II. Интересите на антихристите

Б. Тяхната собствена репутация и статус

Миналия път общувахме по точка девета от различните проявления на антихристите. Нека накратко да си припомним. На колко подточки разделихме интересите на антихристите, за да ги разнищим? (На три подточки. Първата беше собствената безопасност на антихристите, втората — собствената им репутация и статус, а третата — ползите.) Интересите, които се отнасят до антихристите, включват тези три подточки: собствената им безопасност, статус и лични ползи — така ли е? (Така е.) Първата подточка, собствената им безопасност, е сравнително лесна за разбиране. Тя се отнася до опасните среди, с които се сблъскват, и засяга преките интереси на антихристите: личната им безопасност. По същество приключихме с общуването по тази подточка. Втората подточка е собствената им репутация и статус. Миналия път общувахме за някои от проявленията на това, но беше в доста общи линии. Смятам, че всички вие имате само концептуално разбиране и познание за тази подточка. Ако не ви дам някои примери и не предоставя подробен, конкретен анализ, може би ще имате само малко доктринално и буквално разбиране за този аспект от същността и проявленията на антихристите и може да не сте в състояние да разпознаете никое от тези реални, конкретни разкривания и проявления. От ваша гледна точка, когато става въпрос за общение по тези теми, колкото по-конкретно, толкова по-добре, нали? (Да.) Вие обичате да ви се поднася наготово; не обичате да се налага да разгадавате нещата. След като слушате тези проповеди, замисляте ли се върху тях след това? Ако общувам твърде подробно, ще сметнете ли, че съм твърде педантичен и многословен? Може да кажете: „Наистина подценяваш нашето IQ. Нима сме с толкова слаби заложби? Достатъчно е да дадеш само един-два примера. Освен това, когато става въпрос за разнищване на същността на антихристите, вече сме общували доста за неща, свързани с любовта им към статуса и властта. Защо нашето общение за интересите на антихристите също засяга тази тема? Не е ли това прекалено повтарящо се и дребнаво? Наистина ли е необходимо да се общува по този въпрос?“. Всъщност малко повторение не е лошо нещо. Ако общуваме от всички ъгли, вие ще имате по-задълбочено разбиране за този аспект от същността на антихристите. Освен това, когато общувате за истината, не бива да се страхувате от повторение. Има някои истини, за които се е общувало години наред, без хората да навлязат в тях. Правилно ли е винаги да се стремите да избягвате повторението и винаги да търсите нови стилове и изрази? (Не е правилно.) Самата истина е тясно свързана с живота на хората. Всички различни неща и покварен нрав, които хората разкриват в живота си, техните проявления и възгледите и нагласите, които имат към всякакви неща, постоянно се разиграват отново и отново всеки ден. Общението за истината и разнищването на различно съдържание и същности от различни ъгли категорично е полезно за навлизането на хората в истината. Миналия път разговаряхме по прост и общ начин за втората подточка от интересите на антихристите: собствената им репутация и статус. Днес ще дам няколко примера, за да можем да разговаряме подробно по този въпрос. Разбира се, ако сте придобили ново разбиране или сте получили някакво откровение или светлина въз основа на Моето общение, или ако сте видели някои подходящи примери в хода на собствените си преживявания или живот, вие също можете да участвате в общението. Сега нека да разнищим конкретно през призмата на интересите на антихристите какво проявяват те, когато става въпрос за собствената им репутация и статус, какъв покварен нрав разкриват и по какви начини разкриват такава природа същност.

Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора. Защо винаги мислят за такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го различат? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност.

След като антихристите слушат Божиите слова и истината, изглежда, че намират посока в сърцата си. Но каква всъщност е тази така наречена посока? Това е те да придобият един вид инструмент — или, може да се каже, един вид полезно оръжие — което им дава възможност да бъдат още по-уверени в придобиването на статус. И така, те използват тази възможност да слушат повече, да четат повече, да учат повече, да общуват повече и да практикуват повече, и постепенно стигат дотам, че могат да говорят за много думи и доктрини и да проповядват множество така наречени проповеди, които са запомнящи се и карат хората да ги уважават. След като са схванали тези доктрини, които хората смятат за добри от гледна точка на буквалното им значение, сякаш са се хванали за спасително въже и са намерили посока и светлината на зората. И така, антихристите не слушат проповеди и не четат Божиите слова заради практикуването им или за да следват Божието слово, и със сигурност не правят тези неща, за да разберат Божиите намерения. Те правят тези неща, за да могат да спечелят хората и да примамят повече хора да им се покланят и да ги следват, като използват Божиите слова или тези теории, които смятат за духовни, или като проповядват възвишени проповеди. Неосезаемо Божиите слова, истината и Неговият път се превръщат в един вид канал, един вид стълба и един вид инструмент, които тези хора използват, за да придобият статус и престиж сред другите. Следователно, както и да го погледнете, няма да можете да намерите никаква истинска вяра или истинско покорство у антихристите. Напротив, колкото и усилия да полагат за слушане на проповеди и четене на Божиите слова и колкото и „благочестива“ да изглежда вярата им в Неговите слова, има едно нещо, което не може да се отрече, а именно, че докато антихристите правят тези неща, тяхното намерение и план не е да следват Божията воля и със сигурност не е да изпълняват добре дълга си; те не желаят да бъдат най-малките от последователите или да бъдат сътворени същества, които послушно и подобаващо приемат Божието поръчение и Неговото върховенство и подредби. По-скоро те просто искат да използват тези неща, за да постигнат личните си цели, да получат място в сърцата на другите и положителна оценка пред Бог — това е всичко, което искат. И така, без значение как антихристите проповядват Божиите слова и колко правилни, възвишени, духовни и съобразени с вкусовете на хората са проповедите, които изнасят, те няма да имат никаква практика и навлизане. В същото време стремежът им към статус и репутация ще дава все повече и повече „плодове“. Защо казвам това? Казвам го, защото без значение какво правят такива хора, какво успяват да постигнат с големи усилия, посоката и целите, които преследват, и мотивът и източникът, които таят в дълбините на сърцата си, когато действат, не могат да бъдат отделени от статуса и репутацията, които са толкова тясно преплетени със собствените им интереси.

Има една поговорка: каквото посееш, такова ще пожънеш. Без значение какви добри заложби и дарби притежават антихристите или какви благочестиви и духовни проявления показват, тъй като те таят амбицията и желанието да упражняват власт и да контролират Божиите избраници и тъй като не се стремят към истината, а търсят само репутация и статус, могат ли те да практикуват според Божиите изисквания? Могат ли да отговорят на нивото, което Бог изисква в техните действия? (Не.) И така, до какви последствия всъщност ще доведат техните действия и поведение? (Със сигурност до това да установят собствено независимо царство и те да дърпат конците.) Точно така. Без значение какво правят антихристите, това е крайният резултат. И така, на какво се дължи това последствие? То се дължи предимно на тяхната неспособност да приемат истината. Независимо дали са кастрени, съдени или наказвани, антихристите няма да го приемат в сърцата си. Каквото и да правят антихристите, те винаги имат свои собствени цели и намерения, винаги действат според собствения си план, а отношението им към реда и работата в Божия дом е следното: „Ти можеш да имаш хиляди планове, но аз имам едно правило“. Всичко това се определя от природата на антихристите. Може ли антихристите да променят начина си на мислене и да действат в съответствие с истините принципи? Това би било напълно невъзможно, освен ако Горното директно не изиска да го направят. В такъв случай те ще са способни да го направят донякъде, неохотно и по необходимост. Ако не направят абсолютно нищо, ще бъдат разобличени и освободени. Само при тези обстоятелства те са способни да свършат някаква реална работа. Това е отношението на антихристите към изпълнението на дълга. Такова е то и към практикуването на истината. Когато практикуването на истината им е от полза, когато всички ще ги одобряват и ще им се възхищават за това, те със сигурност ще се съгласят и ще положат някакви привидни усилия, които изглеждат почти приемливи за другите. Ако практикуването на истината не е от полза за тях, ако никой не го забелязва и висшестоящите водачи не го виждат, тогава в такива моменти и дума не може да става да практикуват истината. Тяхното практикуване на истината зависи от обстановката и ситуацията и те обмислят как могат да го направят по начин, който да е видим за другите, и колко големи ще бъдат ползите. Те имат безпогрешно разбиране за тези неща и могат да се адаптират към различни ситуации. Винаги се съобразяват със собствената си слава, придобивки и статус, без да проявяват никакво внимание към Божиите намерения, и поради това не успяват да практикуват истината или да отстояват принципите. Антихристите обръщат внимание само на собствената си слава, придобивките, статуса, на личните си интереси, а това, че не получават никаква полза или не се излагат на показ, е неприемливо и практикуването на истината им е неприятно. Ако усилията им не получат признание, а дори и да работят пред другите, ако работата им не се забелязва, тогава те изобщо няма да практикуват никаква истина. Ако работата е уредена директно от Божия дом и те нямат друг избор, освен да я свършат, те пак се съобразяват с това дали това ще е от полза за статуса и репутацията им. Ако е добре за техния статус и може да подобри репутацията им, те влагат всичко от себе си в тази работа и я вършат добре; смятат, че с един куршум убиват два заека. Ако не е от полза за славата, придобивките или статуса им и ако лошото изпълнение може да ги злепостави, те намират начин или извинение да се измъкнат от тази работа. Какъвто и дълг да изпълняват антихристите, те винаги се придържат към един и същ принцип: трябва да получат някаква изгода по отношение на репутацията, статуса или интересите си и не трябва да понасят никакви загуби. Антихристите най-много харесват работата, при която не им се налага да страдат или да плащат някаква цена, а репутацията и статусът им са облагодетелствани. В обобщение, каквото и да правят, антихристите първо се съобразяват със собствените си интереси и действат едва след като са обмислили всичко; те не се покоряват истински, искрено, напълно и безусловно на истината, а го правят избирателно и под условие. Какво е това условие? Статусът и репутацията им трябва да бъдат предпазени и да не претърпят загуби. Едва след като това условие е изпълнено, те решават и избират какво да правят. Тоест антихристите сериозно обмислят как да се отнасят към истините принципи, Божиите поръчения и делото на Божия дом или как да се справят с нещата, пред които са изправени. Те не се замислят как да удовлетворят Божиите намерения, как да не навредят на интересите на Божия дом, как да удовлетворят Бог или как да облагодетелстват братята и сестрите — това не са нещата, които обмислят. Какво обмислят антихристите? Дали ще бъдат засегнати собствените им статус и репутация и дали авторитетът им ще бъде понижен. Ако нещо, което вършат в съответствие с истините принципи, е от полза за работата на църквата и за братята и сестрите, но би довело до това, че собствената им репутация ще пострада и много хора ще разберат истинския им духовен ръст и ще разберат каква е тяхната природа същност, тогава те определено няма да действат в съответствие с истините принципи. Ако извършването на някаква реална работа ще накара повече хора да ги ценят, да ги уважават и да им се възхищават, ще им позволи да придобият още по-голям авторитет или ще даде възможност на думите им да имат тежест и да накарат повече хора да им се подчиняват, тогава те ще изберат да я вършат; в противен случай никога няма да изберат да пренебрегнат собствените си интереси заради интересите на Божия дом или на братята и сестрите. Това е природата същност на антихристите. Това не е ли егоистично и долно? Независимо от обстоятелствата антихристите смятат, че статусът и репутацията им са най-важни. Никой не може да се съревновава с тях. Какъвто и метод да е необходим, стига да спечели хората и да ги накара да им се поклонят, антихристите ще го приложат. Ако Божиите избраници уважават и одобряват друг човек за това, че свидетелства за Бог, антихристите също ще използват този метод, за да спечелят хората. Антихристите обаче не притежават нито истината, нито практическо преживяване, затова си блъскат главите, за да съчинят набор от теории, които свидетелстват за Бог въз основа на човешки фантазии, като говорят за това колко велик е Той, колко много обича човека, как плаща цена, за да го спаси, и колко смирен и скрит е Той. Резултатът, който постигат, като свидетелстват за Бог по този начин е, че хората ги ценят още повече и имат повече място за тях в сърцата си, а нямат място за Бог. Ако видят, че говоренето за себепознание може да изтръгне доверие, възхищение и уважение от повече хора, те често ще говорят за него и ще се самоанализират. Ще разнищват това, че са дяволи, че не са човешки същества, че нямат разум, че не се стремят към истината и че не я притежават. Ще разговарят по няколко благовидни и незначителни теми, за да подведат другите, да спечелят доверието им и да накарат повече хора да ги хвалят и да им се възхищават. Ето как действат антихристите. Ако определен метод за споделяне на свидетелство за преживяване ще им позволи да спечелят одобрението и възхищението на другите, те няма да се поколебаят да го приложат. Наистина ще се съсредоточат, ще положат усилия и ще си блъскат главите над този метод. Накратко, целта, както и мотивът им да вършат всичко това, се върти единствено около статуса и репутацията. Независимо дали става въпрос за показния им език, методите им, поведението им или за даден вид мисъл, възглед или начин на стремеж, всичко се върти около репутацията и статуса. Ето как работят антихристите.

Ако репутацията или статусът на антихристите бъдат накърнени и отнети, за тях това е по-лошо дори от опита да им отнемат живота. Колкото и проповеди да изслуша и колкото и Божии слова да прочете, той няма да изпита тъга или съжаление за това, че никога не е практикувал истината и че е поел по пътя на антихристите, нито за това, че притежава природата същност на антихристите. Вместо това все се опитва да намери начин да спечели статус и да подобри репутацията си. Може да се каже, че всичко, което правят антихристите, го правят, за да се изтъкнат пред другите хора, а не пред Бог. Защо го казвам? Защото тези хора толкова обичат статуса, че го възприемат като свой живот, като своя цел за цял живот. Нещо повече, тъй като обичат статуса толкова много, те никога не вярват в съществуването на истината и дори може да се каже, че изобщо не вярват в съществуването на Бог. Така че, каквито и сметки да си правят, за да придобият репутация и статус, и както и да се опитват да се преструват, за да заблудят хората и Бог, дълбоко в сърцата си те не осъзнават нищо, нито се упрекват, камо ли да се безпокоят. В постоянния си стремеж към репутация и статус те необуздано отричат и това, което Бог е свършил. Защо го казвам? Дълбоко в сърцата си антихристите са убедени, че: „Всяка репутация и всеки статус се печелят чрез личните усилия на човека. Те могат да се радват на божиите благословии само ако се утвърдят сред хората и придобият репутация и статус. Животът има стойност само когато придобият безусловна власт и несъмнен статус. Само така можеш да живееш като човек. И обратното, би било безполезно и никой не би уважавал такъв човек, ако живее по начина, за който се говори в божието слово — да се покорява пред божието върховенство и божиите подредби във всяко отношение, ако заема доброволно положението на сътворено същество и живее като нормален човек. Статусът, репутацията и щастието на човека трябва да се извоюват лично. Те трябва да се извоюват и завладеят с положителна и активна нагласа. Никой няма да ти ги даде. Да чакаш пасивно може да доведе само до провал“. Ето какво смятат антихристите. Такъв е техният нрав. Ако се надявате антихристите да приемат истината, да признаят грешките си и да се покаят истински, това е невъзможно — изобщо не могат да го направят. Антихристите имат природата същност на Сатана и мразят истината, затова където и да отидат, дори да стигнат до края на света, амбицията им за стремеж към репутация и статус никога няма да се промени, нито ще се променят възгледите им за нещата или пътят, по който вървят. Някои хора ще кажат: „Има антихристи, които могат да променят възгледите си за това“. Вярно ли е това твърдение? Ако наистина могат да се променят, пак ли са антихристи? Хората, които притежават нрава на антихриста, никога няма да се променят. Онези, които притежават нрава на антихриста, ще се променят само ако се стремят към истината. Някои хора, които следват пътя на антихриста, вършат някакво зло, което смущава делото на църквата, и макар да са окачествени като антихристи, след като ги освободят, изпитват истинско разкаяние и са решени да обърнат нова страница. След период на размисъл, себепознание и покаяние те претърпяват известна истинска промяна. В този случай тези хора не могат да бъдат окачествени като антихристи, а просто притежават нрава на антихриста. Ако се стремят към истината, те могат да се променят. Определено може да се каже обаче, че повечето от окачествените като антихристи, са премахнати или отлъчени от църквата, няма да се покаят истински или да се променят. Ако някой от тях го направи, той е изключение. Някои хора ще попитат: „Тогава тези изключения погрешно ли са били окачествени?“. Това е невъзможно. В крайна сметка те са извършили някакво зло и това не може да се отпише. Въпреки това, ако са способни истински да се покаят, ако са готови да изпълнят дълга си и ако притежават истинско свидетелство за покаянието си, църквата все пак може да ги приеме. Ако тези хора категорично отказват да признаят вината си или да се покаят, след като са били окачествени като антихристи, и продължават да се опитват да се оправдаят с всевъзможни средства, тогава е точно и напълно правилно да бъдат окачествени като антихристи. Ако тогава са признали грешките си и са изпитвали истинско разкаяние, как може църквата да ги окачестви като антихристи? Това би било невъзможно. За когото и да става въпрос, колкото и зло да е сторил или колкото и сериозни да са били грешките му, това дали даден човек е определен като антихрист или като притежаващ нрава на антихрист, зависи от способността му да приеме истината и да бъде кастрен, както и от това дали изпитва истинско разкаяние. Ако може да приеме истината и кастренето, ако изпитва истинско разкаяние и ако иска да полага на труд за Бог до края на живота си, то това наистина показва известно покаяние. Такъв човек не може да се окачестви като антихрист. Могат ли тези същински антихристи действително да приемат истината? Категорично не. Точно защото не обичат истината и изпитват неприязън към нея, те никога няма да са способни да се откажат от репутацията и статуса, които са толкова тясно свързани с целия им живот. В сърцата си антихристите твърдо вярват, че имат достойнство и са истински сътворени същества само ако имат репутация и статус, и че само ако имат статус ще получат награда и венец, ще придобият Божието одобрение, ще спечелят всичко и ще бъдат истински хора. Какво представлява статусът за антихристите? Те го смятат за истината, считат го за най-висшата цел, към която хората трябва да се стремят. Това не е ли проблем? Хората, които могат да са така обсебени от статуса, са истински антихристи. Те са същият тип хора като Павел. Вярват, че стремежът към истината, към покорство пред Бог и към честност са все процеси, които водят човека до най-високия възможен статус. Това са само процеси, а не целта и еталона на постъпките, и смятат, че се вършат само, за да ги види Бог. Това разбиране е нелепо и смешно! Само глупавите хора, които мразят истината, могат да съчинят такава нелепа идея.

Що се отнася до антихристите, без значение по кой аспект на истината общувате, техният метод на възприемане и разбиране ще бъде различен от този на хората, които се стремят към истината. След като чуят истината, хората, които се стремят към нея, си мислят: „Аз не притежавам този аспект на истината и мога да свържа това състояние, което Бог е разкрил, със себе си. Защо, след като го чух, се чувствам толкова изпълнен с угризения и толкова задължен на Бог? Все още съм много далеч от това да се стремя към истината и изобщо не съм близо до това да мога истински да се покоря. Чувствам се много уплашен; това ми послужи като предупреждение. Мислех, че напоследък се справям доста добре, а нямах представа, че всъщност не съм човек, който практикува истината, или човек, който е угоден на Бог. Отсега нататък трябва да бъда внимателен и благоразумен и да се съсредоточа върху това да се моля пред Бог и да Го умолявам за напътствие и озарение. Не бива да вървя по свой собствен път. Ще навляза дълбоко в този аспект на истината и все още имам възможност за напредък. Надявам се Бог да нагласи среда, която да ми позволи да се справям по-добре и да принеса своята искреност и преданост“. Така мислят хората, които се стремят към истината. И така, как антихристите възприемат различните видове истини? След като чуят Божиите слова, които укоряват човека, какво си мислят те? „Не се справих много добре с това, в действията си допуснах пропуск и се появиха грешки. Колко хора знаят за това? Божиите слова бяха изречени съвсем ясно. Означава ли това, че той ме е прозрял? Е, това не е добър резултат; не е това, което искам. Ако бог ме е прозрял, знае ли някой друг за това? Ако някой е разбрал, това би било още по-лошо. Ако само бог знае, а никой друг не знае, тогава е добре. Ако някои хора чуят тези божии слова, които разобличават човека, и ги свържат с мен и ги приложат към мен, това би било лошо за репутацията ми. Ще трябва да измисля начин да поправя това. Как мога да поправя това?“. Антихристите размишляват по този начин. Например, след като чуе Бог да общува за това как хората трябва да бъдат честни, антихристът веднага ще си помисли: „Само глупаците се опитват да бъдат честни хора. Как може някой толкова умен като мен да бъде честен човек? Честните хора са тъпаци и идиоти; те казват всичко, което им дойде наум, казват на другите всичко и им позволяват да разберат всичко. Аз никога не бих направил това! Това, че бог казва, че трябва да сме честни хора, е относително, така че аз просто ще бъда мъдър човек и толкова. Що се отнася до това да бъда честен човек, просто ще подбирам кога да бъда такъв. Ще говоря открито за някои неща, но няма да говоря за всички онези тайни и скрити неща, които тая дълбоко в сърцето си, неща, които биха могли да накарат хората да ме гледат отвисоко, ако говоря за тях. Каква е ползата да си честен човек? Не мисля, че има някакви ползи от това. Някои хора постоянно се самоанализират, опитват се да бъдат честни и да говорят честно и изваждат наяве покварения си нрав, но не са придобили божията благодат и когато трябва да бъдат кастрени, пак ги кастрят; бог не им дава никакво допълнително издигане“. Те размишляват ли, размишляват: „Ще трябва да избера друг начин. Това не е пътят, по който трябва да вървя; просто ще го оставя на другите. Как може умен човек като мен да живее така?“. Без значение кой аспект на истината чува антихристът, какви сметки прави в сърцето си? Може ли да възприеме тази истина чисто? Способен ли е да я приеме като истината в дълбините на сърцето си? Категорично не. Той постоянно пресмята и крои планове и непрекъснато наблюдава. Как реагира в крайна сметка? Променя се според ситуацията, приспособява се към условията, в отношенията си с другите хора е изкусен и хитър и действа в пълна тайнственост. Каквото и да прави, каквото и да мисли или да пресмята дълбоко в себе си, той не може да позволи на другите да знаят, нито може да позволи на Бог да знае; той не може да разкрие тези неща пред Бог, камо ли да общува ясно за тях с хората — той вярва, че тези неща са негова лична работа. И така, антихристите са от хората, които са абсолютно неспособни да практикуват истината. Освен че самите те не практикуват истината, те презират и хората, които я практикуват, и дори се подиграват на онези, които биват кастрени, защото са допуснали някои отклонения, докато са практикували истината, или защото са поели по грешен път, или са направили някои грешки, и им се смеят отстрани. Те не вярват в Божията праведност, камо ли че различните начини, по които Той се отнася с хората, съдържат истината и Неговата любов; антихристите не вярват в тези неща. От тяхна гледна точка те вярват, че всичко това са лъжи, предназначени да заблуждават хората; те мислят, че всичко това е просто един вид оправдания, куп добрезвучащи твърдения. А на какво често тайно се радват? „За щастие, не съм толкова глупав, че да принеса всичко; за щастие, не съм говорил за онези мръсни, грозни неща, които тая дълбоко в себе си; за щастие, все още се държа за статуса и репутацията си и правя всичко възможно да ги преследвам и да тичам напред-назад заради тях. Ако не тичах напред-назад заради себе си, тогава кой би помислил за мен?“. Антихристите са не само измамни, но и нечестиви, те изпитват неприязън към истината и са с жесток нрав; тоест всички аспекти на покварения нрав, които се проявяват в покварените хора, при антихристите са потвърдени и „издигнати“ една стъпка по-нагоре. Ако искате да видите покварения нрав на човечеството, намерете антихрист, когото да разнищите и с когото да общувате; това е най-добрият начин да се илюстрира проблемът и най-добрият начин да се прозре покварената същност на поквареното човечество и лицето на Сатана. Ако вземеш един антихрист за образцов пример, разнищиш го и го опознаеш, ще можеш да разбереш тези неща по-ясно.

Стремежът на антихристите към статус и репутация далеч надхвърля този на обикновените хора, както и желанието им за статус и репутация. Обикновените хора нямат такова огромно желание за статус и репутация, докато това желание у антихристите е изключително силно и очевидно. Щом общуваш с антихрист, разговаряш с него и прекарваш време с него, неговата природа същност ще бъде разобличена пред очите ти и веднага ще го прозреш. Толкова голямо е желанието му. Когато общуването ти с него се задълбочи, ще се почувстваш отвратен от него и ще го отхвърлиш. В крайна сметка не само ще го отхвърлиш, но дори ще го заклеймиш и прокълнеш. Антихристите не са добри неща; те са врагове на Бог, както и врагове на всеки, който се стреми към истината. Антихристите изпитват неприязън към истината и са способни да извършат всякакви лоши неща заради статуса и репутацията. Във всичко, което правят, те ще се маскират, ще имитират и ще се нагаждат според ситуацията, като правят компромиси заради статуса и репутацията. Самите души и същности на такива хора са нечисти; те са отвратителни. Те нямат нито капка любов към истината или към положителните неща. В същото време те използват положителни неща и проповядването на правилни думи и доктрини, за да подвеждат хората, така че да могат да придобият репутация и статус и да задоволят своите желания и амбиции. Това е поведението и същността на антихристите. Ти не можеш да видиш как изглежда Сатана, как постъпва Сатана в света и как се отнася с хората, и каква природа същност има Сатана; ти не знаеш какво точно представлява Сатана в Божиите очи. Това не е проблем; всичко, което трябва да направиш, е да наблюдаваш и да разнищиш един антихрист и ще видиш всички тези неща — природата същност на Сатана, грозния му лик и неговата нечестивост и жестокост — всички те ще бъдат видими за теб. Антихристите са живи сатани; те са живи демони.

1. Как антихристите се отнасят към кастренето

Антихристите таят огромни амбиции и желания, що се отнася до статуса и репутацията, и другите намират това за невероятно отвратително и противно. Това е достатъчно, за да покаже, че природата същност на антихриста е много грозна и нечестива. И така, кои конкретни проявления илюстрират природата същност на антихриста? Първо, нека помислим как антихристите се отнасят към кастренето. (Те го ненавиждат и не го приемат.) По какъв начин го ненавиждат? Кажете по-подробно. (Имаше един антихрист, който извърши доста зло и когато братята и сестрите тръгнаха да разобличават някои от проявленията му, той изобщо не се покая, беше много непримирим и не изпитваше ни най-малко угризение. Дори чувстваше, че е онеправдан. Ето такова проявление съм виждал.) Това е класическо проявление на антихриста. Характерното отношение на антихристите към кастренето е категоричният им отказ да го приемат или признаят. Не изпитват ни най-малко разкаяние и не смятат, че дължат каквото и да е, колкото и зло да вършат и колкото и вреди да нанасят на делото на Божия дом и на навлизането в живота на Божиите избраници. Като го погледнем така, антихристите притежават ли човешка природа? Категорично не. Те нанасят всевъзможни щети на Божиите избраници и вредят на делото на църквата. Божиите избраници могат да го видят ясно като бял ден. Те могат да видят и поредицата от злодеяния на антихристите. Антихристите обаче не приемат този факт и не го признават. Упорито отказват да признаят, че са сгрешили или че носят отговорност. Това не е ли признак, че изпитват неприязън към истината? Ето до такава степен антихристите изпитват неприязън към истината — колкото и лоши неща да вършат, те упорито отказват да го признаят и настояват на своето докрай. Това достатъчно доказва, че антихристите никога не се отнасят сериозно към делото на Божия дом и не приемат истината. Те не са дошли, за да вярват в Бог. Те са слуги на Сатана и са дошли да смущават и прекъсват делото на Божия дом. Само за репутация и статус мислят. Смятат, че ако признаят грешката си, ще трябва да поемат отговорност, а това ще компрометира сериозно статуса и репутацията им. Затова се съпротивляват и приемат нагласата „отричай докрай“. Както и да ги разобличават и разнищват хората, антихристите дават всичко от себе си да го отрекат. Накратко, независимо дали отричат умишлено, или неволно, от една страна, това поведение разкрива природата същност на антихристите да изпитват неприязън към истината и да ненавиждат истината. От друга страна, то показва колко високо ценят статуса, репутацията и интересите си. В същото време какво е отношението им към делото и интересите на църквата? То е презрително и безотговорно. Антихристите изобщо нямат съвест и разум. Бягството им от отговорност не доказва ли тези проблеми? От една страна, избягването на отговорността доказва тяхната природа същност да изпитват неприязън към истината и да я ненавиждат, а от друга — показва липсата им на съвест, разум и човешка природа. Колкото и да е навредил на навлизането в живота на братята и сестрите със смущенията и злодеянията си, антихристът изобщо не се упреква и никога не би могъл да съжалява за това. Що за създание е това? Само част от грешката си да би признал, ще се счита, че има поне малко съвест и разум, но антихристът не притежава дори и тази дребна частица човешка природа. И така, какви са антихристите според вас? В същността си антихристите са дяволи. Колкото и вреда да нанасят на интересите на Божия дом, те не го забелязват. В сърцата си изобщо не са натъжени от това, нито се укоряват, камо ли да се чувстват длъжни. Със сигурност не това трябва да виждаме у нормалните хора. Те са дяволи, а дяволите нямат нито съвест, нито разум. Независимо колко лоши неща вършат и независимо колко големи загуби носят на делото на църквата, те ожесточено отказват да признаят това. Те вярват, че признаването му би означавало, че са направили нещо нередно. Те си мислят: „Нима мога да сгреша? Аз никога не бих сгрешил! Ако ме накарат да призная грешката си, това не би ли било оскърбление за характера ми? Макар че бях замесен в този инцидент, не съм го причинил аз и не бях основният отговорник. Търси когото си искаш, но не бива да идваш при мен. Във всеки случай не мога да призная тази грешка. Не мога да поема тази отговорност!“. Те мислят, че ако признаят грешката си, ще бъдат заклеймени, осъдени на смърт и изпратени в ада и в езерото от огън и жупел. Кажете Ми, могат ли такива хора да приемат истината? Може ли да се очаква тяхното истинско покаяние? Независимо как другите разговарят за истината, антихристите все така ѝ се съпротивляват, противопоставят ѝ се и я пренебрегват в дълбините на сърцата си. Дори след като са освободени от длъжност, те пак не признават грешките си и изобщо не показват никакви проявления на покаяние. Когато въпросът се спомене 10 години по-късно, те все още не познават себе си и не признават, че са сгрешили. Когато въпросът се повдигне 20 години по-късно, те все така не познават себе си и все така се опитват да се оправдават и защитават. И още по-противното е, че когато въпросът се спомене 30 години по-късно, те все така не познават себе си и все така се опитват да спорят и да се оправдават, като казват: „Не съм сгрешил, така че не мога да призная. Това не беше моя отговорност; не трябва да я поемам“. И за изненада на всички, 30 години след като са били освободени от длъжност, тези антихристи все още таят отношение на съпротива към начина, по който църквата се е отнесла с тях. Дори след 30 години те изобщо не са се променили. И така, как са прекарали тези 30 години? Нима не са чели Божието слово или не са се самоанализирали? Нима не са се молили или доверявали на Бог? Нима не са слушали проповеди и общения? Нима са безмозъчни и не притежават мисленето на нормалната човешка природа? Как са прекарали тези 30 години наистина е загадка. Тридесет години след като инцидентът се е случил, те все още са пълни с негодувание, като си мислят, че братята и сестрите са ги онеправдали, че Бог не ги разбира, че Божият дом се е отнесъл зле с тях, създал им е проблеми, затруднил ги е и несправедливо ги е обвинил. Кажете Ми, могат ли такива хора да се променят? Те категорично не могат да се променят. Сърцата им са изпълнени с враждебност към положителните неща, със съпротива и противопоставяне. Те вярват, че като са разобличили злодеянията им и са ги кастрили, другите хора са накърнили характерите им, опетнили са репутацията им и са причинили огромна вреда на репутацията и статуса им. Те никога няма да дойдат пред Бог, за да се молят, да търсят и да признаят собствените си грешки по този въпрос, и никога няма да имат отношение на покаяние или признаване на грешките си. Още по-малко ще приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова. Днес те все така таят непокорство, недоволство и огорчение, докато се оправдават пред Бог, и искат от Бог да поправи тези неправди, да разкрие този въпрос и да отсъди точно кой е бил прав и кой е сгрешил, до такава степен, че дори се съмняват и отричат Божията праведност заради този въпрос, и се съмняват и отричат факта, че Божият дом се управлява от истината и от Бог. Това е крайният резултат от кастренето на антихристите — приемат ли те истината? Те изобщо не приемат истината; категорично отказват да я приемат. От това можем да видим, че природата същност на антихриста изпитва неприязън към истината и я ненавижда.

След като антихристите не приемат кастренето, имат ли те някакво познание за него? Какво казват, когато разговарят за този аспект от истината? На какво учат другите? Те казват: „Кастренето на хората е един от методите, които бог използва, за да ги усъвършенства. То дава възможност на хората да опознаят себе си по-добре. Когато хората са кастрени, те трябва да го приемат и да му се покорят безусловно. Тези, които не приемат кастренето, са хора, които се бунтуват срещу бог и не обичат истината. Ако искаш да практикуваш истината, първо трябва да приемеш кастренето; ето как бог усъвършенства хората и всеки индивид трябва да преживее това. Може да се каже, че приемането на кастренето е един от най-добрите пътища на практикуване, за да могат хората да разберат истината и по този начин да постигнат себепознание и да удовлетворят бог. Без значение кой си ти — водач или обикновен вярващ — и независимо какъв дълг изпълняваш, трябва да се подготвиш да бъдеш кастрен. Ако не можеш да приемеш кастренето, това доказва, че си човек без духовен ръст, дете. Всеки, който може да приеме кастренето, е зрял възрастен, който притежава живот и е способен да бъде усъвършенстван“. Тези високопарни думи излизат от устата на антихристите като удари на чук и колко хубаво звучат! Но какви са тези думи? Има ли и един ред истина в това, което изричат? Можете ли да различите това? Вие също често казвате такива неща, нали? (Да.) Кажете Ми, какви са тези думи? (Доктрини.) Използвайте често срещана фраза, за да обобщите и определите какво са доктрините. (Лозунги.) Можете ли да се сетите за други фрази? (Безполезни, теоретични думи.) Има ли други? (Всичко това са глупости и дрънканици.) Точно така, това определение е точно по същество и е реалистично. Това се нарича ежедневен език: доктрините са само дрънканици. Какво се подразбира под думата „дрънканици“? Празни думи. В действителност как го окачествяваме? Като думи и доктрини. Тези думи, които антихристите говорят, са просто думи и доктрини. Що се отнася до темата за кастренето, те могат често да изричат такива доктрини, но доказва ли това, че имат истинско разбиране и възприемане за него? Щом ги чуете да изричат тези думи, знаете, че те нямат никакво реално разбиране за кастренето. Способността им да изричат такъв куп глупости показва, че те не се стремят към истината. Ако действително трябваше да бъдат кастрени, няма как да го приемат. Отношението на антихриста към кастренето е на враждебност и съпротива; той изобщо не го приема, нито му се покорява като на истината. Да направи това според него би било оскърбление за характера и достойнството му.

Имате ли други примери за това как антихристите се отнасят към кастренето? (Някои антихристи, когато са изправени пред кастрене, може на пръв поглед да изглежда, че опознават себе си, но между редовете в това ще има софистика и опит за подвеждане на хората. Понякога, ако са допуснали грешка, те ще кажат: „бог е допуснал това да се случи, всеки трябва да се покори на божието върховенство“. Понякога антихристите дори ще отправят фалшиви контраобвинения, като казват: „Не бива да се опитвате да хващате в крачка водачите и работниците или да имате прекалено високи изисквания към тях“. Антихристите казват такива неща в опит да подведат хората и да им попречат да ги прозрат.) Това е едно проявление — тоест антихристите превръщат грешното в правилно, обръщат бялото в черно. Ужасени, че хората ще прозрат проблемите им, антихристите бързат да се впуснат в софистика и да използват всякакви словесни уловки, за да подведат хората, да смутят умовете им и да замъглят погледа им, за да им попречат да имат каквото и да е познание или прозрение за нещата, които са направили, и по този начин да запазят високия си статус и добрата си репутация в съзнанието на хората. Това е същото отношение, за което говорихме преди малко във връзка с това как антихристите в никакъв случай няма да постигнат обрат, когато са кастрени, или когато са допуснали грешка, или са поели по грешен път. Какви други примери има? (Антихристите таят злоба към всеки, който ги кастри, а по-късно може дори да търсят удобен случай да си отмъстят и да го нападнат.) Нападките и отмъщението са друго проявление. Каква е връзката между това и защитата на собствения им статус и репутация от страна на антихристите? Защо искат да нападат и да си отмъщават? (Който ги е кастрил, е разобличил цялото зло, което са извършили, и истинските факти по въпроса; той е накърнил статуса и репутацията им и е унищожил техния образ, който е съществувал в сърцата на хората, затова те таят злоба към него.) Точно така, в това се крие връзката. Те смятат, че хората, които са ги кастрили, са накърнили гордостта им, поставили са ги в неудобно положение, съсипали са репутацията им и сериозно са компрометирали статуса им в съзнанието на другите, като са ги разобличили пред толкова много хора. Това е причината за тяхното отмъщение. В този случай репутацията и статусът им са били накърнени и за да излеят негодуванието и омразата в сърцата си, те търсят възможност да нападнат и да си отмъстят на хората, които са ги разобличили и кастрили. Какви други проявления показват антихристите? (Някои антихристи са и особено хитри. Когато някой ги кастри, на пръв поглед те може да не му противоречат или да не правят никакви изявления и всъщност може да изглежда, че разбират нещо за себе си, но по-късно ще продължат да извършват същите зли дела, както преди, и никога няма да се покаят истински. Те използват подобни фасади, за да подвеждат хората.) Това е друго проявление. Един определен тип антихрист прави точно това. Той си мисли: „Докато дишам, се надявам. Засега ще проявя търпение и няма да ти позволя да ме прозреш. Ако открито ти противореча и откажа да приема кастренето, ти ще кажеш, че съм човек, който не практикува или не обича истината, и ако това се разчуе, ще се отрази на репутацията ми. Ако нашите братя и сестри разберат, те със сигурност ще откажат да приемат ръководството на човек, който никак не обича истината. Първо трябва да си изградя добър имидж. Когато съм изправен пред кастрене и някой разобличава грешки или прегрешения, които съм допуснал, ще стисна зъби и ще го понеса, като се преструвам, че го приемам, и ще кимам с глава в знак на съгласие, без да позволя на никого да ме прозре или да узнае какво всъщност си мисля. След това мога да си сложа фасада, да пролея няколко сълзи и да кажа някои неща за това, че съм задължен на бог, и да приключа с въпроса. По този начин братята и сестрите ще си помислят, че съм човек, който приема истината, и аз мога с право да продължа да бъда водач — и тогава репутацията и статусът ми ще бъдат запазени, нали?“. Всичко, което правят, е фасада. Бихте ли казали, че такива хора лесно се прозират? (Не се прозират лесно.) Необходим е период на наблюдение и взаимодействие с тях, за да се види дали защитават интересите на Божия дом, когато се сблъскват с проблеми, и дали наистина практикуват в съответствие с истините принципи. Колкото и добре или правилно да говорят на пръв поглед, това е само временно; рано или късно начинът, по който наистина мислят, истинският им начин на мислене ще излезе наяве. Дори ако Бог да не ги разкрие, могат ли антихристите да прикриват толкова добре истинските си мисли и своята природа същност? Могат ли да ги прикриват през целия си живот? Това би било невъзможно; рано или късно тези неща ще излязат наяве. Следователно, колкото и нечестиви или хитри да са антихристите, щом в действията си таят намерения и мотиви и вървят срещу истината, те в крайна сметка ще бъдат разпознати и прозрени от хората, които разбират истината. Такива антихристи са най-хитрите от всички; на пръв поглед изглежда, че приемат истината и положителните неща, но всъщност, в дълбините на сърцата си и в своята същност, те не обичат истината и дори изпитват неприязън към положителните неща и истината. Тъй като са сладкодумни, повечето хора не могат да ги разпознаят, и само тези, които разбират истината, са способни да разпознаят и прозрат този тип човек. Има ли други примери? (Имаше един антихрист, който видя, че съработниците му имат по-добри заложби от него и са по-добри в работата от него. За да си осигури статуса, той тайно изопачаваше фактите и осъждаше своите съработници и партньори, като подвеждаше хората, привличаше ги и ги караше да го слушат. Това доведе до взаимно недоверие сред съработниците му. Те вече не си сътрудничеха хармонично и не бяха постигнати резултати в нито един аспект на работата. Когато злодеянията на антихриста бяха разобличени, той не само отказа да го приеме, но дори се оправдаваше и се опитваше да избегне отговорност. Беше очевидно, че би направил всичко заради репутацията и статуса си; независимо на колко братя и сестри е навредил и колко сериозно е смущавал и прекъсвал делото на Божия дом, просто не го беше грижа, камо ли да се чувства разстроен или виновен. Той не притежаваше нито капка човешка природа или разум.) Казано накратко, антихристите нямат скрупули да пожертват интересите на когото и да било, за да защитят собствената си репутация и статус. Дори да се наложи да стъпчат всички, за да запазят собствения си статус, те няма да се поколебаят да го направят. Когато става въпрос за защита на репутацията и статуса им, тях не ги е грижа дали другите хора живеят или умират, а делото на Божия дом и интересите на църквата просто дори не съществуват в съзнанието им и изобщо не влизат в обхвата на съображенията им. От тези действия можем да видим, че антихристите не са хора от Божия дом; те са невярващи, които са се промъкнали вътре. Божият дом не е техен дом, така че никой от неговите интереси няма нищо общо с тях. Те просто искат да постигнат целта си да упражняват власт и да контролират хората, и да задоволят личните си амбиции и желания в Божия дом. Тъй като притежават такъв вид природа същност, антихристите в никакъв случай няма да приемат кастренето, нито ще приемат който и да е аспект на истината.

От примерите, които дадохме току-що, можете да видите, че амбицията и желанието на антихристите да преследват репутация и статус са вродени. Антихристите се раждат с такава природа същност. Те категорично не научават това, след като се родят, и то не е следствие от тяхната среда. Това е като някои болни хора, които не се заразяват с болестите си, след като се родят, а ги наследяват. Тези видове болести е невъзможно да бъдат излекувани. Антихристите се раждат с амбиция да преследват репутация и статус и не се различават от превъплъщенията на дяволски царе. Антихристите изпитват неприязън към истината и я мразят и изобщо не приемат правосъдието и наказанието от Бог. Затова, с каквото и кастрене да се сблъскат, те няма да го приемат. Ако обикновен брат или сестра ги кастри, те ще бъдат още по-малко склонни да го приемат. Те смятат: „Ти не си пригоден да ме кастриш, не си достоен за това! От колко дни си вярващ? Когато аз станах вярващ, ти още не беше роден! Когато аз станах водач, ти дори не беше започнал да вярваш в бог!“. Това е отношението, което те таят към кастренето от страна на братята и сестрите. Те се съсредоточават върху квалификациите и старшинството и на тези основания отхвърлят кастренето. И така, могат ли да го приемат, когато Горното ги кастри? Въз основа на тяхната природа същност, и това няма да приемат. Макар да не кажат нищо на повърхността, сърцата им определено ще се съпротивляват и ще го отхвърлят. В това няма съмнение. Когато наистина са изправени пред кастрене от Горното, най-обичайното проявление на антихристите е отчаяно да увъртат и да спорят в своя защита, за да избегнат отговорност, дори да лъжат Горното и да крият неща от тези под тях, за да се измъкнат безнаказано. Антихристите често използват подхода да лъжат Горното и да крият неща от тези под тях, за да избегнат кастренето от Горното. Например, ако в дадена църква има много проблеми, те никога не ги докладват. Ако техните братя и сестри искат да докладват тези проблеми, антихристите не им позволяват, а който го направи, се сблъсква с тяхното потискане и изключване. В резултат на това повечето хора са принудени да стоят настрана, да оставят проблемите нерешени и да действат като човекоугодници. Антихристите потулват всички проблеми на църквата, като ги пазят в пълна тайна, и не позволяват на Горното да се намеси или да се осведомява. Антихристите също така укриват работните подредби на Горното, доколкото могат, и не ги предават надолу, нито ги привеждат в изпълнение. Ако работните подредби на Горното изобщо не засягат личната им репутация или статус, те може да направят няколко повърхностни съобщения и да отбият номера, но със сигурност няма реално да ги приведат в изпълнение. Ако работните подредби на Горното представляват заплаха или имат определено въздействие върху репутацията и статуса им, тогава антихристите трябва да помислят. Те трябва да обмислят как да действат, спрямо кого да действат и кога да действат. Трябва внимателно да балансират по отношение на тези неща, като ги пресмятат отново и отново в ума си. Ако в работата на църквата се появят някакви проблеми, антихристите знаят, че определено ще бъдат кастрени или дори освободени от длъжност, когато Горното разбере за проблемите, затова те укриват проблемите и не ги докладват на Горното. Изобщо не ги е грижа какво въздействие или вреда ще донесат тези проблеми на делото на Божия дом, ако не бъдат разрешени; те са безразлични към каквито и да било загуби, които ще претърпи делото на Божия дом. Те не мислят какъв начин на действие ще бъде от полза за делото на Божия дом или ще удовлетвори Бог, а обмислят само собствената си репутация и статус, как Горното ще ги гледа и ще се отнася с тях и как да защитят репутацията и статуса си, така че да не бъдат засегнати. Това е начинът, по който антихристите гледат на нещата и мислят за проблемите, и той напълно представя техния нрав. Следователно антихристите в никакъв случай няма да докладват правдиво за проблемите, които съществуват в църквата или които възникват в тяхната работа. Независимо каква работа вършат, независимо с какви трудности се сблъскват, или дали се сблъскват със ситуации, с които не знаят как да се справят, или в които не знаят какъв избор да направят, докато извършват тази работа, те ще го потулват и крият от страх, че Горното ще каже, че заложбите им са твърде слаби, или ще разбере за реалното им положение, или ще ги кастри, защото не са се справили с тези трудности или ситуации и не са ги разрешили своевременно. Антихристите пренебрегват интересите на Божия дом и делото на църквата, за да избегнат кастренето от Горното. Те не се колебаят да пожертват делото и интересите на църквата, за да запазят своя статус и препитание и да създадат добро впечатление у Горното. Не ги е грижа за забавянето на църковното дело или за въздействието върху напредъка му, а още по-малко ги е грижа за навлизането в живота на Божиите избраници. Независимо с какви трудности се сблъскват братята и сестрите или какви проблеми съществуват по отношение на навлизането им в живота, антихристите не могат да ги разрешат и няма да се допитат до Горното. Те ясно знаят, че укриването на проблемите и оставянето им нерешени ще забави напредъка на църковното дело и ще му се отрази и ще причини загуби в живота на братята и сестрите, но те пренебрегват тези неща и не ги е грижа за тях. Независимо какви големи проблеми възникват в църквата, те никога не ги докладват, а вместо това правят всичко възможно да ги прикрият и потулят. Ако братята и сестрите открият злодеянията им и напишат писма, с които ги докладват, антихристите се опитват още по-усилено да задържат и потулят тези писма. С каква цел задържат и потулват тези писма? За да запазят статуса си, да защитят репутацията и престижа си и да запазят всичко, което притежават в този момент. За тях да бъдат освободени от длъжност или Горното да ги оцени като негодни за работата им е все едно да загубят живота си и да бъдат осъдени на смърт, все едно да стигнат до края на пътя във вярата си в Бог. Затова, каквото и да става, те никога не се допитват до Горното. Вместо това те измислят начини да прикрият всички проблеми, които съществуват в работата им, и да попречат на Горното да ги открие. Не е ли тази тяхна практика много достойна за презрение? Те вярват, че добрият водач в очите на Бог и на Горното трябва да е някой, който никога няма проблеми или трудности, който може да се справи добре с всички въпроси и е годен за всякаква работа. Те смятат, че добрият водач никога не се оплаква от трудности, нито търси решения на проблеми, и че в съзнанието на Бог и Горното добрият водач категорично трябва да е съвършен, безупречен човек, който може да свърши работата добре, без Горното да се налага да го кастри. Следователно те яростно защитават статуса си с надеждата да направят добро впечатление на Горното и да накарат Горното погрешно да повярва, че са годни за работата си, че могат да поемат работата си и че няма да възникнат големи проблеми, и следователно да си помисли, че няма нужда пряко да се интересува от работата им или да им дава насоки, и със сигурност няма нужда да ги кастри. Антихристите искат да създадат такъв образ за себе си, да накарат другите погрешно да повярват, че Бог вярва в тях и им поверява всичко, че Той им възлага важни задачи и им има голямо доверие, до такава степен, че не Му се иска да ги кастри, от страх, че ако станат негативни и се отпуснат, това ще се отрази на делото. Антихристите карат братята и сестрите да мислят, че са харесвани хора в Божия дом и църквата и важни личности в Божия дом. Защо искат да внушат този вид илюзия и фасада на братята и сестрите? За да накарат хората да ги уважават и да им се покланят, за да могат да се наслаждават на предимствата на статуса в църквата, както и на висок статус и благосклонно отношение, до такава степен, че да могат да заемат мястото на Бог. Те често казват на братята и сестрите: „Бог не може да говори лично с вас, той не може да слезе на вашето ниво и лично да извършва дело, и не би могъл да живее заедно с вас и да ви напътства във всички различни неща, с които се сблъсквате в ежедневието си. И така, кой ще изпълнява тези конкретни задачи? Няма ли да са водачи и работници като нас?“. Докато правят всичко възможно, за да защитят статуса си, те често казват такива неща и изразяват такива идеи, така че братята и сестрите напълно и без съмнение да им вярват и да им се доверяват. Какво е естеството на тази тяхна практика? Не е ли това да лъжат Горното и да крият неща от хората под тях? (Така е.) В това се крие умната част от техния подход. Повечето хора имат слаби заложби, не разбират истината, не могат да разпознаят антихристите и могат само да бъдат подвеждани и използвани от антихристите. Ако антихристите директно се опитат да подведат хората, като кажат: „Горното наистина ми вярва, слушат ме по всички въпроси“, хората може да са малко предпазливи и да имат малко прозрение за тях, но антихристите не говорят по такъв директен начин. Те използват определен начин на говорене, за да подведат хората, и да ги накарат погрешно да повярват, че Горното трябва да им вярва и да им се доверява, за да им повери ръководните дела. Глупаците, на които им липсва прозорливост и не се стремят към истината, се хващат на това и ги следват. И когато нещо се случи, тези глупаци не се молят на Бог, нито търсят истината в Божиите слова, а вместо това отиват при антихристите, като искат от тях да ги насочат и да изберат път за тях. Това е целта, която антихристите искат да постигнат с действията си. Ако в църквата няма няколко души, които разбират истината, за да прозрат и разобличат антихристите, повечето хора сляпо ще им вярват, ще им се покланят и ще ги следват, и ще живеят под техен контрол. Това е толкова опасно! Ако някой бъде подведен и контролиран от антихрист в продължение на три или пет години, животът му ще претърпи голяма загуба. Ако бъдат подведени и контролирани от антихрист в продължение на осем или десет години, тогава те ще бъдат напълно съсипани; дори и да искат да се поправят, няма да имат възможност за това.

Антихристите често подвеждат хората, привличат ги на своя страна и ги контролират, като твърдят, че са популярни личности в Божия дом, които са поставени на важни позиции от Бог и които Бог цени и на които има доверие, в опит да постигнат целта си винаги да се наслаждават на статус и вечно да имат последната дума. От какво се страхуват най-много антихристите? Най-много се страхуват да не изгубят статуса си и да не се сдобият с лоша репутация. Те се страхуват, че братята и сестрите ще си помислят, че не се стремят към истината, че са с много слаби заложби, че нямат духовно разбиране, че не вършат никаква действителна работа и че са неспособни да вършат каквато и да било действителна работа. Това са нещата, които антихристите най-много се ужасяват да чуят. Когато антихристите чуят подобни изявления и твърдения, те изпадат в паника и дори се дразнят, като понякога стигат дотам, че избухват с думите: „Аз съм със слаби заложби, така че давай, използвай когото можеш; аз и без това не мога да върша тази работа! Бог не е ли праведен? Вярвал съм в него през всичките тези години, отказах се от семейството и кариерата си заради него и положих толкова много усилия за всички вас, мои братя и сестри. Защо не можете дори една справедлива дума да кажете за мен?“. Вече не им е до репутация и статус, нито се опитват повече да се прикриват или да се преструват; грозотата им е напълно разкрита. След като си излеят гнева, те избърсват сълзите си и си мислят: „О, не, опозорих се. Ще трябва да си върна репутацията!“. След това продължават да се преструват, продължават да учат хубави лозунги и доктрини, да слушат, да четат, да проповядват и да подвеждат хората. Те чувстват, че трябва да спасят репутацията и статуса си, и се надяват, че един ден, когато дойде време за избори, братята и сестрите все пак ще се сетят за тях, ще си спомнят добрите неща, които са направили, ще помнят цената, която са платили, и нещата, които са казали. Това е абсолютно безсрамно, нали? Старата им природа изобщо не се е променила, нали? Защо антихристите никога не се променят? Това се определя от тяхната природа същност, те не могат да се променят; те просто са такива. Когато амбициите и желанията им напълно се превърнат в пух и прах, те избухват, а след това започват да се държат много по-добре. Наскоро попитах как е един човек и някои братя и сестри казаха, че има много добро държание. Какво означаваше „добро държание“? Означаваше, че напоследък се е държал много по-добре и е действал много по-добре от преди; вече не създаваше проблеми, не нападаше хората, нито се съревноваваше за статус, а се учеше как да говори с хората по-нежно, скромно и тихо. И използваше правилни думи, за да помага на другите, а в ежедневието си проявяваше специална загриженост и внимание към другите хора. Сякаш се беше превърнал в напълно нов човек. Но така ли беше наистина? Не. И така, какви бяха тези практики? (Външно добро поведение.)

След като някои антихристи бъдат разкрити и всичките им злодеяния излязат наяве, когато видят братята и сестрите, те казват: „Чувствам, че напоследък съм просветлен и озарен от бог и съм в наистина добро състояние. Изпитвам дълбока омраза към предишните си действия и никога няма да мога да забравя или да се избавя от загубите, които причиних на братята и сестрите си. Чувствам се много тъжен“. Като казват това, те избухват в сълзи и дори поемат инициативата да помолят братята и сестрите да ги кастрят и им казват: „Не се притеснявайте, че съм слаб. Ако ме видите да правя нещо нередно, тогава ме кастрете, мога да го приема — мога да го приема от бог; няма да тая злоба към вас“. От това упорито да отказват, да се съпротивляват и да се противопоставят на кастренето от братята и сестрите, да се оправдават и да спорят в своя защита и да са изпълнени с негодувание, те са стигнали дотам, че активно търсят да бъдат кастрени. Това е доста бърза промяна в отношението, нали? Означава ли това, че изпитват угризения? Въз основа на това отношение изглежда, че са постигнали обрат, така че трябва да ги кастриш. Това може да им даде възможност да осъзнаят грешките, които са извършили в миналото, и да им помогне да опознаят себе си. В този момент трябва да им помогнеш, като проявиш известна искреност, и да кажеш: „Виждам, че напоследък действаш доста добре. Ще ти говоря от сърце. Ако нещо, което кажа, е неправилно и не можеш да го приемеш, тогава не му обръщай внимание; ако вярваш, че това, което казвам, е правилно, тогава го приеми от Бог. Намерението ми е да ти помогна, а не да те ритам, докато си паднал, или да те нападам. Нека си отворим сърцата един към друг и да общуваме. Когато служеше като водач, ти се перчеше и отказваше да си признаеш грешките; дори и външно да признаваше някои, всъщност не приемаше вината си дълбоко в себе си — и след това, когато се сблъскваше със същия вид проблем, пак действаше точно както преди. Нека поговорим например за последния инцидент. Понеже беше безотговорен, нещо се обърка и беше нанесена голяма загуба на имуществото на Божия дом. Твоята безотговорност доведе и до арестуването и хвърлянето в затвора на много братя и сестри, които платиха цена за това. Не мислиш ли, че трябва да поемеш отговорност за това? Ти беше пряко отговорният за този инцидент, така че трябва да дойдеш пред Бог, да изповядаш греховете си и да се покаеш. Всъщност, ако признаеш грешката си, в най-лошия случай Бог ще я сметне за прегрешение и това няма да се отрази на стремежа ти към истината в бъдеще. Братята и сестрите също ще могат да се отнасят правилно с теб и да те възприемат като член на Божия дом; те няма да те изолират или да те нападат. Вярно е, че всичко, свързано с човека, е в Божиите ръце, но ако никога не се стремиш към истината, тогава със сигурност ще бъдеш намразен и изоставен от Бог, а в този момент ще бъдеш обект на унищожение. Ако приемеш Божието дело и му се покориш и можеш искрено да се покаеш, Бог няма да си спомня миналите ти прегрешения и ти все пак ще бъдеш човек, който се стреми към истината пред Бог. Ние не искаме Неговата прошка или опрощение, но най-малкото трябва да правим това, което хората би трябвало да правят; това е отговорността и дългът на всяко сътворено същество и това е пътят, по който всички трябва да вървим“. Това са истински думи, нали? Има ли в тях подигравка или измама? Има ли в тях сарказъм или присмех? (Не.) Това са просто сърдечни думи, изречени спокойно и съгласно принципа за подпомагане и изграждане на характера на хората. Тези думи са правилни; в тях има път на практикуване, както и истина, която да се търси. Могат ли обаче антихристите да приемат тези думи? Могат ли да ги възприемат и практикуват като истината? (Не могат.) Как ще отговорят на тези думи? „Дори и сега всички вие просто продължавате да се хващате за грешката ми, като отказвате да забравите за нея, а? Дори бог не помни прегрешенията на хората, защо тогава вие винаги се ровите в моите? Казвате, че искате да си поговорим от сърце и че ми помагате. Каква помощ е това? Това очевидно е опит да се ровите в миналото и да ме държите отговорен. Просто се опитвате да ме накарате да поема отговорност, нали? Само аз ли съм отговорен за този инцидент? Всичко е в божиите ръце, което означава, че той е отговорният. Когато се случи този инцидент, защо бог не ни намекна за него? Не е ли това нагласено от бог? Е, тогава как може да вините мен?“. Ето какво е тяхното откровение, нали? Къде се крие проблемът им? На пръв поглед изглеждаше, че са постигнали обрат и са станали по-смирени; сякаш се държаха много по-добре от преди, сякаш вече не се стремяха към статус и репутация и сякаш можеха спокойно да седнат, да говорят с някого и да проведат сърдечен разговор. Тогава как са способни все още да кажат подобно нещо? Какъв проблем може да се види в това? (Начинът им на действие беше просто илюзия, която създадоха, за да могат да се реабилитират.) Какво още? (Те изобщо не познават себе си истински и това не са прояви на истинско покаяние. Те са просто вид лицемерна практика. Когато другите хора разговарят с тях за проблемите им, те все още са неспособни да приемат истината. Ясно е, че тяхната природа същност е враждебна към истината.) Две неща са много ясни тук. На първо място, когато един антихрист изгуби статуса си, едно от състоянията му е: „Докато дишам, се надявам“ — те винаги са готови да се реабилитират. Втората точка е, че по отношение на погрешния път, по който са вървели преди, и прегрешенията, които са извършили, антихристите абсолютно никога няма да се самоанализират искрено. Те няма да си признаят грешките, нито ще приемат истината, а още по-малко ще стигнат до разбиране на своята същност от фактите на злодеянията си или ще обобщят как да практикуват според истината. Когато бъдат освободени от длъжност и изгубят статуса си, те не си мислят: „Какво точно направих погрешно? Как трябва да се покая? Ако подобно нещо се случи отново, как трябва да действам, за да бъда в съответствие с Божието намерение?“. Те нямат такова отношение на постигане на обрат. Дори и да бъдат кастрени и дори и да бъдат освободени от длъжност, те пак няма да се обърнат назад и да се стремят към истината, да търсят път на практикуване или да променят посоката на стремежа си. Независимо колко големи загуби нанасят на Божия дом и колко голямо е падението им, те никога няма да изповядат греховете си. Техните провали няма да ги накарат да се стремят към истината и да я търсят в последващото време; вместо това те ще пресмятат какво точно могат да направят, за да спасят всичко и да си върнат статуса, който са изгубили. Това са двете точки. Първата е вид състояние, в което се намират, след като изгубят статуса си, а именно да са в постоянна готовност да се реабилитират. Втората точка е отказът им да признаят или да разберат погрешния път, по който са вървели. В рамките на тази втора точка неразбирането на погрешния път, по който са вървели, е една част от нея; освен това те в никакъв случай няма да се покаят искрено, нито ще приемат истината и със сигурност няма да компенсират щетите, които са нанесли на Божия дом, със сърца, изпълнени с угризения. Те категорично няма да мислят как да се преобразят, как да се променят от хора, които не се стремят към истината, в хора, които се стремят към истината и я практикуват. Тези две точки показват, че антихристите изпитват неприязън към истината и са нечестиви по природа; те са особено добри в прикриването и адаптирането към средата си, като хамелеони. Те имат непостоянна същност и в дълбините на сърцата им стремежът им към статус и амбициите и желанията им никога не отслабват, нито някога ще се променят. Никой не може да промени тези хора. Като гледаме тези проявления, каква е природата същност на този вид човек? Антихристът брат или сестра ли е? Антихристът истински човек ли е? (Не.) Ако вие виждате тези хора като братя и сестри, не означава ли това, че сте наистина глупави? Тези проявления са разкриване на същността на антихриста. Когато антихристите нямат статус, такова е състоянието, в което се намират; сметките в сърцата им, това, което разкриват, и как действат външно, и видът отношение, което имат в дълбините на сърцата си към истината и към своите прегрешения, са такива и възгледът им няма да се промени. Без значение колко много разговаряш за истината или говориш за правилни, положителни пътища на практикуване, те никога няма да го приемат истински дълбоко в себе си; вместо това ще му се съпротивляват. Те дори ще вярват: „Е, вече нямам статус, така че това, което казвам, не се брои. Вече никой не ме подкрепя; вие просто искате да ми се подигравате и да ми дадете урок. Пригоден ли си да ми даваш урок? Ти за какъв се мислиш? Когато станах водач, ти още не се беше научил да ходиш! Не научи ли от мен малкото неща, за които говориш? А се опитваш да ми даваш урок. Наистина не си знаеш мястото във вселената!“. Те мислят, че хората се нуждаят от определено старшинство, за да ги кастрят, да говорят с тях, да разговарят с тях или да водят сърдечен разговор. Що за нещо са тези хора? Само антихристите са способни да казват такива неща; нормалните хора и хората, които имат някакво чувство за срам и малко рационалност, никога не биха казали тези неща. Ако някой ви изнася проповед, спокойно води сърдечен разговор с вас, посочва проблемите, които имате, и ви дава някои предложения, ще можете ли да приемете това? Или ще имате същия начин на мислене като антихриста? Да кажем например, че си вярващ от 10 години, но никога не си служил като водач. Друг човек вярва само от две години, но има по-висок статус от теб и ти се чувстваш разстроен от това. Да кажем, че си вярвал в Бог 20 години, преди най-накрая да станеш водач на енорията. Някой друг става областен водач, след като е вярвал само пет години, и започва да те ръководи, а на теб ти е трудно да приемеш това. Ако те кастри, ти се чувстваш неудобно и дори и да е прав да те кастри, ти все така не искаш да го приемеш. Имали ли сте някога такова отношение или проявления? (Да.) Това е нравът на антихриста. Мислиш ли, че само антихристите имат нрав на антихрист? Всеки, който има нрава на антихрист, е в опасност, може да поеме по пътя на антихриста и този нрав може да го унищожи. Така стоят нещата. Когато разговаряме за същността на антихриста и я разнищваме, това включва и хората, които имат нрав на антихрист. Бихте ли казали, че хората, включени в това, са малцинството или мнозинството? Или това включва всички? (Включва всички.) Точно така, защото нравът на антихриста е нравът на Сатана и всички покварени хора притежават нрава на Сатана. Сега разговаряхме малко по темата как антихристите се отнасят към кастренето. За да навлезем в повече подробности, могат да се дадат някои конкретни примери. Ще оставя на вас да разговаряте за това по време на вашите събирания. Докато разговаряте, не говорете винаги за това какви са другите хора. Разбира се, общението за проявленията на другите е неизбежно, но основно трябва да разговаряте за собствените си проявления. Ако можете да намерите в себе си някои проявления или разкривания, които са свързани с нрава на антихриста, това ще бъде полезно и благотворно за вашето себепознание и ще ви помогне да се отървете от този нрав.

Преди сме разговаряли по темата за различните проявления на нрава на антихриста — можете ли сега да се съпоставите с тях? Успяхте ли да постигнете някакво разбиране? Можете ли да разрешите някои реални проблеми? Независимо кой аспект от покварения си нрав променяте, всичко се постига на основата на разбиране на истината, съпоставяне с истината и след това опознаване на себе си. Следователно способността да различавате и разнищвате различните проявления на покварения нрав е път, по който трябва да минете, що се отнася до опознаването на себе си и постигането на промяна в нрава. Разбрахте ли вече тази точка? Някои от вас може и да не са и да си мислят: „Винаги разговаряте по тези незначителни теми и неща; никога не говорите за някакви дълбоки истини или не разкривате някакви дълбоки мистерии. Толкова е скучно и досадно! Какво общо имат тези неща, за които разговаряте, с нашето навлизане в небесното царство, получаването на големи благословии и усъвършенстването ни в бъдеще?“. Тези хора никога не разбират; доспива им се, докато слушат тези неща. Хората, които нямат духовно разбиране, не го схващат; те не разбират различните човешки състояния, до които се докосва всяка истина, нито връзките между различните истини. Те не разбират тези неща. Колкото по-подробно обяснение им даваш, толкова по-объркани стават и толкова по-малко възприемат, затова винаги им се доспива. Когато събирането започне, те пеят и танцуват и не им се доспива, без значение колко скучни или повтарящи се са правилата и церемониите. Щом обаче започнеш да разговаряш за истината и различните състояния на хората, те започват да клюмат. Какво се случва с хората, на които винаги им се доспива така? Не са ли разкрити? Това е проявление на липса на любов към истината, нали? Що се отнася до подробностите за различните истини, свързани с навлизането в живота, хората, които искрено се стремят към истината и притежават определени заложби, колкото повече слушат за тях, толкова по-добре ги разбират, докато онези, които не обичат истината и нямат духовно разбиране, просто колкото повече слушат за тях, толкова повече се объркват. Колкото повече слушат, толкова по-скучни ги намират и без значение колко слушат, те все още се чувстват по същия начин; не могат да чуят път в тях. Те смятат, че въпросите, свързани с навлизането в живота, всъщност не са толкова сложни, така че няма нужда да се разговаря толкова много за тях. Такива са хората, които нямат духовно разбиране. Промяната в нрава включва много истини. Ако по пътя на стремежа към промяна на нрава си хората не отделят време и усилия за всяка истина, не постигнат разбиране, възприемане и познание за всяка истина и не намерят път на практикуване, тогава те категорично няма да могат да навлязат в никоя истина. Какъв е пътят, по който хората могат да опознаят Бог? Той е чрез разбиране на всички различни истини и навлизане в тях; това е единственият път. Освен това всяка истина не е някаква теория или вид знание или философия; тя е свързана с живота на хората и състоянието на тяхното съществуване, със състоянията, в които се намират, и нещата, за които мислят всеки ден, както и с различните мисли, идеи, намерения и нагласи, които им хрумват под господството на покварената им същност. И така, това са темите, за които говорим. Когато си изясниш тези теми, свържеш ги със себе си, намериш принципите на практикуване и опознаеш различните състояния и гледни точки, породени от различните ти видове нрав, ти наистина ще си разбрал истините, които са свързани с тях, и едва тогава ще можеш да практикуваш точно според истините принципи. Ако само буквално разбираш думите и когато видиш Божието разобличаване на егоизма на антихристите и това, че са достойни за презрение, си мислиш: „Антихристите са егоистични и достойни за презрение, но аз самият съм доста безкористен; имам много любов, която да дам, толерантен съм, роден съм в семейство на учени, получил съм висше образование и съм повлиян от известни личности и шедьоври, не съм егоист“ — изричането на тези неща приемане на истината ли е? Опознаване на себе си ли е? Съвсем очевидно е, че не разбираш тази конкретна истина, нито различните състояния, които се обхващат от нея. Когато разбереш различните състояния, за които Бог говори и които разобличава, обхванати от дадена истина, и можеш да се съпоставиш с тях и да намериш точните принципи на практикуване, ти ще си поел по пътя на практикуването на истината и ще си навлязъл в истината реалност. Ако не си направил това, тогава просто си разбрал една доктрина; не си разбрал истината. Също като темата, за която току-що говорихме, за това как антихристите се отнасят към кастренето. Различните състояния, проявления и разкривания, за които разговаряхме, са свързани с природата същност и нрава на антихриста. Колко от тях разбираш? С колко от тях си се съпоставил? Твърденията, подробностите и състоянията, съдържащи се в тази тема, които си схванал, с други хора ли са свързани, или с теб? Ти самият имаш ли някаква връзка с тези състояния? Наистина ли си ги свързал със себе си, или просто неохотно си ги признал и си се съгласил с тях? Това зависи от твоето възприемане и от отношението ти към истината. Свързването на тези състояния със себе си е просто предпоставка, за да можеш да практикуваш истината; това не означава, че вече си започнал да я практикуваш. Ако обаче не можеш да свържеш тези състояния със себе си, тогава няма да имаш абсолютно нищо общо с практикуването на истината. В такъв случай, когато слушаш проповеди, какво ще чуеш? Просто ще се преструваш; ще изглежда сякаш вярваш в Бог, но всъщност няма да практикуваш според Неговите слова и няма да можеш да навлезеш в реалността на словата Му. Просто ще бъдеш лаик, средство за обслужване, контрастираща фигура. Що се отнася до това как трябва да се съпоставяте с тези състояния и как трябва да разнищвате различните състояния, свързани с нещата, които казах, това зависи от вашето собствено познание. Всичко, което мога да направя, е да ви кажа тези слова и да ви ги предоставя, а за останалото ще трябва вие самите да положите усилия. Дали можете да приемете тези слова, или не, зависи от вашето отношение. Някои хора са непримирими в сърцата си; те винаги се преструват и се опитват да защитят статуса и репутацията си. Те очевидно имат проблеми, но не могат да видят тези проблеми и не ги признават, и дори се наемат да разобличават и разнищват другите. В резултат на това тези други хора в крайна сметка се възползват от това, докато те самите не печелят нищо. Тези хора са глупаци, нали? Това е глупаво поведение. Смисълът на слушането на проповеди не е да се научиш как да различаваш другите хора, нито да слушаш от името на други хора; той е, за да можеш ти самият да чуеш казаното и да го придобиеш. Ти слушаш Божиите слова, истината и проповедите и от всичко това стигаш до разбиране на истината, придобиваш живот и постигаш преобразяване на нрава. Това има ли нещо общо с другите хора? Тези слова са свързани с теб. Ако възприемеш такова отношение, тогава тези слова може би ще могат да те променят, да станат твоя реалност и да ти дадат възможност да постигнеш промяна в нрава.

По тази първа тема разговаряхме за различните проявления на това как антихристите се отнасят към кастренето. От една страна, общението по тази тема ви помага да разберете отношението на антихристите и разкриванията на тяхната природа същност по този въпрос, а от друга ви дава някои положителни напътствия и предупреждения. Вие можете сами да разговаряте за оставащите проблеми и да ги разрешите; това са си ваши дела.

2. Как антихристите се отнасят към по-силните от тях

Когато става въпрос за желанието на антихристите да защитават собствената си репутация и статус, те не само проявяват и разкриват своята природа същност, когато са кастрени — антихристите се сблъскват с много други видове ситуации и неща. Следователно втората тема, по която ще разговаряме, е как антихристите поддържат своя статус и репутация в групи от хора. Докато са в група от хора, какво поведение проявяват антихристите, което може да илюстрира, че във всичко, което правят, те се опитват да защитят собствената си репутация и статус? Ясна ли е, или не е ясна тази тема? Голям или малък е нейният обхват? Представителна ли е, или не? (Представителна е.) Тази тема е пряко свързана с природата същност на антихристите. Какви проявления показват антихристите, докато живеят сред групи от хора? Какво отношение и какви действия използват, за да защитят своята репутация и статус? Първо, ако антихристите нямат статус, те все така ли са антихристи? (Да.) Трябва ясно да разбирате това понятие. Не мислете, че само хората със статус могат да притежават същността на антихристите и да бъдат антихристи, или че обикновените хора без статус не са антихристи. Обхватът всъщност е доста голям. Всеки човек, който притежава същността на антихристите, все така е антихрист, независимо дали има статус, или не, и дали е водач или обикновен вярващ; това се определя от неговата същност. И така, какви проявления показват хората със същността на антихристите, докато са обикновени последователи? Кои разкривания на природата същност служат като достатъчно доказателство, че те всъщност са антихристи? Нека първо разгледаме как живеят в групи от хора, как се отнасят към другите, както и отношението, което таят към истината. Това, за което най-много трябва да разговаряме, не е какво ядат антихристите, какво носят, къде живеят или как се придвижват, а как защитават своята репутация и статус, докато са в групи. Дори и да са обикновени вярващи, те все пак постоянно се опитват да защитят своята репутация и статус, като постоянно разкриват този вид нрав и същност и вършат такива неща. Следователно това ни позволява да направим още една крачка напред в разбирането си за нрава и същността на антихристите. Независимо дали антихристите имат статус, или не, и без значение кога и къде се намират, нравът и същността на антихристите винаги са разкривани и проявявани в тях. Това не се ограничава до което и да било пространство, география или хора, събития и неща.

Когато антихристите изпълняват дълг, без значение какъв е той и независимо от групата, в която се намират, те проявяват ясно изразена форма на постъпки, а именно, че във всичко винаги искат да изпъкват и да се показват, винаги имат склонност да възпират и контролират хората, винаги искат да водят хората и те да командват, винаги искат да бъдат в центъра на вниманието, винаги искат да привличат погледите и вниманието на хората към себе си и искат да спечелят възхищението на всички. Когато антихристите се присъединят към дадена група, независимо от броя на хората в нея, кои са членовете ѝ или каква е тяхната професия или идентичност, антихристите първо преценяват обстановката, за да видят кой е внушителен и изключителен, кой е красноречив, кой е впечатляващ и кой е пригоден или има престиж. Те преценяват кого могат и кого не могат да победят, както и кой ги превъзхожда и кой им отстъпва. Това са първите неща, които гледат. След като бързо са преценили ситуацията, те започват да действат, като за момента оставят настрана и пренебрегват онези, които са под нивото им. Първо отиват при онези, за които смятат, че ги превъзхождат, които имат известен престиж и статус или които имат дарби и талант. Това са хората, с които първо се съизмерват. Ако някой от тези хора е високо ценен от братята и сестрите или е вярващ в Бог от дълго време и е с висок престиж, тогава той става обект на завистта на антихристите и, разбира се, се разглежда като конкуренция. След това антихристите тихо се сравняват с тези хора, които имат престиж и статус и предизвикват възхищението на братята и сестрите. Те започват да размишляват за такива хора, като изследват какво могат да правят и какво са усвоили, и защо някои хора ги ценят. Докато наблюдават и проучват, антихристите осъзнават, че тези хора са експерти в определена професия, както и факта, че всички ги ценят високо, защото вярват в Бог от по-дълго време и могат да споделят някакво свидетелство за преживяване. Антихристите смятат такива хора за „плячка“ и ги разпознават като опоненти, след което съставят план за действие. Какъв план за действие? Те разглеждат аспектите, в които отстъпват на опонентите си, и след това започват да работят върху тези аспекти. Например, ако не са толкова добри в определена професия като тях, те ще изучават тази професия, повече ще четат книги, повече ще търсят всякаква информация и повече ще молят смирено другите за наставления. Те ще участват във всякакъв вид работа, свързана с тази професия, като постепенно натрупват опит и развиват собствената си сила. И когато повярват, че имат капитала да се съревновават с опонентите си, те често излизат напред, за да изразят собствените си „блестящи възгледи“, и често умишлено опровергават и омаловажават опонентите си, за да ги злепоставят и да опетнят имената им, и така да подчертаят колко са умни и изключителни, и да потиснат опонентите си. Прозорливите хора могат да видят всички тези неща, само глупавите и невежите, на които им липсва прозорливост, не могат. Повечето хора просто виждат ентусиазма на антихристите, техния стремеж, страданието, плащането на цена и външното добро поведение, но истинската ситуация е скрита в дълбините на сърцата на антихристите. Каква е основната им цел? Тя е да придобият статус. Целта, върху която е съсредоточена цялата им работа, целият им тежък труд и цялата цена, която плащат, е това, което най-много боготворят в сърцата си: статус и власт.

За да придобият власт и статус, първото нещо, което антихристите правят в църквата, е да се опитат да спечелят доверието и почитта на другите хора, за да могат да убедят повече хора и да накарат повече от тях да им се възхищават и да ги боготворят, като по този начин постигат целта си да имат последната дума в църквата и да държат властта. Когато става въпрос за придобиване на власт, те са най-умели в това да се съревновават и да се борят с другите хора. Хората, които се стремят към истината, които имат престиж в църквата и които са обичани от братята и сестрите, са основните им конкуренти. Всеки човек, който представлява заплаха за техния статус, е техен конкурент. Те решително се съревновават с по-силните от тях и напълно безмилостно се съревновават с по-слабите от тях. Сърцата им са изпълнени с философии за борба. Те вярват, че ако хората не се съревновават и не се борят, няма да могат да получат никакви облаги и че могат да получат нещата, които искат, само като се съревновават и се борят. За да получат статус и да заемат водеща позиция в дадена група от хора, те са готови на всичко, за да се съревновават с другите, и не пощадяват нито един човек, който представлява заплаха за техния статус. С когото и да общуват, те са изпълнени с желание за битка и дори когато остареят, те все така се борят. Те често казват: „Бих ли могъл да победя този човек, ако се съревновавам с него?“. Всеки, който е красноречив и може да говори логично, структурирано и методично, става обект на тяхната завист и подражание. И дори става техен конкурент. Всеки, който се стреми към истината и притежава вяра, и е способен често да помага на братята и сестрите и да ги подкрепя, и им дава възможност да излязат от негативността и слабостта, също става техен конкурент, както и всеки, който е експерт в определена професия и е донякъде почитан от братята и сестрите. Всеки, който постига резултати в работата си и получава признанието на Горното, естествено се превръща в още по-голям конкурент за тях. Какви са девизите на антихристите, независимо в коя група се намират? Споделете какво мислите. (Битката срещу другите хора и срещу Небето е източник на безкрайно забавление.) Това не е ли лудост? Лудост е. Има ли други? (Боже, не си ли мислят следното: „В цялата вселена само аз властвам като пълен господар“? Тоест те искат да са на върха и с когото и да са, винаги искат да го надминат.) Това е една от техните идеи. Има ли други? (Боже, сетих се за три думи: „Победителят е цар“. Мисля, че където и да са, те винаги искат да превъзхождат останалите и да се открояват и се стремят да са на върха.) Повечето от това, за което говорихте, са видове идеи. Опитайте се да ги опишете, като използвате някакво поведение. Където и да се намират, антихристите не искат непременно да заемат най-високата позиция. Всеки път, когато отидат някъде, те имат нрав и манталитет, които ги принуждават да действат. Какъв е този манталитет? Той е: „Трябва да се съревновавам! Да се съревновавам! Да се съревновавам!“. Защо казвам „съревновавам“ три пъти, а не веднъж? (Съревнованието се е превърнало в техен живот, с него живеят.) Това е техният нрав. Родени са с нрав, който е изключително надменен и трудно се овладява, т.е. смятат се за ненадминати и са изключително самонадеяни. Никой не може да обуздае изключително надменния им нрав. Самите те не могат да го контролират. Затова животът им представлява само борба и съревноваване. За какво се борят и съревновават? Естествено, те се съревновават за слава, изгода, статус, репутация и за собствените си интереси. Каквито и методи да се налага да използват, стига всички да им се подчиняват и стига самите те да получават ползи и статус, те са постигнали целта си. Волята им да се съревновават не е временно забавление, а е вид нрав, който произлиза от сатанинската природа. Той е като нрава на големия червен змей, който се бори и с Небето, и със земята, и с хората. Какво искат тогава антихристите, като се борят и се съревновават с другите в църквата? Несъмнено се съревновават за репутация и статус. Каква полза обаче имат от статуса, ако го спечелят? Каква им е изгодата от това, че другите ги слушат, възхищават им се и ги боготворят? Дори самите антихристи не могат да го обяснят. В действителност те обичат да се наслаждават на репутацията и статуса си, на това всички да им се усмихват, да ги ласкаят и да им се подмазват, когато ги видят. Така че всеки път, когато антихрист отиде в църква, той прави едно: бори се и се съревновава с другите. Дори и да спечели власт и статус, той не се задоволява с това. За да защити статуса си и да подсигури властта си, той продължава да се бори и да се съревновава с другите. Ще прави това до смъртта си. И така, философията на антихристите е следната: „Докато си жив, не спирай да се бориш“. Ако в църквата има такъв зъл човек, дали това ще смущава братята и сестрите? Да кажем например, че всички тихо ядат и пият Божиите слова и разговарят за истината, атмосферата е мирна и настроението е приятно. През това време един антихрист ще кипи от недоволство. Ще започне да завижда на хората, които разговарят за истината, и ще ги намрази. Ще започне да ги напада и да им дава оценки. Няма ли това да смути мирната атмосфера? Антихристът е зъл човек, който е дошъл, за да смущава и отвращава другите. Ето какви са антихристите. Понякога те не се стремят да унищожат или да победят хората, с които се съревновават и които потискат. Щом постигнат репутация, статус, суета и гордост и щом изтръгнат от хората възхищение, те са постигнали целта си. Докато се съревновават, те разкриват един ясен сатанински нрав. Какъв е този нрав? Именно, че в която и църква да се появят, те винаги искат да се съревновават и да се борят с другите хора, винаги искат да се съревновават за слава, придобивки и статус и чувстват, че са постигнали целта си, едва когато в църквата настане безпорядък и смут, когато са придобили статус и всички отстъпят пред тях. Това е природата на антихристите, тоест те използват съревнованието и борбата, за да постигнат целите си.

Какъв е девизът на антихристите, независимо в коя група се намират? „Трябва да се съревновавам! Да се съревновавам! Да се съревновавам! Трябва да се съревновавам, за да бъда най-висшият и най-великият!“. Това е нравът на антихристите. Където и да отидат, те се съревновават и се опитват да постигнат целите си. Те са слугите на Сатана и смущават делото на църквата. Нравът на антихристите е такъв: те започват, като се оглеждат в църквата, за да видят кой вярва в Бог от много години и има капитал, кой има някакви дарби или таланти, кой е бил от полза за братята и сестрите при тяхното навлизане в живота, кой има повече престиж, кой е по-старши, за кого се говори добре сред братята и сестрите, кой има повече положителни неща. Тези хора ще са тяхната конкуренция. В обобщение, всеки път, когато антихристите са сред група хора, те винаги правят следното: съревновават се за статус, за добра репутация, за това да имат последната дума по въпросите и правото да вземат решения в групата, което, след като го спечелят, ги прави щастливи. Способни ли са да вършат действителна работа, след като придобият тези неща? Абсолютно не, те не се съревновават и не се борят, за да вършат действителна работа. Целта им е да надделеят над всички останали. „Не ме интересува дали си готов да ми се подчиниш, или не. По отношение на капитала аз съм най-великият, по отношение на уменията да говоря съм най-добрият, а по отношение на дарбите и талантите имам най-много“. В която и област да е, те винаги искат да се съревновават за първото място. Ако братята и сестрите ги изберат за надзорници, те ще се съревновават с партньорите си, за да имат последната дума и правото да вземат решения. Ако църквата ги натовари с определена работа, те ще настояват да командват парада за това как да се извърши тя. Ще искат да се стремят всичко, което казват, и всички неща, които решават, да успяват и да се превръщат в реалност. Ако братята и сестрите приемат идеята на някой друг, ще бъде ли то одобрено от тях? (Не.) Това означава неприятности. Ако не ги слушаш, те ще ти дадат урок, ще те накарат да почувстваш, че не можеш без тях, и ще ти покажат какви ще са последствията, ако не им се подчиниш. Ето колко самонадеян, отвратителен и неразумен е нравът на антихристите. Те нямат нито съвест, нито разум, нито дори частица истина. В действията и делата на антихриста може да се види, че в това, което прави, няма нищо от разума на нормален човек и макар че някой може да разговаря с него за истината, той не я приема. Колкото и правилно да е това, което казваш, при него то не минава. Единственото нещо, към което обича да се стреми, е репутацията и статусът, които почита. Стига да може да се наслаждава на предимствата на статуса, той е доволен. Това, според него, е стойността на неговото съществуване. Независимо в коя група хора се намира, той трябва да покаже на хората „светлината“ и „топлината“, които предоставя, своите таланти, своята уникалност. И именно защото вярва, че е специален, той естествено смята, че трябва да бъде третиран по-добре от обикновените хора, че трябва да получава подкрепата и възхищението на хората, че хората трябва да го уважават, да го почитат — той смята, че всичко това му се полага. Не са ли такива хора нагли и безсрамни? Не е ли неприятност да има такива хора в църквата? Когато нещо се случи, здравият разум повелява хората да слушат този, който говори правилно, да се покоряват на този, който прави предложение, което е от полза за делото на Божия дом, и да приемат това предложение, което е в съответствие с истините принципи. Ако антихристите кажат нещо, което не е в съответствие с принципите, всички останали може да не ги послушат или да не приемат предложението им. В такъв случай какво ще направят антихристите? Те ще продължат да се опитват да се защитават и оправдават, ще измислят начини да убедят другите и ще накарат братята и сестрите да ги слушат и да приемат предложението им. Те няма да се замислят какъв ефект може да има върху работата на църквата, ако предложението им бъде прието. Това не е в обхвата на техните съображения. Кое е единственото нещо, което ще вземат предвид? „Ако предложението ми не бъде прието, къде ще мога да си покажа лицето? Затова трябва да се съревновавам и да се стремя предложението ми да бъде прието“. Винаги, когато нещо се случи, те мислят и действат по този начин. Никога не размишляват върху това дали то е в съответствие с принципите, или не, и никога не приемат истината. Това е нравът на антихристите.

Какво е основното проявление на пълната липса на разум у антихристите? Те вярват, че имат дарби, че са способни и притежават добри заложби и че трябва да бъдат боготворени и подкрепяни от другите хора, и поставени на важна позиция от Божия дом. Освен това те вярват, че Божият дом трябва да приема и да лансира всички предложения и идеи, които те представят, и ако Божият дом не ги приеме, те силно се ядосват, противопоставят се на Божия дом и установяват свои собствени независими царства. Нима това разкриване на нрава и същността на антихристите не причинява прекъсвания и смущения в църквата? Може да се каже, че всички действия на антихристите причиняват огромни прекъсвания и смущения на делото на църквата и на навлизането в живота на Божиите избраници. Когато антихристите се съревновават за ръководни позиции в църквата и за престиж сред Божиите избраници, те използват всички възможни средства, за да нападат останалите и да се издигат. Не се замислят колко много може да навредят на делото на Божия дом и на навлизането в живота на Божиите избраници. Съобразяват се единствено с това дали амбициите и желанията им могат да се удовлетворят и дали могат да подсигурят собствения си статус и репутация. В църквите и сред Божиите избраници антихристите изпълняват ролята на демони, зли хора и слуги на Сатана. Изобщо не са хора, които искрено вярват в Бог, нито са негови последователи, камо ли да са хора, които обичат и приемат истината. Преди да постигнат намеренията и целите си, никога не се самоанализират и не опознават себе си, не размишляват дали намеренията и целите им съответстват на истината, никога не търсят как да поемат по пътя на стремежа към истината, за да постигнат спасение. Вместо покорно да вярват в Бог и да изберат пътя, по който трябва да поемат, те си блъскат главите, за да намерят отговори на въпроси като: „Как мога да заема позицията на водач или работник? Как мога да се съревновавам с водачите и работниците в църквата? Как мога да подведа и да контролирам божиите избраници, а христос да превърна в обикновен фигурант? Как мога да си подсигуря място в църквата? Как мога да си осигуря стабилна опора в църквата и да придобия статус, как да съм сигурен, че ще успея и няма да се проваля и как в крайна сметка да постигна целта си да контролирам божиите избраници и да установя свое собствено царство?“. Това са нещата, за които антихристите мислят денем и нощем. Що за нрав и природа е това? Например, когато обикновените братя и сестри пишат статии със свидетелства, те мислят как вярно да изразят в писмен вид своите преживявания и разбиране. Затова те се молят пред Бог с надеждата, че Той ще им даде повече просветление относно истината и ще им даде възможност да придобият по-голямо и по-задълбочено разбиране за нея. Докато, когато антихристите пишат статии, те си блъскат главите, като размишляват как да пишат по начин, който ще накара повече хора да ги разберат, да научат за тях и да им се възхищават, и по този начин да придобият статус в съзнанието на повече хора. Те искат да използват това най-обикновено, незначително нещо, за да увеличат славата си. Те не могат дори да пропуснат такава възможност. Що за хора са те? Някои антихристи, като видят, че други могат да пишат статии със свидетелства за преживявания, искат да напишат нещо, което е по-удивително от свидетелството за преживяване на когото и да било друг, в опит да се съревновават с тях за статус и престиж. И така, те си измислят и плагиатстват истории. Те дори се осмеляват да дават лъжливо свидетелство. За да си изградят име, за да накарат повече хора да научат за тях и да разпространят името си, антихристите не се колебаят да правят всякакви срамни неща. Те няма да пропуснат дори и най-малката възможност да станат известни, да придобият статус, да бъдат почитани сред група от хора и да бъдат гледани с особено уважение. Каква е целта да бъдат гледани с особено уважение? Какви последствия и цели искат да постигнат антихристите? Антихристите искат другите да ги виждат като изключителни хора, хора, които са по-благородни от всеки друг и които се отличават в определени области. Те искат да оставят добро впечатление в съзнанието на другите, дълбоко впечатление, и дори постепенно да накарат другите хора да им завиждат, да им се възхищават и да благоговеят пред тях. Докато се стремят с всички сили да постигнат тази цел, те също така продължават да вървят по същия път, както преди.

Независимо в коя група хора се намират, независимо дали се преструват, или се трудят, онова, което е скрито в дълбините на сърцата на антихристите, не е нищо повече от желание за статус. Същността, която те разкриват и проявяват, не е нищо повече от борба и съревнование. Каквото и да правят антихристите, те се съревновават с другите за статус, добро име и интереси. Най-честото проявление на това е съревноваването за добро име, добра оценка и статус в съзнанието на хората, така че те да ги уважават и да им се покланят, да се въртят около тях и да ги направят център на вниманието. Това е пътят, по който вървят антихристите. Именно за това се съревновават антихристите. Независимо как Божиите слова заклеймяват и разнищват тези неща, антихристите няма да приемат истината, нито ще приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито ще се откажат от нещата, които са осъдени и заклеймени от Бог. Напротив, колкото повече Бог разобличава тези неща, толкова по-хитри стават антихристите. Те възприемат по-прикрити и лукави средства, за да преследват тези неща, така че хората да не могат да видят какво правят и погрешно да повярват, че са се отказали от тези неща. Колкото повече Бог разобличава тези неща, толкова повече антихристите намират начини да използват по-коварни и по-изкусни методи, за да ги преследват и да ги придобият. Освен това те използват приятни думи, за да прикрият скритите си мотиви. В обобщение, антихристите категорично не приемат истината, не размишляват над поведението си, нито идват пред Бог, за да се молят и да търсят истината. Напротив, в сърцата си те са още по-недоволни от Божието разобличаване и правосъдие дотам, че възприемат враждебно отношение към тези неща. Те не само не се отказват от стремежа си към репутация и статус, но и милеят за тези неща още повече и измислят начини да скрият и маскират този стремеж и да попречат на хората да го прозрат и забележат. Каквато и да е ситуацията, антихристите не само не успяват да практикуват истината, но когато се разкрие истинското им лице, тоест когато случайно разкрият тези свои амбиции и желания, те се тревожат повече, че другите ще прозрат тяхната същност и истинско лице въз основа на Божиите слова и истината, затова се опитват да го прикрият и правят всичко възможно, за да се защитят. Каква е целта на това прикриване? Да защитят статуса и репутацията си от загуби и да запазят силата си за следващата битка. Това е същността на антихристите. Независимо от времето или ситуацията, целите и посоката на техните постъпки няма да се променят, нито целите им в живота, нито принципите зад действията им, нито желанието, амбицията и целта в дълбините на сърцата им да преследват статус. Те не само ще направят всичко възможно, за да се стремят към постигането на статус, но и ще увеличат усилията си, за да го получат. Колкото повече Божият дом разговаря за истината, толкова повече те умело ще избягват да използват някои очевидни модели на поведение и проявления, които другите хора могат да прозрат и различат. Те ще преминат към друг метод и ще плачат горчиво, докато признават грешките си и заклеймяват себе си, като печелят съчувствието на хората, карат ги погрешно да повярват, че са се покаяли и променили, и затрудняват хората да ги различат. Каква е тази същност на антихристите? Не е ли малко нечестна? (Да.) Когато хората са толкова нечестни, те са дяволи. Могат ли дяволите наистина да се покаят? Могат ли наистина да загърбят амбицията и желанието си да преследват статус? Дяволите по-скоро биха умрели, отколкото да загърбят тази амбиция. Както и да разговаряш за истината с тях, ще бъде безполезно, те няма да загърбят тази амбиция. Ако в тази ситуация загубят битката и бъдат разобличени от братята и сестрите, те пак ще продължат да се борят и да се съревновават за статус, добро име, правото на последна дума и правото да вземат решения, когато се преместят в следващата група. Те ще се съревновават за тези неща. Без значение каква е ситуацията или в коя група хора се намират, принципът, който винаги спазват, е да се съревновават: „Само аз мога да водя, никой друг не може да ме води!“. Те категорично не са склонни да бъдат обикновени последователи или да приемат ръководството или помощта на други хора. Това е същността на антихристите.

В църквата има ли такива, които вярват в Бог от много години и въпреки това изобщо не се стремят към истината, а винаги се стремят към статус и репутация? Какви са проявленията на такива хора? Бихте ли казали, че хората, които винаги се изтъкват, които са склонни да предлагат оригинални мисли и да бълват високопарни идеи, са такива хора? Какви неща правят те често? (Някой изразява гледната си точка и на всички останали тя им се струва правилна, но за да покаже колко е забележителен, този човек излиза с различна гледна точка, която хората ще сметнат за още по-правилна и която ще отхвърли гледната точка на първия човек, като по този начин показва колко е забележителен.) Това се нарича перчене. Те отхвърлят възгледите на другите и след това излизат със своя собствена уникална гледна точка, която дори те самите не смятат за реалистична или валидна — просто един лозунг — но въпреки това трябва да покажат на хората колко са забележителни и да накарат всички да ги слушат. Те винаги трябва да са различни, винаги трябва да предлагат оригинални мисли, винаги бълват високопарни идеи и без значение колко осъществимо и практично е това, което казват другите, те трябва да гласуват против него и да намерят различни причини и извинения, за да отхвърлят възгледите на другите. Това са най-честите модели на поведение на хората, които се опитват да предлагат оригинални мисли и да бълват високопарни идеи. Независимо колко правилни или уместни са били действията на някого, те ще ги отхвърлят и ще ги пренебрегнат. Макар ясно да знаят, че този човек е постъпил уместно, те все пак казват, че действията му не са били уместни, и го представят така, сякаш биха могли да свършат по-добра работа и че в никакъв случай не отстъпват на този човек. Хора като тях мислят, че никой не е толкова добър, колкото тях, че са по-добри от другите във всяко едно отношение. За тях всичко, което казват другите, е неправилно; другите хора са безполезни, а те самите са добри във всяко едно отношение. Дори ако направят нещо нередно и бъдат кастрени, те няма да са склонни да се покорят, изобщо няма да приемат истината, а може и да излязат с куп извинения, които карат другите да мислят, че не са сгрешили и че не е трябвало да бъдат кастрени. Хората, които обичат да предлагат оригинални мисли и да бълват високопарни идеи, са надменни и самоправедни по този начин. Всъщност на огромното мнозинство от тези хора им липсва истински талант и не могат да свършат нищо добре, каквото и да правят, то се превръща в пълна бъркотия. Но те нямат самосъзнание и си мислят, че са по-добри от другите хора, и се осмеляват да се намесват и да се въвличат във всичко, което правят другите, и продължават да бълват високопарни идеи, като винаги искат другите да ги уважават и да ги слушат. Независимо каква е ситуацията или в коя група се намират, те искат само другите да им служат и да ги слушат; те не искат да служат на никого или да слушат когото и да било. Не са ли това антихристи? Ето колко надменни и самоправедни са антихристите; ето колко им липсва разум. Те говорят само за привидно правдоподобни доктрини и ако другите посочат грешките им, те трябва да изопачават думи и логика и да говорят по фалшив, приятен начин, за да накарат хората да почувстват, че са прави. Независимо колко правилно е мнението на някой друг, антихристите ще използват красноречив начин на говорене, за да го дискредитират, и ще накарат всички да приемат собственото им мнение. Антихристите са хора от този тип — те са изключително способни да подвеждат другите, могат да ги подведат до такава степен, че да бъдат доведени до объркване и дезориентация и вече да не знаят кое е правилно и кое — грешно. В крайна сметка всички, на които им липсва прозорливост, ще бъдат напълно подведени и пленени от тези антихристи. В повечето църкви има хора, които подвеждат другите по този начин. Когато Божиите избраници разговарят за истината или споделят своето свидетелство за преживяване, антихристите винаги се изправят и изразяват собствените си възгледи. Те не отварят сърцата си, за да разговарят за своето познание за преживяване по откровен начин; вместо това те винаги посочват неща и правят критични, безотговорни забележки относно познанието за преживяване на другите, за да покажат колко са умни и да постигнат целта си да накарат другите да ги уважават. Антихристите са най-умели в говоренето на думи и доктрини; те никога не могат да споделят истинско свидетелство за преживяване и никога не говорят за себепознание. Вместо това те винаги търсят проблеми в другите и вдигат голям шум около тях. Никога не виждате антихристи да приемат мненията на другите непредубедено или активно да разговарят за собствения си покварен нрав и да се разкриват пред другите. Със сигурност не ги виждате да разговарят за това какви погрешни и абсурдни възгледи са таили и как са ги променили, и категорично не ги чувате да признават грешките, които са направили, или недостатъците си... Независимо колко дълго антихристите общуват с другите, те винаги карат другите да чувстват, че нямат никаква поквара, че са родени светци и съвършени хора и че другите трябва да им се покланят. Хората, които наистина притежават разум, не желаят да бъдат уважавани или да им се покланят другите. Ако другите наистина ги уважават и им се покланят, те намират това за срамно, защото знаят, че са покварени хора с покварен нрав и че не притежават истините реалности. Те знаят собствената си мярка, така че каквато и поквара да разкрият и каквито и погрешни възгледи да представят, те могат да разговарят за тези неща откровено и да уведомят другите за тях, и това ги кара да се чувстват много спокойни, освободени и щастливи. Те изобщо не смятат, че е трудно да се направи това. Дори ако другите ги съдят, гледат ги отвисоко, наричат ги глупави или ги презират, те не се чувстват много разстроени. Напротив, те смятат, че това е много нормално и могат да подходят към него правилно. Тъй като хората имат покварен нрав, те естествено ще разкриват поквара. Независимо дали го признаваш или не, това е факт. Ако можеш да разпознаеш собствената си поквара, това е хубаво нещо, а още по-добре е, ако другите могат да я видят ясно, по този начин те няма да ти се покланят или да те уважават. Хората, които разбират истината и притежават малко разум, могат да отворят сърцата си и да разговарят за познаването на себе си; те не намират това за трудно. Но това е много трудно за антихристите. Те гледат на тези, които се разкриват по чист начин, като на идиоти, и гледат на тези, които говорят за своето себепознание и говорят честно, като на глупави. Затова антихристите напълно презират тези хора. Ако някой може да разбере истината и всички особено го одобряват, антихристите ще видят този човек като треска в окото и трън в петата, и ще го съдят и заклеймяват. Те ще опровергаят правилните практики и положителните неща, притежавани от този човек, и ще ги представят като неправилно и изопачено разбиране. Без значение кой прави нещо, което е от полза за църквата или за братята и сестрите, антихристите ще измислят начини да го омаловажават, подиграват и осмиват; без значение колко добро е било това, което е направил, или колко е било от полза за хората, антихристите няма да смятат, че си струва да се споменава, и ще го омаловажат и минимизират, като го принизят до степен, в която изглежда напълно безполезно. Докато, ако антихристите направят нещо малко добро, те ще положат всички усилия да го преувеличат и раздуят, за да накарат всички да го видят, да знаят, че те са го направили и че това е тяхна изключителна заслуга, така че братята и сестрите да ги гледат със специално уважение, да ги помнят постоянно, да им бъдат много благодарни и да помнят доброто в тях. Всички антихристи са способни да действат по този начин, както и тези, които притежават нрава на антихристи. В това отношение антихристите не се различават от лицемерните фарисеи; всъщност те са по-лоши от тях. Това са най-честите и очевидни типични проявления на антихристите.

Какво отношение таят антихристите, когато вършат неща? Те искат да правят добри неща пред другите, а лоши неща — тайно. Искат всички да знаят за добрите неща, които вършат, и да прикрият всички лоши неща, така че никой да не разбере за тях, до такава степен, че нито една дума да не се разчуе, и се чувстват принудени да направят всичко възможно, за да ги скрият. Този нрав на антихристите е отвратителен, нали? С каква цел антихристите действат по този начин? (За да защитят репутацията и статуса си.) Точно така. На повърхността изглежда, че не се съревновават за статус или не казват нищо в интерес на статуса, но всичко, което правят и казват, е в интерес на защитата и запазването на статуса им и в интерес на притежаването на висок престиж и добро име. Понякога те дори се борят за статус в рамките на дадена група, без да позволяват на никого да види, че го правят. Дори ако направят препоръка за някого, тоест извършат няколко от нещата, които трябва да направят, те искат да накарат човека, когото са препоръчали, да им бъде много благодарен и да го накарат да знае, че е имал възможността да изпълнява този дълг само заради тяхната препоръка. Антихристите никога няма да пропуснат такава възможност. Те си мислят: „Въпреки че те препоръчах, аз все още съм твой водач, така че не можеш да ме надминеш“. Страстта на антихристите към статуса и репутацията е съвсем очевидна. За да се съревновават за статус и да го защитават, те не пренебрегват нито един поглед или нито една неволна дума от никого, още по-малко нещо, което се случва в някой ъгъл. Антихристите забелязват всички тези неща, големи или малки, и думите, които другите са изрекли, се повтарят отново и отново в умовете им. С каква цел го правят? Обичат ли да клюкарстват? Не; те искат да намерят във всичко това начин и възможност да защитят собствения си статус. Те не искат статусът или името им да претърпят загуби поради някаква моментна небрежност или невнимание. В интерес на статуса те са се научили как да придобият „прозрение“ за всичко; винаги, когато някой брат или сестра каже нещо, което те смятат за неуважително, или изрази мнение, което противоречи на тяхното, те не го подминават; приемат го сериозно, извършват подробно проучване и задълбочен анализ и след това намират съответния отговор, за да се справят с казаното, до момента, в който статусът им е твърдо установен в съзнанието на всички и е абсолютно непоклатим. В момента, в който името им бъде опетнено или чуят думи, които са в негова вреда, те бързо ще проследят източника и ще се опитат да намерят извинения и оправдания, с които да се реабилитират. Следователно, без значение какъв дълг изпълняват антихристите, независимо дали действат като водачи и работници, или не, всяко едно нещо, с което се занимават, и всяка една дума, която изричат, е в интерес на статуса им и не може да бъде отделено от желанието им да защитят интересите си. В дълбините на сърцата на антихристите няма абсолютно никакво понятие за практикуване на истината или за защита на интересите на Божия дом. Следователно същността на антихристите може да бъде точно определена по следния начин: те са врагове на Бог; те са глутница дяволи и сатани, които са дошли да смущават, прекъсват и унищожават делото на Божия дом. Те са слуги на Сатана; те не са хора, които следват Бог, нито са членове на Божия дом, нито са обекти на Божието спасение.

Почувствахте ли се трогнати от някое от нещата, за които разговаряхме днес? Коя част ви трогна? (Последната част, т.е. тази, в която Бог разнищи съревнователната природа на антихристите.) Не е добре винаги да се съревновавате. Това поведение е свързано с антихристите и с унищожението. То не е добър път. Какво трябва да правят хората, когато имат тези проявления и разкривания? Какъв избор трябва да направят? Как трябва да избягват тези неща? Това са проблемите, за които хората трябва да мислят и да разсъждават най-много сега, а също така това са проблемите, с които хората се сблъскват всеки ден. Как могат да се въздържат от това да не се съревновават, когато нещо се случи, и как трябва да се справят с болката и безпокойството в сърцето си, след като се съревновават — това е проблем, с който всеки човек трябва да се сблъска. Хората имат покварен нрав, така че всички се съревновават за престиж, печалба и имидж и им е трудно да се въздържат от съревнование. Тогава ако човек не се съревновава, означава ли това, че се е отървал от нрава и същността на антихристите? (Не, това е само повърхностно явление. Ако не се справи с вътрешния си нрав, тогава проблемът с това, че върви по пътя на антихристите, не може да бъде разрешен). И така, как може да бъде разрешен проблемът с това, че хората вървят по пътя на антихристите? (От една страна, те трябва да разберат този въпрос и когато разкрият мисли на стремеж към статус, да дойдат пред Бог да се молят. Освен това те трябва да се разкрият пред братята и сестрите и след това съзнателно да се опълчат на тези неправилни мисли. Трябва също така да поискат от Бог да ги съди, наказва, кастри и дисциплинира. Тогава ще са способни да тръгнат по верния път.) Това е доста добър отговор. Това обаче не е лесно да се постигне, а още по-трудно е то за онези, които твърде много обичат репутацията и статуса. Не е лесно да се избавиш от репутацията и статуса — хората могат да постигнат това само като се стремят към истината. Само като разбира истината, човек може да опознае себе си, ясно да види празнотата на стремежа към слава, изгода и статус, както и истината за покварата на човечеството. Едва когато човек наистина опознае себе си, може да изостави статуса и репутацията. Не е лесно да се избавиш от покварения си нрав. Ако си осъзнал, че ти липсва истината, че си пълен с недостатъци и че разкриваш твърде много поквара, но въпреки това не полагаш никакви усилия да се стремиш към истината, а се прикриваш и лицемерничиш, като подвеждаш хората да вярват, че можеш да направиш всичко, това ще те изложи на опасност и рано или късно ще дойде време, когато ще се сблъскаш с препятствие по пътя и ще паднеш. Трябва да признаеш, че не си придобил истината, и трябва да имаш достатъчно смелост да се изправиш пред реалността. Имаш слабости, разкриваш поквара и си пълен с всякакви недостатъци. Това е нормално, защото си обикновен човек, не си нито свръхчовек, нито всемогъщ, и трябва да го признаеш. Когато другите хора те презират или те осмиват, не реагирай веднага с антипатия, понеже казаното от тях е неприятно, и не се съпротивлявай, понеже вярваш, че си способен и съвършен. Не такова трябва да е отношението ти към подобни думи. Какво трябва да е твоето отношение? Трябва да си кажеш: „Имам своите недостатъци, всичко в мен е покварено и несъвършено и аз съм просто един обикновен човек. Макар че ме презират и осмиват, дали има нещо вярно? Ако има нещо вярно в това, което казват, тогава трябва да го приема от Бог“. Ако отношението ти е такова, това доказва, че си способен да се отнасяш правилно към статуса, репутацията и това, което останалите казват за теб. Статусът и репутацията не се загърбват лесно. За онези, които са донякъде надарени, които имат някаква степен на заложби или притежават известен професионален опит, е още по-трудно да загърбят тези неща. Макар понякога да твърдят, че са ги загърбили, те не могат да го направят в сърцето си. Щом ситуацията го позволи и щом имат възможност, те ще продължат да се стремят към слава, придобивки и статус, както са го правели и преди, защото всички покварени хора обичат тези неща, просто онези, които не притежават дарби или таланти, имат малко по-слабо желание да се стремят към статус. Онези, които притежават знания, талант, добър външен вид и специален капитал, имат особено силно желание за репутация и статус до такава степен, че са изпълнени с тази амбиция и желание. За тях това нещо е най-трудно да се загърби. Когато нямат статус, желанието им е в зараждащ се стадий. Щом придобият статус, когато Божият дом им повери някаква важна задача, и особено ако са работили дълги години и имат голям опит и капитал, желанието им вече не е зараждащо се, а се е вкоренило, разцъфтяло е и е на път да даде плод. Ако човек има постоянното желание и амбиция да върши велики дела, да стане известен, да се превърне в някаква велика фигура, веднага щом извърши голямо зло и последствията от него се проявят, той ще бъде напълно довършен и отстранен. И затова преди да се стигне до голямо бедствие, той трябва бързо да направи обрат в ситуацията, докато все още има време. Винаги, когато правиш каквото и да е и в какъвто и да е контекст, трябва да търсиш истината, да практикуваш да бъдеш човек, който е честен и се подчинява на Бог, и да загърбиш стремежа към статус и репутация. Когато постоянно таиш мисли и желание да се съревноваваш за статус, трябва да осъзнаеш до какви неблагоприятни последствия ще доведе това състояние, ако не се справиш с него. Затова започни веднага да търсиш истината, потуши желанието си да се съревноваваш за статус, докато е още в зародиш, и го замени с практикуване на истината. Когато практикуваш истината, желанието и амбицията ти да се съревноваваш за статус ще намалеят и няма да смущаваш делото на църквата. Така Бог ще запомни и одобри действията ти. И така, какво се опитвам да изтъкна? То е, че трябва да се отървеш от желанията и амбициите си, преди те да избуят, преди да се осъществят и да доведат до голямо бедствие. Ако не се справиш с тях, докато са още в зародиш, ще пропуснеш чудесна възможност. А след като доведат до голямо бедствие, ще бъде твърде късно да се справиш с тях. Ако ти липсва дори решимостта да се опълчиш на плътта, ще ти бъде много трудно да стъпиш на пътя на това да се стремиш към истината. Ако се сблъскаш с неуспехи и провали в домогването си до слава, придобивки и статус и не се опомниш, това е опасно: съществува вероятност да бъдеш отстранен. Когато онези, които обичат истината, се сблъскат с един-два провала и неуспеха по отношение на репутацията и статуса си, те могат ясно да разберат, че славата, придобивките и статусът нямат абсолютно никаква стойност. Те са способни напълно да се откажат от статуса и репутацията и да решат, че дори никога да не притежават статус, ще продължат да се стремят към истината и да изпълняват дълга си правилно, да споделят свидетелството си за преживяване и по този начин да постигнат резултата да свидетелстват за Бог. Дори когато са обикновени последователи, те все пак са способни да следват до самия край и всичко, което искат, е да получат Божието одобрение. Само това са хора, които истински обичат истината и които притежават решителност. Божият дом е отстранил много антихристи и зли хора, и когато видят провала на антихристите, някои хора, които се стремят към истината, размишляват върху пътя, по който са поели онези хора, и при това се самоанализират и опознават. Така придобиват разбиране за Божието намерение, вземат решение да са обикновени последователи и се съсредоточават върху стремежа към истината и върху това да изпълняват добре дълга си. Нямат нищо против, дори и Бог да каже, че са обслужващи или незначителни нищожества. Просто ще се опитат да бъдат скромни хора и дребни, незначителни последователи в Божиите очи, които накрая Бог ще нарече сътворени същества съгласно критериите. Такива са добрите хора и онези, които Бог одобрява.

Бог обича хората, които се стремят към истината, и най-много се отвращава от хората, които преследват слава, придобивки и статус. Някои хора наистина ценят високо статуса и репутацията, дълбоко са привързани към тях и не могат да се откажат от тях. Те винаги чувстват, че без статус и репутация няма радост или надежда в живота, че надежда в този живот има само когато живеят за статус и репутация, и дори ако имат малко известност, ще продължат да се борят, без никога да се отказват. Ако това е мисълта и възгледът, които имаш, ако сърцето ти е изпълнено с такива неща, тогава не си способен да обичаш истината и да се стремиш към нея, липсват ти правилната посока и цели във вярата ти в Бог и не си способен да се стремиш към себепознание, да се отървеш от покварата и да изживееш образа на човека; отнасяш се нехайно, когато изпълняваш дълга си, лишен си от всякакво чувство за отговорност и си удовлетворен само от това да не вършиш зло, да не причиняваш смущение и да не бъдеш премахнат. Могат ли такива хора да изпълняват дълга си съгласно критериите? И могат ли да бъдат спасени от Бог? Невъзможно е. Когато действаш в интерес на репутацията и статуса, ти дори си мислиш: „Докато това, което правя, не е злодеяние и не представлява смущение, тогава дори мотивът ми да е грешен, никой не може да го види или да ме заклейми“. Ти не знаеш, че Бог проучва внимателно всичко. Ако не приемаш или не практикуваш истината и си отритнат от Бог, с теб е свършено. Всички, които нямат богобоязливи сърца, се мислят за умни; всъщност те дори не знаят кога са Го оскърбили. Някои хора не виждат тези неща ясно; те си мислят: „Аз преследвам репутация и статус само за да върша повече, да поемам повече отговорност. Това не представлява прекъсване или смущение за делото на църквата и със сигурност не вреди на интересите на Божия дом. Не е голям проблем. Аз просто обичам статуса и защитавам статуса си, но това не е злодеяние“. На повърхността такъв стремеж може да не изглежда като злодеяние, но до какво води в крайна сметка? Ще придобият ли такива хора истината? Ще постигнат ли спасение? Категорично не. Следователно преследването на репутация и статус не е правилният път — то е в напълно противоположна посока на стремежа към истината. В обобщение, каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не анализираш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш това, то ще се отрази върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще бъде в състояние да контролира посоката на живота ти и целта на твоя стремеж и да им влияе, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си в способен да се откажеш от стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си така, че да е съгласно критериите, което много ще затрудни превръщането ти в сътворено същество, което е съгласно критериите. Защо казвам това? Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход. Разбирате това, нали?

7 март 2020 г.