Свързвате ли обикновено химните, които слушате, с вашите собствени състояния и преживявания? Слушаш ли и разсъждаваш ли внимателно върху определени думи и теми, които са свързани с твоите преживявания и разбирания или които си способен да постигнеш? (Понякога, Боже, когато преминавам през определени неща, свързвам химните, които слушам, със собственото си положение, а друг път просто отбивам номера.) През по-голямата част от времето вие просто отбивате номера, нали? Ако в 95 процента от времето, в което слушате химни, просто отбивате номера, подобно слушане има ли някакво значение? Каква е целта на слушането на химни? Най-малкото то позволява на хората да се успокоят, да затворят сърцата си за различните сложни въпроси и мисли и да се смирят пред Бог, като дойдат пред Божиите слова, за да слушат внимателно и да разсъждават върху всяко изречение и абзац. Дали сега сте твърде заети със задачи, та нямате време да слушате и енергия да разсъждавате, или просто не знаете как да четете Божиите слова с молитва, да разсъждавате върху истината и да се смирите пред Бог? Вие просто се занимавате с изпълнението на дълга си всеки ден. Макар че може да е трудно и уморително, вие вярвате, че всеки ден е пълноценен, и не се чувствате празни или духовно безпомощни. Чувствате, че денят не е пропилян, че има стойност. Да живееш безцелно всеки ден се наричадезорганизираност. Не е ли така? (Да, така е.) Кажи Ми, ако нещата продължават така, след още три, пет, осем или десет години ще имате ли нещо значимо, с което да се похвалите? (Няма да има.) Ако не се сблъскате с някакви извънредни инциденти или някакви специални обстоятелства, подредени от Бог, ако няма лично наставничество и ръководство от Горното, което да ви дава събирания и общение и да разнищва същността на различни хора, събития и неща, да ви води за ръка и да ви учи, тогава вие всъщност губите много от времето си всеки ден, напредъкът ви е бавен и не придобивате почти нищо при навлизането си в живота. И така, всеки път, когато нещо се случи, вашата способност да разпознавате не се увеличава, преживяването и разбирането ви за истината не напредват, а освен това вие не успявате да преживеете и да напреднете във вярата си в Бог и в покорството си пред Него. Когато следващия път се сблъскате с нещо, все още не знаете как да се справите с него според истините принципи. В процеса на изпълнение на дълга си и преживяването на различни неща все още не можете активно да търсите принципи и да практикувате според истините принципи. Това е губене на време. Какви са крайните последици, до които води губенето на време? Времето и енергията ви са пропилени, а ревностните ви усилия са напразни. Пътят, по който сте вървели през всичките тези години, се окачествява като пътя на Павел. Ако си бил водач или работник в продължение на много години, но навлизането ти в живота е повърхностно, ръстът ти е малък и не разбираш никакви истини принципи, тогава ти не си подходящ за тази роля и не си способен да изпълниш никаква задача самостоятелно. Водачите и работниците са неподходящи за своите роли, а обикновените братя и сестри не могат да живеят самостоятелно църковния живот, не могат да ядат и да пият самостоятелно Божиите слова, не знаят как да преживяват Божието дело и нямат навлизане в живота. Ако никой не ги надзирава или напътства, те могат да се отклонят. Ако водачите и работниците не са под надзор или не са направлявани в работата си, те биха могли да се отклонят, да създадат независимо царство, да бъдат подведени от антихристи и дори да следват антихристи, без да го осъзнават, като все така си мислят, че отдават всичко на Бог. Това не е ли жалко? (Да, така е.) Сегашното ви положение е точно такова: едновременно лошо и жалко. Когато се сблъскате със ситуации, вие сте безпомощни и нямате никакъв изход. Когато става въпрос за действителни проблеми и за действителното съдържание на работата, вие не знаете как да действате или какво да направите. Всичко е заплетено и нямате представа как да го разрешите. Чувствате се доста щастливи от това, че сте толкова заети всеки ден, физически сте изтощени, а психически чувствате голямо напрежение, но резултатите от работата ви не са толкова добри. Принципите на всяка истина и пътищата за практикуване са ви били ясно изяснени чрез работните порядки в Божия дом, но вие нямате път в работата си, не можете да откриете принципите, обърквате се, когато се сблъскате със ситуации, не знаете как да действате и цялата ви работа е каша. Това не е ли жалко състояние? (Да, така е.) Това наистина е жалко състояние.

Някои хора казват: „Вярвам в Бог повече от десет години, аз съм опитен вярващ“. Някои казват: „Вярвам в Бог от двадесет години“. Други казват: „Какво са двадесет години вяра? Аз вярвам в Бог повече от тридесет години“. Вие вярвате в Бог от доста години, а някои от вас дори са служили като водачи или работници в продължение на много години и имат доста преживявания. Но как върви навлизането ви в живота? Доколко добре можете да схванете истините принципи? Служил си като водач или работник в продължение на много години и си придобил известно преживяване в работата си, но когато се сблъскаш с всякакви задачи, хора и неща, ще подчиниш ли практикуването си на истините принципи? Ще отстояваш ли Божието име? Ще защитаваш ли интересите на Божия дом? Ще опазиш ли Божието дело? Можеш ли да останеш непоколебими в свидетелството си? Когато се сблъскаш с прекъсвания и смущения в работата на църквата, предизвикани от антихристи и зли хора, ще имаш ли увереността и силата да се бориш с тях? Можеш ли да защитиш Божиите избраници и да отстояваш делото на Божия дом, като защитаваш интересите на Божия дом и Божието име от опозоряване? Можеш ли да направиш това? От това, което виждам, вие не можете да го направите, нито сте го правили. Всеки ден сте доста заети — с какво сте били заети? През всичките тези години сте жертвали семейството и кариерата си, понасяли сте страдания, плащали сте цената и сте влагали много усилия, но сте придобили малко. Някои водачи и работници дори са се сблъсквали многократно с подобни събития, хора и обстоятелства, но продължават да правят същите грешки, които водят до същите прегрешения. Не показва ли това липса на израстване в живота им? Не означава ли това, че те не са придобили истината? (Да, така е.) Не показва ли това, че те все още са контролирани от Сатана под неговата мрачна власт и не са постигнали спасение? (Да, така е.) Когато около теб в църквата по различно време възникват и се развиват най-различни събития, ти си безсилен да направиш каквото и да било. Особено когато се сблъсквате с антихристи и зли хора, които предизвикват прекъсвания и смущения в работата на църквата, вие не знаете как да се справите с тях. Просто оставяте нещата на самотек или в най-добрия случай се ядосвате и кастрите причинителите на смущението, но проблемът остава нерешен и нямате алтернативен план за действие. Някои дори си мислят: „Отдадох цялата си сила и цялото си сърце — нали Бог каза, че трябва да отдадем тези две неща? Дадох всичко от себе си. Ако все още няма резултати, вината не е моя. Просто хората са толкова лоши: дори когато разговаряш с тях за истината, те не слушат“. Казваш, че си отдал всичките си сили и цялото си сърце, но не си постигнал никакви резултати в работата. Не си отстоявал работата на църквата и не си защитавал интересите на Божия дом, а си позволил на зли хора да поемат контрола над църквата. Позволил си на Сатана да вилнее и да позори Божието име, докато си наблюдавал отстрани, неспособен да направиш нищо, неспособен да се справиш с нищо, въпреки че си имал властта за това. Не си могъл да останеш непоколебим в свидетелството си за Бог, но въпреки това си мислиш, че си разбрал истината и си отдал цялото си сърце и всичките си сили. Това ли означава да бъдеш добър стопанин? (Не.) Когато всякакви зли хора и неверници се появяват и играят различни роли на дяволи и сатани, оспорват работните порядки и правят нещо съвсем различно, лъжат и мамят Божия дом, когато смущават и прекъсват Божието дело, като правят неща, които позорят Божието име и петнят Божия дом, църквата, ти не правиш нищо друго, освен да се ядосваш, когато видиш това, но не можеш да се изправиш, за да отстоиш справедливостта, да разобличиш злите хора, да поддържаш работата на църквата, да се заемеш с тези зли хора и да се справиш с тях, както и да им попречиш да смущават работата на църквата и да петнят Божия дом, църквата. Щом не правиш тези неща, ти не си свидетелствал. Някои хора казват: „Не смея да правя тези неща, страхувам се, че ако се занимавам с твърде много хора, може да ги разгневя и ако те се обединят срещу мен, за да ме накажат и отстранят от длъжност, какво ще правя?“. Кажете Ми, дали те са страхливи и плахи, не притежават истината и не могат да разпознават хората или да прозрат идващото от Сатана смущение, или не са предани към изпълнението на дълга си, като просто се опитват да се защитят? Какъв е истинският проблем тук? Замисляли ли сте се някога за това? Ако ти по природа си плах, крехък, страхлив и боязлив, но след толкова години вяра в Бог, въз основа на разбирането на определени истини, развиеш истинска вяра в Бог, няма ли да си способен да преодолееш част от човешката си слабост, плахост и крехкост и да не се страхуваш повече от злите хора? (Да, така е.) Тогава каква е първопричината за вашата неспособност да се занимавате и да се справите със злите хора? Дали е заради това, че вашата човешка природа е изначално страхлива, плаха и боязлива? Това не е нито първопричината, нито същността на проблема. Същността на проблема е в това, че хората не са предани на Бог. Те защитават себе си, личната си безопасност, репутацията си, статуса си и изхода си. Липсата на преданост се проявява в това, че те винаги се защитават и се оттеглят като костенурка в черупката си, когато се сблъскат с нещо, и изчакват, докато то отмине, преди отново да покажат глава. Независимо с какво се срещат, те винаги ходят по тънък лед, изпитват голяма тревога, безпокойство и страх и са неспособни да се изправят и да защитят работата на църквата. Какъв е проблемът тук? Дали не е в липсата на вяра? Ти нямаш истинска вяра в Бог, не вярваш, че Бог е Върховният владетел на всички неща, и не вярваш, че животът ти, че всичко твое е в Божиите ръце. Не вярваш на това, което Бог казва: „Без Божието позволение Сатана не смее да помръдне и косъм от тялото ти“. Разчиташ на собствените си очи и преценяваш фактите, преценяваш нещата въз основа на собствените си изчисления, като винаги защитаваш себе си. Не вярваш, че съдбата на човека е в Божиите ръце. Страхуваш се от Сатана, страхуваш се от злите сили и от злите хора. Това не е ли липса на искрена вяра в Бог? (Да, така е.) Защо няма истинска вяра в Бог? Дали това е така, защото преживяванията на хората са твърде повърхностни и те не могат да прозрат тези неща, или защото разбират твърде малко от истината? Каква е причината? Има ли нещо общо с покварения нрав на хората? Дали това е така, защото хората са твърде лукави? (Да, така е.) Независимо колко неща преживяват, независимо колко факти им се представят, те не вярват, че това е Божието дело или че съдбата на човека е в Божиите ръце. Това е един аспект. Другият смъртоносен проблем е, че хората се интересуват твърде много от себе си. Те не са готови да платят каквато и да било цена или да направят каквато и да било жертва за Бог, за Неговото дело, за интересите на Божия дом, за Неговото име или за Неговата слава. Те не са готови да направят нищо, което е свързано дори с най-малка опасност. Хората се интересуват твърде много от себе си! Заради страха си от смърт, от унижение, от това да попаднат в капана на зли хора и от това да изпаднат във всякакво затруднение, хората полагат големи усилия, за да запазят собствената си плът, като се стремят да не допускат да попаднат в каквито и да било опасни ситуации. От една страна, това поведение показва, че хората са твърде лукави, а от друга страна, то разкрива тяхното чувство за самосъхранение и егоизъм. Ти не желаеш да отдадеш себе си на Бог, а когато казваш, че си готов да отдадеш всичко на Бог, това не е нищо повече от желание. Когато се стигне до това действително да излезеш напред и да свидетелстваш за Бог, да се бориш срещу Сатана и да се изправиш пред опасност, смърт и различни трудности и изпитания, ти вече не си готов. Твоето малко желание рухва и ти правиш всичко възможно, за да защитиш първо себе си, а след това вършиш някаква безсъдържателна работа, която трябва да свършиш, работа, която е видима за всички. Човешкият ум все пак е по-гъвкав от този на машината: той умее да се адаптира, когато се сблъсква със ситуации, знае кои действия допринасят за неговите собствени интереси и кои не, и бързо прилага всички методи, с които разполага. Следователно, когато се сблъскаш с някои неща, крехкото ти доверие в Бог не е способно да остане непоколебимо. Ти се държиш лукаво с Бог, предприемаш тактики срещу Него и правиш номера, а това разкрива липсата ти на истинска вяра в Бог. Мислиш, че Бог не заслужава доверие, че Той може да не е способен да те защити или да ти осигури безопасност, че Бог може дори да те остави да умреш. Чувстваш, че Бог е ненадежден и че само ако разчиташ на себе си, можеш да си сигурен. Какво се случва накрая? Независимо от обстоятелствата или въпросите, с които се сблъскваш, ти подхождаш към тях, като използваш тези методи, тактики и стратегии, и не си способен да останеш непоколебим в свидетелството си за Бог. Независимо от обстоятелствата, ти не си способен да бъдеш пригоден водач или работник, не си способен да проявиш качествата или действията на стопанин и не си способен да проявиш пълна преданост, като по този начин губиш свидетелството си. Независимо с колко въпроса се сблъскваш, ти не си способен да се уповаваш на вярата си в Бог, за да показваш преданост и да изпълняваш отговорността си. Затова крайният резултат е, че не придобиваш нищо. Във всяко обстоятелство, което Бог е устроил за теб, и когато си се борил срещу Сатана, твоят избор винаги е бил да се оттеглиш и да избягаш. Ти не си следвал траекторията, която Бог е посочил или определил за теб да преживееш. Така че в разгара на тази битка губиш шанса си за истината, разбирането и преживяванията, които би трябвало да придобиеш. Всеки път, когато се озовеш в обстоятелства, устроени от Бог, ти преминаваш през тях по един и същи начин и ги завършваш по един и същи начин. Накрая доктрината и уроците, които си усвоил, са едни и същи. Нямаш истинско разбиране, просто си усвоил няколко преживявания и уроци, като например: „Не бива да правя това в бъдеще. Когато се сблъскам с подобни ситуации, трябва да бъда предпазлив спрямо тях, трябва да си напомням за това, трябва да внимавам с този тип хора, да избягвам този тип хора и да се пазя от този тип хора“. Това е всичко. Какво си придобил? Дали са познания и проницателност, или са преживявания и поуки? Ако това, което придобиваш, няма нищо общо с истината, тогава ти не си придобил нищо, нищо, което наистина би трябвало да си придобил. По този начин, при обстоятелствата, устроени от Бог, ти си Го разочаровал. Не си получил това, което Той е искал за теб, така че със сигурност ти си разочаровал Бог. В това изпитание или обстоятелство, устроено от Бог, ти не си получил истината, която Той е искал да имаш. Твоето богобоязливо сърце не е пораснало, истините, които би трябвало да разбереш, остават неясни, все още нямаш разбиране за областите, в които се нуждаеш от разбиране за себе си, поуките, които би трябвало да си усвоил, не са придобити, а истините принципи, които би трябвало да следваш, са ти убегнали. Едновременно с това не е пораснала и вярата ти в Бог. Тя си остава там, където е започнала първоначално. Тъпчеш на едно място. И така, какво се е увеличило? Може би сега разбираш някои доктрини, които не си познавал преди, или си видял грозната страна на определен тип хора, които преди не си разбирал. Но и най-малката частица, свързана с истината, за теб си остава невидима, неразбрана, непризната и непреживяна. Макар че продължаваш да работиш или да изпълняваш дълга си, ти все още не разбираш и не познаваш принципите, които трябва да следваш. Това е много разочароващо за Бог. Най-малкото при това конкретно обстоятелство ти не си увеличил предаността си към Бог или вярата, която изначално би трябвало да расте в теб. Не си постигнал нито едно от двете, което е просто жалко! Някой може да каже: „Ти твърдиш, че не съм придобил нищо, но това не е вярно. Най-малкото аз съм придобил самопознание и разбиране за хората, събитията и нещата около мен. Имам по-ясно разбиране за човешката същност и за себе си“. Разбирането на тези неща счита ли се за истински напредък? Дори да не вярваш в Бог, когато доживееш до четиридесет или петдесет години, ще си повече или по-малко запознат с тях. Хората с малки или средни заложби могат да постигнат това. Те могат да имат разбиране за себе си, за предимствата и недостатъците, за силните и слабите страни на своята човешка природа, както и за това в какво ги бива и в какво не. Когато навършат четиридесет или петдесет години, те вече трябва да имат повече или по-малко разбиране за човешката природа на различните типове хора, с които често общуват. Би трябвало да знаят с кои типове хора е подходящо да общуват и с кои не, с кои е подходящо да се сдружават и с кои не, кои трябва да държат на разстояние и с кои трябва да се сближат — повече или по-малко те са способни да разбират всички тези неща. Ако някой е объркан, ако заложбите му са твърде малки, ако той е идиот или е умствено изостанал, тогава той няма това разбиране. Ако си вярвал в Бог в продължение на много години, чул си толкова много истини и си преживял толкова много различни обстоятелства, а единствената ти придобивка е в областта на човешката природа, в разпознаването на хората или в разбирането на някои прости въпроси, това може ли да се счита за истинска придобивка? (Не, не може.) И така, какво е истинска придобивка? Тя е свързана с твоя ръст. Ако придобиеш нещо, тогава напредваш и ръстът ти се увеличава. Ако наистина не придобиеш нищо, ръстът ти не се увеличава. И така, с какво е свързана тази придобивка? Най-малкото, тя е свързана с истината. По-точно с истините принципи. Когато разбираш, когато можеш да следваш и да практикуваш истините принципи, които трябва да се спазват, докато се справяш с различни въпроси и хора, и когато те се превърнат в твои принципи и стандарти за собствено поведение, тогава това е истинска придобивка. Когато тези истини принципи се превърнат в принципите и критериите, които би трябвало да следваш в собственото си поведение, те стават част от твоя живот. Когато този аспект на истината се вкорени в теб, той става твой живот и именно тогава животът ти израства. Ако все още не си проумял истините принципи, свързани с този вид въпроси, и все още не знаеш как да се справяш, когато се сблъскаш с тях, тогава ти не си придобил истината в това отношение. Очевидно е, че този аспект на истината не е твоят живот и че твоят живот не е израснал. Умението да говориш е безполезно — така или иначе всичко е доктрина. Можеш ли да измериш това? (Да, мога.) Постигнал ли си напредък през това време? (Не, не съм.) Ти просто си използвал човешката си воля и интелект, за да обобщиш някои преживявания, като например да кажеш: „Този път научих какви неща вече няма да казвам или да правя, какви неща ще правя повече или по-малко и какво определено няма да правя“. Това признак на израстване в живота ли е? (Не, не е.) Това е признак, че ти липсва сериозно духовно разбиране. Единственото, което можете да правите, е да обобщавате правила, думи и лозунги, които нямат нищо общо с истината. Не правите ли точно това? (Да, така е.) Всеки път, когато преживявате нещо, след всяко значимо събитие, вие се увещавате, като си казвате: „Божке, в бъдеще трябва да постъпя така или иначе“. Но следващия път, когато възникне подобна ситуация, тя пак завършва с неуспех и вие се разочаровате, като си казвате: „Защо съм такъв?“. Ядосвате се на себе си, като си мислите, че не сте успели да отговорите на собствените си очаквания. Полезно ли е това? Не става въпрос за това, че не си успял да отговориш на собствените си очаквания, или че си глупав, или че обстоятелствата, които Бог е устроил, са погрешни, и със сигурност не става въпрос за това, че Бог се отнася несправедливо към хората. Става въпрос за това, че не се стремиш към истината или не я търсиш, че не действаш в съответствие с Божиите слова и не се вслушваш в тях. Винаги вкарваш в това човешката воля. Ти си свой собствен господар и не позволяваш на Божиите слова да вземат връх. Предпочиташ по-скоро да слушаш други хора, а не Божиите слова. Не е ли така? (Да, така е.) Смяташ ли, че като натрупаш някакви преживявания и поуки от едно събитие или при определено обстоятелство, си постигнал напредък? Ако наистина си постигнал напредък, когато Бог те изпитва следващия път, ти ще си способен да защитиш Божието име, да защитиш интересите и работата на Божия дом, да гарантираш, че цялата работа върви гладко и че не страда от никакви смущения или пречки. Ти ще се погрижиш Божието име да остане чисто и неопетнено, ръстът на живота на твоите братя и сестри да не пострада и Божиите приношения да бъдат защитени. Това означава, че си постигнал напредък, че си годен за оползотворяване и че притежаваш навлизане в живота. Точно сега вие все още не сте постигнали това. Макар че мозъкът ви е малък, той е изпълнен с много неща и вие не сте прости. Макар че може да имате искреността да отдадете всичко на Бог и желание да се избавите и да изоставите всичко заради Него, все пак когато се сблъскате с някои неща, вие не сте способни да се опълчите срещу различните си ненаситни копнежи, намерения и планове. Колкото повече Божият дом и Божието дело се сблъскват с различни трудности, толкова повече ти се свиваш, толкова по-невидим ставаш и толкова по-малко вероятно е да се изправиш и да поемеш отговорност за тази работа, за да защитиш интересите на Божия дом и Божието дело. И така, какво се случи с твоята искреност да отдадеш всичко на Бог? Защо тази малка частица искреност е толкова крехка и уязвима? Какво се случи с твоята малка частица готовност да отдадеш всичко и да изоставиш всичко заради Бог? Защо тя не е способна да остане непоколебима? Какво я прави толкова уязвима? Какво потвърждава това? Това потвърждава, че ти липсва истински ръст, че твоят ръст е плачевно малък и че един малък демон може лесно да те обърка: достатъчно е едно малко прекъсване, за да се обърнеш и да последваш този малък демон. Дори да имаш някакъв ръст, той се ограничава до преживяванията ти в някои повърхностни въпроси, които не са свързани с твоите собствени интереси, и ти все още едва успяваш да защитиш интересите на Божия дом и да направиш няколко малки неща, които смяташ, че можеш да постигнеш, и които са в рамките на твоите способности. Когато става въпрос наистина да останеш непоколебим в свидетелството си, когато църквата се сблъсква с широкомащабни репресии и смущения от страна на зли хора и антихристи, къде си ти? Какво правиш ти? Какво мислиш ти? Това ясно илюстрира проблема, нали? Ако един антихрист, докато изпълнява дълга си, мами тези над него и под него и действа безразсъдно, като прекъсва и смущава работата на църквата, разпилява приношенията и подвежда братята и сестрите да го следват, а ти не само че не го разпознаваш, не обуздаваш усилията му или не докладваш за него, но дори придружаваш антихриста и му помагаш да постигне желаните от него резултати в извършването на всички тези неща, тогава кажи Ми какъв е резултатът от твоята малка решимост наистина да отдадеш всичко на Бог? Не е ли това твоят истински ръст? Когато антихристите, злите хора и всякакви неверници идват, за да смущават и разрушават работата на Божия дом, особено когато петнят църквата и позорят Божието име, какво правиш ти? Изправял ли си се, за да говориш в защита на работата на Божия дом? Изправял ли си се, за да обуздаеш усилията им или да ги ограничиш? Не само че не си се изправял и не си ги спирал, но и придружаваш антихристите в злодеянията им, помагаш им и ги подкрепяш, и действаш като техен инструмент и помощник. Нещо повече, когато някой напише писмо, за да информира за проблем с антихристите, ти го пращаш в глуха линия и избираш да не се занимаваш с него. И така, дали в този решаващ момент твоята решимост и желание да изоставиш всичко, за да отдадеш всичко на Бог, имат някакъв ефект? Ако не са имали никакъв ефект, тогава е съвсем очевидно, че тези тъй наречени желание и решимост не са твоят истински ръст, не са това, което си придобил, вярвайки в Бог толкова много години. Те не могат да заместят истината. Те не са нито истината, нито навлизане в живота. Не са показателни за това, че човек има живот, те са просто вид пожелателно мислене, блян и копнеж на хората за нещо красиво — те нямат нищо общо с истината. Следователно вие трябва да се събудите и да видите ясно своя истински ръст. Не си мислете, че само защото имате малко заложби и сте изоставили много неща като образование, кариера, семейство, брак и перспективите на плътта, вашият ръст е някак си голям. Някои хора дори са били водачи или работници откакто са положили основите на първоначалната си вяра в Бог. С годините са натрупали определени преживявания и поуки и могат да проповядват няколко думи и доктрини. Поради това смятат, че техният ръст е по-голям от този на другите, че имат навлизане в живота и че са стълбове и колони в Божия дом и че са тези, които Бог усъвършенства. Това е неправилно. Не мислете за себе си като за добри хора — вие все още сте далеч от това! Дори не сте способни да разпознаете антихристите. Вие нямате истински ръст. Въпреки че си служил като водач или работник в продължение на много години, все още няма област, в която да си подходящ, не си способен да свършиш много истинска работа и можеш да бъдеш използван само неохотно. Ти не си човек с голям талант. Ако някой от вас има дух за усърдна работа и понасяне на трудности, той най-много да е работен кон. Вие не сте подходящи. Някои хора стават водачи или работници просто защото са ентусиазирани, защото имат образователна основа и притежават определени заложби. Освен това някои църкви не са способни да намерят идеалния човек, който да ги ръководи, така че тези хора са издигнати като изключения от правилото и преминават през обучение. От тези хора някои постепенно са били заменени и отстранени в процеса на разобличаване на различните типове хора. Някои, които са продължили да следват и досега, все още остават, но те все още не могат да разпознаят нищо. Били са способни да останат само защото не са извършили нищо лошо. Освен това те са способни да вършат някаква работа благодарение изцяло на работните порядки, които идват от Горното, заедно с прякото наставничество, надзора, допитването, проследяването, наблюдението и кастренето — но това не означава, че те са подходящи хора. Това е така, защото вие често се покланяте на другите, следвате ги, отклонявате се, вършите лоши неща и изпадате в пълно объркване от някои ереси и заблуди, като накрая губите чувството си за посока и не знаете в кого наистина вярвате. Това е действителният ви ръст. Ако кажа, че нямате абсолютно никакво навлизане в живота, това би било несправедливо спрямо вас. Мога да кажа единствено, че обхватът на вашите преживявания е твърде ограничен. Имате някакво навлизане само след като бъдете кастрени и сериозно дисциплинирани, но когато става въпрос за неща, свързани със значими принципи, особено когато се изправяте срещу антихристи, лъжеводачи, които заблуждават хората и предизвикват смущения, вие нямате какво да покажете и ви липсва каквото и да било свидетелство. По отношение на житейските преживявания и навлизането в живота преживяванията ви са твърде повърхностни и ви липсва истинско разбиране за Бог. Все още нямате какво да покажете в това отношение. Когато става въпрос за действителна църковна работа, вие не знаете как да общувате за истината и да разрешавате проблеми. Тук също нямате какво да покажете. По отношение на тези аспекти вие нямате какво да покажете за себе си. Така че не сте подходящи за ролята на водачи и работници. Като обикновени вярващи обаче повечето от вас имат известно навлизане в живота, макар то да е много малко и да не му достига истината реалност. Предстои да се види дали можете да издържите проверките. Само когато се появят действително големи изпитания, големи изкушения или сериозни и директни наказания и съд от Бог, може да се провери дали имаш истински ръст и истина реалност, дали можеш да останеш непоколебим в свидетелството си, какви ще бъдат отговорите в твоя изпит и дали отговаряш на Божиите изисквания — тогава ще се разкрие твоят истински ръст. Засега е все още преждевременно да се каже, че имаш ръст. По отношение на ролята на водач и работник вие нямате истински ръст. Когато се сблъсквате с въпроси, вие се обърквате, а когато се изправяте пред смущения от зли хора или антихристи, вие търпите поражение. Не можете да изпълните самостоятелно нито една важна задача. Винаги имате нужда някой да ви наблюдава, напътства и да ви сътрудничи, за да си свършите работата. С други думи, вие не можете да управлявате кораба. Независимо дали играете главна или поддържаща роля, вие не можете да се справяте сами или да изпълните дадена задача самостоятелно. Вие сте изключително неспособни да завършите добре дадена задача без надзор и загриженост от страна на Горното. Ако в крайна сметка прегледът на работата ви покаже, че сте се справили добре във всички аспекти, че сте вложили сърцето си във всяка част от работата си, че сте направили всичко добре и че сте се справили с всичко правилно и в съответствие с истините принципи, че сте работили въз основа на ясно разбиране на истината и в търсене на истините принципи, така че да сте способни да разрешавате проблеми и да вършите работата си добре, тогава вие сте подходящи. До този момент обаче, съдейки по всичко, което сте преживели, вие не сте подходящи. Ключовият проблем с вашата пригодност е, че не можете да изпълнявате самостоятелно възложените ви задачи — това е единият аспект. От друга страна, ако няма надзор от Горното, вие може да отклоните хората или да ги накарате да изоставят правилния път. Не можете да ги доведете пред Бог или да въведете братята и сестрите от църквата в истината реалност или в правилния път на вярата в Бог, така че всички Божии избраници да могат да изпълняват дълга си. Ти не можеш да постигнеш нищо от това. Ако има период от време без разследване от Горното, винаги има много отклонения и недостатъци в обхвата на работата, за която отговаряте, както и проблеми от всякакъв вид и величина. И ако Горното не ги коригира, ако не ги контролира или ако не се занимава лично с тях, кой знае докъде ще стигнат тези отклонения и кога ще спрат. Това е вашият истински ръст. Затова казвам, че сте доста неподходящи. Искате ли да чуете това? То не ви ли кара да се чувствате негативно? (Боже, в сърцата си се чувстваме доста неудобно, но това, за което Бог разговаря, наистина е факт. Ние нямаме ни най-малка частица ръст или истина реалност. Когато се появят антихристи, няма да сме способни да ги разпознаем.) Трябва да ви обърна внимание на тези неща. В противен случай през цялото време ще се чувствате онеправдани и че с вас се отнасят лошо. Вие не разбирате истината, а знаете само как да говорите за някои думи и доктрини. По време на събирания обикновено вече дори не подготвяте чернова на изказването си по доктрината и вече не страдате от сценична треска, затова си мислите, че имате ръст. Ако имаш ръст, тогава защо не си подходящ? Защо не можеш да общуваш за истината и да се занимаваш с въпроси? Можеш единствено да говориш за думи и доктрини, за да накараш братята и сестрите си да те одобряват. Това не удовлетворява Бог и не те прави подходящ. Способността ти да говориш за тези думи и доктрини не може да разреши никакви действителни проблеми. Бог подрежда малка ситуация, която те разобличава, и става ясно колко малък е твоят ръст, че изобщо не разбираш истината и че не можеш да прозреш нищо. И тя те разобличава като беден, жалък, сляп и невеж. Не е ли така? (Да, така е.) Ако можете да приемете тези неща, това е добре. Ако не можете, отделете време и помислете върху тях. Помислете върху това, което казвам: има ли смисъл, основава ли се на реалността? Отнася ли се за вас? Дори да се отнася за вас, не се настройвайте негативно. Негативизмът няма да ви помогне да разрешите никакви проблеми. Като вярващ в Бог, ако искаш да изпълняваш дълга си и да бъдеш водач или работник, не можеш да се откажеш, когато се сблъскаш с неуспехи и провали. Трябва да се изправиш и да продължиш да вървиш напред. Трябва да се съсредоточиш върху това да се снабдиш с определени аспекти на истината в областите, в които имаш пропуски или недостатъци и в които имаш сериозни проблеми. Негативността и вцепеняването няма да решат нищо. Когато се сблъскаш с въпроси, спри да изтъкваш думи и доктрини, както и различни видове обективни разсъждения — те няма да помогнат. Когато Бог те проверява и ти кажеш: „По онова време здравето ми не беше много добре, бях млад и обкръжението ми не беше много спокойно“, ще се вслуша ли Той в това? Бог ще попита: „Ти чу ли истината, когато общувах с теб за нея?“. Ако кажеш: „Да, чух я“, Той ще попита: „Имаш ли работните порядки, които ти бяха предадени?“. Тогава ти ще кажеш: „Да, имам ги“ и Той ще продължи: „Тогава защо не си ги следвал? Защо се провали толкова злощастно? Защо не можа да останеш непоклатим в свидетелството си?“. Всяка обективна причина, която изтъкваш, е несъстоятелна. Бог не се интересува от твоите оправдания или доводи. Той не гледа колко много доктрини си способен да изговориш или колко си добър в защитата си. Това, което Бог иска, е твоят истински ръст и животът ти да расте. Независимо кога, независимо какво ниво водач ще заемеш или колко висок е твоят статус, никога не забравяй кой си и какво си пред Бог. Независимо колко много доктрини си способен да изговориш, независимо каква практика имаш в изговарянето на доктрини, независимо какво си направил или с какво си допринесъл за Божия дом, нищо от това не показва, че притежаваш истински ръст, нито е признак, че имаш живот. Когато навлезеш в истината реалност, когато схванеш истините принципи, когато останеш непоколебим в свидетелството си при сблъсъка с въпроси, когато си способен да изпълняваш задачите си самостоятелно и си подходящ за оползотворяване, тогава ще имаш истински ръст. Добре, нека да приключим тази дискусия тук и да преминем към основната тема на нашето общение.

Докъде стигна общението ни на последното събиране? (На последното събиране Бог разговаря за „избавянето от бремето, което идва от семейството“. Една част от това означава да се избавим от очакванията за потомството си. Бог ни го обясни на два етапа: единият беше свързан с поведението на родителите, докато децата им са все още непълнолетни, а другият — с поведението им, когато децата им са пълнолетни. Независимо от възрастта на децата им, независимо дали са пълнолетни, или не, в действителност поведението и действията на родителите са в разрез с Божието върховенство и подреденото от Бог. Родителите винаги искат да контролират съдбата на децата си и да се намесват в живота им, но пътят, който децата избират, и стремежите, които имат, не са нещо, което родителите им могат да определят. Съдбите на хората не са нещо, което родителите им могат да контролират. Бог посочи също така правилния възглед, с който да възприемаме нещата: независимо от етапа в живота на детето, достатъчно е родителите му да изпълняват своите отговорности, а останалото е свързано с покорство пред Божието върховенство, пред подредбите на Бог и пред предопределеното от Него.) Миналия път разговаряхме за това, че хората трябва да се избавят от родителските очаквания за потомството си. Разбира се, тези очаквания са породени от човешката воля и формиране на идеи и не са съобразени с факта, че Бог подрежда човешката съдба. Тези очаквания не са част от човешката отговорност. Те са нещо, от което хората трябва да се избавят. Независимо колко големи са очакванията на родителите към децата им и независимо дали родителите вярват, че очакванията към децата им са правилни и уместни, щом тези очаквания противоречат на истината, че Бог е Върховен владетел на човешката съдба, тогава хората трябва да се избавят от тях. Може да се каже, че това е и нещо негативно. То не е нито правилно, нито положително. То противоречи на родителските отговорности и излиза извън обхвата им. То съдържа нереалистични очаквания и изисквания, които противоречат на човешката същност. Миналия път разговаряхме за някои необичайни действия и поведение, както и за някои крайни постъпки, проявявани от родителите към техните все още непълнолетни деца, които водят до всевъзможни негативни влияния и натиск върху децата им, разрушават физическото, психическото и духовното им благополучие. Тези неща показват, че това, което родителите правят, е неуместно и неподходящо. Това са мисли и действия, от които хората, които се стремят към истината, трябва да се избавят, защото от гледна точка на човешката същност те са жесток и нечовешки начин да се разруши физическото и духовното благополучие на детето. Следователно това, което родителите трябва да правят за своите все още непълнолетни деца, е да изпълняват своите отговорности, а не да планират, да контролират, да устройват или да определят тяхното бъдеще и съдба. Не повдигнахме ли миналия път въпроса за двата основни аспекта, свързани с изпълнението на отговорностите на родителите към техните непълнолетни деца? (Да, така е.) Ако тези два аспекта са изпълнени, значи ти си изпълнил своята отговорност. Ако не са изпълнени, тогава дори да отгледаш детето си така, че то да стане някакъв майстор или талантлив човек, твоята отговорност остава неизпълнена. Независимо колко усилия полагат родителите за децата си, независимо дали това означава косите им да побелеят от безпокойство, да се изтощят дотам, че да се разболеят, независимо колко висока цена плащат, колко силно влагат сърцето си или колко пари хвърлят, нищо от това не може да се счита за изпълнение на техните отговорности. И така, какво означава, когато казвам, че родителите трябва да изпълняват своите отговорности към малките си деца? Кои са двата основни аспекта? Кой ги помни? (Миналия път Бог разговаря за две отговорности. Едната от тях е да се грижим за физическото здраве на детето, а другата е да напътстваме, да възпитаваме и да подпомагаме психическото му здраве.) Толкова е просто. В действителност грижата за физическото здраве на детето е лесна — просто не му позволявайте да получава прекалено много натъртвания и синини или да яде каквото не трябва, не правете нищо, което би повлияло негативно на растежа му, и доколкото е възможно за родителите, осигурете му достатъчно храна, да се храни добре и здравословно, да си почива достатъчно, да не боледува или рядко да боледува, а когато се разболее, го лекувайте своевременно. Могат ли повечето родители да постигнат тези критерии? (Да.) Това е нещо, което хората могат да постигнат. Задачите, които Бог дава на хората, са лесни. Тъй като животните също могат да покрият тези критерии, ако хората не са способни да ги покрият, не са ли те по-лоши от животните? (Да, така е.) Ако дори животните могат да постигнат тези неща, а хората не могат, тогава те наистина са жалки. Това е отговорността, която родителите имат към физическото здраве на децата си. Що се отнася до психическото благополучие на децата им, това също е една от отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, докато отглеждат малките деца. След като децата им са физически здрави, родителите трябва да насърчават и тяхното психично здраве, и това на мислите им, като направят необходимото те да мислят за проблемите по начини и в посоки, които са положителни, активни и оптимистични, така че да могат да водят по-добър живот и да не бъдат радикални, склонни към изопачавания или враждебни. Какво още? Те трябва да са способни да израснат нормални, здрави и щастливи. Например, когато децата започнат да разбират какво казват родителите им и могат да водят прости, нормални разговори с тях, както и когато започнат да проявяват интерес към нови неща, родителите може да им разказват библейски истории или да споделят прости истории за собственото си поведение, за да ги насочват. По този начин децата могат да разберат какво означава да се държиш добре и какво да правиш, за да бъдеш добро дете и добър човек. Това е форма на духовно напътствие за децата. Родителите не бива да им казват, че просто трябва да печелят много пари, когато пораснат, или да станат високопоставени служители, което ще им осигури несметно богатство и ще ги предпази от страдания или тежък физически труд, ще им даде власт и престиж да раздават команди на другите. Не бива да внушават на децата си такива негативни неща, а да им споделят положителни неща. Или те трябва да разказват на децата си истории, които са съобразени с възрастта им и носят положително възпитателно послание. Например да ги учат да не лъжат и да не бъдат деца, които лъжат, да ги накарат да разберат, че човек трябва да понесе последствията от лъжата, да обяснят собственото си отношение към лъжата и да подчертаят, че децата, които лъжат, са лоши и хората не обичат такива деца. Най-малкото те трябва да дадат на децата си да разберат, че трябва да бъдат честни. Освен това родителите трябва да не допускат децата им да развиват крайни или радикални идеи. Как може да се предотврати това? Родителите трябва да научат децата си да бъдат толерантни към другите, да проявяват търпение и прошка, да не проявяват своеволие или егоизъм при възникване на проблеми и да се научат да бъдат добри и хармонични в отношенията си с другите. Ако се сблъскат със зли или лоши хора, които се опитват да им навредят, те трябва да се научат да се отдръпнат, вместо да се справят със ситуацията чрез конфронтация и насилие. Родителите трябва да избягват да насаждат семената или мислите за склонност към насилие в съзнанието на малките си деца. Те трябва да им дадат ясно да разберат, че насилието не е нещо, което се цени от родителите, и че децата, които са склонни към насилие, не са добри деца. Ако хората имат склонност към насилие, накрая може да се стигне до извършване на престъпление и сблъскване с обществените ограничения и наказания съгласно закона. Хората със склонност към насилие не са добри хора, те не са хора, които се ползват с добро име. От друга страна, родителите трябва да възпитават децата си да станат самостоятелни. Децата не бива да очакват храната и дрехите просто да им бъдат поднесени. Те трябва да се научат да вършат нещата сами, когато са способни или знаят как да ги вършат, и да избягват постоянната нагласа за мързелуване. Родителите трябва по различни начини да насочват децата си да разбират тези положителни и правилни въпроси. Разбира се, когато видят, че се случват или възникват негативни неща, родителите трябва просто да информират децата си, че такова поведение не е добро, че добрите деца не постъпват така, че те самите не харесват такова поведение и че децата, които постъпват по този начин, могат да се сблъскат със съдебни наказания, санкции и възмездие в бъдеще. Накратко, родителите трябва да предадат на децата си най-простите и фундаментални принципи за това как да се държат и как да действат. Най-малкото, докато все още са непълнолетни, децата трябва да се научат да практикуват проницателност, да правят разлика между добро и лошо, да знаят кои действия определят добрия човек в сравнение с лошия, кои неща са показателни за поведението на добрия човек и кои действия се считат за лоши и показват поведението на лошия човек. Това са най-основните неща, на които трябва да бъдат научени. Освен това децата трябва да разберат, че другите хора презират някои видове поведение, като например кражбата или вземането на чужди вещи без разрешение, използването на вещите им без одобрение, разпространяването на клюки и сеенето на раздор между хората. Всички тези и подобни действия са показателни за поведението на лош човек, те са негативни неща и не са угодни на Бог. Когато децата пораснат малко, те трябва да бъдат научени да не бъдат своенравни във всичко, което правят, да не губят бързо интерес, да не бъдат импулсивни или прибързани. Те трябва да обмислят последствията от всяко действие, което предприемат, и ако знаят, че тези последствия може да се окажат неблагоприятни или катастрофални, трябва да се въздържат от действия, без да позволяват на изгодите или желанията им да размътят главите им. Родителите трябва също така да учат децата си кои са типичните думи и действия на лошите хора, като им предоставят основно разбиране за лошите хора и критерии, по които да ги оценяват. Те трябва да се научат да не се доверяват твърде лесно на непознати хора или на техните обещания и да са предпазливи, когато приемат неща от непознати. Трябва да бъдат научени на всички тези неща, защото светът и обществото са зли и пълни с капани. Децата не бива да се доверяват с лека ръка на всеки. Те трябва да бъдат научени да разпознават злите и лошите хора, да бъдат предпазливи и да се държат настрани от злите хора, за да не бъдат натопени или измамени от тях. По отношение на тези основни уроци родителите трябва да насочват и ръководят децата си с положителна нагласа през годините, в които те се развиват. От една страна, родителите трябва да се стремят децата им да растат здрави и силни по време на отглеждането им, а от друга страна, те трябва да насърчават здравословното психическо развитие на децата си. Какви са признаците на здравия дух? Те се състоят в това, че човек има правилна гледна точка за живота и може да поеме по правилния път. Дори да не вярва в Бог, той все пак избягва да следва зли тенденции през годините, в които се развива. Ако родителите забележат някакво отклонение в децата си, те трябва незабавно да проверят поведението им, да го коригират и да ги напътстват правилно. Например, ако в ранните си години децата им са изложени на определени неща, които се случват като част от зли тенденции или на определени неправилни доводи, или мисли и възгледи, в случаите, когато нямат проницателност, те може да ги последват или да им подражават. Родителите трябва да открият тези проблеми навреме и да осигурят незабавна корекция и точно напътствие. Това също е тяхна отговорност. Накратко, целта е да се гарантира, че децата имат основна, положителна и правилна посока на развитие на своите мисли, на своето поведение, на отношението към другите и възприемането на различни хора, събития и неща, така че да могат да се развиват в градивна, а не в нечестива посока. Например невярващите често казват: „Животът и смъртта са предопределени, богатството и честта се определят от Небето“. Колко страдания и удоволствия човек трябва да преживее в живота си е нещо предопределено от Бог и не може да бъде променено от хората. От една страна, родителите трябва да информират децата си за тези обективни факти, а от друга — да ги научат, че животът не е свързан само с физическите нужди, камо ли пък с удоволствията. Има по-важни неща, които хората трябва да правят в този живот, отколкото да ядат, да пият и да търсят развлечения. Те трябва да вярват в Бог, да се стремят към истината и да се стремят към спасение от Бог. Ако хората живеят само за удоволствие, за да ядат, да пият и да търсят развлечения в плътта, тогава те са като зомбита и животът им няма никаква стойност. Те не създават никаква положителна или смислена стойност и не заслужават да живеят или дори да бъдат човешки същества. Дори ако дадено дете не вярва в Бог, то поне следва да бъде добър човек и човек, който се грижи за изпълнението на своя дълг. Разбира се, ако е избрано от Бог и желае да участва в църковния живот и да изпълнява свой дълг, когато порасне, това е още по-добре. Ако децата им са такива, тогава родителите още повече трябва да изпълняват отговорностите си към непълнолетните си деца въз основа на принципите, с които Бог наставлява хората. Ако не знаеш дали те ще повярват в Бог или ще бъдат избрани от Него, трябва най-малкото да изпълняваш отговорностите, които имаш към децата си през техните години на израстване. Дори да не знаеш или да не си способен да възприемеш тези неща, ти все пак трябва да изпълниш тези отговорности. Във възможно най-голяма степен ти трябва да изпълняваш задълженията и отговорностите, които следва да изпълняваш, да споделяш с децата си позитивните мисли и нещата, които вече знаеш. Най-малкото вие трябва да се погрижите духовното им израстване да върви в градивна посока и съзнанието им да е чисто и здраво. Не ги карайте да изучават всякакви умения и знания от ранна възраст под диктовката на вашите очаквания, култивиране или дори потисничество. Още по-сериозно е, когато някои родители придружават децата си, когато те участват в различни конкурси за таланти, в академични или спортни състезания, следят всякакви социални тенденции и посещават събития като пресконференции, раздаване на автографи и учебни сесии, присъстват на всякакви състезания и речи при връчване на награди и т.н. Като родители те най-малкото не би трябвало да позволяват на децата си да вървят по техните стъпки, като сами правят тези неща. Ако родителите водят децата си на такива дейности, от една страна е ясно, че те не са изпълнили своите отговорности като родители. От друга страна, те открито водят децата си по път, от който няма връщане назад, като възпрепятстват тяхното градивно умствено развитие. Накъде са повели децата си тези родители? Въвели са ги в злите тенденции. Това е нещо, което родителите не бива да правят. Освен това, по отношение на бъдещите пътища, по които ще поемат децата им, и професиите, които ще упражняват, родителите не бива да внушават неща от рода на: „Виж еди-кой си, той е пианист, започнал е да свири на пиано на четири или петгодишна възраст. Не се е отдавал на игри, не е имал приятели или играчки и се е упражнявал на пианото всеки ден. Родителите му са го придружавали на уроци по пиано, консултирали са се с различни учители и са го записвали на конкурси по пиано. Виж какъв известен човек е той сега — добре нахранен, добре облечен, обграден с аура от светлина и уважаван, където и да отиде“. Това ли е видът възпитание, който насърчава здравословното развитие на детския ум? (Не, не е това.) Тогава какъв вид възпитание е това? Това е възпитанието на дявола. Този вид възпитание е пагубно за всеки млад ум. То насърчава децата да се стремят към слава, да ламтят за различни аури, почести, позиции и удоволствия. Кара ги да копнеят и да се стремят към тези неща още от ранна детска възраст, кара ги да се тревожат, да изпитват силни опасения и безпокойство и дори ги кара да плащат всякаква цена, за да ги получат, да се будят рано и да работят до късно, за да преглеждат домашните си и да овладяват различни умения, да губят детските си години, като разменят тези ценни години за такива неща. По отношение на това, което се насърчава от злите тенденции, непълнолетните деца нямат способността да им се противопоставят или да ги разпознават. Така че, като настойници на своите непълнолетни деца, родителите трябва да изпълняват тази отговорност, като им помагат да разпознават и да се противопоставят на различните възгледи, които идват от злите тенденции в света, както и на всички негативни неща. Те трябва да предоставят положителни наставления и възпитание. Разбира се, всеки има своите стремежи, и някои малки деца може да желаят определени занимания, дори родителите им да не ги насърчават. Оставете ги да желаят каквото си искат. Родителите трябва да изпълняват своите задължения. Като родител ти имаш задължението и отговорността да регулираш мислите на децата си и да ги насочваш в положителна и градивна посока. Що се отнася до това дали те ще изберат да те слушат, или ще искат да действат според ученията ти, когато пораснат, това е техен личен избор, в който ти не можеш да се намесваш или да го контролираш. Накратко, през годините на израстване на децата родителите имат отговорността и задължението да внушават различни здравословни, правилни и положителни мисли и възгледи, както и житейски цели в съзнанието на децата си. Това е отговорността на родителите.

Някои родители казват: „Аз дори не знам как да възпитавам децата си. Още от дете съм объркан и просто правя всичко, което ми кажат моите родители, без да различавам правилно от грешно. Дори и сега все още не знам как да възпитавам деца“. Не се притеснявай, че не знаеш. Това не е непременно нещо лошо. По-лошото е, когато знаеш, но не го прилагаш на практика и продължаваш да възпитаваш децата си единствено да се стремят към превъзходство, като си казваш: „За нищо не ставам вече, но искам децата ми да ме надминат. По-младото поколение се възползва от постигнатото от по-възрастните и трябва да ги засенчи. В момента изпълнявам длъжността началник отдел, следователно моето дете трябва да бъде кмет, губернатор или дори да се издигне до по-високи нива на управление или да стане президент“. Няма нужда да казвате каквото и да е повече на подобни хора. Не се занимаваме с такива хора. Отговорността на родителите, за която говорим, е положителна, проактивна и е свързана с истината. Що се отнася до хората, които се стремят към истината, ако искаш да изпълниш отговорността си към своите деца, но не си сигурен как да изпълниш тази отговорност, тогава започни да се учиш от самото начало. Лесно е. Не е лесно да учиш възрастни. Обучението на децата обаче е лесно, нали? Учи себе си и тях едновременно, като ги учиш на това, което току-що си научил. Това не е ли лесно? Лесно е да възпитаваш децата си. Още по-добре е да изпълниш отговорността си по отношение на психическото здраве на децата си. Дори и да не можеш да го направиш перфектно, пак е по-добре, отколкото изобщо да не ги възпитаваш. Децата са млади и наивни. Ако им позволиш да получават информация от телевизията и от различни източници, да се стремят към каквото си искат и да мислят и действат, както им е угодно, без възпитание или контрол, тогава не си изпълнил отговорността си като родител. Провалил си се в дълга си и не си изпълнил отговорността и задължението си. Ако родителите искат да изпълнят отговорността си към своите деца, те не могат да бъдат пасивни, а трябва да учат активно, за да усвоят известни знания и ерудиция, които могат да им помогнат да подхранят психическото здраве на децата си, или някои основни принципи, свързани с истината, като започнат от самото начало. Това са все неща, които родителите трябва да правят. Ето какво означава човек да изпълни отговорността си. Разбира се, твоето обучение няма да е напразно. В процеса на учене и възпитаване на децата си ти също ще придобиеш нещо. Защото, докато учиш децата си да подобряват психическото си здраве в градивна посока, като възрастен ти неминуемо ще се сблъскаш с определени положителни идеи и ще ги научиш. Когато подхождаш педантично и сериозно към тези положителни идеи или принципи и критерии за собственото си поведение и действие, несъзнателно ще придобиеш нещо — това няма да е напразно. Изпълнението на отговорността ти към собствените ти деца не е нещо, което правиш заради другите. Трябва да го правиш както заради емоционалната си връзка с тях, така и заради кръвната ви връзка. Дори ако след това децата ти действат и се държат по начин, който не отговаря на очакванията ти, поне ти си придобил нещо. Знаеш какво означава да възпитаваш децата си и да изпълниш отговорността си към тях. Вече си изпълнил отговорността си. Що се отнася до това какви пътища ще изберат да следват децата ти по-късно, как ще се държат и какви съдби ги очакват в живота, това вече не е твоя грижа. Когато достигнат зряла възраст, ти можеш само да стоиш отстрани и да наблюдаваш как се развиват животът и съдбата им. Вече нямаш задължението или отговорността да участваш. Ако не си им осигурил навременни напътствия и образование и не си им поставил граници по определени въпроси, когато са били непълнолетни, може да съжаляваш, когато като възрастни кажат или направят неочаквани неща или покажат мисли и поведение, които не си предвидил. Да кажем например, че когато детето ти е било малко, постоянно си го възпитавал, казвал си му: „Учи усърдно, иди в колеж, следвай следдипломна квалификация или защити докторантура, намери си добра работа, намери си подходящ партньор, за когото да се ожениш, и създайте семейство, и тогава животът ще е добър“. Благодарение на твоето възпитание, насърчение и различни форми на натиск, той е живял и е следвал посоката, която си му определил, и е постигнал това, което си очаквал, точно както си искал, и сега не е способен да се върне назад. След като си разбрал определени истини и Божиите намерения благодарение на вярата си и си придобил правилни мисли и възгледи, ако сега се опиташ да му кажеш да не се стреми повече към тези неща, вместо това той вероятно ще ти се противопостави: „Не правя ли точно каквото искаше? Не ме ли учеше на тези неща, когато бях млад? Не искаше ли това от мен? Защо ме спираш сега? Грешно ли е това, което правя? Постигнах тези неща и сега мога да им се наслаждавам. Трябва да се чувстваш щастлив, удовлетворен и горд с мен. Не е ли така?“. Как би се почувствал, като чуеш това? Да се радваш ли трябва, или да плачеш? Няма ли да изпитваш съжаление? (Така е.) Не можеш да си го върнеш сега. Ако не беше го възпитавал по този начин, когато беше малък, ако му беше осигурил щастливо детство без никакъв натиск, без да го учиш да бъде по-добър от останалите, да заема висок пост или да печели много пари, или да се стреми към слава, изгода и статус, ако просто го беше оставил да бъде добър, обикновен човек, без да изискваш от него да печели много пари, да се наслаждава на толкова много или да ти се отплаща толкова много, и беше поискал просто да бъде здрав и щастлив, да бъде обикновена и щастлива личност, може би щеше да е възприемчив към някои от мислите и възгледите, които поддържаш, след като повярва в Бог. В такъв случай сега животът му може би щеше да е щастлив и да не е подложен на толкова голям натиск от живота и обществото. Макар да не е спечелил слава и изгода, поне сърцето му щеше да е щастливо, тихо и спокойно. Но през годините на своето развитие, заради многократното ти подтикване и настояване, под твой натиск, той неуморно се е стремил към знания, пари, слава и изгода. Накрая е придобил слава, изгода и статус, животът му се е подобрил, повече се е наслаждавал и е спечелил повече пари, но животът му е изтощителен. Всеки път, когато го видиш, той има уморено изражение на лицето. Едва когато се върне обратно при теб у дома, той се осмелява да свали маската си и да признае, че е уморен и че иска да си почине. Но щом излезе навън, вече не е същият и отново си слага маската. Гледаш умореното му и жалко изражение и го съжаляваш, но нямаш сила да го накараш да се върне обратно. Той вече не може. Как се случи това? Не е ли свързано с твоето възпитание? (Така е.) Нито едно от тези неща не е било нещо, което той естествено е знаел или към което се е стремил от ранна възраст. Определено има връзка с твоето възпитание. Не се ли разстройваш, когато виждаш лицето му, когато виждаш живота му в това състояние? (Така е.) Но ти си безсилен. Остават единствено съжалението и скръбта. Може да чувстваш, че детето ти е напълно отнето от Сатана, че то не е способно да се върне и ти нямаш никаква сила да го спасиш. Това е така, защото не си изпълнил отговорността си като родител. Именно ти си му навредил, отклонил си го със своето погрешно идеологическо възпитание и напътствие. Никога не може да се върне и накрая ти остава само съжалението. Гледаш безпомощно, докато детето ти страда, покварено от това зло общество, обременено от натиска на живота, а ти няма как да му помогнеш. Единственото, което можеш да кажеш, е: „Връщай се по-често вкъщи и ще ти готвя нещо вкусно“. Какви проблеми могат да се решат с тази храна? Тя не може да реши нищо. Мислите му вече са зрели и са се оформили, и той не желае да се избави от славата и статуса, които е постигнал. Може само да продължи напред и никога да не се обръща назад. Това е пагубният резултат от това, че родителите дават грешни насоки и внушават погрешни идеи на децата си през годините, в които се оформят. Ето защо през тези години родителите трябва да изпълнят своята отговорност, да направляват психическото здраве на децата си и да насочват мислите и действията им в градивна посока. Това е много важен въпрос. Може да кажеш: „Не разбирам много от възпитаване на деца“, но не можеш ли поне да изпълниш своята отговорност? Ако наистина разбираш света и това общество, ако наистина схващаш какво представляват славата и изгодата, ако наистина можеш да изоставиш светската слава и изгода, тогава трябва да защитиш децата си и да не допускаш да приемат твърде рано тези неправилни идеи от обществото през годините, в които се оформят. Когато например някои деца постъпят в прогимназията, те започват да забелязват неща като това на колко милиарда долара възлизат активите на даден бизнес магнат, какви луксозни коли притежава най-богатият човек в района, какъв пост заема някой друг, колко пари има, колко коли е паркирал пред дома си и какви неща харесва. Умът им започва да се чуди: „Сега съм в прогимназията. Какво ще стане, ако не мога да си намеря добра работа след колежа? Какво ще правя, ако нямам работа и не мога да си позволя имение и луксозни коли? Как мога да стана изключителен без пари?“. Те започват да се тревожат и да завиждат на хората в обществото, които имат престиж и чийто живот е разточителен и луксозен. Когато децата осъзнаят тези неща, те започват да възприемат различна информация, събития и явления от обществото и в младото си съзнание започват да се чувстват под натиск и тревожни, да се безпокоят за бъдещето си и да го планират. В подобна ситуация не трябва ли родителите да изпълнят своята отговорност и да им осигурят утеха и напътствие, като им помогнат да разберат как правилно да възприемат тези въпроси и да се справят с тях? Те трябва да се погрижат децата им да не се увличат по тези неща от ранна възраст, за да могат да развият правилни възгледи към тях. Кажете ми, какво отношение трябва да показват родителите към тези въпроси пред децата си? В днешно време децата не са ли изложени на различни аспекти на обществото още от най-ранна възраст? (Така е.) В днешно време децата не знаят ли много за певците, филмовите и спортните звезди, както и за интернет знаменитостите, бизнес магнатите, богатите хора и мултимилионерите — колко пари печелят, какво носят, какво харесват, колко луксозни коли имат и т.н.? (Така е.) Ето защо в това сложно общество родителите трябва да изпълняват отговорността си на родители, да защитават децата си и да им осигуряват здрав дух. Когато децата осъзнаят тези въпроси или чуят и получат някаква нездравословна информация, родителите трябва да ги научат да развиват правилни мисли и възгледи, така че да могат своевременно да се отдръпнат от тези въпроси. Най-малкото родителите трябва да им предадат една проста доктрина: „Все още си млад и на твоята възраст имаш отговорността да се учиш добре и да научиш това, което трябва да научиш. Не е нужно да мислиш за други неща. Що се отнася до това колко пари ще печелиш или какво ще си купиш, не е нужно да се грижиш за тези въпроси. Те са за след като пораснеш. Засега се съсредоточи върху това да си вършиш работата в училище, да изпълняваш задачите, които ти възлагат учителите, и да управляваш нещата в собствения си живот. Не е нужно да мислиш твърде много за каквото и да е друго. Няма да е твърде късно да обмислиш тези въпроси, след като навлезеш в обществото и се сблъскаш с тях. Нещата, които се случват в обществото сега, са грижа на възрастните. Ти не си възрастен, така че това не са неща, за които трябва да мислиш или в които трябва да участваш. В момента се съсредоточи върху това да си вършиш добре работата в училище и да слушаш какво ти казваме. Ние сме възрастни и знаем повече от теб, така че каквото и да ти кажем, ти трябва да ни слушаш. Ако научиш за тези въпроси в обществото и ги следваш и им подражаваш, това няма да е от полза за образованието ти и за училищната ти работа, а може да повлияе на ученето ти. Какъв човек ще станеш по-късно или каква кариера ще имаш — това са неща, които трябва обмислиш по-късно. Задачата ти в момента е да се занимаваш с обучението си. Ако не се справяш отлично с учението, няма да успееш в образованието си и няма да бъдеш добро дете. Не мисли за други неща. Те не те касаят. Ще ги разбереш, когато пораснеш“. Това не е ли най-основната доктрина, която хората трябва да разберат? (Така е.) Кажете на децата: „Твоята задача сега е да учиш, а не да ядеш, да пиеш и да се забавляваш. Ако не учиш, ще си изгубиш времето и ще пренебрегнеш образованието си. Всички неща в обществото, свързани с ядене, пиене, търсене на развлечения и разни други въпроси, са въпроси за възрастните. Хората, които все още не са пълнолетни, не бива да се занимават с тези дейности“. Тези думи лесно ли се приемат от децата? (Да.) Не им отнемаш правото да знаят за тези неща или да завиждат за тях. В същото време посочваш точно какво трябва да правят. Добър ли е този начин на възпитаване на децата? (Да.) Това лесен начин на действие ли е? (Да.) Родителите трябва да се научат да го правят и доколкото са в състояние, да изучават как да възпитават непълнолетните си деца и да се грижат за тях въз основа на собствените си способности, условия и заложби. Те трябва да изпълнят отговорността си към тях и да правят всичко това по най-добрия начин, на който са способни. Не съществуват строги или непоклатими норми за това. То е различно за всеки човек. Семейните обстоятелства на всеки са различни, както и заложбите на всеки са различни. Ето защо, когато става въпрос за изпълнение на отговорността за възпитанието на децата, всеки човек има свои собствени методи. Трябва да правиш това, което работи на практика, което дава желаните резултати. Трябва да се адаптираш към индивидуалността, възрастта и пола на децата си. Някои от тях може да се нуждаят от малко повече строгост, а други — от по-мек подход. Някои може да имат полза от по-взискателен стил, докато други може да процъфтяват в спокойна среда. Родителите трябва да приспособят методите си в зависимост от индивидуалното положение на децата си. Във всеки случай крайната цел е да се осигури психическото им здраве, да се насочат в градивна посока, както по отношение на мислите им, така и по отношение на критериите за действията им. Не налагай нищо, което може да противоречи на човешката природа, нищо, което е в разрез със законите на естественото развитие или надхвърля това, което могат да постигнат на своята възраст или с нивото на заложбите си. Когато родителите могат да направят всичко това, те вече са изпълнили своята отговорност. Трудно ли е да се постигне това? Не е сложен въпрос.

Очакванията на родителите към техните потомци включват два аспекта. Единият аспект е свързан с очакванията през годините, в които се оформя характерът на децата им, а другият — с очакванията след като децата им станат пълнолетни. Миналия път нашето общение засегна накратко очакванията в периода, след като децата станат пълнолетни. За какво разговаряхме? (Боже, миналия път разговаряхме за родителите, които се надяват, че техните пълнолетни деца ще имат безпроблемна работна среда, щастливи и пълноценни бракове и успешни кариери.) Общо взето за това разговаряхме. След като родителите отгледат децата си до зряла възраст, децата им стават пълнолетни и се сблъскват с обстоятелства, включващи работа, кариера, брак, семейство и самостоятелен живот, дори отглеждане на собственото им потомство. Те ще напуснат баща си и майка си и ще бъдат независими, ще се изправят сами пред всеки проблем, с който може да се сблъскат в живота. Тъй като децата им вече са пораснали, родителите повече не носят отговорността да се грижат за физическото здраве на децата си или да участват пряко в живота, работата, брака, семейството им и т.н. Разбира се, поради емоционалните и семейните връзки, родителите могат да предлагат елементарни грижи, от време на време могат да дават съвети, да дават някои предложения или да оказват помощ от позицията си на хора с опит, или могат временно да предоставят необходимите грижи. Казано накратко, щом децата станат пълнолетни, родителите са изпълнили по-голямата част от своите отговорности към децата си. Ето защо някои от очакванията, които родителите може да имат за пълнолетните си деца, поне от Моя гледна точка, са ненужни. Защо са ненужни? Защото, независимо от това родителите какви очакват да станат децата им, какъв брак, семейство, работа или кариера очакват те да имат, дали ще бъдат богати или бедни, или каквито и да са очакванията на родителите, това не са нищо повече от очаквания, а като пълнолетни животът на децата им в крайна сметка е в техните собствени ръце. Разбира се, принципно погледнато, съдбата на целия живот на сина или дъщеря им и това дали са богати или бедни, всичко това е повелено от Бог. Родителите нямат отговорност или задължение да надзирават тези въпроси, нито имат правото да се намесват. Следователно очакванията на родителите са просто своеобразни добри пожелания, основани на техните чувства. Никой родител не желае детето му да е бедно, неомъжено, разведено, да има проблемно семейство или да изпитва трудности в работата. Никой от тях не очаква тези неща за детето си, а несъмнено очаква най-доброто за децата си. Ако обаче очакванията на родителите са в противоречие с реалността на живота на децата им или ако тази реалност се разминава с техните очаквания, как трябва те да подходят към това? Именно за това трябва да разговаряме. Когато става въпрос за отношението към пълнолетните деца, което трябва да се насърчава, освен мълчаливо да ги благославят и да имат добри очаквания за тях, независимо от това какъв вид препитание имат децата им, каква съдба или какъв живот имат, родителите могат само да оставят всичко това да се случи. Никой родител не може да промени каквото и да е от това, нито може да го контролира. Макар че си родил децата си и си ги отгледал, както обсъждахме преди, родителите не са господари на съдбите на децата си. Родителите зачеват физическото тяло на децата си и ги отглеждат до зряла възраст, но що се отнася до това каква съдба ще имат децата им, това не е нещо, което се дава или избира от родителите, и родителите със сигурност не го решават. Желаеш децата ти да се справят добре, но това гарантира ли, че ще стане така? Не желаеш да ги сполети беда, лош късмет и каквито и да било нещастия, но означава ли това, че ще са способни да ги избегнат? С каквото и да се сблъскат децата ти, нито едно от тези неща не е подвластно на човешката воля, нито се определя от твоите потребности или очаквания. И така, какво ти подсказва това? След като децата са станали възрастни, способни са да се грижат за себе си, да имат независими мисли, възгледи за нещата, принципи на държание и схващане за живота и вече не са под влиянието, контрола, възпирането или ръководството на родителите си, значи те наистина са възрастни. Какво означава това, че са станали възрастни? Означава, че родителите им трябва да ги оставят да отлетят. В писмения език това се нарича „оставяне да си тръгнат“, което позволява на децата самостоятелно да изследват и да поемат по своя път в живота. Какво казваме на разговорен език? „Да се отдръпнат“. С други думи, родителите трябва да престанат да дават нареждания на пълнолетните си деца и да казват неща като: „Трябва да си търсиш такава работа, трябва да работиш в този бранш. Не прави това, твърде рисковано е!“. Уместно ли е родителите да дават нареждания на пълнолетните си деца? (Не, не е.) Те винаги искат да държат живота, работата, брака и семейството на пълнолетните си деца под свой контрол и под око, като се безпокоят, тревожат се, страхуват се и са загрижени дали има нещо, което не знаят или не могат да контролират, като си казват: „Ами ако синът ми не обмисли внимателно този въпрос? Може ли да си навлече проблеми със закона? Аз нямам пари за съдебен процес! Ако го съдят и няма пари, може ли да се озове в затвора? Ако влезе в затвора, може ли да бъде несправедливо обвинен от зли хора и да излежи осем или десет години? Ще го напусне ли съпругата му? Кой ще се грижи за децата?“. Колкото повече мислят за това, толкова повече се налага да се тревожат. „Работата на дъщеря ми не върви добре. Хората винаги се отнасят зле с нея, а и шефът ѝ не е добър към нея. Какво можем да направим? Трябва ли да ѝ намерим друга работа? Трябва ли да използваме някои връзки, или да създадем контакти, да похарчим малко пари и да ѝ намерим работа в държавен отдел, където ежедневно да има леко натоварване като държавен служител? Дори и заплатата да не е висока, поне няма да се отнасят зле с нея. Никога не сме я удряли, когато беше малка, и я глезехме като принцеса, а сега я тормозят други хора. Какво да правим?“. До такава степен се тревожат, че не могат да се хранят или да спят, а от безпокойството устите им се покриват с мехури. Винаги когато децата им се сблъскат с нещо, те се безпокоят и го приемат присърце. Искат да участват във всичко, да се намесват във всяка ситуация. Когато децата им се разболеят или срещнат някаква трудност, те се измъчват, нещастни са и казват: „Просто искам да си добре. Защо не си добре? Искам всичко да върви гладко за теб, искам всичко да става точно както искаш, точно както планираш да се случи. Искам да се радваш на успех, а не да имаш лош късмет, да бъдеш мамен или да бъдеш натопен и да имаш проблеми със закона!“. Някои деца взимат ипотечен кредит за къща и ипотеката им може да е за тридесет или дори петдесет години. Родителите им започват да се тревожат: „Кога ще се изплатят всички тези заеми? Не е ли равносилно на това да се заробиш с ипотеката? Нашето поколение не се нуждаеше от ипотека, за да си купи къща. Живеехме в апартаменти, предоставени от предприятието, и плащахме по няколко долара наем всеки месец. Житейската ни ситуация беше толкова спокойна. В днешно време на тези млади хора им е много трудно, наистина не им е лесно. Трябва да вземат ипотечен кредит и макар да живеят добре, всеки ден работят толкова усърдно — те са изтощени! Често стоят будни до късно и работят извънредно, графикът им за хранене и сън е нередовен и винаги си купуват готова храна за вкъщи. Стомасите им страдат, както и здравето им. Трябва да им сготвя и да почистя жилището им. Трябва да подредя вместо тях, защото те нямат време — животът им е бъркотия. Вече съм на възраст, костите ми остаряха и не мога да върша много, затова просто ще им стана прислужница. Ако наемат истинска прислужница, ще трябва да харчат пари, а тя може и да не е благонадеждна. Затова ще им прислужвам безплатно“. И така, тя става слугиня, всеки ден чисти дома на децата си, подрежда, готви, когато е време за ядене, купува зеленчуци и зърнени храни и поема безкрайни отговорности. От родител тя се превръща в стара слугиня, в прислужница. Когато децата ѝ се приберат и не са в добро настроение, тя трябва да наблюдава израженията им и да говори предпазливо, докато децата ѝ не станат отново щастливи, и едва тогава може да бъде щастлива и тя. Тя е щастлива, когато децата ѝ са щастливи, и се тревожи, когато децата ѝ се тревожат. Това ценен начин на живот ли е? Не е по-различен от това да изгубиш себе си.

Възможно ли е родителите да поемат разходите за съдбите на децата си? За да преследват слава, изгода и светски удоволствия, децата са готови да понесат всички трудности, които се изпречат на пътя им. Нещо повече, като възрастни, нормално ли е да се изправят пред каквито и да било трудности, необходими за собственото им оцеляване? Колкото се наслаждават, толкова трябва да са готови и да страдат — това е естествено. Родителите им са изпълнили своите отговорности, тогава без значение на какво искат да се наслаждават децата им, родителите не бива да плащат сметката. Независимо родителите колко добър живот искат да имат техните деца, ако децата им искат да се наслаждават на хубави неща, тогава те сами трябва да поемат целия натиск и страдание, а не родителите им. Следователно, ако родителите винаги искат да правят всичко вместо децата си и да поемат разходите за техните трудности, като доброволно се превърнат в техни роби, тогава това не е ли прекалено? Ненужно е, защото надхвърля това, което би трябвало да се очаква от родителите. Друга основна причина е, че независимо какво и колко правиш за децата си, не можеш да промениш съдбите им или да облекчиш страданието им. Всеки човек, който се опитва да се справи в обществото, независимо дали преследва слава и изгода, или поема по правилния път в живота, като възрастен трябва да поеме отговорност за собствените си желания и идеали и сам да си плаща за това. Никой не бива да поема нищо вместо тях. Дори родителите им, хората, които са ги родили и отгледали, най-близките им хора, не са длъжни да плащат вместо тях или да споделят страданието им. В това отношение същото важи и за родителите, защото те не могат да променят нищо. Следователно всичко, което правиш за децата си, е напразно. Тъй като е напразно, трябва да се откажеш от този подход. Макар че родителите може да са стари и вече да са изпълнили своите отговорности и задължения към децата си, макар че всичко, което родителите правят, е незначително в очите на децата им, те все пак трябва да имат свое собствено достойнство, свои собствени стремежи и своя собствена мисия, която да изпълнят. Като човек, който вярва в Бог и се стреми към истината и спасението, енергията и времето, които ти остават в твоя живот, трябва да се изразходват за изпълнението на твоя дълг и за всичко, което Бог ти е поверил. Не бива да отделяш време за децата си. Животът ти не принадлежи на твоите деца и не бива да се изразходва за живота или оцеляването им, нито за да удовлетворява твоите очаквания към тях. Вместо това той трябва да бъде посветен на дълга и поверената задача, която Бог ти е дал, както и на мисията, която трябва да изпълниш като сътворено същество. Ето в какво се състои ценността и смисълът на твоя живот. Ако желаеш да изгубиш собственото си достойнство и да станеш роб на децата си, да се тревожиш за тях и да правиш всичко вместо тях, за да удовлетвориш собствените си очаквания за тях, то всичко това е безсмислено, не е ценно и няма да бъде отчетено. Ако упорстваш в това и не се избавиш от тези идеи и действия, то може да означава единствено, че не си човек, който се стреми към истината, че не си компетентно сътворено същество и че си доста непокорен. Не цениш нито живота, нито времето, дадени ти от Бог. Ако животът и времето ти се изразходват само за плътта и чувствата ти, а не за дълга, който Бог ти е дал, тогава твоят живот е ненужен и е лишен от ценност. Не заслужаваш да живееш, не заслужаваш да се наслаждаваш на живота, който Бог ти е дал, и не заслужаваш да се наслаждаваш на всичко, което Бог ти е дал. Бог ти е дал деца само за да се насладиш на процеса на отглеждането им, да придобиеш от него житейски опит и знания като родител, да ти позволи да преживееш нещо специално и необикновено в човешкия живот, а след това да оставиш потомството си да се множи… Разбира се, то е и за да изпълниш отговорността на сътвореното същество като родител. Това е отговорността към следващото поколение, която Бог е предопределил да изпълниш, както и ролята, която изпълняваш като родител на следващото поколение. От една страна, това е да се премине през този необикновен процес на отглеждане на деца, а от друга — да се изпълни роля във възпроизвеждането на следващото поколение. След като това задължение е изпълнено и децата ти пораснат и станат пълнолетни, независимо дали ще станат изключително успешни, или ще си останат обикновени, нормални и семпли личности, това няма нищо общо с теб, защото съдбата им не се определя и не се избира от теб и със сигурност не ти си им я дал, а тя е предопределена от Бог. Тъй като е предопределена от Бог, не бива да се месиш или да си пъхаш носа в живота или оцеляването им. Навиците, ежедневието и отношението им към живота, каквито и стратегии за оцеляване да имат, каквито и да са възгледите им за живота, каквото и да е отношението им към света — това е техен собствен избор и не е твоя грижа. Не си задължен да ги коригираш или да понасяш страдания от тяхно име, за да си сигурен, че са щастливи всеки ден. Всички тези неща са ненужни. Съдбата на всеки човек е определена от Бог. Следователно колко благословии или страдание ще изпита през живота си, какво семейство, брак и деца ще има, през какви преживявания ще премине в обществото и какви събития ще преживее в живота, той самият не може да предвиди или да промени тези неща, а родителите още по-малко са в състояние да ги променят. Следователно, ако децата срещат някакви трудности, родителите трябва да помагат положително и активно, ако са в състояние да го направят. В противен случай най-добре е родителите да се отпуснат и да разглеждат тези въпроси от гледната точка на сътворени същества и да се отнасят към децата си по същия начин — като към сътворени същества. Те също трябва да преживеят страданието, което ти преживяваш; те също трябва да живеят живота, който ти живееш; те също ще преминат през процеса на отглеждане на малки деца, през който ти си преминал; те също ще преживеят обратите, измамите и лъжите, които ти преживяваш в обществото и сред хората, емоционалните обвързаности, междуличностните конфликти и всяко подобно нещо, което ти си преживял. Всички те, като теб, са покварени човешки същества, всички са увлечени от теченията на злото, покварени от Сатана. Ти не можеш да избягаш от това и те също не могат. Затова желанието да им помогнеш да избегнат всички страдания и да се насладят на всички благословии на света е наивна илюзия и глупава идея. Колкото и огромни да са крилете на орела, те не могат да защитават младото орле през целия му живот. Младото орле накрая ще достигне момента, в който ще трябва да порасне и да лети само. Когато младото орле реши да лети само, никой не знае докъде може да се простре хоризонтът му и къде ще избере да лети. Затова най-разумното отношение на родителите, след като децата им пораснат, е да се избавят, да ги оставят да преживеят живота си сами, да ги оставят да живеят самостоятелно и самостоятелно да посрещат различните предизвикателства в живота, да се справят с тях и да ги преодоляват. Ако те потърсят помощ от теб и имаш възможност и условия да им помогнеш, разбира се, може да им подадеш ръка и да им предоставиш необходимата помощ. Предпоставката обаче е, че независимо от това каква помощ ще им предоставиш, била тя финансова или психологическа, тя може да бъде само временна и не може да промени никакви съществени проблеми. Те трябва сами да се ориентират в своя житейски път и ти нямаш задължението да поемаш на плещите си каквито и да е техни дела или последствия. Ето какво отношение трябва да имат родителите към своите пълнолетни деца.

След като разберат какво трябва да е отношението на родителите към пълнолетните им деца, трябва ли родителите да се избавят и от очакванията си към своите пълнолетни деца? Някои невежи родители не могат да проумеят живота или съдбата, не признават Божието върховенство и са склонни да правят невежи неща по отношение на децата си. Например, след като децата им станат самостоятелни, те може да се сблъскат с някои особени ситуации, трудности или сериозни инциденти. Някои ги сполетяват болести, други се замесват в съдебни дела, трети се развеждат, четвърти биват измамени и излъгани, пети биват отвлечени, наранени, жестоко бити или на прага на смъртта. Има дори такива, които започват да злоупотребяват с наркотици и т.н. Какво трябва да правят родителите в тези особени и важни ситуации? Каква е типичната реакция на повечето родители? Правят ли това, което трябва да правят като сътворени същества с идентичността на родители? Много рядко родителите чуват такива новини и реагират така, както биха реагирали, ако това се беше случило с непознат. По-голямата част от родителите не заспиват по цели нощи, докато косата им не побелее, губят от съня си нощ след нощ, нямат апетит през деня, напрягат мозъка си с мисли, а някои дори плачат горчиво, докато очите им се зачервят и сълзите им пресъхнат. Молят се горещо на Бог, така че Той да вземе предвид собствената им вяра и да защити децата им, да им окаже благоволение и да ги благослови, да прояви милост и да пощади живота им. В ролята им на родители в такава ситуация всички техни човешки слабости, уязвимости и чувства към децата им биват разобличени. Какво още се разкрива? Бунтарството им срещу Бог. Те умоляват Бог и отправят молитви към Него, като Го молят настоятелно да опази децата им от нещастие. Дори да се случи бедствие, те се молят децата им да не умрат, да могат да избегнат опасността, да не бъдат наранени от зли хора, да не се задълбочат болестите им, а да се подобрят и т.н. За какво се молят те в действителност? (Боже, с тези молитви те отправят искания към Бог, с прикрит подтекст на оплакване.) От една страна, те са крайно недоволни от тежкото положение на децата си, като се оплакват, че Бог не е трябвало да допуска да им се случват такива неща. Недоволството им е примесено с оплакване и те молят Бог да промени решението Си, да не постъпва така, да избави децата им от опасност, да ги предпазва, да ги изцери от болестите им, да им помогне да избегнат съдебни дела, да предотврати бедствие, когато такова възникне, и т.н. — накратко, да направи така, че всичко да върви безпроблемно. Като се молят по този начин, от една страна те се оплакват на Бог, а от друга — отправят искания към Него. Не е ли това проявление на бунтарство? (Така е.) Неявно казват, че това, което Бог прави, не е правилно или добро, че Той не бива да действа така. Тъй като това са техните деца, които са вярващи, те смятат, че Бог не би трябвало да позволява на децата им да се случват такива неща. Техните деца са различни от другите. Те трябва да получават преференциални благословии от Бог. Заради вярата им в Бог Той би трябвало да благослови децата им, а ако не го направи, те се огорчават, плачат, изпадат в истерия и не искат да следват повече Бог. Ако детето им умре, чувстват, че и те не могат да продължат да живеят. Това ли е чувството, което се върти в главата им? (Да.) Това не е ли форма на протест срещу Бог? (Да.) Това е протестиране срещу Бог. То е същото както при кучетата, които искат да бъдат нахранени в точно определения час за хранене и изпадат в безпричинен гняв, ако има малко забавяне. Те грабват купичката в устата си и я удрят в пода — това не е ли неразумно? (Да, така е.) Понякога, ако им даваш месо няколко дни подред, но от време на време пропускаш един ден без месо, тогава кучетата с животинския си нрав могат да изхвърлят храната на пода или да вземат купичката в устата си и да я блъскат по земята, с което ти казват, че искат да им дадеш месо, че месото е нещо, което смятат, че трябва да им се дава, и че е недопустимо да не им се дава месо. Хората могат да бъдат също толкова неразумни. Когато децата им се сблъскат с неприятности, те се оплакват на Бог, предявяват изисквания към Него и протестират срещу Него. Не е ли това повече или по-малко поведението на животни? (Да, така е.) Животните не разбират истината или така наречените доктрини на хората и човешките чувства. Когато се гневят безпричинно или се държат лошо, това е донякъде разбираемо. Но когато хората протестират срещу Бог по този начин, постъпват ли те разумно? Може ли да им бъде простено? Ако животните се държат по този начин, хората може да кажат: „Това малко приятелче има доста буен нрав. То дори знае как да протестира — доста е умно. Предполагам, че не бива да го подценяваме“. Намират го за забавно и смятат, че това животно е всичко друго, но не и глупаво. Така че, когато едно животно изпадне в безпричинен гняв, хората го уважават повече. Ако човек протестира срещу Бог, трябва ли Бог да има същото уважение към него и да каже: „Този човек идва с такива изисквания. Те са всичко друго, но не и обикновени!“. Би ли се отнесъл Бог към теб с такова голямо уважение? (Не.) И така, как Бог определя това поведение? Не е ли това бунтарство? (Да, така е.) Нима хората, които вярват в Бог, не знаят, че това поведение е неправилно? Нима епохата на „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“ не е отминала отдавна? (Да, отминала е.) Тогава защо хората все още постят и се молят по този начин, като умоляват безсрамно Бог да закриля и благославя децата им? Защо все още се осмеляват да протестират и да спорят с Бог, като казват: „Ако не го направиш, ще продължа да се моля, ще постя!“. Какво означава постенето? Означава да обявиш гладна стачка, което в друг смисъл означава да се държиш безсрамно и да изпадаш в истерия. Когато хората се държат безсрамно спрямо другите хора, те може да тропат с крак и да казват: „О, детето ми си отиде. Не искам да живея повече, не мога да продължа!“. Те не правят това, когато са пред Бог. Тогава говорят съвсем елегантно, като казват: „Боже, умолявам Те да защитиш детето ми и да излекуваш болестта му. Боже, Ти си великият лекар, който спасява хората — Ти можеш да направиш всичко. Умолявам Те да бдиш над него и да го защитаваш. Твоят Дух е навсякъде, Ти си праведен, Ти си Бог, който проявява милост към хората. Ти се грижиш за тях и ги цениш“. Какво означава това? Нищо от това, което казват, не е погрешно, просто моментът не е подходящ да се казват такива неща. Подтекстът е, че ако Бог не спаси детето ти и не го защити, ако не изпълни желанията ти, тогава Той не е любящ Бог, Той е лишен от любов, Той не е милостив и Той не е Бог. Не е ли такъв подтекстът? Не е ли това безсрамно поведение? (Да.) Дали хората, които действат безсрамно, почитат Бог като велик? Дали имат богобоязливи сърца? (Не.) Хората, които действат безсрамно, са точно като мошениците — те нямат богобоязливи сърца. Те се осмеляват да се съревновават с Бог и да протестират срещу Него, и дори да действат по неразумен начин. Не е ли това същото като да търсиш смъртта? (Да.) Защо твоите деца са толкова специални? Когато Бог устройва или управлява съдбата на друг човек, ти смяташ, че това е добре, стига да няма нищо общо с теб. Но смяташ ли, че Той не би трябвало да е способен да управлява съдбата на твоите деца? В Божиите очи цялото човечество е под Божието върховенство и никой не може да се измъкне от върховенството и подредбите, определени от Божиите ръце. Защо твоите деца да са изключение? Божието върховенство е предначертано и планирано от Него. Правилно ли е да искаш да го промениш? (Не е правилно.) Това не е правилно. Затова хората не трябва да вършат глупави или неразумни неща. Каквото и да прави Бог, то се основава на причините и последствията от предишни животи — какво общо има това с теб? Ако се противопоставяш на Божието върховенство, си търсиш смъртта. Ако не искаш твоите деца да преживеят тези неща, това произтича от привързаност, а не от справедливост, милост или доброта — то се дължи само на последствията от твоята привързаност. Привързаността е изразител на егоизма. Тази привързаност, която изпитваш, не заслужава да бъде демонстрирана. Ти не можеш да я оправдаеш дори пред себе си и въпреки това все още искаш да я използваш, за да изнудваш Бог. Някои хора дори казват: „Детето ми е болно и ако умре, няма да продължа да живея!“. Наистина ли имаш смелостта да умреш? Опитай се тогава да умреш! Истинска ли е вярата на такива хора? Наистина ли ще спреш да вярваш в Бог, ако детето ти умре? Какво би могла да промени смъртта му? Ако не вярваш в Бог, нито идентичността на Бог, нито Неговият статус ще се променят. Бог пак е Бог. Той не е Бог, защото ти вярваш в Него, нито престава да бъде Бог заради твоето неверие. Дори ако цялото човечество не вярваше в Бог, идентичността и същността на Бог биха останали непроменени. Неговият статус би останал непроменен. Той винаги ще бъде Този, Който господства над съдбата на цялото човечество и над вселенския свят. Това няма нищо общо с това дали ти вярваш, или не. Ако вярваш, към теб ще бъде проявена благосклонност. Ако не вярваш, няма да имаш възможност за спасение и няма да го постигнеш. Ти обичаш и защитаваш децата си, изпитваш привързаност към тях, не можеш да се избавиш от тях и затова не позволяваш на Бог да направи нищо. Има ли смисъл в това? Дали то е съгласно истината, морала или човешката природа? То не е съгласно нищо, дори по отношение на морала, нали така? Ти не цениш децата си, а ги предпазваш — ти си под влиянието на своята привързаност. Дори казваш, че ако детето ти умре, няма да продължиш да живееш. След като си толкова безотговорен към собствения си живот и не цениш живота, който Бог ти е дал, ако искаш да живееш за децата си, тогава просто давай и умри заедно с тях. Не е ли лесно да се направи? След като умреш и пристигнеш в духовния свят, можеш да провериш и да видиш, ти и духовете на децата ти от един и същи тип ли сте? Продължавате ли да имате същата физическа връзка? Продължавате ли да изпитвате привързаност един към друг? Когато се върнеш в другия свят, ще се промениш. Не е ли вярно? (Да, така ще стане.) Когато хората гледат на нещата с очите си и преценяват дали са добри, или лоши, или каква е природата им, на какво разчитат? Те разчитат на своите мисли. Като гледат нещата само с очите си, те не могат да видят отвъд материалния свят. Не могат да видят в духовния свят. Какво ще си помислят хората в умовете си? „На този свят хората, които са ме родили и отгледали, са най-близките и скъпите ми хора. Аз също обичам хората, които са ме родили и отгледали. Без значение кога, детето ми винаги е най-близко до мен и аз винаги ценя най-много детето си“. Това е обхватът на техния мисловен пейзаж и хоризонт. Толкова „широк“ е техният мисловен пейзаж. Глупаво ли е да се каже това, или не? (Глупаво е.) Не е ли детинско? (Детинско е.) Толкова е детинско! Твоите деца са свързани с теб само по кръвна линия в този живот. А какво да кажем за техния минал живот, как са били свързани те с теб тогава? Къде ще отиде детето ти след смъртта си? След като умре, тялото му поема последния си дъх, душата му си отива и то се сбогува напълно с теб. Вече няма да те разпознава, няма да остане дори за секунда, просто ще се върне в другия свят. Когато се върне в онзи свят, ти плачеш, липсва ти и се чувстваш нещастен и измъчен, като си казваш: „О, моето дете си отиде и никога повече няма да мога да го видя!“. Мъртвецът има ли някакво съзнание? Той няма съзнание за теб, ти не му липсваш ни най-малко. Щом напусне тялото си, той веднага се превръща в трета страна и вече няма връзка с теб. Как те възприема? Той казва: „Тази старица, този старец — за кого плачат? О, те плачат за едно тяло. Чувствам се така, сякаш току-що съм се разделил с това тяло: сега не съм толкова тежък и вече не изпитвам болка от болестта — свободен съм“. Това чувства той. След като умре и напусне тялото си, той продължава да съществува в другия свят, появявайки се в различна форма, и вече няма никаква връзка с теб. Ти плачеш и копнееш за него тук, страдаш заради него, но той не чувства нищо, не знае нищо. След много години, по силата на съдбата или по съвпадение, той може да стане твой колега или сънародник, или да живее далеч от теб. Макар че живеете в един и същи свят, вие ще бъдете две различни личности без връзка помежду си. Дори да е възможно някои хора да разпознаят, че са били такива и онакива в предишния си живот поради специални обстоятелства или поради нещо специално, което е било казано, той не чувства нищо, когато те види, и ти не чувстваш нищо, когато го видиш. Дори да е бил твое дете в предишния живот, ти не изпитваш нищо към него сега — мислиш само за починалото си дете. Той също не изпитва нищо към теб: той има свои родители, свое семейство и друго презиме — няма никаква връзка с теб. Но ти все още си там и той ти липсва — какво ти липсва? Липсва ти само физическото тяло и името, което някога е било свързано с теб по кръвна линия. Това е само образ, сянка, която блуждае в мислите или в съзнанието ти — тя няма действителна стойност. Той се е преродил, превърнал се е в човек или в друго живо същество — няма никаква връзка с теб. Ето защо, когато някои родители казват: „Ако детето ми умре, и аз няма да продължа да живея!“. — това е просто обикновено невежество! Неговият жизнен път е достигнал своя край, но защо ти трябва да не живееш повече? Защо говориш толкова безотговорно? Неговият жизнен път е приключил, Бог е прекъснал нишката му и той има друга задача — теб какво те засяга това? Ако имаш друга задача, Бог ще прекъсне и твоята нишка. Но ти все още нямаш такава, затова трябва да продължиш да живееш. Ако Бог иска да си жив, не можеш да умреш. Независимо дали става дума за нечии родители, деца или за други роднини или хора, свързани кръвно в живота им, когато става въпрос за привързаност, хората трябва да имат следната гледна точка и разбиране: що се отнася до привързаността, която съществува между хората, ако тя е свързана с кръвно родство, тогава изпълнението на отговорността е достатъчно. Освен да изпълнят отговорностите си, хората нямат нито задължението, нито способността да променят каквото и да било. Затова е безотговорно родителите да казват: „Ако нашите деца ги няма, ако ние като родители трябва да погребем собствените си деца, тогава няма да продължим да живеем“. Ако децата наистина са погребани от родителите си, може да се каже само, че времето им на този свят е траяло само толкова и те е трябвало да си отидат. Но родителите им са все още тук, затова трябва да продължат да живеят добре. Разбира се, според човешката им природа е нормално хората да мислят за децата си, но не бива да пропиляват времето, което им остава, в оплакване на починалите си деца. Това е глупаво. Ето защо когато се справят с този въпрос, от една страна, хората трябва да поемат отговорност за собствения си живот, а от друга — да разбират напълно семейните отношения. Отношението, което наистина съществува между хората, не се основава на връзки от плът и кръв, а е отношение между едно живо същество и друго, и двете създадени от Бог. Този вид отношение не съдържа връзка от плът и кръв. То е само отношение между две отделни живи същества. Ако мислите за това от този аспект, тогава като родители, когато децата ви имат нещастието да се разболеят или животът им е в опасност, трябва да се отнасяте правилно към тези въпроси. Не бива да се отказвате от времето, което ви остава, от пътя, по който трябва да поемете, или от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълнявате, заради нещастието или кончината на децата си — трябва да се отнесете правилно към този въпрос. Ако имаш правилни мисли и гледни точки и ако можеш да прозреш тези неща, тогава ще си способен бързо да преодолееш отчаянието, скръбта и копнежа. Но какво става, ако не можеш да ги прозреш? Тогава това може да те преследва до края на живота ти, до деня на смъртта ти. Ако обаче можеш да прозреш това обстоятелство, ще има предел за този сезон от живота ти. Той няма да продължи вечно, нито ще те съпътства през остатъка от живота ти. Ако можеш да прозреш това, тогава ще можеш да се избавиш от част от него, което е нещо добро за теб. Но ако не можеш да прозреш семейните връзки, споделяни с твоите деца, тогава няма да си способен да се избавиш от него и за теб това ще е нещо жестоко. Никой родител не е лишен от емоции, когато детето му почине. Когато някой родител преживее това да трябва да погребе детето си или когато стане свидетел на това децата му да изпаднат в злополучна ситуация, той ще прекара остатъка от живота си в мисли и тревоги за тях, в капана на болката. Никой не може да избяга от нея: тя е белег и незаличима следа в душата. Не е лесно за хората да се избавят от тази емоционална привързаност, докато живеят в плътта, затова страдат заради нея. Ако обаче можеш да прозреш тази емоционална привързаност към децата си, тя ще стане много по-слаба. Несъмнено ти ще страдаш в много по-малка степен. Невъзможно е изобщо да не страдаш, но страданията ти ще бъдат значително по-малки. Ако не можеш да я прозреш, това ще ти се отрази жестоко. Ако можеш да я прозреш, това ще е било особено преживяване, което ти е причинило тежка емоционална травма, дало ти е по-задълбочена оценка и разбиране на живота, на семейните връзки и на човешката същност и е обогатило твоето житейско преживяване. Разбира се, този специфичен вид обогатяване е нещо, което никой не иска да притежава или да срещне. Никой не иска да се сблъсква с него, но ако то възникне, трябва да се справите с него правилно. За да предотвратиш жестокостта към себе си, трябва да се избавиш от досегашните си традиционни, гнили и погрешни мисли и възгледи. Трябва да се изправиш срещу емоционалните и кръвните си връзки по правилния начин и да възприемеш правилно смъртта на детето си. Щом наистина разбереш това, ще си способен да се избавиш напълно от него и то повече няма да те измъчва. Разбираш Ме, нали? (Да, разбирам.)

Някои хора казват: „Децата са активи, дадени на родителите от Бог, така че те са частна собственост на родителите“. Вярно ли е това твърдение? (Не, не е вярно.) Някои родители, като чуят това, казват: „Това е вярно твърдение. Нищо друго не ни принадлежи, само нашите деца, които са наша собствена плът и кръв. Те са най-скъпото нещо за нас“. Вярно ли е това твърдение? (Не е вярно.) Какво е невярно в него? Моля, обяснете вашата логика. Уместно ли е да се отнасяме към децата си като към своя частна собственост? (Не, не е уместно.) Защо не е уместно? (Защото частната собственост принадлежи на самия човек, а не на другите. Впрочем отношенията между децата и родителите всъщност не са нищо повече от плътски отношения. Човешкият живот идва от Бог, той е диханието, дадено от Бог. Ако някой смята, че е дал живот на децата си, неговата гледна точка и позиция са неправилни, а също така той изобщо не вярва в Божието върховенство и в подреденото от Бог.) Не е ли така? Освен физическата връзка, в Божиите очи животът на децата и родителите е независим. Те не си принадлежат един на друг, нито имат йерархични отношения. Разбира се, те със сигурност нямат отношения на притежател или притежаван. Техният живот идва от Бог и Бог господства над техните съдби. Просто децата се раждат от родителите си, родителите са по-възрастни от децата си, а децата са по-млади от родителите си. Все пак въз основа на тази връзка, на това повърхностно явление, хората вярват, че децата са принадлежност и частна собственост на родителите си. Това означава да разглеждате въпроса не от гледна точка на първопричината, а само на повърхностното ниво, въз основа на плътта и обичта на човека. Следователно този начин на разглеждане сам по себе си е погрешен и тази гледна точка е погрешна. Не е ли така? (Да, така е.) Тъй като децата не са принадлежност или частна собственост на родителите си, а са независими хора, каквито и очаквания да имат родителите за децата си след като те пораснат, тези очаквания трябва да останат като идеи в съзнанието им — те не могат да бъдат превърнати в реалност. Естествено, дори родителите да имат очаквания за своите пораснали деца, те не трябва да се опитват да ги реализират, нито да ги използват, за да изпълнят собствените си обещания, нито да правят някакви жертви или да плащат някаква цена за тях. И така, какво трябва да правят родителите? Те трябва да изберат да се избавят, след като пълнолетните им деца са придобили самостоятелен живот и способността да оцеляват. Избавянето е единственият истински начин да им покажат уважение и да носят отговорност за тях. Невежо и безсмислено поведение от страна на родителите е винаги да доминират над децата си, да ги контролират или да искат да се намесват и да участват в живота и оцеляването им, и е детинско от тяхна страна да действат по този начин. Колкото и високи да са очакванията на родителите към децата им, те не могат да променят нищо и няма как да се превърнат в реалност. Ето защо, ако родителите са мъдри, те трябва да се избавят от всички тези реалистични или нереалистични очаквания, да възприемат правилна гледна точка и позиция, въз основа на която да подхождат къмотношенията с децата си и към всяко действие, предприето от пълнолетните им деца, или към дадено събитие, което им се случва. Това е принципът. Уместен ли е? (Да, уместен е.) Ако можеш да го постигнеш, това доказва, че приемаш тези истини. Ако не можеш и настояваш да правиш нещата по свой начин, като смяташ, че семейната обич е най-голямото и най-важното нещо, че е най-значимото нещо на света, сякаш можеш да надзираваш съдбата на децата си и да държиш участта им в ръцете си, тогава давай и опитай — виж какъв ще е крайният резултат. От само себе си се разбира, че това може да завърши само с жалко поражение, без добър изход.

Освен че имат тези очаквания към пълнолетните си деца, родителите имат и изискване към децата си, което е общо за всички родители по света, а именно, че се надяват те да имат синовно отношение и да се държат добре с родителите си. Разбира се, някои специфични етнически групи и региони имат по-специфични изисквания към децата си. Например освен да имат синовно отношение към родителите си, те трябва също така да се грижат за родителите си до смъртта им и да организират погребенията им, да живеят с тях, след като навършат пълнолетие, да поемат отговорност за тяхната прехрана. Това е последният аспект на родителските очаквания към потомството, който ще обсъдим сега — да изискват от децата си да имат синовно отношение и да се грижат за тях в напреднала възраст. Не е ли това първоначалното намерение на всички родители, за да имат деца, както и основно изискване към децата им? (Да, така е.) Родителите питат децата си, когато те са още малки и не разбират нещата: „Когато пораснеш и спечелиш пари, за кого ще ги харчиш? Ще ги харчиш ли за мама и татко?“. „Да“. „Ще ги харчиш ли за родителите на татко?“. „Да“. „Ще ги харчиш ли за родителите на мама?“. „Да“. Колко пари общо може да спечели едно дете? То трябва да издържа родителите си, бабите и дядовците си и дори далечните си роднини. Кажи Ми, не е ли това тежко бреме за едно дете, не е ли то злощастно? (Да, така е.) Макар че говорят по невинния, наивен начин, по който го правят децата, и не знаят какво всъщност казват, това отразява определена реалност, а именно, че родителите отглеждат децата си с определена цел и тази цел не е нито чиста, нито проста. Когато децата им са още съвсем малки, родителите вече започват да поставят изисквания и винаги ги проверяват, като ги питат: „Когато пораснеш, ще издържаш ли мама и татко?“. „Да“. „Ще издържаш ли родителите на татко?“. „Да“. „Ще издържаш ли родителите на мама?“. „Да“. „Кого харесваш най-много?“. „Най-много харесвам мама“. Тогава таткото започва да ревнува: „А какво ще кажеш за татко?“. „Най-много харесвам татко“. Мама започва да ревнува: „Кой наистина харесваш най-много?“. „Мама и татко“. Тогава и двамата родители са доволни. Те се стремят децата им да имат синовно отношение, като започват с това още едва когато са се научили да говорят, и се надяват, че децата им ще се отнасят добре с тях, когато пораснат. Макар че тези малки деца не могат да се изразяват ясно и не разбират много, родителите все пак искат да чуят обещание в отговорите на децата си. Същевременно те искат да видят в децата си и собственото си бъдеще и се надяват, че децата, които отглеждат, няма да са неблагодарни, а ще са деца, които имат синовно отношение, които ще поемат отговорност за тях и нещо повече — на които ще могат да разчитат и които ще ги подкрепят в старостта. Макар че задават тези въпроси още от детството им, това не са прости въпроси. Те са изцяло изисквания и надежди, възникнали в дълбините на сърцата на тези родители, съвсем реални изисквания и съвсем реални надежди. Така че веднага щом децата им започнат да придобиват разбиране за нещата, родителите се надяват, че ще могат да проявяват загриженост, когато родителите им са болни, да ги придружават до леглото им и да се грижат за тях, дори само да им наливат вода за пиене. Макар че не могат да направят много, макар че не могат да предоставят финансова или по-практическа помощ, децата им трябва да проявяват поне подобна синовна почит. Родителите искат да са способни да видят тази синовна почит, докато децата им са малки, и да я проверяват от време на време. Например, когато родителите не се чувстват добре или са уморени от работа, те проверяват дали децата им умеят да им донесат напитки, да им донесат обувките, да им изперат дрехите или да им приготвят проста храна, дори да е само бъркани яйца с ориз, или дали ще попитат родителите си: „Изморен ли си? Ако си изморен, да ти направя нещо за ядене“. Някои родители излизат по време на празници и умишлено не се връщат навреме, за да приготвят храна, просто за да видят дали децата им са пораснали и са станали разумни, дали могат да им сготвят, дали знаят как да проявят синовно отношение и да са внимателни, дали могат да споделят несгодите им, или, ако са безсърдечни неблагодарници, дали не са ги отгледали напразно. Докато децата им растат, а дори и в зряла възраст, родителите им постоянно ги проверяват и се интересуват от този въпрос, а в същото време непрекъснато отправят изисквания към децата си: „Не бива да бъдеш такъв безсърдечен неблагодарник. Защо ние, твоите родители, изобщо сме те отгледали? За да се грижиш за нас, когато остареем. Нима те отгледахме напразно? Не бива да ни се противопоставяш. Не ни беше лесно да те отгледаме. Беше тежко. Ти трябва да си внимателен и да си наясно с тези неща“. Особено по време на т.нар. бунтарска фаза, т.е. в прехода от юношеството към зрелостта, някои деца не са много разумни или проницателни и често се противопоставят на родителите си и създават проблеми. Родителите им плачат, правят сцени и им се карат, като казват: „Ти не знаеш колко страдахме, за да се грижим за теб, когато беше малък! Не сме очаквали, че ще израснеш такъв, няма нищо синовно в теб, не знаеш как да споделяш бремето на домашните задължения или нашите несгоди. Не знаеш колко трудно е всичко това за нас. Ти нямаш синовна почит, ти си непокорен, ти не си добър човек!“. Освен че се ядосват на децата си за това, че са непослушни или проявяват радикално поведение в обучението или в ежедневието си, друга причина за гнева им е, че не виждат собственото си бъдеще в децата си или виждат, че децата им няма да проявяват синовна почит в бъдеще, че не са нито внимателни, нито съжаляват родителите си, че не носят родителите си в сърцата си или по-точно, че не умеят да отидат и да проявят синовно отношение към родителите си. Така че погледнато през погледа на родителите, те не могат да възлагат надежди на такива деца: те може да са неблагодарни или непокорни, а родителите им да са съкрушени и да чувстват, че инвестициите и разходите, които са направили заради децата си, са били напразни, че са сключили лоша сделка, че не си е струвало, и да съжаляват за това, да се чувстват тъжни, скръбни и измъчени. Но те не са способни да си върнат това, което са похарчили, и колкото повече не могат да си го върнат, толкова повече съжаляват, толкова повече им се иска да изискват от децата си да проявяват синовна почит, като казват: „Не може ли да проявиш малко повече синовна почит? Не може ли да бъдеш по-разумен? Не може ли да разчитаме на теб, когато пораснеш?“. Да кажем например, че родителите имат нужда от пари и не обелват дума за това, но децата им носят необходимата сума вкъщи. Да предположим, че родителите искат да ядат месо или нещо вкусно и питателно и не казват нищо за това, но децата им носят такава храна вкъщи. Тези деца са особено внимателни към родителите си — независимо колко заети са с работа или колко тежко е собственото им семейно бреме — те винаги се сещат за родителите си. Тогава родителите им ще си помислят: „О, на моето дете може да се разчита, то най-накрая порасна, цялата енергия, вложена в отглеждането му, си струваше, похарчените по него пари си струваха, доживяхме да получим възвръщаемост на инвестицията си“. Но ако децата им направят нещо, което е малко под очакванията на родителите им, те ще го оценят спрямо тяхната синовна почит, като им кажат, че им липсва синовно отношение, че са ненадеждни, неблагодарни и че са ги отгледали напразно.

Има също така родители, които понякога са заети с работа или с изпълняването на поръчки и се прибират малко по-късно, и установяват, че децата им са приготвили вечерята, но не са оставили нищо за тях. Тези младежи все още не са достигнали тази възраст, те може да не се замислят за това или да нямат навика да го правят, или пък на някои хора просто им липсва тази човешка природа и не са способни да проявят внимание или грижа за другите. Възможно е също така те да са повлияни от родителите си или пък човешката им природа да е изначално егоистична, затова готвят и ядат сами, без да оставят нищо за родителите си или без да направят допълнителна порция за тях. Когато родителите се приберат вкъщи и видят това, те го приемат присърце и се разстройват. За какво се разстройват? Мислят, че децата им нито имат синовна почит, нито са разумни. Особено когато става въпрос за самотни майки: като видят, че децата им се държат по този начин, те се разстройват още повече. Започват да плачат и да крещят: „Мислиш, че ми беше лесно да те отглеждам толкова много години? През цялото това време бях и баща, и майка за теб, отглеждах те през цялото това време. Работя толкова много, а когато се прибирам, ти дори не ми приготвяш храна. Може да е само купичка овесена каша, дори да не е топла, пак ще е прекрасен жест на твоята любов. Как може да не разбираш това на твоята възраст?“. Те не разбират и не се държат подобаващо, но ако ти нямаше това очакване към тях, щеше ли да се ядосваш толкова много? Щеше ли да се отнасяш толкова сериозно към този въпрос? Щеше ли да го смяташ за критерий за синовна почит? Ако те не готвят за теб, ти все още можеш да готвиш за себе си. Ако тях ги нямаше, ти нямаше ли да трябва да продължиш да живееш? Ако те не проявяват синовно отношение към теб, ти не трябваше ли просто да не ги раждаш? Ако те наистина никога не се научат да те ценят и да се грижат за теб през целия си живот, какво трябва да направиш? Трябва ли да се отнасяш правилно към този въпрос, или да се ядосваш, да се разстройваш и да съжаляваш за това, като винаги се караш с тях? Как е правилно да се постъпи? (Да се подходи правилно към въпроса.) В крайна сметка все още не знаеш какво да направиш. Накрая просто казваш на хората: „Не раждай деца. Ще съжаляваш за всяко дете, което имаш. Няма нищо хубаво в това да имаш деца, нито в тяхното отглеждане. Те винаги стават едни безсърдечни неблагодарници! По-добре е да бъдеш добър към себе си и да не възлагаш надежди на никого. Никой не е надежден! Всички казват, че на децата може да се разчита, но на какво можеш да разчиташ? По-скоро те могат да разчитат на теб. Ти се отнасяш добре с тях по стотици различни начини, но в замяна те смятат, че ако са малко по-мили с теб е огромна добрина и че ти считаш това за правилно отношение“. Грешно ли е това твърдение? Дали е вид мнение, мисъл и възглед, които съществуват в обществото? (Да, така е.) „Всички казват, че отглеждането на деца ти помага да се осигуриш на старини. Не е лесно да ги накараш дори да ти сготвят нещо, камо ли да те осигурят на старини. Не разчитай на това!“. Що за твърдение е това? Не е ли това просто едно голямо роптаене? (Да, така е.) Как се появява това роптаене? Дали не е защото очакванията на родителите към децата им са твърде високи? Те имат критерии и изисквания към тях, искат от тях да имат синовно отношение, да са внимателни, да се подчиняват на всяка тяхна дума, след като пораснат, и да правят всичко необходимо, за да имат синовно отношение и да правят това, което децата следва да правят. Поставиш ли веднъж тези изисквания и критерии, за децата ти е невъзможно да ги изпълнят, каквото и да правят, а ти няма да спреш да роптаеш и ще имаш куп оплаквания. Независимо какво правят децата ти, ще съжаляваш, че си ги родил, ще чувстваш, че загубите са повече от придобивките и че нямаш възвръщаемост на инвестицията си. Не е ли така? (Да, така е.) Това не е ли така, защото твоята цел при отглеждането на децата е погрешна? (Да.) Правилно или погрешно е да се стигне до такива последствия? (Погрешно е.) Да породиш такива последствия е погрешно и очевидно първоначалната ти цел при отглеждането на децата също е била погрешна. Отглеждането на деца само по себе си е отговорност и задължение на човешките същества. Първоначално това е било човешки инстинкт, а по-късно се е превърнало в задължение и отговорност. Децата не трябва да имат синовно отношение към родителите си или да подкрепят родителите си в напреднала възраст и не е редно хората да имат деца само защото те трябва да имат синовно отношение. Произходът на тази цел сам по себе си е нечист, така че в крайна сметка кара хората да изказват следния вид погрешна мисъл и гледна точка: „О, за бога, не отглеждай деца, каквото и да правиш“. Тъй като целта е нечиста, произтичащите от нея мисли и възгледи също са погрешни. Така че не е ли необходимо те да бъдат коригирани и да се избавите от тях? (Да, така е.) Как човек трябва да се избави от тях и да ги коригира? Коя цел е чиста? Какъв вид мисли и възгледи са правилни? С други думи, какъв е правилният начин за поддържане на отношенията с децата? На първо място, отглеждането на децата е твой избор, ти доброволно си ги родил и те са били пасивни при раждането. Отделно от задачата и отговорността, дадена на хората от Бог да създават потомство, и отделно от Божието подреждане, субективната причина и отправната точка за тези, които са родители, е, че те са пожелали да родят децата си. Ако желаеш да имаш деца, тогава ти трябва да ги отгледаш и да ги възпиташ във възрастни, и да им позволиш да станат независими. Ти желаеш да имаш деца и вече си придобил много от отглеждането им — извлякъл си голяма полза. Преди всичко си се наслаждавал на радостни моменти, като си живял заедно с децата си, и също така си се наслаждавал на процеса на отглеждането им. Макар този процес да е имал своите плюсове и минуси, той е бил изпълнен най-вече с щастието да придружаваш децата си и да бъдеш придружаван от тях, което е необходим процес за човешката същност. Ти си се наслаждавал на тези неща и вече си придобил много от децата си, нали така? Децата носят щастие и правят компания на родителите си, а родителите са тези, които чрез плащане на цена и инвестиране на време и енергия имат възможност да наблюдават как тези малки животи постепенно се превръщат във възрастни. Започвайки като неосъзнат и млад живот, който не знае абсолютно нищо, децата постепенно се научават да говорят, придобиват способността да сглобяват изречения, да изучават и различават различни видове знания, да водят разговори, да общуват с родителите си и да възприемат нещата от равнопоставена позиция. Това е вид процес, през който преминават родителите. За тях този процес не може да бъде заменен от друго събитие или роля. Родителите вече са се наслаждавали на тези неща и са ги придобили от децата си, което е голяма утеха и награда за тях. Всъщност само с акта на раждане и отглеждане на деца ти вече си придобил много от тях. Що се отнася до това дали децата ти ще имат синовно отношение към теб, дали ще можеш да разчиташ на тях, преди да умреш, и какво можеш да получиш от тях, тези неща зависят от това дали ви е отредено да живеете заедно, а то зависи от Божието подреждане. От друга страна, в каква среда живеят децата ти, какви са условията им на живот, дали имат условия да могат да се грижат за теб, дали са финансово обезпечени и дали разполагат с допълнителни средства, за да ти осигурят материална наслада и помощ, също зависи от Божието подреждане. Освен това, субективно като родител, дали ще имаш съдбата да се радваш на материални неща, пари или емоционално удобство, които децата ти дават, също зависи от Божието подреждане. Не е ли така? (Да, така е.) Това не са неща, които могат да бъдат измолени от хората. Виждаш ли, някои деца не са харесвани от родителите си и родителите им не желаят да живеят с тях, но Бог е отредил те да живеят с родителите си, така че те не могат да пътуват надалеч или да напуснат родителите си. Те са залепени към родителите си за цял живот — ако се опиташ, ти не би могъл да ги изгониш. От друга страна, някои деца имат родители, които много искат да бъдат с тях. Те са неразделни, винаги си липсват, но по различни причини не са способни да живеят в същия град като родителите си или дори в същата държава. Трудно им е да виждат лицата си и да разговарят помежду си. Макар че начините за комуникация са толкова развити и видеочатът е възможен, все пак е различно от това да живеят заедно всеки ден. Техните деца по някаква причина заминават за чужбина, работят или живеят на друго място, след като се оженят, и т.н., и са разделени от родителите си на голямо, голямо разстояние. Не е лесно да се срещнат дори веднъж, а осъществяването на телефонен или видеоразговор зависи от времето. Поради часовата разлика или други неудобства те не могат да общуват с родителите си много често. С какво са свързани тези основни аспекти? Всички те не са ли свързани с Божието подреждане? (Да, така е.) Това не е нещо, което може да се реши от субективните желания на родителя или детето. Преди всичко то зависи от Божието подреждане. От друга страна, родителите се притесняват дали ще могат да разчитат на децата си в бъдеще. За какво искаш да разчиташ на тях? Да ти донесат чай и да ти налеят вода ли? Каква зависимост е това? Не можеш ли да се справиш сам? Ако си здрав и си способен да се движиш и да се грижиш за себе си, да правиш всичко сам, това не е ли чудесно? Защо трябва да разчитате на другите да ви обслужват? Наистина ли е щастие да се радвате на грижите и на компанията на децата си, както и на това да ви обслужват на масата за хранене и извън нея? Не е задължително да е така. Ако не си способен да се движиш и те наистина трябва да те обслужват както на масата, така и извън нея, това представлява ли щастие за теб? Ако ти се даде възможност да избираш, би ли избрал да си здрав и да не се нуждаеш от грижите на децата си, или би избрал да си парализиран в леглото с децата си до теб? Кое от двете би избрал? (Да съм здрав.) Много по-добре е да си здрав. Независимо дали ще доживееш до 80, 90 или дори до 100 години, ти можеш да продължаваш да се грижиш за себе си. Това е добро качество на живот. Макар че може да остарееш, мисленето ти да се забави, да имаш лоша памет, да ядеш по-малко, да правиш нещата по-бавно и не толкова добре, а излизането навън да не е толкова удобно, все пак е чудесно, че си способен да се грижиш за основните си нужди. Достатъчно е от време на време да получаваш телефонно обаждане от децата си, за да те чуят, или да си дойдат у дома и да ти гостуват по време на празниците. Защо да изискваш повече от тях? Винаги разчиташ на децата си. Ще бъдеш щастлив само когато те станат твои роби ли? Не е ли егоистично да мислиш по този начин? Винаги да изискваш от децата си да имат синовно отношение и да можеш да разчиташ на тях — на какво да разчиташ? Твоите родители разчитали ли са на теб? Ако родителите ти дори не са разчитали на теб, защо смяташ, че ти трябва да разчиташ на собствените си деца? Това не е ли неразумно поведение? (Да, така е.)

Що се отнася до въпроса, че родителите очакват от децата си да имат синовно отношение към тях, от една страна родителите трябва да знаят, че всичко е устроено от Бог и зависи от Божието подреждане. От друга страна, хората трябва да бъдат разумни и като раждат децата си, родителите по своята същност преживяват нещо специално в живота си. Те вече са придобили много от децата си и са започнали да оценяват скърбите и радостите на родителството. Този процес е богато преживяване в живота им и несъмнено е незабравимо. Той компенсира недостатъците и невежеството, които съществуват в човешката им природа. Като родители те вече са придобили това, което би следвало да придобият от отглеждането на децата си. Ако не се задоволят с това и изискват от тях да им служат като прислужници или роби, ако очакват от децата си да им се отблагодарят за това, че са ги отгледали, като проявяват към родителите си синовна почит, грижат се за тях на старини, изпращат ги в последния им час, поставят ги в ковчег, не позволяват тялото им да изгние в дома им, плачат горчиво за тях, когато се споминат, носят траур и скърбят за тях в продължение на три години и т.н., като позволят на децата си да правят това, за да изплатят дълга си, тогава това се превръща в нещо неразумно и нечовешко. Както виждаш, по отношение на това как Бог учи хората да се отнасят към родителите си, Той изисква от тях единствено да проявяват синовно отношение към тях и изобщо не изисква децата да издържат родителите си до смъртта им. Бог не дава на хората тази отговорност и задължение — Той никога не е казвал подобно нещо. Бог само съветва децата да проявяват синовно отношение към родителите си. Проявата на синовна почит към родителите е общо твърдение с широк смисъл. Ако говорим за него днес по-конкретно, това означава да изпълняваш отговорностите си в рамките на своите способности и условия — това е достатъчно. Толкова е просто, това е единственото изискване към децата. И така, как родителите трябва да разбират това? Бог не изисква „децата да проявявят синовно отношение към родителите си, да се грижат за тях на старини и да ги изпращат“. Следователно тези, които са родители, трябва да се избавят от егоизма си и да не очакват всичко при децата им да се върти около тях само защото са ги родили. Ако децата не се въртят около родителите си и не ги смятат за център на живота си, тогава не е правилно родителите постоянно да ги хокат, да им натякват и да казват неща от рода на: „Ти си неблагодарен, нямаш синовно отношение и си непокорен и дори след като те отглеждах толкова дълго време, все още не мога да разчитам на теб“. Винаги да хокат децата си по този начин и да ги товарят с бреме. Да изискват от децата си да проявяват синовно отношение и да ги придружават, да се грижат за тях на старини, да ги погребат и постоянно да мислят за тях, където и да отидат, е изначално погрешен начин на действие и нечовешка мисъл и идея. Този тип мислене може да съществува в по-голяма или по-малка степен в различни държави или сред различни етнически групи, но ако погледнем традиционната китайска култура, китайците наблягат особено на синовната почит. От древни времена до наши дни това винаги е било обсъждано и подчертавано като част от човешката природа и като критерий за оценка на това дали някой е добър, или лош. Разбира се, в обществото съществува също обща практика и обществено мнение, че ако децата не проявяват синовно отношение, родителите им също ще се чувстват засрамени, а децата ще се чувстват неспособни да понесат това петно върху репутацията си. Под влиянието на различни фактори родителите също са дълбоко отровени от това традиционно мислене, като изискват от децата си да бъдат синовни, без да се замислят или да преценяват. Какъв е смисълът от отглеждането на деца? То не е за твои собствени цели, а е отговорност и задължение, което Бог ти е възложил. Единият аспект е, че отглеждането на децата принадлежи на човешкия инстинкт, а другият е, че то е част от човешката отговорност. Ти избираш да имаш деца поради инстинкт и отговорност, а не за да се подготвиш за старостта и да бъдеш обгрижван, когато остарееш. Не е ли правилна тази гледна точка? (Да, правилна е.) Могат ли хората, които нямат деца, да избегнат остаряването? Означава ли остаряването, че човек непременно ще бъде нещастен? Не е задължително, нали? Хората без деца също могат да доживеят до дълбока старост, а някои дори са здрави, радват се на напредналите си години и отиват към гроба в мир. Могат ли хората с деца непременно да се радват на старините си в щастие и здраве? (Не е задължително.) Следователно здравето, щастието и житейското положение на родителите, които достигат напреднала възраст, както и качеството на материалния им живот, всъщност имат малко общо с това, че децата им проявяват синовно отношение към тях, а между двете няма пряка връзка. Житейското ти положение, качеството на живот и физическото състояние на старини са свързани с това, което Бог ти е предопределил, както и с жизнената среда, която Той ти е предначертал, и нямат пряка връзка с това дали децата ти имат синовно отношение, или не. Децата ти не са длъжни да носят отговорност за твоето житейско положение в напреднала възраст. Не е ли така? (Да, така е.) Следователно, независимо от отношението на децата към родителите им, независимо дали те са готови да се грижат за тях, да вършат груба работа, или изобщо не искат да се грижат за тях, това е отношението, което те трябва да имат като деца. Нека засега оставим настрана говоренето от гледна точка на децата, а вместо това да говорим само от гледната точка на родителите. Родителите не трябва да изискват от децата си да проявяват синовно отношение, да се грижат за тях на старини и да носят бремето на късния етап от живота на родителите си — няма нужда от това. От една страна, това е отношението, което родителите трябва да имат към децата си, а от друга — това е достойнството, което родителите трябва да притежават. Разбира се, има и по-важен аспект: това е принципът, който родителите като сътворени същества трябва да спазват в отношението си към своите деца. Ако децата ти са внимателни, проявават синовно отношение и желаят да се грижат за теб, не е нужно да им отказваш. Ако не желаят да го правят, не е необходимо да охкаш и да се тюхкаш по цял ден, да изпитваш неудобство или недоволство в сърцето си, нито да таиш злоба към децата си. Трябва да поемеш отговорност и да носиш бремето за собствения си живот и оцеляване, доколкото си способен, и не трябва да я прехвърляш върху другите, особено върху децата си. Трябва инициативно и правилно да посрещнеш живота си без присъствието или помощта на децата си и дори ако си далече от децата си, пак да можеш сам да посрещнеш всичко, което ти поднесе животът. Разбира се, ако се нуждаеш от съществена помощ от децата си, можеш да ги помолиш за нея, но това не трябва да се основава на идеята, че децата ти трябва да проявяват синовно отношение към теб или че ти трябва да разчиташ на тях. Вместо това и двете страни трябва да подхождат към правенето на неща един за друг от гледна точка на изпълнението на своите отговорности, така че да се справят рационално с отношенията родител-дете. Разбира се, ако и двете страни са рационални, дават си свобода и се уважават, в крайна сметка те определено ще са способни да се разбират по-добре и по-хармонично, да ценят тази семейна обич и да ценят високо грижите, загрижеността и любовта си един към друг. Разбира се, по-човешко и по-подходящо е тези неща да се правят въз основа на взаимно уважение и разбиране. Не е ли така? (Да, така е.) Когато децата могат да подхождат и да изпълняват отговорностите си правилно, а ти, като техен родител, вече не поставяш никакви прекомерни или несвойствени изисквания към тях, тогава ще откриеш, че всичко, което те правят, е съвсем естествено и нормално, и ще смяташ, че това е нещо доста добро. Няма да се отнасяш към тях със същия критичен поглед, както преди, като намираш всичко, което те правят, за неприятно, неправилно или недостатъчно, за да изплатят дълга си за това, че си ги отгледал. Напротив, ще посрещаш всичко с правилното отношение, ще бъдеш благодарен на Бог за компанията и синовната почит, които децата ти отдават, и ще мислиш, че децата ти са доста свестни и човечни. Дори без компанията и синовната почит на децата си, няма да обвиняваш Бог, нито ще съжаляваш, че си ги отгледал, камо ли да ги мразиш. Накратко, от първостепенно значение за родителите е да посрещат правилно всяко отношение на децата им към тях самите. Да посрещат това правилно означава да не поставят прекомерни изисквания към тях, да не се държат крайно с тях и със сигурност да не отправят нечовешки или негативни критики или оценки за всичко, което те правят. По този начин ти ще започнеш да живееш достойно. Като родител, според собствените си способности, условия и, разбира се, според Божието предопределение, ти трябва да се радваш на всичко, което Бог ти дава, а ако не ти даде нещо, тогава също трябва да благодариш на Бог и да Му се покориш. Не бива да се сравняваш с другите, като казваш: „Виж семейството на еди-кой си, детето му има такова синовно отношение, винаги води родителите си на разходка с колата и на почивка на юг. Всеки път, когато се върнат, те са натоварени с торби с всевъзможни размери. Това дете има такова синовно отношение! Погледни детето им, то е човек, на когото могат да разчитат. Трябва да отгледаш такъв син, за да има кой да се грижи за теб на старини. А сега погледни нашия син: той се прибира вкъщи с празни ръце и никога не ни купува нищо, и не само че е с празни ръце, но и рядко се прибира изобщо. Ако не му се обадя, той не се прибира. Но щом се върне вкъщи, иска само ядене и пиене и дори не иска да свърши никаква работа“. Тъй като положението е такова, просто не му се обаждай да се прибира вкъщи. Ако му се обадиш да се прибира вкъщи, не си ли просиш по този начин да бъдеш нещастен? Знаеш, че ако се прибере вкъщи, той просто ще яде и ще пие безплатно, така че защо му се обаждаш? Ако нямаш никакъв мотив да го правиш, би ли му се обадил пак да се прибира вкъщи? Не е ли това просто защото искаш да се самоунижаваш и се държиш егоистично? Винаги искаш да разчиташ на него, като се надяваш, че не си го отгледал напразно, че този, когото сам си отгледал, може да не е безсърдечен неблагодарник. Винаги искаш да докажеш, че този, когото си отгледал, не е безсърдечен неблагодарник, че детето ти проявява синовно отношение. Какъв е смисълът да доказваш това? Нима не можеш да живееш добре собствения си живот? Не можеш ли да живееш без деца? (Да, мога.) Можеш да продължиш да живееш. Има твърде много такива примери, нали?

Някои хора се вкопчват в едно гнило и остаряло схващане, като казват: „Няма значение дали хората имат деца, за да бъдат синовни към тях, и дали децата им са синовни, докато все още са живи, но когато умрат, децата им трябва да ги изнесат в ковчег. Ако нямат деца до себе си, никой няма да разбере кога са умрели и тялото им ще изгние в дома им“. И какво от това, че никой няма да разбере? Когато умреш, ти си мъртъв и вече не осъзнаваш нищо. Когато тялото ти умре, душата ти веднага го напуска. Без значение къде е тялото и как изглежда след смъртта, то не е ли мъртво все пак? Дори да го изнесат в ковчег на грандиозно погребение и да го заровят в земята, тялото пак ще изгние, нали? Хората си мислят: „Да имаш деца до себе си, които да те сложат в ковчега, да ти облекат погребални дрехи, да те гримират и да ти организират грандиозно погребение, е нещо славно“. Ако умреш, без някой да ти организира погребение или да те изпрати, все едно целият ти живот не е имал достоен завършек. Правилна ли е тази идея? (Не, не е правилна.) В днешно време младите хора не обръщат много внимание на тези неща, но все още има хора в отдалечени райони и по-възрастни хора с малко проницателност, които дълбоко в сърцето си имат заложена мисълта и възгледа, че децата трябва да се грижат за родителите си на старини и да ги изпратят. Независимо как разговаряте за истината с тях, те не я приемат — каква е крайното последствие от това? Последствието е, че страдат много. Този тумор отдавна е скрит в тях и те ще бъдат отровени от него. Когато го изровят и отстранят, те повече няма да бъдат тровени от него и животът им ще бъде свободен. Всички погрешни действия са причинени от погрешни мисли. Ако се страхуват, че ще умрат и ще изгният в дома си, те винаги ще си мислят: „Трябва да отгледам син. Когато синът ми порасне, не мога да го пусна да отиде много далеч. Ами ако не е до мен, когато умра? В живота си най-много ще съжалявам за това, ако нямам някой, който да се грижи за мен на старини или да ме изпрати! Ако имам някой, който да направи това за мен, тогава животът ми няма да е изживян напразно. Това ще бъде съвършен живот. Независимо от всичко, не мога да бъда обект на подигравки от страна на съседите си“. Не е ли това прогнила идеология? (Да, така е.) Тя е тесногръда и изродена и придава твърде голямо значение на физическото тяло! В действителност физическото тяло е безполезно: след като преживее раждането, старостта, болестта и смъртта, от него не остава нищо. Само ако хората са придобили истината, докато са живи, когато бъдат спасени, тогава ще живеят вечно. Ако не си придобил истината, когато тялото ти умре и изгние, от него няма да остане нищо. Колкото и синовни да са децата ти към теб, ти няма да можеш да му се радваш. Когато човек умре и децата му го погребат в ковчег, може ли старото му тяло да усеща нещо? Може ли да възприема нещо? (Не, не може.) То няма никакво възприятие. Но в живота хората отдават голямо значение на този въпрос, като изискват много от децата си по отношение на това дали ще могат да ги изпратят — което е глупаво, нали? (Да, така е.) Някои деца казват на родителите си: „Вярваме в Бог. Докато сте живи, ще бъдем синовни към теб, ще се грижим за теб и ще ти служим. Но когато умреш, няма да ти организираме погребение“. Когато родителите чуят това, те се ядосват. Не се ядосват за нищо друго, което казваш, но щом споменеш това, те избухват и казват: „Какво каза? Ти неблагодарно нещо, ще ти счупя краката! Предпочитам да не беше се раждал — ще те убия!“. Нищо друго, което казваш, не ги притеснява, само това. През живота им децата им са имали много възможности да се отнасят добре с тях, но те са настоявали пред тях да ги изпратят. Понеже децата им са започнали да вярват в Бог, те им казват: „Когато умреш, няма да ти организираме церемония: ще те кремираме и ще намерим място, където да съхраняваме урната. Докато си още жив, ще те оставим да се наслаждаваш на благословията да сме около теб, ще ти осигурим храна и дрехи и ще те предпазваме от неправди“. Не е ли това реалистично? Родителите отговарят: „Нищо от това няма значение. Това, което искам, е да ми организирате погребение, след като умра. Ако не се погрижиш за мен на старини и не ме изпратиш, никога няма да го превъзмогна!“. Когато човек е толкова глупав, той не може да разбере едни толкова прости разсъждения и колкото и да му обясняваш, той пак няма да ги разбере — той е като животно. Ето защо, ако се стремиш към истината, като родител трябва преди всичко да се избавиш от традиционните, гнили и изродени мисли и възгледи относно това дали децата ти са синовни, дали се грижат за теб на старини и дали те изпращат с погребение, и да подходиш правилно към този въпрос. Ако децата ти наистина са синовни към теб, приеми го по правилния начин. Но ако децата ти нямат условия, енергия или желание да бъдат синовни към теб и когато остарееш, те не могат да се грижат за теб или да те изпратят, тогава не е нужно да го изискваш от тях или да изпитваш тъга. Всичко е в Божиите ръце. Раждането има своето време, смъртта има своето място и Бог е предначертал къде да се раждат и къде да умират хората. Дори ако децата ти дават някакви обещания, като ти казват: „Когато умреш, аз непременно ще бъда до теб, никога няма да те разочаровам“, Бог не е устроил тези обстоятелства. Uогато си на косъм от смъртта, може да се случи така, че децата ти да не са до теб и колкото и да се опитват да се върнат, може да не успеят навреме — няма да те видят за последен път. Може да са изминали три до пет дни, откакто си издъхнал, тялото ти да е почти разложено и едва тогава те се връщат. Дали обещанията им имат някаква стойност? Те не могат да бъдат господари дори на собствения си живот. Вече ти го казах, но ти просто не вярваш. Ти настояваш да ги накараш да ти обещаят. Струват ли нещо техните обещания? Ти се задоволяваш с илюзии и си мислиш, че децата ти могат да удържат на обещанията си. Наистина ли мислиш, че могат? Те не могат. Всеки един ден, къде ще бъдат и какво ще правят, както и какво ги очаква в бъдеще — дори самите те не знаят тези неща. Техните обещания всъщност служат да те измамят, дават ти фалшиво чувство за сигурност и ти им вярваш. Все още не можеш да проумееш, че съдбата на човека е в Божиите ръце.

Доколко родителите и децата им са предопределени да бъдат заедно и колко могат да придобият от децата си — невярващите наричат това „получаване на помощ“ или „неполучаване на помощ“. Ние не знаем какво означава това. В крайна сметка дали човек може да разчита на децата си е, казано в прав текст, отредено и предначертано от Бог. Не всичко се развива точно така, както ти се иска. Разбира се, всеки иска нещата да вървят добре и да извлича ползи от децата си. Но защо никога не си се замислял дали ти е отредено това, дали е записано в съдбата ти? Колко дълго ще трае връзката между теб и децата ти, дали всяка работа, която вършиш в живота си, ще има връзка с децата ти, дали Бог е подредил децата ти да участват в значимите събития от твоя живот и дали децата ти ще бъдат сред участниците, когато преживяваш голямо житейско събитие — всичко това зависи от Божието предначертание. Ако Бог не го е предначертал, тогава, след като отгледаш децата си до зряла възраст, дори да не ги изгониш от къщи, когато дойде време, те ще си тръгнат сами. Това е нещо, което хората трябва да възприемат. Ако не можеш да го възприемеш, ти винаги ще се придържаш към личните си желания и изисквания, ще установяваш различни правила и ще приемаш различни идеологии в името на собственото си физическо удоволствие. Какво ще се случи накрая? Ще разбереш, когато умреш. През живота си си извършил много глупости и си измислил много нереални неща, които не отговарят на фактите или на Божието предначертание. Дали няма да е твърде късно да осъзнаеш всичко това на смъртното си легло? Не е ли така? (Да, така е.) Възползвайте се, докато сте още живи и умът ви все още не е замъглен, докато все още сте способни да разберете някои положителни неща, и бързо ги приемете. Приемането им не означава да ги превърнете в идеологическа теория или лозунг, а да се опитате да изпълнявате тези неща и да ги прилагате на практика. Постепенно се избавете от собствените си идеи и егоистични желания и не си мислете, че като родители, каквото и да правите, то е правилно и приемливо или че децата ви трябва да го приемат. Такъв вид разсъждения не съществуват никъде по света. Родителите са човешки същества — а децата им не са ли? Децата не са твои принадлежности или роби. Те са независими сътворени същества — какво общо има с теб това дали имат синовно отношение, или не? Следователно, независимо какви родители сте, на каква възраст са децата ви и дали децата ти са достигнали възрастта, на която да имат синовно отношение към теб, или възрастта за самостоятелен живот, като родители вие трябва да възприемете тези идеи и да установите правилни мисли и възгледи за това как да се отнасяте към децата си. Не бива да изпадате в крайности, нито да оценявате всичко според тези погрешни, упадъчни или остарели мисли и възгледи. Тези мисли и възгледи може да са съобразени с човешките представи, човешките интереси и физическите и емоционалните нужди на хората, но те не са истината. Независимо дали ги смяташ за правилни или неправилни, накрая тези неща може да ти донесат само различни неприятности и бреме, да те вкарат в капана на различни затруднения и да те накарат да разкриеш своята избухливост пред децата си. Ти ще изложиш своите доводи, те ще изложат своите и накрая ще се намразите и ще се обвинявате един друг. Семейството вече няма да се държи като семейство: ще се настроите един срещу друг и ще станете врагове. Ако всички приемат истината и правилните мисли и възгледи, тези въпроси ще бъдат лесни за преодоляване, а противоречията и споровете, които възникват вследствие на тях, ще бъдат разрешавани. Ако обаче настояват на традиционните схващания, тези проблеми не само ще останат нерешени, но противоречията ще се задълбочават. Сама по себе си традиционната култура не е критерий за оценка на нещата. Тя е свързана с човешката природа и в нея се смесват плътски неща като човешка привързаност, егоистични желания и избухливост. Разбира се, има и нещо, което е най-съществено за традиционната култура, а именно лицемерието. Хората използват синовното отношение на децата си, за да докажат, че са ги възпитали добре и че децата им притежават човешка природа. По същия начин децата използват синовното отношение към родителите си, за да докажат, че не са неблагодарни хора, а са смирени и скромни дами и господа, като по този начин се утвърждават сред различните класи и групи в обществото и го превръщат в средство за оцеляване. По своята същност това е най-лицемерният и съществен аспект в рамките на традиционната култура и не е критерий за оценка на нещата. Ето защо от гледна точка на родителите те трябва да се избавят от тези изисквания към децата си и да използват правилните мисли и възгледи в отношението към децата си и в разглеждането на отношението на децата им към самите тях. Ако не притежаваш или не разбираш истината, трябва поне да я възприемаш от гледна точка на човешката същност. Как се възприема от гледна точка на човешката същност? Децата, които живеят в това общество, в различни групи, на различни професионални позиции и в различни социални класи, не водят лесен живот. Има неща, с които те трябва да се сблъскат и да се справят в различни среди. Те имат свой собствен живот и съдба, определена от Бог. Също така те имат свои собствени методи за оцеляване. Разбира се, в съвременното общество натискът, оказван върху всеки независим човек, е много голям. Всеки се сблъсква с проблеми, свързани с оцеляването, с отношенията между началници и подчинени, с проблеми, свързани с децата, и т.н. — натискът от всичко това е огромен. За да сме честни, на никого не е лесно. Особено в днешната хаотична и динамична жизнена среда, изпълнена с конкуренция и кървави конфликти навсякъде, животът на никого не е лесен — животът на всички е доста труден. Няма да навлизам в подробности как се е стигнало до това. Живеейки в такава среда, ако човек не вярва в Бог и не изпълнява дълга си, не му остава никакъв път, по който да поеме. Единственият му път е да следва света, да се поддържа жив, постоянно да се адаптира към този свят и да се бори за своето бъдеще и оцеляване на всяка цена, за да преживее всеки ден. Всъщност всеки ден е болезнен за него и той се бори всеки ден. Затова, ако родителите продължават допълнително да изискват от децата си да правят това или онова, това несъмнено ще влоши нещата, като съсипва и измъчва тялото и ума им. Родителите имат свои социални кръгове, свой начин на живот и своя жизнена среда, а децата също имат своя собствена жизнена среда и свое пространство, както и свое собствено житейско обкръжение. Ако родителите се намесват твърде много или предявяват прекомерни изисквания към децата си, искайки от тях да направят това и онова за тях, за да се отблагодарят за усилията, които някога са положили в името на децата си, погледнато от тази гледна точка, това е доста нечовешко, нали? Независимо от това как живеят или оцеляват децата им или от трудностите, с които се сблъскват в обществото, родителите нямат никаква отговорност или задължение да правят каквото и да било за тях. Въпреки това родителите трябва да се въздържат да добавят каквито и да било проблеми или бреме към сложния живот на децата си или към трудните им житейски ситуации. Именно това трябва да правят родителите. Не изисквайте твърде много от децата си и не ги обвинявайте прекалено много. Трябва да се отнасяте към тях справедливо и равнопоставено и да разглеждате положението им със съпричастност. Разбира се, родителите трябва да се справят и със собствения си живот. Децата ще уважават такива родители и те ще бъдат достойни за уважение. Като родител, ако вярваш в Бог и изпълняваш дълга си, тогава независимо от дълга, който изпълняваш в Божия дом, няма да имаш време да мислиш за неща като това да изискваш от децата си да синовни проявяват синовно отношение и да разчиташ, че те ще те издържат на старини. Ако все още има такива хора, те не са истински вярващи и със сигурност не се стремят към истината. Всички те са просто объркани хора и неверници. Не е ли така? (Да, така е.) Ако родителите са заети, ако са натоварени с изпълнение на дълг и са заети с работа, тогава със сигурност не бива да повдигат въпроса дали децата им имат синовно отношение, или не. Ако родителите винаги повдигат този въпрос, като казват: „Децата ми не проявяват синовно отношение: не мога да разчитам на тях и те няма да са способни да ме издържат на старини“, тогава те са просто лениви и бездейни и търсят проблеми без причина. Не е ли така? Какво трябва да направите, ако срещнете такива родители? Да им дадете урок. Как да го направите? Просто кажете: „Не си ли способен да живееш самостоятелно? Достигнал ли си дотам, че вече да не можеш да се храниш или да пиеш? Достигнал ли си дотам, че да не можеш вече да оцеляваш? Ако си способен да живееш, продължи да живееш. Ако не си, умри!“. Смееш ли да кажеш нещо подобно? Кажи Ми, нечовешко ли е да го кажеш? (Не смея да го кажа.) Не си способен да го кажеш, нали? Не можеш да понесеш да го кажеш. (Точно така.) Когато остарееш малко, ще си способен да го кажеш. Ако родителите ти са направили твърде много вбесяващи неща, тогава ще можеш да го кажеш. Те са били наистина добри с теб и никога не са те наранявали, но ако те наранят, тогава ще можеш да го кажеш. Не е ли така? (Да, така е.) Ако винаги изискват от теб да се прибираш вкъщи, като казват: „Ела вкъщи и ми донеси пари, ти, неблагодарно дете!“ и те хокат и проклинат всеки ден, тогава ще си способен да го кажеш. Ще кажеш: „Ако си способен да живееш, тогава продължавай да живееш, ако не, тогава умри! Не можеш ли да продължиш да живееш без деца? Погледни онези възрастни хора, които нямат деца, не живеят ли те достатъчно добре и щастливо? Те се грижат за собствения си живот всеки ден, а ако имат свободно време, излизат на разходка и раздвижват тялото си. Всеки ден животът им изглежда доста пълноценен. Погледни се — нищо не ти липсва, така че защо да не можеш да продължиш да живееш? Ти се унижаваш и заслужаваш да умреш! Трябва ли да имаме синовно отношение към теб? Ние не сме твои роби, нито твоя частна собственост. Ти трябва да извървиш собствения си път, а ние не сме длъжни да носим тази отговорност. Дали сме ти достатъчно за ядене, обличане и ползване. Защо ни се бъркаш? Ако продължаваш да ни се бъркаш, ще те изпратим в старчески дом!“. Ето как трябва да се постъпва с такива родители, нали? Не можеш да ги глезиш. Ако децата им не са там, за да се грижат за тях, те плачат и ридаят по цял ден, сякаш небето се стоварва върху тях, сякаш не могат да продължат да живеят. Ако не могат да продължат да живеят, нека умрат и да видят сами — но те няма да умрат, прекалено много ценят живота си. Тяхната философия на живот е да зависят от другите, за да живеят по-добре, по-свободно и по-своенравно. Те трябва да градят своето щастие и радост върху страданието на децата си. Не трябва ли тези родители да умрат? (Трябва.) Ако децата им правят компания и им служат всеки ден, тогава те се чувстват щастливи, радостни и горди, а децата им трябва да страдат и да го приемат. Не трябва ли тези родители да умрат? (Трябва.)

Да завършим днешното ни общение тук с последния въпрос за очакванията на родителите към техните потомци. Изяснен ли е въпросът за подхода на родителите към това дали децата им имат синовно отношение, дали са надеждни, дали се грижат за тях на старини и дали ги изпращат? (Да.) Като родител ти не бива да поставяш такива изисквания, да имаш такива мисли и възгледи или да възлагаш такива надежди на децата си. Твоите деца не ти дължат нищо. Твоя отговорност е да ги отгледаш. Дали се справяш добре с това, или не, е друг въпрос. Те не ти дължат нищо: те са добри към теб и се грижат за теб единствено поради това, че изпълняват някаква отговорност, а не за да изплатят някакъв дълг, защото те не ти дължат нищо. Следователно те не са длъжни да проявяват синовно отношение към теб или да бъдат някой, на когото можеш да се уповаваш и да разчиташ. Разбирате ли? (Да.) Те се грижат за теб, те са някой, на когото можеш да разчиташ, и ти дават малко пари, за да ги похарчиш — това е просто тяхна отговорност като деца, не е синовно отношение. По-рано споменахме метафората за враните, които хранят родителите си, и агнетата, които коленичат, за да бозаят мляко. Дори животните разбират тази доктрина и могат да я изпълняват. Несъмнено и хората трябва да разбират това! Хората са най-висшите същества сред всички живи същества, създадени от Бог, с мисли, с човешка природа и с чувства. Като човешки същества те разбират това, без да е необходимо да бъдат обучавани. Дали децата могат да имат синовно отношение, или не, зависи в общи линии от това дали Бог е предначертал да съществува съдба между вас, дали между вас ще има допълващи се и взаимно подкрепящи се отношения и дали можете да се радвате на тази благословия. По-точно този въпрос зависи от това дали децата ти притежават човешка природа. Ако те наистина притежават съвест и разум, тогава не е необходимо да ги възпитаваш — те ще го разберат от малки. Ако разбират всичко това от малки, не мислиш ли, че ще го разбират още повече, когато пораснат? Не е ли така? (Да, така е.) Още от малки те разбират такива доктрини като „Да печелиш пари, за да ги харчиш за мама и татко, е нещо, което правят добрите деца“, така че няма ли да го разбират още по-добре, когато пораснат? Трябва ли все още да бъдат възпитавани? Трябва ли родителите все още да им преподават такива идеологически уроци? Няма нужда. Затова е глупаво родителите да изискват от децата си да проявяват синовно отношение, да се грижат за тях на старини и да ги изпращат. Нима децата, които раждаш, не са хора? Дървета ли са или са изкуствени цветя? Наистина ли не разбират, наистина ли трябва да ги възпитаваш? Дори кучетата разбират това. Например, когато две малки кучета са с майка си, ако другите кучета започнат да тичат към нея и да я лаят, те няма да търпят това: защитават майка си иззад оградата и не позволяват на другите кучета да я лаят. Дори кучетата разбират това, разбира се, че и хората трябва да го разбират! Няма нужда да ги учите: изпълнението на отговорностите е нещо, което хората могат да правят, и родителите не бива да внушават такива мисли на децата си — те ще го правят сами. Ако не притежават човешка природа, тогава дори при подходящи условия няма да го правят. Ако притежават човешка природа и имат подходящи условия, тогава те естествено ще го правят. Следователно родителите не трябва да изискват, подтикват или обвиняват децата си за това дали проявяват синовно отношение, или не. Всичко това е излишно. Ако можеш да се радваш на синовната почит на децата си, това се счита за благословия. Ако не можеш да се радваш, това не се счита за твоя загуба. Всичко е предначертано от Бог, нали? Добре, нека приключим днешното си общение тук. Довиждане!

27 май 2023 г.