление за даден принцип, възложа ти задача или общувам с теб по даден аспект на истината и ти направиш и практикуваш това, което ти казвам, това е много по-добре от разпространяването на празни приказки. Само практикуването на истината има стойност и се помни. Ти разпространяваш празни приказки за Мен, като казваш, че съм много се уморил от вървене, за да присъствам на събиране някъде. Като разпространяваш тези празни приказки, привличаш човешкото съчувствие и съжаление към Мен. Изобщо не съм щастлив от това и не Ми харесва да го правиш. Ще се наложи да те попитам: „Каква е ползата от разпространяването на това нещо? Защо разпространи тези думи? Всъщност разбираш ли какво означава да свидетелстваш за Бог?“. Ако не можеш да посочиш причина, която е в съгласие с истината, и основната цел на това, което казваш и правиш, изобщо не е в съгласие с истината, а е просто да задоволиш личните си амбиции и желания и да се опиташ да Ми се подмажеш, тогава ти казвам, че не Ми харесва да правиш това. Категорично не бива да го правиш. Нека това бъде първият и единствен път; никога повече не го прави! В отношенията и взаимодействията си с Мен трябва многократно да обмисляш принципите, които ти казвам. Трябва да се придържаш твърдо към позицията, която трябва да заемаш, да изпълняваш отговорностите, които трябва да изпълняваш, и да спазваш принципите, които трябва да спазваш — това са нещата, които трябва да постигнеш. Недей постоянно да се опитваш да измисляш как да Ми се подмажеш или да Ме ласкаеш; недей винаги да искаш да Ми съчувстваш или да Ме съжаляваш, или да Ме зарадваш. Не прави тези неща. Дори и да ги правиш, това ще бъде напразно. Не Ми харесва да правиш тези неща и изпитвам отвращение от това, че ги правиш. Ако не правиш тези неща, ще подхождам към теб по правилата и ще мога да взаимодействам с теб нормално. Ако правиш тези неща, като постоянно мислиш как да разкрасиш това, което Съм направил, и да обръщаш прекалено внимание на тези неща зад гърба Ми, за да Ми се подмажеш и да Ме накараш да имам добро мнение за теб, казвам, че грешиш. Това само ще Ме накара да изпитвам отвращение към теб. Независимо какво правиш, ще се отнасям към теб и ще те оценявам въз основа на истините принципи; ето как ще гледам на теб. Ако общуваш и взаимодействаш с Мен честно и уместно, можем да взаимодействаме нормално. Ако постоянно разпространяваш празни приказки зад гърба Ми, тогава в Моите очи човешката ти природа не е добра. Най-малкото бих казал, че нямаш почтеност или достойнство и че си твърде низък. Някои хора казват: „Казах добра дума за Теб — това не е ли добре?“. Аз казвам: „Няма нужда от това“. Хората започват да виждат и да разбират какъв човек Съм чрез словата, за които общувам, и чрез истините, на които ги уча; не го виждат и разбират чрез празните приказки, които разпространяваш. Следователно твоето разпространяване на празни приказки е напълно ненужно и излишно. Може никой друг да не изпитва отвращение от това или може на всички останали да им харесва, но най-малкото на Мен не Ми харесва и изпитвам отвращение от него. Когато разпространяваш празни приказки за Мен, дори ако това наистина отговаря на вкусовете на всички и наистина е в съгласие с възгледите на всички, и кара всички да се чувстват добре, най-малкото трябва да Ме попиташ. Аз Съм Този, за Когото се отнася; трябва да попиташ дали Съм съгласен с това и дали Ми харесва. Упълномощил ли Съм те да разпространяваш такива неща? Ако не Съм те упълномощил, а въпреки това разпространяваш празни приказки за Мен, като говориш толкова произволно и дори ги разпространяваш, сякаш са истината, не означава ли това, че имаш скрити мотиви? Тогава как ще те окачествя? Ще кажа, че причиняваш прекъсвания и смущение. Независимо къде отивам, какви слова изричам или какви неща правя, някои хора се съсредоточават конкретно върху разпространяването на тези неща, сякаш след като го направят, всички ще имат високо мнение за Мен и ще Ме оценяват високо. Това въздигане на Бог и свидетелстване за Бог ли е? (Не.) Тогава винаги, когато отивам някъде, за да свърша някакви неща, независимо дали са неща от ежедневието Ми или неща, свързани с работата — особено неща, които изглеждат като страдание в очите на хората — театър ли разигравам, като правя тези неща? (Не.) Тъй като знаеш, че не разигравам театър, не разпространявай тези неща. Не действай като високоговорител и не действай като медиите; в Божия дом няма такава институция. Не създавай своя собствена медия и не действай като високоговорител, за да разпространяваш тези неща, защото Съм напълно отвратен от това, че ги разпространяваш; това има негативно въздействие. Затова категорично не бива да разпространяваш празни приказки и не бива да разпространяваш новини за такъв вид неща. Това е едно от изискванията, които имам към вас.

Въплъщаването на Бог, за да извърши Своето дело, е стъпка от Божия план за управление, това е един елемент от него и е донякъде специално по отношение на формата си — изисква Бог да дойде сред хората, за да говори и да извършва делото. Тоест Бог приема образа на плътско тяло, става обикновен човек и идва да извърши дело сред хората. Освен задачата Му да говори, най-важното нещо е страданието, понасяно от Неговата плът. Това също е елемент от делото и е нещо, което Той трябва да преживее и трябва да понесе. През периода, в който Бог говори и извършва Своето дело, освен да говори и да извършва делото, Неговата плът трябва също да понася известно страдание. Неизбежно е Бог да страда, когато живее сред хората. Бог идва в плътта и живее сред хората, за да спасява хората, да предоставя на хората истината, да посочва пътя на хората и да дарява живот на хората. Но това, с което Той се сблъсква, е човечество, което е дълбоко покварено от Сатана. И така, какво трябва да понася Бог? Той трябва да понася човешкото съдене, богохулство, непокорство и предателство, както и човешкото погрешно разбиране, мнителност и оплаквания, а също и различните начини, по които хората се отнасят нехайно към Бог. Той трябва да понася тези неща. Някои хора казват: „Не сме Те виждали да понасяш тези неща“. Когато Бог идва в плътта, Той не живее сред невярващи; напротив, Той живее сред Божиите избраници и живее сред човешките същества, които възнамерява да спаси. Когато живее заедно с тези човешки същества, Неговата плът неизбежно трябва да влиза в досег с тях, да общува и да разговаря с тези хора, да взаимодейства с тях и неизбежно трябва да се справя с много въпроси. Когато Той се справя с тези въпроси, хората съвсем естествено ще разкриват сатанински покварен нрав. Според теб въплътеният Бог удоволствие ли изпитва, или дискомфорт, когато вижда хората да разкриват покварен нрав? (Дискомфорт.) Изпитването на дискомфорт брои ли се за страдание? (Да.) Тогава Той спира ли да спасява хората, защото изпитва дискомфорт? Отказва ли се да върши Своето дело, защото изпитва дискомфорт? Или просто директно унищожава хората? Не може. Тези, които спасява, са именно дълбоко покварените хора. Неговият дискомфорт е реален проблем. Що се отнася до въплътения Бог, Той трябва да се изправи пред всичко това и да понесе всичко това, за да спаси човечеството. Докато се изправя пред всичко това и понася всичко това, Той трябва също да продължава да върши Своето дело, да продължава да изразява слова, за да предоставя истината, търпеливо и усърдно да говори на хората и да работи сред хората. Той не може да се откаже да спасява хората само защото вижда, че хората са твърде дълбоко покварени, че непокорството им е твърде голямо или че нещата, които вършат, са абсурдни и отвратителни, защото това е Неговото дело и затова издържането и проявяването на търпение са част от Неговото дело, и то също е част от това въплътеният Бог да изпълнява Своето служение и да изпълнява Своите отговорности. Тоест когато става въпрос за човечеството, Бог има отговорности, Той има грижи, Той има дело и също така Той има очаквания. Бог иска да спаси човечеството, да направи една група хора завършени, за да навлязат в следващата епоха, и да направи една група хора завършени, за да постигнат спасение и да станат ново човечество, като доведе великото Божие дело до завършек и придобие част от хората. Това е Божието дело и въплътеният Бог е дошъл именно за да изпълни това служение. И така не че преди да се въплъти, за да извърши Своето дело, Бог не е знаел, че ще се изправи пред група хора, които са дълбоко покварени; напротив, много добре е знаел, че ще спасява група човеци, които са дълбоко покварени от Сатана. Следователно всичко, пред което Той е щял да се изправи и с което е щял да се сблъска, са били трудности за Божия нрав същност. Тези трудности включват някои трудности, породени от външната среда, но трудностите, предизвикани от обстоятелствата, не са нищо. Какви са истинските трудности? Попитах ви току-що и вие казахте, че не знаете, затова трябва да ви кажа, и тогава ще знаете. След като узнаете, ще можете да разберете.

След като Бог се въплъти, нравът и същността Му остават непроменени. Той има божествен живот и също така има нрава на Самия Бог, така че по отношение на Неговата същност и живот поквареното човечество не е способно да Му съответства. Тази неспособност за съответствие на Бог не означава, че хората не могат да бъдат на едно мнение с Бог по отношение на битовите навици или индивидуалността; по-скоро означава, че хората не са способни да съответстват на Бог, когато става въпрос за различни мисли и възгледи, както и за принципите и методите на отношение към различни хора, събития и неща. Това не е ли факт? (Факт е.) Причината за тази неспособност да се съответства на Бог е, че поквареното човечество е дълбоко повлияно и индоктринирано от Сатана, приело е примамките на Сатана и прави всичко въз основа на мислите и възгледите на Сатана. Тези мисли и възгледи на Сатана са изцяло погрешни и всички те са негативни неща — така всички гледат на Божието дело и на Самия Бог през призмата на тези погрешни възгледи и методи. Що се отнася до човечеството, нито един човек не може да разбере Божията същност, Божия нрав и дори ревностните и грижовни намерения на Бог при спасяването на човечеството и нито един човек не може да ги оцени. Разбира се също така няма никой, който да може да се отнася към тях и да ги приема правилно, а още по-малко някой, който да може истински да проявява внимание към Него. Въплътеният Бог обаче все пак трябва да завърши това дело на спасяване на човечеството и трябва да дари истината, пътя и живота на човека. В процеса на даряване на истината, пътя и живота на човека Той трябва също така да изтърпи погрешното разбиране, оплакванията и осъжданията от страна на човека и дори неговото отхвърляне и отбягване — тоест трябва да се изправя пред различните форми на човешкото непокорство. Независимо колко търпеливо и искрено общува за истината Бог или колко спасява човечеството с ревностни и грижовни намерения, за да изведе човека на правия път и да го поведе по пътя на спасението, е много трудно да се накара човекът да Го разбере напълно. В това отношение въплътеният Бог трябва постоянно да проявява търпение и постоянно да проявява търпимост, никога да не се уморява да говори и да извършва делото Си, и — чрез различни методи и от различни ъгли — да накара хората да се откажат от погрешните си възгледи, за да могат да започнат да се интересуват от положителните неща и истините принципи, на които Бог учи хората, и да поемат по пътя на стремежа към истината. Понасянето на това е изключително болезнено. Независимо за колко истина общува въплътеният Бог, Той все пак трябва да се изправя пред погрешното разбиране, оплакванията и дори оправданията и защитите на хората. Независимо колко ревностни и грижовни мисли има за хората и колко безкористно се посвещава, Той все пак трябва да търпи непокорството на хората и дори техните студени погледи, а също така трябва да се изправя пред това да бъде изнудван от определени индивиди. По време на целия този процес обаче Божието дело никога не е спирало и напредъкът на Неговото дело никога не се е забавял, нито се е забавяло темпото, с което Той води човечеството напред. Както винаги извършва делото Си и както винаги изразява Своите слова и изреченото от Него. В този процес, от една страна, тъй като е въплътеният Бог, Той притежава човешка съвест и съзнание за чувства. Тоест от гледна точка на човешката природа Той също така има чувствителност; има емоции, има чувства и има съзнание — Той не е без съзнание. По отношение на човешката природа Неговата човешка природа не надхвърля плътските чувства, нито надхвърля съвестта на плътта, както прави Божият Дух. И така що се отнася до въплътения Бог, като понася непокорството на човечеството, Той понася по-голямо страдание и трябва да изтърпи повече болка. Това е един от най-големите видове страдание, които Бог понася. Освен че дългосрочно понася и търпи различните форми на непокорство на хората, има и друг вид страдание, което въплътеният Бог трябва да понася, докато върши делото Си и изпълнява Своето служение — тоест Той живее сред човечеството, без да е част от него. Какво се подразбира от това? Бог притежава живот същност, която е различна от тази на човечеството, и има мисли и възгледи за това как да се отнася към всички неща и събития, които са различни от тези на човечеството. Разбира се в контекста на тези две различия, преди Божието дело да е придобило група хора, които постигат спасение, какъв е обективният факт, пред който се изправя въплътеният Бог, докато живее сред хората? Това е, че никой не притежава истински живота на истината, който Той притежава, нито някой истински притежава разбирането на Божия план за управление, което Той притежава. Следователно докато се изправя пред покварените човешки същества или живее сред тях, Самият въплътен Бог е самотен, въпреки че в църквата има доста хора, които следват Бог. Това не е ли факт? (Факт е.) Не мога да кажа, че всички тези истини, за които общувах, са непосилни за всички, но най-малкото досега нито един човек не е бил способен да разбере напълно всички аспекти на истината. Може би след още десет или двадесет години преживяване на нещата и още десет или двадесет години изпълняване на дълга си, ще имате разбиране и преживяване на някои истини принципи и ще сте придобили някои неща. Ще знаете как да вършите работата и ще знаете правилните мисли и възгледи, с които трябва да подхождате към различните въпроси, с които се сблъсквате. Въпреки това истината, която разбирате, всъщност все още ще бъде много ограничена. Следователно когато се справяме с някои проблеми или когато подхождаме към различни неща, никога не можем да постигнем пълно съгласие във възгледите си. Основната причина за това са различните степени на разбиране на истината. От една страна, въплътеният Бог трябва да понася различни видове несправедливо отношение от страна на човечеството и също така трябва да понася техните различни представи, фантазии и неразумни изисквания, които не са съгласно истината. От друга страна, въплътеният Бог трябва също така да понася най-болезненото нещо, което е и вид страдание, което трябва неизбежно да понася: тъй като има разлика между същността на човека и същността на въплътения Бог, независимо колко години въплътеният Бог върши делото Си сред хората, Той остава самотен. Кажете Ми, чувството на самота форма на страдание ли е? (Да.) Чувството на самота е форма на страдание. Независимо колко ясно и колко задълбочено се общува за истината, навлизането на човечеството остава бавно. Едни и същи грешки и една и съща поквара постоянно се възпроизвеждат и продължават да се появяват отново. С търпение и искреност въплътеният Бог постоянно общува за истината, за да предоставя на хората, и постоянно проявява търпение и търпимост към тях — едва когато дойде денят Божието дело да приключи, Той вече няма да има нужда да понася това страдание. Това е изцяло заради делото. В допълнение Аз, въплътеният Бог, имам много неща в личното Си ежедневие, които всъщност са много уместни, но те също са обект на критика и осъждане от страна на хората и са обект на погрешно разбиране от страна на хората, а определени индивиди дори им обръщат прекалено внимание. Човекът е неспособен да съответства на Бог. От една страна, това е така, защото човекът има същността на покварения нрав. От друга страна, по отношение на духовния ръст на човека, по отношение на степента, в която обича истината, и по отношение на нагласата му към положителните неща, на сегашното му ниво е невъзможно човекът да съответства на Бог. Дори ако човекът може да се стреми към истината в най-голяма степен или Аз мога да проявявам търпимост към вас в най-голяма степен, все пак ще бъде невъзможно човекът и Бог да си съответстват. В този контекст, ако изискванията Ми към вас са твърде строги или твърде взискателни по отношение на темпото, няма да можете да отговорите на тях или да ги постигнете и някои хора с малък духовен ръст лесно ще станат негативни и слаби. Поради тази причина в този контекст мога само да бъда снизходителен и мога само да проявявам търпение и да чакам. Какво означава за Мен да чакам? Означава да имам добри очаквания и да гледам на вас с трепет и с красиви пожелания — да гледам на вас по този начин и с такъв вид нагласа. Надявам се, че един ден част от вас ще могат да поемат по пътя на стремежа към истината, или че част от вас ще могат, като Петър, като Йов и като Авраам, да станат хора, които се покоряват на Бог и се покланят на Бог. С нетърпение очаквам този ден. През годините, докато ви говоря и проповядвам, докато общувам за делото с вас и докато говоря за ежедневни въпроси, винаги съм имал такъв вид нагласа. Независимо дали съм сам, или живея сред вас, този Мой манталитет не се е променил и тази Моя нагласа не се е променила; това чувство никога не Ме е напускало. Затова казвам, че страданието, свързано със средата или ежедневните потребности, което въплътеният Бог понася заради делото Си, не е кой знае какво и не си струва да се споменава — истинското страдание, което понасям, е нещо, което не можете да видите и не можете да осъзнаете. Така преминах през всички тези години. Никой не се интересува от тези неща и страданието, което понасям в сърцето Си, не може да бъде предадено на хората. Хората не могат да го видят и отвън. Настроението Ми не се променя, индивидуалността Ми не се променя, ежедневните Ми рутинни дейности не са засегнати и делото не е засегнато, но дълбоко в сърцето Си трябва да понасям самота и тази самота е нещо, което не Ме напуска. Кажете Ми, голямо ли е това страдание? Това истинско страдание ли е? (Да.) Затова ви казвам да не разпространявате тези безполезни неща; не знаете и не можете да осъзнаете истинското страдание, което понасям. Защо никога не говоря с вас за страданието, което понасям? Нямаше да разберете и дори да бях говорил с вас за това, каква полза би донесло? То не може да замести извършването на делото, не може да замести общуването за истината и не може да замести наказанието и съда на Божиите слова.

Освен двата вида страдание, за които говорихме току-що — понасянето на различните форми на поквара и непокорство на човечеството и понасянето на самотата — има и друг вид страдание, което понася въплътеният Бог. Може би никога няма да можете да осъзнаете този вид страдание, но тъй като сме на темата за страданието, нека да общуваме за него. Бог върши делото за спасяване на човечеството от шест хиляди години; започвайки от момента, в който Бог е планирал да придобие група хора, независимо дали чрез говорене, или чрез възприемане на някаква друга форма, Бог започна да разгръща това дело. И така какво означава разгръщането на това дело за Бог? Какво означава за човечеството? Означава, че Бог е напът да придобие група хора; Божиите намерения и план са установени и Той иска да придобие група хора, и в крайна сметка тази група хора ще бъде плодът от делото на шестхилядолетния Божи план за управление. Тъй като Бог го е планирал и повелил, Бог има очаквания за този резултат. Тези очаквания съпътстват Неговото дело през цялото време. От Епохата на закона до Епохата на благодатта Бог винаги е имал очаквания за този резултат и в третия етап на делото тези очаквания са се прехвърлили непроменени върху въплътения Бог. Тъй като Бог отново се е въплътил, независимо от какъв пол е, какви са Неговите условия или в каква социална среда живее, тези очаквания съпътстват Неговото дело. Следователно когато става въпрос за този въплътен Бог, Той също трябва да поеме тези очаквания. Може също така да се каже, че Той приема отговорност и бреме от Бог и извършва делото Си с тези очаквания. Въпреки че и двамата имат едни и същи очаквания, този въплътен Бог извършва дело в продължение на много по-дълъг период от време от първия въплътен Бог. Тъй като трябва да предостави на хората всички истини, които те трябва да разберат, естеството на това дело изисква от Него да живее сред хората за дълъг период от време. Не става въпрос просто за това да завърши делото и да даде отчет, и така служението Му да бъде изпълнено — по-скоро през периода, в който върши това дело, Той таи очаквания и иска да види резултата. Този резултат не идва за една нощ, нито дори за една или две години. По-скоро над този резултат трябва да се бди, за него трябва да се полагат грижи и той трябва да бъде чакан в дългосрочен план. Поради това Бог трябва да прекара много дълго време в това да бди и да чака този резултат и да очаква с нетърпение да види такъв резултат. Това бдение и чакане е отговорност, то е бреме и, разбира се, е известна болка за въплътения Бог. Всички тези неща са в обхвата на отговорностите на Неговото служение, те са включени в рамките на този етап от делото и са част от този етап от делото. Първо, Той трябва да бъде търпелив и трябва също така да понася самота, а след това трябва да бди и да чака. Без нито един от тези аспекти не може да се мине. И трите аспекта са изключително болезнени за въплътения Бог; Той не може да се отърве от нито един от тях, никой не може да изпита болката вместо Него и няма добър метод за справянето с тях или за освобождаването от тях. Това е най-болезненото нещо за Бог. Следователно какво страдание понася въплътеният Бог в ежедневния Си живот, колко много се раздава и колко голяма цена плаща, изобщо не е кой знае какво, защото независимо колко много от това външно страдание понася, то не може да се справи с болката, която въплътеният Бог изпитва от това, че понася различните форми на поквара и непокорство на човечеството, нито може да освободи въплътената плът от самотата, а още по-малко, разбира се, може да замести резултата, очакван от въплътения Бог или от Самия Бог. Тези три неща са част от отговорностите, които въплътеният Бог изпълнява, като идва сред хората, за да извърши последния етап от делото, и те са обективен факт, пред който Той трябва да се изправи. От времето, когато официално започнах да изпълнявам служението Си, досега, в продължение на повече от тридесет години, постоянно живея в такова състояние. Може би, ако преди десет години ви бях казал, че това е част от страданието, което понася въплътеният Бог, нямаше да разберете и нямаше да почувствате нищо, а щяхте да кажете: „Как може да се брои за страдание това? Ти имаш такъв висок статус; със сигурност се храниш добре, наслаждаваш се на хубави неща и нищо не Ти липсва. Освен това имаш толкова много хора, които Те следват и се трудят усърдно за Теб. Какво страдание понасяш? Това брои ли се за страдание?“. Но сега може би сте способни донякъде да разберете. Ако тогава бях казал, че през периода, в който вършех делото Си, нямах дом, в който да се завърна, и нямах къде да положа главата Си, не се хранех добре, обличах се лошо и живеех в среди с лоши условия, и дори стоях в пещери, за да избегна хайките на ККП — ако бях казал тези неща, вие щяхте да сте готови да слушате и щяхте да сте способни да ги разберете. Но никога не съм казвал тези неща; те не се броят за никакъв вид страдание за Мен. Истинското страдание е страданието в Моето сърце. Това, за което ви разказах днес, е истинското страдание, което понася въплътеният Бог. Казвам тези неща с надеждата, че ще знаете един факт: идването на въплътения Бог сред хората, за да извърши делото Си, също изисква от Него да плати цена, също изисква от Него да бъде търпелив и също изисква от Него действително да преживее цялата тази болка. Тъй като трябва да изпълнява Своето служение, Той трябва да се изправи пред страданието, което трябва да понесе Самият Той, и да го понесе Сам. Именно това е страданието, което Той лично трябва да понесе, за да извърши делото, да завърши Божия план за управление и да изпълни Божието поръчение. Причината, поради която никога не свидетелствам за тези неща и нямам нужда вие да свидетелствате за тях, а още по-малко имам нужда да ги разпространявате, камо ли, разбира се, да си приписвам заслуги пред вас, и нямам нужда да Ми бъдете дълбоко благодарни, е, че идването на въплътения Бог сред хората, за да извършва делото Си, вече е достатъчно тежка задача. Това е Неговото дело и също така е Негова отговорност; Той трябва да търпи и трябва да бди и да чака. Казвам ви това само за да знаете нагласата на въплътения Бог за това как Той подхожда към тези трудности и за да ви кажа правилните мисли и възгледи, а не за да оцените по-дълбоко какво е страданието и какво страдание е понесъл въплътеният Бог. Не се чувствам огорчен от понасянето на страданието, нито смятам, че понасянето на това страдание означава, че съм се трудил толкова усърдно и съм дал толкова голям принос. Не се опитвам да се оправдавам пред вас, а още по-малко се опитвам да изтръгна от вас нещо, което бих могъл да използвам като капитал. Понасям страданието, което трябва да понеса, защото имам отговорност към вас. Разбира се, по отношение на служението, което изпълнявам, трябва да бъда отговорен пред Бог. Нямам нужда да търся признание или благоволение от вас. И така, казано просто, вие не можете да заемете Моето място в понасянето на това истинско страдание, нито някой от вас може да Ме освободи от него. Единственото нещо, което можете да направите, единственият начин, по който можете да сътрудничите, и единственото нещо, което може донякъде да облекчи страданието, което понасям, е да придобиете навлизане в истината, да се научите да бъдете послушни, да имате свидетелство като това на Йов и да имате преживявания като тези на Петър; да имате добри дела, да бъдете отдадени при изпълнението на дълга си, да се покорявате на Бог, да обичате истината и да се стремите към нея; и всяка статия със свидетелство за преживяване, която напишете, да съдържа известно истинско преживяване и разбиране на истината и да постигне някои резултати по отношение на покорството пред Бог. Тези ваши придобивки са най-голямата отплата и най-голямата утеха лично за Мен; нямам никакви други допълнителни изисквания към вас.

Не случайно въплътеният Бог понася това страдание. Практически погледнато, това, което Бог спасява, е поквареното човечество, а покварата на поквареното човечество е вид болка за Бог. Докато живее заедно, има вземане-даване и взаимодейства с покварени човешки същества, а същевременно спасява покварени човешки същества и има очаквания към тях, е неизбежно Той да страда и е неизбежно да плати цена. Тази цена не се изразява просто в изричането на още няколко думи. Какво отдава Бог, за да спаси човечеството? Той отдава Своята енергия, кръвта на сърцето Си и живота Си. Божият Дух отдава кръвта на сърцето Си, за да извърши делото; по същия начин въплътеният Бог отдава кръвта на сърцето Си и енергията Си в замяна на спасението на човека — това важи и за Него. Като се започне от момента, когато Бог е създал човечеството и човешките същества са започнали да съществуват, Бог е влизал в контакт с тях, общувал е с тях и е извършвал дело върху човека. През цялото време Бог всъщност е отдавал несметно количество от кръвта на сърцето Си на човека и е извършил несметно количество дело върху човека. Но Бог никога не е споменавал на човечеството колко много е страдал или колко голяма цена е платил. Той просто казва в общи линии, че е отдал кръвта на сърцето Си, платил е цена с живота Си, за да снабди човека, и е дарил истината на човека, за да служи като негов живот. Но Бог никога не е казвал какво страдание е понесъл, каква клевета и какви обиди е понесъл, колко умора е изтърпял, колко голяма цена е платил или колко много труд е положил — Той никога не е споменавал тези неща. Има причина, която се крие зад това, че не споменава тези неща. Ако не ви кажа, никога няма да разберете. Причината е, че докато извършва делото Си върху човека, Бог никога не е замислял да придобие каквото и да било от него; Той просто е готов толкова безкористно да предоставя на човека и толкова безкористно да се посвещава на човека. Ако трябва да използваме човешки език, за да кажем какво се стреми да придобие, като постъпва по този начин, това, към което Той се стреми, е човешките същества да вървят по правия път и човешките същества да могат да живеят добре — да могат да живеят правилно и да изживеят човешко подобие, и да могат да живеят в съответствие с пътя, на който Бог учи човека; повече да не бъдат съсипвани, покварявани и подвеждани от Сатана и да бъдат способни истински да се покоряват на Бог. Това би дало на Бог душевен мир. Ако Бог се стреми към нещо, това е душевен мир — за да може човекът да живее правилно и да постъпва правилно съгласно Божиите слова, за да не бъдат напразни цената, която Бог е платил, и делото, което е извършил, и за да види резултати в човека. Независимо колко е страдал Бог, независимо колко голяма цена е платил, колкото и години да е чакал и колкото и години да е проявявал търпение към човека — Бог е бил напълно готов да направи всичко това. За да постигне този душевен мир, Бог е готов да плати такава цена за човека. Самият Бог никога не е съжалявал, независимо колко е страдал; казано на човешки език, Той никога не се е разколебавал за това. Казано по най-простия начин, с думите, които можете да разберете най-добре, Бог прави това, за да сложи край на тази Своя грижа; това е желание, което Бог има. Бог създаде човека и Бог има желание да придобие сътворено човечество, което може да живее, да оцелява и да управлява всички неща в съответствие с пътя, на който ги учи, като вече не е подложено на покварата на Сатана и вече не се съсипва. Бог желае да придобие група хора, които са именно такива. Затова Бог инициира и започна да извършва Своето дело, и го продължава чак до настоящето; тази Негова грижа за хората не се е променила, нито се е променила тази цел. Независимо колко много страда или колко голяма цена плаща, през цялото време Бог извършва делото Си по този начин. Докато извършва делото Си по този начин, Бог всъщност е страдал много и е платил много цени, но Той никога не се е опитвал да се оправдава пред хората, никога не е обяснявал тези неща на човечеството и никога не е споменавал тези неща; това е пряко свързано с Божията същност. Независимо колко велики са нещата, които Бог прави, колко много дело извършва върху човечеството, колко голяма цена плаща или колко много предоставя на хората — тоест независимо колко много дарява на хората или колко много им дава — Бог никога не е чувствал, че това е някаква заслуга, нито има нужда човечеството да Му бъде дълбоко благодарно. Докато според мислите и възгледите на човешките същества, живеещи във всяка една епоха, независимо колко голяма цена плаща някой и независимо какво прави, той винаги трябва да се стреми да извлече нещо от това и винаги трябва да има нещо предвид за себе си. Но Бог никога не е имал такива мисли; само Бог е истински безкористен. Какво означава да си безкористен? Най-простото обяснение е, че означава никога да не мислиш за себе си. Помислете как човешките същества отглеждат деца и ги възпитават до зряла възраст — родителите харчат толкова много пари за децата си и плащат толкова много цени за тях с цел да дадат възможност на децата си да постигнат голям успех и да бъдат чест за семейството, което в бъдеще би позволило на родителите да се порадват на славата на децата си. Бог не таи такива идеи. Всеки Негов ход и действие, всяка Негова мисъл и идея, цената, която Той плаща за човешките същества, и всичко, което им дарява, са не само най-скъпоценните, но и напълно лишени от каквито и да било задни помисли спрямо тях. Това е просто безкористно посвещаване и безкористно предоставяне, като постоянно се предоставя по този начин. Това е истинска безкористност. Всичко това се прави от Бог. Бог никога не изисква каквото и да било признание от човешките същества. Независимо на колко много погрешни разбирания и оплаквания от страна на хората е подложен или колко много несправедливости понася сред човечеството, Той никога не се опитва да се оправдава или да се защитава. Напълно е готов да направи всичко за човечеството, без да се оплаква от това, нито да изпитва съжаление, и никога не е чувствал, че това е нещо допълнително. Тоест Божията безкористност не съдържа нито една от онези търгашески гледни точки, които имат човешките същества, и нито едно от човешките желания за пазарене. Ако можеш да практикуваш истината, в крайна сметка ще можеш да оцелееш. Това, че Бог ти дава малко благодат даром, не е нищо за Него. Той ти позволява да оцелееш, да продължиш да живееш и да живееш в щастие, като живееш сред всички неща, които Бог е дарил на човечеството. На колкото и много благословии да се наслаждаваш, Бог не завижда, нито се опитва да се съревновава с теб за тях. Стига да можеш да познаваш дирижирането и подреждането на Създателя, да можеш да се покоряваш на дирижирането и подреждането на Създателя и да живееш по начина, по който Създателят изисква, това е достатъчно. Бог не иска от теб постоянно да Му бъдеш дълбоко благодарен и няма нужда от твоето благоговение. Бог никога не е искал от когото и да било да Му издига светилище и да Му пали по три ароматни пръчици всеки ден. Бог не се наслаждава на тези неща. Виждаш ли, когато Йов видя Божия гръб, Бог имаше ли някакви изисквания към него? (Не.) Бог просто му даде най-голямата награда — като му позволи да види Божия гръб — което увеличи вярата му в Бог. Това беше Божията награда за него. След това Бог си тръгна с надеждата, че той може да живее в щастие, да живее сред всички неща, сътворени от Създателя, и да живее под господството на Създателя. За Бог това беше най-голямата отплата. Това, че Йов можеше да се бои от Бог и да отбягва злото, беше истинско поклонение пред Създателя и също така беше най-голямата отплата. Както виждаш, това, което Бог изисква от човечеството, също служи в полза на хората. Всъщност в крайна сметка хората са тези, които получават най-голяма наслада и които имат възможност да живеят в щастие. Бог поставя ли тежки изисквания към хората? Божиите изисквания към хората не са високи. Но като гледаме Неговите изисквания, можем да видим, че Бог е истински безкористен; Той постоянно се посвещава и го прави даром. Независимо колко голяма цена плаща или колко страда, Бог понася всичко това сам и не се опитва да се оправдава пред поквареното човечество. Кажете Ми, Сатана притежава ли тези качества? (Не.) Сатана не притежава нито едно нещо, което Бог притежава — дори и най-малкия аспект от това, което Бог притежава и представлява, онзи, който е смятан от хората за най-малко достоен за внимание — нито човешките същества притежават някое от тези неща. Това, което Бог притежава и представлява, е изцяло положително, изцяло красиво и изцяло възвишено; то е най-чистото и най-святото. Божията същност, Божият нрав и това, което Бог притежава и представлява, могат да бъдат наречени безупречни и неопетнени. Тъй като са неопетнени, те се наричат святи, нали? (Да.) Различните принципи, според които Бог се отнася към всички неща, включително как се отнася към човечеството, се основават изцяло на истината; това е най-праведното от всичко. Както виждаш, независимо от какъв аспект го гледаш, Божият нрав същност заслужава възхвалата на човечеството. Но дори и след като е страдал толкова много, Бог не е изисквал нищо от човечеството. Той никога не е искал от хората следното: „Трябва всеки ден радостно да пеете и да танцувате в Моя възхвала. Възхвалявайте името Ми всеки ден. Всеки път, когато се събирате или създавате програми, трябва заедно да възхвалявате името Ми“. Бог изисквал ли е от хората да правят това? (Никога.) Независимо колко страда, колко дело извършва или колко дарява на човечеството, Бог никога не е изисквал хората да Му бъдат дълбоко благодарни или да Му се прекланят по начина, по който невярващите се прекланят на идоли. Бог никога не е вършил такива неща. Никога не е казал нито една дума и не е направил нито едно нещо заради Своя статус и Своя престиж в сърцата на човечеството. Той никога не е вършил тези неща. Божият Дух не върши такива неща. Той никога не е изричал такива неща и не е оставял такива послания за човечеството. И така, въплътеният Бог някога вършил ли е такива неща или изричал ли е такива думи? (Не.) През всички тези години на извършване на делото и страдание сред хората Той постоянно е предоставял на хората истината и живота и е подкрепял и напътствал хората да вървят по правия път. Той просто се надява, че хората могат да се стремят към истината и да оцелеят. Освен това Той има ли някакви допълнителни изисквания към вас? (Не.) Той няма допълнителни изисквания към вас.

По отношение на естеството си страданието, което въплътеният Бог понася, всъщност е различно от вида страдание, за което говорят човешките същества. В положителен смисъл човешките същества понасят страданието си изцяло за да отхвърлят своя покварен нрав, за да постигнат спасение. В негативен смисъл те го понасят изцяло, защото имат покварен нрав и защото са съдени и наказвани за това, че вършат зло и се съпротивляват на Бог. В този контекст страданието на човешките същества е необходимо и е неизбежно. Въплътеният Бог обаче понася Своето страдание заради извършването на делото Си, заради предоставянето на истината на човешките същества и за да могат те да се освободят от покварата и страданието, причинени от Сатана, и да поемат по пътя на спасението. Бог трябва да понесе тези трудности в дългосрочен план — това също е част от Неговото дело. Тези трудности са неща, които Той трябва да понесе Сам и трябва да поеме Сам. Тъй като въплътеният Бог извършва делото Си и изпълнява Своето служение, а страданието е част от това дело, Бог няма нужда хората да Му бъдат дълбоко благодарни за това, че понася това страдание, нито има нужда хората да разпространяват информация за Неговото страдание, а още по-малко има нужда хората да го знаят. Ако искаш да познаваш Бог, трябва да Го познаваш, като познаваш Божията същност, като познаваш Божиите мисли и възгледи за това как се отнася към всички неща и събития, и като познаваш Божиите принципи за справяне с различни хора, събития и неща. Познаването Му по този начин е най-добрият и най-подходящият подход. Що се отнася до познаването на Божието страдание, можете да пропуснете това; нямате нужда да познавате този аспект. Дори и да го познаваше, нямаше да си способен да съчувстваш на Бог, нямаше да си способен да проявяваш внимание към Него и нямаше да си способен да заемеш Неговото място в понасянето му. Така че няма нужда да се общува за това. Ако знаете, че понасянето на страдание е част от делото на въплътения Бог и е процес, който Той неизбежно преживява, като идва сред хората, разбирането на това е достатъчно. Няма нужда да му се обръща прекалено внимание, нито има нужда да се отплащате за каквото и да било. Ако се стремите към истината, може би някой ден ще разберете, но ако не си някой, който се стреми към истината, може да стигнеш до самия край и все така да не си способен да разбереш.

До голяма степен приключихме общуването по темата за страданието. Ако разбирате нагласата на въплътения Бог към страданието или ако разбирате какво страдание понася Той, какво ще искате да направите? Най-доброто нещо е да можете да практикувате истината, да бъдете отдадени, да бъдете сътворени същества, които отговарят на критериите, и да позволите Божието желание да бъде удовлетворено. Това е най-голямата отплата за Бог. Ако направиш това, Бог ще го запомни. Най-голямата отплата за Бог е да сте способни да се стремите към практикуване на истината и в крайна сметка да можете да постигнете спасение, като не позволите Божият план да пропадне, като не позволите Божиите слова да се окажат напразни, като позволите Божиите слова да се осъществят във вас и като позволите словата на Бог да станат ваш живот. Един ден, когато сте оцелели и сте станали членове на новото човечество, когато сте способни да станете господари на всички неща и да живеете в щастие и когато сте удовлетворили първоначалното желание на Бог при създаването на човечеството, това ще бъде най-голямата отплата за Бог. В деня, в който постигнете спасение и станете онези, които са оцелели, ще сте осъществили Божието желание за създаване на ново човечество. Бог ще е придобил група хора на земята, които могат да се покланят на Бог и могат да се боят от Бог и да отбягват злото — това желание на Бог ще бъде изпълнено. Когато Божието желание бъде изпълнено, може би в този ден Бог ще каже, че си Му помогнал да изпълни желанието Си и че си Му помогнал да сложи край на периода Си на страдание. Това е най-голямата отплата за Бог. Когато Божието желание бъде изпълнено, Бог вече няма да изразходва нищо за човечеството; Неговите очаквания ще са се реализирали. Бог вече няма да има нужда да извършва дело. Той ще е видял резултатите и ще е получил резултатите, делото Му ще е приключило, Той ще може да си почине и вече няма да има никакви грижи относно човечеството. Това ще означава, че ти — чрез твоето постигане на спасение чрез стремеж към истината — си помогнал на Бог да се освободи от чувството на трудност, което изпитва, и от Неговия шестхилядолетен път на трудности. Бог ще ти благодари. Това е така, защото чакането ще е било толкова дълго, но за щастие Бог най-накрая ще е видял резултатите, желанието Му ще е изпълнено и Той ще е придобил ново човечество — ти трябва да се радваш за Бог. Ако наистина имаш сърце, което проявява внимание към Бог, ако наистина искаш да разбереш Божието сърце и да проявяваш внимание към него и искаш да дадеш нещо в замяна на Бог, тогава трябва да бъдеш послушен и покорен, да вървиш по пътя на спасението, да вървиш по пътя на боязън от Бог и отбягване на злото и да бъдеш някой, който е способен да се покланя на Бог. Това е най-голямата отплата за Бог. Разбира се, това също е единственият начин да се позволи на Бог да бъде утешен и да се изпълни Божието желание, като Му се позволи да се избави от всякакви грижи и очаквания, които има по отношение на хората. Разбира се, това е и най-добрият начин да се помогне на Бог да се освободи от пътя на трудности, който представлява Неговото шестхилядолетно чакане. Според Бог това е най-голямата отплата за Него; това е най-добрият дар, който би могъл да принесеш на Бог. Този дар се приема от Бог и се получава от Бог, и той е по-скъпоценен от безбройните десятъци, които би могъл да принесеш.

Можем ли да приключим общението по тази тема тук? (Да.) Тогава нека тук приключим днешното ни общение. Довиждане!

23 ноември 2024 г.