Има един общ проблем в покварения нрав на хората, той е общ за човешката природа на всички хора и е много сериозен. Този общ проблем е най-слабата и най-пагубната част от човешката им природа, а в природата им същност най-трудно се изкоренява или променя. Кой е този проблем? Това, че хората все искат да са изключителни, съвършени и със свръхчовешки способности. Самите хора са сътворени същества. Сътворените същества могат ли да постигнат всемогъщество? Могат ли да постигнат съвършенство и безупречност? Могат ли да придобият умения във всичко, да разберат всичко, да прозрат всичко и да бъдат способни на всичко? Не могат. Въпреки това хората имат покварен нрав и една пагубна слабост — веднага щом усвоят някакво умение или професия, хората чувстват, че са способни, че имат статус и стойност и че са професионалисти. Колкото и да са обикновени, всички те искат да се представят за някакви известни или изключителни личности, да се превърнат в някакви незначителни знаменитости и да накарат останалите да си мислят, че са съвършени и безупречни и че нямат нито един недостатък. Искат да станат известни, силни или велики личности в очите на останалите и да са могъщи хора, които умеят всичко, и нищо не може да им се опре. Те смятат, че ако потърсят помощ от другите, ще изглеждат неспособни, слаби и непълноценни и че хората ще ги гледат високомерно. Поради тази причина все искат да се преструват. Когато от някои хора се поиска да свършат нещо, те казват, че знаят как да го направят, докато всъщност не знаят. След това тайно проверяват как се прави и се опитват да се научат, но след няколкодневно изучаване, продължават да не разбират как да го направят. Когато ги питат как се справят, те казват: „Почти е готово!“. В сърцата си обаче си мислят: „Още съм далеч, нямам представа и не знам какво да правя! Не трябва да се изпускам, трябва да продължа да се преструвам, не мога да допусна хората да видят недостатъците и невежеството ми, не мога да допусна да ме гледат високомерно!“. Какъв е проблемът? Изживяват истински ад в опит да запазят достойнството си на всяка цена. Що за нрав е това? Надменността на такива хора не знае граници и те съвсем са си изгубили разума. Не желаят да са като всички останали, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или важни клечки. Това е толкова голям проблем! Що се отнася до слабостите, недостатъците, невежеството, глупостта и неразбирането на нормалната човешката природа, те ще ги прикриват и няма да допуснат останалите да ги видят, а след това ще продължат да се преструват. Някои хора са слепи за всичко, но въпреки това твърдят, че в сърцата си разбират. Когато ги помолиш да го обяснят, не могат. След като друг го обясни, те твърдят, че са щели да кажат същото, но че не са успели да го изрекат навреме. Правят всичко възможно да се прикрият и се опитват да изглеждат добре. Какво ще кажете, дали такива хора не летят в облаците? Дали не сънуват? Не знаят самите те кои са, нито знаят как да изживеят нормалната си човешка природа. Нито веднъж не са постъпвали като практични човешки същества. Ако прекарваш дните си летейки из облаците, ако се луташ и нищо не правиш стъпил здраво на земята, а все живееш в собствените си фантазии, това е проблем. Избрал си грешен път в живота. Както и да вярваш в Бог, няма да разбереш истината и няма да успееш да я придобиеш, ако постъпваш така. Честно казано, не можеш да придобиеш истината, защото отправната ти точка е грешна. Трябва да се научиш да ходиш по земята и да вървиш неотклонно, стъпка по стъпка. Ако можеш да вървиш, върви, а не се опитвай да се научиш да тичаш. Ако можеш да правиш по една крачка, не се опитвай да правиш по две наведнъж. Трябва да се държиш като човек, който е здраво стъпил на земята. Не се опитвай да бъдеш свръхчовек, велик или възвишен. Човешките същества, контролирани от сатанинския си нрав, таят в сърцата си амбиции и желания. Те не искат да живеят здраво стъпили на земята, а все искат да летят в небето, да живеят там горе в облаците и мъглата. Дали не сънуват? Хората живеят ли във въздуха? Това е царството на Сатана, а не място, където да живеят хората. Бог създаде човека от пръстта на земята, накара го да живее на земята, да живее нормално и според правила, да се научи да проявява здрав разум в поведението, да се научи как да се държи, как да живее и как да Го почита. Бог не даде крила на хората и не им позволява да живеят във въздуха. Тези, които летят из облаците, са Сатана и всякакви зли духове, но не и хора. Търсят си белята, ако все таят тази амбиция, все искат да станат свръхчовеци, да се превърнат в нещо друго. Много е лесно съвсем да се вманиачиш! Първо, тази твоя мисъл или идея е погрешна. Тя идва от Сатана, излиза извън предела на реалността, изобщо не отговаря на Божиите изисквания и отива изцяло отвъд Божиите слова. Що за мислене е това? Все да искаш да се освободиш от пошлостта, да си изключителен, да нямаш равен на себе си, да си несравнимо изискан, да си уникален, да станеш известен и велик, идол в сърцата на хората. Към тези цели ли трябва да се стремят хората? Категорично не. Сред всички Божии слова няма нито едно, което да им казва да се стремят да станат свръхчовеци, силни хора, знаменитости или велики личности. Нито едно от нещата, които хората си въобразяват, не е реално, нито едно от тях не съществува. Да се стремиш към тези неща означава да копаеш собствения си гроб. Колкото повече се стремиш към тях, толкова по-бързо умираш. Това е пътят към унищожението.

След като Бог изрече толкова много слова, знаете ли какви са Неговите изисквания към поведението на хората? (Той иска да се държат съвестно.) (Той иска от тях да се държат и да постъпват земно, усърдно и без да привличат внимание.) Макар тези няколко слова да са прости, повечето хора не могат да ги постигнат. Само честните хора са способни на това. Всъщност, както и да го формулирате, казано накратко, Бог изисква от хората да са честни. Само честните хора са способни да се държат съвестно, да стоят здраво стъпили на земята, когато действат, да не привличат внимание и да са усърдни, затова е правилно да си честен човек и Бог обича честните хора. Бог презира измамните хора. Хората, които не се държат съвестно и които не действат здраво стъпили на земята, са измамни. Разбирате ли го, когато е казано по този начин? И така, кажете ми отново, освен че иска хората да са честни, какво друго изисква от тях Бог? (Трябва да се смирят.) Казвате „да се смирят“, но разумно ли е да използвате тази дума, когато говорите за хората? (Неразумно е.) Защо е неразумно? Покварените от Сатана хора първоначално нямаха никакъв статус и бяха по-нисши от червеите, така че колко по-смирени биха могли да бъдат? Ако се снижат още, в какво ще се превърнат? Няма ли да се превърнат в дяволи или зверове? Човекът е създаден от Бог и всички хора, създадени от Бог, имат човешки инстинкти. Всички хора са способни да постигнат нещата, които трябва да притежават, и те са част от тяхното нормално поведение и техните прояви. Нека първо поговорим за щастието, гнева, скръбта и радостта — някои от човешките емоции. Когато някой е скръбен или тъжен, това най-често се проявява с плач. Той е естествен израз на нормалната човешка природа. Когато сте скръбни или изпитвате болка, може да плачете и да проливате сълзи. Не се преструвайте. Някои хора казват: „Аз не плача, аз съм силен мъж, а истинските мъже не плачат лесно!“. Други казват: „Макар да съм жена, аз съм решителна. Трябва да съм силна като мъж. Ще бъда героиня, а не слаба жена“. Правилно ли е подобно мислене? Що за човешка природа е това? Това е преструвка и не е вярно. Преструвката не е израз на нормалната човешка природа. Тя е по-скоро фалшив облик, който се представя пред останалите и напълно изкривява нормалната човешка природа. Така че, когато хората имат повод да скърбят или да се тревожат, когато въздишат, когато изражението им е сравнително сериозно или когато не им се яде, всички тези неща са прояви на нормалната човешка природа, които никой не може да прикрие. Хората се усмихват, когато им се случват хубави неща, и това също е нормално проявление. Някои хора не дръзват да се смеят на глас, когато са доволни. Все прикриват устите си, за да скрият усмивките си и се страхуват хората да не им се присмиват. Нормално ли е това? (Не е нормално.) И това е преструвка. Смятат, че жените не бива да се смеят на обществено място пред много хора и особено, че не бива да показват зъбите си, защото в противен случай хората ще ги гледат високомерно или презрително. Затова трябва да се сдържат и да не са лекомислени. Това е резултат от традиционното китайско културно възпитание. Когато човек няма нормални прояви на щастие, гняв, скръб и радост, останалите не могат да видят проявленията или нуждите на нормалната му човешка природа. Нормален ли е подобен човек? (Не е нормален.) Дали нещо не владее мислите му? Хората са твърде дълбоко покварени от Сатана. Просто така стоят нещата. По-скоро приличат на демони, отколкото на хора. Така изглеждат подвластните на дяволската природа хора. Изключително фалшиви са и твърде много се преструват. Защо хората, които са вярвали в Бог в продължение на няколко години, почти не са се променили? От една страна, нямат правилно познание или ясна представа за пътя, принципите, посоката и целите на това да са нормални хора, нито имат ясна представа за пътя, по който да се стремят към истината. От друга страна, подобни хора са невежи. И до четиридесет или петдесет години да доживеят, пак не знаят как да са честни хора или на какви изисквания трябва да отговарят, за да изживеят нормалната човешка природа. Това е така, защото традиционната култура е пуснала твърде дълбоки корени в сърцата им и те все искат да се преструват, че са свети и велики хора, каквито са си въобразявали че са, а това ги кара да разбират нещата предубедено, нелепо и странно. Сред вас има ли такива хора? Някои хора никога не са разкривали сърцата си пред другите и не знаят как да говорят за най-съкровените си мисли. Изглеждат така, сякаш нямат никакви трудности, сякаш никога не са били негативни или слаби, сякаш никога не са имали трудности при навлизането си в живота. Те нямат нужда да търсят каквото и да било, нито да споделят с останалите, нито се нуждаят от общението, ресурса, помощта или съдействието на когото и да било. Изглеждат така, сякаш разбират всичко сами и могат да разрешат всяко нещо. Когато някой ги попита дали някога са били негативно настроени, те отговарят: „Понякога съм негативно настроен, но просто се моля на Бог, вземам решение, давам обет и после съм добре“. Що за човек е това? Външно може да не личи, че има много такива хора, но в действителност хората в подобно състояние са много. Такъв човек и до ден днешен не знае какво означава да вярва в Бог. Смята, че да вярваш в Бог означава просто да Го признаваш и да си добър човеки един ден ще „станеш безсмъртен, ще постигнеш Пътя“ и ще влезеш в небесното царство, точно както будистите говорят за това да се освободиш от човешки желания и страсти или да имаш чисто сърце и малко желания. Работи усърдно и полага усилия в тази посока, но това ли е вярата в Бог? Дори и сега не знае какво е да вярва в Бог, не знае към какво трябва да се стреми, нито какъв човек трябва да бъде. Колкото и проповеди за истината да изслуша, целта, към която се стреми, не се променя, нито се променят възгледите му за вярата в Бог. Това е доста притеснително! Ако не разбираш дори това какво означава да вярваш в Бог, способен ли си да знаеш Кой е Твоят Бог? Ако не разбираш дори това какво означава да вярваш в Бог, способен ли си да се стремиш към истината? Може ли да обича истината човек, който изобщо не разбира идеята за вярата в Бог? Хората, които не разбират идеята за вяра в Бог, са неспособни да достигнат до истината. Безсмислено е да питаме тези хора дали обичат истината или не. Та те не разбират какво е да вярваш в Бог или да се стремиш към истината. Те не разбират тези неща. Независимо дали са вярвали в Бог в продължение на три или пет, десет или осем години, никой от тях не разбира истината. Знаят само, че да вярваш в Бог означава да си добър човек, да вършиш добрини, да си любезен и милосърден и смятат, че това е почтен начин на живот. Този възглед не е ли твърде повърхностен и остарял? Той е несъвместим с истините за вярата в Бог и няма никаква връзка с тях. Не се ли залъгва човек, който вярва в Бог от много години, но продължава да се отнася към въпроса за вярата в Бог с възгледите, мислите и методите на неверниците, будистите и даоистите, който разчита на традиционни представи и идеи, за да върви по пътя на вярата в Бог, който погрешно вярва, че разбира ясно, и който смята, че такава вяра в Бог е единственият начин да се стреми към истината?

Китайският народ има традиционна култура, която произхожда от даоизма и будизма. В тази голяма традиционна социална среда на китайците им е много трудно да освободят мислите си от тези неща и по тази причина, когато споменат вярата в Бог, първото, за което се сещат, са будистките и даоистките възгледи за вегетарианство и молитвите към Буда, наставленията да не убиват, да дават милостиня и да вършат добрини, да помагат на другите, да не ги нападат и да не им крещят, да не убиват и да не подпалват, да са добри хора и т.н. Колко време тогава му трябва на човек да се отърси от тези неща и да разбере истинското значение на вярата в Бог? Кои истини трябва да се стреми да разбере, за да промени напълно тези погрешни мисли и представи и да се освободи от тях? Само ако човек наистина разбере Божиите изисквания и вярва в Бог според принципите на истината, той може да поеме по правилния път на вярата в Бог и едва тогава официално започва животът му на вярващ в Бог. Ако в сърцето си човек продължава да таи феодалните суеверия или представите, идеите и правилата на традиционната религия, то нещата, които пази в сърцето си, са именно нещата, които Бог най-силно презира и мрази. Той трябва да търси истината, да разпознае тези неща и след това напълно да се откаже от тях. Само такива хора обичат истината и само те могат да получат делото на Светия Дух. Това е сигурно. Ако вярата ти в Бог не почива на истината в Неговите слова, никога няма да успееш да получиш Неговите благословии. След като човек поеме по правилния път на вяра в Бог, щом премине този праг, настъпва промяна във вътрешното му състояние. Първо, мислите и възгледите му не са илюзорни, а реални. Състоянието, мислите и идеите му не са празни, а са в съответствие с истината и напълно отговарят на Божиите слова. Целта и посоката, към които се стреми, не са доктринални, нито са недостижими или невидими, а по-скоро са положителни, отговарят на Божиите изисквания и Бог ги одобрява. Цялото му състояние, мислите и идеите му са практични и реални. Сега вярваш в Бог, така че къде са твоите мисли? Ако продължават да се носят във въздуха без ясна посока, ако все още много от мислите ти не отговарят на действителността и са празни и доктринални и включват всякакви човешки идеи, представи и фантазии, тогава все още летиш в облаците на фантазията си и не си слязъл на земята. Това е много опасно, защото това, което мислиш, което правиш, и целите, към които се стремиш в сърцето си, нямат нищо общо с истината за вярата в Бог или с Божиите изисквания и дори не се доближават до тях. И така, на какво основаваш действията си? Действаш въз основа на колективния човешки опит, на светските философии и на нещата, които научаваш от обществото, семейството си и във всякакви обстоятелства, както и въз основа на това, което си въобразяваш и обобщаваш в главата си. Например, когато ти се случи нещо, постъпваш така, както смяташ, че трябва, и си мислиш, че съответства на истината и че това, което приемаш за правилно и положително, е истината. Един ден обаче, когато се сблъскаш със стена или когато се разправят с теб, ще осъзнаеш, че всички твои действия, мисли и идеи са все човешки фантазии и представи, които изобщо не са съвместими с истините принципи. Тоест преди човек официално да поеме по правилния път на вярата в Бог, много от нещата, които прави, нямат нищо общо с истините принципи. Те произлизат от съзнанието и фантазиите на хората, от техните предпочитания, ентусиазъм и воля, от техните добри пожелания и надежди или дори от техните желания. Всички те са отправната точка и източникът на действията на хората.

Що се отнася до това в какво състояние трябва да е човек, за да поеме по правилния път на вярата в Бог, има критерий, който гласи, че човек трябва да е в нормално състояние, докато изживява Божиите слова. Някои хора вече живеят в това състояние, а други все още не са навлезли в него или понякога са в него, но след известно време се връщат към предишното си състояние. Какво е това състояние? Когато, след като човек известно време е разчитал на своя ентусиазъм, своите предпочитания, представи и фантазии, изведнъж осъзнае, че такава вяра изглежда неприемлива, че не може да придобие истината и че такава вяра е празна и нереалистична. Той осъзнава, че винаги е бил сътворено същество, че трябва да е истинско сътворено същество и искрено да изпълнява дълга си на сътворено същество, като влага цялото си сърце и всички свои сили. Тогава започва да върши всичко здраво стъпил на земята и изпълнява дълга си с цялата си преданост. Докато върши нещо, започва да размишлява и да търси как да постъпи в съответствие с истината, как да удовлетвори Божията воля и как да го приеме Бог. Не постъпва съгласно своите представи, фантазии или предпочитания. Едва в този момент хората изпитват желание да удовлетворят Бог и да отвърнат с взаимност на Неговата любов. По това време започват да търсят истината и Божията воля и да изпълняват Неговите изисквания. Когато имаш това желание, когато сърцето ти е в нормално състояние, от една страна заемаш полагащото ти се място и си истинско сътворено същество. От друга страна, което е най-важното, наистина си приел с цялото си сърце, че Бог е твой Господ и твой Бог, приел си всички Божии слова и си се убедил, че те са истината. Освен това си способен да практикуваш и да изживяваш Божиите слова и ги превръщаш в свой живот реалност, което ти позволява да получиш истината и живота. Когато имаш тази воля и това желание, както и нуждата да приемеш Божието слово и Неговите изисквания към теб, и когато искаш да се подчиниш на Бог и да удовлетвориш Неговата воля, тогава състоянието на живота ти ще започне да се променя. В този момент ще поемеш по правилния път на вярата в Бог.

Словата, които току-що изрекох, могат да бъдат обобщени съвсем простичко, а именно: щом човек започне да осъзнава, че е сътворено същество, в него ще се породят надежди да стане истинско създание на сътворението, за да удовлетвори Бог. В същото време ще Го приеме за свой Господ и Бог и ще иска да се подчинява на всички Божии изисквания, както и на Неговото управление. Затова ще престане да постъпва безразсъдно, ще търси Божиите намерения и истините принципи във всичко, което прави. Повече няма да прави каквото си поиска или да върши всичко според собствените си планове. Вместо да разчита на собствените си идеи за действията си, ще започне постоянно да мисли за Бог, а субективното му желание ще е да удовлетвори Бог във всяко отношение, да се съобразява с истината и с постъпките си да изпълнява Божиите изисквания. Хората в подобно състояние несъмнено са започнали да се учат да търсят истината, да я практикуват и да навлизат в истината реалност. Ако си в подобно състояние и имаш такава воля, тогава съвсем естествено ще започнеш да се учиш как да търсиш Божията воля, как да не позориш Божието име, как да възвеличаваш Бог, как да се боиш от Него и как да Го удовлетвориш, а вместо да удовлетворяваш собствените си егоистични желания или някого другиго, ще се опитваш да удовлетвориш Бог. Когато някой навлезе в това състояние, той живее в Божието присъствие и вече не се ръководи от покварения си нрав. Когато навлезеш в това състояние, нещата, за които мислиш в субективните си желания, са положителни. Дори понякога да проявяваш покварен нрав, ще го осъзнаваш и ще си способен да се самоанализираш и да потърсиш истината, за да се справиш с него. Така, въпреки че нравът ти все още е покварен, той вече няма да е в състояние да ръководи всичко и да те контролира. В този момент истината на Божието слово не придобива ли върховенство в теб? Не живееш ли в Божиите слова? Способни ли сте да позволите на истината да властва в сърцата ви? Зависи от това дали имате волята да се стремите към нея. Ако някой разбира ясно голяма част от истината, тогава истината естествено ще властва в сърцето му. Ако не разбира много от истината или има твърде много от отровите на Сатана, тогава истината не може да властва в сърцето му. Много хора искат да практикуват истината, но когато им се случи нещо, те неволно се изтъкват, стремят се към престиж, изгода и статус, изобщо не се въздържат и не се контролират, а позволяват на покварения си нрав да се проявява на воля. Какво е това състояние? Това се случва, когато човек разбира твърде малка част от истината, духовният му ръст е твърде нисък и той не е способен да преодолее плътта или влиянието на Сатана. За такива хора е много трудно да позволят на истината да властва в сърцата им. Така че стремежът към истината не е никак лесен и без поне няколкогодишен опит е много трудно да се реши проблемът с покварения нрав. Например някои хора са много измамни, никога не изричат на глас най-съкровените си мисли и не могат да кажат и една вярна дума. Каквото и да обсъждат и колкото и думи да изричат, те не говорят ясно, все говорят с недомлъвки и не се владеят. Хората се оказват толкова незначителни, слаби, безсилни и напълно безпомощни пред покварения си нрав и пред отвратителната си сатанинска природа същност, че често съгрешават, правят грешки и са пасивни. Какво се случва тук? (Те не са поели по правилния път на вярата в Бог.) Не са поели по правилния път на вярата в Бог, а какво означава това? (Все още не разбират, че са сътворени същества, и не искат да се подчинят на Бог или да Го удовлетворят.) Това е следствие, предизвикано от това, че не се стремят към истината. Понеже сте в тази ситуация, можете ли да кажете, че още не сте започнали да навлизате в истината реалност? (Да.) Може ли да се смята, че човек, който не е навлязъл в истината реалност, е придобил истината? (Не може.) Дали човек, който не е придобил истината, носи истината в сърцето си? (Не.) Без истината хората не постъпват ли въз основа на покварения си нрав? И така, какво трябва да притежава човек, за да върши положителни неща, докато изпълнява дълга си? Не трябва ли да разбира истината? Какво качество е това, когато човек не може да практикува истината, докато изпълнява дълга си, а знае само как да действа по собствена воля? Това не е ли полагане на труд? Равносилно е на това Бог да наеме неверник, за да полага труд за Него. Ако не се стремиш към истината или не навлезеш в истината реалност, значи полагаш труд. Смятате ли, че Бог желае да вижда как хората, които иска да спаси, само полагат труд за Него, а не практикуват според Неговите слова, за да постигнат спасение? (Не желае.) Защо не желае? (Бог създаде човека, за да може да го спечели.) Точно така, Бог създаде човека, за да прояви Себе Си, и нещо повече — за да го спечели. Защо Бог е недоволен, когато хората само полагат труд за Него? (Защото Бог не иска това, което правят хората.) Тогава какво иска Бог? (Бог иска хората да са искрени.) Самото полагане на труд за Бог не е ли искреност? Независимо дали трудът, който полагаш, е истински и искрен, и цял живот да си полагал труд, няма да придобиеш истината, ако не се стремиш към нея. Ако не придобиеш истината, това означава, че не придобиваш Боги Бог не придобива теб, така че трудът, който полагаш, няма нито стойност, нито смисъл. Колкото и години да си полагал труд, ако не се стремиш към истината, Бог няма да те придобие, а това означава, че все още Му се противопоставяш. Каква е причината за това? Причината е, че самите хора не работят усърдно, за да съдействат, и не се стремят към истината. Само това е основната причина. От практическа гледна точка как може да се обясни това, че Бог не придобива даден човек? Докато изпълняват дълга си, такива хора все таят свои собствени намерения и не отдават сърцето си на Бог, така че сърцата им не са обърнати към Него, нито Му принадлежат. Не се съобразяват с Неговата воля, а още по-малко се опитват да Го удовлетворят, като изпълняват дълга си. Най-простото обяснение е, че тези хора не са искрени към Бог, така че за тях няма никаква надежда. Бог иска хората да са искрени и проверява дали вярват в Него искрено. Какво означава да си искрен? (Да имам сърце, което се обръща към Бог и Му се подчинява.) Точно така. Човек може ли да се нарече добър, ако няма сърце, което се обръща към Бог и Му се подчинява? Може ли Бог да харесва такъв човек? Може ли човек, който не е в единомислие с Бог, да практикува истината? Имате ли покорни към Бог сърца? Можете ли да застанете на страната на Бог във всичко? Обърнати ли са сърцата ви към Него? Би било несправедливо спрямо вас да се каже, че изобщо нямате никаква искреност, но и би било неправилно да се каже, че наистина мразите Сатана, че можете да се отречете от него и напълно да се обърнете към Бог. Това изисква да имате сърце, което е покорно към Бог, да се стремите към истината и да постигнете разбиране на повече истина. Бог какво сърце иска да имат хората? На първо място това сърце трябва да е честно и да е способно да изпълнява дълга си съвестно и разумно, да е способно да поддържа делото на църквата, без да таи така наречените „големи амбиции“ или „високи цели“. Всяка стъпка оставя отпечатък и като следват и почитат Бог, хората се държат като сътворени същества. Те вече не се стремят да станат изключителни или велики хора, камо ли хора с особена функция, и не се покланят на творенията от чужди планети. Това сърце трябва също така да обича истината. Какво означава най-вече да обича истината? Това означава да обича положителните неща, да има чувство за справедливост, да е способно искрено да отдаде всичко на Бог, да Го обича истински, да Му е покорно и да свидетелства за Него. Разбира се, можете да постигнете тези неща едва след като разберете истината. Човек с такова сърце има нормална човешка природа. Човек с нормална човешка природа трябва да има поне съвест и разум. Как можете да разберете дали даден човек има съвест и разум? Ако речта и постъпките му по принцип съответстват на нормите на съвестта и разума, тогава от човешка гледна точка той е добър човек и е на приемливо ниво. Ако може и да разбира истината, и да постъпва според истините принципи, тогава изпълнява Божиите изисквания, а това е на по-високо ниво от критерия за съвест и разум. Някои хора казват: „Човекът е създаден от Бог. Бог ни е дал диханието на живота и Той е Този, Който ни осигурява ресурс, подхранва ни и ни води, за да пораснем. Хората със съвест и разум не могат да живеят за себе си или за Сатана, а трябва да живеят за Бог и да изпълняват дълга си“. Това е вярно, но само в общи линии, като груба скица. Що се отнася до подробностите за това как действително да живеете за Бог, това включва съвестта и разума. И така, как се живее за Бог? (Като изпълняваме добре дълга, който трябва да изпълнява едно сътворено същество.) Правилно. В момента всичко, което правите, е да изпълнявате дълга си на хора, но за кого всъщност го правите? (За Бог.) За Бог е, това е сътрудничество с Него! Поръчението, което Бог ви е дал, е ваш дълг. То е предрешено, предопределено и управлявано от Него, тоест Бог е Този, Който ти възлага тази задача и иска да я изпълниш. И така, как можеш да разчиташ на съвестта си, за да я изпълниш и то добре? (Трябва да положа всички усилия.) Трябва да положиш всички усилия, което е проявление на това, че разчиташ на съвестта си. Освен това при изпълнението на задълженията си трябва да използваш цялото си сърце, а не да го правиш повърхностно. Бог възлага на нас Своите очаквания и цената на ревностните Си усилия. Тъй като Бог е предопределил, че трябва да изпълним тази отговорност и този дълг, не бива да Го подвеждаме, да Го разочароваме или натъжаваме. Трябва да изпълним добре дълга си и да дадем на Бог съвършен и задоволителен отговор. Осланяме се на Бог за това, което не можем да направим, научаваме повече за професиите си и повече търсим истините принципи. Бог ни дава живот, затова трябва да изпълняваме добре дълга си. Всеки ден, в който сме живи, трябва да изпълним дълга си за този ден. Трябва да превърнем това, което Бог ни е поверил, в наша основна мисия и да превърнем изпълнението на дълга си в най-важното нещо в живота си, за да го изпълним добре. Макар да не се стремим към съвършенство, можем да полагаме усилия да постигнем истината и да постъпваме въз основа на Божиите слова и истините принципи, така че да удовлетворим Бог, да посрамим Сатана и за нищо да не съжаляваме. Такова отношение трябва да имат вярващите в Бог към дълга си. Когато станеш на четиридесет или петдесет, или дори на седемдесет или осемдесет години, и мислено се върнеш назад към нещата, които си вършил, когато си бил млад и невеж, ще видиш, че макар да си бил много млад, си вършил всичко с цялото си сърце и си вложил всички сили, винаги си постъпвал по съвест, не си подвел Бог, не си Го разочаровал и не си Го натъжил, а в сърцето си си приел Божието проучване и Неговата проверка. Когато всичко това е изпълнено и предадеш на Бог завършената си изпитна работа, Той ще каже: „Макар да не си се справил отлично и оценката ти да е средна, все пак си вложил всички сили и не си пренебрегнал дълга си“. Не означава ли това, че си действал въз основа на съвестта си? И така, какво трябва да се направи, когато хората често разкриват поквара, имат свой личен избор, свои желания и предпочитания, до такава степен, че напълно нарушават нормите на съвестта си и губят нормалната си човешка природа? Трябва да се молиш на Бог и да се отречеш от себе си, не бива да допускаш тези неща да те ограничават или да контролират съвестта и разума ти. Когато съвестта ти е способна да направлява действията ти, препитанието ти и живота ти, лесно ще надвиеш егоистичните желания на плътта и ще можеш да придобиеш този аспект на истината. Това е най-малкото, което трябва да притежаваш. Що се отнася до това какво сърце иска Бог да притежават хората, за колко аспекта говорих току-що? (За три аспекта: честно сърце, сърце, което обича истината, и да имаш съвест и разум.) Има някои подробности в честното сърце и сърцето, което обича истината. По-късно трябва да помислите над тях и да ги обобщите. Най-малкото, което човек с нормална човешка природа трябва да притежава, е съвест и разум. Ако човек няма съвест или разум, той губи нормалната си човешка природа, нищо не може да върши добре, не може да постигне нищо и в крайна сметка напълно ще се провали. Означава ли обаче, че човек е навлязъл в правилния път на вярата в Бог, ако има само съвест и разум, живее според съвестта си и не върши никакви злодеяния? Може ли да постигне похвала от Бог, като живее само въз основа на съвестта и разума си? Категорично не може.

За да поемеш по правилния път на вяра в Бог, сърцето ти трябва да е богобоязливо. На първо място, по отношение на статуса, хората са сътворени същества и са много низши. Бог е Всевишният Създател. Що се отнася до човешката разумност, какво трябва да правят хората, за да се боят от Бог? Да кажем например, че нещо ти се случи и мислиш, че постъпката ти противоречи на истината, но не знаеш какво трябва да направиш, за да си в съгласие с Божията воля. Какво трябва да направиш, ако имаш богобоязливо сърце? Трябва да се помолиш на Бог, да потърсиш истината, да намериш пътя за практикуването ѝ, а след това да действаш. Как ще постъпи човек, който няма богобоязливо сърце? Ще прави каквото иска и ще си мисли: „Във всеки случай намерението ми е добро, затова няма проблем да го направя“. Той не постъпва както го съветват другите, нито слуша когото и да било. Решава да прави каквото си е наумил и се запъва като магаре на мост. Дали това е човек с богобоязливо сърце? (Не е.) Някои хора, макар да знаят, че Бог обича честните хора и макар те самите да не могат да лъжат, пак си мислят, че по някакъв начин ще се опозорят, ще загубят изгодата си, а може и да не запазят статуса си, ако кажат истината. Обмислят го и пак лъжат, като си мислят: „Няма страшно, ако излъжа веднъж, а и не лъжа постоянно. Дори да излъжа, не виждам никакви последствия, така че ако излъжа още веднъж, всичко ще е наред“. Пресмятат и решават да действат и не изпитват никакви угризения в сърцето си, нито искат да се помолят и да приемат Божията проверка. Дали това е човек с богобоязливо сърце? (Не е.) А как ще се държи човек, ако има богобоязливо сърце? (Няма да постъпва безразсъдно или умишлено.) Тези две думи са много подходящи. И така, как да практикувате избягването на безразсъдни и умишлени действия? (Сърцата ни трябва да търсят.) Когато се изправят пред проблем, някои търсят отговор от други хора, но когато другият човек говори в съответствие с истината, те не го приемат, не са способни да се подчинят и в сърцата си мислят: „Обикновено съм по-добър от него. Няма ли да изглежда, че ме превъзхожда, ако сега послушам предложението му? Не, не мога да го послушам по този въпрос. Просто ще го направя по моя си начин“. След това си намират причина и оправдание, за да отхвърлят мнението на другия. Що за нрав е това, когато човек вижда, че някой е по-добър от него, но се опитва да го потисне, като разпространява слухове за него или прибягва до отвратителни средства, за да го очерни и да подкопае репутацията му, или дори да го стъпче, за да защити мястото си в съзнанието на хората? Това не е просто надменност и самонадеяност. Това е нравът на Сатана. Това е злонамерен нрав. Това, че този човек може да напада и да отчуждава хората, които са по-добри и по-силни от него, е коварно и зло. А това, че не се спира пред нищо, за да унижи хората, показва, че в него има много дяволска природа! Той е склонен да омаловажава хората, да ги набеждава безпричинно, да им създава трудности, понеже живее според нрава на Сатана. Това не е ли злодеяние? Макар да живее така, пак си мисли, че е добре и че е добър човек. Когато обаче види някой по-добър от себе си, е склонен да му създава проблеми и да го тъпче. Какъв е проблемът тук? Не са ли безскрупулни и своенравни хората, които са способни да извършат такива злодеяния? Такива хора мислят само за собствените си интереси, съобразяват се само с личните си чувства и единствено искат да осъществят своите желания, амбиции и цели. Не ги вълнува колко щети нанасят на делото на църквата, а за да защитят статуса си в съзнанието на хората и собствената си репутация, биха пожертвали интересите на Божия дом. Подобни хора не са ли надменни, самоправедни, егоистични и подли? Такива хора са не само надменни и самоправедни, но са и крайно егоистични и подли. Те изобщо не се съобразяват с Божията воля. Дали такива хора имат богобоязливи сърца? Изобщо нямат богобоязливи сърца. Затова действат безразсъдно и правят каквото си поискат, без да изпитват каквато и да е вина, без изобщо да се притесняват, да се страхуват или тревожат и без да се замислят за последствията. Често постъпват така и винаги са се държали по този начин. От какво естество е подобно поведение? Меко казано, такива хора са твърде завистливи и имат твърде силно желание за лична слава и статус. Те са прекалено измамни и коварни. По-точно казано, същността на проблема се състои в това, че тези хора изобщо нямат богобоязливи сърца. Те не се боят от Бог, вярват, че те самите са от първостепенно значение, и смятат, че превъзхождат Бог и истината във всяко отношение. Бог е незначителен и не заслужава да се споменава в сърцата им, там Той няма никакъв статус. Могат ли да практикуват истината хора, които нямат богобоязливи сърца, нито място за Бог в тях? Категорично не. И така, какво вършат, когато обикновено са доволно заети и изразходват доста енергия? Такива хора дори твърдят, че са загърбили всичко, за да се отдадат изцяло на Бог, и че са изстрадали много. Всъщност обаче мотивът, принципът и целта, които стоят зад всички техни действия, са в името на собствения им статус и престиж, както и на защитата на всичките им интереси. Смятате ли, че такива хора са ужасни, или напротив? Що за хора вярват в Бог от много години, но изобщо нямат богобоязливи сърца? Те не са ли надменни? Не са ли Сатана? А на кои създания най-много им липсва богобоязливо сърце? Освен при зверовете, то липсва при нечестивите и антихристите, при Сатана и дяволите като него. Те изобщо не приемат истината и изобщо нямат богобоязливи сърца. Способни са на всякакви злодеяния и са врагове на Бог и на Божиите избраници.

По кои въпроси от ежедневието си имате богобоязливо сърце? А по кои въпроси нямате? Способен ли си да мразиш някого, когато те обижда или накърнява интересите ти? А когато мразиш някого, способен ли си да го накажеш и да му отмъстиш? (Да.) Тогава си доста страховит! Ако нямаш богобоязливо сърце и си способен да вършиш злодеяния, тогава твоят порочен нрав е твърде жесток! Любовта и омразата са неща, които нормалната човешка природа трябва да притежава, но трябва ясно да разграничаваш това, което обичаш, от това, което мразиш. В сърцето си трябва да обичаш Бог, истината, положителните неща и братята и сестрите си, а трябва да мразиш Сатана и дяволите, отрицателните неща, антихристите и злите хора. Ако си способен от омраза да потискаш братята и сестрите си и да им отмъщаваш, това би било много страшно и представлява нрав на зъл човек. Някои хора просто имат омразни мисли и идеи — зли идеи, но никога не биха извършили злодеяние. Те не са зли хора, защото когато се случи нещо, те са способни да потърсят истината и обръщат внимание на принципите в поведението си и начина, по който се справят с нещата. Когато общуват с други хора, те не искат от тях повече, отколкото трябва, и ако се разбират добре с човека, ще продължат да общуват с него, а ако не се разбират, няма да продължат. Това почти не се отразява на изпълнението на дълга им или на навлизането им в живота. Бог е в сърцата им и те имат богобоязливи сърца. Не искат да оскърбят Бог и се страхуват да го правят. Макар и да таят някои погрешни мисли и идеи, те са способни да им се опълчат и да се откажат от тях. Те са сдържани в действията си и не изричат нито дума, която прекрачва границите или оскърбява Бог. Човек, който говори и постъпва така, има принципи и практикува истината. Макар характерите ви с даден човек да са несъвместими и той да не ти харесва, когато работите заедно, оставаш безпристрастен и не изливаш неудовлетворението си при изпълнението на дълга си, нито си го изкарваш на интересите на Божието семейство, а можеш да се справяш с делата според принципите. На какво е проявление това? То е проявление на това, че притежаваш основно богобоязливо сърце. Ако притежаваш малко повече от това, когато видиш, че някой има определени недостатъци или слабости, дори и да те е обидил или да е предубеден към теб, пак ще можеш да се отнесеш към него правилно и да му помогнеш с любов. Това означава, че в теб има любов, че притежаваш човешка природа, че си мил човек, който може да практикува истината, че си честен човек, който притежава истините реалности, и че имаш богобоязливо сърце. Ако духовният ти ръст е още малък, но имаш воля и искаш да се стремиш към истината и да се стараеш да вършиш всичко принципно, както и ако си способен да се справяш с нещата и да постъпваш с останалите принципно, това също се счита, че имаш донякъде богобоязливо сърце, а това е най-основното. В голяма опасност си и си доста страховит, ако дори това не можеш да постигнеш и не можеш да се въздържаш. Ако ти дадат позиция, би могъл да наказваш хората и да им създаваш неприятности, а в такъв случай по всяко време има опасност да станеш антихрист. Независимо дали човек е добър или лош, как вярва в Бог и по какъв път върви, до няколко години ще бъде разкрит. Трябва да се отнасяш към него принципно, какъвто и да е изходът за него, независимо дали заслужава наказание или награда. Бог решава това. Достатъчно е да си способен да го прозреш и да се отнасяш към него според принципите. С когото и да си имаш работа, щом Бог не е определил какъв ще е изходът му, църквата не го е отлъчила и Бог не го е наказал, а все още го спасява, трябва да му помагаш търпеливо и от любов, и не бива да определяш изхода му, нито да го наказваш с човешки средства. Ако има разкриване на поквара, можеш да го скастриш или честно да разкриеш сърцето си и да влезеш в общение с него, за да му помогнеш. Ако обаче обмисляш да го наказваш, изолираш и подвеждаш под отговорност в опит да поправиш неправдите от името на Небето, ще имаш проблеми. Дали това ще съответства на истината? Такива мисли ще са в резултат на буйността ти, те идват от Сатана и се пораждат от човешкия яд, както и от човешката ревност и омраза. Такова поведение не съответства на истината. То ще доведе до възмездие над теб и не бива да постъпваш така. Способни ли сте да измисляте различни наказания за хората, защото не ви допадат или не се разбират с теб? Някога постъпвали ли сте по подобен начин? В каква степен сте го правили? Косвено не омаловажавахте ли непрекъснато хората, не правехте ли остри забележки и не бяхте ли саркастични към тях? В какво състояние бяхте, когато го правехте? Тогава давахте воля на чувствата си и се чувствахте щастливи, защото бяхте взели надмощие. След това обаче си мислехте: „Постъпих толкова подло. Нямам богобоязливо сърце и се отнесох толкова несправедливо към този човек“. Дълбоко в себе си почувствахте ли се виновни? (Да.) Макар да нямате богобоязливо сърце, поне съвестта ви е донякъде будна. Така че, още ли сте способни в бъдеще пак да вършите подобни неща? Още ли можеш да нападаш и да си отмъщаваш на хората, когато ги презираш и не успяваш да се разбереш с тях, или когато не ти се подчиняват или не те слушат? Що за човешка природа притежава човек, който постъпва така? По отношение на човешката си природа той е злонамерен. В съпоставка с истината, той няма богобоязливо сърце. Говори и постъпва съвсем безпринципно и безразсъдно и казва и прави каквото му е угодно. Такива хора имат ли истини реалности? Разбира се, че нямат и отговорът е стопроцентово „Не!“. Може ли човек без богобоязливо сърце наистина да е покорен пред Бог и да Го почита? Определено не може.

Някои хора казват: „Когато видя, че се задават бедствия, често се моля на Бог, и за миг не смея да Го оставя и се моля за Божието напътствие и закрила. Когато вървя сам по пътя през нощта, когато ме връхлети опасност, винаги се уповавам на Бог, не смея да Го оставя и Го моля да ми помогне. Когато изпълнявам дълга си, сърцето ми постоянно се моли на Бог и все иска нещо от Него, за да не допусне да съм повърхностен и за да поеме контрола. Опитвал съм и преди и ако Бог не върши делото си, и аз нищо не мога да направя, и аз самият си нямам нищо“. Дали това е човек, който има богобоязливо сърце? (Не.) Грешно ли е да разчиташ на Бог? Грешно ли е да Му се молиш да те закриля? Изречените тук думи не са грешни, но подобно състояние не е нормално. То означава, че намираш Бог само защото нямаш нищо, което да те подкрепи, няма къде да отидеш, принуден си и нямаш избор в това отношение, и искаш да използваш Бог, за да направи нещо за теб, така че да постигнеш целите си. Това богобоязливост ли е? Напълно ще забравиш за Бог веднага щом останеш без проблеми. Защо не се осланяш на Бог, когато си най-щастлив, когато се радваш на успех, когато статусът ти надвишава този на всички останали и те те ласкаят и ти се кланят? Защо не приемаш Божията проверка и не търсиш Неговото напътствие? Защо не питаш Бог дали всичко, което правиш, съответства на волята Му? Когато вършиш зло, когато се превъзнасяш и свидетелстваш за себе си, защо не питаш Бог дали това съответства на волята Му? Защо не се самоанализираш и не се осланяш на Бог, за да се въздържаш? Какъв е този проблем? Как се наричат всички тези състояния? Липса на богобоязливо сърце. Може ли човек без богобоязливо сърце да изпълнява добре дълга си? Може ли да стане истински добър човек? Може ли да навлезе в истината реалност? (Не може.) Наистина не може. Без богобоязливо сърце, дори и да иска, човек определено не може да изпълнява добре дълга си, нито да практикува истината или да е покорен пред Бог. Не е лесно да се практикува истината без богобоязливо сърце. Ако човек иска да изпълнява добре дълга си, определено ще има твърде много трудности и смущения и няма да може успешно да практикува истината. Точно сега трябва да успокоите сърцата си и да помислите за миг. Въз основа на сегашния ви духовен ръст все още ще ви е много трудно да изпълнявате дълга си на приемливо ниво, защото повечето от вас разбират само думите, доктрините и правилата, и притежават някои лични желания, идеали и увлечения. Отправната ви точка обаче и нивото на практиката ви не се основават на Божието слово. Още не сте навлезли действително в истината реалност и само спазвате правилата. Ако не се стремите към истината, в бъдеще ще стане много опасно за вас. Ако вярвате в Бог, но не практикувате истината и не сте Му покорни, рано или късно ще бъдете пропъдени. Това дали човек вярва истински, или лъжливо, не се изчислява в години и това, че вярвате в Бог от много години и от дълго време, не означава, че вярвате истински и че Бог ще ви одобри. Накрая Бог няма да признае хората, които не практикуват истината. Той ще ги разобличи и ще ги пропъди. Трябва да разберете това.

Току-що разговаряхме за четири условия, които трябва да изпълните, за да поемете по правилния път на вярата в Бог. Има обаче и още едно последно условие, което е най-важно от всички, а и често го споменавате. Помислете за малко кое може да е то. (Да обичаме Бог.) Засега няма да засягаме темата за любовта към Бог, която е непостижима за повечето хора. Нека се спрем на нещо по-практично и реално, което касае една истина, която хората всъщност могат да постигнат. (Да сме покорни пред Бог.) Правилно. Това е да имаш богопослушно сърце. В повечето случаи, когато на хората им се случи нещо, те всъщност не познават правилните принципи за практикуване, нито знаят в коя посока да се насочат или към коя цел да се стремят. Тук обаче има проблем с тяхното отношение и състояние. Хората трябва да имат богопослушно сърце. Най-вече то е нужно на хората. Да речем например, че нещо ти се случи и не знаеш какво да правиш, а и не си чул някой друг да ти казва какво да правиш. Възможно е този въпрос да не отговаря на представите и фантазиите ти и да не е съвсем по вкуса ти, затова в сърцето ти има известна съпротива и си малко разстроен. И така, как трябва да постъпиш? Най-лесният начин за практикуване е преди всичко да си покорен. Покорството не е видимо действие или изказване, нито е словесно твърдение, а в него се крие състояние. Не би трябвало това да ви е непознато. Въз основа на реалния си опит, как според вас говорят, постъпват и мислят хората, и какво е състоянието и отношението им, когато наистина са покорни? (Първо загърбват представите и фантазиите си за нещата, които все още не разбират. Търсят истината и Божията воля. Ако и тогава не го разберат, се научават да чакат определения от Бог момент.) Това е един от аспектите му. Какво друго? (Когато ги кастрят и се разправят с тях, не се обосновават и не се опитват да се оправдаят.) Ето още един аспект на това състояние. Някои хора, макар и да не се обосновават и да не се оправдават пред теб, все пак са изпълнени с оплаквания и недоволство. Не ти го казват в очите, а нехайно говорят зад гърба ти и го разпространяват навсякъде. Това покорно отношение ли е? (Не.) И така, какво точно представлява покорното отношение? На първо място, трябва да имаш положителна нагласа и когато те кастрят и се разправят с теб, не започваш да анализираш кое е правилно и кое — неправилно, а просто го приемаш с покорно сърце. Например някой може да каже, че си направил нещо нередно. Макар в сърцето си да не разбираш и да не знаеш къде си сбъркал, все пак го приемаш. Приемането преди всичко е положителна нагласа. Освен това има и малко по-пасивна нагласа, която се изразява в това да запазиш мълчание и да не се противопоставяш. До какво поведение води това? Не се обосноваваш, не се оправдаваш и не си търсиш обективни причини. Съпротива ли е, ако все се оправдаваш и се обосноваваш, и прехвърляш отговорността върху други хора? Това е непокорен нрав. Не бива да отричаш, да се съпротивляваш или да се обосноваваш. Дори и правилно да се обосновеш, това ли е истината? Това е обективно човешко оправдание, а не истината. В този момент не те питам за обективни оправдания — защо се получи така или как се случи. По-скоро казвам, че естеството на действията ти не съответства на истината. Ако осъзнаеш това ниво, наистина ще си способен да приемаш, без да се съпротивляваш. Първо, от решаващо значение е да имаш покорна нагласа, когато нещо те сполети. Някои хора все се обосновават и се оправдават, когато са скастрени и с тях се разправят: „Не само аз съм виновен за това, защо хвърляте цялата вина върху мен? Защо никой не ме защитава? Защо само аз поемам отговорността за това? Това наистина е ситуация, в която ‘всички си измиват ръцете, а само един обира калая’. Толкова ми е лош късметът!“. Какво е това чувство? Това е съпротива. Макар да кимат с глава, привидно да признават грешката си и на думи да потвърждават, в сърцето си се оплакват: „Ако ще се разправяш с мен, разправяй се, но защо трябва да ми говориш толкова грубо? Критикуваш ме пред толкова много хора, иде ми да потъна в земята от срам? Не се разправяш с мен с любов! Просто допуснах малка грешка, така че защо безкрайно продължаваш да ми натякваш?“. Така в сърцето си се съпротивляват и отхвърлят това отношение, упорито му се противопоставят и се държат неразумно и свадливо. Човек, който има такива мисли и чувства, очевидно се съпротивлява и противопоставя, така че как може да има истински покорна нагласа? Когато сте скастрени и с вас се разправят, кои действия показват приемаща и покорна нагласа? Най-малкото, трябва да сте разсъдливи и разумни. Първо трябва да се подчините, да не се съпротивлявате, да не отричате и да се отнасяте разумно. Така ще разполагате с минималния необходим разум. Ако искате да постигнете приемане и покорство, трябва да разберете истината. Не е лесно да се разбере истината. Първо, трябва да приемете нещата от Бог и поне трябва да знаете, че Бог позволява да се разправят с вас и да ви кастрят, или че това идва от Бог. Независимо от това дали разправянето с вас и кастреното са напълно обосновани, отношението ви трябва да е приемащо и покорно. Това е проявление на покорство пред Бог и същевременно е приемане на Божията проверка. Ако само се обосновавате и оправдавате, и смятате, че кастренето и разправянето идват от хората, а не от Бог, значи разбирате погрешно. От една страна, не сте приели Божията проверка, а от друга, нито проявявате покорно отношение, нито покорно поведение в средата, която Бог е подредил за вас. Такъв човек не е покорен пред Бог. Някои хора не приемат истината и не се самоанализират, когато ги кастрят и се разправят с тях, а просто сляпо следват правилата. Действията им очевидно нарушават принципите и те прехвърлят цялата вина върху Сатана и казват: „Така му се пада! Кой позволи на този стар Сатана сляпо да се проявява, да действа, да прекъсва и да смущава? Със Сатана трябва да се разправим, да го кастрим, да го накараме така да се засрами, че да не смее да се покаже, и да го унижим! Сатана трябва да поеме отговорността за това, а аз нямам нищо общо! За всичко е виновен Сатана!“. Тогава сърцето им ще е доволно и те ще си помислят, че са победили Сатана. Не е ли нелеп този начин на мислене? Очевидно самите те са направили нещо нередно, а твърдят, че е бил Сатана. И така, те ли са го направили в действителност или Сатана? (Самите те са го направили.) Дали наистина разбират, че са Сатана? (Не.) И така, кого мразят в действителност — Сатана или себе си? Не казват ясно. Накратко казано, човек, който не приема да го кастрят или да се разправят с него, изобщо не е покорен пред Бог. От всички уроци покорството е най-трудният урок. Повечето хора се чувстват доста добре, с радост се подчиняват и всичко върви гладко, когато им се случи нещо, което отговаря на собствените им представи и фантазии, както и на вкусовете им. Сърцата им са леки и спокойни, а те са щастливи и доволни. Когато обаче се сблъскат с нещо, което не съответства на собствените им представи, или с нещо, което е в техен ущърб, не могат да се подчинят, макар и да знаят, че трябва. Изпитват болка, нямат друг избор, освен мълчаливо да страдат, и се притесняват да говорят за трудностите си. Чувстват се потиснати, изпълнени са с недоволство, което няма къде да отиде, а в сърцата им ври и кипи: „Прави са другите. Имат по-висок статус от мен. Как да не ги слушам? Трябва просто да приема съдбата си. Следващият път ще трябва да съм по-внимателен и да не рискувам. С хората, които рискуват, се разправят. Покорството не е лесно. Много е трудно! Пламъкът на моя ентусиазъм беше потушен с кофа студена вода. Исках да съм непринуден и открит, но в резултат все казвах нещо грешно и все се разправят с мен. Отсега нататък ще си мълча и ще бъда угодник“. Що за отношение е това? Минава от едната крайност в другата. С каква крайна цел Бог оставя хората да научат урока за покорството? Колкото и неправди и болки да понасяш тогава, колкото и да се срамуваш, колкото и накърнени да са достойнството, суетата или репутацията ти, всичко това е второстепенно. Най-важното е да промениш състоянието си. Кое състояние? При нормални обстоятелства в дълбините на човешките сърца съществува един вид непримиримо и непокорно състояние, което се дължи най-вече на това, че в тях се таят определена човешка логика и редица човешки представи, като: „Стига намеренията ми да са правилни, няма значение какъв ще е резултатът, не трябва да се разправяш с мен, и не съм длъжен да се подчинявам, ако се разправяш с мен“. Не се замислят дали действията им са в съответствие с истините принципи и какви ще са последствията от тях. Това, в което винаги се вкопчват, е: „Стига намеренията ми да са добри и правилни, Бог трябва да ме приеме. Дори и да няма добър резултат, не трябва да ме кастрите и да се разправяте с мен, камо ли да ме заклеймявате“. Това са човешки разсъждения, нали? Това са човешки представи, нали? Хората все се съсредоточават върху собствените си разсъждения. Има ли покорство в това? Превърна собствените си разсъждения в истина, а истината загърби. Убеден си, че това, което отговаря на разсъжденията ти, е истина, а това, което не отговаря, не е. Има ли по-нелеп човек? Има ли по-надменен и самоправеден човек? Какъв покварен нрав трябва да се преодолее, за да научите урока за покорството? Всъщност именно надменният и самоправеден нрав най-много пречи на хората да практикуват истината и да се подчинят на Бог. Хората с надменен и самоправеден нрав са най-склонни към разсъждения и непокорство и все си мислят, че са прави, и затова няма нищо по-спешно от това да разрешите и да се справите с надменния си и самоправеден нрав. Когато хората започнат да се държат добре и престанат да се обосновават, проблемът с непокорството ще се реши и те ще са способни да се подчиняват. Не е ли необходимо хората да притежават известна рационалност, за да могат да постигнат покорство? Трябва да притежават разума на нормални хора. В някои случаи например, независимо дали сме постъпили правилно или не, ако Бог не е доволен, трябва да Го послушаме и да приемем Божиите слова като еталон за всичко. Разумно ли е това? Такъв разум трябва да имат хората преди всичко останало. Колкото и да страдаме и каквито и да са намеренията, целите и основанията ни, ако Бог не е доволен и Неговите изисквания не са изпълнени, нашите действия несъмнено не са били в съответствие с истината и трябва да слушаме и да се подчиняваме на Бог, а не да се опитваме да се обосноваваме или да се оправдаваме пред Него. Лесно е да решаваш проблемите си и ще си истински покорен, когато притежаваш рационалността и разума на нормален човек. В каквато и ситуация да се намираш, няма да си непокорен и няма да се противопоставяш на Божиите изисквания, няма да анализираш дали това, което Бог иска, е правилно или грешно, добро или лошо, а ще можеш да се подчиниш и така ще разрешиш проблема с обосноваването, непримиримостта и непокорството си. У всеки ли има такива непокорни състояния? Хората често изпадат в такива състояния и си мислят: „Щом моите подходи, мнения и предложения са разумни, дори и да наруша истините принципи, не бива да ме кастрят или да се разправят с мен, защото не съм извършил злодеяние“. Това е често срещано състояние при хората. Те смятат, че ако не са извършили злодеяние, не трябва да ги кастрят и да се разправят с тях, а само хората, които са извършили злодеяние, трябва да ги кастрят и да се разправят с тях. Правилно ли е това мнение? Категорично не. Кастренето и разправянето са насочени предимно към покварения нрав на хората. Ако някой има покварен нрав, трябва да се кастри и да се разправят с него. Ако го кастрят и се разправят с него едва след като извърши злодеяние, би било твърде късно, защото белята вече ще е станала. Ако накърниш Божия нрав, имаш проблем и Бог може да престане да върши делото си в теб, а каква е ползата тогава да се разправя с теб? Няма друг избор, освен да те разобличи и пропъди. Основният проблем, който пречи на хората да се подчиняват на Бог, е надменният им нрав. Ако хората наистина са способни да приемат правосъдието и порицанието, те ще са способни успешно да се справят със собствения си надменен нрав. Независимо до каква степен са способни да се справят с него, пак е от полза за практикуването на истината и за покорството пред Бог. Приемането на правосъдието и порицанието цели главно човек да се справи с покварения си нрав и да бъде спасен от Бог. А още ли трябва да се подлагат на правосъдие и порицание хората, които наистина са способни да постигнат безусловно покорство пред Бог? Още ли трябва да ги кастрят и да се разправят с тях? Не е нужно, защото вече са се справили с покварения си нрав. Когато са изправени пред Божието правосъдие, порицание, кастрене и разправяне, хората все обичат да се обосновават в своя полза. Колкото и да се обосноваваш, нищо от това не представлява истината и не означава, че покварения ти нрав е оправен, камо ли че наистина си покорен пред Бог. Затова е излишно да се обосноваваш, а най-важното е да решиш проблема.

Ако човек няма богопослушно сърце, той е в беда. Понякога Бог ти подрежда обстоятелства, които не са такива, каквито си си ги представял, и се съпротивляваш. Да речем например, че обичаш чистотата и не харесваш небрежните и немарливи хора, и когато ги видиш, ги намираш за отвратителни. Успяваш ли да се контролираш? Какво трябва да направиш? Първо, трябва да имаш правилна нагласа. Каква нагласа? (Покорна нагласа.) Как се подчиняваш? В какви вътрешни мисли се изразява покорната нагласа? Какво представлява реалността на покорството? Когато се изправиш пред нещо подобно, трябва да има взаимно приспособяване. Това не е проблем. Девет от десет неща в живота на човека не съответстват на желанията му. Може да не харесваш това или онова и каквото и да ти се случва, винаги разсъждаваш от своя гледна точка и се оплакваш, че Бог е несправедлив към теб. Всъщност това е твой проблем, така че не вдигай шум за нищо. Когато дълго време си вярвал в Бог и имаш богат опит с провалите, ще разбереш, че в действителност не си почтен и изобщо не си по-добър от останалите. Като се сетиш, че си вярвал, че си по-добър, по-възвишен и по-честен от другите, ще се почувстваш много глупаво! Когато човек разбере малка част от истината, той има повече разум, отколкото преди това, затова му е лесно да я приеме и да я търси, както и да се подчини на Бог, когато нещо му се случи. Трябва да се научиш да се приспособяваш към средата, в която се намираш. Вярващите в Бог първо трябва да знаят, че в църквата има хора от всички страни, а всяка страна има различни навици и обичаи. Тези неща не отразяват качеството на човешката природа. Дори и житейските навици на даден човек да са добри, нормални и контролирани и той да има благороден характер, това не означава, че разбира истината. Трябва да го разберете, и то положително. Освен това имаш много недостатъци и си твърде придирчив. Бог ти дава среда, която е добра за теб, така че трябва да се научиш да се приспособяваш към нея, а не да издребняваш за чуждите недостатъци, и освен това трябва да се разбираш с останалите с любов, да се сближиш с тях, да видиш и разбереш силните им страни, а след това да се молиш на Бог да ти помогне да преодолееш собствените си недостатъци. Това е покорна нагласа и практика. Ако твърде много не харесваш някои хора и това ти пречи да изпълняваш дълга си, трябва да стоиш настрана от тях и да не им се месиш. Какво е намеса? Това е, когато си кажеш: „Трябва да променя този негов недостатък и няма да го оставя на мира, докато не се промени!“. Що за поведение е това? Нахално, надменно и невежо. Не бъди такъв човек. Всички ние сме обикновени хора и не изглеждаме специални. Всеки от нас има по една глава, две очи, един нос и една уста. Независимо дали се храним, вървим, или работим, всички сме еднакви и между нас разлика няма. Не сме и по-добри от останалите, затова не бива да се мислим за почтени или велики. Дори и да имаш малко умения или талант, няма за какво да се хвалиш. Първо, трябва да си изясниш позицията и когато се сблъскаш с проблеми, трябва да ги разглеждаш въз основа на Божиите слова, и тогава няма да вдигаш шум за нищо. Ако ти се случи нещо особено и наистина не можеш да се подчиниш, а това се отразява на изпълнението на дълга ти, тогава трябва да се помолиш на Бог и да потърсиш истината, за да разрешиш проблема. Не бива да се пъхаме там, където не ни е мястото. Във всяко нещо има добро Божие намерение. Бог обучава хората чрез всякакви обстоятелства, кара ги да се каляват и да се научат на покорство, а накрая това каляване дава плод — хората са способни да се боят от Бог, да отбягват злото и да удовлетворят Бог и тогава настъпва истинска промяна. За да се стремиш към истината, първо трябва да имаш волята да страдаш и да се научиш да се подчиняваш на обстоятелствата. Често обстоятелствата не са толкова прости и може да влезеш в контакт с различни хора, и да се сблъскаш с най-различни странни неща. Каквото и да ти се случи, не разчитай на собствената си воля или поривистост, а ела да се помолиш пред Бог. За целта първо трябва да имаш покорна нагласа, а тя е вътрешно качество, което всички нормални хора трябва да притежават. Освен това, ако се молиш на Бог и поискаш да направи нещо, а Той не го прави или не ти осигури изход, пак трябва да се подчиниш. Трябва да продължиш да живееш в такива условия, като оставиш Бог да организира нещата за теб, а не да ги насилваш със собствената си ръка и да вървиш пред Бог. Това е единственият начин да водиш стойностен живот. Не е толкова лесно да навлезеш в реалността на покорството пред Бог, защото никой не живее в пълна изолация. Ако погледнем живота на хората, всеки човек има свои навици и субективни мисли, желания и копнежи. Ако погледнем обективно, никой не може да подчини напълно думите и действията си на твоята воля. Така че най-същественият урок е да оставим всеки да се научи да се подчинява на обстоятелствата и да търси Божията воля в житейските обстоятелства, които го сполетяват. Независимо дали твоите житейски обстоятелства са добри или лоши, удобни или сурови, има уроци, които трябва да научиш. Тези, които жадуват за удобства и лекота, трябва да научат уроците на покорството и страданието и трябва да придобият способността да оцеляват при всякакви обстоятелства, да изпълняват добре дълга си и да бъдат непоколебими в свидетелството си. Само така могат да удовлетворят Божията воля. Дали подобни житейски обстоятелства не са организирани и подредени от Бог? Всеки копнее за добър живот, но дали ще може да се подчини на Бог и да свидетелства за Него, ако живее в твърде удобни и идеални условия, без изобщо да страда от каквото и да е? Когато Бог ти подготви някои трудности и лоши обстоятелства, основният въпрос е дали си способен да се подчиниш. Ако при тези обстоятелства всеки е способен да вземе предвид Божията воля и да практикува според Неговите изисквания, трябва да изтърпиш всичко, което не искаш да виждаш и което не ти харесва. Освен това тези неща не бива да те ограничават и трябва да си способен нормално да изпълняваш дълга си. Подобно преживяване ще доведе до напредък в твоя живот. Някои хора казват: „Щом другите не практикуват истината, и аз няма да я практикувам. Защо да съм покорен, щом те не са? Защо аз да проявявам толерантност, щом те не проявяват? Защо все аз трябва да правя нещата, които те не правят? Защо все аз трябва да полагам толкова много усилия? И аз няма да го правя“. Какво ще кажете за това отношение? Практикуването на истината е твоя лична работа, то е въпрос между теб и Бог и няма нищо общо с когото и да било друг. Никой друг не е длъжен да ти съдейства. Ти си си ти, а те са си те. Ако те не практикуват истината и не навлязат в истината реалност, в крайна сметка те ще бъдат изоставени, а не ти, и ти няма да загубиш. Ще загубят ли покорните пред Бог хора? Няма да загубят. Ако не можете да проумеете това, значи сте прекалено глупави!

Що се отнася до въпроса за навлизането в живота, макар че това са само няколко слова в общение, няма да съм говорил напразно, ако ги приемете искрено, ако сте способни да ги приложите на практика в реалния си живот и ги превърнете в своя реалност. Затова, какъвто и да е аспектът на реалността и дори да са само няколко думи, ако истината проникне в сърцето ти и ако я практикуваш като истина, тя ще пусне корени, ще разцъфне и ще даде плодове в теб. Тя ще се превърне в твой живот и ще можеш да я изживееш и да я осъществиш. Това е добър резултат. Нямаше ли да си хабя думите, ако всеки ден разговарях с вас, но колкото и да ви говоря, вие не разбирате нищо от казаното, ако никой не го допуска в сърцето си, а продължава да прави каквото си иска, да постъпва безразсъдно и нехайно, да не слуша какво му казвам и да живее според собствените си воля, фантазии и представи? Колкото и слова да ви кажа за това, важното е дали ще ги слушате, приемате и практикувате с усърдие. Реално и в действителност истината е животът на човека. Тя не е клон на науката, не е знание, не е народна традиция, не е довод, а е животът на човека. Тя може да ти позволи да се измъкнеш от оковите на Сатана, да се освободиш от покварения си нрав, да живееш със сила и по-голяма мощ, да живееш по-удобно и да имаш посока и цел. Истината действително може да се превърне в живота на човека. Ако не Ми вярваш, опитай да я изживееш и да я практикуваш известно време и виж дали няма да даде резултати, и тогава ще се убедиш. Ако често се чувстваш слаб и пасивен, мога да кажа само, че все още не си придобил истината. Ако беше я придобил, сега нямаше да си в това състояние, толкова безпомощен, слаб и немощен, нямаше да си пасивен толкова често, нито щеше толкова често да се оказваш на кръстопът, без да знаеш накъде да поемеш. Това е сто процента сигурно! Разбирате ли? (Да.)

Току-що приключихме общението за петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог. Кои са тези пет условия? (Първо, човек трябва да има честно сърце; второ, трябва да има сърце, което обича истината; трето, трябва да има съвест и разум; четвърто, трябва да има богобоязливо сърце; пето, трябва да има богопослушно сърце.) Запомнете тези пет условия, разговаряйте за тях, молете се и ги четете, когато няма нищо друго на дневен ред. През това време вижте кои истини принципи сте приложили на практика, дали думите и действията ви са честни, дали имате богобоязливо сърце, дали изпълнявате дълга си с честно сърце, дали проявявате повърхностно отношение, дали таите мисли за намаляване на усилията, избягване на отговорност или измама, и дали търсите и се подчинявате на всички Божии изисквания. Трябва периодично да се замисляте за това. Животът ви ще се развива само ако постигате резултати.

15 септември 2015