Преди няколко дни се случи сериозен инцидент, при който антихристи смущаваха делото по разпространяване на евангелието. Всички ли знаете за това? (Да.) След като се случи този инцидент, започна реорганизация на евангелското дело в Божия дом и някои хора започнаха да се преназначават или преместват, и някои въпроси, свързани с делото, също бяха коригирани. Така ли е? (Така е.) Подобно голямо събитие се случи в Божия дом и около вас се появиха антихристи. Бяхте ли способни да научите някакви уроци от сблъсъка с такова значимо събитие? Потърсихте ли истината? Видяхте ли същността на някои проблеми и бяхте ли способни да извлечете някои поуки от такова голямо събитие? Когато нещо се случи, повечето хора не извличат ли само повърхностни поуки от него и не разбират ли само няколко доктрини, без да вникнат в същността му и без да се научат как да възприемат хората и нещата и как да се държат и да действат според истината? Каквото и да се случва на някои хора, те просто разсъждават като разчитат на собствените си умове и изчисления. Те изобщо не са на висотата на истините принципи, и също така не са на висотата на интелигентността и мъдростта. Те просто обобщават няколко поуки и след това вземат решение: „Когато тези неща се случат отново в бъдеще, трябва да бъда внимателен и да обърна внимание на това какви неща не мога да кажа, какви неща не мога да правя, както и от какви хора трябва да се пазя и какви хора трябва да държа близо до себе си“. Това смята ли се за научаване на урок и придобиване на преживяване? (Не.) И така, когато се случват подобни неща, независимо дали са важни или второстепенни събития, как хората трябва да ги преживяват, да подхождат към тях и да навлизат дълбоко в тях, за да могат да научат уроци, да разберат някои истини и духовният им ръст да се увеличава, докато се сблъскват с тази среда? Повечето хора не размишляват над тези неща. Така ли е? (Точно така.) Ако не размишляват над тези неща, тогава дали са хора, които търсят истината? Дали са хора, които се стремят към истината? (Не.) Смятате ли, че сте хора, които се стремят към истината? Въз основа на кои неща смятате, че не сте хора, които се стремят към истината? И въз основа на кои неща понякога смятате, че сте хора, които се стремят към истината? Смятате ли, че сте хора, които се стремят към истината, и които са истински вярващи, когато понесете малко страдание и платите малка цена в дълга си, и понякога сте малко по-сериозни към работата си, или дарите малко пари, или изоставите семейството си, напуснете работата си, откажете се от обучението си и се отречете от брака си, за да отдадете всичко на Бог, или се въздържате да следвате светските тенденции, или избягвате злите хора, които срещате, и т.н. — когато сте способни да правите тези неща? Не мислите ли именно това? (Така е.) А сега, на какво основание мислите така? Въз основа на Божиите слова и на истината ли? (Не.) Самозалъгвате се. Сами отсъждате. Когато от време на време спазвате някои правила и вършите нещата по правилата, и притежавате някои проявления на добра човешка природа, когато сте способни да бъдете търпеливи и толерантни, когато привидно сте смирени, сдържани и скромни и не сте надменни, и когато сте способни да имате малко отговорна решителност или нагласа към делото на Божия дом, вие си мислите, че действително сте се стремили към истината и че действително сте хора, които се стремят към истината. В такъв случай, тези проявления представляват ли стремеж към истината? (Не.) По-точно казано, тези външни действия, модели на поведение и проявления не са стремеж към истината. Защо тогава хората винаги мислят, че тези проявления са стремеж към истината? Защо винаги си мислят, че са хора, които се стремят към истината? (В представите си хората мислят, че ако положат усилия и отдадат малко, това са проявления на стремеж към истината. Затова, когато плащат малка цена или страдат малко в дълга си, те мислят, че са хора, които се стремят към истината, но никога преди това не са потърсили какво казва Божието слово по този въпрос или как Бог съди дали човек се стреми към истината. Следователно те винаги живеят със своите представи и фантазии и си мислят, че са велики.) Хората никога не се избавят от представите си и що се отнася до важния въпрос да се определи дали са хора, които се стремят към истината, те винаги разчитат на своите представи и фантазии и на пожелателното си мислене. Защо действат по този начин? Не е ли защото се чувстват спокойни, когато мислят и действат по този начин, като смятат, че не е необходимо действително да плащат цена, за да се стремят към истината, и че в крайна сметка все пак могат да получат ползи и да бъдат благословени? Има и друга причина, която се състои в това, че така наречените добри модели на поведение на хората, като например отказването им, страданията им, плащането на цена и т.н., са неща, които те могат да изпълнят и да постигнат. Така ли е? (Така е.) За хората е лесно да се отрекат от семействата и работата си, но не е лесно истински да се стремят към истината, да практикуват истината или да действат въз основа на истините принципи, и не им е лесно да постигнат тези неща. Дори и да разбираш поне малко от истината, ще ти е много трудно да се опълчиш на собствените си идеи, представи или покварен нрав и ще ти е много трудно да се придържаш към истините принципи. Ако си човек, който се стреми към истината, защо изглежда, че не си постигнал никакъв напредък по отношение на различни аспекти на истината през годините, в които си вярвал в Бог? Независимо от това дали си платил някаква цена или от какво си се отказал или какво си изоставил, крайните резултати, които си постигнал, постигнати ли са чрез стремеж към истината и практикуването ѝ? Без значение колко пъти си платил цена, колко си изстрадал или от колко плътски неща си се отказал, в крайна сметка какво си придобил? Придоби ли истината? Спечели ли нещо по отношение на истината? Постигна ли напредък при навлизането си в живота? Промени ли покварения си нрав? Притежаваш ли истинско покорство към Бог? Няма да говорим за толкова задълбочен урок или практика като покорството към Бог, а вместо това ще говорим само за най-простото нещо. Изоставил си всичко, страдал си и плащал си цената в продължение на толкова много години. Можеш ли да защитиш интересите на Божия дом? Особено когато антихристи и зли хора вършат зли неща, за да смущават делото на църквата, ти затваряш ли си очите да обслужваш интересите на тези зли хора и да защитаваш себе си, или заставаш на страната на Бог да отстояваш интересите на Неговия дом? Практикувал ли си в съответствие с истините принципи? Ако не си, тогава страданието ти и цената, която си платил, не се различават от тези на Павел. Правил си го само в името на получаването на благословии и всички те са безполезни. Същото е като казаното от Павел за това, че се е подвизавал в доброто войнстване и е свършил пътя, който е трябвало, и накрая да получи благословии и награда — няма никаква разлика. Вървиш по пътя на Павел. Не се стремиш към истината. Мислиш, че твоето отказване, отдаване, страдание и цената, която си платил, е практикуване на истината. В такъв случай колко истини си разбрал през тези години? Колко истини реалности притежаваш? По колко въпроса си опазил интересите на Божия дом? По колко въпроса си заставал на страната на истината и на Бог? В колко от действията си си се въздържал от злодеяния или от следване на собствената си воля, заради това, че имаш богобоязливо сърце? Това са все неща, които хората трябва да разберат и да изследват. Ако не изследват тези неща, тогава колкото по-дълго вярват в Бог, и по-специално колкото по-дълго изпълняват даден дълг, толкова повече ще си мислят, че имат изключителен принос, че със сигурност ще бъдат спасени и че са от Бог. Ако един ден бъдат освободени, разобличени и отстранени, те ще кажат: „Дори и да не съм служил така, че да заслужа похвала, то поне съм работил усърдно, а дори и да не съм работил усърдно, то поне съм се уморил. Въз основа на това, че толкова години съм страдал и съм плащал цена, Божият дом не бива да ме освобождава или да се отнася с мен по този начин. Божият дом не бива просто да ме изхвърля, след като съм работил за него!“. Ако наистина си човек, който се стреми към истината, не би трябвало да казваш тези неща. Ако си човек, който се стреми към истината, тогава колко пъти си изпълнил подредбите за работа на Божия дом старателно и прецизно? Колко от тях си изпълнил? Колко елемента от работата си проследил? Колко от тях си проверил? Каква част от отговорностите и дълга си си изпълнил по възможно най-добрия начин в рамките на това, което може да се постигне с твоите заложби, способност за възприемане и разбиране на истината? Кой дълг си изпълнил добре? Колко добри дела си подготвил? Тези са критериите за проверка на това дали човек се стреми към истината. Ако си объркал всички тези неща и не си постигнал никакви резултати, това доказва, че през тези години си страдал и си плащал цена с надеждата да получиш благословии и че не практикуваш истината и не се покоряваш на Бог. Всичко, което си правил, е било за теб самия, за статус и благословии, а не е да следваш Божия път. Какво тогава е всичко, което си правил? Крайният изход за подобни хора не е ли същият като този на Павел? (Така е.) Всички тези хора вървят по пътя на Павел и естествено, техният изход ще бъде същият като този на Павел. Не си мисли, че имаш изключителен принос, само защото вярваш в Бог и си се отрекъл от работата си, от семейството си, а в някои случаи дори от малките си деца. Нямаш някакъв изключителен принос, ти си просто сътворено същество, всичко, което правиш, е за себе си, и е това, което трябва да правиш. Щеше ли да си способен да страдаш и да платиш цена, ако не беше в името на получаване на благословии? Щеше ли да си способен да изоставиш семейството си и да се откажеш от работата си? Не приравнявай отричането от семейството си, изоставянето на работата си, страданието и плащането на цена на стремежа към на истината и отдаването на всичко на Бог. Това е просто самозаблуда.

Хората, които изобщо не приемат истината и кастренето, един по един се разобличават и премахват всеки път, когато Божият дом извършва голямо изчистване. На някои хора, чиито проблеми не са твърде сериозни, се позволява да останат под наблюдение и им се дава възможност да се покаят, след като са разобличени. Други, чиито проблеми са твърде сериозни, остават непоправими въпреки многократните критики, вършат едни и същи неща и допускат едни и същи грешки отново и отново, и смущават, прекъсват и унищожават делото на църквата, така че в крайна сметка те се премахват и отлъчват според принципите и не им се дават повече възможности. Някои хора казват „Мъчно ми е за тях, че не им се дават повече възможности“. Не са ли им дадени достатъчно възможности? Те не вярват в Бог, за да се вслушат в Неговите слова, да приемат наказанието и правосъдието на словата Му или да приемат Неговото изчистване и спасение, те управляват собствените си дела. След началото на заемането им с делото на църквата или с изпълнението на някакъв дълг, те започват да се занимават с всякакво злосторничество, да смущават и прекъсват, като нанасят сериозни щети на делото на църквата, както и сериозни загуби на интересите на Божия дом. След като много пъти им дава възможност и постепенно ги отстранява от различни групи за изпълнение на дълга, Божият дом им урежда да изпълняват дълга си в евангелския екип, но след като тези хора отидат там, те не работят усърдно по дълга си и продължават да вършат различни видове злосторничество, без изобщо да се покаят или променят. Без значение как Божият дом разговаря за истината или какви подредби прави за работата, и макар че дава на тези хора възможности и предупреждения и дори ги кастри, всичко това е безрезултатно. Те не са прекалено безчувствени, а са прекалено непримирими. Разбира се, тази непримиримост говори от гледна точка на покварения им нрав. В същността си те не са хора, а са дяволи. Когато влязат в църквата, освен че се държат като сатани, те не правят нищо, което да е от полза за делото на Божия дом и делото на църквата. Те вършат само лоши неща. Идват само за да смущават и унищожават делото на църквата. След като спечелят само няколко човека, докато проповядват евангелието, те чувстват, че имат капитал и че имат изключителен принос, и започват да почиват на лаврите си, като си мислят, че могат да властват над Божия дом като царе, че могат да дават заповеди и да вземат решения във всеки аспект на работата и да принуждават хората да ги практикуват и изпълняват. Без значение как Горното разговаря за истината или как подрежда работата, тези хора не я приемат сериозно. В очите ти казват доста приятни за ухото неща: „Работните подредби на Божия дом са добри, те са точно това, от което се нуждаем, коригирали са нещата точно навреме, иначе нямаше да знаем колко далеч сме били“. Когато обърнат глави, те се променят и започват да разпространяват собствените си идеи. Кажете ми, наистина ли такива хора са човешки същества? (Не.) Ако не са човешки същества, то какви са те? На повърхността те носят слой човешка кожа, но в същността си не вършат човешки неща — те са демони! Ролята им в църквата е именно да смущават различните елементи от работата в Божия дом. Те смущават всяка работа, която вършат, и никога не са търсили истината или принципите, не са гледали работните подредби и не са действали според тях. Щом имат малко власт, те я демонстрират и незаслужено се възползват от влиянието си пред Божиите избраници. Всички те имат лица на демони, и нямат никакво човешко подобие. Никога не са отстоявали интересите на Божия дом, а само защитават собствените си интереси и статус. Без значение на какво ръководно ниво служат или каква част от работата контролират, щом им се повери работа, тя става тяхна, те имат последната дума и другите по-добре да не си и помислят да я проверяват, контролират или проследяват, камо ли да си помислят да се намесват. Не са ли същински антихристи? (Така е.) И тези хора все пак искат да получат благословии! Имам две думи за тези хора: неразумни и непоправими. Онези, които не се стремят към истината, могат да се препънат на всяко препятствие и няма да стигнат далеч. В миналото винаги съм ви казвал: „Ако можете да полагате труд докрай и да бъдете предани полагащи труд, това също е доста добре“. Някои хора не обичат истината и не желаят да се стремят към нея. Какво трябва да се направи по този въпрос? Те трябва да бъдат полагащи труд. Ако можеш да полагаш труд усърдно и да не предизвикваш каквото и да е прекъсване или смущение, нито да вършиш зло, което да доведе до премахването ти, ако можеш да гарантираш, че няма да вършиш зло, и ако продължиш да полагаш труд до края, тогава ще си способен да оцелееш. Макар да не си способен да получиш много благословии, поне ще си полагал труд по време на Божието дело, ще си бил предан полагащ труд и накрая Бог няма да се отнесе лошо с теб. Точно сега обаче има някои полагащи труд, които наистина не могат да полагат труд до края. Защо е така? Защото те нямат човешки дух. Няма да изследваме какъв дух се крие в тях, но най-малкото, ако погледнем поведението им от началото до края, същността им е на дяволи, а не на човешки същества. Те изобщо не приемат истината и са още по-далеч от това да се стремят към нея.

Преди десет години, когато не е имало подробно общение за всеки аспект на истината, хората не са разбирали какво означава да се стремят към истината или да се справят с нещата въз основа на истините принципи. Някои хора действаха въз основа на собствената си воля, фантазии и представи или следваха правила. Това можеше да се извини, защото те не разбираха. Днес обаче, 10 години по-късно, макар че нашето общение върху различните аспекти на истината все още не е приключило, най-малкото различните основни истини, които се отнасят до работата на хората и изпълнението на дълга, са приключили, обяснени са ясно по отношение на принципите. Какъвто и дълг да изпълняват, хората, които притежават сърца и дух, които обичат истината и могат да се стремят към нея, би трябвало да са способни да практикуват част от истините принципи, като разчитат на съвестта и разума си. Хората не са на нужната висота и не успяват да достигнат до по-висши и по-задълбочени истини, и не могат да прозрат същността на някои проблеми или същността, която е свързана с истината, но би трябвало да са способни да прилагат на практика истините, до които могат да достигнат и които са изрично посочени. Най-малкото, те би трябвало да са способни да се придържат към изрично определените от Божия дом подредби за работата, да ги прилагат и да ги разпределят. Тези, които са от демони, обаче не могат да правят дори тези неща. Те са от типа хора, които не могат дори да полагат труд до края. Когато хората дори не могат да полагат труд до края, това означава, че ще бъдат изхвърлени от вагона по средата на пътуването. Защо ще бъдат изхвърлени от вагона? Ако си бяха седели спокойно във вагона, бяха спали, стояли мирно или дори се бяха забавлявали, стига да не смущават всички или движението напред на целия влак, кой би имал сърце да ги изхвърли от вагона? Никой не би имал. Ако наистина можеха да полагат труд, Бог също не би ги изхвърлил от вагона. Използването на тези хора за полагане на труд сега обаче би донесло повече загуби, отколкото ползи. Различните аспекти на делото на Божия дом са понесли твърде големи загуби заради смущенията от тези хора. Те са причина за твърде много тревоги! Не разбират истината, без значение как се разговаря за нея, и след това продължават да вършат лоши неща. Общуването с тези хора наистина означава впускане в безкрайни разговори и преживяване на безкраен яд. Същественото е, че тези хора са извършили твърде много зло и са причинили твърде големи загуби на делото по разпространяване на евангелието в Божия дом. В малкото дълг, който изпълняват, те просто причиняват прекъсвания и смущения, а загубите, които причиняват на делото на Божия дом, са непоправими. Тези хора вършат всякакви лоши неща. Докато са сред редовите членове на църквата те правят каквото си искат, прахосват дарения, раздуват броя на хората, които са спечелили, докато са разпространявали евангелието, и използват други хора по неподходящ начин. Те използват единствено някои зли хора, объркани хора и хора, които вършат злини като обезумели. Не се вслушват в ничии предложения и потискат и наказват всеки, който изрази мнение. Под тяхно ръководство Божиите слова, изисквания и подредби за работата не се изпълняват, а се загърбват. Тези хора се превръщат в местни насилници и деспоти, те стават тирани. Кажете ми, могат ли да се задържат такива хора? (Не.) Понастоящем някои хора са освободени и след като са освободени, те говорят за „покорство към подредбите в Божия дом“, за да покажат, че са толкова благородни, толкова покорни и толкова се стремят към истината. Като казват това, те имат предвид, че няма какво да кажат за всичко, което прави Божият дом, и че желаят да се покорят на неговите подредби. Те казват, че желаят да се покорят на подредбите в Божия дом. Защо тогава са извършили толкова много зло, което е накарало църквата да ги освободи? Защо не разбират това? Защо не са си дали сметка за това? Те са донесли различни видове проблеми и загуби на делото на Божия дом, докато са работили. Не трябва ли сами да се открият и да се изложат на показ в това отношение? Въпросът приключен ли е, ако просто не го споменават? Те казват, че искат да се покорят на подредбите в Божия дом, като показват колко са благородни и велики — това е пълна преструвка и измама! Ако се учат да се покоряват на подредбите в Божия дом, защо не се покоряваха на предишните подредби за работата в Божия дом? Защо не са ги приложили? Какво са правили тогава? На кого всъщност се подчиняват? Защо не си дават сметка за това? Кой е техният господар? Изпълниха ли всеки аспект от работата, която беше подредена от Божия дом? Постигнаха ли резултати? Може ли работата им да издържи на внимателно изследване? Как ще компенсират загубите, които тяхното безчинство при вършенето на зло, е причинило на делото на Божия дом? Този въпрос не заслужава ли някакъв коментар? Могат ли просто да кажат, че ще се покорят на подредбите на Божия дом, и това да е всичко? Кажете Ми, такива хора имат ли човешка природа? (Не.) Те са лишени от човешка природа, разум и съвест и нямат никакъв срам! Те не чувстват, че са извършили толкова много зло и са причинили толкова големи загуби на Божия дом. Те са причинили толкова много прекъсвания и смущения, без да изпитват каквото и да е разкаяние, каквото и да е чувство на задлъжнялост или каквото и да е признание за това. Ако се опиташ да им потърсиш отговорност, те ще кажат: „Не бях единственият човек, който го направи“ — имат си оправдания. Това, което искат да кажат, е, че наказанията не могат да бъдат наложени, ако всички са нарушители, и че понеже всички са вършили зло, не би трябвало да носят лична отговорност. Това е погрешно. Те трябва да дадат сметка за злото, което са сторили — всеки човек трябва да даде сметка за всяко зло, което е сторил. Те трябва да се покоряват на подредбите на Божия дом и да подхождат правилно към собствените си проблеми. Ако притежават това отношение, те могат да получат още една възможност и да останат, но не могат винаги да вършат зло! Ако в съвестта им няма осъзнаване, ако не могат да почувстват, че са задължени на Бог по какъвто и да е начин, и изобщо не се покаят, от човешка гледна точка може да им се даде възможност, да им се позволи да продължат да изпълняват дълга си и да не им се търси отговорност. Как обаче го вижда Бог? Ако хората не ги държат отговорни, Бог също ли няма да го прави? (Не.) Бог се отнася към всички хора и неща с принципи. Бог няма да направи компромис за теб и да изглади нещата, Той няма да е угодник като теб. Бог има принципи, Той има праведен нрав. Ако нарушиш принципите и управленските закони на Божия дом, църквата и Божият дом трябва да се справят с теб според принципите и разпоредбите на управленските закони. Що се отнася до последствията от това, че оскърбяваш Бог, всъщност в сърцето си знаеш как Бог те вижда или как се отнася към теб. Ако наистина се отнасяш към Бог като към Бог, трябва да дойдеш пред Него, за да се изповядаш, да признаеш греховете си и да се покаеш. Ако ти липсва това отношение, тогава ти си неверник, ти си дявол, ти си враг на Бог и трябва да бъдеш прокълнат! Тогава какъв е смисълът да слушаш проповеди? Трябва да излезеш. Не заслужаваш да слушаш проповеди! Истините се говорят, за да ги чуят нормалните покварени човешки същества. Макар че тези хора имат покварен нрав, те имат решимост и желаят да приемат истината, могат да се самоанализират, когато ги сполети нещо, и могат да се изповядат, да се покаят и да се обърнат, когато направят нещо лошо. Такива хора могат да бъдат спасени и именно за тях се говорят истините. Хората, които нямат отношение на покаяние, независимо какво ги сполетява, не са обикновени покварени човешки същества, те са нещо съвсем друго. Тяхната същност е тази на дявола, а не на човек. Макар че може и да не се стремят към истината, обикновените покварени човешки същества обичайно могат да се въздържат да не вършат лоши неща въз основа на съвестта си, на онази частица срам, която притежава нормалната им човешка природа, и на малкото разум, който имат, и те нямат намерение умишлено да предизвикват прекъсвания и смущения. При нормални обстоятелства подобни хора могат да полагат труд и да следват докрай и са способни да оцелеят. Има обаче един тип хора, които не притежават съвест или разум, които изобщо нямат чувство за чест или срам, които нямат разкайващи се сърца, независимо колко зло вършат, и които безсрамно се крият в Божия дом и все пак се надяват да получат благословии, и не знаят как да се покаят. Когато някой каже: „Като направи това, ти причини прекъсване и смущение“, те казват: „Наистина ли? Тогава сгреших, следващия път ще се справя по-добре“. Другият човек отговаря: „Тогава трябва да опознаеш покварения си нрав“, а те казват: „Какъв покварен нрав да опознавам? Просто бях невеж и глупав, следващия път просто ще се справя по-добре“. Липсва им задълбочено разбиране и с думите си те просто заблуждават хората. Могат ли хора с това отношение да се покаят? Те дори не изпитват срам — те не са хора! Някои хора казват: „Ако не са хора, зверове ли са?“. Те са зверове, но са по-нисши дори от кучетата. Помисли за това — когато кучето направи нещо лошо или се държи лошо, ако го смъмриш веднъж, то веднага ще се почувства зле и ще продължи да се държи мило с теб, с което иска да каже: „Моля те, не ме мрази, никога повече няма да го направя“. Когато подобно нещо се случи отново, кучето нарочно ще те погледне, за да ти каже: „Няма да го направя, не се притеснявай“. Без значение дали кучето се страхува от бой, или се опитва да спечели благоразположението на господаря си, откъдето и да го погледнеш, когато знае, че господарят му не харесва или не разрешава нещо, кучето няма да го направи. То е способно да се въздържа, има чувство за срам. Дори животните имат чувство за срам, но тези хора нямат. В такъв случай, те пак ли са хора? Те са дори по-малко от животни, така че са нечовешки и неживи същества, те са същински дяволи. Никога не се самоанализират и не се изповядват, независимо колко зло са сторили, и със сигурност не знаят как да се покаят. Има хора, които се срамуват да се изправят пред братята и сестрите си, защото са направили малко зло, и ако братята и сестрите ги изберат по време на избори, те ще кажат: „Няма да поема този дълг, не съм подготвен. В миналото направих някои глупости, които причиниха известни загуби на делото на църквата. Не заслужавам този пост“. Такива хора притежават чувство за срам, имат съвест и разум. Онези зли хора обаче нямат чувство за срам. Ако ги помолиш да станат водачи, те веднага ще се изправят и ще кажат: „Виж! Какво мислиш за това? Божият дом не може да се справи без мен. Аз съм големец, много съм способен!“. Кажете Ми, не е ли трудно да накарате тези хора да се засрамят? Колко е трудно? По-трудно е, отколкото да изкачиш стените на Шанхайския проход в Китай — те са безсрамни! Колкото и зло да вършат, те все пак без свян мързеливо прахосват дните си в църквата. Никога не са били смирени в общуването си с братята и сестрите, все още живеят както винаги и дори понякога се хвалят с „великите си постижения“, с нещата, от които са се отрекли и които са отдали в миналото, с миналите си страдания и цената, която са платили, както и с миналата си „слава и величие“. Щом имат възможност, те веднага ще се изправят, за да се перчат и хвалят, ще говорят за своя капитал и ще изтъкват уменията си, но никога не говорят за това колко зло са сторили, колко от Божиите дарения са прахосали, или колко загуби са причинили на делото на Божия дом. Те не се изповядват, дори когато се молят на Бог насаме, и никога не проливат и сълза заради грешките, които са допуснали, или загубите, които са причинили на Божия дом. Ето колко са непримирими и безсрамни. Не са ли напълно неразумни и непоправими? (Така е.) Те са непоправими и не могат да бъдат спасени. Колкото и възможности да им даваш, все едно да говориш на тухлена стена, да ожениш вълка за овцата или да помолиш дяволите и Сатана да почитат Бог. Затова, що се отнася до тези хора, в крайна сметка отношението на Божия дом е да се откаже от тях. Ако желаят да изпълняват дълг, могат, Божият дом ще им даде някаква възможност. Ако не желаят да изпълняват дълг и казват: „Ще си тръгна, за да работя, да печеля пари и да си си изживея дните, ще управлявам собствен бизнес“, те могат да го направят, вратата на Божия дом е отворена, могат бързо да си тръгнат! Не искам повече да виждам лицата им, толкова са отвратителни! За какво се преструват? Малкото страдание, което са понесли, малката цена, която са платили, малкото, от което са се отказали и което са отдали, са били само предпоставки, които са подготвили, за да могат да вършат зло. Ако останат в Божия дом, как могат да му служат? Какви ползи могат да донесат на делото на Божия дом? Имате ли представа колко прекъсване и смущение на делото на църквата могат да причинят злодеянията и лошите неща, извършени от един зъл човек, един антихрист, в рамките на шест месеца? Кажете Ми колко братя и сестри ще трябва да работят, за да компенсират това? Нима използването на този зъл човек, на този антихрист, за да служи малко, си струва проблемите? (Така е.) Няма да говорим за мащаба на загубите, които могат да бъдат причинени от банда антихристи, които се обединяват, за да вършат лоши неща, но колко вреди могат да бъдат нанесени на делото на църквата от една заблуда и дяволско твърдение, изречено от антихрист, или от една нелепа заповед, издадена от антихрист? Кажете Ми колко хора и колко време ще трябва да работят, за да компенсират това? Кой ще поеме отговорността за тази загуба? Никой не може! Може ли тази загуба да бъде компенсирана? (Не.) Някои хора казват: „Ако привлечем още хора, които да помагат, и братята и сестрите понесат още малко страдание, може би ще сме способни да го компенсираме“. Макар че може да сте способни да компенсирате част от това, колко работна ръка и материални ресурси ще трябва да изразходва Божият дом? По-конкретно, кой може да компенсира изгубеното време и загубите, които Божиите избраници са претърпели по отношение на навлизането си в живота? Никой не може. Затова злините, извършени от антихристите, не могат да бъдат опростени! Някои хора казват: „Антихристите казаха: „Ще възстановим загубените пари“. Разбира се, че трябва да ги възстановят! „Антихристите казаха: „Ще доведем повече хора, за да компенсираме тези, които сме изгубили“. Това е най-малкото, което могат да направят. Те трябва да компенсират злото, което са извършили! Кой обаче ще компенсира изгубеното време? Те могат ли? Невъзможно е да се компенсира. Така че злините, извършени от тези хора, са най-отвратителните грехове! Те не могат да бъдат опростени. Кажете ми, не е ли така? (Така е.)

Някои хора, когато видят, че Божият дом се отнася доста строго с антихристите — не им дава възможност и направо ги отпраща — се замислят за следното: „Божият дом не каза ли, че дава възможности на хората? Когато човек допусне малка грешка, Божият дом вече не го ли иска? Не му ли дава възможност? Би трябвало да му даде възможност, Божият дом е твърде нелюбящ!“. Кажете ми колко възможности са дадени на тези хора? Колко проповеди са изслушали? Твърде малко възможности ли им бяха дадени? Когато работят, не знаят ли, че изпълняват дълг? Не знаят ли, че разпространяват евангелието и вършат работа в Божия дом? Не знаят ли тези неща? Да не би да управляват бизнес, фирма или фабрика? Да не би да управляват собствените си предприятия? Колко възможности е дал Божият дом на тези хора? Всеки един от тях се е радвал на много възможности. Дали някой от прехвърлените от различни групи в евангелския екип е бил освободен едва няколко дни след като е отишъл в евангелския екип? Нито един, освен ако злото, което някой е извършил, не е било твърде безобразно и след това е бил освободен. Всеки от тях е получил достатъчно възможности, просто те не знаят как да ги ценят или как да се покаят. Те вървят по своя път, винаги вървят по пътя на Павел. Говорят много приятни за ухото и ясни думи, но не действат като човешки същества. Все още ли трябва да се дават възможности на такива хора? (Не.) Когато им беше дадена възможност, към тях се отнасяха като с човешки същества, но те не са човешки същества. Те не правят нещата, които правят човешките същества, така че съжалявам, вратата на Божия дом е отворена — имат зелена светлина и могат да си тръгват. Божият дом няма да ги оползотворява повече. Що се отнася до оползотворяването на хората, Божият дом има свобода, той има това право. Божият дом може ли да не ги оползотворява? Ако искат да вярват, могат да го правят извън Божия дом. Във всеки случай Божият дом няма да ги оползотворява — не може, те са причина за твърде много тревоги! Причинили са твърде големи загуби на Божия дом и никой не може да плати сметката за това — те не биха могли да си го позволят! Не става въпрос за това, че нямат късмет, не става въпрос за това, че Божият дом не им е дал възможност, не става въпрос за това, че Божият дом не е любящ и е бил твърде суров към тях, и със сигурност не става въпрос за това, че Божият дом се е отървал от тях, след като са свършили работата си. Става въпрос за това, че тези хора отидоха твърде далеч, че повече не могат да бъдат толерирани и че не могат да си дадат сметка за нещата, които са направили. За всеки елемент от работата Божият дом е осигурил принципи на работа и Горното лично е осигурило напътствия, проверки и коригиране. Това не означава, че Божият дом и Горното само са провели няколко събирания или са казали няколко думи. Те са изрекли много думи и са провели много събирания, като добросъвестно са увещавали хората, но в крайна сметка това, което получиха в замяна, беше измама и в крайна сметка делото на църквата беше прекъснато и смутено и се превърна в пълна бъркотия. Кажете Ми кой все пак би желал да даде възможност на тези хора? Кой би желал да ги задържи? Те могат да вилнеят и да вършат зло, но със сигурност не могат да забранят на Божия дом да се справя с тях според принципите. Справянето с тях по този начин не бива да се нарича липса на любов, а принципност. Любовта се дава на хора, които могат да бъдат обичани, на невежи хора, на които може да се прости. Тя не се дава на зли хора, на дяволи или на такива, които умишлено предизвикват прекъсвания и смущения, не се дава на антихристи. Антихристите заслужават само да бъдат прокълнати! Защо заслужават само да бъдат прокълнати? Защото, колкото и зло да вършат, те не се покайват, не се изповядват и не се обръщат, а се съревновават с Бог до самия край. Те идват пред Бог с думите: „Когато умра, ще умра изправен. Аз не отстъпвам. Когато дойда пред Теб, няма да коленича или да се поклоня. Няма да призная поражение!“. Какво е това? Дори на смъртния си одър пак ще кажат: „Ще продължа да се съпротивлявам на Божия дом до край. Няма да изповядам греховете си — не съм направил нищо лошо!“. Добре, щом не са направили нищо лошо, могат да си тръгнат. Божият дом няма да ги оползотворява. Ще бъде ли добре, ако Божият дом не ги оползотвори? Ще бъде съвсем добре! Някои хора казват: „Щом Божият дом не иска да ме оползотвори, значи няма кого да оползотвори“. Тези хора трябва да погледнат и да видят дали наистина няма никого. Нима някое от делата в Божия дом разчита на хората? Кой би могъл да стигне дотук без делото на Светия Дух и без Божията закрила? Кой елемент от делото би могъл да се поддържа досега? Нима тези хора си мислят, че се намират в мирския свят? Ако която и да е група в мирския свят изгуби защитата на екип от талантливи или надарени личности, тя не би била способна да завърши нито един от проектите си. Делото в Божия дом е различно. Бог е този, който закриля, води и напътства делото в Божия дом. Не мислете, че делото на Божия дом зависи от подкрепата на който и да е човек. Това не е така и това е гледната точка на неверника. Смятате ли, че е подходящо Божият дом да изоставя зли хора като антихристите и неверниците? (Да.) Защо е подходящо? Защото загубите, причинени от използването на тези хора за извършване на работа, са твърде големи. Такива хора без задръжки разхищават както човешки, така и финансови ресурси, и изобщо нямат каквито и да е принципи. Те не се вслушват в Божието слово и действат изцяло въз основа на собствените си амбиции и желания. Изобщо не зачитат Божиите слова или на подредбите за работата в Божия дом, но когато антихристът каже нещо, те го уважават изключително много и се съобразяват с него в практикуването си. Чух, че имало един глупак, който се намирал в Европа, но работел по задачи, базирани в Азия. Божият дом казал, че ще го премести да работи по разпространяване на евангелието в Европа, за да го спаси от необходимостта да се справя с часовата разлика, но той не искал да се върне към работата по задачи в Европа, дори когато Божият дом го е уредил, защото антихристът, на когото се кланял, бил в Азия и той не желаел да напусне господаря си. Не е ли глупак? (Така е.) Кажете Ми дали е достоен да изпълнява дълга си? Искаме ли го? Подредбите за работата, направени от Божия дом, са били подходящи. Ако се намираш в Европа, тогава трябва да работиш по задачи, базирани в Европа, а не в Азия. Трябва да работите по задачите на континента, в който се намирате, и така можете да избегнете справянето с часовите разлики — това е хубаво нещо! И все пак този човек не се съгласил. Думите на Божия дом не му въздействали. Божият дом не можел да го накара да се прехвърли, той се нуждаел от решението на господаря си. Ако господарят му беше казал: „Върни се да работиш по задачи в Европа“, той щеше да се върне да работи по тези задачи. Ако господарят му беше казал: „Не можеш да се върнеш да работиш по задачи в Европа, имам нужда да работиш тук“, той щеше да каже: „Тогава не мога да се върна“. На кого е служил? (На своя господар.) Той е служил на своя господар — антихриста. Тогава не трябва ли да бъде изчистен заедно с господаря си? Не трябва ли да бъде изгонен? (Така е.) Защо толкова се ядосвам на такива хора? Защото те вършат твърде много зло. Всеки би побеснял, ако го чуе. Тези хора съзнателно се опитват да измамят Бог — това е твърде злонамерено! Кажете Ми защо толкова се ядосвам на такива хора? (Те казват, че вярват в Бог, но в действителност слушат господарите си. Действително те не следват Бог и не му се покоряват.) Те са се посветили изцяло на това да следват на дяволите и сатаните. Тяхното твърдение, че следват Бог, е само параван. Те следват сатаните и им служат под прикритието, че следват Бог и отдават всичко на Бог, а накрая все пак искат да получат награди и благословии от Бог. Това не е ли напълно безсрамно? Не е ли това напълно неразумно и непоправимо? (Така е.) Кажете Ми, ще запази ли Божият дом такива хора? (Не.) Тогава какъв е подходящият начин за справяне с тях? (Да се изчистят заедно с господарите им.) Те обичат да следват господарите си и са твърдо решени да работят до смърт за господарите си. Те не защитават интересите на Божия дом, докато изпълняват дълга си, не изпълняват дълга си, докато живеят пред Бог, те служат на господарите си от бандата антихристи — това е същността на тяхната работа. Затова, каквото и да правят, то няма да бъде запомнено. Подобни хора трябва да бъдат изчистени, те не са достойни дори да служат! И така, смятате ли, че хора като тях стават такива само защото се сблъскват със зли хора или защото вършат този вид работа? От средата си ли се влияят или ги подвеждат зли хора? (Нито едното.) Тогава защо са такива? (Те са такъв тип хора по своята природа същност.) Тези хора имат еднаква природа същност със своите господари антихристи. Те са един и същ тип хора. Те имат общи любими занимания, мисли и възгледи, както и средства и методи за вършене на нещата. Имат общ език и еднакъв път на стремеж и споделят едни и същи желания, мотиви и методи на практикуване на предателство спрямо Бог и смущаване на делото на Божия дом. Помислете за това, те споделят едно и също отношение към подредбите за работата в Божия дом — лъжат висшестоящите и крият неща от низшестоящите. Те имат политики за тези над тях и стратегии за тези под тях. С тези над тях привидно се държат съвсем послушно, а с тези под тях безчинстват, като вършат зло. Споделят едни и същи начини и методи. Когато Горното ги кастри, те казват: „Сбърках, сгреших, лош съм, непокорен съм, аз съм дявол!“. А после се обръщат и казват: „Нека не прилагаме подредбите за работата на Горното!“. След което просто вършат нещата по свой собствен начин. Те напълно отбиват номера, когато проповядват евангелието, надуват числата и мамят Божия дом. Това са методите на тези банди антихристи. Те винаги подхождат към подредбите за работата със свои собствени стратегии и методи. Не са ли разкрити демоничните им лица? Те хора ли са? Не, не са, те са демони! Ние не общуваме с демони, така че нека бързо ги изгоним оттук. Не искам да виждам демоничните им лица. Те трябва да се махат! Желаещите да полагат труд, могат да бъдат изпратени в Б-група, нежелаещите да полагат труд, могат да бъдат отлъчени. Правилен ли е този начин на действие? (Да.) Това е най-подходящият начин на действие! Те имат обща същност, така че когато говорят и действат заедно, те го правят много безпрепятствено и когато правят нещата заедно, между тях има невероятно много сплотеност и мълчаливо разбирателство. Щом тези господари отворят уста, независимо какви дяволски неща казват, техните последователи веднага ще ги повторят, а в сърцата си тези последователи дори ще се почувстват горди и ще си мислят: „Прав си, да го направим по този начин! Подредбите за работата от Горното са твърде придирчиви, не можем да вършим нещата така“. Колкото и добре и конкретно да са изречени подредбите за работата от Горното, тези хора няма да ги приложат, и колкото и да са изопачени или нелепи нещата, които дяволите и сатаните казват, те ще ги слушат. На кого служат тогава? Могат ли такива хора да полагат труд в Божия дом до самия край? (Не.) Те не могат да полагат труд до самия край. Независимо дали Бог проявява търпение към даден човек, или към действията на дявола, винаги има граници. Той проявява толерантност към хората във възможно най-висока степен, но когато се достигне определено ниво, Той ще разобличи онези, които трябва да бъдат разобличени, и ще отстрани онези, които трябва да бъдат отстранени. Когато се достигне това ниво, тези хора ще са стигнали до края на пътя. Причината за това не е, че не се стремят към истината или не я обичат, а това, че тяхната природа същност е враждебна към истината. Виждаш ли, винаги когато говориш за положителни неща, за чисто разбиране или за принципи, които са съгласно истината, те не слушат. Колкото по-чисти са думите ти, толкова по-зле се чувстват те. Щом започнеш да говориш за истините принципи, те не могат да седят на едно място и намират начини да се оправдаят, за да отклонят разговора, да изместят фокуса или просто отиват да си налеят вода. Щом влезеш в общение за истината или говориш за себепознанието, те се отвращават и не искат да слушат. Ако не им се налага да ползват тоалетна, значи са жадни или гладни, или им се спи, или трябва да се обадят по телефона, или да се погрижат за нещо. Винаги имат оправдание и не могат да седят мирно. Ако използваш техните методи и говориш за техните твърдения и подходи, които предизвикват единствено прекъсвания и смущения, те ще се оживят и ще са способни да говорят безкрайно. Ако не споделяш общ език с тях, те ще изпитват неприязън към теб и ще те отбягват. Това са типични дяволи! Има хора, които и досега все още не могат да прозрат този вид дяволи и си мислят, че тези хора просто не се стремят към истината. Как може да са толкова лековерни? Как могат да говорят такива невежи неща? Нима тези хора само не се стремят към истината? Не, те са зли демони и изпитват изключителна неприязън към истината. Тези хора се държат доста добре на събиранията, но това е само фалш. Всъщност дали наистина слушат съдържанието на общението или Божиите слова, които се четат по време на събиранията? Колко думи наистина слушат? Колко от тях приемат? На колко от тях могат да се покорят? Те не могат да говорят дори за най-простите и най-често изричани доктрини. Що се отнася до подобни хора, колкото и дълго да работят или на каквото и ръководно или надзорно ниво да служат, те не могат да проповядват или да говорят за собствените си преживявания. Ако някой каже: „Кажи за част от твоите познания по отношение на нещо. Не е необходимо да си го преживял, просто говори за знанията и разбирането, които имаш за него“, те няма да са способни да отворят уста, сякаш устите им са зашити, и дори няма да са способни да говорят за някои доктрини. Ако все пак успеят насила да кажат няколко думи по въпроса, те ще звучат неловко и странно. Някои братя и сестри казват: „Защо, когато някои водачи изнасят проповеди, те звучат като учители, които четат текст на децата? Защо звучат толкова неловко и странно?“. Това се нарича неспособност за изнасяне на проповеди. И защо не могат да изнасят проповеди? Защото не притежават истината реалност. Защо не притежават истината реалност? Защото не приемат истината, в сърцата си изпитват неприязън към нея и се съпротивляват на всеки принцип или твърдение на истината. Ако се каже, че се съпротивляват, може да не си способен да го видиш отстрани. Как тогава можеш да разбереш, че се съпротивляват? Както и да разговаря Божият дом за истината, в сърцата си те ще я отричат и отхвърлят и ще бъдат невероятно отвратени от нея. Както и да разговарят другите хора за познанието си за истината, те ще си мислят: „Ти може така да смяташ, но аз не смятам така“. Как преценяват дали нещо е истината? Стига да е нещо, което смятат, че е добро и правилно, те ще мислят, че е истината. Ако дадено твърдение не им харесва, тогава колкото и да е правилно, те няма да го смятат за истината. Следователно, когато погледнем къде се корени този проблем, в дълбините на сърцата си те се съпротивляват на истината, изпитват неприязън към истината и мразят истината. Истината изобщо няма място в сърцата им — те я презират. Някои хора може да не прозрат това и да кажат: „Обикновено не ги виждам да казват нещо, което оскърбява Бог, хули истината или нарушава истините принципи“. Тогава има един факт, който могат да видят: всеки конкретен детайл, предвиден в подредбите за работата в Божия дом, е необходим и се предлага, за да защити интересите на Божието дело, напредъка в живота на Божиите избраници, нормалния ред на църковния живот и нормалното разрастване на евангелското дело. Смисълът на подредбите за работата през всеки период от време, както и на конкретното разгръщане, организиране и промяна на всеки аспект от работата, е да се защити нормалното развитие на делото на Божия дом и още повече да се помогне на братята и сестрите да разберат истините принципи и да навлязат в тях. По-точно може да се каже, че тези неща водят братята и сестрите пред Бог и им помагат да навлязат в истините реалности, че тези неща водят и теглят напред всеки човек, държат го за ръка, докато го учат, подкрепят и подхранват. Що се отнася до изпълнението на подредбите за работата, независимо дали се провежда конкретно общение по този въпрос по време на събирания, или се разпространява от уста на уста, целта е да се даде възможност на Божиите избраници да преживеят Божието дело и да получат истинско навлизане в живота, и това винаги е от полза за навлизането в живота на Божиите избраници. Няма нито една подредба, която да е в ущърб на делото на Божия дом или на навлизането в живота на Божиите избраници, и нито една от подредбите не създава смущения или унищожение. И все пак антихристите никога не уважават или прилагат тези подредби за работата. Вместо това те ги презират, като смятат, че са твърде прости и незабележителни, че не са толкова впечатляващи, колкото е начинът, по който те самите работят, и че няма да получат по-големи ползи за своя престиж, статус и репутация, докато вършат тази работа. В резултат на това те никога не се вслушват в подредбите за работата, нито ги приемат, камо ли да ги прилагат. Вместо това те правят нещата по свой начин. Въз основа на това, кажете Ми дали антихристите просто не се стремят към истината? От тази гледна точка можете да видите ясно, че те мразят истината. Ако се каже, че мразят истината, няма да сте способни да го прозрете, но като погледнете как тези антихристи подхождат към прилагането на подредбите за работата, ще сте способни да вникнете в смисъла му. Много ясно, че що се отнася до това как лъжеводачите и работниците подхождат към подредбите за работата, в най-добрия случай те просто отбиват номера, споменават подредбите за работата веднъж и с това приключват. Те не извършват правилно последващото проследяване и наблюдение или конкретната работа. Това са лъжеводачи. Лъжеводачите поне все пак могат да прилагат подредбите за работата, да отбият номера и да ги поддържат. Антихристите дори не могат да поддържат подредбите за работата, те просто отказват да ги приемат или прилагат, а вместо това правят нещата по свой собствен начин. Какво е това, към което те проявяват внимание? Собственият им статус, слава и престиж. Те проявяват внимание към това дали Горното ги цени, колко братя и сестри ги подкрепят, в колко човешки сърца имат място, над колко човешки сърца властват, като контролират тези хора, и колко хора държат в ръцете си. Те се интересуват от тези неща. Те никога не проявяват внимание към това как да поят или подхранват братята и сестрите, за да положат основите на истинския път, и със сигурност не проявяват внимание към това как върви навлизането в живота на братята и сестрите, как братята и сестрите изпълняват дълга си, независимо дали става въпрос за разпространяване на евангелието или за други видове дълг, или дали могат да действат според принципите, и никога не са се интересували от това как да доведат братята и сестрите пред Бог. Те не се интересуват от тези неща. Всички тези факти не са ли изложени точно пред очите ви? Не са ли това проявленията, които често можете да видите у антихристите? Тези факти не доказват ли достатъчно, че тези хора мразят истината? (Така е.) По всяко време единствените неща, от които се интересува един антихрист, са статусът, славата и престижът. Да кажем, че поставиш един антихрист начело на църковния живот, за да се даде възможност на братята и сестрите да водят правилен църковен живот и да им се помогне да разберат истината и да положат основите си, докато водят църковен живот, да притежават истинска вяра в Бог, да дойдат пред Бог и да придобият способността да живеят независимо, както и вярата да изпълняват дълга си. По този начин делото по разпространение на евангелието в Божия дом ще има някакви резервни сили и постоянно ще могат да се осигуряват повече талантливи евангелски работници, които да изпълняват дълга си по разпространяване на евангелието. Така ли би мислил антихристът? В никакъв случай не би мислил по този начин. Той би казал: „Какво значение има църковният живот? Ако всички водят църковен живот чистосърдечно и четат Божиите слова, и ако всички разбират истината, кой ще слуша моите заповеди? Кой ще се интересува от мен? Кой ще ми обърне внимание? Не мога да допусна всички да се съсредоточават върху църковния живот през цялото време или да бъдат обсебени от него. Ако всички винаги четат Божиите слова и ако всички са дошли пред Бог, кой ще остане около мен?“. Това не е ли отношение на един антихрист? (Така е.) Той смята, че ако се съсредоточи върху подхранването на братята и сестрите в придобиването на истината и живота, това ще е пагубно за стремежа му към престиж, изгода и статус. Мисли си: „Ако прекарвам цялото си време да върша неща за братята и сестрите, ще ми остане ли все пак време да се стремя към престиж, изгода и статус? Ако всички братя и сестри възхваляват Божието име и следват Бог, няма да остане никой, който да ми се подчинява. Би било толкова неловко за мен!“. Това е лицето на антихриста. Антихристите не просто не се стремят към истината, а изпитват крайна неприязън към истината. В субективното си съзнание те не казват: „Мразя истината, мразя Бог и мразя всички подредби за работата, твърдения и практики, които са от полза за братята и сестрите“. Те няма да кажат това. Те просто използват някои подходи и модели на поведение, за да се противопоставят на подредбите за работата в Божия дом. И така, същността на тези подходи и модели на поведение е да правят нещата по свой начин и да карат другите хора да ги слушат и да им се подчиняват. Следователно, каквото и да прави Божият дом, те няма да го зачитат. Не е ли така? (Така е.) В миналото сме разговаряли доста за тези проявления на антихристите. Духовният ви ръст е твърде нисък и разбирането ви за истината е повърхностно. Антихристите са извършили толкова много зло точно пред очите ви, но въпреки това не сте успели да го прозрете. Вие сте глупави и жалки, безчувствени сте и схващате бавно, и сте обеднели и слепи. Това са вашите истински проявления и истинският ви духовен ръст. Антихристите причиняват толкова много проблеми и причиняват толкова големи загуби на делото на Божия дом, а все още има хора, които казват, че те трябва да се използват да служат. Използването им е причинило повече вреда, отколкото полза, и все пак вие не знаете как да ги отпратите или как да се справите с тях. Колко години ще са необходими, за да се промени този духовен ръст и тези ваши идеи? Някои хора винаги се хвалят: „Аз съм човек, който се стреми към истината“, но не могат да разпознаят антихристите, когато ги срещнат, и дори може да последват тези антихристи. Къде са проявленията на стремежа им към истината? Те са слушали толкова много проповеди, но все още им липсва проницателност. Добре, тук ще завърша нашето общение по тази тема, а по-нататък ще говорим по основната ни тема.

По време на последното ни събиране разговаряхме за съдържание, свързано с очакванията на родителите, като част от „избавянето от бремето, което идва от семейството на човека“. Приключихме с общението върху съответните принципи и основните теми, свързани с това. Сега ще разговаряме за друг аспект на избавянето от бремето, което идва от семейството на човека — избавянето от очакванията към потомството. Този път ще си сменим ролите. Що се отнася до съдържанието, свързано с подхода към очакванията на родителите, това са някои неща, които хората трябва да правят от гледна точка на детето. Когато става въпрос за това как децата трябва да подхождат към различните очаквания на родителите си и различните подходи, които родителите им прилагат спрямо тях, и как да се справят с тях, както и какви принципи трябва да практикуват, това касае правилния подход към различните проблеми, които идват от родителите, от гледна точка на детето. Днес ще разговаряме по темата за „избавянето от очакванията към потомството“, което е свързано със справянето с различните проблеми на хората по отношение на децата им, от гледна точка на родителя. Тук има уроци, които трябва да се научат, и принципи, които трябва да се спазват. Като дете най-важното е как трябва да посрещнеш очакванията на родителите си, какво отношение трябва да възприемеш към тези очаквания, както и какъв път трябва да следваш и какви принципи на практикуване трябва да владееш в тази ситуация. Естествено, всеки човек има шанса да стане родител или може вече да е родител. Това засяга очакванията и отношението на хората към тяхното потомство. Независимо дали си родител или дете, би трябвало да владееш различни принципи за справяне с очакванията на другата страна. Има принципи, които децата трябва да спазват, когато става въпрос за подхода към очакванията на родителите им, и естествено, родителите също имат истини принципи за подхода към очакванията към децата си, които трябва да спазват. Затова първо помислете. Какви принципи, които родителите трябва да спазват в отношението си към своите деца, можете да видите или за кои от тях можете да се сетите сега? Ако говорим за принципи, това може да е малко далечно за вас, а темата може да е твърде обширна и задълбочена. Така че вместо това нека поговорим за очакванията, които ти би имал към потомството си, ако беше родител. (Боже, ако един ден стана родител, преди всичко, бих се надявал децата ми да са здрави и да могат да растат здрави. Освен това бих се надявал, че те ще могат да имат свои собствени мечти, че ще бъдат амбициозни да сбъднат мечтите си в живота и че ще имат добри перспективи. Това са двете основни неща, на които бих се надявал.) Би ли се надявал децата ти да станат високопоставени служители или да станат много богати? (За тези неща също бих се надявал. Бих се надявал поне да могат да напреднат в света, да бъдат по-добри от другите и хората да ги уважават.) Най-основните изисквания, които родителите имат към децата си, са те да са физически здрави, да успеят в кариерата си, да се издигнат в света и всичко в живота им да върви добре. Има ли някакви различни очаквания на родителите към потомците им? Който има деца, нека се изкаже. (Надявам се децата ми да са здрави, всичко в живота им да върви безпрепятствено и животът им да е спокоен и безопасен. Надявам се да бъдат в хармония със семейството си и да могат да уважават старите и да се грижат за младите.) Нещо друго? (Ако един ден стана родител, в допълнение към току-що споменатите очаквания, бих се надявал също децата ми да са послушни и разумни, да проявяват синовна почит към мен и да мога да разчитам, че ще се грижат за мен на стари години.) Това очакване е от доста съществено значение. Надеждите на родителите, че децата им ще проявяват синовна почит към тях, е сравнително традиционно очакване в представите и подсъзнанието на хората. Това е доста типичен въпрос.

Избавянето от очакванията към потомството е много важна част от избавянето от бремето, което идва от семейството на човека. Всички родители възлагат определени очаквания на децата си. Независимо дали те са големи или малки, дали са наблизо или далеч, тези очаквания са отношение, което родителите имат към поведението, действията и живота на децата си или към начина, по който децата им подхождат към тях. Те са и един вид конкретно изискване. От гледна точка на децата тези конкретни изисквания са неща, които те трябва да правят, защото според традиционните представи децата не могат да се противопоставят на повелите на родителите си — ако го правят, то те не изпълняват синовната си отговорност. Следователно много хора носят голямо и тежко бреме по отношение на този въпрос. И така, не трябва ли хората да разберат дали са разумни конкретните очаквания на родителите към потомците им, или не са, и дали техните родители трябва да имат тези очаквания или не, както и кои от тези очаквания са разумни, кои са неразумни, кои са основателни и кои са насилствени и неоснователни? Освен това има истини принципи, които хората трябва да разбират и да спазват, що се отнася до това как трябва да подхождат към очакванията на родителите, как трябва да ги приемат или отхвърлят, както и до нагласата и гледната точка, от която трябва да възприемат тези очаквания и да подхождат към тях. Когато тези въпроси не са решени, родителите често поемат върху себе си подобно бреме и смятат за своя отговорност и задължение да имат очаквания към децата и потомците си и, естествено, смятат, че това още повече са неща, които трябва да притежават. Те смятат, че ако нямат очаквания към потомството си, то би било все едно да не изпълнят отговорностите или задълженията си към своето потомство и би било равносилно на това да не правят това, което родителите трябва да правят. Те смятат, че това би ги превърнало в лоши родители, родители, които не изпълняват задълженията си. Следователно, когато става въпрос за очакванията, които имат към потомството си, хората неволно създават различни изисквания към децата си. Те имат различни изисквания към различните деца в различни моменти и при различни обстоятелства. Тъй като имат такива възгледи и такова бреме по отношение на децата си, родителите вземат, че правят това, което трябва да правят според тези неписани правила, без значение дали са правилни или не. Родителите поставят изисквания към децата си, като разглеждат тези подходи като вид задължение и като вид отговорност, и същевременно ги налагат на децата си и заставят децата си да ги постигат. В нашето общение ще разделим този въпрос на няколко етапа. Така ще е по-ясно.

Преди децата да навършат пълнолетие, родителите им вече поставят различни изисквания към тях. Разбира се, в рамките на тези различни изисквания те им възлагат и различни очаквания. И така, докато родителите възлагат различни очаквания на децата си, те лично плащат различни цени и създават различни видове подходи, за да осъществят тези очаквания. Ето защо, преди децата да навършат пълнолетие, родителите ги възпитават по различни начини и имат различни изисквания към тях. От най-ранна възраст например казват на децата си: „Трябва да учиш добре и да учиш повече. Едва след като се справиш добре с учението си, ще бъдеш по-добър от всички останали и другите няма да те гледат отвисоко“. Има и родители, които учат децата си, че когато пораснат, трябва да проявяват синовна почит към тях и стигат дотам, че когато децата им са едва на две-три години, постоянно ги питат: „Ще се грижиш ли за тате, когато пораснеш?“. И децата им отговарят: „Да“. Те питат: „Ще се грижиш ли за мама?“. „Да“. „Кого обичаш повече — тате или мама?“. „Обичам татко си“. „Не, първо трябва да кажеш, че обичаш мама, а след това да кажеш, че обичаш татко си“. След това децата научават тези неща от родителите си. Възпитанието на родителите, било то чрез думи или чрез пример, оказва дълбоко влияние върху младия ум на децата. Разбира се, то им дава и известна доза основни познания, като ги учи, че родителите им са хората, които ги обичат и обожават най-много на света, и хората, към които трябва да проявяват подчинение и синовна почит. Естествено, в съзнанието им се насажда идеята: „Тъй като родителите ми са най-близките ми хора на света, трябва винаги да им се подчинявам“. В същото време в техните млади умове се заражда и идеята, че тъй като родителите им са най-близките им хора, всичко, което правят родителите, трябва да е с цел да осигурят на децата си по-добър живот. Ето защо те смятат, че трябва безусловно да приемат действията на родителите си. Каквито и методи да използват родителите им, било то хуманни или нехуманни, те вярват, че трябва да ги приемат. На възраст, в която все още нямат способността да различават правилното от грешното, възпитанието на родителите чрез думи или чрез пример, насажда у тях такава идея. Под ръководството на такава идея родителите могат да изискват от децата си да правят различни неща под претекст, че искат най-доброто за тях. Макар че някои от тези неща не са съгласно човешката природа, талантите, заложбите или предпочитанията на децата им, при тези обстоятелства, в които децата нямат право да действат по своя собствена инициатива или нямат автономност, те нито имат избор, нито способност да се противопоставят на така наречените очаквания и изисквания на родителите си. Единственото, което могат да правят, е да се подчиняват на всяка дума на родителите си, да оставят родителите си да се наложат, да се оставят на милостта на родителите си и да бъдат насочвани от родителите си по какъвто и да е път. Следователно, преди децата да навършат пълнолетие, всичко, което родителите правят, било то непреднамерено или в резултат на добри намерения, ще има или малко положително, или негативно въздействие върху поведението и действията на децата им. Тоест, всичко, което правят, ще насажда различни идеи и възгледи у децата им и тези идеи и възгледи могат дори да бъдат заровени дълбоко в подсъзнанието на децата, така че след като станат възрастни, тези идеи и възгледи все още ще оказват дълбоко влияние върху начина, по който те върприемат хората и нещата, и се държат и действат, и дори върху пътищата, по които вървят.

Преди да навършат пълнолетие, децата нямат никакви средства за съпротива срещу жизнената среда, наследството или възпитанието, което родителите им предават, тъй като все още не са възрастни и все още не разбират нещата много добре. Когато говоря за периода, преди детето да достигне пълнолетие, имам предвид времето, в което детето не може да мисли или да преценява самостоятелно кое е правилно и кое — грешно. При тези обстоятелства децата могат единствено да се оставят на милостта на родителите си. Именно защото родителите решават всичко, преди децата им да достигнат пълнолетие, през тази зла епоха родителите ще възприемат съответните методи на възпитание, идеи и възгледи, основани на социалните тенденции, за да подтикнат децата си да вършат определени неща. Конкуренцията в обществото например сега е много ожесточена. Родителите са повлияни от атмосферата на различни обществени тенденции и всеобщи мнения, така че те приемат посланието, че конкуренцията е ожесточена, и бързо го предават на децата си. Това, което приемат, е явлението и тенденцията, че конкуренцията в обществото е много ожесточена, но това, което изпитват, е вид натиск. Когато почувстват този натиск, те бързо се сещат за децата си и казват: „В момента конкуренцията в обществото е толкова ожесточена, не беше така, когато бяхме млади. Ако нашите деца учат, работят и подхождат към обществото и към различните хора и неща по същия начин като нас, бързо ще ги отстранят от обществото. Затова трябва да се възползваме от факта, че са още млади, и да започнем да работим над тях сега — не можем да позволим на децата си да загубят на стартовата линия“. В момента конкуренцията в обществото е ожесточена и всички хора залагат големи надежди на децата си, и така те бързо предават на децата си този вид натиск, който са приели от обществото. Е, дали децата им го осъзнават? Тъй като все още не са пълнолетни, те изобщо не го осъзнават. Те не знаят дали този натиск, който идва от родителите им, е правилен или погрешен, или дали трябва да го отхвърлят или да го приемат. Когато родителите видят, че децата им се държат по този начин, те ги укоряват: „Как може да си толкова глупав? В момента конкуренцията в обществото е толкова ожесточена, а ти все още не разбираш нищо. Трябва бързо да тръгнеш на детска градина!“. На каква възраст децата ходят на детска градина? Някои от тях започват на три-четиригодишна възраст. Защо е така? В момента в обществото се разпространява една фраза: не можеш да оставиш децата си да загубят на стартовата линия, образованието трябва да започне от най-ранна възраст. Виждате ли, много малки деца страдат и започват детска градина на три или четири години. А каква детска градина избират хората? В обикновените детски градини учителите често играят с децата на игри като „Орелът и пиленцата“, затова родителите смятат, че не могат да изберат подобни детски градини. Те вярват, че трябва да изберат модерна, двуезична детска градина. И смятат, че изучаването само на един език не е достатъчно. Когато децата все още не говорят добре майчиния си език, те трябва да научат втори език. Това не затруднява ли децата? Какво обаче казват родителите? „Не можем да позволим на детето ни да загуби на стартовата линия. В момента има едногодишни деца, които се обучават от бавачки вкъщи. Родителите на децата говорят на майчиния си език, а бавачките говорят на втори език и обучават децата на английски, испански или португалски. Детето ни вече е на четири години, донякъде вече е прекалено голямо. Ако не започнем да го обучаваме сега, ще стане твърде късно. Трябва да започнем да го обучаваме възможно най-рано и да намерим детска градина, в която се преподава на два езика и учителите имат бакалавърска и магистърска степен“. Хората казват: „Такова училище е твърде скъпо“. Те отговарят: „Няма проблем. Имаме голяма къща, можем да се преместим в по-малка. Ще продадем къщата си с три спални и ще я сменим с двустайна. Ще спестим тези пари и ще ги използваме, за да изпратим детето си в детска градина от класа“. Не е достатъчно да изберат добра детска градина, те смятат, че трябва да намерят частни учители, които да помагат на децата им да учат за олимпиада по математика в свободното си време. Дори на децата да не им харесва да учат за олимпиадата, те все пак трябва да го правят, а ако не успеят да научат математиката, тогава ще учат танци. Ако танците не им се удават, ще се учат да пеят. Ако пеенето не им се удава, а родителите им видят, че имат добро телосложение и дълги ръце и крака, тогава ще си помислят, че може би могат да станат модели. Тогава ще ги изпратят в училище по изкуствата да се обучават за модели. Така изпращат децата в пансиони от четири-петгодишна възраст, а домовете на семействата им се променят от тристайни в двустайни къщи, от двустайни в едностайни къщи, от едностайни къщи в къщи под наем. Извънкласните учебни занимания на децата им стават все повече, а домовете им стават все по-малки. Дори има родители, които местят целите си семейства на юг, на север, местят се напред-назад, за да могат децата им да посещават добри училища, но в крайна сметка вече не знаят къде да отидат, а децата им не знаят къде са родните им места, и всичко това е една голяма бъркотия. Преди децата да са навършили пълнолетие, родителите плащат различна цена в името на бъдещето на децата си, за да не загубят децата им на стартовата линия и за да могат децата им да се адаптират към това все по-конкурентно общество и по-късно да имат добра работа и стабилен доход. Някои родители са много способни, управляват големи предприятия или служат като високопоставени чиновници и правят големи, огромни инвестиции в децата си. Други родители не са толкова способни, но също като другите хора искат да изпратят децата си в изискани училища, на различни извънкласни курсове, на курсове по танци, по изкуства, да изучават различни езици и музика, като по този начин подлагат децата си на голямо напрежение и болка. Тогава децата им си мислят: „Кога ще ми позволят малко да поиграя? Кога ще порасна и ще съм в състояние да решавам, както правят възрастните? Кога повече няма да ми се налага да ходя на училище като възрастен? Кога ще мога да гледам малко телевизия, да освободя ума си и да се разходя някъде сам, без да ме водят родителите ми?“. Родителите им обаче често казват: „Ако не учиш, в бъдеще ще трябва да просиш храна. Виж колко малко потенциал имаш! Още не е време да играеш, ще можеш да играеш, когато пораснеш! Ако играеш сега, няма да успееш в бъдеще, ако играеш по-късно, ще можеш да се забавляваш повече и по-добре, ще можеш да пътуваш по света. Не си ли виждал всички онези богати хора по света — дали са играли, когато са били млади? Само са учили“. Родителите им просто ги лъжат. Да не би родителите им да са видели със собствените си очи, че тези богати хора само са учили и никога не са играли? Те разбират ли този въпрос? Някои от най-богатите и заможни хора на света не са ходили в университет — това е факт. Понякога, когато родителите говорят, те просто мамят децата си. Преди децата им да достигнат зряла възраст, родителите изричат всякакви лъжи, за да управляват по-добре бъдещето им, да контролират децата си и да ги заставят да се подчиняват. Разбира се, те понасят и всякакви страдания и плащат всякаква цена за това. Това е така наречената „похвална любов на родителя“.

За да осъществят очакванията си към своето потомство, родителите залагат много надежди на децата си. Затова те не само възпитават, напътстват и влияят на децата си с думите си, но в същото време използват и конкретни действия, за да направляват децата си и да ги заставят да им се подчиняват, да действат и да живеят според траекторията, която са определили, и посоката, която са задали. Независимо дали децата им желаят да го направят, в крайна сметка родителите казват само едно: „Ако не ме слушаш, ще съжаляваш! Ако сега не ми се подчиниш или не се отнасяш сериозно към обучението си и един ден съжаляваш за това, не идвай при мен и не казвай, че не съм ти казал!“. Веднъж отидохме в една сграда, за да свършим някои дела, и видяхме няколко носачи да полагат много усилия, за да качат някакви мебели нагоре по стълбите. Срещу тях стоеше една майка, която водеше сина си надолу по стълбите. Ако нормален човек види тази сцена, би си казал: „Има хора, които носят мебели, да освободим пътя им“. Хората, които слизат по стълбите, трябва да бързо да освободят пътя, без да се блъскат в нещо или да притесняват носачите. Когато обаче майката видя тази сцена, тя се възползва от възможността да започне да практикува ситуационно обучение. Все още си спомням много ясно какво каза. Какво каза тя? Тя каза: „Виж колко са тежки нещата, които носят, и колко е уморително това. Когато са били деца, не са се отнасяли сериозно към обучението си, а сега не могат да си намерят добра работа, затова се налага да носят мебели и да вършат много тежка работа. Виждаш ли това?“. Синът сякаш отчасти разбра и повярва, че казаното от майка му е правилно. В очите му се появи искрено изражение на страх, ужас и вяра и той кимна с глава, като отново погледна към носачите. Майката се възползва от тази възможност и побърза да поучи сина си, като му каза: „Виждаш ли? Ако не се отнасяш сериозно към обучението си, докато си малък, когато пораснеш, ще трябва да носиш мебели и да вършиш подобна много тежка работа, за да си изкарваш прехраната“. Правилни ли бяха тези твърдения? (Не.) Какво беше погрешно? Тази майка използваше всяка възможност да поучава сина си — каква мислиш, че беше нагласата на сина ѝ, след като чу това? Беше ли способен да различи дали тези твърдения са правилни или погрешни? (Не.) В такъв случай, какво си помисли той? („Ако не се отнасям сериозно към обучението си, в бъдеще ще трябва да върша такава много тежка работа“.) Той си помисли: „О, не, всички хора, на които се налага да вършат наистина тежка работа, не са се отнасяли сериозно към учението си. Трябва да слушам мама и да се справям добре с учението. Мама е права. Всеки, който не учи, трябва да върши много тежка работа“. Идеите, които получава от майка си, в сърцето му се превръщат в истини за цял живот. Кажете ми, не е ли глупава тази родителка? (Да, глупава е.) В какво се изразява нейната глупост? Ако използва този въпрос, за да принуди сина си да учи, сигурно ли е, че от сина ѝ ще излезе нещо? Дали това ще му гарантира, че в бъдеще няма да му се налага да работи много усърдно или да се поти? Хубаво ли е да използва този въпрос, тази сцена, за да сплаши сина си? (Лошо е.) Това ще хвърли сянка върху сина ѝ за цял живот. Това не е хубаво нещо. Дори ако това дете придобие малко проницателност по отношение на тези думи, когато порасне, все пак ще бъде трудно да премахне от сърцето си и от подсъзнанието си изразената от майка му теория. В известна степен тя ще подвежда и сковава мислите му и ще ориентира възгледите му за нещата. Повечето от очакванията, които родителите имат към непълнолетните си деца, са, че те ще са способни да учат много, да се стараят, да бъдат прилежни и че ще оправдаят очакванията им. Ето защо, преди децата им да станат пълнолетни, независимо от цената, родителите правят всичко за децата си, жертват собствената си младост, години и време, както и собственото си здраве и нормалния си живот, а някои родители дори се отказват от собствената си работа, от предишните си цели или дори от вярата си, за да обучават децата си и да им помагат да учат, докато ходят училище. В църквата има доста хора, които прекарват цялото си време с децата си, обучават ги, за да могат да бъдат до тях, когато станат пълнолетни, за да могат децата им да успеят в кариерата си и да имат стабилна работа в бъдеще и нещата да вървят безпрепятствено в работата на децата им. Тези родители не ходят на събирания и не изпълняват дълг. В сърцата си имат определени изисквания по отношение на собствената си вяра и притежават малко решителност и стремеж, но тъй като не могат да се избавят от очакванията си към своите деца, те избират да ги придружават през периода, докато достигнат зряла възраст, като изоставят собствения си дълг на сътворени същества и собствените си стремежи по отношение на вярата си. Това е най-трагичното. Някои родители плащат висока цена, за да обучат децата си да станат актьори, художници, писатели, или учени, и за да дадат възможност на децата си да удовлетворят техните очаквания. Те напускат работата си, изоставят кариерата си и нещо повече — изоставят собствените си мечти и наслада, за да придружават децата си. Има дори родители, които се отказват от брачния си живот заради децата си. След като се разведат, те поемат тежкото бреме да отглеждат и обучават децата си сами, залагат живота си за своите деца и го посвещават на бъдещето на децата си само за да могат да осъществят очакванията си за своите деца. Има и родители, които правят много неща, които не бива да правят, които плащат много излишни цени, жертват собственото си време, физическо здраве и стремежи, докато децата им са непълнолетни, за да могат децата им в бъдеще да напредват в света и да се утвърдят в обществото. От една страна, за родителите това са едни ненужни жертви. От друга страна, за децата им тези подходи представляват огромен натиск и бреме в непълнолетна възраст. Това е така, защото родителите им са платили твърде висока цена, защото, независимо дали става въпрос за пари, време или енергия, родителите им са отдали твърде много. Въпреки това, докато са непълнолетни и все още им липсва способността да различават правилното от грешното, те нямат избор, а могат единствено да оставят родителите си да действат така. Дори и да им хрумват някакви мисли в дълбините на съзнанието им, те все пак се съобразяват с действията на родителите си. При тези обстоятелства децата неусетно започват да мислят, че родителите им са платили толкова висока цена, за да ги обучат, и че няма да са способни напълно да се отплатят или да се отблагодарят на родителите си в този живот. В резултат на това, докато родителите им ги обучават и придружават, те мислят, че единственото, което могат да направят, единственото, което могат да изпълнят, за да се отплатят на родителите си, е да направят родителите си щастливи, да постигнат велики неща, които да ги удовлетворят, и да не ги разочароват. Що се отнася до родителите, през това време, преди децата им да навършат пълнолетие, след като са платили тази цена и тъй като очакванията им към децата им стават все по-големи, тяхното мислене постепенно се превръща в изискване към децата им. Тоест, след като родителите са платили тази така наречена цена и са направили това така наречено отдаване, те изискват от децата си непременно да успеят и да постигнат велики неща, за да им се отплатят. Следователно, независимо дали го разглеждаме от гледна точка на родителя или на детето, в рамките на тази връзка на „отдаване на“ и „да ти отдават“ очакванията, които родителите имат към децата си, стават все по-високи. „Очакванията им стават все по-високи“ е хубав начин да се изрази това. Всъщност в дълбините на сърцата на родителите, колкото повече отдават и жертват, толкова повече смятат, че децата им трябва да им се отплатят, като постигнат успех, и същевременно толкова повече смятат, че децата им са им длъжници. Колкото повече родителите отдават и колкото повече надежди имат, толкова по-високи стават очакванията им и толкова по-високи стават очакванията им за това децата им да им се отплатят. Очакванията, които родителите имат към непълнолетните си потомци — от това, че „трябва да научат много неща, не могат да загубят на стартовата линия“ до това, че „когато пораснат, трябва да успеят в живота и да се утвърдят в обществото“ — постепенно се превръщат в своеобразно изискване, което те поставят на децата си. Това изискване е следното. След като пораснеш и се утвърдиш в обществото, не забравяй корените си, не забравяй родителите си, твоите родители са хората, на които първо трябва да се отплатиш, трябва да им покажеш синовна почит и да им помогнеш да живеят добре, защото те са твоите благодетели на този свят, те са хората, които са те изучили. Сегашното ти утвърждаване в обществото, както и всичко, на което се наслаждаваш, и всичко, което притежаваш, е купено с ревностните усилия на твоите родители, затова трябва да използваш остатъка от живота си, за да им се отплатиш, да ги възнаградиш и да бъдеш добър към тях. Очакванията, които родителите имат към непълнолетните си деца — че децата им ще се утвърдят в обществото и ще напреднат в света — еволюират до това, че от съвсем нормално очакване на родителя постепенно се превръщат в своеобразно изискване и настояване, което родителите отправят към децата си. Да предположим, че в периода преди да достигнат пълнолетие, децата им не получават добри оценки; да речем, че се бунтуват, че не искат да учат или да се подчиняват на родителите си и са непослушни. Родителите им ще кажат: „Мислиш ли, че ми е лесно? За кого мислиш, че правя всичко това? Правя го за твое собствено добро. Не е ли така? Всичко, което правя, е за теб, а ти не го оценяваш. Глупав ли си?“. Ще използват тези думи, за да сплашват децата си и да ги държат като заложници. Правилен ли е подобен подход? (Не.) Не е правилен. Тази „благородна“ страна на родителите е и презряната страна на родителите. Какво точно е нередното в тези думи? (Очакванията на родителите към децата им и възпитанието на децата им са едностранни усилия. Те оказват определен натиск върху децата си, като ги карат да учат това и онова, за да имат децата им добри перспективи, да дават на родителите си повод за гордост и да проявяват синовна почит в бъдеще. Всъщност всичко, което родителите правят, го правят за себе си.) Ако оставим настрана факта, че родителите са користолюбиви и егоистични, и говорим само за идеите, които внушават на непълнолетните си деца, и за натиска, който им оказват с изискванията да изучават определен предмет, когато пораснат, да направят определена кариера и да постигнат определен успех, то каква е същността на тези подходи? Засега няма да оценяваме защо родителите правят тези неща или дали тези подходи са подходящи или не. Първо ще разговаряме и ще анализираме същността на тези подходи и ще намерим по-правилен път на практикуване въз основа на анализа на същността им. Ако разговаряме за този аспект на истината и го разберем от тази гледна точка, той ще бъде правилен.

На първо място, правилни или погрешни са тези изисквания и подходи на родителите към децата им? (Погрешни са.) И така, в крайна сметка, кой е основният виновник за подходите, които родителите използват спрямо децата си? Не са ли очакванията на родителите към техните деца? (Така е.) В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. Подтикнати от тези очаквания, родителите изискват от децата си да усвояват различни умения, да изучават актьорско майсторство и танци или изкуство и т.н. Те изискват от децата си да станат талантливи личности и след това да бъдат началници, а не подчинени. Изискват от децата си да станат високопоставени служители, а не пехотинци. Изискват от децата си да станат управители, изпълнителни директори и ръководители, работещи в някоя от 500-те най-големи компании в света и т.н. Всичко това са субективни идеи на родителите. Е, преди да станат пълнолетни, децата имат ли някаква представа за съдържанието на очакванията на родителите си? (Не.) Те изобщо нямат представа за тези неща, не ги разбират. От какво разбират малките деца? Те разбират само от това да ходят на училище, за да се научат да четат, да учат усърдно, да бъдат добри деца и да се държат добре. Това само по себе си е доста добре. Да ходят на училище, за да посещават часовете според определения им график, и да се прибират вкъщи, за да си довършат домашните, — това са нещата, които децата разбират, а останалото е просто игра, храна, фантазии, мечти и т.н. Преди да навършат пълнолетие, децата изобщо нямат представа за неизвестните неща по житейския си път и не си представят нищо за тях. Всички неща, които са предвидени или определени за времето след като тези деца станат пълнолетни, идват от родителите им. Следователно погрешните очаквания, които родителите имат към децата си, нямат нищо общо с техните деца. Децата трябва само да прозрат същността на очакванията на родителите си. На какво се основават тези очаквания на родителите? Откъде идват те? Те идват от обществото и света. Смисълът на всички тези очаквания на родителите е да се даде възможност на децата да се адаптират към този свят и това общество, да не бъдат отстранени от света или от обществото и да се установят в обществото, да получат сигурна работа, стабилно семейство и стабилно бъдеще, затова родителите имат различни субективни очаквания за своите потомци. Сега например е доста модерно човек да е компютърен инженер. Някои хора казват: „В бъдеще детето ми ще бъде компютърен инженер. Може да печели много пари в тази област, като по цял ден разнася един компютър и се занимава с компютърно инженерство. Така и аз ще изглеждам в благоприятна светлина!“. При тези обстоятелства, когато децата нямат никаква представа за каквото и да е, родителите им определят тяхното бъдеще. Това не е ли погрешно? (Така е.) Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш една или друга работа и определена кариера, харесва ти да се утвърдиш, да водиш вълнуващ живот, да служиш като чиновник или да си богат в обществото, затова налагаш и на децата си да правят същото и те да бъдат такива хора и да вървят по този път. Дали обаче ще им хареса да живеят в тази среда и да се занимават с тази работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Какви са техните съдби? Какви са Божиите подредби и решения за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не проявяват внимание към заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не проявяват внимание към тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания, намерения и планове, като се самозалъгват. Някои хора казват: „Трябва да наложа тези неща на детето си. То е твърде малко, за да ги разбере, а когато ги разбере, ще е твърде късно“. Така ли е? (Не.) Ако наистина е твърде късно, тогава това е неговата съдба, не е отговорност на родителите му. Ако налагаш на децата си нещата, които разбираш, дали те ще ги разберат по-бързо само защото ти ги разбираш? (Не.) Няма никаква връзка между това как родителите възпитават децата си и кога тези деца започват да разбират въпроси като това какъв житейски път да изберат, каква кариера да изберат и какъв ще бъде животът им. Те имат свои собствени пътища, свое собствено темпо и свои собствени закони. Помислете за следното. Когато децата са малки, независимо от това как ги възпитават родителите им, техните познания за обществото са напълно празни. Те ще почувстват съревнованието, сложността и мрака на обществото, както и различните несправедливости в него, когато човешката им природа узрее. Това не е нещо, на което родителите могат да научат децата си от ранна възраст. Дори ако родителите учат децата си от малки: „Трябва да се сдържаш, когато общуваш с хората“, те ще го приемат само като своеобразна доктрина. Когато наистина са в състояние да действат въз основа на съветите на родителите си, те наистина ще ги разбират. Когато не разбират съветите на родителите си, както и да се опитват да ги научат родителите им, за тях това пак ще бъде само своеобразна доктрина. В такъв случай, приложима ли е идеята на родителите, че: „Светът е толкова конкурентен и хората живеят под голям натиск. Ако не започна да уча децата си от много ранна възраст, в бъдеще те ще понасят страдания и болка“? (Не.) Принуждаваш децата си от рано да поемат на плещите си този натиск, за да могат да страдат по-малко в бъдеще, и те трябва да понасят този натиск, като започнат от възраст, на която все още не разбират нищо. Така не вредиш ли на децата си? Наистина ли го правиш за тяхно добро? По-добре е да не разбират тези неща, тогава ще могат да живеят няколко години по един удобен, щастлив, чист и семпъл начин. Благословия или нещастие ще бъде, ако разберат тези неща рано? (Ще бъде нещастие.) Да, ще бъде нещастие.

Това, което хората във всяка възрастова група трябва да правят, се основава на тяхната възраст и на зрелостта на тяхната човешка природа, а не на възпитанието, което получават от родителите си. Преди да достигнат зряла възраст, децата просто трябва да си играят, да усвоят някои прости знания и да получат известна доза основно образование, да научат различни неща, да се научат как да общуват с други деца и как да се разбират с възрастните и да се научат как да се справят с някои от нещата около себе си, които не разбират. Преди хората да достигнат зряла възраст, те трябва да правят неща, които са за непълнолетни. Не бива да понасят никакъв натиск, тактиките или сложните неща, които възрастните би трябвало да понасят. Такива неща нанасят психологическа травма на хората, които не са достигнали зряла възраст, а не са благословии. Колкото по-рано хората научават за тези проблеми на възрастните, толкова по-тежък удар се нанася на младите им умове. Не само че тези неща изобщо няма да помогнат на хората в живота или в съществуването им, след като достигнат зряла възраст, а напротив, тъй като те научават за тези неща или се сблъскват с тях твърде рано, те се превръщат в своеобразно бреме или хвърлят невидима сянка върху младите им умове, до степен, в която може да ги преследват през целия им живот. Помислете за това, че когато хората са много малки, ако чуят за нещо ужасно, нещо, което не могат да приемат, нещо за възрастни, което никога не биха могли да си представят или да разберат, тогава тази сцена или този въпрос, или дори хората, нещата и думите, свързани с него, ще ги следват цял живот. Това ще хвърли сянка върху тях, ще повлияе на индивидуалността им и на начина, по който се държат в живота. Например всички деца са малко палави на шест-седемгодишна възраст. Да кажем, че учителят се кара на дете в час, защото е прошепнало нещо на съученик, и не просто му се кара безпристрастно, а го напада лично, като го хока, че има лице на пор и очи на плъх, и дори му се кара с думите: „Виж колко малко потенциал имаш. Цял живот ще бъдеш неудачник! Ако не учиш усърдно, ще бъдеш просто полагащ труд. В бъдеще ще трябва да просиш храна! Приличаш на крадец, имаш качествата за крадец!“. Макар че детето не разбира тези думи и не знае защо учителят му казва тези неща, нито знае дали те са верни или не, тези думи на лични нападки ще се превърнат в нещо като невидима, зла сила в сърцето му, ще пронижат самочувствието му и ще го наранят. „Имаш лице на пор, очи на плъх и малка глава!“. Тези думи на лични нападки, изречени от учителя му, ще го следват през целия му живот. Когато избира професия, когато се изправя пред своите началници и колеги, и когато се изправя пред братята и сестрите, тези думи на лични нападки, изречени от учителя му, от време на време ще изригват и ще въздействат на емоциите и живота му. Разбира се, някои от неправилните очаквания, които родителите ти имат към теб, и някои от емоциите, посланията, думите, мислите, възгледите и т.н., които са ти предали, също са хвърлили сянка върху младото ти съзнание. От гледна точка на субективното им съзнание твоите родители нямат лоши намерения. Поради невежеството си обаче, тъй като са покварени хора и нямат подходящи методи съгласно принципите за това как да се отнасят с теб, в начина, по който се отнасят с теб, те могат единствено да следват светските тенденции и крайният резултат от това е, че ти предават различни негативни послания и емоции. При обстоятелства, при които ти липсва каквато и да е проницателност, всичко, което твоите родители ти казват, и всички погрешни идеи, които твоите родители ти внушават и насърчават у теб, вземат връх в теб, защото първо на тях си изложен. Те стават цел на стремежа и усилията ти през целия ти живот. Макар че различните очаквания, които твоите родители са възлагали на теб, преди да достигнеш зряла възраст, са своеобразен удар и опустошение за младия ти ум, ти все пак живееш според очакванията на родителите си и различните цени, които те плащат за теб, като разбираш волята им, приемаш различните им прояви на доброта и си благодарен за тях. След като приемеш различните цени, които плащат, и различните жертви, които правят за теб, се чувстваш задължен на родителите си, в дълбините на сърцето си се срамуваш да се изправиш пред тях и мислиш, че трябва да им се отплатиш, когато пораснеш. За какво да им се отплатиш? Да се отплатиш за техните неразумни очаквания към теб? Да се отплатиш за разрухата, която са ти причинили, преди да навършиш пълнолетие? Това не е ли да се каже на черното бяло? Всъщност, като се говори за това от корена и същността на проблема, очакванията на твоите родители към теб са само субективни, те просто са самозалъгване. Те в никакъв случай не са неща, които детето трябва да притежава, да практикува или да изживява, и не са нещо, от което детето се нуждае. За да следваш светските тенденции, да се адаптираш към света, да бъдеш в крак със световния прогрес, родителите ти те заставят да ги следваш, заставят те да понасяш този натиск като тях и те заставят да приемаш и да следваш тези зли тенденции. Ето защо заради пламенните очаквания на родителите си много деца работят усърдно, усвояват различни умения и различни видове знания и посещават различни курсове. От опит да оправдаят очакванията на родителите си те преминават към активен стремеж към целите, предвидени от очакванията на родителите им. С други думи, преди да достигнат зряла възраст, хората пасивно приемат очакванията на родителите си, а след като постепенно станат възрастни, те активно приемат очакванията на субективното съзнание на родителите си и с желание приемат подобен натиск и подвеждането, контрола и обвързването, които идват от обществото. Казано накратко, те постепенно се превръщат от пасивни в активни участници в това. Така родителите им се чувстват удовлетворени. Децата също изпитват чувство на вътрешен мир и чувстват, че не са разочаровали родителите си, че най-накрая са дали на родителите си това, което искат, и че са пораснали — не просто са се превърнали във възрастни, а в очите на родителите си те са станали талантливи личности и са оправдали очакванията на родителите си. Макар че в очите на родителите си тези хора успяват да станат талантливи личности, когато пораснат, и на пръв поглед изглежда, че са се отплатили за цената, платена от родителите им, и че очакванията на родителите им към тях не са останали напразни, каква е реалността? Тези деца са успели да се превърнат в марионетки на родителите си, успели са да задлъжнеят много на родителите си, успели са да използват остатъка от живота си, за да осъществят очакванията на родителите си, да дадат възможност на родителите си да се похвалят, да донесат на родителите си признание и престиж, успели са да удовлетворят родителите си и да се превърнат в тяхна гордост и радост. Където и да отидат родителите им, те ще споменават своите деца: „Дъщеря ми е управител на еди-коя си фирма“. „Дъщеря ми е дизайнер на еди-коя си известна марка“. „Дъщеря ми е на еди-кое си ниво по този чужд език, говори го свободно, тя е преводач от еди-кой си език“. „Дъщеря ми е компютърен инженер“. Тези деца са успели да се превърнат в гордост и радост на родителите си и са успели да се превърнат в сенки на родителите си. Това е така, защото те ще използват същите методи, за да възпитават и обучават собствените си деца. Мислят, че родителите им са успели да ги изучат, затова ще копират методите на възпитание на своите родители, за да обучават собствените си деца. Така децата им трябва да понесат от тях същата мъка, трагично страдание и разруха, каквито те самите са понесли от своите родители.

Всичко, което родителите правят, за да осъществят очакванията си към непълнолетните си деца, противоречи на съвестта, разума и природните закони. То противоречи още повече на Божието предопределение и върховенство. Макар че децата нямат способността да различават правилното от погрешното или да мислят самостоятелно, техните съдби все пак са под Божието върховенство и родителите им нямат власт над тях. Затова, освен че в съзнанието си имат очаквания към своите деца, глупавите родители извършват и още действия, правят жертви и плащат цената по отношение на поведението си, като правят всичко, което искат и желаят да направят за децата си, независимо дали става дума за изразходване на пари, време, енергия или други неща. Макар че родителите правят тези неща доброволно, те са нехуманни и това не са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Те вече са надхвърлили границите на своите способности и на своите отговорности. Защо го казвам? Защото родителите започват да се опитват да планират и контролират бъдещето на непълнолетните си деца, и също така се опитват да определят бъдещето на децата си. Това не е ли глупаво? (Така е.) Да кажем например, че Бог е отредил един човек да бъде обикновен работник и в този живот той ще е способен да изкарва само някаква основна заплата, за да се храни и облича, но родителите му настояват той да стане знаменитост, богат човек, висш чиновник, планират и уреждат нещата за бъдещето му, преди да навърши пълнолетие, плащат различни видове така наречени цени, опитват се да контролират живота и бъдещето му. Това не е ли глупаво? (Глупаво е.) Макар че детето им получава доста добри оценки, учи в университет, усвоява различни умения, след като навърши пълнолетие, и има известни умения, когато накрая тръгне да си търси работа, колкото и да търси, все се оказва обикновен работник. Най-много да има късмет и да стане бригадир, което вече е добре. В крайна сметка получава само основна заплата и никога не е способен да получи заплатата на висш чиновник или на богат човек, както са изисквали родителите му. Родителите му винаги искат той да се издигне в света, да печели много пари, да стане висш чиновник, за да могат да се порадват на този успех заедно с него. Никога не са очаквали, че макар да се е справял толкова добре в училище и да е бил толкова послушен, макар да са плащали толкова много цени за него и макар да е учил в университет, след като е пораснал, в този живот все пак ще му бъде отредено да бъде обикновен работник. Ако можеха да го предвидят, навремето нямаше да се измъчват толкова много. Могат ли обаче родителите да избегнат самоизмъчването? (Не.) Родителите продават къщите си, земята си, семейното си имущество, а някои дори продават бъбрек, за да могат децата им да учат в известни университети. Когато детето не е съгласно с това, майката казва: „Имам два бъбрека. Ако загубя единия, пак ще ми остане другият. Вече съм стара, трябва ми само един бъбрек“. Какво изпитва детето ѝ, когато чуе това? „Дори това да означава, че няма да отида в университет, не мога да ти позволя да продадеш бъбрека си“. А майката казва: „Няма да отидеш ли? Ти си непослушно дете и не проявяваш синовна отговорност! Защо си продавам бъбрека? Нима не е, за да можеш да успееш в бъдеще?“. Детето се чувства трогнато, когато чуе това, и си мисли: „Тогава мама може да продаде бъбрека си. Няма да я разочаровам“. Накрая майката наистина го прави — тя разменя бъбрека си за бъдещето на детето си, а в крайна сметка детето ѝ става само работник и не успява. И така, майката е продала бъбрека си, а всичко, което е получила в замяна, е работник. Уместно ли е това? (Не.) В крайна сметка майката вижда това и казва: „На теб просто ти е писано да бъдеш работник. Ако го знаех по-рано, нямаше да продам бъбрека си, за да те пращам в университет. Можеше просто да станеш работник, нали? Какъв беше смисълът да учиш в университет?“. Твърде късно е! Кой я накара да постъпи толкова глупаво навремето? Кой я накара да се наслаждава на идеята, че детето ѝ ще стане висш чиновник и ще печели много пари? Беше заслепена от алчност, заслужи си го! Тя е платила толкова много цени за детето си, но детето ѝ дължи ли ѝ нещо? Не. Тя е платила тези цени доброволно и е получила това, което е заслужавала! И два бъбрека да беше продала, щеше да е доброволно. За да изпратят децата си в престижни университети, някои хора продават роговиците си, други — кръвта си, трети жертват всичко, което имат, и продават семейното си имущество. А струва ли си? Сякаш си мислят, че продажбата на малко кръв или на орган може да реши бъдещето на човека и да промени съдбата му. Може ли? (Не.) Хората са толкова глупави! Търсят бърза възвръщаемост, заслепени са от престижа и печалбата. Винаги си мислят: „Е, просто животът ми е такъв“. Затова залагат надежди на децата си. Означава ли това, че съдбата на децата им със сигурност ще е по-добра от тяхната? Че децата им ще са способни да се издигнат в света? Че ще бъдат различни? Как може хората да са толкова глупави? Нима си мислят, че само защото имат високи очаквания към децата си, техните деца определено ще превъзхождат другите и ще оправдаят очакванията им? Съдбите на хората не се решават от техните родители, а от Бог. Разбира се, никой родител не желае децата му да станат просяци. Но дори и така да е, те не бива да настояват децата им да се издигнат в света и да станат висши чиновници или видни хора от висшата класа на обществото. Какво му е хубавото на това да си от висшата класа на обществото? Какво му е хубавото на това да се издигнеш в света? Това са опасни ситуации, те не са добри неща. Добре ли е да станеш знаменитост, велика личност, свръхчовек или човек с положение и статус? Най-удобно е да живееш като обикновен човек. Какво лошо има в това да живееш малко по-беден, по-труден, по-уморителен живот, с малко по-лоша храна и дрехи? Най-малкото, едно нещо е гарантирано, тъй като не живееш сред социалните тенденции на висшата класа на обществото, поне ще съгрешаваш по-малко и ще правиш по-малко неща, за да се съпротивляваш на Бог. Като обикновен човек няма да се сблъскваш с толкова големи или чести изкушения. Макар че животът ти ще бъде малко по-труден, поне няма да си уморен духом. Помисли за следното. Като работник, всичко, за което трябва да се тревожиш, е да си подсигуриш три хранения на ден. Друго е, когато си чиновник. Трябва да се бориш и няма да знаеш кога ще настъпи денят, в който позицията ти вече няма да е сигурна. И това няма да е краят, хората, които си оскърбил, ще те търсят, за да си разчистят сметките, и ще те накажат. Животът на знаменитостите, великите хора и богатите хора е много уморителен. Богатите хора винаги се страхуват, че в бъдеще няма да са толкова богати и че няма да са способни да продължат, ако това се случи. Знаменитостите винаги се тревожат, че ореолите им ще изчезнат, и винаги искат да защитят ореолите си от страх да не бъдат отстранени от тази епоха и от тенденциите. Животът им е толкова уморителен! Родителите никога не проглеждат за тези неща и постоянно искат да тласкат децата си в центъра на тази борба, като ги изпращат в това леговище на лъва и в тези блата. Наистина ли родителите имат добри намерения? Ако кажа, че нямат добри намерения, няма да сте склонни да го чуете. Ако кажа, че очакванията на вашите родители ви влияят негативно по много начини, склонни ли сте да го признаете? (Да.) Те ти вредят доста дълбоко, нали? Някои от вас не са склонни да признаят това и казват: „Родителите ми искат това, което е добро за мен“. Казваш, че родителите ти искат това, което е добро за теб. Е, къде са тези добри неща? Родителите ти искат това, което е добро за теб, но колко положителни неща са ти дали възможност да разбереш? Родителите ти искат това, което е добро за теб, но колко от твоите неправилни и нежелателни мисли и възгледи са коригирали? (Няма такива.) И така, сега можете ли да прозрете тези неща? Нали можете да почувствате, че очакванията на родителите са нереалистични?

Като разнищим същността на очакванията на родителите към техните деца, можем да видим, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че освен това нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат различни очаквания и изисквания на децата си, те не изпълняват своите отговорности. И така, какви са техните „отговорности“? Най-основните отговорности, които родителите би трябвало да изпълняват, са да учат децата си да говорят, да ги наставляват да бъдат добродушни и да не бъдат лоши хора, както и да ги насочват в положителна посока. Това са най-основните им отговорности. Освен това те трябва да помагат на децата си в изучаването на всякакви видове знания, развиване на таланти и т.н., които са подходящи за тях, в зависимост от възрастта им, от това с колко могат да се справят, както и от техните заложби и интереси. Малко по-добрите родители ще помагат на децата си да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена, ще ги насърчават да се молят и да четат Божиите слова, ще им разказват някои истории от Библията и ще се надяват, че когато пораснат, те ще следват Бог и ще изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни човешки взаимоотношения и да бъдат унищожавани от различните тенденции на този свят и в обществото. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, нямат нищо общо с техните очаквания. Отговорностите, които те трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на непълнолетните си деца положително напътствие и подходяща помощ, както и своевременно да се грижат за тях в плътския им живот по отношение на храна, облекло, жилище или по време на боледуване. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да лекуват всяка болест, която налага лечение. Те не бива да пренебрегват децата си или да им казват: „Продължавай да ходиш на училище, продължавай да учиш — не можеш да изоставаш в училище. Ако изостанеш твърде много, няма да си в състояние да наваксаш“. Когато децата им имат нужда от почивка, родителите трябва да ги оставят да си почиват. Когато децата им са болни, родителите трябва да им помогнат да се възстановят. Това са отговорностите на родителите. От една страна те трябва да се грижат за физическото здраве на децата си, а от друга страна трябва да подпомагат децата си, да се грижат за образованието им и да ги подкрепят по отношение на тяхното душевно здраве. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, а не да налагат на децата си каквито и да е нереалистични очаквания или изисквания. Родителите трябва да изпълняват своите отговорности както по отношение на душевните потребности на децата си, така и по отношение на нещата, от които децата им се нуждаят във физическия си живот. Родителите не бива да оставят децата си да мръзнат през зимата, а трябва да им дадат някои общи житейски познания, като например при какви обстоятелства ще се простудят, че трябва да ядат топла храна, че ще ги заболи стомахът, ако ядат студена храна, и че не бива небрежно да се излагат на вятъра или да се събличат на проветриви места, когато времето е студено; по този начин ще им помогнат да се научат да се грижат за собственото си здраве. Освен това, когато в младото съзнание на децата им се породят някои детски, незрели идеи за тяхното бъдеще или някои крайни мисли, родителите трябва незабавно да им дадат правилни насоки, веднага щом открият това, а не да ги потискат насилствено. Те трябва да оставят децата си да изразят и да дадат воля на идеите си, за да може проблемът наистина да бъде разрешен. Това е изпълняване на техните отговорности. Изпълнението на отговорностите им като родители означава от една страна да се грижат за децата си, а от друга — да упътват и да поправят децата си и да им дават насоки по отношение на правилните мисли и възгледи. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, всъщност нямат нищо общо с очакванията им към техните потомци. Може да се надяваш, че децата ти ще бъдат физически здрави и че, когато пораснат, ще притежават човешка природа, съвест и разум, или може да се надяваш, че децата ти ще проявяват синовна почит, но не бива да се надяваш, че, когато пораснат, децата ти ще станат еди-какви си знаменитости или велики личности, камо ли често да казваш на децата си: „Виж колко е послушен Сяомин от съседната къща!“. Твоите деца са твои деца — отговорността, която трябва да изпълняваш, не е да им казваш колко страхотен е съседът им Сяомин или да ги караш да се учат от съседа си Сяомин. Това не е нещо, което един родител трябва да прави. Всеки човек е различен. Хората се различават по отношение на своите мисли, възгледи, интереси, любими занимания, заложби, характери и по това дали човешката им природа е добра или порочна. Някои хора са родени бъбривци, докато други са интроверти по рождение и няма да се разстроят, ако прекарат цял ден, без да кажат и една дума. Ето защо, ако родителите желаят да изпълнят своите отговорности, те трябва да се опитат да разберат характера, нрава, интересите и заложбите на децата си и потребностите на тяхната човешка природа, а не да превръщат собствените си стремежи на възрастни към света, престижа и изгодата в очаквания към децата си, като им налагат тези неща, свързани с престижа, изгодата и света, които идват от обществото. Родителите наричат тези неща с благозвучното название „очаквания към децата“, но всъщност те са нещо различно. Ясно е, че те се опитват да вкарат децата си в огнената пропаст и да ги изпратят в обятията на дяволите. Ако наистина си родител на място, трябва да изпълняваш отговорностите си по отношение на физическото и душевното здраве на децата си, а не да им налагаш волята си, преди да са навършили пълнолетие, като принуждаваш младите им умове да понасят неща, които не би трябвало да понасят. Ако наистина ги обичаш и цениш и наистина искаш да изпълниш отговорностите си към тях, тогава трябва да се грижиш за физическото им тяло и да се увериш, че са здрави физически. Разбира се, някои деца се раждат слаби и в лошо здравословно състояние. Ако родителите им наистина имат условия за това, те могат да им дават повече хранителни добавки или да се консултират с лекар по традиционна китайска медицина или с диетолог и да положат малко повече грижи за тези деца. Освен това на всяка възраст, преди децата им да навършат пълнолетие, от кърмаческата и детска възраст до юношеството, родителите трябва да обръщат малко повече внимание на промените в индивидуалността и интересите на децата си и на техните потребности по отношение на изследването на човешката им природа, като проявяват малко повече загриженост. Те трябва също така да дават на децата си положителни и хуманни насоки, помощ и ресурс, що се отнася до промените в психиката им и погрешните схващания, както и до някои неизвестни неща, свързани с потребностите на тяхната човешка природа, като използват практическото прозрение, преживяванията и уроците, които самите те са придобили, когато са преминавали през същите неща. След това родителите трябва да помагат на децата си да растат безпроблемно на всяка възраст и да избягват да поемат по заобиколни пътища, или да правят погрешни завои, или да се отклоняват към крайности. Когато младите им, объркани умове са наранени или понесат удар, те трябва да получат незабавно лечение, както и загриженост, обич, грижа и напътствия от своите родители. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Що се отнася до всички планове, които децата им имат за собственото си бъдеще, дали искат да станат учители, художници или чиновници и т.н., ако плановете им са разумни, родителите могат да ги насърчават и да им оказват известна помощ и съдействие въз основа на собственото си положение, образование, заложби, човешка природа, семейни обстоятелства и т.н. Родителите обаче не бива да излизат извън рамките на собствените си възможности, не бива да продават колите, къщите, бъбреците или кръвта си. Нали не е нужно да го правят? (Точно така.) Като родители просто трябва да оказват известна помощ на своите деца според възможностите си. Ако децата им кажат: „Искам да уча в колеж“, родителите могат да кажат: „Ако искаш да учиш в колеж, ще те подкрепя и няма да ти се противопоставя, но семейството ни не е много заможно. Отсега нататък всеки ден ще трябва да спестявам някакви пари, за да платя едногодишното ти обучение в колеж. Ако, когато дойде времето, съм спестил достатъчно, можеш да отидеш в колеж. Ако не съм спестил достатъчно, сам ще трябва да намериш решение“. Родителите трябва да постигнат подобно споразумение с децата си, като се споразумеят и заедно постигнат съгласие, а след това разрешат проблема с потребностите на децата си по отношение на бъдещето им. Разбира се, ако родителите не могат да осъществят плановете и намеренията, които децата им имат за бъдещето си, не е необходимо да се чувстват виновни и да си мислят: „Разочаровах децата си, не съм способен и децата ми трябваше да страдат заради това. Децата на другите хора се хранят добре, носят дрехи на известни марки и карат коли в колежа, а когато се прибират вкъщи, пътуват със самолет. Моите деца трябва да пътуват с влак, на твърдите седалки — дори не мога да си позволя да ги изпратя в спални вагони. Разочаровах децата си!“. Не е нужно да се чувстват виновни. Това е тяхното положение и дори и бъбрек да продадат, няма да са способни да осигурят тези неща, затова трябва да приемат съдбата си. Бог е им е устроил такава среда, затова тези родители по никакъв начин не бива да изпитват вина към децата си, като казват: „Разочаровах те. Ако в бъдеще не проявиш синовна почит към нас, няма да се оплаквам. Ние сме некомпетентни и не сме ти осигурили добра среда за живот“. Не е необходимо да казват това. Родителите просто трябва да изпълнят своите отговорности с чиста съвест, като правят всичко по силите си и дават възможност на децата си да бъдат здрави както физически, така психически. Това е достатъчно. „Здрави“ тук означава само, че родителите правят всичко възможно, за да се уверят, че децата им имат положителни мисли, както и активни, устремени и оптимистични мисли и нагласи към ежедневния си живот и съществуването си. Когато нещо ги разстрои, децата не бива да избухват, да правят опити за самоубийство, да създават проблеми на родителите си или да ругаят родителите си, че са неспособни некадърници, които не са в състояние да печелят пари, като казват: „Виж родителите на другите хора. Те карат хубави коли, живеят в имения, возят се на луксозни круизни кораби и пътуват до Европа. А сега виж ни нас, ние дори не сме напускали родния си град и не сме пътували с високоскоростна железница!“. Ако все пак детето ти избухне така, как трябва да реагираш? Трябва да кажеш: „Прав си, ето колко сме некомпетентни. Роден си в това семейство и трябва да приемеш съдбата си. Ако си способен, в бъдеще можеш сам да печелиш пари. Не бъди груб с нас и не изисквай да правим нещо за теб. Вече сме изпълнили отговорностите си към теб и не ти дължим нищо. Някой ден в бъдеще ще станеш родител и ще трябва да направиш същото“. Когато имат собствени деца, те ще научат, че не е толкова лесно на родителите да печелят пари, за да издържат себе си и всички в семейството си — както млади, така и стари. Казано накратко, трябва да ги научиш на някои принципи за това как да се държат. Ако децата ти могат да го приемат, трябва да разговаряш с тях за вярата в Бог и вървенето по пътя на стремеж към истината за постигане на спасение, както и за някои правилни мисли и възгледи, които си разбрал от Бог. Ако децата ти желаят да приемат Божието дело и да вярват в Бог заедно с теб, това е още по-добре. Ако децата ти не изпитват подобна потребност, тогава е достатъчно просто да изпълниш отговорностите си към тях. Не е необходимо да продължаваш да бръщолевиш или да споменаваш някакви думи и доктрини относно вярата в Бог, за да им проповядваш. Не е необходимо да го правиш. Дори и децата ти да не вярват, стига да те подкрепят, пак можете да бъдете добри приятели и да споделяте и обсъждате всичко заедно. Не бива да ставате врагове, или да изпитваш негодувание към тях. В крайна сметка между вас има кръвна връзка. Ако децата ти желаят да изпълнят своите отговорности към теб, да проявят синовна почит и да ти се подчиняват, тогава можеш да поддържаш семейните си отношения с тях и да общуваш с тях нормално. Не е необходимо постоянно да проклинаш или ругаеш децата си, защото имат различни от твоите мнения и възгледи за вярата. Не е необходимо да го правиш. Не е необходимо да ставаш избухлив или да мислиш, че това, че децата ти не вярват в Бог, е огромен проблем, сякаш си изгубил живота и душата си. Не е толкова сериозно. Ако те не вярват, тогава естествено имат свой собствен път, по който са избрали да вървят. Ти също имаш път, който трябва да извървиш, и дълг, който трябва да изпълниш, и тези неща нямат нищо общо с децата ти. Ако децата ти не вярват, не е необходимо да настояваш за това. Може да се окаже, че не е настъпил подходящият момент или че Бог просто не ги е избрал. Ако Бог просто не ги е избрал, а ти настояваш да ги принудиш да вярват, тогава си невеж и непокорен. Разбира се, ако Бог ги е избрал, но подходящият момент не е настъпил и ти изискваш да повярват сега, ще е твърде рано. Ако Бог желае да действа, никой човек не може да избяга от Неговото върховенство. Ако Бог е подредил децата ти да повярват, тогава Той може да го постигне с една дума или с една мисъл. Ако Бог не е подредил да повярват, те няма да се трогнат, а ако не се трогнат, тогава колкото и да говориш, от това няма да има никаква полза. Ако децата ти не вярват, не си им длъжник, а ако децата ти все пак вярват, това не е твоя заслуга. Не е ли така? (Така е.) Независимо дали имаш общи цели с децата си по отношение на вярата или сте съмишленици в това отношение, във всеки случай просто трябва да изпълниш отговорностите си към тях. Ако си изпълнил тези отговорности, това не означава, че си проявил доброта към тях, и ако децата ти не вярват, това не означава, че си им длъжник, защото ти си изпълнил отговорностите си и с това всичко приключва. Връзката ви остава непроменена и можеш да продължиш да общуваш с децата си както преди. Когато децата ти срещнат трудности, трябва да им помогнеш, с каквото можеш. Ако имаш материални условия да помогнеш на децата си, трябва да го направиш, ако си способен да коригираш мислите и възгледите на децата си на психологическо или умствено ниво и да им дадеш определени насоки и помощ, като им дадеш възможност да излязат от затрудненото си положение, то това е доста добре. Казано накратко, това, което родителите трябва да направят, преди децата им да навършат пълнолетие, е да изпълнят отговорностите си на родители, като научат какво искат да правят децата им и какви са интересите и стремежите им. Ако децата им искат да убиват хора, да подпалват неща и да вършат престъпления, тогава родителите им трябва сериозно да ги дисциплинират или дори да ги накажат. Но ако са послушни деца и не се различават от другите обикновени деца, държат се добре в училище и правят всичко, което им кажат родителите им, тогава родителите им просто трябва да изпълнят своите отговорности към тях. Освен да изпълнят своите отговорности, всички тези така наречени очаквания, изисквания и мисли за бъдещето им са излишни. Защо казвам, че са излишни? Съдбата на всеки човек е повелена от Бог и не може да се реши от родителите му. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, невъзможно е всички те да се осъществят в бъдеще. Тези очаквания не могат да определят бъдещето или живота на децата им. Колкото и високи да са очакванията на родителите за децата им или колкото и големи да са жертвите или цените, които предлагат за тези очаквания, всичко това е напразно. Тези неща не могат да повлияят на бъдещето или живота на децата им. Ето защо родителите не бива да вършат глупости. Не бива да правят ненужни жертви за непълнолетните си деца, и естествено, не бива да се чувстват толкова напрегнати от това. Отглеждането на децата се състои в това родителят да се учи и същевременно да придобива и различни преживявания, като преминава през различни среди, и след това постепенно да дава възможност на децата си да се възползват от тях. Това е всичко, което родителите трябва да правят. Що се отнася до бъдещето на децата и бъдещите им житейски пътища, тези неща нямат нищо общо с очакванията на родителите им. Тоест очакванията на родителите ти не могат да определят твоето бъдеще. Това не означава, че ако родителите ти имат високи очаквания към теб или очакват велики неща от теб, ти ще си способен да преуспееш и да живееш добре, и не означава, че ако родителите ти нямат очаквания към теб, ще станеш просяк. Не е задължително да има връзка между тези неща. Кажете ми, лесни ли са за разбиране темите, по които разговарях? Лесно ли е за хората да постигнат тези неща? Трудни ли са те? Родителите просто трябва да изпълнят отговорностите си към своите деца, да ги отглеждат и да ги възпитават, докато пораснат. Не е необходимо да възпитават децата си така, че да станат талантливи личности. Лесно ли се постига това? (Да.) Това е лесно постижимо — не е необходимо да носиш каквато и да е отговорност за бъдещето или живота на децата си, да разработваш каквито и да е планове за тях, да предполагаш какви хора ще станат, какъв живот ще имат в бъдеще, в какви социални кръгове ще се озоват по-късно, какво ще бъде качеството им на живот на този свят в бъдеще или какъв статус ще имат сред хората. Не е необходимо да предполагаш или да контролираш тези неща. Просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител. Това е толкова лесно. Когато децата ти достигнат училищна възраст, трябва да намериш училище и да ги запишеш в него, да платиш за обучението им, когато е необходимо, и да платиш за всичко, от което се нуждаят в училище. Достатъчно е просто да изпълниш тези отговорности. Що се отнася до това какво ядат и обличат през годината, просто трябва да се грижиш за физическите им тела в зависимост от обстоятелствата. Не допускай в тях да остане нелекувана болест, докато са непълнолетни и не разбират как да се грижат за собствените си тела. Незабавно коригирай недостатъците и лошите им навици, помогни им да развият добри житейски навици, а след това съветвай и напътствай умовете им и се увери, че не се отклоняват към крайности. Ако харесват някои зли неща в света, но виждаш, че са добри деца, и че просто са повлияни от злите светски тенденции, незабавно трябва да ги поправиш и да им помогнеш да отстранят своите недостатъци и лоши навици. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълнят, и ролята, която трябва да играят. Родителите не бива да подтикват децата си към социалните тенденции и не бива да заставят непълнолетните си деца твърде рано да понасят различни видове натиск, който само възрастните трябва да понасят. Родителите не бива да правят тези неща. Това са толкова прости неща, но някои хора не могат да ги постигнат. Тъй като тези хора не могат да се избавят от стремежа си към светски престиж и изгода или от злите светски тенденции и се страхуват да не бъдат отстранени от света, те заставят непълнолетните си деца много рано да се впишат в обществото и много бързо да се приспособят психически към обществото. Ако децата имат такива родители, те нямат късмет. Независимо от методите или предлога, под който родителите им ги обичат, обгрижват и плащат цени за тях, за децата от такива семейства това не са непременно добри неща — дори може да се каже, че са вид бедствия. Това е така, защото зад очакванията на родителите това, което тези родители причиняват на младите умове на децата си, е опустошение. Или, с други думи, очакванията на тези родители всъщност не са наистина за това децата им да имат здрави умове и тела, а са само очаквания, че децата им ще са способни да се утвърдят в обществото и да избегнат отстраняването си от него. Целта на техните очаквания е децата им да живеят добре или да превъзхождат другите хора, да не стават просяци, да не бъдат дискриминирани или тормозени от други хора и да се слеят със злите тенденции и злите групи хора. Това добри неща ли са? (Не.) Следователно не е необходимо да вземате присърце подобни очаквания на родителите. Ако родителите ти някога са таили такива очаквания за теб или са платили много цени, за да осъществят очакванията си за теб, и ако им се чувстваш длъжник и възнамеряваш да използваш целия си живот, за да се отплатиш за цената, която са платили за теб — ако имаш подобни идеи и желания, трябва да се избавиш от тях още днес. Не им дължиш нищо, а по-скоро родителите ти са тези, които са те съсипали и осакатили. Не само че не са успели да изпълнят отговорностите си като родители, а напротив, те са те наранили, нанесли са различни травми на младия ти ум и след себе си са оставили широк спектър от негативни спомени и следи. Казано накратко, такива родители не са добри родители. Ако, преди да си достигнал пълнолетие, с начина, по който са те възпитавали, по който са ти въздействали и са разговаряли с теб, твоите родители винаги са се надявали, че ти ще учиш усърдно, ще успееш и няма да свършиш като полагащ труд, че определено ще имаш добри перспективи в бъдеще, ще се превърнеш в тяхна гордост и радост и ще им донесеш чест и слава, то от днес би трябвало да се откъснеш от техните така наречени добрини и вече няма нужда да ги вземаш присърце. Не е ли така? (Така е.) Това са очакванията, които родителите имат към своите потомци, преди да достигнат пълнолетие.

Естеството на очакванията на родителите за техните деца остава същото и след като децата им станат пълнолетни. Макар че пълнолетните им деца могат да мислят самостоятелно, да общуват, да говорят и да обсъждат нещата с тях от статуса и гледната точка на пълнолетни, родителите все още таят същите очаквания за децата си от гледната точка на родители. Очакванията им се превръщат от очаквания за непълнолетно дете в очаквания за възрастен. Макар че очакванията на родителите за пълнолетните се различават от тези за непълнолетните деца като обикновени, покварени хора и членове на обществото и света, родителите все пак таят същите очаквания за децата си. Те се надяват, че нещата в работата на децата им ще върви безпрепятствено, че ще имат щастливи бракове и перфектни семейства, ще получат увеличение на заплатата и повишение, ще получат признанието на шефовете си, че всичко в работата им ще върви особено добре за тях и че няма да срещат каквито и да било трудности. Каква е ползата от тези очаквания? (Те са безполезни.) Те са безполезни, излишни са. Родителите смятат, че могат да четат мислите ти, защото са те отгледали и са те подкрепяли, и следователно са убедени, че знаят всичко за това какво мислиш, какво искаш и каква е твоята индивидуалност, макар вече да си пълнолетен. И макар да си независим възрастен и да можеш да печелиш пари, за да се издържаш, те смятат, че все още могат да те контролират и че все още имат право да говорят, да участват, да решават, да се намесват или дори да се налагат, когато става въпрос за всичко, свързано с теб. Тоест смятат, че могат да имат последната дума. Когато например става въпрос за брак, ако се срещаш с някого, родителите ти веднага ще кажат: „Това не е добре, тя няма твоето ниво на образование, не изглежда много добре и семейството ѝ живее на село. След като се ожениш за нея, ще дойде голяма група нейни роднини от провинцията, няма да знаят как да ползват банята и ще изпоцапат всичко. Това определено няма да е добър живот за теб. Не е добре, не съм съгласен да се жениш за нея!“. Това не е ли намеса? (Така е.) Не е ли излишно и отвратително? (Излишно е.) Синовете и дъщерите все пак трябва да получат съгласието на родителите си, когато си търсят партньори. Затова някои деца вече дори не казват на родителите си, че са си намерили партньори, само за да избегнат тяхната намеса. Когато родителите им попитат: „Имаш ли си партньор?“, те просто казват: „Не, още е рано, още съм млад, няма за къде да бързам“. Всъщност обаче те вече имат партньори от две или три години, просто не са казали на родителите си за това. И защо не казват на родителите си за това? Защото родителите им искат да се месят във всичко, много са придирчиви и затова не им казват за партньорите си. Когато са готови да се оженят, те просто водят партньорите си направо в домовете на родителите си и ги питат: „Даваш ли съгласието си? Утре ще се женя. Ето как ще се справя с този въпрос, независимо дали сте съгласни или не. Ако не дадете съгласието си, пак ще го направим и ще имаме деца“. Тези родители твърде много се намесват в живота на децата си, дори се месят в браковете им. Стига партньорите, които децата им намерят, да не са това, на което се надяват, ако не се разбират добре с тях или ако не ги харесват, ще се опитат да ги разделят. Ако децата им не са съгласни с това, те ще плачат, ще вдигат скандали и ще заплашват, че ще се самоубият, до такава степен, че децата им няма да знаят дали да плачат, или да се смеят — няма да знаят какво да правят. Има и такива синове и дъщери, които казват, че са стари и не искат да се женят, а родителите им казват: „Това не е добре. Надявах се да пораснеш, да се ожениш и да имаш деца. Виждах как растеш и сега искам да те видя да се задомиш и да имаш деца. Тогава мога да умра спокойно. Ако не се ожениш, никога няма да мога да изпълня това желание. Няма да мога да умра, а ако умра, няма да умра спокойно. Трябва да се ожениш, побързай да си намериш партньор. Дори и само временно да си намериш партньор и да ми позволиш да го видя, пак е добре“. Това не е ли намеса? (Така е.) Когато става въпрос за избор на брачни партньори от пълнолетните им деца, родителите могат да дадат подходящ съвет, могат да напомнят на децата си или да им помогнат да проверят партньорите си, но не бива да се намесват, не бива да помагат на децата си да решат. Децата им имат свои собствени чувства за това дали харесват партньорите си, дали се разбират добре, дали имат сходни интереси и дали в бъдеще ще бъдат щастливи заедно. Не е задължително родителите да знаят тези неща, а дори и да ги знаят, те могат само да дават предложения, не бива грубо да го възпрепятстват или сериозно да се намесват в него. Има дори родители, които казват „Когато синът ми или дъщеря ми си намери партньор, той трябва да е с равностойно социално положение на това на моето семейство. В противен случай, ако има някакви мотиви по отношение на сина ми или дъщеря ми, няма да им позволя да се оженят, ще трябва да им разваля плановете. Ако иска да влезе в дома ми, няма да му позволя!“. Уместно ли е това очакване? Разумно ли е? (Не е разумно.) Това е важен въпрос в живота на децата им, неразумно е родителите да се намесват в него. Но от гледна точка на тези родители има още по-голяма причина да се намесват във важните въпроси от живота на децата си. Ако децата им случайно си намерят приятели от противоположния пол, с които да разговарят, те няма да се месят, но ако това е свързано с големия въпрос за брака, те ще смятат, че трябва да се намесят. Има дори родители, които полагат много усилия да шпионират децата си, проверяват за кои представители на противоположния пол имат данни за контакт и информация в телефоните и компютрите си, намесват се и дебнат децата си до степен, при която децата им нямат никаква възможност за защита, не могат да се борят, да отвърнат или да избегнат това препятствие. Подходящо ли е един родител да действа по този начин? (Не.) Ако родителите предизвикват чувство на досада у децата си, значи създават проблеми. Не е ли така? Това, което родителите трябва да правят за своите пълнолетни деца, е пак да изпълняват своите отговорности и задължения като родители, да им помагат в бъдещия им житейски път и да им дават някои разумни и ценни съвети, напомняния и предупреждения, за да не бъдат измамени в работата или когато влизат в контакт с различни типове хора, събития и неща, за да не поемат по заобиколни пътища, като се сблъскват с ненужни проблеми, или дори да избегнат съдебни дела. Родителите трябва да застанат на позицията на човек с опит и да дават на децата си полезни и ценни съвети и ориентири. Колкото до това дали децата им ги слушат или не, това си е тяхна работа. Родителите трябва просто да изпълнят своите отговорности. Родителите не могат да повлияят на това колко страдания ще преживеят децата им, колко болка ще понесат, или на колко благословии ще се наслаждават. Ако децата им трябва да понесат някакви несгоди в този живот и те вече са ги научили на нещата, на които трябва да бъдат научени, но когато нещо им се случи, те все още са много своенравни, тогава заслужават да страдат, това е тяхната съдба и не е нужно родителите да се самообвиняват. Не е ли така? (Така е.) В някои случаи браковете на хората не вървят добре, те не са в добри отношения със съпрузите си и решават да се разведат, а след като се разведат, възникват спорове за това кой ще отглежда децата им. Родителите на тези хора са се надявали, че всичко ще върви добре за тях в работата им, че ще имат щастливи, блажени бракове и че няма да възникват разриви или проблеми, но в крайна сметка нищо не се е получило по начина, по който са искали. Вследствие на това тези родители се тревожат за децата си, плачат, оплакват се на съседите си от това и помагат на синовете или дъщерите си да намерят адвокати, за да се борят за попечителство над собствените им деца. Има дори някои родители, които виждат, че дъщерите им са онеправдани, и се вдигат на борба от тяхно име, като отиват в къщите на съпрузите им и крещят: „Защо постъпи толкова лошо с дъщеря ми? Няма да преглътна тази обида!“. Дори водят по-далечни роднини със себе си, за да излеят яда си от името на дъщеря си, и се стига до размяна на удари. В резултат на това те предизвикват огромна кавга. Ако не беше дошло цялото семейство да вдига голям шум и напрежението между съпруга и съпругата постепенно беше спаднало, след като се успокоят, вероятно нямаше да се разведат. Тъй като обаче тези родители вдигнаха голям шум, това се превърна в нещо огромно. Разбитият им брак не можеше да се поправи и настъпи разрив. В крайна сметка те вдигнаха толкова много шум, че браковете на децата им не продължиха безпроблемно и тези родители трябваше да се тревожат и за това. Кажете ми, струваше ли си проблемите? Каква беше ползата от това да се намесват в тези неща? Независимо дали става въпрос за браковете или за работата на децата им, всички родители смятат, че имат голяма отговорност: „Трябва да се намеся, трябва да следя и наблюдавам този въпрос отблизо“. Те наблюдават дали браковете на децата им са щастливи или не, дали има някакви проблеми по отношение на обичта им и дали техните синове или зетьове имат извънбрачни връзки. Някои родители се намесват, критикуват или дори измислят кроежи по отношение на различни аспекти от живота на децата си, за да задоволят очакванията, които имат за браковете на децата си, или за различни други неща, и това се отразява сериозно на нормалния ред в живота и работата на децата им. Не са ли отвратителни такива родители? (Така е.) Има дори родители, които се месят в начина на живот и навиците на децата си и когато нямат какво да правят, ходят в домовете на децата си, за да видят как се справят снахите им, да проверят дали тайно не изпращат подаръци или пари на собствените си семейства, или дали не се закачат с други мъже. Децата им намират тези действия за наистина отблъскващи и отвратителни. Ако родителите продължават така, децата им ще почувстват, че това е отвратително и отблъскващо, така че е много ясно, че тези действия са безразсъдни. Разбира се, ако погледнем на това от друга гледна точка, тези действия са и неморални и са лишени от човешка природа. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, след като навършат пълнолетие, родителите не бива да се месят в техния житейски или професионален кръг, нито в семействата им, а още по-малко трябва да се опитват да се намесват или да контролират различните аспекти на живота им. Има дори родители, които наистина обичат парите и казват на децата си: „За да спечелиш бързо повече пари, трябва да разшириш бизнеса си. Виж детето на еди-кой си, то разшири бизнеса си — превърна малкото си магазинче в голям магазин, а големия магазин — във франчайз, и сега родителите му могат да ядат и пият добре заедно с него. Трябва да печелиш повече пари. Спечели повече пари и отвори повече магазини, след което ще можем заедно да се порадваме на славата ти“. Независимо от трудностите или желанията на децата си, те просто искат да удовлетворят собствените си предпочитания и егоистични желания. Просто искат да използват децата си, за да спечелят много пари, за да постигнат целта си — да се наслаждават на плътски удоволствия. Това са все неща, които родителите не бива да правят. Тези неща са неморални и лишени от човешка природа, а такива родители не изпълняват своите отговорности. Това не е отношението, което родителите трябва да имат към своите пълнолетни деца. Вместо това тези родители се възползват от старшинството си, намесват се в живота, работата, брака и т.н. на своите пълнолетни деца под прикритието, че проявяват отговорност към децата си. Независимо от това колко способни са нечии пълнолетни деца, какви са техните заложби, какъв статус имат в обществото или какви са доходите им, това е съдбата, която Бог им е отредил — тя е под Божието върховенство. Родителите не бива да се намесват в това какъв живот водят децата им, с изключение на случаите, в които те не вървят по правилния път или нарушават закона, в който случай родителите трябва строго да ги дисциплинират. При нормални обстоятелства обаче, когато тези възрастни хора имат правилно мислене и са способни да живеят и оцеляват самостоятелно, родителите им трябва да се отдръпнат, защото децата им вече са възрастни. Ако децата им току-що са навършили пълнолетие и са на 20 или 21 години, но все още не познават различните сложни ситуации в обществото, не знаят как да се държат в живота, не разбират как да се социализират и имат слаби умения за оцеляване, тези родители трябва да им окажат подходяща помощ, която да им позволи постепенно да преминат към етап, в който могат да живеят самостоятелно. Това се нарича изпълнение на тяхната отговорност. Веднага щом вкарат децата си в правилния път обаче и децата им имат способността да оцеляват самостоятелно, тези родители трябва да се оттеглят. Те не бива да продължават да се отнасят към децата си така, сякаш те все още не са пълнолетни, или като че ли са умствено непълноценни. Не бива да имат нереалистични очаквания към децата си, да се намесват в личния живот на децата си или в техните нагласи, възгледи и действия по отношение на работата, семейството, брака, хората и събитията под прикритието, че имат някакви очаквания за тях. Ако правят някое от тези неща, те не изпълняват своите отговорности.

Когато синовете и дъщерите им са способни да оцеляват самостоятелно, родителите трябва просто да проявяват внимание и необходимата грижа по отношение на работата, живота и семейството им, или да им оказват подходяща помощ в ситуации, в които не могат да постигнат нещо или да се справят с нещо със собствените си способности. Да кажем например, че синът ти или дъщеря ти има бебе и че двамата съпрузи са много заети в работата. Бебето все още е много малко и понякога няма кой да се грижи за него. При тези обстоятелства може да помогнеш на детето си в грижите за бебето им. Това е отговорността на родителя, защото все пак е твоя плът и кръв и би било по-безопасно ти да се грижиш за бебето им, отколкото някой друг да го прави. Ако твоето дете ти се доверява да се грижиш за бебето му, тогава би трябвало да се грижиш за него. Ако детето ти не се чувства спокойно да ти повери бебето и не иска да се грижиш за него, или ако не ти позволява да се грижиш за него, защото те обича, защото проявява внимание към теб и се страхува, че физически не си достатъчно добре да го правиш, тогава не бива да го критикуваш за това. Има дори някои синове и дъщери, които просто нямат доверие на родителите си, те смятат, че родителите им нямат способността да се грижат за бебе, че знаят само как да глезят малките деца, но не и как да ги възпитават, и че не са внимателни по отношение на храната, която ядат. Ако синът ти или дъщеря ти не ти се доверява и не иска да се грижиш за бебето им, това е още по-добре, защото тогава ще имаш повече свободно време. Това се нарича взаимно съгласие. Нито родителят, нито детето пречи на другия и едновременно с това проявяват внимание един към друг. Когато децата им се нуждаят от помощ, внимание и грижа, родителите просто трябва да им осигурят подходящата и необходима загриженост, внимание и финансова подкрепа на емоционално ниво или в друго отношение. Да предположим например, че родителят има някакви спестявания или е добър в работата си и има източник на доходи. Когато децата му се нуждаят от пари, той може да им помогне малко, ако има възможност. Ако не е в състояние, тогава не е необходимо да се откаже от цялото си имущество или да взема пари назаем от лихвар, за да помогне на децата си. Просто трябва да направи всичко, което е в рамките на способностите му, за да изпълни отговорностите, които има към роднините си. Не е необходимо да продава всичко, което има, или да продава бъбреците или кръвта си, или да се убие от работа, за да помага на децата си. Твоят живот принадлежи на теб, даден ти е от Бог, и ти имаш свои собствени мисии. Притежаваш този живот, за да можеш да изпълниш тези мисии. Децата ти също притежават живота си, за да могат да завършат житейския си път и да изпълнят мисиите си в живота, а не за да проявят синовна почит към теб. Следователно, независимо дали децата им са пълнолетни или не, животът на родителите принадлежи единствено на самите родители, а не принадлежи на техните деца. Естествено, родителите не са безплатни бавачки или роби на децата си. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, не е необходимо да позволяват на децата си да им заповядват произволно и безвъзмездно или да се превръщат в слуги, прислужници или роби на децата си. Каквито и чувства да изпитваш към децата си, все пак си независим човек. Не бива да поемаш отговорност за живота им като възрастни, сякаш това е напълно правилно, само защото са твои деца. Няма нужда да го правиш. Те са възрастни. Вече си изпълнил отговорността си за тяхното отглеждане. Що се отнася до това дали ще живеят добре или зле в бъдеще, дали ще бъдат богати или бедни и дали ще живеят щастливо или нещастно, това си е тяхна работа. Тези неща нямат нищо общо с теб. Като родител нямаш никакво задължение да променяш тези неща. Ако животът им е нещастен, не си длъжен да казваш: „Ти си нещастен — ще измисля начини да поправя това, ще продам всичко, което притежавам, ще изразходвам цялата си енергия, за да те направя щастлив“. Не е необходимо да правиш това. Просто трябва да изпълниш отговорностите си, това е всичко. Ако искаш да им помогнеш, можеш да ги попиташ защо са нещастни и да им помогнеш да осмислят проблема на теоретично и психологическо ниво. Ако те приемат помощта ти, това е още по-добре. Ако не я приемат, просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител и това е всичко. Ако децата ти искат да страдат, това си е тяхна работа. Няма нужда да се тревожиш, да се разстройваш, или да не можеш да се храниш както трябва или да спиш храниш както трябва заради това. Да го правиш би било прекалено. Защо би било прекалено? Защото те са възрастни. Те трябва да се научат да се справят сами с всичко, с което се сблъскват в живота си. Ако си загрижен за тях, това е просто обич, а ако не изпитваш загриженост към тях, това не означава, че си безсърдечен или че не си изпълнил отговорностите си. Те са възрастни и възрастните трябва да се изправят пред проблемите на възрастните и да се справят с всичко, с което възрастните трябва да се справят. Не бива за всичко да разчитат на родителите си. Разбира се, родителите не бива да поемат отговорността за това дали нещата вървят добре с работата, кариерата, семейството или брака на децата им, след като те достигнат пълнолетие. Може да си загрижен за тези неща и да се осведомяваш за тях, но не е необходимо да поемаш пълната отговорност за тях, да приковаваш децата си към себе си, да ги вземаш със себе си, където и да отидеш, да ги наблюдаваш, където и да отидеш, и да мислиш за тях: „Дали се хранят добре днес? Дали са щастливи? Дали работата им върви добре? Дали шефовете им ги оценяват? Дали съпрузите им ги обичат? Дали са послушни ли децата им? Дали децата им получават добри оценки?“. Какво общо имат тези неща с теб? Децата ти могат сами да решат проблемите си, не е необходимо да се намесваш. Защо питам какво общо имат тези неща с теб? С това искам да кажа, че тези неща нямат нищо общо с теб. Ти си изпълнил своите отговорности към децата си, отгледал си ги до пълнолетието им, така че трябва да се оттеглиш. След като го направиш, това не означава, че няма да имаш какво да правиш. Все още има толкова много неща, които трябва да направиш. Когато става въпрос за мисиите, които трябва да изпълниш в този живот, освен да отгледаш децата си, докато навършат пълнолетие, трябва да изпълниш и други мисии. Освен че си родител на децата си, ти си и сътворено същество. Трябва да дойдеш пред Бог и да приемеш дълга си от Него. Какъв е твоят дълг? Изпълнил ли си го? Отдаден ли си на дълга си? Поел ли си по пътя към спасението? За тези неща трябва да мислиш. Що се отнася до това къде ще отидат децата ти, след като станат пълнолетни, какъв ще бъде животът им, какви ще бъдат обстоятелствата им, дали ще се чувстват щастливи и весели — тези неща нямат нищо общо с теб. Децата ти вече са независими, както външно, така и психически. Трябва да ги оставиш да бъдат независими, трябва да се избавиш и не бива да се опитваш да ги контролираш. Било то по отношение на външната страна на нещата, на обичта или на плътското родство, вече си изпълнил своите отговорности, и вече няма никаква връзка между теб и децата ти. Няма връзка между техните мисии и твоите мисии и няма връзка между житейските пътища, по които вървят, и твоите очаквания. Твоите очаквания за тях и отговорностите ти към тях са приключили. Естествено, не бива да имаш очаквания за тях. Те са си те, а ти си си ти. Ако децата ти не се задомят, тогава по отношение на вашите съдби и мисии вие сте напълно независими личности, които не са свързани. Ако се задомят и създадат семейства, тогава вашите семейства изобщо не са свързани. Твоите деца имат свои житейски навици и начин на живот, те имат своите потребности по отношение на качеството на живота си, а ти имаш своите навици на живот и своите потребности по отношение на качеството на живота си. Ти имаш своя път в живота и те имат своите пътища в живота. Ти имаш своите мисии и те имат своите мисии. Разбира се, ти имаш своята вяра, а те — своята. Ако тяхната вяра е в парите, престижа и изгодата, тогава сте напълно различни хора. Ако те имат същата вяра като теб, ако се стремят към истината и вървят по пътя на спасението, тогава естествено все още сте напълно различни личности. Ти си си ти, а те са си те. Не бива да се намесваш, когато става въпрос за пътищата, по които вървят. Може да ги подкрепяш, да им помагаш и да ги подсигуряваш, може да им напомняш и да ги увещаваш, но не е нужно да се бъркаш или да се замесваш. Никой не може да определи какъв път ще извърви друг човек, в какъв човек ще се превърне или какви стремежи ще има. Помислете върху следното. На какво основание седя тук, разговарям с вас и ви говоря за всички тези неща? На основание на желанието ви да слушате. Говоря, защото желаете да слушате сериозните ми увещания. Ако не желаехте да слушате, или ако си бяхте тръгнали, нямаше да говоря повече. Броят на словата, които изричам, зависи от това дали желаете да ги слушате и дали желаете да отделите времето и енергията си за това. Ако кажеш: „Не разбирам какво казваш, можеш ли да го обясниш по-подробно?“, тогава ще направя всичко възможно да навляза в повече подробности, за да ти дам възможност да разбереш словата Ми и да вникнеш в тях. Когато те насоча към правилния път, доведа те пред Бог и истината и ти дам възможност да разбереш истината и да следваш Божия път, Моята задача ще бъде изпълнена. Когато обаче става въпрос за това дали ще пожелаеш да практикуваш словата Ми, след като ги чуеш, или по какъв път ще вървиш, какъв живот ще избереш или към какво ще се стремиш, тези неща не са Моя работа. Ако кажеш: „Имам въпрос относно този аспект на истината, искам да потърся по него“, тогава търпеливо ще отговоря на въпроса ти. Ако никога не пожелаеш да потърсиш истината, ще те кастря ли заради това? Не бих го направил. Не бих те принуждавал да търсиш истината, не бих ти се подигравал и надсмивал и със сигурност не бих се отнасял хладно към теб. Бих действал както преди. Ако допуснеш грешка в дълга си или умишлено предизвикаш прекъсване или смущение, Аз имам Свои принципи и Свои методи да се справя с теб. Ти обаче можеш да кажеш: „Не искам да Те чувам да говориш за тези неща и не желая да приемам тези Твои възгледи. Ще продължа да изпълнявам дълга си така, както винаги съм го правил“. Тогава не бива да нарушаваш принципите или управленските закони. Ако все пак нарушиш управленските закони, тогава ще се справя с теб. Но ако не нарушаваш управленските закони и можеш да се държиш правилно, докато живееш църковния живот, Аз няма да ти се меся, дори и да не се стремиш към истината. Няма да се намесвам, когато става въпрос за личния ти живот, какво искаш да ядеш, какво да носиш или с кои хора искаш да общуваш. Предоставям ти свобода в това отношение. Защо е така? Говорил съм ясно с теб за всички принципи и за съдържанието по тези въпроси. Останалото зависи от твоя собствен свободен избор. Очевидно е, че пътят, по който избереш да вървиш, зависи от това какъв тип човек си. Ако не си човек, който обича истината, кой би могъл да те принуди да я обичаш? В крайна сметка всеки човек ще поеме отговорност за пътя, по който върви, и за резултатите, които ще понесе. Не е необходимо Аз да поемам отговорност за това. Ако се стремиш към истината, ти го правиш доброволно. Ако не се стремиш към истината, също го правиш доброволно — никой не те задържа. Ако се стремиш към истината, никой няма да те насърчава и няма да ти дава специална благодат или материални благословии. Аз просто върша и изпълнявам отговорностите Си, като ви казвам всички истини, които трябва да разберете и в които трябва да навлезете. Що се отнася до това как живеете в личния си живот, никога не съм се осведомявал за това и не съм дебнел за това. Това е отношението, което притежавам. Родителите също трябва да действат така с децата си. Възрастните имат способността да различават правилното от грешното. Тяхна работа е дали избират правилното или грешното, дали избират черното или бялото, дали избират положителните или негативните неща — това зависи от вътрешните им потребности. Ако същността на човека е зла, той няма да избере положителни неща. Ако човек се стреми да бъде добър и притежава човешка природа, будна съвест и чувство за срам, той ще избере положителни неща и дори и да го прави малко бавно, накрая ще поеме по правилния път. Това е неизбежно. Затова родителите трябва да имат такова отношение към децата си, а не да се намесват в избора на децата си. Изискванията, които някои родители имат към децата си, са: „Нашите деца трябва да поемат по правилния път, трябва да вярват в Бог, да изоставят мирския свят и да се откажат от работата си. В противен случай, когато влезем в царството, те няма да са способни да влязат и ще бъдем отделени от тях. Би било толкова прекрасно, ако цялото ни семейство можеше да влезе в царството заедно! Бихме могли да бъдем заедно на небето, както сме тук, на земята. Докато сме в царството, не бива да се изоставяме един друг, трябва да останем заедно през епохите!“. След това се оказва, че децата им не вярват в Бог и че вместо това се стремят към светски неща, стремят се да печелят много пари и да станат много богати, носят всичко, което е модерно, правят всичко, което е модерно и говорят за всичко, което е модерно, и не изпълняват желанията на родителите си. В резултат на това тези родители се чувстват разстроени, молят се и постят заради това, постят седмица, 10 дни или две седмици и полагат много усилия по този въпрос заради децата си. Често са толкова гладни, че им се вие свят, и често се молят пред Бог, докато плачат. Колкото и да се молят обаче, колкото и усилия да полагат, децата им не се трогват и не знаят как да се пробудят. Колкото повече децата им отказват да повярват, толкова повече тези родители си мислят: „О, не, разочаровах децата си, подведох ги. Не бях способен да им проповядвам евангелието и не ги поведох със себе си по пътя на спасението. Тези глупаци — това е пътят на спасението!“. Не са глупаци. Просто не изпитват тази потребност. Тъкмо тези родители са глупаци, защото се опитват да наложат този път на децата си. Не е ли така? Ако децата им изпитваха тази потребност, щеше ли да е необходимо тези родители да говорят за тези неща? Децата им сами щяха да повярват. Тези родители винаги мислят: „Аз подведох децата си. От ранна възраст ги насърчавах да отидат в колеж, а откакто отидоха в колежа, те не поглеждат назад. Те не спират да се стремят към светските неща и когато се върнат, говорят само за работа, за печелене на пари, за това кой е получил повишение или си е купил кола, кой се е оженил за богаташ, кой е отишъл в Европа, за по-нататъшно обучение или като студент на разменни начала, и говорят за това колко страхотно върви животът на другите хора. Всеки път, когато се приберат вкъщи, говорят за тези неща, а аз не искам да ги чувам, но не мога да направя нищо по въпроса. Каквото и да им казвам в опит да ги накарам да повярват в Бог, те все не искат да слушат“. В резултат на това те се карат с децата си. Всеки път, когато видят децата си, лицата им помръкват. Всеки път, когато говорят с децата си, изражението им е кисело. Някои деца не знаят какво да правят и си мислят: „Не знам какво не е наред с родителите ми. Ако не вярвам в Бог, значи просто не вярвам в Него. Защо винаги се отнасят така с мен? Мислех, че колкото повече някой вярва в Бог, толкова по-добър човек става. Как може вярващите в Бог да изпитват толкова малко обич към семействата си?“. Тези родители толкова се тревожат за децата си, че са на път да се спука някой кръвоносен съд, и казват: „Те не са мои деца! Прекъсвам връзките си с тях, отричам се от тях!“. Казват го, но всъщност не го чувстват. Не са ли глупави такива родители? (Така е.) Те винаги искат да контролират и да държат в ръцете си всичко, винаги искат да държат в ръцете си бъдещето на своите деца, тяхната вяра и пътищата, по които вървят. Това е толкова глупаво! Не е уместно. По-специално, има някои деца, които се стремят към светски неща, които се издигат на ръководни постове и печелят много пари. Като подарък носят вкъщи на родителите си огромни купища женшен, златни обеци и златни колиета, а родителите им казват: „Не искам тези неща, просто се надявам, че ще бъдете здрави и ще ме последвате във вярата в Бог. Да вярваш в Бог е толкова прекрасно нещо!“. И децата им казват: „Не започвай с това. Повишиха ме, а ти дори изобщо не ме поздрави. Когато родителите на другите хора чуят, че децата им са повишени, те вадят шампанското, отиват на ресторант за обилна вечеря, но когато аз ти купувам колиета и обеци, ти не си доволна. С какво те разочаровах? Само се цупиш, защото не вярвам в Бог“. Правилно ли е тези родители да се цупят така? Хората имат различни стремежи, вървят по различни пътища и сами избират тези пътища. Родителите трябва да подходят правилно към този въпрос. Ако децата ти не признават съществуването на Бог, не бива да изискваш от тях да вярват в Бог — насилственото налагане на нещата никога не върши работа. Ако те не искат да вярват в Бог, и не са такъв тип хора, тогава колкото повече го споменаваш, толкова повече те ще те дразнят и ти също ще ги дразниш — и двамата ще се чувствате раздразнени. Това, че и двамата се чувствате раздразнени обаче, не е важно — най-важното е, че Бог ще те намрази и ще каже, че твоите чувства са твърде силни. След като си способен да плащаш толкова високи цени само защото децата ти не вярват в Бог и си толкова разстроен от това, че те се стремят към светски неща, ако един ден Бог ги отнеме, какво би направил тогава? Би ли се оплакал от Бог? Ако в сърцето ти твоите деца са всичко за теб, ако те са твоето бъдеще, твоята надежда и твоят живот, тогава все още ли си човек, който вярва в Бог? Бог няма ли да намрази това, че действаш така? Начинът, по който действаш, е твърде неразумен, несъвместим е с принципите и Бог няма да е доволен от него. Затова, ако си мъдър, няма да вършиш подобни неща. Ако децата ти не вярват, тогава трябва да се избавиш от това. Изложил си всички доводи, които трябва, и си казал това, което трябва да кажеш, така че ги остави да направят своя избор. Продължавай да поддържаш връзката, която си имал с децата си преди. Ако те искат да проявят синовна почит, ако искат да те обичат и да се грижат за теб, не е необходимо да го отхвърляш. Ако искат да те заведат на екскурзия в Европа, но това пречи на изпълнението на твоя дълг и не искаш да отидеш, тогава не отивай. Ако обаче искаш да отидеш и имаш време, тогава иди. Няма нищо лошо в това да разшириш хоризонта си. Ръцете ти няма да се омърсят от това и Бог няма да го заклейми. Ако твоите деца ти купуват хубави неща, хубава храна или дрехи, и ти смяташ, че е подходящо светец да ги носи или използва, тогава им се наслаждавай и ги считай за Божия благодат. Ако презираш тези неща, ако не им се наслаждаваш, ако смяташ, че са обезпокоителни и отвратителни, и ако не желаеш да им се наслаждаваш, можеш да ги откажеш с думите: „Просто се радвам да ви видя, не е нужно да ми носите подаръци или да харчите пари за мен, нямам нужда от тези неща. Просто искам да сте в безопасност и да сте щастливи“. Това не е ли прекрасно? Ако кажеш тези думи и в сърцето си вярваш в тези неща, ако наистина не изискваш от децата си да ти подсигурят някакви материални удобства или да ти помогнат да се порадваш на успеха им, тогава децата ти ще ти се възхищават. Не е ли така? Що се отнася до всякакви трудности, с които се сблъскват в работата или живота си, направи всичко възможно да им помогнеш, когато можеш. Ако помощта ти към тях би повлияла на изпълнението на дълга ти, можеш да откажеш — това е твое право. Тъй като вече не им дължиш нищо, тъй като повече нямаш никакви отговорности към тях и те вече са самостоятелни възрастни, те могат да управляват живота си. Не е необходимо да им служиш безусловно или през цялото време. Ако те поискат помощта ти, а ти не желаеш да им помогнеш или ако това ще попречи на изпълнението на дълга ти, можеш да откажеш. Това е твое право. Макар да имаш кръвна връзка с тях и да си техен родител, това е само формална връзка, кръвна връзка и привързаност — що се отнася до твоите отговорности, ти вече си освободен от връзката с тях. Затова, ако родителите са мъдри, те няма да имат никакви очаквания, изисквания или критерии към децата си, след като те достигнат пълнолетие, и няма да изискват от децата си да действат по определен начин или да правят определени неща от гледната точка или от позицията на родители, защото децата им вече са независими. Когато децата ти са независими, това означава, че си изпълнил всичките си отговорности към тях. Така че, независимо какво правиш за децата си, когато обстоятелствата го позволяват, дали проявяваш към тях внимание или грижа, това е просто обич и е допълнително. Или ако твоите деца те помолят да направиш нещо, това също е допълнително, не е нещо, което си задължен да направиш. Трябва да разбереш това. Ясни ли са тези неща? (Да.)

Да предположим, че някой от вас каже: „Никога няма да мога да се избавя от децата си. Те са родени със слаб организъм и по рождение са страхливи и плахи. Освен това нямат много добри заложби и другите винаги ги тормозят. Не мога да се избавя от тях“. Това, че не си способен да се избавиш от децата си, не означава, че не си приключил с изпълнението на отговорностите си към тях, а просто е резултат от чувствата ти. Ти може да кажеш: „Винаги се тревожа и мисля за това дали децата ми се хранят добре или дали имат някакви стомашни проблеми. Ако не се хранят в подходящото време и продължават да поръчват храна за вкъщи в дългосрочен план, дали ще се появят стомашни проблеми? Дали ще се разболеят от нещо? А ако се разболеят, дали ще има кой да се грижи за тях и да проявява любов към тях? Дали съпрузите им проявяват внимание към тях и дали се грижат за тях?“. Твоите тревоги просто се пораждат от чувствата ти и от кръвната връзка, която имаш с децата си, но това не са твои отговорности. Отговорностите, които Бог е дал на родителите, са само отговорности по отглеждането и грижата за децата им, докато те са непълнолетни. След като децата им станат пълнолетни, родителите вече нямат никакви отговорности към тях. Това е да се разглеждат отговорностите, които родителите трябва да изпълнят, от гледна точка на Божието предопределение. Разбирате ли това? (Да.) Без значение колко силни са чувствата ти или кога се задействат родителските ти инстинкти, това не е изпълнение на твоите отговорности, а просто резултат от чувствата ти. Резултатите от твоите чувства не произтичат от разума на човешката природа, нито от принципите, на които Бог е научил човека, нито от покорството на човека пред истината, и със сигурност не произтичат от отговорностите на човека, а идват от чувствата на човека — те се наричат чувства. В това е примесена само малко родителска любов и роднинска връзка. Тъй като те са твои деца, ти постоянно се тревожиш за тях, чудиш се дали страдат там и дали ги тормозят. Чудиш се дали работата им върви добре, и дали се хранят в подходящото време. Чудиш се дали не са се разболели и дали ще си способен да си позволиш да платиш сметките за лечение, ако се разболеят. Често мислиш за тези неща, а те нямат нищо общо с твоите отговорности като родител. Ако не можеш да се избавиш от тези грижи, може само да се каже, че живееш сред чувствата си и не си способен да се освободиш от тях. Ти просто живееш сред чувствата си, като подхождаш към децата си според своите чувства, вместо да живееш според определението за отговорностите на родителите, дадени от Бог. Не живееш според Божиите слова, а просто чувстваш, възприемаш и се справяш с всички тези неща според чувствата си. Това означава, че не следваш Божия път. Очевидно е. Отговорностите ти на родител — както те е научил Бог — са приключили в момента, в който децата ти са навършили пълнолетие. Не е ли лесен и прост методът на практикуване, на който Бог те е научил? (Така е.) Ако практикуваш според Божиите слова, няма да се занимаваш с безсмислени упражнения и ще дадеш на децата си известна свобода и възможност да се развиват, без да им причиняваш каквито и да е допълнителни проблеми или притеснения, или да им налагаш каквото и да е допълнително бреме. И тъй като са пълнолетни, това ще им позволи да се изправят срещу света, живота си и различните проблеми, с които се сблъскват в ежедневието и съществуването си, от гледната точка на възрастен, с независимите методи на възрастния за справяне с нещата и възприемането им, както и с независимия мироглед на възрастния. Това са свободите и правата на децата ти, и още повече, това са нещата, които те трябва да правят като възрастни, а тези неща нямат нищо общо с теб. Ако винаги искаш да се замесваш в тези неща, това е доста отвратително. Ако винаги искаш своеволно да се набъркваш в тези неща и да се намесваш в тях, тогава ще предизвикаш смущение и унищожение и в крайна сметка нещата не само ще се развият противно на желанията ти, а нещо повече, ще накараш децата си да изпитват неприязън към теб, а и животът ти ще бъде доста уморителен. Накрая ще си изпълнен с недоволство и ще се оплакваш, че децата ти не проявяват синовна отговорност, не се подчиняват или не проявяват внимание към теб. Ще се оплакваш, че са неблагодарни, че не умеят да ценят и че са безразлични неблагодарници. Има някои груби и неразумни родители, които също ще плачат, ще вдигат скандали и ще заплашват със самоубийство, като използват всякакви възможни хитрости. Това е още по-отвратително, нали? (Така е.) Ако си мъдър, ще оставиш нещата да поемат естествения си ход, спокойно ще си живееш живота и просто ще изпълняваш отговорностите си на родител. Ако твърдиш, че искаш да се грижиш за децата си и да проявиш известна загриженост към тях в името на обичта, тогава е допустимо да проявиш необходимата загриженост. Не казвам, че родителите трябва просто да прекъснат връзките с децата си веднага щом децата станат пълнолетни и родителите са изпълнили отговорностите си. Родителите не бива да пренебрегват напълно своите пълнолетни деца, не бива да ги гонят или да престават да им обръщат внимание, независимо пред колко големи трудности са изправени децата им — дори когато тези трудности ги довеждат на прага на смъртта — и не бива да отказват да подадат ръка на децата си, когато те имат нужда от своите родители. Това също е погрешно — това е крайност. Когато децата ти имат нужда да ти се доверят, трябва да ги изслушаш и след като ги изслушаш, трябва да ги попиташ какво мислят и какво възнамеряват да правят. Ти също може да дадеш своите предложения. Ако те имат свои собствени мисли и планове и не приемат твоите предложения, просто кажи: „Добре. Тъй като вече си взел решение, каквито и последствия да има от това в бъдеще, сам ще трябва да ги понесеш. Това е твоят живот. Ти трябва да извървиш и завършиш собствения си житейски път. Никой друг не може да поеме отговорност за твоя живот. Ако си взел решение, ще те подкрепя. Ако имаш нужда от пари, мога да ти дам малко. Ако имаш нужда от помощта ми, мога да ти помогна в рамките на способностите си. В края на краищата аз съм твой родител, така че няма нужда да казвам нищо повече. Но ако кажеш, че нямаш нужда от моята помощ или от моите пари, а просто имаш нужда да те изслушам, тогава е още по-лесно“. Тогава ти ще си казал това, което си имал да кажеш, те ще са казали това, което са имали да кажат. Ще са излели цялото си негодувание, ще са дали израз на целия си яд. Те ще избършат сълзите си, ще отидат и ще направят каквото трябва, а ти ще си изпълнил отговорностите си като родител. Това се прави в името на обичта; това се нарича обич. И защо е така? Защото като родител нямаш никакви зложелателни намерения към децата си. Няма да им навредиш, да заговорничиш срещу тях или да им се присмиваш, и със сигурност няма да им се подиграваш, че са слаби и некомпетентни. Децата ти могат да плачат, да дават воля на чувствата си и да се оплакват пред теб без задръжки, все едно са малки деца. Те могат да се поглезят, да се цупят или да са своенравни. Въпреки това, след като приключат с изливането на емоциите си и с това да се цупят и да са своенравни, те трябва да направят каквото е необходимо, и да се справят с всички неща, които стоят пред тях. Ако могат да го постигнат, без да правиш каквото и да е за тях или без да им оказваш помощ, това е доста добре и тогава ще имаш малко повече свободно време. Не е ли така? И тъй като твоите деца са казали тези неща, трябва да имаш известно самосъзнание. Децата ти са пораснали, те са независими. Те просто са искали да говорят с теб по този въпрос, не са искали помощта ти. Ако нямаш разум, може да си помислиш: „Това е важен въпрос. Това, че ми го казваш, показва, че ме уважаваш, затова не трябва ли да ти дам съвет по този въпрос? Не трябва ли да ти помогна да вземеш решение?“. Това се нарича надценяване на собствените способности. Децата ти просто са разговаряли с теб по този въпрос, но ти всъщност се отнасяш към себе си като към важна личност. Това не е уместно. Децата ти са ти разказали за този проблем, защото си им родител и те те уважават и ти имат доверие. В действителност те от известно време имат свои собствени идеи по въпроса, но сега ти продължаваш да искаш да се намесиш в него. Това не е уместно. Твоите деца ти имат доверие, и трябва да заслужиш това доверие. Трябва да уважаваш тяхното решение и да не се намесваш по този въпрос, нито да се бъркаш в него. Ако те искат да се намесиш, може да го направиш. И да предположим, че когато все пак се намесиш, осъзнаеш: „О, това са толкова много главоболия! Ще се отрази на изпълнението на дълга ми. Наистина не мога да се меся в това. Като вярващ в Бог не мога да върша такива неща“. Тогава трябва да побързаш да се оттеглиш от този въпрос. Да кажем, че те все пак искат да се намесиш, а ти си помислиш: „Няма да се меся. Сам трябва да се справиш с това. Достатъчно любезно беше от моя страна да изслушам как изливаш това негодувание и всички тези глупости. Вече съм изпълнил отговорностите си на родител. В никакъв случай не мога да се меся по този въпрос. Това е огнената пропаст и аз няма да скоча в нея. Ако искаш, давай и сам скочи“. Това не е ли подходящо? Това се нарича заемане на позиция. Никога не бива да се избавяш от принципите или от позицията си. Ето какво трябва да правят родителите. Разбра ли това? Тези неща лесно ли се постигат? (Да.) Всъщност се постигат лесно, но ако винаги действаш според чувствата си и ако винаги си в капана на чувствата си, ще ти бъде много трудно да постигнеш тези неща. Ще почувстваш, че е много сърцераздирателно да го направиш, че не можеш да изоставиш този въпрос, нито можеш да го поемеш на плещите си, и нито можеш да продължиш напред, нито да се върнеш назад. Коя дума може да се използва, за да се опише това? „Заседнал“. Ще заседнеш там. Искаш да слушаш Божиите слова и да практикуваш истината, но не можеш да се избавиш от чувствата си. Силно обичаш децата си, но чувстваш, че не е уместно да го правиш, че то противоречи на Божието учение и на Божиите слова — имаш проблем. Трябва да направиш избор. Можеш или да се избавиш от очакванията си за своето потомство и повече да не се опитваш да управляваш децата си, а ги оставиш да летят свободни, защото те са независими възрастни, или можеш да ги следваш. Трябва да избереш една от тези две възможности. Ако избереш да следваш Божия път, да се вслушаш в Божиите слова и да се избавиш от тревогите по своите деца и чувствата си към тях, тогава трябва да направиш това, което един родител трябва да направи — да се придържаш твърдо към позицията и принципите си и да се въздържаш от това да вършиш неща, които Бог намира за отвратителни и противни. Можеш ли да го направиш? (Да.) В действителност тези неща се правят лесно. Щом се избавиш от частицата привързаност, която таиш, можеш да ги постигнеш. Най-простият метод е да не се намесваш в живота на децата си и да ги оставиш да правят каквото искат. Ако искат да говорят с теб за трудностите си, изслушай ги. Достатъчно е само да знаеш как стоят нещата. След като приключат да говорят, им кажи: „Разбирам. Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Ако искаш нещо за ядене, мога да ти сготвя. Ако не искаш, тогава можеш да се прибираш вкъщи. Ако имаш нужда от пари, мога да ти дам малко. Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога. Ако не мога да ти помогна, сам ще трябва да намериш решение“. Ако настояват да им помогнеш, можеш да кажеш: „Ние вече сме изпълнили отговорностите си към теб. Виждаш, че само това са ни способностите — нямаме твоите умения. Ако искаш да търсиш успех в света, това си е твоя работа, не се опитвай да ни въвличаш в нея. Вече сме доста възрастни и вече ни е минало времето за това. Отговорността ни на родители беше само да те отгледаме, докато станеш пълнолетен. Що се отнася до това по какъв път ще поемеш, и как се измъчваш, не ни занимавай с тези въпроси. Няма да се измъчваме заедно с теб. Вече сме изпълнили мисията си по отношение на теб. Имаме свои собствени проблеми, свой собствен начин на живот и свои собствени мисии. Мисиите ни не са да вършим нещо за теб и нямаме нужда от помощта ти, за да ги изпълним. Сами ще изпълним мисиите си. Не искай от нас да се намесваме в ежедневието ти или в съществуването ти. Те нямат нищо общо с нас“. Изрази се ясно и с това въпросът ще приключи. След това, когато е необходимо, може да се свържеш с тях, да общувате и да се осведомиш как са. Ето колко е просто! Какви са ползите от това да действаш по този начин? (Много улеснява живота.) Най-малкото, ще си се справил с въпроса за плътската, семейна любов по подходящ и правилен начин. Умственият и духовият ти свят ще е спокоен, няма да правиш излишни жертви или да плащаш допълнителни цени. Ще си покорен пред устроеното и подреденото от Бог и ще Го оставиш да се справи с всички тези неща. Ще изпълняваш всяка една от отговорностите, които хората трябва да изпълняват, и няма да правиш нищо от това, което хората не бива да правят. Няма да протягаш ръка, за да се въвличаш в неща, които хората не бива да правят, и ще живееш така, както Бог ти казва да живееш. Начинът, по който Бог казва на хората да живеят, е най-добрият път. Той може да им даде възможност да живеят много спокоен, щастлив, радостен и мирен живот. Но най-важното е, че не само че животът по този начин ще ти остави повече свободно време и енергия, за да изпълняваш добре дълга си и да показваш всеотдайност към дълга си, а и ще имаш повече енергия и време да полагаш усилия по отношение на истината. И обратното, ако енергията и времето ти са впримчени и заети от чувствата, плътта, децата и любовта ти към семейството, тогава няма да имаш каквато и да е допълнителна енергия да се стремиш към истината. Не е ли вярно? (Така е.)

Когато хората се занимават със светска кариера, те мислят единствено за преследване на неща като светски тенденции, престиж и изгода, както и за плътско удоволствие. Какво е последствието от това? То е, че енергията, времето и младостта ти са изцяло заети и погълнати от тези неща. Те имат ли смисъл? Какво ще придобиеш от тях накрая? Дори и да придобиеш престиж и изгода, пак ще е напразно. А какво ще кажеш, ако промениш начина си на живот? Ако времето, енергията и умът ти са заети само с истината и принципите и ако мислиш само за положителни неща, като например как да изпълняваш добре дълга си и как да дойдеш пред Бог, и ако отдадеш енергията и времето си на тези положителни неща, тогава това, което ще придобиеш, ще е различно. Това, което ще придобиеш, ще бъдат най-съществените ползи. Ще знаеш как да живееш, как да се държиш, как да се изправяш пред всякакви хора, събития и неща. Щом научиш как да се изправяш пред всякакви хора, събития и неща, това до голяма степен ще те направи способен естествено да се покориш на устроеното и подреденото от Бог. Когато можеш естествено да се покориш на устроеното и подреденото от Бог, тогава, без дори да го осъзнаваш, ще се превърнеш в такъв човек, какъвто Бог приема и обича. Помисли за това. Не е ли хубаво нещо? Вероятно все още не го знаеш, но докато живееш живота си и приемаш Божиите слова и истините принципи, в този процес неусетно ще започнеш да живееш, да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш според Божиите слова. Това означава, че несъзнателно ще се покориш на Божиите слова, ще се покориш на Неговите изисквания и ще ги удовлетвориш. Тогава вече ще си се превърнал в такъв човек, какъвто Бог приема, на когото се доверява и когото обича, без дори да го знаеш. Не е ли чудесно? (Така е.) Ето защо, ако отдадеш енергията и времето си, за да се стремиш към истината и да изпълняваш добре дълга си, това, което ще придобиеш накрая, ще бъде най-ценното нещо. И обратното, ако винаги живееш заради чувствата си, плътта, децата си, работата си, престижа и печалбата си, ако винаги си впримчен в тези неща, какво ще придобиеш накрая? Единствено празнота. Изобщо няма да придобиеш нищо и все повече ще се отклоняваш от Бог и накрая ще бъдеш напълно отритнат от Него. Тогава животът ти ще приключи и ще си изгубил шанса си за спасение. Ето защо родителите трябва да се избавят от всички свои емоционални тревоги, привързаности и обвързаности по отношение на пълнолетните си деца независимо от очакванията, които имат към тях. Не бива да възлагаш на децата си никакви очаквания на емоционално ниво, като изхождаш от статуса или позицията си на родител. Ако си способен да постигнеш тези неща, това е прекрасно! Най-малкото, ще си изпълнил отговорностите си на родител и в Божиите очи ще си приличен човек, който при това случайно е родител. Независимо от каква човешка гледна точка го разглеждаш, има принципи за това, което хората трябва да правят, и за гледната точка и позицията, която трябва да възприемат, и Бог има критерии по отношение на тези неща. Не е ли така? (Така е.) Нека с това да завършим нашето общение за очакванията, които родителите имат към своите потомци, и за принципите, които те трябва да практикуват, когато децата им достигнат зряла възраст. Довиждане!

21 май 2023 г.